Сюзан Колинс
Сойка-присмехулка (9)

9

Правя няколко опита да заспя и всеки път се будя от неописуеми кошмари. Отказвам се, лежа неподвижно и се преструвам на заспала, когато някой мине да ме нагледа. На сутринта ме изписват от болницата и ми нареждат да не се напрягам много. Кресида ме моли да запиша няколко реплики за нов пропо клип за Сойката-присмехулка. На обяд чакам някой да спомене появата на Пийта, но никой не казва нищо. Все трябва да го е видял и някой друг освен ние двамата с Финик.

Имам тренировка, но по разписание Гейл трябва да работи заедно с Бийти по някакви оръжия или нещо подобно, затова вземам разрешение да заведа Финик с мен в гората. Известно време скитаме безцелно, а после изоставяме радиостанциите под един храст. Отдалечаваме се на безопасно разстояние, сядаме и обсъждаме интервюто на Пийта.

— Не съм чул и дума за това. Никой ли не ти е казал нищо? — пита Финик. Поклащам глава. Той прави пауза, а след това пита: — Нито дори Гейл? — Вкопчила съм се в късче надежда, че Гейл наистина не знае нищо за посланието на Пийта. Но имам лошото предчувствие, че знае. — Може би търси подходящ момент да ти го каже насаме.

— Може би — отговарям аз.

Прекарваме толкова дълго време в мълчание, че в обсега на лъка ми влиза елен самец. Повалям го със стрела. Финик го завлича обратно до оградата.

За вечеря в яхнията има кълцано еленово месо. Вечерята свършва и Гейл ме изпраща до Отделение Е. Питам го какво става, но той не споменава нито дума за Пийта. Веднага щом майка ми и сестра ми заспиват, измъквам перлата от чекмеджето и прекарвам втора безсънна нощ, като я стискам в ръка и мислено си повтарям думите на Пийта: „Запитай се: наистина ли имаш доверие на хората, с които работиш? Наистина ли знаеш какво става? И ако не знаеш… открий“. Да открия. Какво? От кого? И как е възможно Пийта да знае нещо друго освен онова, което му казва Капитолът? Това е само пропо на Капитола. Още шум. Но ако Плутарх смята, че това е просто тактиката на Капитола, защо не ми каже? Защо никой не ми е казал, защо никой не е казал на Финик?

Зад всички тези въпроси се крие истинската причина за тревогата ми: Пийта. Какво са му направили? И какво му правят сега? Явно Сноу не е повярвал на историята, че двамата с Пийта не сме знаели нищо за бунта. А подозренията му са се усилили, след като се явих в ролята на Сойката-присмехулка. Пийта може само да прави догадки за тактиката на бунтовниците или да си измисля неща, които да казва на мъчителите си. Щом установят, че лъже, ще бъде жестоко наказан. Колко ли изоставен от мен се чувства! В първото си интервю той се опита да ме защити в еднаква степен от Капитола и от бунтовниците, а аз не само не успях да го предпазя, но му навлякох още ужаси.

На сутринта пъхам ръка в стената и се взирам замаяно в разписанието за деня. Веднага след закуска трябва да се явя на снимки. В трапезарията закусвам с гореща зърнена каша, прясно мляко и варено цвекло и забелязвам комуникационна гривна на китката на Гейл.

— Кога ти я върнаха, войник Хотърн? — питам.

— Вчера. Сметнаха, че ако ще бъда на полето заедно с теб, това може да бъде резервно средство за комуникация — казва Гейл.

Никой досега не ми е предложил комуникационна гривна. Чудя се дали ако си поискам, ще ми дадат?

— Е, предполагам, че един от нас трябва да е общителен — казвам с остра нотка в гласа.

— Какво значи това? — пита той.

— Нищо. Просто повтарям това, което каза — отговарям му. — И съм напълно съгласна, че общителният трябва да си ти. Единствено се надявам, че ще общуваш и с мен.

