Сюзан Колинс
Сойка-присмехулка (7)

7

Ховъркрафтът описва бърза спирала и се спуска към широк път в покрайнините на Окръг 8. Вратата се отваря почти веднага, стълбата се спуска и ни изхвърля на асфалта. Когато слиза и последният човек, стълбата се прибира, ховъркрафтът се издига и изчезва. Оставам с телохранителите си — Гейл, Богс и още двама войници. Телевизионният екип се състои от двама едри оператори от Капитола с тежки подвижни камери, които обгръщат телата им като черупки на насекоми, режисьорката Кресида, с бръсната глава, татуирана със зелени лиани, и нейният асистент Месала — строен младеж с няколко комплекта обици. Когато го оглеждам внимателно, забелязвам, че има пиърсинг и на езика и на халката е закрепена сребърна сфера, голяма колкото топче за игра.

Богс бързо ни извежда извън пътя и ни насочва към редица от складове, докато в същото време за кацане се готви още един ховъркрафт. С него пристигат кашони с медицинско оборудване и екип от шестима медици — разпознавам ги по отличителните бели облекла. Всички тръгваме след Богс по алеята между два склада в защитен сив цвят. Вървим покрай изподрасканите метални стени и еднообразието е нарушено само от сервизните стълби, водещи към покрива. Когато пак излизаме на улицата, попадаме в друг свят.

Водят ранените от сутрешната бомбардировка — на импровизирани носилки, на ръчни колички, на каруци, преметнати през рамо и на ръце. Окървавени, без крайници, в безсъзнание. Водят ги отчаяни хора към един склад с небрежно изрисувана буква „Б“ над вратата. Прилича на сцена от кухнята вкъщи, където майка ми се грижеше за умиращите, но умножена по десет, по петдесет, по сто. Очаквах да видя разрушени от бомбите сгради, а вместо това съм изправена пред осакатени човешки тела.

Тук ли ще ме снимат? Обръщам се към Богс:

— Тук нищо няма да стане — казвам аз. — Няма да се представя добре.

Той сигурно вижда паниката в очите ми, защото спира за миг и слага ръце на раменете ми:

— Ще се справиш. Дай им възможност да те видят. Това ще им помогне повече, отколкото би могъл всеки лекар на света.

Една жена, която упътва пристигащите пациенти, ни забелязва, прави крачка назад, а после се приближава решително. Тъмнокафявите й очи са подпухнали от умора, мирише на метал и пот. Около гърлото си има превръзка, която е трябвало да бъде сменена поне преди три дни. Ремъкът на автомата, преметнат на гърба й, се впива във врата й и тя повдига рамо, за да го нагласи. Посочва на медиците да влязат в склада. Те се подчиняват безропотно.

— Това е командир Пейлър от Окръг Осем — казва Богс. — Госпожо командир, войник Катнис Евърдийн.

Тя изглежда млада за командир. Сигурно няма трийсет и пет. Но в гласа й звучи властна нотка, по която усещаш, че не е получила този чин случайно. До нея, в чисто новата си униформа, блестяща от чистота, се чувствам като новоизлюпено пиленце, което току-що почва да се учи как да се ориентира в света.

— Да, знам коя е — казва Пейлър. — Значи си жива. Не бяхме сигурни. — Дали греша или в гласа й има обвинителна нотка?

— И аз самата още не съм сигурна.

— В процес на възстановяване. — Богс потупва главата си. — Тежко сътресение на мозъка. — За миг понижава глас. — Помятане. Но настоя да се отбие да види вашите ранени.

— Е, имаме ги в изобилие — казва Пейлър.

— Смятате ли, че това е добра идея? — казва Гейл, като гледа намръщено към болницата. — Да събирате ранените на едно място?

Според мен не е добра идея. На това място може да избухнат какви ли не заразни болести.

— Малко по-добре е, отколкото да ги оставим да умрат — отговаря Пейлър.

— Нямах предвид това — казва й Гейл.

— Е, засега разполагам с този вариант. Но ако измислите други и убедите Коин да го подкрепи, цялата съм слух. — Пейлър ми маха да се приближа до вратата. — Влизай, Сойка-присмехулка. И, разбира се, вземи и приятелите си.

