Сюзан Колинс
Сойка-присмехулка (16)

16

„Винаги“.

В полусънното състояние, в което ме е потопил морфлингът, Пийта прошепва думата и аз тръгвам да го търся. Това е ефирен свят с виолетов оттенък, без твърди ръбове и с много скришни места. Провирам се през облаци, вървя по едва очертани пътеки, долавям уханието на канела, на копър. Веднъж усещам ръката му върху бузата си и се опитвам да я уловя и задържа, но тя се разтваря като мъгла през пръстите ми.

Когато най-после започвам да изплувам на повърхността в стерилната болнична стая в Окръг 13, си спомням. Бях под въздействието на сънотворен сироп. Покатерих се на един клон, за да се прехвърля обратно в Окръг 12 през електрическата ограда, паднах и си ударих крака. Пийта ме сложи да си легна и го помолих да остане с мен, докато заспя. Той прошепна нещо, което не успях да чуя съвсем ясно. Но тази единствена дума от отговора му остана в съзнанието ми, за да изплува сега. „Винаги“.

Морфлингът притъпява силата на всички емоции, затова сега вместо пробождане на тъга изпитвам само празнота. Кухо мъртво пространство там, където някога цъфтяха цветя. За нещастие, във вените ми не е останало достатъчно от лекарството, за да не усещам болката в лявата страна на тялото си. Там ме уцели куршумът. Опипвам дебелите превръзки, които обгръщат ребрата ми и се питам какво още правя тук.

Не беше той — мъжът, коленичил пред мен на площада, обгореният мъж от Ореха. Не той дръпна спусъка. Беше някой по-назад в тълпата. Усетих не толкова прострелването, колкото чувството, че са ме ударили с тежък ковашки чук. Настъпи хаос и започна стрелба. Опитвам се да седна в леглото, но успявам единствено да изохкам.

Бялата завеса, която отделя леглото ми от съседния пациент, рязко се дръпва назад и в мен гневно се взира Джоана Мейсън. Отначало се чувствам застрашена, защото тя ме нападна на арената. Налага се да си напомня, че го направи, за да ми спаси живота. Това беше част от бунтовническия заговор. Но все пак, това не означава, че тя не ме презира. Може би цялото й държание спрямо мен е било преструвка за пред Капитола.

— Жива съм — изричам дрезгаво.

— Без майтап, безмозъчно същество такова. — Джоана се приближава и се тръсва на леглото ми, при което ме пробожда остра болка в гърдите. Когато се ухилва на неудобството, което ми е причинила, разбирам, че едва ли ще честваме повторната си среща с топли прегръдки. — Още ли те понаболява? — С опитна ръка тя бързо измъква системата с морфлинга от ръката ми и я пъхва в абоката на своята ръка. — Започнаха да ми намаляват дозата преди няколко дни. Страхуват се, че ще се превърна в някоя от онези откачалки от Шести. Наложи се да си вземам на заем от теб, когато хоризонтът беше чист. Помислих си, че няма да възразиш.

Да възразя? Как бих могла да възразя, когато тя беше измъчвана почти до смърт от Сноу след Юбилейните игри? Нямам право да възразявам и тя го знае.

Джоана въздъхва, когато морфлингът навлиза в кръвта й.

— Може би онези от Шести наистина знаеха какво правят. Натъпчи се с дрога и рисувай цветя по тялото си. Не е чак толкова лош живот. Във всеки случай изглеждаха по-щастливи от нас, останалите.

През седмиците, откакто заминах от Тринайсети, тя си е върнала част от изгубените килограми. По обръснатата й глава е израсъл мек пух, който скрива донякъде белезите. Но щом краде от моя морфлинг, явно наистина страда.

— Тук има един психиатър, който наминава всеки ден. Уж ми помага да се възстановя. Сякаш човек, който е прекарал целия си живот в тази заешка бърлога, ще ме излекува. Пълен идиот. Поне по двайсет пъти на сеанс ми напомня, че съм в пълна безопасност. — Успявам да се усмихна. Наистина е глупаво да кажеш подобно нещо, особено на един победител. Сякаш подобно състояние е съществувало някога, където и да било, за когото и да било. — А какво ще кажеш ти, Сойка-присмехулка? Ти чувстваш ли се в пълна безопасност?

