Метаданни
Данни
- Серия
- Катрин Маккей (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Until Death Do Us Part, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Галина Лозанова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- strahotna (2010)
- Разпознаване и корекция
- tanqdim (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Кристин Макгуайър. Докато смъртта ни раздели
Американска. Първо издание
ИК „Гарант-21“, София, 2002
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 954-754-022-X
История
- — Добавяне
2
Еспаньола
Неделя, 18 юни, 10:50
Ярките слънчеви лъчи хвърляха златиста светлина над океана отвъд Шелтън Айлънд. Катрин смяташе, че е грях да се радва на хубавата неделна утрин, когато Джим Фийлд лежи в болницата без дясна ръка. Колкото и да бе невероятно, но от експлозията в съда бяха минали само три дни. А тя имаше чувството, че са цяла вечност.
В петък сутринта, в деня непосредствено след експлозията, беше депозирала предложение за отлагане на процеса с един месец. Съдията бе насрочил дискусия по нейното предложение за утре, понеделник. Ако не го приемеха, встъпителните пледоарии щяха да започнат на следващия ден, което означаваше, че още във вторник, в десет часа сутринта, Катрин щеше да е принудена да се изправи пред съдебните заседатели в осми отдел на Върховния съд на област Санта Рита и да им обясни в какво се състои същността на делото.
Проблемът бе, че обстоятелствата се бяха променили и встъпителната пледоария, която тя така старателно бе подготвила, вече не бе актуална и трябваше да се напише отново. Погледна компютъра и въздъхна.
В съседната стая Ема се упражняваше да свири гавота на Хендел — една от двете пиеси, с които нейната деветгодишна дъщеря бе решила да се представи след няколко седмици на изпита по цигулка. „Не е гениална, но е доста добра“ — помисли Катрин. Ема беше послушно дете и се готвеше усърдно за този изпит, също както и за тези по английски, история или математика. Дано наистина упражненията и упоритият труд бяха достатъчни за достигане на перфекционизъм.
„Време е да се захващам със собствените си задачи“ — каза си Катрин, усетила, че предпочита да слуша как се упражнява Ема, вместо да се подготвя за процеса. Решително отпрати Хендел дълбоко в подсъзнанието си и си наложи да се съсредоточи. Тя беше старши прокурор на област Санта Рита и й възлагаха повечето сериозни случаи, предизвикали силен обществен отзвук — убийства, изнасилвания или политически дела, които изискваха намесата на отговорен и същевременно енергичен и целеустремен обвинител. Въпреки това не помнеше друг случай, който да е предизвикал толкова силен интерес сред медиите и гражданите. Затова трябваше да престане да се разсейва.
Катрин вдигна поглед от масата в трапезарията, където работеше. Пред нея като карти за игра на покер бяха наредени материалите по случая. На слънчевата тераса отвън в удобен шезлонг се беше разположил Дейв Гранц с чаша кафе в ръка и четеше неделния вестник. Напоследък често прекарваха заедно почивните дни. През последната година, след като бившият й съпруг и баща на Ема, Джек, бе загинал в Лос Анжелис при престрелка в съда, Дейв бе поел неговата бащинска роля. Не го правеше от користни съображения. Просто винаги беше там, където имаха нужда от него; силен мъж, на когото можеше да се разчита. Сега усети погледа на Катрин, вдигна очи от вестника и се обърна към нея.
— Имаш ли нужда от помощ?
Тя поклати глава. Присъствието на Дейв още повече я разсейваше. Беше й приятно да знае, че е наблизо, но от друга страна…
Въздъхна и се загледа в малкия светещ екран на лаптопа, сякаш можеше да го накара да свърши работата само с усилие на волята. Беше безсмислено: липсваше й вдъхновение. Думите излизаха безлични и скучни. „Явно трябва да изчакам. Може би по-късно ще потръгне“ — помисли си тя. Запази информацията, затвори файла и изключи компютъра, след което стана и отиде до плъзгащата се стъклена врата. Носеше обичайната си неделна униформа: широка риза и сини джинси. Беше боса.
— Искаш ли още кафе? — попита тя.
Гранц вдигна поглед и я удостои с обичайната си крива усмивка. От ухото до гърлото му преминаваше тънък блед белег, който непрекъснато напомняше колко бе близо до смъртта само преди две години, когато серийният убиец, известен с прякора Курабийката, се бе опитал да го накълца със скалпела си.