Поглеждам причудливата група, каквато представлява моят екип, събирам смелост и влизам след нея в болницата. По цялата дължина на сградата е опъната тежка завеса, която оформя доста широк коридор. Труповете са подредени един до друг, завесата докосва леко главите им, лицата им са покрити с бели чаршафи.

— Наредих да започнат да копаят масов гроб на няколко пресечки западно оттук, но още не мога да отделя нужната работна ръка, за да ги преместим — казва Пейлър. Намира една пролука в завесата и я отваря широко.

Пръстите ми се обвиват около китката на Гейл.

— Не се отделяй от мен — прошепвам.

— Тук съм — отговаря той тихо.

Пристъпвам през завесата и миризмата ме блъсва. Първият ми импулс е да закрия носа си, за да се предпазя от вонята на мръсни чаршафи, разлагаща се плът и повръщано, усилена от горещината в склада. Отворили са капандурите на високия метален покрив, но колкото и въздух да влиза, не успява да разсее мъглата отдолу. Единствената светлина идва от слабите слънчеви лъчи, а когато очите ми се приспособяват, виждам безкрайни редици от ранени, в болнични легла, върху дюшеци или на пода, защото мястото е малко, а те са толкова много. Жуженето на черните мухи, стенанията на страдащите и плачът на близките им се сливат в сърцераздирателен хор.

В окръзите нямаме истински болници. Умираме вкъщи, което в момента изглежда далеч по-привлекателна алтернатива в сравнение с онова, което виждам. После се сещам, че много от тези хора вероятно са изгубили домовете си в бомбардировките.

По гърба ми започва да се стича пот. Дланите ми също са потни. Дишам през устата, за да не усещам толкова силно миризмата. Пред погледа ми плуват черни петна и има вероятност да припадна. Но после забелязвам Пейлър, която ме наблюдава изключително внимателно, в очакване да види колко съм издръжлива, и дали някой от тях е бил прав да смята, че могат да разчитат на мен. Затова пускам Гейл и се насилвам да вляза по-навътре в склада, като тръгвам в тясната ивица между две редици легла.

— Катнис? — изхриптява един глас от лявата ми страна, откъсвайки се от общата глъчка. — Катнис? — Една ръка се протяга към мен от мъглата. Вкопчвам се в нея за опора. Ръката принадлежи на млада жена с ранен крак. Кръвта се е процедила през плътните превръзки, по които са накацали мухи. На лицето й е изписана болката, която изпитва, но и още нещо, нещо напълно неподходящо за положението й. — Наистина ли си ти?

— Да, аз съм.

Радост. Това се чете в изражението на лицето й. При звука на гласа ми то светва и болката за малко изчезва.

— Ти си жива! Не знаехме. Хората казваха, че си, но не бяхме сигурни! — изрича тя развълнувано.

— Доста пострадах. Но се оправих — казвам аз. — Точно както ще се оправиш и ти.

— Трябва да кажа на брат си! — Жената сяда с усилие в леглото и вика на някого през няколко легла от нея. — Еди! Еди! Тя е тук! Това е Катнис Евърдийн!

Едно момче, вероятно около дванайсетгодишно, се обръща към нас. Половината му лице е скрито от превръзки. Онази страна от устата му, която мога да видя, се отваря, сякаш за да възкликне. Отивам до него и отмятам влажните кафяви къдрици от челото му. Промърморвам някакъв поздрав. Той не може да говори, но единственото му здраво око се взира в мен така настойчиво, сякаш се опитва да запомни всеки детайл от лицето ми.

Чувам как името ми се разнася из горещия въздух и достига навсякъде из болницата. „Катнис! Катнис Евърдийн!“ Стенанията от мъка и скръб започват да затихват, за да бъдат заместени от думи на надежда. От всички страни ме призовават гласове. Започвам да обикалям, като стискам протегнатите към мен ръце, докосвам здравите части от телата на онези, които не са в състояние да движат крайниците си, поздравявам ги, питам ги как са, казвам колко се радвам да се видим. Нищо важно, никакви удивителни думи на вдъхновение. Но няма значение. Богс е прав. Видът ми, фактът, че съм жива, е това, което ги вдъхновява.

