Сюзан Колинс
Сойка-присмехулка (1)

1

Взирам се надолу в обувките си и гледам как износената кожа се покрива с тънък слой пепел. Тук беше леглото, което делях със сестра си Прим. Ето там се намираше кухненската маса. Тухлите от комина, рухнал в овъглена купчина, подсказват къде е била останалата част от къщата. Как иначе мога да се ориентирам в това море от сивота?

От Окръг 12 не е останало почти нищо. Преди месец запалителните бомби на Капитола изтриха от лицето на земята къщите на бедните миньори от каменовъглените мини на Пласта, магазините в града, дори Сградата на справедливостта. Единственото място, което се спаси от изпепеляване, беше Градчето на победителите. Не знам точно защо. Навярно за да има някое прилично място, където да отсядат онези, принудени да идват тук по дела на Капитола. Някой и друг репортер. Комисия, оценяваща състоянието на въглищните мини. Взвод миротворци, които проверяват дали има завърнали се бегълци.

Но никой не се връща, освен мен. А и аз съм дошла за малко. Властите в Окръг 13 бяха против това пътуване. Гледаха на него като на твърде скъпо и безсмислено начинание, като се има предвид, че поне половин дузина невидими ховъркрафти кръжат в небето, за да ме пазят, и че посещението ми няма да донесе никакви нови сведения. И въпреки всичко трябваше да го видя. Толкова много, че поставих това като условие за сътрудничеството си в техните планове.

Накрая Плутарх Хевънсбий, главният гейм-мейкър, който беше организирал бунтовниците в Капитола, вдигна ръце.

— Нека да отиде. По-добре да изгубим един ден, отколкото още един месец. Може би една малка обиколка из Дванайсети е тъкмо онова, което й е нужно да се убеди, че сме на една и съща страна.

На една и съща страна. Болка пробожда лявото ми слепоочие и притискам ръка към него. Точно на мястото, където Джоана Мейсън ме удари с онова кълбо жица. Спомените се въртят като вихър в ума ми, докато се опитвам да отсея кое е вярно и кое — не. Каква поредица от събития ме доведе до тук, да стоя в развалините на своя град? Това е трудно, защото последиците от сътресението, което тя ми причини, не са отшумели напълно и мислите ми понякога все още се объркват. Освен това, от лекарствата, които ми дават, за да контролират болката и настроението ми, понякога ми се привиждат разни неща. Така предполагам. Все още не съм изцяло убедена, че съм имала халюцинации в нощта, когато подът на болничната ми стая се превърна в килим от извиващи се змии.

Използвам техника, която ми препоръча един лекар. Тръгвам от най-простите неща, за които знам, че са верни, и продължавам към по-сложните. Списъкът се завърта в главата ми…

Казвам се Катнис Евърдийн. На седемнайсет години съм. Моят дом е Окръг 12. Участвах в Игрите на глада. Избягах. Капитолът ме мрази. Пийта беше взет в плен. Смятат, че е мъртъв. Най-вероятно е мъртъв. Вероятно е най-добре да е мъртъв…

— Катнис. Да сляза ли? — Гласът на най-добрия ми приятел Гейл стига до мен през слушалките с микрофон, които бунтовниците настояха да нося. Той е в ховъркрафта над мен, следи ме внимателно и е готов да се спусне, ако нещо се обърка. Осъзнавам, че съм се навела, опирам лакти в коленете си и притискам главата си с ръце. Сигурно имам вид на човек, който всеки момент ще припадне. Това е недопустимо. Не и когато най-после започват да намаляват дозите на лекарствата ми.

Изправям се и отказвам предложението му с махване на ръка.

— Не, добре съм. — За доказателство си тръгвам от старата си къща и се насочвам към града. Гейл искаше да го пуснат в Дванайсети заедно с мен, но не настоя, когато отказах да ме придружи. Той разбира, че днес не искам със себе си никого. Дори него. Някои пътища човек трябва да извърви сам.

Лятото беше много горещо и сухо. Нямаше почти никакъв дъжд, който да разпилее купчините пепел, останали от нападението. Тук-там те се разместват, когато стъпвам по тях. Няма ветрец, който да ги разпръсне. Не откъсвам очи от онова, което си спомням като някогашния път, защото когато се приземих на Ливадата, не внимавах и стъпих право на един голям камък. Само че не беше камък — беше нечий череп. Той се претърколи няколко пъти и застана с лице нагоре. Дълго време не можех да откъсна поглед от зъбите — питах се чии ли са и си мислех как моите вероятно щяха да изглеждат по същия начин при подобни обстоятелства.