— Не, благодаря. Свърши ли?
— Засега да — уклончиво отвърна Катрин. — Не мога да се съсредоточа и непрекъснато губя нишката на мисълта си. А и това слънце само ме разсейва.
— Струва ми се, че и на принцесата й е омръзнало да свири — отбеляза Дейв, когато Ема изскочи от къщата и се отпусна в едно кресло. Тя просто не можеше да стои на едно място. Всеки път, преди да седне, кръжеше известно време около стола, след което се хвърляше на него и заемаше някоя невероятна поза. Златисторижият лабрадор Сам излезе на терасата след стопанката си и се разположи в краката й. И той беше пълен с енергия всяка неделя сутрин.
— Цял ден ли ще седим тук? — нацупи се Ема. — А, мамо?
— Искате ли да се качим на колата и да отидем до Мунис Лендинг? — предложи Дейв. — Можем да разгледаме какво има в антикварните магазини. Да хапнем замразено кисело мляко. А ако сте послушни, ще ви заведа на вечеря в „Ла Комида Фамилия“ — има страхотна мексиканска кухня.
— Хайде, мамичко, нека да отидем! — умоляващо я погледна Ема и нетърпеливо се размърда на стола. — Защо да не направим нещо интересно?
Ема знаеше, че встъпителната реч на майка й бе отложена за понеделник, защото в четвъртък нещо се бе случило в съда, но нямаше представа какво точно. Катрин се стараеше да предпази дъщеря си от всичко, което би я накарало да се страхува за живота й, а през последните няколко дни това бе особено необходимо. Ема много тежко бе преживяла смъртта на баща си и Катрин не желаеше да тревожи детето.
— Хайде, мамичко, моля те. Скучно ми е — захленчи Ема.
Катрин се усмихна. Ема обожаваше неделните пътешествия със замразено кисело мляко. За Катрин това определено не беше любимият начин за прекарване на почивните дни, но споменаването на мексиканска кухня правеше положението неспасяемо.
— Но аз наистина трябва да си остана вкъщи и да довърша встъпителната пледоария.
— Зная — каза Дейв. — Виж, няма да се бавим много. Мисля, че ако смениш обстановката и си починеш, работата ще ти потръгне по-добре. Даже ако искаш, и на отиване, и на връщане, можеш да седиш на задната седалка и да обмисляш речта си. Ние с Ема обещаваме да се държим добре и да пазим тишина.
— Мамо! — продължи да я моли момичето.
— По пътя може да се отбием в Елкхорн Слоу и да покажем на Ема новия изследователски център. Така ще имаме и образователна цел — допълни Дейв.
— В Елкхорн ли организираха екскурзии с каяк? — попита Катрин.
— Какво е това каяк? — не разбра дъщеря й.
— Нещо като кану за сам мъж, Ем — обясни Дейв. — Някои хора се състезават с тях по реките.
— За един човек, а не за сам мъж — поправи го тя. — Говориш като шовинист.
Катрин се усмихна. Дъщеря й бързо схващаше.
— Права си. Извинявай. — Дейв също схващаше бързо. — В Слоу правят екскурзии с каяк до залива, за да наблюдават диви животни и растения, които не се срещат другаде. Покрай брега има и пешеходна пътека, но от лодката се вижда по-добре. Знаеш ли, напоследък много се говори, че официално ще разрешат търсенето на минерали в района на залива. Сигурно има нефрит.
— Отвратително — възмути се Ема. В училище ги бяха научили да се отнасят много сериозно към опазването на околната среда. — Наистина ли ще минем оттам?
— Може и да се отбием — каза Дейв. — Само за малко.
Качиха се в червения джип „Чероки“ на Дейв и потеглиха към Лагуна дел Мар. Минаха през Шелтър Бийч Драйв, на булевард „Либърти“ завиха на североизток, а след това отново обърнаха на запад.
— Пинос Алтос? — учуди се Катрин, когато видя надписа на крайпътната табела. — Нали каза, че отиваме в Мунис Лендинг?
— Първо ще направим малко отклонение — поясни Дейв и тя поклати глава.
— Какво си намислил, Гранц? — строго попита тя.
— Да, Гранц, признай какво си намислил? — обади се дъщеря й, като се опитваше да подражава на престорено заядливия й тон.
