Метаданни
Данни
- Серия
- Катрин Маккей (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Until Death Do Us Part, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Галина Лозанова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- strahotna (2010)
- Разпознаване и корекция
- tanqdim (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Кристин Макгуайър. Докато смъртта ни раздели
Американска. Първо издание
ИК „Гарант-21“, София, 2002
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 954-754-022-X
История
- — Добавяне
32
Алмейда Хайтс
Сряда, 28 юни, 20:30
При Аламейда Дейв зави на север, изкачи се по детелината на Норт Лагуна Драйв, излезе на Коронадо Авеню и накрая спря пред къщата на Фийлд. Тя приличаше на ранчо: имаше три спални и малка морава отпред, която отдавна трябваше да се окоси. Вратата отвори Рошел Фийлд, като си бършеше ръцете с кухненска кърпа. Без грим, с несресана и неравно подстригана коса, тя изглеждаше болезнено бледа и изтощена.
— Тъкмо вдигах масата след вечеря — обясни тя. — Гладен ли си? Ако искаш, веднага ще ти приготвя нещо.
— Не се притеснявай, вечерял съм — излъга Дейв. — Как си, Шел?
Тя повдигна рамене и се усмихна, без да разтваря здраво стиснатите си устни.
— Знаеш как е — отвърна тя. — Добре.
— Децата легнаха ли си?
Тя кимна.
— Но изобщо не си въобразявай, че ще ти позволя да се качиш да им пожелаеш лека нощ — твърдо заяви тя. — После най-малко до десет часа няма да мога да ги усмиря.
— Както каже господарката на дома — ухили се Дейв. — Джим тука ли е?
— Хайде, влизай — покани го Рошел. — Искаш ли бира?
— Благодаря, Шел, няма нужда — отказа Дейв и влезе в хола.
Джим Фийлд седеше на дивана и апатично се взираше в екрана на телевизора. Вдигна поглед, когато гостът влезе.
— Стори ми се, че чувам познат глас.
Той насочи дистанционното към екрана.
— Остави, ако гледаш нещо интересно — каза Дейв.
Фийлд поклати глава и изключи телевизора.
— Тъпотии. Едно от нещата, които най-бързо научаваш, когато по цял ден си седиш вкъщи, е, че по телевизията предават само глупости.
— О, не съм толкова сигурен — ухили се Дейв. — Ами сапунените опери? Съвсем като в живота.
— Тъпотии — повтори приятелят му. Лицето му беше подпухнало и имаше нездрав цвят. На ризата му се виждаха петна от кафе, а самият Джим имаше нужда да се избръсне. — И така, какво те води насам?
— Просто минавах — отвърна Дейв. — А освен това искам да обсъдим нещо заедно.
— Казвай — кимна Фийлд. — Искаш ли бира?
— Шел вече ми предложи, но аз отказах.
— По дяволите, изпий една. Така ще имам извинение да ти правя компания — каза Фийлд. — Хей, Шел, какво ще кажеш за две бирички?
— Веднага ще донеса — обади се тя от кухнята.
— Разбрахте ли нещо ново за бомбения атентат? — попита Джим, когато Рошел дойде и им подаде по кутия бира, сложи и купа с фъстъци на масата и се върна в кухнята.
— Току-що идвам от шерифската служба — поясни Дейв като пропусна покрай ушите си това, че Джим демонстративно използва второ лице. — Както казва Ърхарт, все едно да търкаляш стъклено топче нагоре по стъклена планина.
— Да, познато ми е това чувство.
— Оказа се, че освен дето са били хомосексуалисти Ханлън и Валенсуела имат още нещо общо — продължи Дейв. — И двамата познават астролог от Мишън Хайтс жена, на име Ейнджъл Флорес. Името говори ли ти нещо?
— Ейнджъл Флорес — замислено повтори Джим. — Не ти ли се струва, че прилича на псевдоним?
— Чувал ли си го преди?
Фийлд поклати глава.
— Съжалявам. Името нищо не ми говори.
Дейв също сви рамене.
— Просто исках да проверя. Може да няма нищо общо със случая.
— Добре, Гранц — каза Джим. — Изплюй камъчето. За какво дойде всъщност?
Дейв вдигна отбранително ръце.
— Не ме разбра правилно. Наистина дойдох да те питам за Ейнджъл Флорес.
— Аха. Както и да провериш как се справя нещастният инвалид, нали? — мрачно допълни Джим и повдигна бинтованата си ръка.
— Имаш много поздрави от Хал Бентън — каза Дейв, без да обръща внимание на забележката. — Иска да разбере кога смяташ да се върнеш на работа.
