Сюзан Колинс
Сойка-присмехулка (2)

2

Дали отнякъде не се задават ховъркрафти на Капитола, за да ни свалят от небето? Докато пътуваме през Окръг 12, наблюдавам тревожно за някакви признаци за атака, но никой не ни преследва. След няколко минути чувам как Плутарх и пилотът разменят няколко думи — пилотът потвърждава, че въздушното пространство е чисто и започвам малко да се отпускам.

Гейл кимва към ловната ми торба, от която се носи вой:

— Сега разбирам защо искаше да се върнеш.

— Надявах се, че има шанс да го намеря. — Хвърлям торбата на седалката, откъдето противното създание започва да ръмжи ниско и гърлено. — О, я млъквай! — казвам на чантата и се отпускам на меката седалка до прозореца срещу нея.

Гейл сяда до мен:

— Много ли е зле там долу?

— По-зле не би могло да бъде — отговарям аз. Поглеждам го в очите и виждам отразена там собствената си скръб. Ръцете ни се намират взаимно и всеки се вкопчва здраво в една част от Окръг 12, която Сноу някак не е успял да унищожи. Седим мълчаливо през остатъка от пътуването до Окръг 13, което трае само четирийсет и пет минути. Около седмица път пеша. Бони и Туил, бегълките от Окръг 8, които срещнах в гората миналата зима, в крайна сметка не са били толкова далече от целта си. Очевидно обаче не са успели да стигнат. Когато попитах за тях в Тринайсети, никой не знаеше за кого говоря. Предполагам, че са загинали в гората.

От въздуха Окръг 13 има горе-долу толкова унил вид, колкото и 12. Разрушените сгради не димят, както ги показва Капитолът по телевизията, но над земята няма почти никакъв живот. През седемдесетте и пет години след Тъмните дни — когато според твърденията Окръг 13 е бил заличен по време на войната между Капитола и окръзите — почти цялото ново строителство е под земята. Тук вече имало много подземни съоръжения, изградени през вековете, за да служат или като тайно укритие за членовете на правителството по време на война, или като последно убежище за хората, ако животът на повърхността стане невъзможен. Най-важно за хората от Окръг 13 — той е бил центърът на програмата на Капитола за разработване на ядрено оръжие. През Тъмните дни бунтовниците от Окръг 13 със сила отнели контрола от властите, насочили ядрените си оръжия срещу Капитола, а после сключили сделка: щели да се престорят на мъртви, ако бъдат оставени на спокойствие. Капитолът имал друг ядрен арсенал далече на запад, но не можел да нападне Тринайсети безнаказано и се принудил да приеме предложената сделка. Капитолът унищожил видимите останки от окръга и ограничил всякакъв достъп до него отвън. Може би ръководителите на Капитола смятали, че без външна помощ Тринайсети ще изчезне от само себе си. На няколко пъти това почти се случило, но окръгът винаги успявал да се съвземе благодарение на стриктното разпределяне на ресурсите, строгата дисциплина и постоянната бдителност срещу по-нататъшни атаки от Капитола.

Сега гражданите живеят почти изключително под земята. Може да се излиза за упражнения или на слънце, но само в определени часове от разписанието. Не може да не спазваш разписанието си. Всяка сутрин трябва да поставиш дясната си ръка в специално приспособление на стената. То татуира върху меката вътрешна страна над лакътя разписанието за деня, с мастило в отвратителен лилав цвят. 7.00 — Закуска. 7.30 — Кухненски задължения. 8.30 — Обучение, Стая 17. И така нататък. Мастилото е неизличимо до 22.00 — Къпане. Това е часът, когато силата, която го прави водоустойчиво, спира да действа и цялото разписание се изтрива. Гасенето на лампите в 22.30 е сигнал, че всички, които не са нощна смяна, трябва да бъдат в леглото.