— Отиваме първо да похапнем — отвърна той.
— Нали току-що закусихме? — припомни му момичето.
— И ти наричаш това закуска? Някаква мизерна кифличка и малко кафе. Добре тогава, да кажем, че отиваме на скромен обяд.
Катрин се обърна към дъщеря си и я погледна отчаяно, все едно, че искаше да каже: „Какво може да се очаква от един мъж?“. Ема кимна с разбиране: безнадежден случай.
След завоя се показа надпис „Наденички Пинос Алтос“. Продълговата, най-малко двайсетина метра дълга, ниска постройка от червено калифорнийско дърво се простираше край пътя. Отпред бяха строени редици коли, като опашката завиваше и към страничната улица.
— Наденички? — учуди се Катрин, когато Дейв спря колата точно под триметровото меню.
— Шейсет и един вида — доволно обяви той. — Най-хубавите сандвичи в цяла Калифорния.
— Непреодолимо изкушение — съгласи се Катрин.
— Аз ще си взема един сандвич — каза Дейв, — а ти може да опиташ и да прецениш дали ти харесва. Или имаш някакви специални предпочитания от това, което е изложено в менюто?
— Какво значи дивеч, мамо? — попита Ема.
— В случая еленско месо — обясни тя.
— Кошмар! — Момичето направи гримаса. — Нима хората се хранят с елени?
— Естествено — отвърна Дейв. — Искаш ли да опиташ?
Ема поклати глава.
— В никакъв случай. Май ще ставам вегетарианка.
И двамата я изгледаха учудено.
— И откога взе това решение? — поинтересува се Дейв.
— О, в училище много деца са вегетарианци — въодушевено поясни Ема. — Например Валери Бешор и Британи Джеймс.
— Тук има и наденички за вегетарианци — успокои я той.
— Не, искам само една кола.
— И аз, при това диетична — каза Катрин.
Дейв направи отчаяна физиономия.
— Господи! Да ви доведа в заведението, в което приготвят най-хубавите сандвичи с наденички по цялото Западно крайбрежие, а вие да си поръчате само по една кола!
— Иди и си вземи сандвич — подкани го Катрин. — Никой не ти забранява да си хапнеш каквото искаш.
— Ако се опитвате да ми внушите чувство на вина — каза Дейв, — да знаете, че сте ударили на камък.
— Само не вземай дивеч — усмихна се Катрин.
Проследи го, докато влизаше в заведението. Понякога повече приличаше на непослушно момче, отколкото на суровото ченге, което тя познаваше от съвместната им работа. Това беше част от чара му. С удоволствие би приела да работи заедно с него по делото на Хъдсън, но и двамата знаеха, че личните им отношения бяха преминали границата, отвъд която нормалното сътрудничество между детектив и обвинител беше изключено.
„Престани да мислиш за работа — заповяда си тя. — Отпусни се. Дръж се като нормален човек.“ Усмихна се при тази мисъл. Тя най-добре знаеше, че не може да се държи като нормален човек, а и да си признае честно, нямаше подобно желание. В този момент забеляза, че Дейв се връща с огромен пакет.
— Това ли е сандвичът? — попита тя. — Повече ми прилича на сгъната палатка.
— Обаче никак не е лош — промърмори той с пълна уста.
— Какво има в него? — полюбопитства Ема.
— Не ме питай — вдигна нагоре очи Дейв. — Истински кошмар за всеки вегетарианец. Срам ме е даже да го произнеса.
Ема се разкикоти. Дейв обичаше смеха й и винаги се стараеше да я разсмее. Когато приключиха със закуската, от Пинос Алтос се върнаха по булевард „Либърти“, след което обърнаха на юг и излязоха на шосето за Елкхорн.
— Разбирахте ли се с Джим Фийлд? Какво мислиш за него? — попита Дейв. Фийлд беше инспектор на областния прокурор едва от две години и делото Хъдсън беше първият му сериозен случай.
— Аз лично много го харесвам — каза Катрин. — Умен е. Сериозен и внушаващ доверие. Изключително прецизен в работата. Естествено в момента най-много от всичко ме интересува как ще се възстанови след травмата.
Дейв кимна. Казаното от Катрин напълно отговаряше на собствените му мисли.
