Кристин Макгуайър
Докато смъртта ни раздели (14)

13

Областна болница

Санта Рита, 20:15

Катрин и Дейв се отбиха да изпият по чаша кафе не само защото имаха нужда да се подкрепят след сцената на престъплението, но и за да оставят достатъчно време на хората на съдебния лекар да транспортират тялото. После тръгнаха към моргата. Когато пристигнаха, Морган Нелсън вече ги чакаше в стаята за ВИП.

— Кейти, Дейв, здравейте — каза той.

Единствен Морган Нелсън от познатите на Катрин я наричаше „Кейти“. Той беше почти шейсетгодишен, висок, леко прегърбен мъж с късо подстригана светла коса и очила с метални рамки, които го правеха да изглежда като добродушна бабичка. Сега имаше уморен и изнервен вид. „Нищо чудно“ — помисли Катрин. Нелсън рядко работеше по-малко от петнайсет часа, а понякога и повече — днес например работният му ден се бе проточил близо осемнайсет. Мъртъвците не му помагаха особено — никак не беше лесно местенето на техните неподвижни, тежки като олово тела.

— Докторе, потвърдиха ли самоличността му? — попита Дейв и посочи трупа на металната маса.

— Намерих рентгеновите снимки и медицинския му картон в компютъра на областната болница. Това е Патрик Джеймс Ханлън, четирийсет и шест годишен, неженен. Професия: промишлен дизайнер, има собствен кабинет в Еспаньола. Родителите му живеят в област Уестуд, Лос Анжелис. Хенри Чу се опитва да ги намери.

— Чу спомена, че са открили следи от проникване с взлом в къщата — каза Катрин. — Имаше ли някакви контузии или рани, характерни за нападение с цел обир?

— Вече казах на Хенри, че външно няма никакви следи — обясни Нелсън. — Разбира се, нищо не мога да кажа със сигурност, преди да съм го отворил.

— Не виждам никаква връзка — спокойно каза Гранц. — Като правило крадците не използват взривни устройства.

— Докторе, имаш ли представа от какво е било направено това устройство? — попита Катрин.

Нелсън вдигна рамене.

— Само мога да предполагам. Става въпрос за нещо, което развива висока температура. Никога няма да разберем какъв е бил носителят, тъй като всичко е унищожено от огъня. Бас държа обаче, че е било нещо съвсем елементарно, с лесно възпламеняващ се фитил и… дотук.

— Мислиш ли, че е било голямо и обемисто? — попита Катрин.

— Напротив — отговори той, — по-скоро нещо, което спокойно можеш да пренесеш в джоба на якето си.

— Безпокои ме начинът, по който беше завързан — замислено изрече Катрин. — Някак не пасва на обикновен обир или влизане с взлом.

Нелсън се усмихна:

— Мислех, че само аз съм го забелязал. Карай нататък, Кейти.

— Стори ми се, че е бил завързан за леглото по-скоро за удоволствие, отколкото по принуда — продължи тя.

— Искаш да кажеш, че е бил завързан от своя сексуален партньор, така ли? А след това оня го е зарязал с бомба на корема? — попита Дейв.

— Ако изключим принуда, посочи ми друга причина, поради която един мъж ще допусне да бъде завързан за леглото по този начин, и то гол — каза Нелсън.

— Но защо е решил да използва точно взривно устройство? — учуди се Катрин. — А след като стигнахме дотук, защо изобщо е било необходимо да го убива?

— Имал си е причина — отвърна Морган. — Просто засега не знаем каква. По всяка вероятност той добре е познавал убиеца.

Дейв го погледна изпитателно.

— Защо мислиш така?

— Защото в зависимост от това колко далеч са готови да стигнат участниците в този вид игри, садомазохизмът може да бъде много опасен — обясни Морган. — Затова партньорът трябва да е човек, на когото имаш пълно доверие; някой, на когото можеш да разчиташ, че ще спре, когато болката стане непоносима.

— Според съседите на Ханлън той живеел сам. Садомазохизмът изисква участие на двама души: един, който причинява болка, и друг, който я понася — отбеляза Катрин. — Тогава, ако Морган е прав, той е познавал посетителя. Дейв, прегледай доклада на криминалистите и провери всички негови бележници, електронната му поща и изобщо всички контакти, които е поддържал по мрежата. Аз ще извадя съдебно разпореждане за проверка на телефона, факса, кредитните карти, банковите му сметки. Ако открием, че е ползвал сейф, ще претърсим и неговото съдържание.