Отначало, докато бях в болницата и много зле, можех да избегна отпечатването на разписанието. Но щом се преместих в Отделение 307 с майка си и сестра си, бях длъжна да се съобразявам с програмата. Като се изключат часовете за хранене, до голяма степен пренебрегвам думите върху ръката си. Просто се прибирам в нашето помещение, скитам из окръга или заспивам в някое от скривалищата си. В изоставен отдушник. Зад тръбите в пералното помещение. В Образователния център има един склад за материали, който е идеален, защото, изглежда, на никой никога не му трябват училищни материали. Тук са толкова пестеливи по отношение на материалите, че прахосничеството е почти престъпление. За щастие хората от Окръг 12 никога не са били склонни към прахосничество. Но веднъж видях Фулвия Кардю да смачква лист хартия с написани само две думи върху него и от погледите, които й отправиха, бихте си помислили, че е убила човек. Лицето й почервеня като домат, при което сребърните цветя, инкрустирани в закръглените й бузи, изпъкнаха още повече. Самото олицетворение на прахосничеството. Едно от малкото ми удоволствия в Тринайсети е да гледам как шепата разглезени „бунтовници“ от Капитола се присвиват от смущение, докато се опитват да се впишат в обстановката.

Не знам колко време ще ми се размине пълното незачитане на стриктната като по часовник програма, изисквана от моите домакини. Засега ме оставят на спокойствие, защото съм класифицирана като психически дезориентирана — точно така пише на пластмасовата медицинска гривна — и всички трябва да търпят разходките ми. Но това няма да продължи вечно. И същото се отнася за търпението им по въпроса със Сойката-присмехулка.

Двамата с Гейл слизаме от площадката за кацане по поредица от стълби до Отделение 307. Можем да вземем асансьора, само че той ми напомня твърде много за онзи, който ме издигна на арената. Трудно свиквам да прекарвам толкова време под земята. Но след нереалното съприкосновение с розата, за пръв път се чувствам в по-голяма безопасност тук, долу.

Спирам пред вратата с номер 307 и се чудя как ще отговоря на въпросите на майка ми и сестра ми.

— Какво да им кажа за Окръг 12? — питам Гейл.

— Съмнявам се, че ще питат за подробности. Видяха го как изгаря. По-скоро ще се тревожат как го приемаш ти. — Гейл ме докосва по бузата. — Също като мен.

За миг притискам лице към ръката му.

— Ще го преживея.

После си поемам дълбоко дъх и отварям вратата. Майка ми и сестра ми са си вкъщи за Размишления в 18.00 — половин час бездействие преди вечеря. Виждам загрижеността върху лицата им, докато се опитват да преценят емоционалното ми състояние. Преди някой да може да попита нещо, изпразвам торбата си за дивеч и този отрязък от време се превръща в 18.00 — Време за обожание на котки. Прим сяда на пода, плаче и люлее в прегръдките си това ужасно Жълтурче, което спира да мърка само за да ми изсъска от време на време. Отправя ми особено самодоволен поглед, когато Прим завързва синята панделка на шията му.

Майка ми притиска здраво сватбената снимка към гърдите си, а после я слага, заедно с книгата за растенията, върху отпуснатия ни от правителството скрин с чекмеджета. Закачвам якето на баща ми върху облегалката на един стол. За миг се чувствам почти като вкъщи. Така че сигурно пътуването до Окръг 12 не е било съвсем напразно.

Тръгваме надолу към трапезарията за 18.30 — Вечеря, когато комуникационната гривна на Гейл започва да писука. Прилича на огромен часовник, но приема текстови съобщения. Да ти предоставят комуникационна гривна, е специална привилегия, запазена за онези, които са важни за каузата — позиция, което Гейл постигна, като спаси жителите на Окръг 12.

— Викат и двама ни в Командването — казва той.