— Държиш ли да се отбиеш в Елкхорн Слоу, Ем? — попита той през рамо. — Или предпочиташ да карам направо към Мунис Лендинг?
— Къде има замразено кисело мляко?
— В Мунис Лендинг.
— Добре, карай натам.
Катрин го изгледа многозначително и той направи престорено обидена физиономия.
— Опитвам се да спечеля време. Нали искаше да се прибереш по-рано?
— А ти нали обеща, че екскурзията ще има и образователна цел?
— Дай ми малко време. Ем, знаеш ли историята на Пинос Алтос?
— Каква история?
— В училище не са ли ви преподавали за испанските мисии?
— Много малко — каза Ема.
— Е, тогава сигурно знаеш, че тук първо са дошли испанците?
— Да, и основали религиозни мисии.
— Точно така. Предводителят на първата испанска експедиция се казвал дон Гаспар де Портола. Пристигнал тук от Сан Диего през 1769 година. Пътуването продължило три месеца. Неговите хора били първите бели, стъпили по тези земи.
— Значи името му било Дон, така ли?
— Не, сладка моя. На испански „дон“ е титла, която се използва като знак на голямо уважение. По същия начин както ние се обръщаме към съдиите с „ваша чест“.
— Защо е дошъл тук?
— За да обяви всички тези земи за собственост на Испания. Дон Де Портола построил лагера си точно тук, в Пинос Алтос. Тогава тази местност била наречена Болса де Пахаро, тъй като намерили препарирана птица, оставена от индианците. На следващия ден тръгнали на север, където сега се намира Санта Рита. Така че от Портола са ни останали испанските названия.
— Тогава какво е имало на това място?
— Нищо — каза Дейв. — Около седемдесет години след като минал Портола, тук било построено голямо ранчо. От тези, които мексиканците наричат „естансиа“. Навсякъде растели червени мамонтови дървета. Областта била много подходяща за дърводобив. Около 1853 година двама американци построили тук дървопреработвателен завод. Наскоро след това разполагали вече и с два магазина, ковачница, училище и църква.
— Но сега тук няма нищо. Какво се е случило?
— След като повечето ценни дървета били отсечени, дърводобивът се преместил. Това се случило и с останалите видове поминък. Хората се изселили или надолу към Каталина, или на север — към Санта Рита. След Втората световна война мястото отново се съживило, но главно като туристическо и лятно курортно селище.
— И тогава направили фирма за наденички — допълни Ема.
— Точно така — съгласи се Дейв. — И направили фирма за наденички.
— Мамо, чу ли какво ми разказа Дейв?
Ема обичаше да споделя с майка си всяка нова информация. Катрин се стресна и вдигна очи към нея. Беше се загледала през прозореца, потънала в собствените си мисли.
— Какво, сладка моя?
— Мамо, ти пак работеше, нали? А уж сме тръгнали да се позабавляваме.
— Права си. Наистина се бях замислила за работа. Без да искам. Извинявайте.
Дъщеря й й отправи една от своите най-зрели и разбиращи усмивки.
— Не се притеснявай, мамо. Ние те разбираме.
Погледна съучастнически Дейв, а той й отговори с хитро намигване. Катрин с обич поклати глава. Ема винаги бе обичала Дейв, дори още когато той бе само приятел и колега на майка й. През изминалата година и нещо, когато отношенията им се бяха променили, тя никога не ги бе коментирала открито, но и двамата знаеха, че се ползват с нейното одобрение. Нали казваха, че децата рядко грешат.
— Ето, вече сме в Мунис Лендинг — гордо обяви Дейв, като че той лично го бе построил.
Отдолу се простираше малко рибарско селище, което включваше няколко десетки къщи, търговска улица, на която старите магазинчета бяха отстъпили място на антикварни магазини и бутици. Имаше и няколко старомодни, но все още действащи фабрики за рибни продукти и оживено пристанище, където риболовните кораби стояха на котва редом с няколко плавателни лодки и моторници. Шосето се виеше по стръмния хълм над градчето. На блестящата вода се полюляваха лодки; от дясната им страна се бе присламчило цяло ято пеликани.
Пътните знаци ги насочиха към паркинга на Хил Стрийт. Гранц с лекота направи завой към оградената площ, остави колата точно върху бялата линия и така зае две места за паркиране. Ема бързо грабна портмонето с дребни монети и се втурна към автомата. Обичаше да пуска монети в автоматите.
