Сюзан Колинс
Сойка-присмехулка (10)

10

Писъкът започва в долната част на гърба ми, проправя си път нагоре из тялото ми и накрая засяда в гърлото ми. Няма съм като авокс и се задушавам от собствената си скръб. Дори и да можех да отпусна мускулите на врата си, да оставя звука да се устреми в пространството, дали някой ще го забележи? В стаята цари хаос. Ехтят въпроси, всички се мъчат да дешифрират думите на Пийта. „А вие… в Тринайсети… до сутринта ще сте мъртви!“ Но никой не пита за човека, предал това послание, чиято кръв се лееше на екрана.

Нечий глас призовава за вниманието на останалите.

— Млъквайте! — Всички насочват погледи към Хеймич. — Не е кой знае каква голяма мистерия! Момчето ни съобщава, че ще ни нападнат. Тук. В Тринайсети.

— Откъде може да разполага с тази информация?

— Защо трябва да му имаме доверие?

— Откъде знаеш?

Хеймич изръмжава раздразнено.

— Пребиват го до смърт, докато ние тук си говорим. Какво още ви трябва? Катнис, помогни ми!

Разтърсвам се, за да събера сили и да проговоря.

— Хеймич е прав. Не знам откъде Пийта е получил тази информация. Нито дали е вярна. Но той вярва, че е така. И те… — Не мога да изрека на глас какво му причинява Сноу.

— Вие не го познавате — казва Хеймич на Коин. — Ние — да. Подгответе хората си.

Коин не изглежда разтревожена, само леко озадачена от този обрат в събитията. Тя обмисля думите, като почуква леко с пръст по ръба на контролното табло пред себе си. Когато проговаря, тя се обръща към Хеймич с равен, безизразен глас:

— Разбира се, ние сме се подготвили за такъв сценарий. Въпреки това разполагаме с цели десетилетия в подкрепа на предположението, че по-нататъшни директни нападения върху Тринайсети ще доведат до нежелан ефект за каузата на Капитола. Ядрените ракети ще освободят в атмосферата радиация с непредвидими последици за околната среда. Дори рутинните бомбардировки могат да нанесат тежки щети на военния ни комплекс, който знаем, че се надяват да си върнат. И, разбира се, те ни предизвикват да нанесем контраудар. Възможно е, предвид настоящия ни съюз с бунтовниците, тези неща да се възприемат като приемливи рискове.

— Така ли мислите? — казва Хеймич. Въпросът е малко прекалено искрен, но в Окръг 13 тънките нюанси на иронията често се губят.

— Да. Във всеки случай, крайно време е да проведем учение за сигурността от пета степен — казва Коин. — Започваме със затваряне на границите и въздушното пространство. — Тя започва да пише бързо на клавиатурата си, за да съобщи решението си. В мига, в който вдига глава, се започва.

Откакто пристигнах в Тринайсети, е имало две учения с ниска степен на тревога. Не си спомням кой знае какво за първото. Бях в интензивното отделение на болницата и мисля, че пациентите бяха освободени от участие, тъй като трудностите по преместването ни за практическо учение бяха повече от ползите. Смътно чувах някакъв механичен глас, който инструктираше хората да се съберат в жълтите зони. По време на второто — учение за действия при втора степен на тревога, предназначено за дребни кризисни ситуации — например временна карантина, докато на гражданите се правят изследвания по време на грипна епидемия — трябваше да се върнем в жилищата си. Аз останах зад една тръба в пералното помещение, пренебрегнах пулсиращите писукания, които се разнасяха по високоговорителя, и гледах как един паяк плете мрежа. Нито едно от двете преживявания не ме е подготвило за безсловесните, пронизителни, страховити сирени, чиито звуци сега се разнасят из Тринайсети. Невъзможно е да пренебрегна този звук, който сякаш е предназначен да хвърли в лудост населението на целия свят. Но тук е Окръг 13 и това не се случва.