Дейв кимна и записа всичко в бележника си.

— Докторе, значи вече разполагаш с медицинския му картон, така ли? — попита той. — Добре. Тогава аз се наемам да проверя дали има досие в полицията и ще накарам следователите да потърсят дали е бил задържан или глобяван за някакво нарушение, колкото и дребно да е. Може и да изскочи нещо оттам.

Катрин усети, че й прилошава от умора. Все едно, че беше прочел мислите й, Дейв се обърна към нея. „Хайде да си тръгваме“ — казваше погледът му. Тя кимна.

— Кога смяташ да направиш аутопсия на Ханлън, докторе? — попита Дейв.

Нелсън сви рамене.

— Ако всичко върви по план, в четвъртък. Иначе остава за петък. Искате ли да присъствате?

— Не — заяви Катрин, — но се налага.

 

 

Дейв изпрати Катрин до колата и я целуна за лека нощ.

— Когато се прибереш, целуни Ема вместо мен — заръча той.

— Докато се прибера, тя отдавна ще е заспала — тъжно каза Катрин.

— Няма значение. Все едно я целуни.

Изчака задните светлини на аудито да се скрият зад завоя и отново се върна в болницата. За своя най-голяма изненада още на рецепцията видя Рошел, жената на Джим Фийлд. Висока, със спортна фигура и облак от кестенява коса, която обрамчваше сърцевидното й лице, тя бе облечена в еднореден памучен блейзър и широк панталон. По тъмните сенки под очите й си личеше, че е прекарала няколко безсънни нощи.

— Здрасти, Шел. Радвам се, че попаднах точно на тебе. — Той я прегърна. — Тъкмо смятах да ти се обадя.

Познаваха се отдавна. На сватбата й с Джим Фийлд Дейв беше един от шаферите. Беше запомнил тази година — 1986, когато Тайсън стана шампион в тежка категория, а в лазурното небе на Флорида се разби „Чалънджър“. Колко бързо минаваше времето.

— Вече си тръгвах — каза тя. — Сутринта пак ще дойда с децата.

— Как беше тази вечер?

Рошел си пое дълбоко дъх, издиша и едва тогава отговори:

— Бяхме решили да осъществим едно пътуване до Кливланд, нали знаеш, че това е родният град на Джим. Да погостуваме на сестра му и на семейството й, да покажем на децата музея на рокендрола. А сега… — Тя сви рамене.

— Пак можете да отидете. Нали го изписват след няколко дни.

— Така е. — Рошел отклони поглед. Широко поставените й кафяви очи се навлажниха. — Непрекъснато повтаря, че с него е свършено. Не може сам да си дръпне дори ципа на панталоните.

Дейв кимна с разбиране. Познаваше няколко осакатени ченгета, млади момчета, останали без ръка или крак, а и от личен опит знаеше какви мисли се въртят в главата на Джим. Първоначалната реакция винаги бе паника. Изведнъж всичко ставаше непреодолимо трудно. Най-прости действия, за които никога не си се замислял — например завързване на връзките на обувките, закопчаване на риза, отваряне на бира — внезапно се превръщаха в основна цел на живота ти, която изисква пълна концентрация, или още по-лошо — нуждаеш се от помощ. Други умения трябваше да се усвоят отново, например каране на кола или писане на писмо. Фийлд беше добър тенисист и член на Олимпийския стрелкови отбор на полицията. Понякога преодоляваше стреса, като вдигаше тежести. Сега всичко това трябваше да почака, докато не се снабди с протеза и не се научи да си служи с нея. Но дори и тогава…

— Той е ченге, Дейв. И не знае какво друго би могъл да прави.

— Той и сега е ченге и винаги ще бъде — увери я Дейв. — Виж, искаш ли да поговоря с него?

— Дано да успееш — възкликна тя. — Изглежда, в момента аз не съм човекът, който е в състояние да му вдъхне онази увереност, от която има нужда. Струва ми се, че го вълнуват неща, за които би могъл да говори само с друг мъж, и то ченге.

— Може ли да те попитам нещо, Шел? Джим има ли… врагове? Да е споменавал пред теб нещо подобно?

Рошел изглеждаше озадачена.

