Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (40)

39

Решението бе взето.

В момента, в който съдебните заседатели произнесат присъдата, той щеше да убие Хъдсън. Така бе пожелала Ейнджъл и следователно така и трябваше да стане. В известен смисъл това беше най-добрият финал въпреки че не отговаряше на първоначалния план. Пръв трябваше да е Лорънс, след него Ричард. После Патрик, Питър и накрая онова изнежено нищожество Греъм. Но бомбата, предназначена за Ричард, бе избухнала предварително и планът се бе объркал. Тогава той беше предложил на Ейнджъл да отложат малко; налагаше се да изчакат, защото беше прекалено рисковано веднага да действат след неуспешния опит в съда.

— Трябва да го направиш — настояваше Ейнджъл. — Длъжен е да си плати.

— Обещавам.

Представи си сцената. Представителят на съдебните заседатели подава на съдията формуляра, в който е вписана присъдата, а той го предава на съдебния секретар да прочете решението. И никой от тях не подозира, че цялата тази церемония е напълно излишна. Присъдата вече е издадена от друг един съд.

Такова беше желанието на Ейнджъл. Така и щеше да стане. И когато всичко свърши, щеше да се прекъсне и нишката на неговия живот. Край на преструвките. Край на лъжите. Бяха си го казвали много пъти. Ейнджъл имаше право. Това беше единственото, което трябваше да направят, това беше проява на честност. И на смелост. Всички щяха да научат истината. Ида ги разберат.

Огледа се. Съдът беше в почивка. Залата приличаше на сцена с декори, но липсваха актьорите, които я съживяваха. Празна беше ложата на съдебните заседатели; празна беше и свидетелската скамейка. Гледката го натъжи.

Колко жалко. Когато беше дете, а и по-късно — като юноша — той много пъти се бе опитвал да открие по какво се отличава от останалите и отчаяно копнееше да намери някого, който да го разбира. Който да го вижда с неговите очи. Стараеше се да бъде изпълнителен и да не ги разочарова. Но това не беше той. Това не беше неговият живот.

— Толкова е талантлив — обичаше да повтаря леля му, толкова артистичен. Погледнете какви красиви аксесоари ми е направил.

Разбира се, тя никога нищо не научи за него; дори не подозираше. Не знаеше за онези нощи, когато обикаляше по баровете и пускаше на музикалните автомати „Странници в нощта“. Странници, които го отхвърляха; странници, които и той не приемаше. А през останалото време бе принуден да се крие и да изпълнява отредената му от живота роля, въпреки че сърцето му се разкъсваше от болка. И така, докато един ден откри Ейнджъл и успокоението дойде.

Въздъхна.

Днес съдебните заседатели бяха изслушали заключителните пледоарии на обвинението и защитата. През цялото време бе наблюдавал с равнодушна безпристрастност. Само той в залата знаеше, че всичко, което се говореше, нямаше никакво значение. Докато заместник-областният прокурор отново превеждаше съдебните заседатели през сложния лабиринт на свидетелските показания, съзнанието му бе заето с един много по-съществен проблем: как да убие Хъдсън.

Много пъти го бяха обсъждали с Ейнджъл. Бяха разгледали всички възможности и една по една ги бяха отхвърлили, докато не остана само една. Съдебната зала беше най-подходяща за театрална сцена. Процесът се предаваше и по телевизията. Всички щяха да го видят. И всички щяха да разберат защо. Разбира се, това беше най-опасният вариант, но вече нямаше значение. Правеше го заради Ейнджъл. А това беше най-важното.

Мислите му бяха толкова обсебващи, че едва успяваше да се съсредоточи в това, което ставаше около него. Първо мина изказването на обвинението. Харесваше Катрин Маккей. Беше приятна, интелигентна жена, а когато бе необходимо — и достатъчно твърда. Въпреки това знаеше, че винаги може да се разчита на нейното разбиране и съчувствие. Беше много добра в работата си; днес също не правеше изключение.

Задължение на обвинителя бе да докаже вината на обвиняемия, без да оставя никакво място за съмнение. Следователно целта на изказването й бе да затвърди у съдебните заседатели именно това мнение. От опит знаеше, че подобни дела често се печелят или губят по време на заключителната реч. Страхотни адвокати понякога губеха заради слаба заключителна реч. Сега обвинението имаше последна възможност да прикове вниманието на съдебните заседатели към основния проблем — да ги убеди да стигнат до желаната от него присъда.

— Както ви бях казала в началото на процеса, дами и господа — бе започнала Катрин, — опит за убийство от втора степен означава опит за противозаконно умъртвяване на човешко същество в резултат на действие, което с голяма вероятност може да причини смърт; действие, извършено от низки, антисоциални подбуди и което се основава на престъпно незачитане на човешкия живот.