Богс извежда двама ни с Финик от Командването, вървим по коридора, стигаме до една врата и излизаме на широко стълбище. Потоци от хора се сливат и образуват река, която тече само надолу. Никой не крещи, никой не се блъска. Дори децата не се съпротивляват. Слизаме, етаж след етаж, безмълвни, защото от сирените не може да се чуе нито дума. Оглеждам се за майка ми и Прим, но виждам единствено хората около мен. Тази вечер и двете работят в болницата, така че няма начин да пропуснат учението.

Ушите ми пукат и усещам очите си натежали. Намираме се на дълбочина, на каквато се слиза във въглищните мини. Единственият плюс е, че колкото по-надолу слизаме в земята, толкова по-приглушен става писъкът на сирените. Сякаш са предназначени да ни изтласкат физически от повърхността — и предполагам, че наистина е така. Групи хора започват да се отделят и да влизат в маркирани входове, но Богс ме насочва още по-надолу, докато най-после стълбите свършват точно пред огромна пещера. Понечвам да вляза направо, но Богс ме спира и ми показва, че трябва да размахам разписанието си пред един скенер, за да ме отметнат в списъка. Несъмнено информацията отива в някакъв компютър някъде, за да са сигурни, че никой няма да се отклони в друга посока.

Имам чувството, че самата пещера не може да реши дали е естествена или създадена от човека. Определени участъци от стените са каменни, докато други са солидно укрепени със стоманени греди и бетон. Койките за спане са изсечени направо в скалните стени. Има кухня, бани, медицински пункт за първа помощ. Това място е предназначено за продължителен престой.

Бели табелки с букви или цифри са поставени на равни интервали из пещерата. Богс ни казва да се явим в зоната, която отговаря на отделенията, където живеем — в моя случай, зона „Е“ за Отделение „Е“, — и в този момент към нас бавно се приближава Плутарх.

— А, ето ви и вас — казва той. Последните събития не са помрачили особено настроението му. Той все още сияе от щастие заради успешната ефирна атака на Бийти. Вижда по-мащабната картина, не отделните детайли. Не наказанието на Пийта или надвисналото взривяване на Тринайсети. — Катнис, очевидно моментът е лош за теб, имам предвид временните неприятности на Пийта, но трябва да си даваш сметка, че ще те гледат други хора.

— Какво? — казвам. Не мога да повярвам, че той току-що нарече ужасното положение на Пийта „временни неприятности“.

— Останалите хора в бункера ще вземат пример от теб как да реагират. Ако ти си спокойна и смела, останалите ще се опитат също да бъдат такива. Ако изпаднеш в паника, тя може да се разпростре като горски пожар — обяснява Плутарх. Аз само се взирам в него. — Огънят може да се разпространи, така да се каже — продължава той, сякаш схващам твърде бавно.

— Защо просто не се държа, сякаш съм пред камерите, Плутарх? — казвам.

— Да! Идеално. Човек винаги е по-смел, когато има публика — казва той. — Виж какъв кураж показа Пийта току-що.

Едва се сдържам да не му ударя шамар.

— Трябва да се върна при Коин преди забраната на движението да влезе в сила. Ти продължавай да се справяш все така добре — казва той, а после се отклонява в друга посока.

Прекосявам помещението и отивам до голямата буква „Е“, закрепена на стената. Определеното за нас място е означен с линии квадратен участък с размери четири на четири метра. В стената са вградени две койки — една от нас ще спи на пода — и ниша за складиране на вещи. Върху лист бяла хартия, покрит с прозрачна пластмаса, пише ПРАВИЛНИК НА БУНКЕРА. Втренчвам се в малките черни петънца по листа. За известно време те са замъглени от останалите капчици кръв, които, изглежда, не мога да изтрия от съзнанието си. Бавно думите идват на фокус. Първият раздел е озаглавен: „При пристигането“.

1. Проверете къде са всички членове на вашето жилищно отделение.

Майка ми и Прим не са пристигнали, но аз бях една от първите, които стигнаха до бункера. И двете вероятно помагат за преместването на пациентите в болницата.

2. Явете се в Снабдителния пункт и подсигурете по една раница за всеки от членовете на вашето Жилищно отделение. Подгответе Жилищната си зона. Върнете раницата/те.