Вървя няколко крачки след Гейл и се мъча да се овладея, преди да бъда принудена да участвам в това, което със сигурност ще бъде поредният тежък разговор по въпроса за Сойката-присмехулка. Забавям се на вратата на Командването — високотехнологичната стая, служеща за съвещания и военни съвети, обзаведена с компютърни говорещи стени, електронни карти, показващи придвижването на войските в различните окръзи, и огромна правоъгълна маса с контролни табла, които не трябва да докосвам. Но никой не ме забелязва, защото всички са се събрали пред телевизионния екран в другия край на стаята, който излъчва програма от Капитола двайсет и четири часа в денонощието. Точно си мисля, че може би ще успея да се измъкна, когато Плутарх, чието едро тяло е препречило телевизора, ме забелязва и настойчиво ми маха да отида при тях. Неохотно пристъпвам напред и се опитвам да си представя какво толкова интересно може да има за мен. Винаги е едно и също. Военни кадри. Пропаганда. Повторения на кадрите с бомбардировките на Окръг 12. Многозначително изявление на президента Сноу. Затова е почти забавно да видя Цезар Фликърман, неизменният водещ на Игрите на глада, с гримираното му лице и искрящия костюм, готвещ се да проведе интервю. Докато камерата се отдръпва назад и виждам, че гостът му е Пийта.

От гърлото ми се откъсва звук. Същото съчетание между ахване и стон, което се получава, ако те потопят под вода и почва да те боли от липса на кислород. Изблъсквам всички настрани и заставам точно срещу него, с ръка, опряна върху екрана. Вглеждам се в очите му и търся някакъв признак на страдание, някакво отражение от мъчителните изтезания. Няма нищо. Пийта направо пращи от здраве. Кожата му е сияеща, безупречна, сякаш са го подложили на цялостна козметична процедура. Сдържан е и е сериозен. Този образ по нищо не прилича на изнемощялото, окървавено момче, което населява сънищата ми.

Цезар се настанява по-удобно в стола срещу Пийта и му отправя продължителен поглед:

— Е… Пийта… добре дошъл пак при нас.

Пийта се усмихва леко:

— Бас държа, че си смятал, че си взел последното си интервю от мен, Цезар.

— Признавам, така смятах — казва Цезар. — В нощта преди Юбилейните игри… е, кой е мислил, че някога ще те видим отново?

— Не беше част от плана ми, това е сигурно — казва Пийта намръщено.

Цезар се навежда леко към него:

— Мисля, че за всички ни беше ясно какъв е планът ти. Да се пожертваш на арената, за да могат Катнис Евърдийн и детето ви да оцелеят.

— Така беше. Ясно и просто. — Пръстите на Пийта проследяват шарките по тапицерията върху ръкохватката на креслото. — Но и други хора също имаха планове.

Да, и други хора имаха планове, казвам си аз. Дали Пийта се е досетил как бунтовниците са ни използвали като пионки? Как спасяването ми е било уредено още от началото? И накрая, как нашият ментор, Хеймич Абърнети, предаде и двама ни заради кауза, от която си даваше вид, че не се интересува?

В последвалата тишина, забелязвам бръчките, които са се образували между веждите на Пийта. Досетил се е или са му казали. Но Капитолът нито го е убил, нито го е наказал. За момента това надхвърля и най-безумните ми надежди. Попивам с очи целостта му, здравината на тялото и ума му. Тя тече през тялото ми като морфлинга, който ми даваха в болницата, за да притъпят болката от последните седмици.

— Защо не ни разкажеш за последната нощ на арената? — предлага Цезар. — Така ще ни помогнеш да изясним някои неща.

Пийта кимва, но не бърза да отговори.

— Онази последна нощ… да ви разкажа за последната нощ… ами, преди всичко, трябва да си представите какво беше усещането да си на арената. Все едно, че си насекомо, захлупено под стъклена купа, изпълнена с парещ въздух. И навсякъде около теб — джунгла… зелена, жива, тиктакаща. Огромен часовник, който с всяко тиктакане отнема по малко от живота ти. Всеки час обещава нов ужас. Трябва да си представиш, че през последните два дни са загинали шестнайсет души, някои от тях — докато са те защитавали. При скоростта, с която вървят нещата, последните осем ще са мъртви до сутринта. Освен един. Победителят. И планът ти е това да не си ти.

