Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (27)

26

Областна морга

Понеделник, 26 юни, 23:15

Катрин беше в залата за аутопсии от половин час, но Морган Нелсън все не можеше да пристъпи към аутопсията на Питър Валенсуела. Всеки път, когато патологът заставаше до масата, телефонът започваше да звъни. Накрая той изруга полугласно и изключи телефона, като си обеща тази вечер повече да не му обръща внимание. Моргата беше пуста и притихнала. Чуваше се само ромонът на течаща вода, а някъде в коридора монотонно и тъжно капеше от развален кран в метална мивка — звук, който напомняше ритъма на далечен барабан.

— Безпокои ли те нещо, Кейти? — попита Морган, докато подготвяше обезобразения труп на Валенсуела за аутопсия.

— Нищо особено — уклончиво отвърна тя. — Защо питаш?

— Изглеждаш някак… потънала в собствените си мисли — обясни Морган. — Не зная точно как да го кажа. Все едно, че нещо не ти дава мира и искаш да го споделиш, но не можеш.

Изненадана от неговата прозорливост, тя отново избегна прекия отговор:

— Нали ме познаваш, Морган. Винаги съм нервна, когато има процес.

Той кимна с разбиране, но тя усети, че не е убеден.

— Сигурна ли си, че наистина искаш да изтърпиш всичко това, Кейти? — посочи той към масата. — Знаеш, че не е необходимо. Вероятно ще се окаже също като при аутопсията на Ханлън.

— Нищо, ще остана за малко — каза Катрин. — Искам да разбера какво точно се е случило с Валенсуела и Ханлън. Засега нищо не ми е ясно.

— Навремето Скот Фицджералд бе казал, че богатите не са хора като нас — промърмори Морган, докато съсредоточено подготвяше ножовете си. — Същото важи за такива като нашия приятел тук, Валенсуела. Мазохистите не са хора като нас.

— Как така? — попита тя.

— Спомни си какво се случи миналото лято. Помниш ли автоеротичните смъртни случаи?

— Да, помня — тъжно кимна Катрин. „А и как бих могла да забравя?“ — каза си.

Продължителното преследване на хитър сериен убиец, който нападаше изнасилвани и имитираше автоеротични сцени, за да прикрие следите си, бяха завършили със смъртта на един от инспекторите на областния прокурор, Майкъл Геймс. Оттогава всеки път, когато изкачваше стълбището към жилището си, Катрин отново чуваше изстрела, който беше сложил край на живота му. Спомняше си също как Дейв Гранц с каменно лице й бе съобщил, че всичко е свършило. Като че ли можеше да свърши някога.

— Тогава сигурно си спомняш, че автоеротичното сексуално поведение позволява да се изпита удоволствие без партньор. Както и че когато нещо се обърка, повечето автоеротични смъртни случаи са причинени от задушаване.

— При тях тръпката беше в риска, нали? — попита Катрин. — Колкото повече се приближаваш до върха, толкова по-силен е електрическият заряд.

— Много точно го формулира — съгласи се Нелсън.

— Смътно си спомням, че тогава ти ми беше обяснил колко било важно следователите да обърнат внимание на възлите и на останалите средства за обездвижване при тези случаи.

— Наистина е важно. При смъртен изход начинът, по който са направени възлите на въжето или са закрепени белезниците, с голяма степен на вероятност показва дали жертвата се е завързала сама, или го е направил някой друг.

— А сега?

— Без съмнение е бил обездвижен от друг човек.

— Как разбра?

— Нали видя тялото?

— Имаш предвид начина, по който се е опитвал да се освободи?

Морган кимна одобрително.

— Точно така. Ако сам си беше сложил белезниците, възлите на въжето щяха да бъдат хлабави, а ключът от белезниците щеше да е поставен така, че да може да го достигне, когато му потрябва.

— Тогава за какъв вид сексуална игра става дума?

— Общата терминология при описание на този вид сексуално поведение е „принуда и насилие“. Принудата предполага използване на различни механични средства или устройства за ограничаване на свободата на движение — въжета, вериги, белезници, дори бинтове. Те притежават специално сексуално значение за този, който ги използва. Различните степени на обездвижване предизвикват различни асоциации. Всичко е съвсем индивидуално.

— А насилието?

— То приема различни форми: от нежен садизъм — например леко пошляпване с панделка от копринена нощница и няколко леки удара по тялото — постепенно може да прерасне в причиняване на физическо страдание, доброволно нараняване и сексуално унижение.

Морган й разказа още, че освен болката, предизвикана от използваните средства за принуда, приемащият можел да пожелае да изпита болка в определени ерогенни зони като зърната на гърдите, ануса, долната част на корема или гениталиите. „Играта“ обикновено свършвала с предварително уговорен сигнал между доминиращия и субекта — кодова дума или звуков сигнал, ако речта в момента е невъзможна.