Отвсякъде се протягат нетърпеливи пръсти, които искат да ме докоснат. Когато един ранен мъж улавя лицето ми между двете си ръце, отправям безмълвна благодарност към Долтън за това, че ме посъветва да отмия грима. Колко нелепо, колко извратено щях да се чувствам, представяйки тази боядисана маска на Капитола пред тези хора. Белезите, изтощението, несъвършенствата. По тях ме разпознават, затова съм една от тях.

Въпреки причинилото толкова спорове интервю с Цезар, мнозина питат за Пийта, уверяват ме, че знаят, че е говорел под принуда. Полагам всички усилия да звуча позитивно и уверена в бъдещето, но всички са наистина съкрушени, когато научават, че съм изгубила бебето. Иде ми да призная и да кажа на една разплакана жена, че всичко е било измама, ход в играта, но да представя Пийта като лъжец сега няма да е от полза за имиджа му. Нито за моя. Нито за каузата.

Вече разбирам до какви крайности са стигнали хората, за да ме предпазят. Какво означавам за бунтовниците. Дългата ми борба с Капитола, която толкова често ми се струваше като самотно пътуване, не е останала без поддръжници. На моя страна са били хиляди хора от окръзите. Била съм тяхната Сойка-присмехулка, дълго преди да приема тази роля.

В мен започва да се заражда някакво ново чувство. Но едва когато се качвам на една маса и махам за сбогом на всички, които дрезгаво повтарят името ми, успявам да го определя. Сила. Притежавам сила, каквато никога не съм знаела, че имам. Сноу го разбра, още щом извадих онези къпини. Плутарх разбра, когато ме измъкна от арената. А Коин си дава сметка за това сега. До такава степен, че трябва публично да напомни на хората си, че не аз съм начело.

Излизаме навън, облягам се на стената на склада, останала без дъх и вземам манерката с вода, която Богс ми подава.

— Справи се страхотно — казва той.

Е, не побягнах, нито повърнах, нито хукнах с писъци навън. Носех се на вълната на емоциите, които се вихреха вътре.

— Заснехме добри кадри — казва Кресида. Поглеждам операторите — те продължават да ми приличат на насекоми, а под екипировката им се лее пот. Месала припряно си води бележки. Изобщо бях забравила, че ме снимат.

— Не направих нищо особено — казвам.

— Трябва да приемеш заслугата за онова, което си направила в миналото — казва Богс.

Което съм направила в миналото? Мисля си разрухата, която съм оставила след себе си — коленете ми омекват и бавно сядам на земята.

— Направих различни неща.

— Е, ти съвсем не си съвършена. Но във времена като тези, нямаме друг като теб — казва Богс.

Гейл сяда до мен и клати глава.

— Не мога да повярвам, че позволи на всички тези хора да те докосват. Непрекъснато очаквах да хукнеш към вратата.

— Млъквай — отговарям аз и се засмивам.

— Майка ти ще бъде много горда с теб, когато види тези кадри — казва той.

— Майка ми няма дори да ме забележи. Толкова ще се ужаси от условията. — Обръщам се към Богс и питам: — Във всички окръзи ли е така?

— Да. Повечето са подложени на нападения. Опитваме се да пращаме помощ навсякъде, където можем, но не е достатъчно. — Той спира, защото чува нещо в слушалките си. Сещам се, че не съм чула гласа на Хеймич нито веднъж, и включвам моите, като се чудя дали не са развалени. — Трябва да отидем на площадката за излитане. Веднага — казва Богс, като ме изправя с една ръка. — Има проблем.

— Какъв проблем? — пита Гейл.

— Приближаващи бомбардировачи — казва Богс. Посяга зад врата ми и нахлупва на главата ми каската на Цина. — Да вървим!

Не съм сигурна какво става и бягам покрай склада към алеята и площадката за излитане. Но не усещам никаква непосредствена заплаха. Небето е празно, синьо, без нито едно облаче. Улицата е пуста, ако не се броят хората, които мъкнат ранените към болницата. Няма враг, няма сигнал за тревога. После сирените почват да вият. След броени секунди над нас се появява ниско летяща ескадрила от подредени във формата на буквата V ховъркрафти на Капитола, и бомбите започват да падат. Мощта на експлозиите ме повдига и ме запраща в стената на склада. Усещам изгаряща болка над дясното си коляно. Нещо е ударило и гърба ми, но, изглежда, не е пробило жилетката ми. Опитвам се да стана, но Богс ме бута обратно надолу, като закрива тялото ми със своето. Земята се люлее под мен, докато от самолетите една след друга падат и избухват бомби.