Придържам се към пътя по навик, но изборът е лош, защото той е пълен с останките на онези, опитали се да избягат. Някои са били изпепелени напълно. Но други, вероятно задушени от дима, са се спасили от най-ужасните пламъци и сега лежат, вонящи, в различни стадии на разлагане, леш, която ще бъде разкъсана от хранещите се с мърша животни, гъсто покрити с мухи. Аз ви убих, мисля си, докато минавам край купчина трупове. И теб. И теб.

Защото наистина е така. Именно моята стрела, насочена към пукнатината в силовото поле, заобикалящо арената, предизвика тази огнена буря на отмъщение. Именно тя хвърли цял Панем в хаос.

В ума си чувам думите на президента Сноу, казани сутринта, когато трябваше да тръгна на Турнето на победата: „Катнис Евърдийн, момичето, което гореше, ти запали искра, и тази искра, ако не й обърнем внимание, може да прерасне в огнен ад, който ще унищожи Панем“. Оказва се, че не е преувеличавал, нито е искал само да ме изплаши. Навярно искрено се е опитвал да си осигури помощта ми. Но аз вече бях задействала нещо, което не бях способна да контролирам.

Гори. Още гори, мисля си аз. Пожарът в каменовъглените мини още бълва черен дим в далечината. Само че не е останал никой, когото да го е грижа. Над деветдесет процента от жителите на окръга са мъртви. Останалите — около осемстотин души — са бежанци в Окръг 13. Поне що се отнася до мен, това е все едно, че сме бездомни завинаги.

Знам, че не би трябвало да мисля така: знам, че би трябвало да съм благодарна за начина, по който ни посрещнаха. Болни, ранени, умиращи от глад и с празни ръце. И все пак, така и не мога да пренебрегна факта, че Окръг 13 послужи като средство за разрушаването на Дванайсети. Това не ме оневинява — виновна съм, и то много. Но без тях нямаше да съм част от един по-мащабен план за свалянето на Капитола, нито да разполагам с нужните средства да го направя.

Гражданите на Окръг 12 нямаха собствено организирано съпротивително движение. Те нямаха нищо общо с това. Имаха само лошия късмет да имат мен. Въпреки това, някои оцелели смятат за добър късмет това, че най-после са свободни от Окръг 12. Че са се спасили от безкрайния глад и потисничество, от гибелните мини, от камшика на последния ни Главен миротворец Ромул Тред. Дори само това, че изобщо имаме нов дом, се смята за истинско чудо, защото, съвсем до неотдавна, дори не знаехме, че Окръг 13 още съществува.

Заслугата за спасяването на оцелелите се приписва изцяло на Гейл, макар че той няма особено желание да я приеме. Щом Юбилейните игри приключили — веднага щом ме изтеглили от арената — електричеството в Окръг 12 било прекъснато, телевизионните екрани потъмнели и на Пласта настъпила такава тишина, че хората чували как бият сърцата им. Никой не направил нищо нито за да протестира срещу случилото се на арената, нито за да го отпразнува. И въпреки това, преди да изтекат и петнайсет минути, небето се изпълнило с ховъркрафти и бомбите започнали да се сипят като дъжд.

Именно Гейл се сетил за Ливадата — едно от малкото места, които не са пълни с дървени къщи, покрити с въглищен прах. Повел натам онези, които успял да събере, включително майка ми и Прим. Организирал екипа, който съборил оградата — след прекъсването на електричеството тя вече представлявала само безобидна верижна бариера — и отвел хората в гората. Отвел ги на единственото място, за което се сетил — езерото, което ми беше показал баща ми, когато бях малка. И оттам гледали как далечните пламъци поглъщат всичко, което имали на този свят.

Призори бомбардировачите отдавна се били оттеглили, пожарите догаряли, събирали се последните изостанали бегълци. Майка ми и Прим изградили нещо като медицински пункт за ранените и се опитвали да ги лекуват с онова, което успели да съберат от гората. Гейл имал два лъка и два колчана стрели, един ловен нож, една рибарска мрежа и повече от осемстотин изпаднали в ужас хора, които трябвало да нахрани. С помощта на онези, които били достатъчно здрави, успели да се справят в продължение на три дни. И именно тогава неочаквано пристигнали ховъркрафтите, за да ги евакуират в Окръг 13, където имало предостатъчно чисти, бели жилищни помещения, дрехи в изобилие и храна по три пъти на ден. Жилищните помещения имали недостатъка, че се намирали под земята, дрехите били еднакви, а храната относително безвкусна, но за бежанците от Дванайсети това били маловажни проблеми. Били в безопасност. За тях се грижели. Били живи и посрещнати с ентусиазъм.