При спомена се обливам в пот. Ръката ми се плъзва надолу по екрана и увисва безжизнено отстрани до тялото ми. Пийта няма нужда от художническа четка, за да рисува образи от Игрите. Служи си с думите също толкова добре.

— Щом излезеш на арената, всичко друго остава много далече — продължава той. — Всички хора и неща, които си обичал, на които си държал, почти престават да съществуват. Розовото небе, чудовищата в джунглата и трибутите, които искат кръвта ти, се превръщат в твоя крайна реалност, единствената, която някога е имала значение. Колкото и да ти е неприятно, ще се наложи да убиеш някого, защото на арената имаш право само на едно желание. И то ти струва много скъпо.

— Струва ти живота — казва Цезар.

— О, не. Струва ти много повече от живота. Да убиваш невинни хора? — казва Пийта. — Струва ти цялата ти същност.

— Цялата ти същност — повтаря Цезар тихо.

В стаята е настъпила тишина и усещам как тя се разпростира из Панем. Цяла нация, която се навежда към телевизионните си екрани. Защото никога досега никой не е говорил за това, какво е наистина да бъдеш на арената.

Пийта продължава:

— Затова се придържаш към желанието си. А в онази последна нощ, да, моето желание беше да спася Катнис. Но дори и без да знам за бунтовниците, не ми се струваше правилно. Всичко беше твърде сложно. Установих, че съжалявам, задето не избягах с нея, както ми предложи тя. Но на този етап вече нямаше как да се измъкна.

— Беше прекалено въвлечен в плана на Бийти да пуснете електричество през соленото езеро — казва Цезар.

— Прекалено зает да се преструвам на съюзник на останалите. Изобщо не биваше да ги оставя да ни разделят! — избухва Пийта. — Именно тогава я изгубих.

— Когато ти се отклони към дървото на мълнията, а тя и Джоана Мейсън занесоха кълбото жица долу до водата — уточнява Цезар.

— Не исках! — избухва развълнувано Пийта. — Но не можех да възразя на Бийти, без да покажа, че се готвим да престанем да бъдем съюзници. Когато прерязаха жицата, настъпи пълно безумие. Спомням си само откъслечни моменти. Как се опитвам да я намеря. Как гледам Брут да убива Чаф. Как самият аз убивам Брут. Знам, че тя ме викаше по име. После мълнията удари дървото, а силовото поле около арената… избухна.

— Катнис го взриви, Пийта — казва Цезар. — Гледал си репортажа.

— Тя не знаеше какво прави. Никой от нас не можеше да изпълнява плана на Бийти. Всички видяха как се чуди какво да прави с жицата — отвръща троснато Пийта.

— Добре. Просто изглежда подозрително — казва Цезар. — Сякаш през цялото време е била посветена в плана на бунтовниците.

Пийта става, навежда се към Цезар и стиска здраво ръкохватките на стола му:

— Така ли? А дали е било част от плана й Джоана почти да я убие? И електрическият шок да я парализира? Да задейства бомбардировките? — Той вече крещи. — Тя не знаеше, Цезар! Никой от нас не знаеше нищо друго — мъчехме се единствено да оцелеем взаимно!

Цезар слага ръка върху гърдите на Пийта с жест, с който едновременно се опитва да се предпази и да го утеши:

— Добре, Пийта. Вярвам ти.

— Добре. — Пийта се отдръпва от Цезар, прибира ръце, прокарва ги през косата си, разрошва грижливо оформените си руси къдрици. Отпуска се тежко назад в стола си и изглежда разстроен.

Цезар изчаква за миг, като наблюдава внимателно Пийта.

— А вашият ментор, Хеймич Абърнети?

