Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (21)

20

Лагуна дел Мар

Неделя, 25 юни, 11:28

Ед Хъч отдавна беше престанал да забелязва жените. Не че беше женомразец, но приемаше категоричния съвет на Библията: „Въздържайте се от плътска похот, защото тя вреди на душата“. С една дума казано, той не се интересуваше от жени. На шейсет и осем годишна възраст вече не изпитваше удоволствие да съзерцава формите на минаващите покрай него представителки на нежния пол. И ако онази висока и стройна руса особа, която бързо излезе от фоайето на неговия блок на Палмето Драйв, не бе направила толкова явен опит да скрие лицето си, той изобщо нямаше да й обърне внимание.

„Странно — помисли си, когато тя затвори вратата и бързо се отдалечи в посока към булевард «Алтамира». — Защо й е толкова да се крие?“ След това сви равнодушно рамене. В наши дни една жена можеше да има хиляди причини да не иска да бъде разпозната. Може да е омъжена и да е била на среща с чужд мъж. Може да е момиче на повикване. Или пласьорка. Ед Хъч реши, че е по-добре да стои настрана от тази история, ако изобщо имаше някаква история.

Натисна копчето на асансьора за третия етаж и вратите се затвориха. Асансьорът бавно запълзя нагоре. Ед Хъч вече не помнеше колко пъти се бе оплаквал от този асансьор на управителя на сградата. Днес никой не си гледаше работата. По дяволите, както и никой за нищо не даваше пет пари. Светът отиваше все по на зле.

Стържещият звук на касетофон напомняше някаква жизнерадостна версия на „Понякога“. Слухът на Ед беше започнал да отслабва, но му се стори, че песента звучи някак странно — като че ли лентата виеше. Зад натрапчивата мелодия Хъч слабо долавяше нещо подобно на дълги, пискливи ноти. Или… може би някой викаше?

На третия етаж вратите на асансьора се разтвориха и той слезе. Веднага усети остра, задушлива миризма и много ясно чу звуците, които беше доловил преди малко. Вече нямаше съмнение: наистина някой крещеше и този някой бе мъж. Ед замръзна на място от страх. Не знаеше как да постъпи. „Всемогъщи боже — помисли си той, — май че убиват някого. Какво да правя сега?“

Със силно сърцебиене и треперещи крака прекоси коридора и тръгна към своя апартамент — 3В. Моментално долови още по-силна миризма на дим. Вцепенен от ужас, Ед започна да си повтаря наум: „Полицията. Полицията. Обади се в полицията“. Когато стигна до собствената си врата, писъците внезапно спряха. Сега вече забеляза, че под вратата на апартамент 3Б — точно срещу неговия — излизаше дим, който започна да се сгъстява пред очите му и образува мазна черна завеса, която се издигна нагоре и покри със сажди отсрещната стена.

Хъч не знаеше нищо за човека, който живееше в 3Б, освен че името му е Питър Валенсуела. Огледа се като обезумял наоколо и в същия момент се отвори още една врата. От апартамент 3Г се показа конска физиономия, обрамчена с купчина невчесани коси. Това беше Хенри Торн, застрахователният агент.

— Какви са тия викове? — кресна той. — Чу ли нещо?

— Обади се на 911! — извика Хъч. — Има пожар! В апартамента отсреща има пожар!

Долната челюст на Торн увисна от изненада. След миг той изчезна зад вратата. Хъч изтича при пожарната аларма, свали едната си обувка и счупи стъклото. Оглушен от пронизителния вой на сирената, грабна пожарогасителя, като буквално го изтръгна от скобата, с която беше закрепен за стената. Отвън пред апартамент 3Б трептящите пламъци бяха започнали да поглъщат дървото. Хъч вдигна пожарогасителя и натисна ръчката. Отвътре със заплашително съскане започнаха да се изливат химикали и покриха с пяна почернялата врата.

В първия момент Хъч реши, че е успял да овладее огъня, но вратата внезапно пламна с остро изпращяване като пистолетен изстрел. Тя се стовари в коридора, а отвътре избухна огнено кълбо, което го принуди да отскочи назад в неописуем ужас. Изпусна пожарогасителя, загуби равновесие и за малко да падне на земята.

В апартамента не се виждаше нищо освен огнена завеса. Хъч погледна надолу. Пред ужасения му поглед от горящата врата бяха тръгнали малки пламъчета и бързо се разпространяваха по килима в коридора. Той отново вдигна пожарогасителя и кашляйки и задъхвайки се от дима, който излизаше от апартамента, го насочи към огъня. Чуваха се някакви крясъци и женски писък. Ед Хъч усети остра болка в гърлото и с усилие задържа очите си отворени.