Този ентусиазъм се тълкуваше като добрина. Но един мъж на име Долтън, бежанец от Окръг 10, който беше успял да се добере до 13 пеша преди няколко години, ми разкри истинския мотив:

— Те имат нужда от теб. От мен. Имат нужда от всички ни. Преди известно време имало епидемия от някаква шарка, която убила доста от тях, а още мнозина оставила безплодни. Нов добитък за разплод. Ето как гледат на нас. — В Десети окръг Долтън беше работил в кравеферма, където поддържал генетичното разнообразие на стадото, като имплантирал отдавна замразени кравешки ембриони. Твърде вероятно е да е прав за Тринайсети, защото тук като че ли няма почти никакви деца. Но какво от това? Не ни държат в заграждения, обучават ни за работа, децата получават образование. Всички над четиринайсетгодишна възраст имат низши военни чинове и към тях се обръщат почтително с „Войник“. Властите на Тринайсети гарантират автоматично гражданство за всички бежанци.

И все пак ги мразя. Но, разбира се, сега мразя почти всички. И най-много себе си.

Повърхността под краката ми става по-твърда и под килима от пепел усещам настилката на площада. Там, където някога се намираха магазините, сега има тясна ивица развалини. Сградата на справедливостта се е превърнала в обгорена купчина развалини. Тръгвам към приблизителното място на пекарната, която семейството на Пийта притежаваше. Не е останало нищо, освен разтопената буца, в която се е превърнала пещта. Родителите на Пийта, двамата му по-големи братя — никой от тях не успя да стигне до Тринайсети. От онези жители на Окръг 12, които минаваха за заможни, от пожара се бяха спасили по-малко от десетина. Пийта не би имал за какво да се върне вкъщи. Освен заради мен…

Тръгвам обратно и се блъсвам в нещо, губя равновесие и сядам върху метална платформа, затоплена от слънцето. За миг се чудя какво ли е било това, после си спомням неотдавнашните „подобрения“, които Тред направи на площада. Позорен стълб, стълбове за бичуване, и — останките на бесилката. Лошо. Това е лошо. То извиква поток от образи, който ме измъчва, независимо дали съм будна или спя. Пийта, подложен на изтезания — давен, измъчван с огън, разкъсван, подлаган на електрошок, осакатяван, пребиван — докато Капитолът се опитва да получи информация за бунта, с каквато той не разполага. Стисвам очи и се мъча да стигна до него през онези стотици и стотици километри, да изпратя своите мисли в ума му, да му кажа, че не е сам. Но той е сам. И аз не мога да му помогна.

Побягвам. Далече от площада, към единственото място, което огънят не е унищожил. Минавам край останките от къщата на кмета, където живееше приятелката ми Мадж. За нея и за семейството й не се знае нищо. Дали са били евакуирани в Капитола заради поста, заеман от баща й, или са били оставени на пламъците? Около мен се издигат леки вълни от пепел и покривам уста с долния край на ризата си. Това, което заплашва да ме задуши, не е мисълта какво, а кого вдишвам.

И тук тревата е обгорена, и тук пепелта покрива всичко като сив сняг, но дванайсетте хубави къщи в Градчето на победителите са невредими. Втурвам се в къщата, в която живях през изминалата година, затръшвам вратата и се облягам на нея. Мястото изглежда непокътнато. Чисто. Зловещо тихо. Защо се върнах в Дванайсети? Как може това посещение да ми помогне да отговоря на въпроса, от който не мога да избягам?

— Какво ще правя? — прошепвам на стените. Защото наистина не знам.

В главата ми се смесват различни гласове, които ми говорят, и говорят, и говорят. Плутарх Хевънсбий. Пресметливата му асистентка, Фулвия Кардю. Лидери от различни окръзи. Военни чиновници. Но не чувам гласа на Алма Коин, президентът на Тринайсети, която само наблюдава. Тя е към петдесетте, със сива коса, която се спуска до раменете й. Донякъде съм омаяна от косата й, защото е толкова правилна, толкова безупречна, без нито едно немирно кичурче, без нито едно цъфнало крайче. Очите й са сиви, но не като онези на хората от Пласта. Те са много светли, сякаш почти целият цвят е изтеглен от тях. С цвета на киша, която искаш да се стопи.

