Сюзан Колинс
Сойка-присмехулка (13)

13

Студената яка жули врата ми и ми е още по-трудно да овладея треперенето. Поне вече не съм в клаустрофобичния цилиндър, заобиколена отвсякъде с бръмчащи машини, заслушана в някакъв безплътен глас, който ми казва да не мърдам, когато се опитвам да разбера дали още мога да дишам. Дори сега, когато ме увериха, че няма да има трайно увреждане, с усилие си поемам въздух.

Главните тревоги на медицинския екип — увреждане на гръбначния стълб, на трахеята, на вените и артериите — се оказаха неоснователни. Синини, дрезгав глас, болки в ларинкса, тази странна лека кашлица — това не са поводи за тревога. Всичко ще бъде наред. Сойката-присмехулка няма да изгуби гласа си. Къде — искам да попитам — е лекарят, който ще определи дали няма да изгубя ума си? Само че точно сега не бива да говоря. Не мога дори да благодаря на Богс, когато идва да ме види. Оглежда ме и ми казва, че някои войници понасят много по-тежки травми, когато тренират прилагане на мъртва хватка.

Именно Богс нокаутира Пийта с един удар, преди да може да ми нанесе трайно увреждане. Знам, че Хеймич щеше да ме защити, ако не се беше оказал напълно неподготвен. Рядко се случва да изненадаш и двама ни с Хеймич. Но бяхме толкова погълнати от спасяването на Пийта, толкова измъчени от мисълта, че е в ръцете на Капитола, че радостта от връщането му ни заслепи. Ако срещата ми с Пийта беше станала насаме, той щеше да ме убие. Сега, когато се е побъркал.

Не, не се е побъркал, напомням си аз. Той е отвлечен. Това е думата, която чух да си разменят Плутарх и Хеймич, докато ме бутаха с количката покрай тях в коридора. Отвлечен. Не знам какво означава.

Прим, която се появи мигове след нападението и оттогава стои колкото е възможно по-близо до мен, ме покрива с още едно одеяло.

— Мисля, че скоро ще ти свалят яката, Катнис. Тогава няма да ти е толкова студено. — Майка ми, която асистира в сложна операция, още не е знае, че Пийта ме е нападнал. Прим хваща едната ми ръка, която е стисната в юмрук, и я масажира, докато юмрукът се разтваря и кръвта отново започва да се движи през пръстите ми. Тя точно започва да разтрива втория юмрук, когато се появяват лекарите, свалят яката и ми инжектират нещо за болката и отока. Лежа, както са ми наредили, без да движа глава, за да не ме боли повече.

Плутарх, Хеймич и Бийти чакат в коридора разрешение от лекарите да ме видят. Не знам дали са казали на Гейл, но тъй като го няма, предполагам, че не са. Плутарх извежда лекарите навън и се опитва да нареди и на Прим да излезе, но тя казва:

— Не. Ако ме принудите да си тръгна, ще отида право в хирургията и ще разкажа на майка ми всичко, което се случи. А ви предупреждавам, че на нея не й е особено приятно един гейм-мейкър да се разпорежда с живота на Катнис. Особено след като се видя, че не можете да я опазите.

Плутарх изглежда обиден, но Хеймич се подсмихва:

— Нека остане, Плутарх — казва той. Прим остава.

— Е, Катнис, поведението на Пийта беше шок за всички ни — казва Плутарх. — Не можеше да не забележим влошаването на състоянието му в последните две интервюта. Очевидно е бил измъчван и ние приписвахме психологическото му състояние на това. Сега смятаме, че има нещо повече. Че Капитолът го е подложил на една доста необичайна техника, известна като „отвличане“. Бийти?

— Съжалявам — казва Бийти, — но не мога да ти опиша метода с подробности, Катнис. Капитолът е много потаен по отношение на тази форма на изтезание и резултатите са противоречиви. Поне това знаем. Това е един вид страхово кондициониране. Терминът „отвличане“ в случая означава „психологическо отвличане“. Техниката включва използването на отрова от хрътоси, които както знаеш преследват жертвата си до смърт. Ти беше ужилена в първите си Игри на глада и за разлика от повечето от нас познаваш от личен опит въздействието на отровата.

Ужас. Халюцинации. Кошмарни видения как губя любимите си хора. Защото отровата е насочена към онази част от мозъка, където живее страхът.

— Сигурно помниш колко е страшно. Изпитваше ли вътрешно объркване? — пита Бийти. — Чувство, че си неспособна да прецениш кое е истина и кое — лъжа? Повечето хора, които са били ужилени и са оцелели, разказват нещо подобно.