Лицето на Пийта придобива сурово изражение:

— Не знам какво е знаел Хеймич.

— Възможно ли е да е бил част от конспирацията? — пита Цезар.

— Никога не го е споменавал — казва Пийта.

Цезар упорства.

— Какво ти подсказва сърцето?

— Че не биваше да му се доверявам — казва Пийта. — Това е всичко.

Не съм виждала Хеймич, откакто го нападнах на борда на ховъркрафта и оставих дълги следи от нокти по лицето му. Знам, че тук му е доста тежко. Окръг 13 строго забранява всякакво производство и консумация на алкохолни напитки и дори спиртът за разтривки в болницата се държи под ключ. Най-после Хеймич е принуден да остане трезвен, без тайни запаси или домашно приготвен алкохол, който да облекчи прехода му. Държат го в изолация, докато последиците от алкохола изчезнат напълно, тъй като са преценили, че не е за пред хора. Сигурно е мъчително, но престанах да изпитвам всякакво съчувствие към Хеймич, когато осъзнах как ни е измамил. Надявам се, че гледа предаването от Капитола сега, за да види, че Пийта също го е отхвърлил.

Цезар потупва Пийта по рамото:

— Можем да спрем сега, ако искаш.

— Има ли още за обсъждане? — казва Пийта иронично.

— Канех се да те попитам какво мислиш за войната, но ако си твърде разстроен… — подхваща Цезар.

— О, не съм твърде разстроен, за да отговоря на това. — Пийта си поема дълбоко въздух, а после поглежда право в камерата. — Искам всички, които ни гледат — независимо дали са на страната на Капитола или на бунтовниците — да спрат само за миг и да се замислят какво може да означава тази война. За хората. Веднъж вече почти изчезнахме като вид, биейки се помежду си. Сега сме още по-малко. Условията, при които живеем — по-несигурни. Наистина ли искаме точно това? Да се избием напълно помежду си? С надеждата, че — какво? Някой прекрасен вид ще наследи димящите останки на земята?

— Аз всъщност… Не разбрах това… — казва Цезар.

— Не можем да се бием помежду си, Цезар — обяснява Пийта. — Няма да останат достатъчно хора, за да продължим да съществуваме. Ако всички не сложат оръжие — при това много скоро — така или иначе ще е свършено.

— Значи… призоваваш за примирие? — пита Цезар.

— Да. Призовавам за примирие — казва Пийта уморено. — Сега защо не помолим пазачите да ме върнат в стаята ми, за да мога да построя още стотина къщички от карти?

Цезар се обръща към камерата:

— Добре. Мисля, че това обобщава нещата. Така че да се върнем към редовната си програма.

Предаването завършва с музика, а после се появява жена, която чете списък с продукти, от които се очаква недостиг в Капитола — пресни плодове, слънчеви батерии, сапун. Гледам я необичайно задълбочено, защото знам, че всички ще очакват да видят как ще реагирам на интервюто. Но няма начин да възприема всичко толкова бързо — радостта, че виждам Пийта жив и невредим, това, че ме защити и заяви, че не съм сътрудничила на бунтовниците, както и фактът, че несъмнено е на страната на Капитола, след като призова за примирие. О, той го направи да звучи, сякаш осъжда и двете страни във войната. Но на този етап, когато бунтовниците бележат само дребни незначителни победи, едно примирие може да доведе единствено до връщане към предишното положение. Или нещо по-лошо.

Зад гърба си чувам как обвиненията срещу Пийта започват да се трупат. Думите предател, лъжец и враг рикошират от стените. Тъй като не мога нито да се присъединя към възмущението на бунтовниците, нито да им възразя, решавам, че ще е най-добре да изчезвам. Когато стигам до вратата, гласът на Коин се извисява над останалите:

— Не съм ви освободила, войник Евърдийн.