— Колкото индивиди, толкова видове сексуално поведение — обясни той. — Това, което за тебе е нормално, за някой друг е истинско извращение, и обратно. Всичко, което може да изобрети въображението ти, независимо колко рисковано или отвратително ти изглежда, някой някъде вече го е правил, и то без колебание. При това е изпитвал сексуално удоволствие.

— А какво ще кажеш за Валенсуела?

— Белезниците на ръцете му бяха подплатени с агнешка кожа, Кейти. Били са предназначени само да го обездвижат, но не и да му причинят болка. Криминалистите откриха на пода на стаята някакви обгорени парченца, които по всяка вероятност представляват останки от изолираща пяна. Предполагам, че когато играта е започнала, е имало нещо и между глезените и въжетата.

— Някакъв пълнеж?

Морган кимна.

— Някои садомазохистични игрички оставят доста неприятни белези — каза той. — Като цяло хората, които участват в тях, не искат приятелите или близките им да научат по какъв начин си доставят удоволствие. Затова използват различни средства, за да избегнат претриване на кожата или охлузвания, които могат да предизвикат доста неудобни въпроси.

— Тогава какво е направил партньорът му?

— Точно това ще разберем след малко — каза Морган и включи диктофона. — Така. Днес е 26 юни, 23:21 часа. Трупът, който предстои да изследваме, принадлежи на добре гледан мъж от испански произход, приблизителна възраст четирийсет и пет години, и идентифициран като Питър Чарлс — вероятно в кръщелното свидетелство е записан като Педро Карлос Валенсуела. Името е отбелязано на картончето, поставено на десния крак на трупа.

Морган извади от джоба на хирургическата си престилка рулетка и отбеляза височината на мъртвеца — един и седемдесет и пет. Катрин веднага нанесе данните във формуляра за аутопсията, който Морган й беше дал. По-късно щеше да отбележи размера на вътрешните органи — бели дробове, черен дроб, сърце, мозък — които Морган щеше да й продиктува.

— Така — каза той, — а сега да изчегъртаме малко от тези сажди, за да видим какво има отдолу.

С няколко енергични движения на силните си ръце той свали саждите, полепнали по горната част на мъртвото тяло. Отдолу се показа влажна, мъртвешки бяла като на риба плът, осветена от силните лампи.

— Аха — каза той, когато се наведе над тялото, — много интересно. Ела тук, Кейти.

Тя остави бележника и отиде при наклонената маса, на която лежеше трупът. Морган Нелсън й подаде лупата и посочи дясната страна на гръдния кош, точно над зърното.

— Ето тук — каза той. — Виждаш ли?

През увеличителното стъкло Катрин видя три морави успоредни линии на разстояние сантиметър и половина една от друга, които се спускаха към отвратителната дупка, прогорена от запалителното устройство.

— Какво е това? — попита тя.

— Чакай малко — отвърна Морган.

Заобиколи масата, повдигна дясната ръка на мъртвеца и направи жест с пръсти, който трябваше да означава: „дай ми“. Катрин веднага подаде лупата.

— Тук има още — каза той. — Ела да видиш.

Тя заобиколи масата и надникна над рамото му. Около сгъвката на подмишницата се виждаха същите белези.

— Не ги бях забелязал на местопрестъплението — каза той. — Успоредни охлузвания и подкожни наранявания на тъканта от лявата страна на гръдния кош и дясната раменна кост. И в двата случая са показателни за факта, че тялото е било удряно с тънък и дълъг предмет, например разцепена тръстикова пръчка или кожен камшик; по-вероятно второто. Следователно, преди да бъде убит, нашият приятел е бил бичуван.

Морган се изправи и отправи сияеща усмивка към Катрин, като че току-що е направил някой много хитър трик.

— Няма разкъсване на кожата, което ми дава основание да предполагам, че не е било много болезнено; но все пак достатъчно, за да го възбуди. С други думи, имаме по-скоро сексуална игра, отколкото наказание.

— Нали казват, че за различни хора се използвали различни удари? Това не изяснява ли донякъде нещата?

— Ако не друго, поне стеснява обхвата на търсенията ни — поясни Морган. — Вероятно убиецът е садист или най-малкото „доминиращ“, както се нарича в медицинската литература — специалист по така наречения наказателен секс.

— Имало ли е сексуален контакт?

Той вдигна рамене.

— Няма как да разберем. Дори да е имало полово сношение, огънят е унищожил всички следи.

— И какво ще правим тогава?

Морган взе големия нож.

— Започвам да го режа — обяви той. — Кейти, изглеждаш ми уморена. Защо не се прибереш, а аз утре ще ти се обадя да ти кажа какво съм открил.