Погледите ни се срещат и осъзнавам колко съм му сърдита. Защото изобщо не вярвам, че не е видял пропото с Пийта. И се чувствам напълно предадена, задето не ми е казал за него. Познаваме се прекалено добре, за да не долови настроението ми и да не се сети каква е причината.

— Катнис… — започва той. Признанието за вина вече се усеща в тона му.

Грабвам подноса си, прекосявам помещението, за да го върна, и стоварвам чиниите върху поставката. Той ме настига в коридора.

— Защо не каза нещо? — пита той, като ме хваща за ръката.

— Аз ли да кажа нещо? — Рязко издърпвам ръката си. — Защо ти не каза нещо, Гейл? А аз, между другото, казах — когато снощи те попитах какво става!

— Съжалявам. Не се сърди. Не знаех какво да направя. Исках да ти кажа, но всички се страхуваха, че като видиш пропото с Пийта, ще се разстроиш — казва той.

— Имали са право. Наистина се разстроих. Но съвсем не толкова много, колкото от това, че ти ме излъга заради Коин. — В този момент комуникационната му гривна започва да писука. — Тя е. Хайде тичай при нея. Имаш да й докладваш.

За миг върху лицето му проличава истинска обида. После я заменя студен гняв. Той се обръща и си тръгва. Може би бях прекалено лоша и не му дадох достатъчно време да обясни. Може би всички просто се опитват да ме предпазят, като ме лъжат. Не ме е грижа. Омръзна ми хората да ме лъжат за мое добро. Защото обикновено е главно за тяхно добро. Излъжете Катнис за бунта, за да не направи нещо откачено. Пратете я на арената, без да й казвате нищо, за да можем да я измъкнем. Не й казвайте за пропо клипа с Пийта, защото това може да я разстрои, а и без друго е трудно да я накараме да играе ролята си добре.

Чувствам се отвратително. Съсипана съм. И твърде уморена за цял ден снимки. Но вече съм в Центъра за преобразяване, затова влизам. Научавам, че днес ще се връщаме в Окръг 12. Кресида иска да направи импровизирани интервюта с Гейл и мен, които да хвърлят светлина върху разрушения ни град.

— Ако и двамата сте съгласни — казва Кресида, като се вглежда внимателно в лицето ми.

— Готова съм — казвам аз. Стоя необщителна и скована като манекен, докато подготвителният екип ме облича, прави прическата ми и полага грим върху лицето ми. Малко грим, за да не личи, но достатъчно за да смекчи кръговете от безсъние под очите ми.

Богс ме придружава долу до Хангара, но след като се поздравяваме, не говорим повече. Признателна съм, че ми е спестен поредният разговор за неподчинението ми в Окръг 8, особено защото маската му изглежда толкова неудобна.

В последния момент се сещам да изпратя съобщение на майка ми, че напускам Тринайсети, и наблягам, че няма да е опасно. Качваме се на ховъркрафт за краткото пътуване до Окръг 12 и ми казват да седна до масата, където Плутарх, Гейл и Кресида разглеждат задълбочено някаква карта. Плутарх прелива от задоволство, когато ми показва как изглеждат преди и след обработката първите два пропа. Бунтовниците, които едва удържаха положението в няколко окръга, са се съвзели. Превзели са 3 и 11 окръг — последният е много важен, защото предоставя основните хранителни запаси на Панем — и са успели да нахлуят в още няколко окръга.

— Обещаващо. Много обещаващо наистина — казва Плутарх. — Фулвия ще подготви първата поредица от клиповете „Ние помним“, така че да можем да се обърнем към отделните окръзи с техните загинали. Финик е абсолютно фантастичен.

— Всъщност е мъчително за гледане — казва Кресида. — Той е познавал лично толкова много от тях.

— Точно затова е толкова въздействащо — казва Плутарх. — Право от сърцето. Всички се справяте прекрасно. Коин ще бъде много доволна.

Значи Гейл не им е казал. За това, че съм се престорила, че не съм видяла Пийта и гнева ми, задето потулиха нещата. Но това е твърде малко и твърде късно и все още не мога да му простя. Няма значение. Той също не ми говори.