Да. Срещата с Пийта. Дори след като съзнанието ми се проясни, не бях сигурна дали ми е спасил живота, нападайки Катон, или си го измислям.

— Възстановяването на паметта е по-трудно, защото спомените могат да бъдат променени — Бийти се почуква по челото. — Извлечени от съзнанието ти, променени и записани отново в нова редакция. Сега си представи, че те моля да си спомниш нещо — като те насочвам с думи или ти показвам запис на събитието — и докато си го припомняш, ти дам доза отрова от хрътоси. Не толкова, че да предизвика тридневно изпадане в безсъзнание, но достатъчно, за да свърже спомена за събитието със страх и съмнение. И мозъкът ти пази в дълготрайната памет именно този спомен.

Прилошава ми. Прим задава въпроса, който се върти в главата ми.

— Така ли са направили с Пийта? Взели са спомените му за Катнис и са ги преработили така, че да се страхува от нея?

Бийти кимва:

— При това да се страхува толкова много, че да я разглежда като заплаха за живота си. Да се опита да я убие. Да, това е сегашната ни хипотеза.

Покривам лицето си с ръце, защото не мога да повярвам. Не е възможно. Някой да накара Пийта да забрави, че ме обича… никой не би могъл да го направи.

— Но вие можете да възстановите спомените му? — пита Прим.

— Хм… има много малко данни по този въпрос — казва Плутарх. — Никакви, всъщност. Може и да са правени опити за рехабилитация след инжектиране на отрова от хрътоси, но нямаме достъп до тази документация.

— Но ще опитате, нали? — упорства Прим. — Няма просто да го заключите в стая с тапицирани стени и да го оставите да се мъчи?

— Разбира се, че ще опитаме, Прим — казва Бийти. — Работата е там, че не знаем до каква степен ще успеем. Ако изобщо успеем до някаква. Допускам, че най-трудно се изличават събитията, които предизвикват страх. Естествено е да запомняме най-добре именно тях.

— А и не знаем дали освен спомените му за Катнис, няма и други психически промени — казва Плутарх. — Съставяме екип от психолози и военни експерти, който да разработи контраатака. Аз лично съм оптимист, че той ще се възстанови напълно.

— Наистина ли? — пита Прим язвително. — А ти какво мислиш, Хеймич?

Леко разтварям пръсти, за да видя изражението му през пролуката. Изглежда изтощен и обезкуражен.

— Мисля, че в състоянието на Пийта може и да се появи известно подобрение. Но… едва ли някога ще бъде пак същият. — Рязко събирам отново длани, затварям пролуката, изолирам всички тях.

— Поне е жив — казва Плутарх, сякаш губи търпение с всички ни. — Сноу екзекутира стилистката на Пийта и подготвителния му екип на живо по телевизията тази вечер. Нямаме представа какво е станало с Ефи Тринкет. Пийта е увреден, но е тук. С нас. Което е много по-добре в сравнение с положението му преди дванайсет часа. Да не забравяме това.

Опитът на Плутарх да ме ободри — заедно с новината за още четири, може би пет убийства — има обратен ефект. Порша. Подготвителният екип на Пийта. Ефи. Мъча се да сдържа сълзите си, усещам тупкане в гърлото си и пак започва да не ми достига дъх. Накрая нямат друг избор, освен да ми дадат успокоително.

Събуждам се и се чудя дали отсега нататък ще заспивам единствено по този начин — с инжекция в ръката. Радвам се, че през следващите няколко дни ми е забранено да говоря, защото нямам желание нито да говоря, нито да правя нещо. Превръщам се в пациентка за пример: летаргията ми се възприема като сдържаност и като готовност да изпълнявам нарежданията на лекарите. Вече не ми се плаче. Всъщност съзнанието ми е заето само от една-единствена мисъл: виждам лицето на Сноу и глас, който шепне в главата ми: Ще те убия.

Майка ми и Прим се редуват да се грижат за мен, като ме убеждават да приемам малко мека храна. От време на време някой ми съобщава последните новини за състоянието на Пийта. Високите дози отрова от хрътоси започват да излизат от тялото му. Лекуват го само непознати, коренни жители на Окръг 13 — не се допуска да го вижда никой от родния ни окръг или от Капитола — за да не събуждат опасни спомени. Екип от специалисти разработва стратегия за възстановяването му.