Оглеждам пещерата, докато откривам Снабдителния пункт — дълбоко помещение, отделено с гише. Зад него чакат хора, но там все още няма особено оживление. Приближавам се, съобщавам буквата на нашето помещение и искам три раници. Един мъж проверява някакъв списък, издърпва определените раници от лавиците и ги мята на гишето. Слагам едната на гърба си и хващам в ръце другите две, обръщам се и виждам, че зад мен бързо се оформя група. „Извинете“, казвам аз и пренасям запасите си през тълпата. Въпрос на подходящ избор на момент ли е? Или Плутарх е прав? Дали тези хора моделират поведението си върху моето?

Връщам се на определеното за нас място, отварям една раница и намирам тънък дюшек, чаршафи, два ката сиви дрехи, четка за зъби, гребен и електрическо фенерче. Преглеждам съдържанието на другите две раници. Единствената очебийна разлика е, че в тях има както сиви, така и бели дрехи. Последните трябва да са за майка ми и Прим, ако дават медицинско дежурство. Оправям леглата, прибирам дрехите, връщам раниците и нямам какво друго да правя, освен да спазя последното правило.

3. Чакайте по-нататъшни инструкции.

Сядам с кръстосани крака на пода да чакам. Помещението се изпълва с все повече хора, които заемат определените им места и получават запасите си. След малко всичко ще е пълно. Чудя се дали майка ми и Прим ще прекарат нощта там, където са преместени пациентите. Сигурно не. Имената им бяха в списъка тук. Вече започвам да се тревожа, когато се появява майка ми. Поглеждам зад нея в морето от непознати.

— Къде е Прим?

— Не е ли тук? — пита тя. — Трябваше да дойде направо от болницата. Тръгна си десет минути преди мен. Къде е? Къде може да е отишла?

За миг здраво стисвам клепачи, за да я проследя, както бих проследила набелязана плячка по време на лов. Виждам я как реагира на сирените, втурва се да помогне на пациентите, кимвам, когато й дават знак да слезе в бункера, а после се поколебавам заедно с нея на стълбите. Раздвоена за миг. Но защо?

Бързо отварям очи.

— Котаракът! Върнала се е за него!

— О, не — казва майка ми. И двете знаем, че съм права. Тръгваме срещу прииждащата тълпа и се мъчим да се измъкнем от бункера. Далеч напред виждам как се готвят да затворят дебелите метални врати. Бавно завъртат металните колела от двете страни. Знам, че затворят ли се веднъж, нищо на света няма да убеди войниците да ги отворят. Може би това изобщо не зависи от тях. Изблъсквам хората и крещя на войниците да почакат. Пространството между вратите се смалява до близо метър, до трийсетина сантиметра. Остават само няколко сантиметра, когато провирам ръка през пролуката.

— Отворете я! Пуснете ме да изляза!

По лицата на войниците проличава смайване и те завъртат колелата малко назад. Не достатъчно, за да ме пуснат да мина, но достатъчно, за да не ми смажат пръстите. Възползвам се от шанса да провра рамото си в пролуката.

— Прим! — провиквам се нагоре по стълбите. Майка ми се моли на пазачите, докато аз се опитвам да се измъкна навън. — Прим!

Тогава го чувам. Слабият звук от стъпки по стълбите.

— Идваме! — чувам да се провиква сестра ми.

— Задръжте вратата! — Това беше Гейл.

— Идват! — казвам на пазачите и те отварят вратата на трийсетина сантиметра. Не смея да помръдна, защото се страхувам, че всички ще останем навън, докато накрая се появява Прим, с пламнали от тичане бузи, помъкнала Жълтурчето. Издърпвам я вътре и Гейл влиза след нея, като се извърта настрани, за да вкара багажа, който носи в бункера. Пазачите затварят вратите със силен и безвъзвратен трясък.

— Какво си мислеше? — Разтърсвам ядосано Прим, а после я прегръщам, като смачкваме Жълтурчето между нас.