Тя отвърна:

— Вероятно ще се възползвам от предложението ти. Впрочем, предложих на Дейв да извикаме профайлър. Според него обаче аз сама трябва да изготвя профила.

— Прав е. Имаш добра подготовка.

Изработването на психологически профил на престъпника не беше изкуство, а занаят. Същността на метода бе да се пресъздаде сцената на престъплението през очите на опитен следовател. Катрин не беше следовател, но от години работеше в тясна връзка с правораздаването и следствието, което, като се добави към обучението в Куонтико, й осигуряваше цялостен поглед върху поведението на престъпника.

Профайлърите не се занимаваха с въпроса защо е убит един човек, а как е било извършено престъплението и от какъв тип престъпник. „Защо“ беше без значение за ченгетата. Те се интересуваха от възрастта на извършителя, дали е бял или цветнокож, женен или ерген.

— Искаш ли да поговорим, докато подготвя този приятел? — попита Морган и така прекъсна нейните размишления.

— Знаеш как се прави, Морган — каза тя, — стъпка по стъпка. Първо се прави оценка на фактите. След това се пресъздава сцената на престъплението. После се анализират жертвите.

— Добре — отвърна той. — Започни с убийствата.

— Нашият убиец обича да планира действията си. Знаем, че той изработва преносими запалителни устройства и ги донася на местопрестъплението. Това ме кара да мисля, че е организиран и интелигентен.

— Съгласен съм.

— Освен това има нещо… много жестоко в тези убийства. Ти също го отбеляза. Каза, че който го е направил, е изпитвал силна омраза към жертвите си и е искал да ги накара да страдат. Дали нямаме работа с хомофоб?

— Възможно е, но не съм убеден, че е така.

— Защо?

— Съдя по ударите с камшик. Ако наистина имаше хомофобия, той нямаше да може да се контролира. Този, който е оставил следите по тялото на Валенсуела, много добре е знаел как и колко силно да удря.

— Тогава защо е убил жертвите си?

— Дали не му се е случило нещо? — започна да гадае Морган. — Нещо, за което ги обвинява? Нещо, което те не знаят, че са му причинили, но той знае.

— Жертвите имат само едно общо нещо — изтъкна Катрин, — имали са сексуални отношения с убиеца.

— Не — поправи я той, — това е единственото, за което ние знаем. Може да ги свързват много други неща, за които не подозираме.

— Добре, съгласна съм. Убиецът е познавал своите жертви. Вероятно и преди е имал с тях интимни връзки.

— Добре.

— Жертвите принадлежат към смесен етнически тип: бели и от испански произход. А това означава, че съществува статистическа вероятност убиецът да е бял.

— И вероятно по-млад от своите жертви — допълни Морган.

Катрин кимна в знак на съгласие. Фактът, че убийствата бяха извършени толкова методично, подкрепяше това предположение. А това на свой ред означаваше, че той по всяка вероятност бе под четирийсетгодишен, малко под или над трийсетте.

— След като има няколко партньори, той надали има постоянен любовник. Сигурно живее сам, с родителите си или с някой много непретенциозен съквартирант. Като се има предвид предполагаемата възраст, най-вероятно живее сам — продължи тя.

— Не забравяй различните социални слоеве — напомни й Морган. — Нашият убиец се е чувствал еднакво добре както в малкия апартамент на Валенсуела, така и в красивата викторианска къща на Патрик Ханлън.

— Мислиш ли, че при това положение той принадлежи към по-висока класа от Валенсуела и е приблизително равен на Ханлън?

— Би било прекалено просто. По-скоро е въпрос на произход и образование, не мислиш ли?

— Прав си — съгласи се Катрин. — Явно е свикнал да общува с хора от различни прослойки. Очевидно е добре образован. Вероятно говори чужди езици. Напомни ми да накарам Уолт Ърхарт да провери дали Валенсуела е бил испаноезичен. Дали пък не работи в обществения сектор?

— Добре, Кейти — похвали я Морган. — Наистина чудесно се справяш. Но със същия успех би могъл да работи в театър, да се занимава с музика или изкуство.

Катрин поклати глава.

— Не мисля. Този човек е прекалено… злокобен.

— Интересно определение — отбеляза Морган. — Мислиш, че е луд, така ли?

— В известен смисъл, да. Което ни отвежда към следващия въпрос: как се отнася към телата на жертвите си?

— Бих казал с презрение — отговори Нелсън. — Дори бих допълнил с отвращение. Пали фитила и спокойно си тръгва, като ги оставя да изгорят.

— Забелязваш ли несъответствието? Ето, пред нас е човек, който само преди няколко минути е участвал в садистична игра, която по всяка вероятност е достигнала своята кулминация в сексуален акт, след което веднага преминава към убийството на партньора си. И на всичкото отгоре той съзнателно го подлага на нечовешко психическо и телесно страдание, преди запалителното устройство окончателно да го убие.