— Ей, давай по-кротко! — извика предупредително Дейв, когато забеляза колко усърдно захранваше автомата. — Няма да стоим тук цяла седмица. И да не забравиш да платиш и за двете места.
— Пак ще кажеш, че задавам тъпи въпроси — реши да попита Катрин, като се надяваше, че не й личи колко е любопитна да разбере отговора, — но защо винаги заемаш две места за паркиране?
— Типично по женски — усмихна се Дейв. — Нали колата ми е чисто нова и искам да я предпазя от случайни удари по паркингите, дори ако трябва да плащам за две места. Капише?
— Но това не е ли противозаконно?
— Ще ме убиеш. Сигурно. Знаеш ли какво? Предлагам утре преди процеса да ме предадеш на прокуратурата. А аз обещавам да падна на колене и да помоля почитаемия съд за снизходително отношение. Освен това — той махна с ръка, за да покаже полупразния паркинг, — имам чувството, че Мунинг Лендинг няма нищо против да получи някой и друг долар в повече.
Този път беше ред на Катрин и Ема да си разменят многозначителни погледи. Тези мъже!
— Мамо, стана ли време за замразеното кисело мляко? — попита Ема.
— Хайде първо да се разходим, миличка — каза Катрин.
— Не се тревожи, няма да забравим за млякото.
На лицето на Ема се изписа разочарование и Катрин се усмихна. Когато си само на девет години, ти се иска да получиш всичко сега и веднага.
Спуснаха се по стръмната Уотър Стрийт към пристанището, където отдавна изоставени релси пресичаха широката павирана улица покрай малкия залив, около който се бе сгушило градчето. Над опустелите докове се бе надвесил стар жерав, който отдалече приличаше на ръждясало плашило. На старомодния кей седяха прегърбени неколцина рибари, изцяло съсредоточени в своите въдици. Наоколо обикаляха деца на велосипеди с три колела, тийнейджъри на летни кънки ловко си проправяха път сред туристите. Дейв купи на Ема дългоочакваното замразено мляко и тримата тръгнаха по морския бряг към стръмния хълм в южната част на залива, където се намираше фарът.
— Когато бях малък, баща ми често ме водеше тук през почивните дни — каза Дейв. — Чичо ми беше пристанищен работник. Ловяхме риба на кея. Не помня да сме хващали нещо, но не ми пукаше. Тогава градчето наброяваше не повече от хиляда и петстотин жители.
— И сега е много красиво — каза Катрин. — Накъде води тази улица?
— Към площада. — Дейв зави по тясната извита улица, която наистина ги изведе на старомоден пазарен площад с невисок пилон и знаме. Наблизо имаше няколко бутика и две специализирани магазинчета: в едното продаваха рисунки, картини и щампи; имаше и щанд за антикварни книги; второто бе магазин за чай и кафе. На пейките под сянката на грижливо подкастрените дървета седяха възрастни двойки и хранеха птиците.
Ема бе очарована от антикварните магазини и техните богатства, изложени отпред на специални маси. Пищеше от възторг при вида на красивите гердани, на малкия златен медальон на златна верижка, на сребърния детски комплект от четка за коса и огледало.
Катрин се загледа в красив старинен джобен часовник „Уолтхам“ със златна верижка. Беше чудесен подарък за рождения ден на Дейв, който беше само след две седмици. Но часовникът беше прекалено скъп. Освен това не можеше да разчита, че ако го купи, Ема ще издържи и няма да издаде тайната до празника.
— Прекрасен часовник — отбеляза продавачът зад щанда. Беше нисък човек с весело кръгло лице и проницателни очи. Носеше ленено сако и жилетка, която изглеждаше като че ли бе ушита от стара завеса.
— Откога е този часовник? — попита Катрин.
— Изработен е в началото на века, може би малко преди това — каза продавачът. — Капакът и механичната част са оригинални. Рядко ще намерите подобен образец в толкова добро състояние.
— Не зная — каза тя. — Четиристотин долара ми е малко скъпо. Защо не ми го дадете за триста и петдесет?
Мъжът рязко си пое дъх, след което бавно завъртя глава, огорчен от липсата на разбиране от нейна страна.