Едва когато кацаме на Ливадата, осъзнавам, че Хеймич не е сред нас. Когато питам Плутарх защо го няма, той само поклаща глава и казва:

— Не можеше да го понесе.

— Хеймич? Той да не може да понесе нещо? Най-вероятно е искал един ден почивка — казвам аз.

— Мисля, че точните му думи бяха: „Не бих могъл да го понеса без бутилка“ — казва Плутарх.

Завъртам очи, отдавна изгубила търпение спрямо ментора си, слабостта му към пиенето и това, което може или не може да понесе. Но около пет минути след завръщането си в Окръг 12, вече ми се иска самата аз да имах бутилка. Мислех си, че съм се примирила с унищожаването на Окръг 12 — след като чух за него, видях го от въздуха и вървях из пепелищата му. Така че защо всичко предизвиква нов пристъп на скръб? Дали съм била просто твърде неадекватна, за да проумея напълно загубата на моя свят? Или заради изражението върху лицето на Гейл, докато обхваща с поглед разрушенията в движение, изпитвам чувството, че виждам целия този ужас за пръв път?

Кресида дава указания на екипа за начало да ме заснеме пред старата ми къща. Питам я какво иска да направя.

— Каквото решиш, че ти се прави — казва тя. Заставам отново в кухнята, но нямам желание да правя каквото и да е. Улавям се, че гледам нагоре към небето — единственият останал покрив, — защото ме обземат твърде много спомени. След малко Кресида казва: — Така е добре, Катнис. Да продължаваме.

На Гейл не му се разминава толкова лесно пред старата му къща. Кресида го снима мълчаливо няколко минути, но точно когато той измъква от пепелищата единствената останка от предишния си живот — изкривен метален ръжен, — тя започва да го разпитва за семейството му, за работата му, за живота на Пласта. Кара го да си припомни нощта на запалителните бомби и да я пресъздаде, като тръгва от къщата си, проправя си път надолу през Ливадата и през гората до езерото. Влача се зад снимачния екип и телохранителите, и приемам присъствието им като насилствено нахлуване в любимите ми гори. Това е съкровено място, убежище, вече разрушено от злото на Капитола. Дори след като оставяме зад гърба си овъглените пънове край оградата, все още се препъваме в разлагащи се тела. Дали трябва да го запишем, за да го видят всички?

Когато стигаме до езерото, Гейл сякаш е изгубил способността си да говори. Всички са плувнали в пот — особено Кастор и Полукс в черупките си на насекоми — и Кресида обявява почивка. Загребвам с шепи вода от езерото: иска ми се да можех да се гмурна и да се покажа на повърхността сама, гола и незабелязана. Известно време се разхождам безцелно. Когато стигам пред малката бетонна къща до езерото, спирам на прага и виждам как Гейл подпира на стената до огнището изкривения ръжен, който е измъкнал от развалините. За миг си представям как някой самотен непознат, някъде в далечното бъдеще, се скита изгубен в пустошта и се натъква на това малко убежище, с купчината разцепени пънове, огнището, ръжена. И се пита откъде се е взел. Гейл се обръща и ме поглежда в очите, и знам, че си мисли за последната ни среща тук. Когато се скарахме дали да избягаме или не. Ако бяхме избягали, дали Окръг 12 още щеше да си е тук? Мисля си, че щеше. Но и Капитолът още щеше да контролира Панем.

Раздават ни сандвичи със сирене и ги изяждаме в сянката на дърветата. Нарочно сядам в далечния край на групата, до Полукс, за да не се налага да говоря. Всъщност, никой не говори много. В относителната тишина птиците отново завладяват гората. Смушквам Полукс с лакът и посочвам малка черна птица с гребен. Тя подскача на нов клон, като разтваря за миг криле, при което се показват белите й петна. Полукс посочва брошката ми и повдига въпросително вежди. Кимвам — да, това е сойка-присмехулка. Вдигам пръст, сякаш за да кажа: „Чакай, ще ти покажа“, и изсвирвам няколко звука, за да привлека вниманието на птицата. Сойката-присмехулка вдига глава и веднага повтаря звуците. После, за моя изненада, и Полукс изсвирва няколко ноти. Птицата му отговаря веднага. Лицето на Полукс разцъфва във възхитено изражение и той си разменя със сойката-присмехулка цяла поредица от мелодии. Предполагам, че това е първият разговор, който води от години насам. Музиката привлича сойките-присмехулки така, както цветята привличат пчелите, и след малко той е успял да накара дузина от тях да накацат по клоните над главите ни. Потупва ме по ръката и с тънко клонче изписва в пясъка една дума. ПЕЙ?