От извиващите се пламъци внезапно се появи висок мъж с пешкир, увит около главата. Той също държеше пожарогасител, викаше нещо и ръкомахаше. Объркан и зашеметен от шума и горещината, Хъч не разбираше нито дума. Мъжът го сграбчи за ръката и го издърпа от огъня.

— Остави го! — извика той. — Махай се оттук, за бога!

В същия момент мощен взрив разтърси горящия апартамент, все едно, че беше избухнал газов бойлер. След това като от устата на недоубит змей отвътре изригна огромен жълто-червен огнен дъх, изрева над повалената врата и подпали тапетите и картините на отсрещната стена в коридора. Напълно объркан и полузадушен, Хъч вдигна ръце, за да защити лицето си от пламъците, препъна се и падна. Малко преди да загуби съзнание, чу воя на пожарните сирени, звуците на счупено стъкло, виковете на някакви хора. Когато пожарникарите го изнесоха на чист въздух и го натовариха в линейката, той вече нищо не усещаше. Беше един от тримата пострадали на етажа.

Или от четиримата, ако се брои и Питър Валенсуела. След като изгасиха огъня, намериха тялото му на леглото в апартамента. А още по-точно намериха онова, което беше останало от него.

 

 

Катрин и Дейв пиеха кафе в нейната дневна, когато я потърсиха по пейджъра от областната диспечерска служба, за да я повикат на местопрестъплението.

— Нали ще вземем моята кола? — попита тя Дейв — Съгласен ли си?

— Няма да се опъвам — съгласи се той. Отдавна беше свикнал, че Катрин държеше да пътува по работа със собствената си кола. От една страна, това й осигуряваше максимална подвижност, а, от друга, имаше и съвсем лична причина — винаги предпочиташе да разчита само на себе си.

На пръв поглед името на Палмето Драйв звучеше доста луксозно, но някои хора знаеха, че това, което в Калифорния наричаха „бръмбар палмето“, във Флорида се казваше просто „огромна хлебарка“. Палмето Драйв беше къса и крива улица, която се спускаше по хълма от центъра на Лагуна дел Мар, пресичаше булевард „Алтамира“, минаваше под магистралата „Алварадо“, след което в Марина Вилидж се превръщаше в улица №1.

Сградата, в която бе станала трагедията, се намираше точно срещу релсите на Южната тихоокеанска железница и беше притисната като сандвич между оградена с триметрова телена мрежа спортна площадка с баскетболни кошове и олющена сграда на ъгъла на булевард „Алтамира“, в която имаше химическо чистене, книжарница и фризьорски салон, известен сред жителите на квартала като „Американски хубавици“.

Катрин и Дейв завиха зад ъгъла и попаднаха на обичайната гледка — примигващите светлини на струпани полицейски коли и пожарни, комбито със сателитна чиния на Осми канал и белият микробус на отдела за оглед на местопрестъплението, небрежно паркиран пред блока. Пожарникари в оранжеви гащеризони търкаляха маркучи по влажния тротоар. Пред жълтата ограничителна лента се бяха струпали любопитни съседи и в захлас наблюдаваха полицаите. Те си вършеха работата, без да обръщат внимание на публиката, която зорко следеше всяко тяхно движение. Катрин рязко удари спирачките, за да намали скоростта преди хълма. Един от помощник-шерифите махна с ръка, за да им покаже къде има място за паркиране.

Слязоха от колата и Уолт Ърхарт тръгна към тях с тежка походка. Докато се изкачваше бързо по склона, широкият му спортен шлифер се развяваше свободно, челото му бе леко запотено. В края на юни по централното калифорнийско крайбрежие обикновено беше доста топло.

— Отдалече ми се стори, че пристига доктор Нелсън — каза той.

— Той също е тръгнал насам — обясни Катрин. — Току-що говорих с него от колата. Какво имаме този път, Уолт? Пак ли запалително устройство?

— Ъхъ. Прилича на убийството на Ханлън — отвърна Ърхарт. — От отдела по бомбени експлозии казаха, че било някакво запалително устройство, поставено в долната част на тялото. Трупът е адски обгорен. Целият апартамент също се е запалил. Вероятно жертвата е Питър Валенсуела, четирийсет и осем годишен, работил като проектант в строителна фирма в центъра, живеел сам.

— Има ли свидетели?

Ърхарт повдигна мощните си рамене.

— Изпратих неколцина от моите хора да проверят у съседите — каза той. — Но районът е доста оживен. През цялото време влизат и излизат хора.

— В сградата има ли портиер?

Ърхарт поклати глава.

— Не, само автомат на входната врата.

— Кой се обади за произшествието?

— Мъжът, който живее в крайния апартамент, казва се Торн. Видял един от съседите по етажа в коридора, който му казал, че има пожар. Тогава той се обадил на 911.