Ужасяващо усещане е да съм притисната към стената, докато бомбите се сипят като дъжд. Как беше онзи израз, който баща ми използваше за лесната плячка? Все едно да стреляш по риби в аквариум. Ние сме рибите, улицата е аквариумът.

— Катнис? — Стряскам се от гласа на Хеймич в ухото ми.

— Какво? Да, какво? Тук съм! — отговарям.

— Слушай ме. Не можем да кацнем по време на бомбардировката, но е наложително да останеш незабелязана.

— Значи не знаят, че съм тук? — Предполагах, както обикновено, че именно моето присъствие е навлякло това наказание.

— От разузнаването смятат, че не знаят. Според тях нападението е било планирано предварително — казва Хеймич.

Сега се разнася гласът на Плутарх, спокоен, но твърд. Гласът на главен гейм-мейкър, свикнал да дава заповеди под напрежение.

— През три врати от вас има светлосин склад. В северния ъгъл има бункер. Можете ли да стигнете дотам?

— Ще направим всичко по силите си — казва Богс. Сигурно всички са чули думите на Плутарх, защото телохранителите и екипът ми се изправят. Инстинктивно търся с поглед Гейл и виждам, че е на крака, наглед невредим.

— Имате може би четирийсет и пет секунди до следващата вълна — казва Плутарх.

Изохквам от болка, когато тежестта на тялото ми пада върху десния крак, но не спирам да се движа. Няма време да оглеждам раната. А и по-добре да не я гледам сега. За щастие и обувките ми са по дизайн на Цина. Те се впиват в асфалта при допир и отскачат, когато се отделят от него. Щях да съм безнадеждна с онези обувки, които ми зачислиха от Окръг 13. Богс върви начело, но никой друг не ме задминава. Вместо това се нагаждат към моето темпо, за да ме пазят отстрани и в гръб. Заставям се да се впусна в спринт, докато секундите се изнизват бързо. Отминаваме втория сив склад и сега тичаме покрай една мръсно кафява сграда. Далече напред виждам избеляла синя фасада. Там е бункерът. Сега пред нас има друга алея и трябва само да я прекосим, за да стигнем до вратата, когато започва следващата вълна от бомби. Инстинктивно се хвърлям на земята и се търкалям към синята стена. Сега Гейл се хвърля върху мен, за да ме защити с тялото си от бомбите. Този път атаката продължава по-дълго, но е по-далече от нас.

Обръщам се на една страна и се оказвам очи в очи с Гейл. За миг светът изчезва и пред мен е само пламналото му лице, пулсът, който виждам да тупти в слепоочието му, устните му, леко разтворени, докато се опитва да си поеме дъх.

— Добре ли си? — пита той, следващата експлозия почти заглушава думите му.

— Да. Мисля, че дори не ме видяха — отговарям. — Искам да кажа, не ни преследват.

— Не, набелязали са си друга цел — казва Гейл.

— Знам, но там няма нищо, освен… — Двамата се сещаме в един и същи момент.

— Болницата. — Гейл светкавично се изправя и крещи на останалите. — Насочили са се към болницата!

— Това не е ваш проблем — казва твърдо Плутарх. — Влизайте в бункера.

— Но там са само ранените! — възкликвам аз.

— Катнис! — Чувам предупредителната нотка в гласа на Хеймич и знам какво ще последва. — Дори не си помисляй за… — Дърпам слушалката от ухото си и тя увисва на кабела. Сега, когато вече не ми пречи, чувам друг звук. Картечна стрелба, разнасяща се от покрива на кафявия склад от другата страна на алеята. Някой отвръща на огъня. Преди да успеят да ме спрат, аз се втурвам към сервизната стълба и започвам да се катеря по нея. Катерене. Едно от нещата, които правя най-добре.

— Не спирай! — чувам да казва Гейл зад гърба ми, а после чувам и как рита някого с ботуш в лицето. Ако е Богс, Гейл ще си плати скъпо за това по-късно. Стигам до покрива и стъпвам на асфалтовото покритие. Помагам на Гейл да се качи и после хукваме към редицата картечни гнезда откъм страната на улицата. Всяко се обслужва от няколко бунтовници. Вмъкваме се в едно гнездо при двама войници, залегнали зад прикритието.