Обикновено бих отказала, но е някак невъзможно да откажа на Полукс, предвид обстоятелствата. Освен това, гласовете, с които сойките-присмехулки пеят, са различни от подсвиркването им, и ми се иска той да ги чуе. Затова, преди наистина да помисля какво правя, изпявам четирите ноти на Ру — онези, с които е оповестявала края на работния ден в Окръг 11. Нотите, които накрая бяха фоновата музика за убийството й. Птиците не знаят тази мелодия. Те подхващат простичката фраза и я подхвърлят помежду си в нежно съзвучие. Точно както правеха по време на Игрите на глада, преди мутантите да проникнат през дърветата, да ни прогонят върху Рога на изобилието и бавно да разкъсат Катон, докато го превърнат в кървава пихтия…

— Искаш ли да ги чуеш как пеят истинска песен? — предлагам изведнъж. Все едно каква, само и само да спра тези спомени. Вече съм на крака: навлизам отново сред дърветата, облягам ръка на грубия ствол на един клен, където са кацнали птиците. Не съм пяла „Дървото на обесения“ на глас от десет години, защото е забранена, но помня всяка дума. Започвам тихо, нежно, както правеше баща ми:

С мен ще дойдеш ли, ще дойдеш ли с мен

при дървото,

на което обесиха онзи мъж — трима, казват, убил.

Странни работи случват се тук,

и едва ли по-странно ще бъде

при дървото на обесения да се срещнем среднощ аз и ти.

Сойките-присмехулки започват да променят песните си, когато чуват новата мелодия, която им предлагам.

С мен ще дойдеш ли, ще дойдеш ли с мен

при дървото,

дето мъртвият вика на своята любима

да бяга от тези гори.

Странни работи случват се тук,

и едва ли по-странно ще бъде

при дървото на обесения да се срещнем в среднощ аз и ти.

Сега вече съм привлякла вниманието на птиците. След още един стих вече със сигурност ще са запомнили мелодията, тъй като е проста и се повтаря четири пъти почти без вариации.

С мен ще дойдеш ли, ще дойдеш ли с мен

при дървото,

дето казах ти: бягай, за да бъдем свободни и

двамата с теб.

Странни работи случват се тук,

и едва ли по-странно ще бъде

при дървото на обесения да се срещнем среднощ аз и ти.

Тишина в дърветата. Само лекото шумолене на листата в лекия ветрец. Но никакви птици — били те сойки-присмехулки или други. Пийта е прав. Те наистина замлъкват, когато пея. Точно както замлъкваха заради баща ми.

С мен ела, с мен ела

при дървото

и носи огърлица от връв редом с мене и ти.

Странни работи случват се тук

и едва ли по-странно ще бъде

при дървото с надвиснали клони

да се срещнем в среднощ аз и ти.

Птиците ме чакат да продължа. Но това е всичко. Последният стих. В неподвижната тишина си припомням сцената. Прибрах се след един ден, прекаран в гората с баща ми. Седях на пода заедно с Прим, която беше невръстно едва проходило дете и пеехме „Дървото на обесения“. Правех за двете ни огърлици от парчета старо въже, точно както се казва в песента, без да знам истинското значение на думите. Въпреки това мелодията беше проста и лесна, а и по онова време можех да запомня почти всяка мелодия след едно-две слушания. Изведнъж майка ми изтръгна въжените огърлици от ръцете ни и се разкрещя на баща ми. Разплаках се, защото майка ми никога не крещеше, а после и Прим се разхленчи. Избягах навън и се скрих. Тъй като имах само едно скривалище — под един храст орлови нокти на Ливадата, — баща ми ме намери веднага. Успокои ме и ми каза, че всичко е наред, само че е по-добре вече да не пеем песента. Майка ми просто искаше да я забравя. Затова, разбира се, всяка дума незабавно, безвъзвратно, се запечата в ума ми.