По време на словото прокурорката говореше на съдебните заседатели с приятелски тон, като че водеше най-обикновен разговор. Маниерите й бяха сдържани, аргументите — логически, разумни и добре обосновани. Беше откровена, без излишна емоционалност, тъй като явно бе решила да остави театралниченето, плоските шеги и остроумието на защитата. Последните й думи отново напомниха на съдебните заседатели, че за да бъде обвинен Хъдсън в опит за убийство, е достатъчно да се докаже, че той напълно съзнателно е заразил своите жертви с вируса на СПИН. Както и че нямаше значение дали е успял.

Според него речта й беше добра. Логична, ясна и проста. Беше взела под внимание встъпителната пледоария, както и линията на поведение, която защитата бе следвала по време на процеса, и сега успешно се опитваше да ги неутрализира. От опит знаеше, че някои обвинители пазеха най-силните аргументи за накрая, за да объркат адвоката на подсъдимия, след което окончателно го съсипваха по време на тъй нареченото последно възражение. Но сега не беше така: изглежда, Катрин Маккей нищо не криеше. Интересно дали все пак нямаше да скрои някой номер на финала.

Забеляза, че се върна усмихната от обедната почивка. Изглеждаше някак още по-красива и дори щастлива; очите й радостно блестяха. Все едно, че беше получила приятни новини. Зачуди се дали наистина беше така и каква ли беше новината.

След това адвокатът на защитата, Мартин Белкър, за последен път се обърна към съдебните заседатели. Неговата заключителна реч беше — напълно логично — по-театрална и прочувствена от речта на обвинението. Добрият защитник никога не пренебрегваше значението на емоционалния елемент, за да успее да предизвика съчувствието на съдебните заседатели. Язвителен и напрегнат, той още изведнъж напомни на съдебните заседатели защо трябва да разглеждат клиента му като жертва.

— Пред вас стои един млад човек, започнал живота си при крайно неблагоприятни обстоятелства: в семейството на религиозни фанатици, които не му позволявали да общува с връстниците си и от деветгодишна възраст системно го подлагали на физически и сексуален тормоз. Дванайсетгодишен попаднал сред чужди хора, не познал радостите на нормалния семеен живот. Но Ричард Хъдсън успял да загърби миналото. Въпреки всичко, което е преживял в детството си, той израснал като работлив, добър американски гражданин. И тогава съдбата му нанесла поредния жесток удар и отново го превърнала в жертва. Заразил се със СПИН.

Белкър спря, отпи глътка вода, дълбоко си пое дъх и продължи:

— Но като че ли всичко това не е достатъчно, сега той е изправен тук, пред вас, и е обвинен за нещо, което не може и не бива да бъде смятано за вина. Въпреки че както моето, така предполагам и вашите сърца болезнено се свиват при мисълта за всички заразени от СПИН, не трябва да пренебрегваме следния факт: обвинението не успя да докаже категорично, че именно Ричард Хъдсън е заразил онези жени с вируса на СПИН. — Той отново замълча и отпи от чашата. — Същността на проблема е, че — както показахме — една от тях е могла да бъде заразена от предишните си сексуални партньори, а втората — от пациент в клиниката, където работи. А ако си спомняте добре, третата изобщо не е заразена.

По същия начин, както във встъпителната си пледоария преди десет дни, той продължи да умолява съдебните заседатели да не наказват повече Ричард Хъдсън — невинен човек, станал жертва не само на болестта СПИН, но и на злонамерено преследване от страна на щата Калифорния и службата на областния прокурор на Санта Рита.

— Справедливостта изисква да отправите ясно послание към обществото, че е неморално някой да бъде превърнат в изкупителна жертва по политически причини — заяви той с лъснало от пот чело. — Справедливостта изисква да оправдаете Ричард Хъдсън.

Сега, преди последното заседание по делото, докато наблюдаваше прашинките в струящите през прозорците слънчеви лъчи, му се стори невероятно, че тук се бе разиграла толкова напрегната драма. Не че имаше значение. Всички усилия на Катрин Маккей да убеди съдебните заседатели да признаят Хъдсън за виновен, както и всички изкусни опити на Мартин Белкър да ги убеди в противното нищичко нямаше да променят. Хъдсън никога нямаше да влезе в затвора, нито щеше да излезе на свобода.

— Искам той да умре — бяха думите на Ейнджъл. — И искам всички да разберат защо.

И той щеше да умре. Точно тук, в тази зала. Огледа се, за да си представи сцената, също както балетмайсторът оглежда декорите, за да си представи как ще изглеждат на техния фон движенията на неговите балетисти. Той ще бъде тук, а аз — от тази страна, след това обяснявам защо го правя и край. „В плана му имаше някакво поетично правосъдие. За съжаление нямаше как да пречисти Ричи с огън, както останалите, но щеше да бъде нещо подобно. Почти същото.“ При тази мисъл той се усмихна.