Гейл е на легло заради раната в рамото и не го пускат при мен. Но на третата нощ, след като са ми дали лекарствата и са загасили осветлението, той се промъква тихо в стаята ми. Не говори, само прокарва пръсти по синините на шията ми, с докосване, по-леко от крилата на нощна пеперуда, целува ме леко между очите и изчезва.

На другата сутрин ме изписват от болницата с инструкции да се движа спокойно и да говоря само когато се налага. На ръката ми не е отпечатано разписание, затова се разхождам безцелно и чакам Прим да свърши работа в болницата, за да ме отведе в новото ни жилищно отделение. 2212. То е съвсем същото като предишното, но без прозорец.

Сега отпускат на Жълтурчето дневна хранителна дажба и сандъче с пясък, което стои под мивката в банята. Докато Прим ме завива в леглото, котаракът скача на възглавницата ми, състезавайки се за вниманието й. Тя го прегръща, но вниманието й остава съсредоточено върху мен.

— Катнис, знам, че цялото това положение с Пийта е ужасно за теб. Но помни: Сноу го е обработвал със седмици, а при нас е само от няколко дни. Има шанс предишният Пийта, онзи, който те обича, все още да се крие там някъде вътре. Да се опитва да се върне при теб. Не се отказвай от него.

Поглеждам малката си сестра и си мисля как е наследила най-добрите качества на нашето семейство: ръце на лечител от майка ми, здравомислието на баща ми и моята борбеност. Има и още нещо, нещо изцяло нейно. Способността да се вгледа в объркващата каша, която е животът, и да види нещата такива, каквито са. Възможно ли е да е права? Че Пийта може да се върне при мен?

— Трябва да отида в болницата — казва Прим, като слага Жълтурчето на леглото до мен. — Вие двамата ще си правите компания.

Жълтурчето скача от леглото, следва я до вратата и се оплаква на висок глас, когато тя го изоставя. Не може да се каже, че някой от нас е особено добра компания за другия. След трийсетина секунди вече ми е ясно, че не мога да понеса да стоя затворена в тази подземна килия и оставям Жълтурчето да се оправя само. Изгубвам се няколко пъти, но накрая успявам да стигна в Отдела за специална отбрана. Всички, покрай които минавам, зяпат синините и от смущение вдигам яката си чак до ушите.

Гейл трябва също да е изписан от болницата тази сутрин, защото го намирам в една лаборатория заедно с Бийти. Погълнати са от работата си, навели са глави над някакъв чертеж и измерват нещо. Масата и подът са осеяни с различни варианти на чертежа. Върху корковите табла и компютърните екрани виждам още чертежи. Разпознавам една от примките на Гейл, която се задейства при рязко дръпване.

— Какви са тези неща? — питам дрезгаво, като отклонявам вниманието им от листа.

— А, Катнис, разкри ни! — казва бодро Бийти.

— Какво? Това тайна ли е? — Знам, че Гейл работи много с Бийти тук долу, но мислех, че се занимават с лъкове и пушки.

— Всъщност не. Но изпитвам известна вина. Задето ти отмъквам Гейл толкова често — признава Бийти.

Тъй като през по-голямата част от времето, прекарано досега в Тринайсети, бях дезориентирана, разтревожена, разгневена, подложена на преобразяване или лежах в болницата, не мога да кажа, че отсъствията на Гейл са ми причинили някакво неудобство. А и нещата между нас не вървят особено хармонично. Но оставям Бийти да си мисли, че ми е длъжник.

— Надявам се, че оползотворяваш добре времето му.

— Ела да видиш — казва той, като ми махва да се приближа до монитора.

Ето какво правят. Вземат основните принципи, на които са построени капаните на Гейл, и ги адаптират в оръжия срещу хора. Главно бомби. Става въпрос не толкова за механиката на капаните, колкото за психологическия момент зад тях. Залагане на скрити капани из район, в който се съдържа нещо съществено важно за оцеляването. Воден или хранителен запас. Сплашване на набелязаните жертви, за да се втурнат към още по-унищожителна опасност. Поставяне на потомството в опасност, за да се привлече действително набелязаната жертва — родителят. Примамване на жертвата към място, което изглежда като сигурно убежище — където я чака смърт. По-нататък Гейл и Бийти изоставят техниките за лов в гората и се насочват към по-човешки пориви. Например съчувствието. Избухва бомба. На хората се дава време да се притекат на помощ на ранените. Тогава втора, по-мощна бомба убива и тях.

— Това като че ли преминава някаква граница — казвам аз. — Значи всички загиват? — И двамата се взират в мен — Бийти със съмнение, Гейл — враждебно. — Сигурно няма наръчник с правила какво е неприемливо да причиниш на друго човешко същество.