С баща ми вече не я пеехме, дори не говорехме за нея. След като той умря, много често си я спомнях. Тъй като вече бях по-голяма, започнах да разбирам текста. Отначало звучи, сякаш някакъв мъж се мъчи да убеди приятелката си да се срещне тайно с него в полунощ. Но мястото за тайната среща е странно — дърво с надвиснали клони, където един мъж е обесен за убийство. Възлюбената на убиеца сигурно е имала нещо общо с убийството или може би и без друго точно са се готвели да я накажат, защото трупът му я подканва да бяга. Тази част с говорещия труп очевидно е странна, но едва в третия стих „Дървото на обесения“ започва да става стряскаща. Осъзнавате, че този, който пее песента, е мъртвият убиец. Той още виси на дървото, на което е обесен. И макар да е казал на любимата си да бяга, той все я пита дали ще дойде да се срещне с него. Фразата: „Дето казах ти: бягай, та да бъдем свободни и двамата с теб“ е най-стряскащата, защото отначало си мислите, че той говори за момента, когато й е казал да избяга, за да може евентуално да се спаси. После обаче се питате дали е искал да й каже да бяга към него. Към смъртта. В последната строфа е ясно, че той чака именно това. Неговата любима, с огърлицата от въже, увиснала мъртва до него на дървото.

Едно време си мислех, че убиецът е най-страшният човек, когото мога да си представя. Сега, с две участия в Игрите на глада зад гърба си, решавам да не го съдя, без да знам повече подробности. Може би неговата любима вече е била осъдена на смърт и той се е опитвал да направи нещата по-лесни за нея. Да й каже, че ще я чака. Или може би е мислел, че мястото, на което я оставя, всъщност е по-лошо от смъртта. Нима аз не исках да убия Пийта с онази спринцовка, за да го спася от Капитола? Дали това наистина беше единственият ми вариант? Вероятно не, но в онзи момент не се сещах за друг.

Предполагам обаче, че майка ми е смятала цялата история твърде извратена за едно седемгодишно момиче. Особено такова, което си прави собствени огърлици от въже. Бесенето далеч не беше нещо, което се случва само в някаква стара песен. По този начин екзекутираха много хора в Окръг 12. Можете да сте напълно сигурни, че тя не искаше да пея тази песен пред съучениците си в часа по музика. Вероятно не би искала да го правя дори тук, пред Полукс, но поне не… чакай, не, греша. Когато хвърлям поглед настрани, виждам, че Кастор ме записва. Всички ме наблюдават съсредоточено. А по бузите на Полукс се стичат сълзи, защото странната ми песен несъмнено е изровила от паметта му някаква ужасна случка в живота му. Страхотно. Въздишам и се облягам на ствола на дървото. Точно в този момент сойките-присмехулки подхващат своята интерпретация на „Дървото на обесения“. Изпята от тях, тя е наистина красива. Сега като знам, че ме снимат, млъквам и чувам Кресида да се провиква: „Стоп!“

Плутарх прекосява поляната и идва при мен, като се смее:

— Откъде измъкна това? Никой нямаше да повярва, ако го бяхме измислили! — Той премята ръка около рамото ми и ме целува по темето със силен мляскащ звук. — Ти си истинско злато!

— Не го направих заради камерите — казвам.

— Тогава е истински късмет, че са включени — казва той. — Хайде, всички, да се връщаме в града!

Пробиваме си път през гората и стигаме до голям камък. Двамата с Гейл едновременно обръщаме глави в една и съща посока, като двойка кучета, надушили следа в гората. Кресида забелязва и пита какво има в тази посока. Без да се поглеждаме, признаваме, че това е старата ни ловна явка. Тя иска да види мястото, макар да й казваме, че всъщност не е нищо особено.