Обяснението вече напира на устните на Прим:

— Не можех да го изоставя, Катнис. Не и втори път. Трябваше да го видиш как кръстосваше из стаята и виеше. Той би се върнал да ни защити.

— Добре. Добре. — Поемам си дъх няколко пъти, за да се успокоя, отстъпвам назад и вдигам Жълтурчето за врата. — Трябваше да те удавя, когато имах възможност. — Ушите му се присвиват назад към главата и той вдига лапа. Изсъсквам, преди той да успее да го направи, което явно го раздразва леко, тъй като смята съскането за звук, с който само той може да показва презрението си. В отговор той измяуква безпомощно като малко котенце и сестра ми веднага почва го защитава.

— О, Катнис, не го дразни — казва тя и пак го прегръща. — Той вече е толкова разстроен.

Представата, че съм наранила нежните котешки чувства на противното създание само ме предизвиква да продължа да се заяждам с него. Но Прим е искрено разтревожена. Така че вместо това си представям как козината на Жълтурчето се превръща в подплата на чифт ръкавици — картина, която ми е помагала да го издържам през годините.

— Добре, съжалявам. Ние сме под голямото „Е“ на стената. По-добре го настани, преди да се побърка. — Прим бързо се отдалечава, а аз се оказвам лице в лице с Гейл. Той държи кутията с медицинските консумативи от кухнята ни в Окръг 12. Мястото на нашия последен разговор, целувка, кавга или каквото и да е там. През рамо е преметнал ловната ми чанта.

— Ако Пийта е прав, тези неща нямаше да оцелеят — казва той.

Пийта. Кръв като дъждовни капки по прозореца. Като мокра кал по ботушите.

— Благодаря за… всичко. — Вземам вещите ни. — Какво правеше в нашите помещения?

— Просто проверявах за последно — казва той. — Ние сме в номер четирийсет и седем, ако ти потрябвам.

Почти всички са заели определеното им място след затварянето на вратите, така че се налага да прекося разстоянието до новия ни дом под погледите на поне петстотин души. Мъча се да изглеждам съвършено спокойна, за да компенсирам безумното си блъскане из тълпата. Сякаш ще заблудя някого. Много добър пример давам, няма що. Но не ме интересува. И без това всички ме мислят за побъркана. Един мъж, когото май съборих на пода, улавя погледа ми и сърдито разтрива лакътя си. Едва не изсъсквам и на него.

Прим е настанила Жълтурчето на долното легло, увит в одеяло, така че се подава само муцуната му. По този начин обича да лежи, когато има гръмотевици — единственото нещо, което наистина го плаши. Майка ми внимателно прибира кутията си в нишата за багаж. Прикляквам с опрян на стената гръб, за да видя какво е успял да „спаси“ Гейл в ловната ми чанта. Книгата с растенията, ловното яке, сватбената снимка на родителите ми и личните вещи от чекмеджето ми. Сега брошката ми с форма на сойка-присмехулка е върху екипа, който ми изработи Цина, но тук са златният медальон с капаче и сребърният парашут с канелката и перлата на Пийта. Омотавам перлата в едно крайче на парашута, заравям я дълбоко във вътрешността на чантата, сякаш това е животът на Пийта и никой не може да го отнеме, докато аз го пазя.

Слабият звук на сирените замлъква рязко. По звуковата уредба на окръга се разнася гласът на Коин, която ни благодари за образцово проведената евакуация на горните нива. Набляга, че това не е учение, тъй като Пийта Меларк, победителят от Окръг 12, е предупредил по телевизията за евентуално нападение срещу Окръг 13 тази нощ.