Един от хората на Коин слага ръка на рамото ми. Движението всъщност не е агресивно, но след арената, реагирам отбранително на всяко непознато докосване. Рязко издърпвам ръката си и хуквам надолу по коридорите. Зад мен се разнася шум от спречкване, но не спирам. Бързо изреждам наум малките скривалища, които използвам понякога, и накрая избирам склада за учебни материали, където се свивам до кашон с тебешир.

— Жив си — прошепвам и притискам бузите си с ръце, защото се усмихвам толкова широко, че сигурно изглежда като гримаса. Пийта е жив. И предател. Но в момента не ме е грижа. Нито какво казва, нито на кого го казва, единствено, че все още е в състояние да говори.

След малко вратата се отваря и някой се вмъква безшумно вътре. Гейл се пъха при мен, а от носа му тече кръв.

— Какво стана? — питам.

— Сблъсках се с Богс — отговаря той, като свива рамене. Избърсвам носа му с ръкава си. — Леко!

Опитвам се да бъда по-внимателна. Да попивам кръвта, вместо да я бърша.

— Кой е той?

— Е, не го ли знаеш? Най-верният лакей на Коин. Онзи, който се опита да те спре. — Той отблъсква ръката ми. — Стига! Заради теб ще ми изтече кръвта.

Капките кръв се превръщат в струя. Отказвам се от опитите за оказване на първа помощ.

— Сбил си се с Богс?

— Не, само препречих вратата, когато се опита да те последва. Удари ме с лакът в носа — казва Гейл.

— Вероятно ще те накажат — казвам.

— Вече го направиха. — Той вдига китката си. Взирам се в нея неразбиращо. — Коин ми отне комуникационната гривна.

Прехапвам устна, опитвайки се да остана сериозна. Но изглежда толкова смешно.

— Съжалявам, войник Гейл Хотърн.

— Недей, войник Катнис Евърдийн. — Той се ухилва. — Без друго се чувствах като идиот да се разхождам наоколо с нея. — И двамата започваме да се смеем. — Мисля, че това беше доста сериозно понижение в чин.

Това е едно от малкото хубави неща в Окръг 13. Че си върнах Гейл. След като натискът за уредената от Капитола женитба между Пийта и мен вече не съществува, успяхме да възстановим приятелството си. Той не се опитва да стигне по-далече — нито да ме целува, нито да говори за любов. Или бях твърде зле, или иска да ми даде пространство, или знае, че просто е твърде жестоко при положение, че Пийта е в ръцете на Капитола. Както и да стоят нещата, отново имам на кого да доверявам тайните си.

— Що за хора са тези? — казвам.

— Хора като нас. И ние щяхме да бъдем такива, ако имахме ядрено оръжие вместо няколко буци въглища — отговаря той.

— Според мен Дванайсети нямаше да изостави останалите бунтовници през Тъмните дни — казвам.

— Може би щеше. Ако изборът се свеждаше до това да се предадем или да започнем ядрена война — казва Гейл. — В известен смисъл, е забележително, че изобщо са оцелели.

Може би защото по обувките ми още е полепнала пепелта от родния ми окръг, но за първи път оказвам на хората от Тринайсети нещо, от което съм се въздържала досега: уважение. За това, че са останали живи въпреки всичко. Първите им години сигурно са били ужасни: свити в подземията, след като бомбите са превърнали града им в прах. С почти унищожено население, без съюзници, към които да могат да се обърнат за помощ. През изминалите седемдесет и пет години те са се научили да бъдат самостоятелни, превърнали са гражданите си в армия и са изградили ново общество без ничия помощ. Щяха да бъдат още по-силни, ако епидемията от шарка не е свела почти до нула раждаемостта и не е станала причина да изпитват толкова отчаяна нужда от нов генетичен фонд и нови граждани за разплод. Може би са войнствени, твърде склонни да действат по програма и донякъде лишени от чувство за хумор. Те са тук. И са готови да се изправят срещу Капитола.