— Врагове?

— Да е получавал някакви заплахи? Например анонимни писма, странни обаждания по телефона?

Тя поклати глава.

— Не съм забелязала нищо подобно. — Очите й се разшириха. — Да не мислиш, че бомбата е била предназначена за Джим?

— Нищо не мисля, Шел. Просто проверявам всички възможности, нищо повече.

— Искаш да кажеш, Дейв, че престъпникът може да е някой, когото Джим е изпратил на топло?

— И това е възможно. В момента проверяваме всичките му стари дела. Подсъдими, затворници, освободени под гаранция, дори заподозрени в текущите разследвания.

— Зная, че някои от тях са били… лоши хора. Онези, които той е изпратил в затвора. Но все още не мога да повярвам, че някой от тях е могъл да извърши… това.

— И все пак някой го е направил.

Рошел Фийлд потрепери, като че ли изведнъж й стана студено.

— Шел, а ти как си? — попита Гранц. — Имаш ли с кого да поговориш?

Тя поклати глава.

— Дейв, не съм от хората, които вярват, че ако споделят болката си с някого, тя ще мине като главоболие. Но се старая да се справя. Всичко ще бъде наред.

— Никога не съм се съмнявал.

— По телевизията чух, че е имало още един взрив — каза Рошел. — Свързан ли е с нашия случай? — Тя кимна към стаята, в която лежеше съпругът й.

— Засега нямаме основание да мислим така — отвърна Дейв. — Там ситуацията е малко по-различна. Самоцелно запалително устройство.

— Какво може да накара един човек да извърши нещо толкова ужасно? — възмути се тя. — Толкова отвратително, съсипващо.

— За съжаление не мога да ти отговоря — каза Дейв. — Работата е там, че причината никога не е една и съща. В едни случаи някой е решил да уреди стари сметки или да изрази недоволство; в други случаи може да става дума за политически протест или група отчаяни хора смятат по този начин да привлекат вниманието на света към собствените си проблеми.

— Защо бомбите никога не улучват лошите, Дейв? — възкликна Рошел. — Защо винаги убиват или осакатяват невинни хора? По дяволите, защо Джим не беше счетоводител или музикант? Каквото и да е, само не ченге.

На този въпрос нямаше отговор.

— Как го приеха децата? — попита Дейв.

— Трейси е добре. За едно четиригодишно дете подобно събитие няма реално значение. Тя мисли, че татко просто е катастрофирал. Но Кларк…

Кларк беше шестгодишен. Баща му беше неговият кумир. Дейв си спомни как веднъж, когато беше у тях на гости, случайно спомена, че климатичната инсталация в дома му се е повредила. Тогава малкият Кларк, красиво момченце с блестяща тъмна коса и ярки кафяви очи, го дръпна, за ръкава и каза:

— Дейв, татко ще ти покаже как да я поправиш. — После гордо добави: — Татко може всичко.

— Ако мислиш, че има смисъл, в неделя мога да се отбия у вас и да поговоря с него.

— Той ще се зарадва. Нали и ти си един от неговите герои. Освен това знае, че с Джим сте приятели.

— Шел, утре трябва да ставам рано — каза Дейв. — Най-добре да отида да се обадя на Джим.

Рошел кимна с разбиране.

— Благодаря ти, Дейв. Много ти благодаря за всичко.

— До неделя тогава — каза той.

Стаята на Джим Фийлд приличаше на всяка друга болнична стая: обичайните стерилни тръбни мебели, идеално опънати чаршафи, електронни монитори, система за венозно вливане на медикаменти. Фийлд вдигна глава, когато чу стъпките на Дейв. Лежеше с безизразно лице и беше трудно да се каже какво чувства. Очите му се присвиха недружелюбно.

— Как си, Джим? — попита Гранц.

Фийлд издаде нечленоразделен звук, изразяващ нетърпение.

— Аз ли? Никога не съм бил по-добре. След като останах без ръка, животът ми най-после се осмисли.

— Джим, не е настъпил краят на света. Сега правят протези, които изглеждат като истински…

— Престани с тези глупости, Дейв — задъха се от яд той. — Достатъчно ми е неприятно да лежа по цели дни и да си представям какво още никога няма да мога да правя. Не е необходимо да ми се явяваш в ролята на майка Тереза.