Точно в този момент пада първата бомба. Първо усещам удара, а после чувам експлозията, която отеква дълбоко в мен, в обвивката на вътрешностите ми, в мозъка на костите ми, в корените на зъбите ми. Всички ще умрем, казвам си аз. Поглеждам нагоре, като очаквам да видя как по протежение на тавана се отварят огромни пукнатини и върху нас се сипят масивни късове камъни, но самият бункер само се разтърсва леко. Светлините изгасват и усещам дезориентацията, предизвикана от пълната тъмнина. Нечленоразделни човешки звуци — спонтанни писъци, накъсано дишане, бебешки плач, безумен, но мелодичен смях — танцуват наоколо в заредения с напрежение въздух. После забръмчава генератор и мъждива потрепваща светлина заменя студеното осветление, обичайно за Окръг 13. Прилича повече на нашето осветление в Окръг 12, когато свещите и огънят догаряха в зимна нощ.

Посягам към Прим в полумрака, стисвам крака й и се примъквам до нея. Гласът й си остава спокоен и овладян, докато говори напевно на Жълтурчето: „Всичко е наред, миличък, всичко е наред. Тук долу сме в безопасност“.

Майка ми ни обгръща с ръце. За миг си позволявам да се почувствам като малко момиче и отпускам глава на рамото й.

— Това изобщо не беше като бомбите в Осми — казвам аз.

— Вероятно противобункерна ракета — отговаря Прим, като се старае да запази спокоен тон заради котарака. — Учихме за тях на ориентировъчните лекции за новите граждани. Предназначени са да проникват дълбоко в земята, преди да избухнат. Защото вече няма смисъл да бомбардират Тринайсети на повърхността.

— Ядрени ли са? — питам, усещайки как през тялото ми преминава мразовита тръпка.

— Не непременно — казва Прим. — В някои просто има много експлозиви. Но… предполагам, че може да е всеки от двата вида.

В тъмното трудно виждам тежките метални врати в края на бункера. Дали биха могли да ни защитят от ядрено нападение? А дори и да са стопроцентово ефективни при възпирането на радиацията, което едва ли е така, дали изобщо някога ще можем да излезем от това място? Мисълта да прекарам каквото е останало от живота ми в това каменно подземие ме ужасява. Изпитвам желание да хукна като обезумяла към вратата и да искам да ме пуснат навън, сред онова, което се намира над нас. Безсмислено е. Никога няма да ме пуснат да изляза, а мога да предизвикам паническо бягство.

— Сигурна съм, че толкова надълбоко под земята сме в безопасност — казва тъжно майка ми. Дали си мисли за баща ми, взривен на пух и прах в мините? — Но въпреки това се размина на косъм. Слава Богу, че Пийта разполагаше с нужните средства, за да ни предупреди.

Нужните средства. Общ термин, който по някакъв начин включва всичко, което му е било нужно, за да вдигне тревога. Знанието, благоприятната възможност, куража. И още нещо, което не мога да определя. Пийта водеше някаква вътрешна битка, сякаш се затрудняваше да изрече предупреждението. Защо? Лекотата, с която си служи с думите, е най-големият му талант. Дали затруднението се дължеше на изтезанията? Или на нещо по-лошо? Например лудост?

Гласът на Коин, може би с една нотка по-мрачен, изпълва бункера: силата на звука се колебае заедно с потрепването на светлините.

— Очевидно информацията на Пийта Меларк беше вярна и ние му дължим огромна признателност. Сензорите показват, че първата ракета не е била ядрена, но много мощна. Очакваме, че ще последват още. Докато трае нападението, гражданите трябва да останат в определените им зони, освен ако не получат друго нареждане.

Един войник съобщава на майка ми, че имат нужда от нея в пункта за първа помощ. Никак не й се иска да ни остави, макар че ще бъде само на трийсетина метра от нас.

— Не се тревожи за нас — казвам й аз. — Мислиш ли, че някой може да се промъкне покрай него? — Посочвам към Жълтурчето, което ми изсъсква така апатично, че всички се засмиваме. Дори на мен ми става мъчно за него. Майка ми тръгва, а аз предлагам на Прим: — Защо не се качиш на горното легло с него?

— Знам, че е глупаво… но ме е страх, че койката може да рухне върху нас по време на атаката — казва тя.

Ако койките рухнат, сигурно целият бункер ще се срути и ще ни затрупа, но решавам, че подобна логика не е много полезна. Вместо това, разчиствам нишата за багаж и правя вътре легло за Жълтурчето. После издърпвам пред нея един дюшек, на който да легнем двете със сестра ми.