— И все пак доста време им отне да се покажат.

— Не е било лесно. Трябвало е да изградят бунтовническа база в Капитола, да организират някаква съпротива в окръзите — казва той. — После са имали нужда от някой, който да задвижи цялата схема. Имали са нужда от теб.

— Имаха нужда и от Пийта, но изглежда забравиха — казвам аз.

Гейл придобива мрачен вид.

— Може би Пийта нанесе голяма вреда тази вечер. Повечето бунтовници, разбира се, веднага ще пренебрегнат това, което каза. Но има окръзи, в които съпротивата е по-слаба. Примирието очевидно е идея на президента Сноу. Но от устата на Пийта звучи толкова разумно.

Страхувам се от отговора на Гейл, но въпреки това питам:

— Защо го каза, според теб?

— Възможно е да са го изтезавали. Или да са го убедили. Сигурно е сключил някаква сделка, за да те предпази. Съгласил се е да предложи идеята за примирието, ако Сноу му позволи да те представи като едно объркано бременно момиче, което не е имало представа какво става, когато е било заловено от бунтовниците. По този начин, ако окръзите загубят, все още има шанс да проявят снизходителност към теб. Ако си изиграеш ролята правилно. — Сигурно още изглеждам озадачена, защото Гейл изрича следващата реплика много бавно: — Катнис… той все още се опитва да те спаси.

Да ме спаси? И тогава разбирам. Игрите все още продължават. Напуснахме арената, но тъй като Пийта и аз не загинахме, последното му желание да запази живота ми още е в сила. Иска да ме скрие на сигурно място, да бъда в безопасност, затворена, докато войната приключи. Тогава никоя от двете страни всъщност няма да има причина да ме убие. А Пийта? Ако бунтовниците спечелят, това ще бъде катастрофално за него. Ако победи Капитолът… кой знае? Може би ще оставят и двама ни живи — ако аз си изиграя ролята правилно — за да гледаме как Игрите продължават…

През ума ми пробягват образи: копието, което пронизва тялото на Ру на арената, Гейл, увиснал безжизнено на стълба за бичуване, осеяната с трупове пустош на родния ми окръг. И за какво? За какво? Докато кръвта ми се сгорещява, си спомням и други неща. Как за пръв път зърнах бунта в Окръг 8. Победителите, хванати за ръце в нощта преди Юбилейните игри. И как съвсем не беше случайност, че изстрелях онази стрела в силовото поле на арената. И колко силно исках да я забия в сърцето на врага си.

Скачам, при което събарям кутия със стотици моливи и те се пръсват по пода.

— Какво става? — пита Гейл.

— Не може да има примирие. — Навеждам се и се мъча да прибера пръчиците тъмносив графит обратно в кутията. — Няма връщане назад.

— Знам. — Гейл взема шепа моливи и ги подрежда на пода в съвършено правилна фигура.

— Каквато и причина да е имал Пийта да каже онези неща, той греши. — Глупавите моливи не искат да се приберат в кутията и ядосана счупвам няколко.

— Знам. Дай ми ги. Не ги чупи. — Той издърпва кутията от ръцете ми и с бързи, точни движения прибира моливите в нея.

— Той не знае какво са направили с Дванайсети окръг. Ако можеше да види какво има сега там…

— Катнис, не споря. Ако можех да натисна едно копче и да убия всички хора, които работят за Капитола, щях да го направя. Без колебание. — Той слага последния молив в кутията и затваря капака. — Въпросът е, какво ще направиш ти?

Оказва се, че въпросът, който ме разяжда от толкова време, винаги е имал само един възможен отговор. Но ми беше нужна безумната постъпка на Пийта, за да се сетя какъв е.

Какво ще направя аз?

Поемам си дълбоко въздух. Повдигам леко ръце — сякаш си спомням черно-белите криле, които ми подари Цина — а после ги отпускам край тялото си.

— Аз ще бъда Сойката-присмехулка.