Това, което искат, е наистина да поема ролята, която са ми определили. Символът на революцията. Сойката-присмехулка. Не е достатъчно това, което сторих в миналото — това, че отправих предизвикателство срещу Капитола по време на Игрите, че им предоставих символ, около който да се обединят. Сега трябва да стана действителният водач, лицето, гласът, въплъщението на революцията. Лидерът, на когото окръзите — повечето от които сега открито са във война с Капитола — могат да разчитат да освети пътя към победата. Няма да се наложи да се справям с това сама. Те разполагат с цял екип от хора, които ще се грижат за външността ми, ще ме обличат, ще пишат речите ми, ще организират появите ми — това ми звучи ужасно познато — а от мен се иска единствено да играя ролята си. Понякога ги слушам, а понякога просто гледам съвършено оформената коса на Коин и се опитвам да реша дали е перука. Накрая излизам от стаята, защото ме заболява главата, или е време за ядене, или защото, ако не изляза над земята, може да се разпищя. Не си правя труда да казвам нищо. Просто ставам и излизам.

Вчера следобед, докато вратата се затваряше зад гърба ми, чух Коин да казва: „Казах ви, че трябваше да спасим първо момчето“. С което имаше предвид Пийта. Напълно съм съгласна. Той щеше да бъде отличен говорител.

А кого измъкнаха от арената вместо него? Мен, която отказва да сътрудничи. Бийти, старият изобретател от Окръг 3, когото рядко виждам, защото го изтеглиха в сектора за разработване на нови оръжия в мига, щом вече можеше да седне в леглото. Буквално го закараха заедно с леглото в някаква свръхсекретна зона и сега се появява само от време на време, когато се храним. Той е много умен и изпълнен с готовност да помогне на каузата, но не е точно човек, който може да подбужда останалите. Тук е и Финик Одеър, секссимволът от риболовния окръг, който се опитваше да опази Пийта жив на арената, когато аз не можех. Искат да преобразят и Финик в бунтовнически водач, но първо ще трябва да измислят как да го накарат да остане буден за повече от пет минути. Дори когато е в съзнание, трябва да му казваш всичко по три пъти, преди да го разбере. Лекарите твърдят, че е от електрическия шок, който претърпя на арената, но аз знам, че е много по-сложно. Знам, че Финик не може да се съсредоточи върху нищо в Тринайсети, защото полага толкова усилия да разбере какво става в Капитола с Ани, лудото момиче от неговия окръг и единствения човек, когото обича на този свят.

Въпреки сериозните си резерви, трябваше да простя на Финик за ролята му в конспирацията, благодарение на която се озовах тук. Той поне има някаква представа какво преживявам. А и е нужна прекалено много енергия да продължиш да се сърдиш на човек, който плаче толкова много.

Обикалям къщата с безшумната си ловна походка, не искам да издам нито звук. Прибирам няколко вещи за спомен: снимка на родителите ми от сватбата им, синята панделка на Прим, семейната книга с лечебни и ядивни растения. Книгата пада и се отваря на страница с жълти цветя, и аз я затварям бързо, защото те са нарисувани от четката на Пийта.

Какво ще правя?

Има ли някакъв смисъл изобщо да правя нещо? Майка ми, сестра ми и семейството на Гейл най-после са в безопасност. Колкото до останалата част от Окръг 12, хората са или мъртви, което е необратимо, или защитени в Тринайсети. Следователно остават бунтовниците в окръзите. Разбира се, мразя Капитола, но не съм уверена дали фактът, че съм Сойката-присмехулка, ще бъде от полза на онези, които се опитват да го съборят от власт. Как мога да помогна на окръзите, когато всеки път, щом предприема нещо, то води до страдания и отнемане на живот? Старецът, застрелян в Окръг 11, защото подсвирна. Строгите ограничителни мерки, наложени в Дванайсети, след като се намесих в бичуването на Гейл. Стилистът ми, Цина, когото извлякоха окървавен и безчувствен от Стартовото помещение преди Игрите. Информаторите на Плутарх смятат, че е убит по време на разпит. Гениалният, загадъчният, прекрасният Цина е мъртъв заради мен. Отхвърлям мисълта, защото е непоносимо болезнена, за да се задълбочавам върху нея, без изцяло да загубя крехкия си контрол върху ситуацията.

Какво ще правя?

Да стана Сойката-присмехулка… дали ако направя нещо добро, то ще компенсира всички лоши неща? Кой може да ми отговори на този въпрос? Със сигурност не са хората от Окръг 13. Кълна се, че сега, когато семейството ми и Гейл са в безопасност, бих могла да избягам. С изключение на една недовършена работа. Пийта. Ако знам със сигурност, че е мъртъв, мога просто да изчезна в гората и никога да не погледна назад. Но докато не разбера, не мога да мръдна оттук.