— Богс знае ли, че сте тук? — Вляво виждам Пейлър зад една от картечниците да ни гледа критично.

Опитвам се да звуча уклончиво, без да изрека явна лъжа:

— Знае, че сме тук, да.

Пейлър се засмива:

— Обзалагам се, че знае. Можете ли да си служите с тези? — Тя потупва приклада на пушката си.

— Аз да. В Тринайсети — казва Гейл. — Но предпочитам да използвам собствените си оръжия.

— Да, имаме лъкове. — Вдигам своя и веднага осъзнавам, че прилича на играчка. — По-смъртоносен е, отколкото изглежда.

— Дано да е така — казва Пейлър. — Добре. Очакваме поне още три вълни. Трябва да си свалят камуфлажните щитове, преди да пуснат бомбите. Това е шансът ни. Не се изправяйте! — Заемам позиция за стрелба от едно коляно.

— По-добре да започнем с огън — казва Гейл.

Кимвам и измъквам една стрела от десния колчан. Ако пропуснем целта си, тези стрели ще паднат някъде — вероятно върху складовете от отсрещната страна на улицата. Един пожар може да бъде потушен, но щетите от експлозива може да се окажат непоправими.

Внезапно те се появяват в небето — на две пресечки от нас и на височина стотина метра. Седем малки бомбардировача във V-формация.

— Гъски! — изкрещявам на Гейл. Той разбира какво му казвам. През миграционния сезон, когато излизаме на лов за птици, сме разработили система как да си ги разпределяме, за да не се целим едновременно в едни и същи. Аз поемам задния край на буквата V, Гейл поема предния, и се редуваме да стреляме в птицата-водач. Няма време за повече обсъждане. Изчислявам предварението и пускам стрелата. Уцелвам вътрешното крило на единия и той избухва в пламъци. Гейл пропуска на косъм ховъркрафта-водач. На покрива на празния склад срещу нас избухват пламъци. Гейл изругава полугласно.

Ховъркрафтът, който уцелих, се отклонява от строя, но пуска бомбите си. Все пак той не изчезва. Не изчезва и един друг, който сигурно е ударен от оръдията. Пораженията сигурно пречат на камуфлажните щитове да се активират отново.

— Добър изстрел — казва Гейл.

— Дори не се целех в този — промърморвам. Целех се в самолета пред него. — По-бързи са, отколкото си мислим.

— Заемете позиции! — изкрещява Пейлър. Следващата вълна ховъркрафти вече се появява.

— Огънят не върши работа — казва Гейл. Кимвам и двамата зареждаме стрели с експлозивни върхове. Складовете отсреща и без друго изглеждат изоставени.

Докато ховъркрафтите безшумно се спускат, вземам друго решение.

— Ще се изправя — извиквам на Гейл и се надигам на крака. От тази позиция мога да бъда най-точна. Пускам стрелата по-рано и имам директно попадение в летящия начело ховъркрафт: експлозията пробива дупка в търбуха му. Гейл отнася опашката на втория. Ховъркрафтът се преобръща, разбива се на улицата и товарът му избухва в серия експлозии.

Без предупреждение се появява нова V-формация. Този път Гейл улучва директно водача. Аз отнасям с изстрел крилото на втория, той се завърта и се забива в другия зад него. Двата заедно се сблъскват на покрива на склада срещу болницата. Четвъртият пада, свален от пушечна стрелба.

— Е, добре, това е — казва Пейлър.

Пламъците и гъстият черен дим от отломките на разбитите ховъркрафти намаляват видимостта ни.

— Дали са ударили болницата?

— Сигурно — казва тя мрачно.

Бързо тръгвам към стълбите в другия край на склада и се изненадвам при вида на Месала и един от насекомоподобните оператори, които се появяват зад отдушника. Мислех си, че са залегнали някъде долу.

— Започвам да свиквам с тях — казва Гейл.