Нищо особено, само едно място, където бях щастлива, мисля си аз.

Нашата скална издатина с изглед към долината. Може би не толкова зелена, колкото обикновено, но боровинковите храсти са натежали от плод. Тук започваха безкрайни дни на лов и залагане на примки, риболов и събиране на растения, скитане из гората, разтоварване от тежките мисли, докато пълнехме торбите за дивеч. Това беше вратата към препитанието и към нормалността. И всеки от нас беше ключът на другия за тази врата.

Сега няма Окръг 12, от който да се измъкваме, няма миротворци, които да мамим, няма гладни гърла, които да изхранваме. Капитолът отне всичко това и съм на косъм да изгубя и Гейл. Спойката на взаимната нужда, която ни обвързваше и сплотяваше толкова здраво през всичките тези години, се топи. Тъмни участъци, а не светлина, се показват в пространството между нас. Как е възможно днес, когато стоим сред ужасните разрушения в Окръг 12, да сме толкова сърдити един на друг, че дори да не си говорим?

Гейл ме излъга. Това беше неприемливо, дори да го е направил за мое добро. Въпреки това, извинението му изглеждаше искрено. А аз го запратих обратно в лицето му, заедно с обида, за да съм сигурна, че ще го засегна. Какво става с нас? Защо сега непрекъснато се караме? Всичко е пълна каша, но по някакъв начин чувствам, че ако се върна към корена на нашите неразбирателства, действията ми ще бъдат в сърцето на всичко. Наистина ли искам да го отблъсна?

Обвивам с пръсти една боровинка и я откъсвам от стъблото й. Завъртам я внимателно между пръстите си, после изведнъж се обръщам към Гейл и му я подхвърлям.

— И нека шансовете… — казвам. Хвърлям я високо, така че той има много време да реши дали да я отблъсне или да я приеме.

Очите на Гейл са приковани върху мен, не върху боровинката, но в последния момент той отваря уста и я улавя. Дъвче, преглъща и чак след дълга пауза изрича: „… бъдат винаги на ваша страна“. Но все пак го казва.

Кресида ни кара да седнем в нишата сред скалите, където е невъзможно да не се докосваме и се мъчи да ни накара да разговаряме за лов. Какво ни е накарало да тръгнем на лов в гората, как сме се срещнали, любимите ни моменти. Отпускаме се, започваме да се смеем по малко, докато разказваме злощастни преживявания с пчели, диви кучета и скунксове. Когато разговорът се насочва към въпроса какво е било усещането да пренесем умението си да си служим с оръжия в бомбардировките в Окръг 8, аз млъквам. Гейл просто казва: „Крайно време беше“.

Когато стигаме до градския площад, следобедът е към края си и се свечерява. Завеждам Кресида до развалините на пекарната и я моля да заснеме нещо. Единствената емоция, която успявам да докарам, е изтощение.

— Пийта, това е твоят дом. За никого от близките ти не се знае нищо след бомбардировката. Окръг 12 вече го няма. А ти призоваваш за примирие? — Поглеждам през пустотата. — Не е останал никой, който да те чуе.

Когато заставаме пред буцата метал, в която се е превърнала бесилката, Кресида пита дали някой от нас е бил изтезаван. В отговор Гейл сваля ризата си и обръща гръб към камерата. Взирам се в белезите от бичуването и отново чувам свистенето на камшика и виждам окървавеното му тяло, което виси безчувствено, държащо се само на въжетата около китките му.

— Приключих — обявявам аз. — Ще ви чакам в Градчето на победителите. Трябва да взема нещо… за майка ми.

Предполагам, че съм вървяла дотук, но следващото нещо, което осъзнавам, е, че седя на пода пред кухненските шкафове в къщата ни в Градчето на победителите. Педантично подреждам керамични буркани и стъклени бутилки в кутия. Поставям между тях чисти памучни превръзки, за да ги предпазя от счупване. Увивам китки от сухи цветя.