Чувам съскане и светкавично се обръщам. Пред вратата на кухнята, с извит гръбнак и притиснати към главата уши, стои най-грозният котарак на света.

— Жълтурче — казвам аз. Хиляди хора са мъртви, но той е оцелял и дори изглежда добре охранен. От какво? Може да влиза и излиза от къщата през един прозорец в килера, който винаги оставяме открехнат. Сигурно се храни с полски мишки. Отказвам да обмислям алтернативата.

Прикляквам и протягам ръка.

— Ела тук, котарако. — Няма такава вероятност. Той е сърдит, задето сме го изоставили. Освен това не му нося нищо, а способността ми да му предлагам остатъци винаги е била основното качество, което ме е умилостивявало в неговите очи. За известно време, когато понякога се срещахме в старата къща, защото и двамата не харесвахме новата, сякаш малко се сближихме. С това очевидно е свършено. Той примигва с недружелюбните си жълти очи.

— Искаш ли да видиш Прим? — питам го аз. Името й приковава вниманието му. Освен собственото му име, това е единствената дума, която има някакво значение за него. Той измяуква дрезгаво и се приближава към мен. Вдигам го, галейки го по козината, после отивам до шкафа, измъквам ловната си торба и безцеремонно го натиквам вътре. По никакъв друг начин няма да мога да го пренеса на борда на ховъркрафта, а за сестра ми той е най-скъпото същество на света. Козата й, Лейди, животно, което наистина има някаква стойност, за съжаление не се появи.

В слушалките чувам гласа на Гейл — казва ми, че трябва да се връщаме. Но торбата за дивеч ми напомня, че искам да взема още нещо. Окачам я през облегалката на стола и се втурвам нагоре към спалнята си. В гардероба виси ловджийското яке на баща ми. Преди Юбилейните игри го донесох тук от старата къща, като си мислех, че присъствието му може да бъде известна утеха за майка ми и сестра ми, когато вече съм мъртва. И слава богу, иначе сега щеше да е изпепелено.

Усещането от допира до меката кожа е успокояващо и за миг изпитвам утеха от спомените за часовете, които съм прекарала, загърната в него. После, необяснимо, ръцете ми започват да се потят. По гърба ми пробягват тръпки. Оглеждам стаята и виждам, че е празна. Подредена. Всичко си е на мястото. Не съм чула нищо тревожно. Какво има?

Ноздрите ми потръпват. Някаква миризма. Сладникава и изкуствена. От вазата с изсъхнали цветя на тоалетката ми стърчи нещо бяло. Приближавам се с предпазливи стъпки. Там, почти скрита от изсушените си посестрими, стои свежа бяла роза. Съвършена. Чак до последния трън и копринено гладко цветче.

И веднага разбирам кой ми я е изпратил.

Президентът Сноу.

Когато започвам да се давя от миризмата, се отдръпвам назад и светкавично излизам. От колко време съм тук? От ден? От час? От съображения за сигурност бунтовниците претърсиха Градчето на победителите, преди да получа разрешение да дойда: провериха за експлозиви, подслушвателни устройства, всякакви необичайни неща. Но може би розата не им е направила впечатление. Само на мен.

Слизам долу, грабвам торбата от стола и я влача по пода, докато се сещам, че в нея има някой. Излизам на ливадата пред къщата и неистово размахвам ръце към ховъркрафта, докато Жълтурчето се мята в торбата. Смушквам го с лакът, но това само го разярява. От нищото се появява ховъркрафт и се спуска подвижна стълба. Стъпвам и силовото поле ме залепва към нея, докато ме вдигат на борда.

Гейл ми подава ръка.

— Добре ли си?

— Да — казвам, като бърша с ръкав потта от лицето си.

Иде ми да изкрещя: Оставил ми е роза! — но това едва ли е информация, която бих искала да споделя, докато отстрани ни наблюдава някой като Плутарх. Първо, защото ще прозвучи така, сякаш съм луда. Защото съм си го измислила, което е твърде възможно, или защото реагирам пресилено, а така ще си навлека завръщане към лекарствата и страната на сънищата, от която толкова дълго се мъча да се измъкна. Никой няма да разбере напълно — защо това не е само едно цвете, нито дори цветето на президента Сноу, а обещание за отмъщение — защото никой друг не седеше в кабинета с него, когато той ме заплаши преди Турнето на победата.

Тази снежнобяла роза, поставена на тоалетката ми, е изпратена лично за мен. Тя говори за недовършена работа. Тя нашепва: Мога да те намеря. Мога да стигна до теб. Може би те наблюдавам точно сега.