Пускат ни на малки групи да отидем до тоалетната и да си измием зъбите. За днес душовете са отменени. Свивам се заедно с Прим на дюшека, като сгъвам одеялата на два ката, защото пещерата излъчва влажен хлад. Жълтурчето, нещастен въпреки постоянното внимание на Прим, се сгушва в нишата и изпуска тежкия си котешки дъх в лицето ми.

Въпреки неприятните условия се радвам, че мога да прекарам известно време със сестра си. Нещата, които заемаха съзнанието ми, откакто дойдох тук — не, всъщност от първите Игри насам — не ми оставяха много време за нея. Не я закрилях така, както трябва, както някога. В края на краищата, Гейл се върна да провери нашето жилище, а не аз. Нещо, за което трябва да се реванширам.

Осъзнавам, че дори не съм си направила труда да я попитам как се справя с шока от идването тук.

— Е, как ти харесва Окръг 13, Прим?

— Точно в момента ли? — пита тя и двете се смеем. — Понякога ми е ужасно мъчно за вкъщи. Но после си спомням, че вече не е останало нищо, за което да ми е мъчно. Тук се чувствам по-защитена. Не се налага да се тревожим за теб. Е, не по същия начин. — Тя прави пауза, а после по устните й пробягва свенлива усмивка. — Мисля, че ще ме обучат за лекар.

За пръв път чувам за това.

— Ами, разбира се, че ще те обучат. Би било глупаво от тяхна страна да не те направят лекар.

— Напоследък ме наблюдават, когато помагам в болницата. Вече карам медицински курсове. Само материал за начинаещи. Знам повечето неща отпреди. И все пак има много за учене — казва ми тя.

— Страхотно — казвам й аз. Прим — лекарка. В Окръг 12 дори не можеше да си мечтае за това. В душата ми присветва пламъче като от кибритена клечка. Може би бунтът ще ни донесе точно такова бъдеще.

— А ти, Катнис? Ти как се справяш? — Тя почесва нежно Жълтурчето между очите. — И не казвай, че си добре.

Така е. Чувствам се точно обратното на „добре“ — каквото и да е то. Затова продължавам и й разказвам за Пийта, колко зле е изглеждал пред камерата и как според мен точно в този момент сигурно го убиват. Известно време Жълтурчето трябва да се грижи само за себе си, защото сега Прим насочва вниманието си към мен. Прегръща ме и отмята с пръсти косата ми зад ушите. Мълча, защото всъщност няма какво повече да кажа и усещам пронизваща болка на мястото, където е сърцето ми. Може би дори получавам сърдечен пристъп, но ми се струва, че не си заслужава да го споменавам.

— Катнис, според мен президентът Сноу няма да убие Пийта — казва тя. Разбира се, че ще каже така — това са думите, които според нея ще ме успокоят. Но продължението им ме сварва неподготвена: — Ако го направи, вече няма да му е останал никой, на когото държиш. Няма да разполага с никакъв начин да ти причини болка.

Внезапно в паметта ми възкръсва споменът за друго момиче — момиче, което беше видяло всички злини, които Капитолът можеше да измисли. Джоана Мейсън, момичето-трибут от Окръг 7, на последната арена. Опитвах се да й попреча да влезе в джунглата, където сойките-бъбрици имитираха гласовете на наши любими хора, подложени на изтезания, но тя ме отблъсна с думите: „Не могат да ми направят нищо. Аз не съм като вас, другите. Не е останал човек, когото обичам“.

Тогава разбирам, че Прим е права, че Сноу не може да си позволи да убие Пийта, особено сега, когато Сойката-присмехулка сее такъв смут. Той вече уби Цина. Унищожи дома ми. Семейството ми, Гейл и дори Хеймич са извън неговия обсег. Разполага единствено с Пийта.

— Е, какво според теб ще му направят? — питам.

Прим звучи с поне хиляда години по-възрастна, когато казва:

— Каквото е нужно, за да те пречупи.