Внезапно си спомням розата на тоалетката ми. Беше ли истинска? И ако е истинска, дали още е там? Налага се да устоя на изкушението да проверя. Ако е там, само ще ме изплаши отново. Започвам да опаковам по-бързо.

Когато шкафовете вече са празни, се изправям и виждам, че Гейл се е материализирал в кухнята. Стряскащо е колко безшумно умее да се появява. Облегнал се е на масата, с широко разперени пръсти върху дървения плот. Поставям кутията между нас.

— Помниш ли? — пита той. — Тук ме целуна.

Значи солидната доза морфлинг, инжектирана след бичуването, не е била достатъчна, за да заличи това от съзнанието му.

— Не мислех, че ще си спомняш това.

— Трябва да съм мъртъв, за да забравя. Може би дори и тогава не бих могъл — отговаря той. — Може би ще бъда като онзи мъж в „Дървото на обесения“. Все още ще чакам отговор. — В очите на Гейл, когото никога не съм виждала да плаче, има сълзи. За да ги възпра да се излеят, се навеждам напред и притискам устни към неговите. Устните ни имат вкус на горещина, пепел и страдание. Това е изненадващ вкус за такава нежна целувка. Той се отдръпва пръв и ми се усмихва криво: — Знаех, че ще ме целунеш.

— Откъде? — казвам. Защото аз самата не знаех.

— Защото изпитвам болка — казва той. — Само по този начин получавам вниманието ти. — Той вдига кутията. — Не се тревожи, Катнис. Ще ми мине. — Излиза, преди да успея да отговоря.

Твърде изтощена съм, за да размишлявам върху последното му обвинение. Прекарвам краткото обратно пътуване до 13, свита на една седалка, като се опитвам да не обръщам внимание на Плутарх, който говори неспирно по една от любимите си теми — оръжия, с каквито човечеството вече не разполага. Високо летящи самолети, военни сателити, клетъчни дезинтегратори, дистанционно управляеми самолети, биологични оръжия с определен срок на действие. Изчезнали поради унищожаването на атмосферата, липса на ресурси или морални задръжки. Долавям съжалението на Главния гейм-мейкър, който сега може само да си мечтае за такива играчки и трябва да се задоволи с ховъркрафти, ракети тип „земя-земя“ и обикновени стари пушки.

Свалям костюма си на Сойка-присмехулка и си лягам, без да ям. На сутринта се налага Прим да ме разтърси, за да ме събуди. След закуска пренебрегвам разписанието си и се скривам да дремна в един склад. Когато се събуждам и изпълзявам измежду кутиите с тебешири и моливи, отново е време за вечеря. Получавам огромна порция грахова супа и тръгвам към Отделение „Е“, когато ме пресреща Богс.

— Има съвещание в Командването. Зарежи настоящото си разписание.

— Дадено — казвам аз.

— Спазвала ли си го изобщо днес? — пита той раздразнено.

— Кой знае? Аз съм психически дезориентирана. — Вдигам китката си, за да покажа медицинската гривна и осъзнавам, че я няма. — Виждаш ли? Дори не помня, че са ми взели гривната. За какво им трябвам в Командването? Пропуснала ли съм нещо?

— Кресида искаше да ти покаже проповете от Дванайсети. Но предполагам, че ще ги видиш, когато ги излъчат — казва той.

— Ето за това ми трябва разписание. За да знам кога излъчват проповете — казвам аз. Той ме стрелва с поглед, но не коментира повече.

В Командването е претъпкано с народ, но са ми запазили място между Финик и Плутарх. Екраните вече са вдигнати и на тях се виждат обичайните кадри от Капитола.

— Какво става? Няма ли да видим проповете от Окръг 12? — питам.

— О, не — казва Плутарх. — Искам да кажа, възможно е. Не знам точно кои кадри смята Бийти да използва.

— Бийти смята, че е намерил начин да проникне в мрежата в национален мащаб — казва Финик. — Така че нашите пропове ще се излъчат и в Капитола. Сега работи по това долу в Отдела за специална отбрана. Довечера ще се излъчва програма на живо. Сноу ще направи изявление, или нещо подобно. Май започва.