— Старинен златен часовник, марков, двайсет и два карата — каза той. — Има печат за проба. Не мога да… Знаете ли какво, съгласен съм за триста и осемдесет.
— Триста седемдесет и пет — каза Катрин.
— Ама вие да не сте адвокат? — попита продавачът. — Познах, нали?
— Нима толкова много ми личи? — усмихна се Катрин. — В брой ли да платя или предпочитате чек?
— Без да се обиждате — каза мъжът, — но бих предпочел в брой.
С широко отворени очи Ема наблюдаваше как продавачът уви часовника в мека хартия, сложи го в кутийка и я запечата със скоч.
— Мамо — прошепна тя, — ти току-що даде триста седемдесет и пет долара за някакъв стар часовник.
— Това е много ценен часовник, Ем — обясни й Катрин. — И е предназначен за един много скъп човек.
— За Дейв ли е? — все така шепнешком продължи да я разпитва дъщеря й. — За Дейв е, нали познах? За рождения му ден?
— Да, точно така. Но искам да ми обещаеш, че нищо няма да му казваш. Съгласна ли си това да бъде нашата тайна? Моята и твоята. Нали обещаваш?
— Естествено — важно заяви Ема. — Мамо, ама ти наистина ме мислиш за дете.
Катрин отброи парите и двете се върнаха на площада.
— Време е да потърсим Дейв — каза тя. — Сигурно се е уплашил да не сме се загубили.
Дейв нарочно ги беше оставил на спокойствие да разгледат антикварните магазини, а самият той се бе заровил сред съкровищата на книжарницата. Откриха го в задното помещение да преглежда чекмедже, пълно със снимки и стари пощенски картички.
— Намери ли нещо интересно? — попита Катрин.
Роден и отраснал в Санта Рита, Дейв беше страстен любител на стари снимки и изгледи. Сред познатите на Катрин той имаше най-задълбочени познания за ранната история на областта и близките градчета. Извади една пощенска картичка от купчината и я обърна към нея.
— Виж — каза й, — старият покрит мост при долината Аламейда. Рисунка с туш, направена приблизително около 1894 година.
— Дейв, може ли и аз да видя? — попита Ема.
Той се усмихна и й подаде картичката.
— Баща ми всяка вечер минаваше по този мост на връщане от работа — обясни той.
— И какво стана с моста?
— Стана част от магистрала №1. — Дейв прибра картичката в кутията. — Още ли не сте гладни?
Катрин си погледна часовника и с изненада установи, че минава пет часът.
— Какво ще ни предложиш?
— Бихме могли да хапнем тук и да се приберем по-рано. Така ще ти остане достатъчно време да подготвиш речта си.
— Съгласни сме — усмихна се тя. — Къде ще вечеряме?
— Миналия път ядохме мексикански ястия, нали? Сега предлагам да отидем в ресторантчето на кея. Казва се „При Майк“ и правят страхотно чопино.
— Какво е това чопино? — попита Ема.
— Рибена яхния с много подправки — обясни Дейв. — Обикновено се сервира с пресни питки.
— Рибена яхния? — озадачено повтори детето.
— Ем, страхотно е. Слагат лук, чесън, чушки, домати, босилек, риган, магданоз, лимон… Ммм, да си оближеш пръстчетата.
По израза на Ема си личеше, че не е много убедена. Катрин се усмихна и хвана дъщеря си за ръка.
— Хайде да отидем да видим какво представлява тази рибена яхния чопино. За мен ще е голямо разнообразие, вместо да гледам как вие двамата лакомо поглъщате мексиканска храна.
Прекосиха кея и стигнаха до табела с надпис: „При Майк, където можете да си купите или да хапнете риба“. Зад прозореца се виждаха късове лед, върху които бяха наредени раци, омари, миди, скариди, риба тон, акула, както и местна червена риба от залива.
— Дейв — попита Ема, — как се казват всички тези риби?
Той важно се намръщи, все едно че се опитваше да се съсредоточи.
— Чакай да помисля, да не объркам нещо. — След това кимна със сериозен вид и започна да обяснява: — Тази риба се казва Том — посочи една селда, — а тази до нея е Дик. Отдясно е полегнал Хари.
— О, Дейв — разкикоти се Ема, — дръж се сериозно.
Той се засмя.
— Няма начин да бъда сериозен в неделя, принцесо. Изключено.