Слизам по стълбата и когато стъпвам на земята, долу ме посрещат един телохранител, Кресида и другото „насекомо“. Очаквам неприятности, но Кресида просто ми махва с ръка да вървим към болницата. Тя крещи в слушалките:

— Не ме интересува, Плутарх! Дай ми още само пет минути! — Тъй като никой не се опитва да ми попречи, изтичвам на улицата.

— О, не — прошепвам, когато зървам болницата. Това, което някога беше болницата. Минавам покрай ранените, покрай горящите отломки от ховъркрафти, съсредоточена върху катастрофата пред мен. Хора, които пищят и тичат насам-натам, но без да могат да помогнат. Бомбите са срутили покрива на болницата и са подпалили сградата, а пациентите са останали вътре като в капан. Спасителният отряд се опитва да проправи някакъв път. Но вече знам какво ще намерят. Ако рухналите отломки и пламъците не са ги убили, то димът е успял.

Гейл е до рамото ми. Фактът, че не прави нищо, само потвърждава подозренията ми. Миньорите никога не напускат мястото на злополуката, докато положението не стане безнадеждно.

— Хайде, Катнис. Хеймич казва, че сега могат да пратят ховъркрафт да ни вземе — казва ми той. Но аз не мога да помръдна.

— Защо го правят? Защо стрелят по хора, които и без това умират? — питам го.

— За да сплашат другите. Да попречат на ранените да потърсят помощ — казва Гейл. — Онези хора, които срещна, бяха заменими. Поне за Сноу, във всеки случай. Ако Капитолът спечели, за какво са му такива негодни за нищо роби?

Спомням си всичките онези години в гората, в които слушах как Гейл сипе ругатни срещу Капитола. И как не му обръщах особено внимание. Питах се защо изобщо си прави труда да обсъжда подробно мотивите им. Защо да мислим като врага си понякога би имало значение. Явно днес имаше значение. Когато Гейл попита дали е разумно да се събират на едно място толкова ранени, той нямаше предвид опасността от зараза, а точно това. Защото той никога не подценява жестокостта на онези, пред които сме изправени.

Бавно се обръщам с гръб към болницата и виждам Кресида, с „насекомите“ от двете й страни, на няколко метра пред мен. Държанието й е невъзмутимо. Дори хладнокръвно.

— Катнис — казва тя. — Президентът Сноу току-що нареди да излъчат бомбардировката на живо. След това направи изявление, за да каже, че това е неговият начин да изпрати послание на бунтовниците. А ти? Би ли искала да кажеш нещо на бунтовниците?

— Да — прошепвам аз. Червената мигаща светлина на една от камерите улавя погледа ми. Знам, че ме записват. — Да — казвам по-твърдо. Всички — Гейл, Кресида, „насекомите“ — се отдръпват от мен, за да ми предоставят сцената. Но аз оставам с поглед, прикован върху червената лампичка. — Искам да кажа на бунтовниците, че съм жива. Че съм тук в Окръг Осем, където Капитолът току-що бомбардира болница, пълна с невъоръжени мъже, жени и деца. Оцелели няма да има. — Шокът, който изпитвах през цялото това време, започва да отстъпва място на ярост. — Искам да кажа на хората: ако и за секунда мислите, че Капитолът ще постъпи справедливо с нас в случай на примирие, то се заблуждавате. Защото вие знаете кои са те и какво правят. — Ръцете ми се протягат автоматично, сякаш за да посочат целия ужас около мен. — Ето какво правят! И ние трябва да отвърнем на удара!

Приближавам се към камерата, обзета от ярост:

— Президентът Сноу казва, че ни изпраща послание? Е, и аз имам едно за него: можете да ни измъчвате и да ни бомбардирате, и да сринете нашите окръзи до основи, но виждате ли това? — Една от камерите ни следва, докато соча към ховъркрафтите, които горят на покрива на склада отсреща. Гербът на Капитола върху едно крило проблясва ясно през пламъците. — Огънят се разпростира! — Сега крещя, защото искам той да чуе всяка дума. — И ако изгорим, и вие ще изгорите с нас!

Последните ми думи увисват във въздуха. Имам чувството, че времето е спряло, а аз се издигам в облак от горещина, излъчвана не от пожара, а дълбоко вътре от мен.

— Стоп! — Гласът на Кресида рязко ме връща в реалността и ме охлажда. Тя ми кимва одобрително. — Прекрасен финал.