— Някой разговарял ли е с този съсед? — попита Дейв.

— Откарали са го в болницата — отговори Ърхарт, като провери за по-сигурно записките в бележника си. — Има дихателни проблеми от дима и изгаряния първа степен. Един от моите детективи замина за болницата и чака разрешение да го разпита. Името на съседа е Едуард Хъч, шейсет и осем годишен, вдовец, живее сам. Опитал се да загаси огъня и почти успял. Да се надяваме, че ще се оправи.

— Преди малко спомена нещо за прилика с убийството на Ханлън. В какво положение намерихте тялото? — попита Катрин. — Пак ли е бил завързан за леглото?

Ърхарт кимна.

— Беше закопчан с белезници. И ръцете, и краката. При това чисто гол.

— Значи поредното убийство — обади се Дейв, — освен ако не става дума за подражател.

— Да, страхотна новина — горчиво въздъхна Ърхарт. — Слушайте, Пърингтън назначи заседание за четири следобед.

— По дяволите — ядоса се Катрин. — Все пак е неделя.

Обещах на Ема да я заведа на кино.

— Вероятно ще успеете за ранната прожекция — мрачно каза Ърхарт. — Ако трябва да бъдем честни, нямаме кой знае какво да обсъждаме. Няма заподозрян, не знаем мотивите, не разполагаме с никаква следа. Господи, как ме е яд, че с нищо не можем да се заловим за този човек.

— Всички сме ядосани, Уолт — съгласи се Катрин. — И се чувстваме безсилни и некадърни, защото умират хора, а ние не можем да го спрем.

— Все пак има нещо, което работи за нас — обади се Дейв. — Никой не може да извърши подобно убийство и да остане безнаказан. Рано или късно ще си получи заслуженото.

Ърхарт отново вдигна рамене.

— Ти го знаеш — аз също го зная. Но важното е дали го знае онзи мръсник, който е извършил всичко това?

Шахтата на асансьора още бе пълна с дим, затова Дейв и Катрин се качиха пеш до третия етаж. Килимът в тъмния коридор беше мокър и хлъзгав. Около овъглената врата имаше отвратителен кръг от мазни сажди. Отпред един полицай ги спря с ръка и им подаде маски за лице, за да не се задушат от силната миризма на пушек, обгорено дърво и човешка плът. Но маските не им помогнаха много. Вътре стените бяха почернели, във въздуха плуваха сажди на големи парцали, а овъглените дъски на пода скърцаха и се огъваха под краката им.

Апартаментът не беше голям — имаше само две спални с обща баня. Дневната беше почти изцяло разрушена, на мястото на прозорците зееха дупки. В спалнята, също сериозно пострадала от взрива, светеха неонови светлини, които й придаваха вид на снимачна площадка. Следователят Чарли Ямамото правеше снимки и светкавицата на фотоапарата му хвърляше резки светлини върху мазните черни стени. Чарли вдигна поглед и поздрави Катрин и Дейв с кратко кимване, но без да се откъсва от работата си. Никога нищо не пропускаше на местопрестъплението.

Мъртвият — ако изобщо можеше да се нарече така гротескната фигура, разпъната на кръст на леглото — лежеше в положението, в което явно бе настъпила смъртта: с пяна на устата и отметната назад глава, като че ли агонията продължаваше. Празните очи отчаяно се взираха в тавана. Без да се впечатляват от царящия наоколо хаос, двама криминалисти педантично снемаха мерки, скицираха и посипваха бял прах върху всяка гладка повърхност, която би могла да пази скрити или явни отпечатъци от пръсти.

— Изглежда като същия метод на действие — отбеляза Дейв и се наведе над леглото, за да разгледа тялото отблизо. — Има ли следи от взлом?

— Ключалките на вратата изглеждат непокътнати — съобщи Уолт Ърхарт, който ги беше последвал в спалнята.

— Значи е познавал убиеца. Или е имал причина да го пусне да влезе — забеляза Катрин.

— И на мен така ми се струва — съгласи се Ърхарт. — От отдела по оглед на местопрестъплението откриха на пода на дневната парчета от винена бутилка и чаши. Може да е имал гости. Но при това състояние на помещението и на трупа в нищо не можем да бъдем сигурни.

Както и при предишната жертва, Патрик Ханлън, долната част на тялото бе унищожена от някакво запалително устройство, което беше оставило в коремната кухина дупка с размерите на чиния. Сухожилията на закопчаните в белезници ръце бяха разкъсани и окървавени, което показваше, че е имало съпротива. Въжето, с което бяха привързани краката на трупа към долния край на леглото, също беше пропито с кръв. Ръцете бяха неестествено извити и изметнати от ставите; явно жертвата се бе опитвала да се освободи.