— Добър въпрос — отбеляза Фийлд. — „Кен сабе“ или „Кой знае?“, както казват в Чихуахуа.
— Стига, Джим. Не си толкова зле. Просто още не си свикнал.
— Щом казваш.
— Слушай, Джим — сурово изрече Дейв. — Минал съм по този път. Преживял съм всички страхове и кошмари, които се въртят в главата ти. Всеки път, когато погледнеш жената, която обичаш, се чудиш дали не потръпва от отвращение, когато те докосва. Непрекъснато се вслушваш в онова малко зелено червейче, което не спира да ти повтаря, че повече никога няма да бъдеш пълноценен човек, че нищо няма да бъде като преди. Познавам сълзите и самосъжалението. Сутрин лежиш в леглото и се чудиш дали изобщо има смисъл да ставаш или се събуждаш в четири сутринта и си мислиш колко по-лесно щеше да бъде, ако беше просто мъртъв. А аз как се справих, Джим? Замислял ли си се някога как изобщо успях да оживея?
Фийлд поклати глава.
— Ти… Не съм и подозирал.
— Имаше един психопат. Наричахме го Курабийката. Копелето убиваше млади момичета и обезобразяваше телата им. Една вечер се обади някакъв човек и каза, че е видял нашия човек да заравя женски труп. Разбрахме се да се срещнем на един паркинг. Оказа се обаче, че съм си определил среща с убиеца. Първо ми проби черепа, завърза ме и започна да ме обработва с хирургически скалпел. Като месар, който реже пържоли.
Дейв говореше с дрезгав глас. Вдигна ръка и докосна тънките като косъм белези, които прорязваха лицето му.
Бледосините му очи се взираха с невиждащ поглед в пространството.
— Отначало всички мислеха, че ще умра, но аз най-неочаквано оживях. И тогава, Джим, научих прекрасната новина: раните на лицето ми щяха да заздравеят, но дясната ми ръка беше толкова накълцана, че лекарите се съмняваха дали ще успея да възстановя повече от трийсет процента от подвижността й. Когато ми го казаха, веднага си рекох: „Мамка му, всичко е свършено. Най-добре веднага да ме изхвърлят от болницата и да ме застрелят!“.
— Никога не си ми казвал за… ръката си — обади се Джим.
Дейв протегна дясната си ръка, разпери пръсти и ги сви в юмрук.
— Четири операции и после физиотерапия, представяш ли си? И аз много работих. Господи, колко сили хвърлих, за да се оправя. Но не това ме измъкна от дупката. Всъщност най-много ми помогна една жена на име Маккей.
Фийлд се намръщи.
— Катрин?
— Разбираш ли, Джим, тя ми вярваше. Всеки път, когато исках да се откажа — а това се случваше доста често, Джим — тя беше до мене. Накара ме да повярвам, че ще се справя.
— Защо ми разказваш всичко това?
— Защото за мен Катрин беше човекът, за когото си заслужаваше да се боря, Джим — отвърна Дейв. — И все още е. Ти също имаш за кого да го направиш — Рошел, децата. Опитай да се пребориш, Джим. Не ги изоставяй.
Джим Фийлд внимателно го изгледа. След това поклати глава и мрачно се усмихна.
— Не знаех, че ставаш за психолог.
— При това не взимам скъпо за консултациите.
Джим вдигна бирената кутия с лявата си ръка.
— Трябва ли да разбирам, че искаш още една биричка?
Гранц поклати глава.
— Трябва да тръгвам. Нали мога да си запазя поканата за следващия път?
— Разбира се — каза Джим и след малко отново го повика: — И знаеш ли, Дейв? Разбрах какво искаше да ми кажеш.
— Не съм и очаквал друго от тебе. — Дейв стана.
В същия момент пейджърът му започна да писука. Рошел Фийлд също го беше чула и веднага се появи с портативен телефон.
— Сигурно е от централата — каза тя. — И друг път са те търсили у нас.
Дейв взе телефона и каза в слушалката:
— Ало, централа, говори инспектор Гранц. — Изслуша съобщението и кимна. — Катидрал Хайтс Драйв 8144, прието — изрече и добави: — Предайте на госпожа Маккей, че тръгвам към Аламейда Драйв и ще я чакам на местопрестъплението.
Остави слушалката и забеляза, че Джим и Рошел го наблюдават разтревожено.
— Случило се е нещо лошо, нали? — попита Джим.
Дейв кимна, лицето му беше станало сурово.
— Имаме още един случай. Пак запалителна бомба.