— Виж какво, в момента караш труден период — каза Дейв. — Но трудните периоди рано или късно си отиват и остават само белезите на повърхността. Никой не го знае по-добре от мене.

Той посочи белега, който пресичаше лявата му буза. На лицето на Фийлд веднага се появи израз на разкаяние.

— О, по дяволите! Извинявай, Дейв… Просто напоследък непрекъснато си мисля: нима през всичките тези години съм се пребивал от работа само за да завърша като книжен плъх в някоя канцелария и да попълвам документи? Даже с това не съм сигурен дали ще се справя. Ами ако ме пенсионират по инвалидност? Нищо не мога да правя, освен да бъда ченге, Дейв.

— Засега никой не е казал, че иска да се отърве от тебе. Всички питат кога най-после ще престанеш да се търкаляш в леглото и ще се върнеш на работа.

— Ами, само така си приказваш. След като си толкова умен, можеш ли да ми обясниш как ще играя бейзбол със сина си? Господи Исусе, Дейв, та аз изобщо не зная какво ще правя отсега нататък, нито как ще го правя! Непрекъснато се чудя защо се случи точно на мен? Защо, мамка му, трябваше точно аз да пострадам?

— Погледни и от добрата страна — тихо каза Гранц. — Като нищо можеше да си мъртъв.

— Знаеш ли какво ще ти кажа? Адски ми се иска да бях мъртъв — горчиво изрече Фийлд. — Отначало исках да умра. После друга мисъл не ми излизаше от главата: защо аз? Защо ми трябваше да пипам онзи шибан пакет?

— Катрин каза, че бил адресиран до Белкър.

— Точно така. Беше написано само неговото име: „Да се предаде лично на г-н Мартин Белкър“.

— Помниш ли как беше запечатан?

— Вече казах на момчетата от отдела за бомбени атентати. Беше увит в кафява хартия, запечатан със скоч.

— Лек ли беше или тежък?

— Като видеокасета. Значи не повече от двеста и петдесет грама.

— Но нямаш представа откога е бил в залата?

Фийлд вдигна рамене.

— Когато влязохме, вече беше там. Вероятно съдебната зала е била отключена поне преди един час? Всеки е могъл да влезе и да го остави. Ако бях на мястото на онзи човек и познавах порядките в съда, щях да отида още в девет, когато отключват залата, и да почакам хората от охраната да отидат за кафе или до тоалетната. Цялата работа нямаше да ми отнеме повече от три-четири секунди.

— Кога те изписват?

— Казаха най-късно след три дни. Какво става със случая Хъдсън?

— Назначиха ме на твое място. От тази сутрин процесът е в ход. Сега вече трябваше да преглеждам докладите. Чака ме дълга нощ.

Фийлд кимна.

— Хайде, отивай си. Аз съм добре.

Но когато Дейв се обърна към вратата, той попита с рязък тон:

— Защо все пак го правим, Дейв? Защо ченгета като нас отиват на работа всеки ден, всяка седмица и излагат живота си на опасност? Защо не се откажем?

— Наистина ли не знаеш защо, или те интересува моето мнение по въпроса?

— Ти самият… за малко да те убият. Въпреки това отново се върна на улицата.

— Такава ми е работата — отвърна Дейв. — И аз си я харесвам.

— Но дали това е достатъчно?

— Може би има още нещо. Може би го правим, защото ни е добре така. Всичко е толкова просто. Знаем кои са добрите, кои са лошите, а ние се стараем да възстановим равновесието.

— Бих искал и аз да съм толкова… убеден, че успяваме.

— Единственото, в което съм убеден, е, че няма нищо сигурно — каза Дейв. — Виж, Джим, трябва да тръгвам. Имаш ли нужда от нещо?

— Погрижи се за Шел. Моля те, Дейв. А също и за децата. Гледай да им помогнеш с каквото можеш. Особено на Кларк.

— Естествено — обеща Гранц. — И, виж какво, пак ще дойда. Ще ми трябва помощта ти по случая Хъдсън, а Катрин има нужда от следовател.

— Винаги на твое разположение — каза Фийлд. Гласът му изведнъж бе станал сънлив и Дейв си спомни времето, когато самият той лежеше в болницата: противоречивите чувства, с които се бореше, депресията, нетърпението, с което очакваше посетителите, а после беше доволен, че си тръгват.

— До скоро — каза той. Фийлд не отговори.