— Разбира се, че има. Бийти и аз следваме същите правила, с които си е служил президентът Сноу, когато е обработил Пийта с отрова от хрътоси — казва Гейл.

Жестоко, но право в целта. Тръгвам си, без да коментирам повече. Имам чувството, че ако не изляза незабавно, ще изпадна в ярост, но все още съм в Отдела за специална отбрана, когато Хеймич ми препречва пътя.

— Ела — казва той. — Имаме нужда от теб в болницата.

— За какво? — питам аз.

— Ще изпробват нещо върху Пийта — отговаря той. — Ще изпратят най-безобидния човек от Дванайсети, за когото могат да се сетят. Ще намерят някой, с когото Пийта може да има общи спомени от детството, но нищо свързано с теб. Сега подбират хора.

Знам, че това ще бъде трудна задача, тъй като всички, с които Пийта има общи спомени от детството, най-вероятно ще са от града, а почти никой от тези хора не се е спасил от пламъците. Влизаме в болничната стая, превърната в работно пространство за лекуващия екип на Пийта, и там с изненада виждам Дели Картрайт, която си приказва с Плутарх. Както винаги, тя ми се усмихва така, сякаш съм най-добрата й приятелка в целия свят. Усмихва се така на всички.

— Катнис! — провиква се тя.

— Здрасти, Дели — казвам аз. Бях чула, че тя и по-малкият й брат са оцелели. Родителите й, които държаха магазина за обувки в града, нямали такъв късмет. Изглежда по-възрастна, облечена в униформата на Окръг 13, която не стои добре на никого, а дългата й руса коса е прибрана в практична плитка вместо някогашните й къдрици. Дели е доста по-слаба, отколкото си я спомням, но тя беше едно от малкото деца в Окръг 12 с някой и друг излишен килограм. Несъмнено всичко — храната тук, стресът, скръбта от загубата на родителите й — е допринесло за това. — Как си? — питам я аз.

— О, изведнъж се промениха толкова много неща. — Очите й се изпълват със сълзи. — Но всички тук в Тринайсети са много мили, не мислиш ли?

Дели наистина го мисли. Тя искрено харесва хората. Всички хора, не само неколцина избрани, за които са й трябвали години да реши.

— Постараха се да ни накарат да се почувстваме добре дошли — казвам. Мисля, че това изказване е достатъчно честно, без да е пресилено. — Теб ли избраха да се срещнеш с Пийта?

— Предполагам. Горкият Пийта. Горката ти. Никога няма да разбера Капитола — казва тя.

— Може би е по-добре да не го разбираш — казвам й.

— Дели познава Пийта отдавна — казва Плутарх.

— О, да! — Лицето на Дели светва. — Играехме си заедно още от малки. Едно време казвах на всички, че ми е брат.

— Какво мислиш? — пита ме Хеймич. — Нещо може ли да предизвика спомени за теб?

— Всички бяхме в един и същи клас. Но никога не сме се засичали често — казвам аз.

— Катнис винаги беше толкова невероятна. Не съм си и мечтала, че може да ме забележи — казва Дели. — Как ходеше на лов и в „Таласъма“, и какво ли не. Всички толкова й се възхищаваха.

Налага се и двамата с Хеймич да се вгледаме внимателно в лицето й, за да се уверим, че не се шегува. Като слушам описанието на Дели, излиза, че не съм имала почти никакви приятели, защото съм стряскала хората със своята изключителност. Не е вярно. Нямах почти никакви приятели, защото не се държах приятелски. Но Дели е човек, който винаги ще ми припише някакви прекрасни качества.

— Дели винаги мисли най-доброто за всички — обяснявам аз. — Според мен Пийта едва ли има лоши спомени, свързани с нея. — После си спомням. — Чакайте. В Капитола. Когато излъгах, че съм познала момичето-авокс. Пийта ме покри и каза, че тя прилича на Дели.

— Спомням си — отговаря Хеймич. — Но не знам. Това не беше вярно. Дели всъщност не беше там. Това едва ли ще натежи повече от дългогодишните му детски спомени.

— Особено с такава приятна компания като Дели — казва Плутарх. — Хайде да пробваме.

Плутарх, Хеймич и аз отиваме в стаята за наблюдение в съседство с тази, в която е затворен Пийта. Там са десетина души от лекуващия екип, въоръжени с писалки и бележници. Еднопосочното стъкло и аудиосистемата ни позволяват да наблюдаваме Пийта тайно. Той лежи на леглото, ръцете му са завързани с ремъци. Не се мъчи да се освободи от ремъците, но ръцете му непрекъснато се присвиват в нервни гърчове. Изражението му е малко по-ясно, отколкото когато се опита да ме удуши, но все още не е неговото.