— Няма никакво несъответствие, ако той смята, че ги наказва за нещо, което са му причинили. Не забравяй, че това е човек, който изпитва удоволствие да причинява болка, Кейти. Някой, който добре е обмислил наказанието.

— Мислиш ли, че той самият може да е бил жертва на насилие? — попита тя с внезапно просветление. — Някой, който като дете или дори като възрастен, е бил наказан, и то вероятно несправедливо?

— Наистина, доказано е, че насилниците често сами са били някога жертва на насилие — кимна Морган. — Възможно е някакво насилие в миналото да е оказало влияние върху неговите сексуални предпочитания.

— Добре, с какво разполагаме тогава? — Катрин започна да брои на пръсти. — Организиран убиец, хладнокръвен садист, който планира и осъществява убийствата на своите жертви със забележителна методичност. Хомосексуалист, бял мъж, малко под или над трийсетгодишен, притежаващ практически познания за химическите вещества и експлозивите, който живее сам и вероятно е бил подлаган на физическо насилие като дете или юноша. Интелигентен, добре се разбира с хората, вероятно говори испански и работи в обществения сектор. Вероятно има кола; двете престъпления са извършени в доста отдалечени квартали.

— Като начало не е зле — каза Морган. — Продължавай да работиш.

— Добре — усмихна се Катрин, окуражена от успеха си. — Само исках да те попитам още дали е възможно Валенсуела да е убит от жена?

Патологът не отговори веднага. Подпря ръката си в гумена ръкавица на гърдите на трупа и замислено издаде напред долната си устна.

— Да, всичко това спокойно би могло да бъде извършено и от жена. Жените със садистични наклонности често участват в подобни сексуални игри — призна той. — Защо питаш?

— Просто ми хрумна. Досега никой не е задавал този въпрос. Но всичко, което казахме дотук, може да се отнася и за жена.

— Защо не поставиш въпроса пред специализирания отряд? — предложи той. — Или поговори за възможностите с Дейв. А къде е той, впрочем?

— Тази вечер изписват Джим Фийлд от болницата — обясни Катрин. — Дейв отиде да го закара у тях.

Морган кимна.

— Видях го тази сутрин. Имам предвид Джим.

— Как ти се стори?

Той поклати глава.

— Не е добре. Затворил се е и никого не допуска до себе си. Решил е, че ще прекара остатъка от живота си като никому ненужен инвалид.

— А така ли е?

— Нищо подобно. Раната му заздравява. Всъщност отидох да го видя, защото успях да му уредя преглед при един прекрасен специалист по протезите от Сан Франциско.

— Е, и?

Морган поклати глава.

— Изкуствената ръка не е в състояние да го излекува. Проблемът при Джим е, че той наистина не иска повече да живее.

„Или по-скоро се страхува да живее — мислено го поправи Катрин, чиято интуиция бе изострена поради собствените й проблеми. — Много по-лесно е да се откажеш да се бориш, отколкото да посрещнеш нещастието лице в лице.“

— Нещо се умълча — каза Морган и тя усети, че отново се е замислила за утрешния ден.

— Замислих се за Джим — излъга тя, като се надяваше, че отговорът й прозвуча достатъчно убедително. — Чудя се дали да не поговоря с него.

Нелсън сви рамене.

— Вероятно заслужава да опиташ. Но ще му трябва доста време, докато се освободи от натрупаната горчивина.

— Да — замислено се съгласи Катрин, — точно сега много добре го разбирам.

Морган се наведе, за да направи първия разрез, но спря, когато забеляза, че тя бързо се извърна настрани, за да не гледа как острието на ножа потъва в мъртвото тяло. Внимателно остави ножа, заобиколи масата и се приближи до нея, като я погледна право в очите.

— Какво има, Кейти? — нежно попита той.

Тя завъртя глава и погледна встрани.

— Нещо, което… Нещо, с което трябва да се справя сама.

— Не се опитвай да ме отблъснеш, Кейти — изрече той с остър тон. — Много добре те познавам. Цяла вечер нещо не ти дава мира. Забелязах го още щом влезе. Не е свързано с работата, нещо друго е. Нещо много лошо.

Катрин усети, че решението й да не говори за себе си постепенно отстъпва. След Дейв Морган беше най-близкият й приятел; мил, добър човек, който в много отношения й беше по-близък от баща й, когото почти не помнеше. Повече от десет години той беше нейна опора; човек, с когото всичко споделяше. Ако някой можеше да я успокои, това беше Морган.

— Поговори с мен, Кейти — подкани я той. — Може би ще успея да ти помогна.

— Може би — призна тя. — Разкажи ми за биопсията.