— Съседът, който позвънил в полицията, съобщил, че чул крясъци.

— Пак ли е същото запалително устройство като миналия път? — попита Катрин.

— Всичко сочи натам — каза Уолт. — От отдела по бомбени експлозии прибраха всички частици, които евентуално са останали от него, и ги занесоха в лабораторията за анализ.

— Дейв, моля те, поискай после резултатите от отдела по експлозии — помоли Катрин. — Странно, че огънят е причинил много по-големи поражения извън спалнята, отколкото в нея — забеляза тя.

От леглото огънят бе преминал по пода към скрина с чекмеджета, беше подпалил плъзгащата се врата и бе избухнал с пълна сила в съседното помещение — дневната, така че останалата част на спалнята бе останала почти незасегната.

— Шефът на пожарния отряд потвърди, че източникът на огъня е бил точно тук — посочи към тялото Ърхарт. — Права си, Катрин, че разрушенията са разположени доста необичайно.

— Всеки път е различно — обади се Дейв. — Разпространението на огъня зависи от много неща: въздушни течения, отворени прозорци, дори наличието на вентилационна шахта.

— Пак извадихме късмет — каза Ърхарт. — Ако огънят беше тръгнал в обратна посока, можеше да изгори цялата сграда. Сега поне имаме върху какво да работим.

— Не ми изглежда да се е запазило кой знае какво — мрачно отбеляза Дейв. — Знае ли се нещо за семейството на този човек?

— Изпратих няколко детективи да потърсят близките му — каза Уолт.

— Има ли следи от кражба? — попита Катрин.

— В тази бъркотия — Ърхарт говореше от опит, тъй като много години бе наблюдавал подобни сцени — ще бъде адски трудно да се установи дали нещо липсва.

— На ръката му нямаше часовник — каза Катрин.

— Забелязах. Никъде не видяхме часовник. Поне засега.

— Ами портфейла му? Ключовете от колата, от къщата?

Уолт поклати глава. Катрин се обърна към Ямамото, който продължаваше да прави снимки.

— Чарли, помоли твоите следователи да снимат всичко по-ценно, което не е засегнато от пожара.

Той кимна. Знаеше, че тя по-скоро разсъждава на глас, отколкото да раздава заповеди, и не се обиждаше.

— А какво може да се каже за белезниците? — попита Катрин. — И за въжетата?

— Приличат на онези, които бяха открити при Ханлън — отвърна Ърхарт.

— Валенсуела е на четирийсет и осем години — отбеляза Дейв. — Може да е бил във Виетнам. Ще изпратя факс до Сент Луис, за да проверя има ли военна книжка. След това ще прегледам служебните контакти, телефонните разговори и сметките по поддръжката на апартамента.

— Добра идея. — Катрин се обърна към Уолт Ърхарт: — Има ли запис в телефонния секретар?

Той вдигна рамене.

— Съжалявам. Стопил се е от високата температура.

— Ами в аптечката? Намери ли там нещо по-особено?

— Само най-елементарни лекарствени средства. Изглежда, не е вземал лекарства по рецепта.

— Трябва да разберем дали Валенсуела е познавал Ханлън — продължи да разсъждава Катрин — и дали са имали нещо общо. Каквото и да е.

— Уолт, ще накараш ли твоите детективи да проверят тези неща? — помоли Дейв. — Аз още не съм приключил с Ханлън.

В коридора се чу познатият глас на Морган Нелсън и всички се обърнаха да го видят.

— Докторе, привет — извика Чарли Ямамото. — Пациентът е при нас и те чака с нетърпение.

— Никак не ми приличаш на грижлива медицинска сестра, Чарли — също така шеговито се обади патологът. — Освен това трябва да ти съобщя, че и пациентът ти няма много бодър вид.

Дейв Гранц се обърна към Катрин и повдигна вежди в ням въпрос: „Можем да се омитаме, нали?“.

— Морган, когато свършиш, изпрати ми предварителните резултати — помоли тя.

— Имаш ги — обеща той.

Катрин хвърли последен поглед към разрушения апартамент, излезе на стълбището и тръгна надолу по стълбите. Дейв Гранц вървеше до нея. След мрачната и зловонна сцена с удоволствие посрещнаха лъчите на топлото следобедно слънце. Разликата беше като между топлината на живота и студа на смъртта.

Смърт.

Споменът за овъгленото същество, застинало на леглото в неестествена поза, я накара да почувства цялата безнадеждност на тази дума, която тегнеше в мислите й като самотен ястреб в пустото небе — вечен и изчакващ да се спусне, за да нападне плячката си.

— Хайде да се махаме — каза тя и решително се насочи към колата, за да прогони мрачния образ от съзнанието си.