Появява се гербът на Капитола и на фон звучи химнът. После се взирам право в змийските очи на президента Сноу, който поздравява нацията. Изглежда, сякаш се е барикадирал зад подиума си, но бялата роза на ревера му се вижда съвсем ясно. Камерата се изтегля назад и в кадъра се появява Пийта на фона на картата на Панем. Седи на висок стол, опрял е крака на метално стъпало. Ходилото на изкуствения му крак потропва в странен неравен ритъм. Мънистени капчици пот са избили през слоя пудра върху горната устна и челото му. Но най-много ме плаши изражението в очите му — гневно и нефокусирано.

— По-зле е — прошепвам аз. Финик стиска ръката ми за опора и се опитвам да се държа.

Пийта започва да говори с отчаян тон за необходимостта от примирие. Подчертава щетите, нанесени на ключовата инфраструктура в различните окръзи, и докато говори, части от картата се осветяват, показвайки картини от войната. Скъсана язовирна стена в 7. Дерайлирал товарен влак, от който се изливат токсични отпадъци. Склад за зърно, рухнал след пожар. Всички тях той приписва на бунтовнически действия.

Бам! Без предупреждение, съвсем неочаквано, аз се появявам по телевизията, застанала сред руините на пекарната.

Плутарх скача на крака:

— Той успя! Бийти влезе в мрежата!

В стаята настъпва възбудено оживление, когато на екрана пак се появява Пийта с разстроено изражение. Видял ме е на монитора. Опитва се да продължи речта си, като описва бомбардирането на водопречиствателна станция, когато го заменя клип, показващ Финик, който говори за Ру. А после цялото предаване се превръща в телевизионна битка, докато техническите майстори в Капитола се опитват да отблъснат атаката на Бийти. Но те са неподготвени, а Бийти, очевидно предвидил, че няма да удържи контрола, разполага с арсенал от клипове с продължителност от пет до десет секунди, с които да работи. Гледаме как официалното предаване се разпада, прекъсвано с подбрани кадри от проповете.

Плутарх изпада във възторг, почти всички насърчават Бийти с викове и само Финик не помръдва и не казва нищо. Срещам погледа на Хеймич от другия край на стаята и виждам отразен в него собствения си ужас. Осъзнаването, че с всяко ликуване, Пийта се отдалечава все повече от нас.

Гербът на Капитола се появява отново с монотонен сигнал от студиото. Това продължава двайсетина секунди, а после Сноу и Пийта се появяват отново. Студиото е в смут. Чуваме трескави размени на реплики от кабинката им. Сноу упорито продължава речта си, като казва, че явно сега бунтовниците се опитват да провалят разпространяването на информация, която намират за уличаваща, но както истината, така и справедливостта ще възтържествуват. Излъчването на пълната програма ще се поднови, когато сигурността бъде възстановена. Обръща се към Пийта с въпроса дали, предвид тазвечерната демонстрация, на раздяла има да предаде някакви мисли на Катнис Евърдийн.

При споменаването на името ми лицето на Пийта се изкривява:

— Катнис… как смяташ, че ще свърши това? Какво ще остане? Никой не е в безопасност. Нито в Капитола. Нито в окръзите. А вие… в Тринайсети… — Той си поема рязко дъх, сякаш се бори за въздух; погледът му изглежда безумен. — До сутринта ще сте мъртви!

Извън обсега на камерата Сноу нарежда: „Сложете край на това!“ Бийти предизвиква пълен хаос, като пуска бързи откъси от кадри без звук, на които се виждам аз, застанала пред болницата, на интервали от по три секунди. Но между образите успяваме да видим онова, което се случва наистина в студиото на Капитола. Как Пийта се мъчи да каже още нещо. Съборената камера, която записва настлания с бели плочки под. Стъпки от ботуши. Ударът, последван веднага от болезнения вик на Пийта.

И кръвта му, която оплисква плочките.