Когато вратата тихо се отваря, очите му се разширяват тревожно, после се изпълват с объркване. Дели прекосява стаята предпазливо, но когато се приближава до него, лицето й съвсем естествено разцъфва в усмивка.

— Пийта! Аз съм Дели. От твоя окръг.

— Дели? — Облаците сякаш малко се разсейват. — Дели. Това си ти.

— Да! — възкликва тя с видимо облекчение. — Как си?

— Ужасно. Къде сме? Какво се е случило? — казва Пийта.

— Започва се — казва Хеймич.

— Предупредих я да избягва всякакво споменаване на Катнис или Капитола — казва Плутарх. — Само да види какви спомени за родния им окръг може да събуди.

— Ами… намираме се в Окръг Тринайсет. Сега живеем тук — казва Дели.

— Така разправят тези хора. Но звучи безсмислено. Защо не сме си у дома? — казва Пийта.

Дели прехапва устна:

— Имаше… злополука. На мен също ми е ужасно мъчно за вкъщи. Точно си мислех за онези рисунки с тебешир, които едно време рисувахме по камъните на паважа. Твоите бяха толкова прекрасни. Помниш ли, когато изрисува върху всеки камък различно животно?

— Да. Прасета и котки, и разни неща — казва Пийта. — Спомена нещо за… злополука?

Виждам тънкия лъскав слой пот върху челото на Дели, докато се опитва да заобиколи въпроса.

— Беше лошо. Никой… не можа да остане — казва тя със запъване.

— Спри се, момиче — казва Хеймич.

— Но знам, че тук ще ти хареса, Пийта. Всички са много мили с нас. Винаги има храна и чисти дрехи, а в училище е много по-интересно — казва Дели.

— Защо семейството ми не дойде да ме види?

— Не могат. — Дели отново се запъва. — Много хора не се измъкнаха от Дванайсети. Така че ще трябва да си изградим нов живот тук. Сигурна съм, че един добър пекар ще е им е от полза. Помниш ли, когато баща ти ни даваше да си правим човечета от тесто?

— Имаше пожар — казва Пийта внезапно.

— Да — прошепва тя.

— Окръг 12 изгоря, нали? Заради нея — казва Пийта гневно. — Заради Катнис! — Той започва да дърпа ремъците.

— О, не, Пийта. Не беше виновна тя — казва Дели.

— Тя ли ти каза това? — изсъсква й той.

— Изведете я оттам — казва Плутарх. Вратата се отваря веднага и Дели започва бавно да отстъпва към нея заднешком.

— Не беше нужно. Аз… — започва Дели.

— Защото тя лъже! Тя е лъжец! Не й вярвай за нищо! Тя е някакъв мут, който Капитолът е създал, за да го използва срещу нас, останалите! — изкрещява Пийта.

— Не, Пийта. Тя не е… — пробва Дели отново.

— Не й се доверявай, Дели — изрича трескаво Пийта. — Аз го направих, и тя се опита да ме убие. Тя уби приятелите ми. Семейството ми. Дори не се доближавай до нея! Тя е мут!

Една ръка посяга през вратата, издърпва Дели навън и вратата се затръшва. Но Пийта продължава да крещи:

— Мут! Тя е мръсен мут!

Той не само ме мрази и иска да ме убие, но и вече не вярва, че съм човешко същество. Не ме заболя толкова, когато се опита да ме удуши.

Около мен членовете на лекуващия екип пишат като луди, за да не пропуснат нито дума. Хеймич и Плутарх ме хващат за ръцете и ме извеждат от стаята. Облягат ме на една стена в тихия коридор. Но знам, че Пийта продължава да крещи зад вратата и стъклото.

Прим сгреши. Пийта е непоправимо увреден.

— Не мога да остана повече тук — казвам сковано. — Ако искате да бъда Сойката-присмехулка, ще трябва да ме пратите другаде.

— Къде искаш да отидеш? — пита Хеймич.

— В Капитола. — Не се сещам за друго място, където имам работа за вършене.

— Невъзможно — казва Плутарх. — Не и докато всички окръзи не бъдат подсигурени. Добрата новина е, че бойните действия са приключили почти във всички, освен във Втори. Той обаче е костелив орех.

Точно така. Първо окръзите. После Капитола. А след това ще открия Сноу.

— Чудесно — казвам. — Изпратете ме във Втори.