— О, да. Чак докато ме простреляха — казвам.

— Я моля ти се. Куршумът не те е и докоснал. Цина се погрижи за това — казва тя.

Сещам се за пластовете защитна броня в костюма си на Сойка-присмехулка. Но болката е дошла отнякъде.

— Счупени ребра?

— Дори не са счупени. Доста понатъртени. Силата на експлозията е разкъсала далака ти. Не можаха да го оправят. — Тя махва пренебрежително с ръка. — Не се тревожи, не ти трябва. А ако ти потрябва, ще ти намерят нов, нали така? Работата на всички е да те опазят жива.

— Затова ли ме мразиш? — питам.

— Отчасти — признава тя. — Определено има и ревност. Освен това мисля, че ми е малко трудно да те преглътна. С евтината романтична драма и позата ти на защитничка на безпомощните. А това, че не е само поза, те прави още по-непоносима. Моля те, не се колебай да го приемеш лично.

— Трябваше ти да си Сойката-присмехулка. Нямаше да се наложи никой да ти подава реплики — казвам аз.

— Вярно. Но никой не ме харесва — казва ми тя.

— Въпреки това ти се довериха. Да ме измъкнеш — напомням й аз. — И се страхуват от теб.

— Тук — може би. В Капитола сега ти си тази, от която се страхуват. — На прага се появява Гейл и Джоана сръчно откачва тръбичката и пак ме свързва към системата с морфлинг. — Братовчед ти не се страхува от мен — казва тя с поверителен тон. Скача от леглото ми, прекосява стаята и отива до вратата, като побутва Гейл по крака с бедрото си, докато минава покрай него. — Нали, красавецо? — Чуваме смеха й, докато тя изчезва надолу по коридора.

Повдигам вежди към него, докато той хваща ръката ми.

— Ужас — прошепва той. Засмивам се, но от смеха ме заболява. — Внимавай. — Той ме гали по лицето, докато болката затихва. — Трябва да престанеш да се забъркваш в неприятности.

— Знам. Но някой взриви цяла планина — отговарям.

Вместо да се отдръпне, той се навежда по-близо до мен и се вглежда изпитателно в лицето ми.

— Мислиш, че съм безсърдечен.

— Знам, че не си. Но няма да ти кажа, че всичко е наред — отговарям аз.

Сега той се дръпва назад, почти нетърпеливо.

— Катнис, каква разлика има всъщност между това да смажем враговете си в мината или да ги свалим от небето с една от стрелите на Бийти? Резултатът е същият.

— Не знам. Първо, в Осми ни нападнаха. Болницата беше нападната — казвам.

— Да, и онези самолети дойдоха от Окръг 2 — казва той. — Така че като ги отстранихме, предотвратихме по-нататъшни атаки.

— Но този начин на мислене… можеш да го превърнеш в аргумент, за да убиеш всеки, по всяко време. Можеш да оправдаеш изпращането на деца в Игрите на глада, за да накараш окръзите да спазват правилата — казвам аз.

— Не приемам това.

— Аз — да. Сигурно защото съм била на арената.

— Добре. Умеем да спорим — казва той. — Винаги сме умеели. Може би това е добре. Между нас казано, сега Окръг 2 е на наша страна.

— Наистина ли? — За миг в мен припламва чувство на триумф. После се сещам за хората на площада. — Имаше ли боеве, след като ме простреляха?

— Не много. Работещите в Ореха откриха огън по войниците на Капитола. Бунтовниците просто седяха безучастно и гледаха — казва той. — Всъщност цялата страна просто седеше безучастно и гледаше.

— Е, това го правят най-добре — казвам аз.

Бихте си помислили, че след загубата на важен телесен орган ви се полага да останете на легло няколко седмици, но по някаква причина моите лекари искат да стана и да проходя почти веднага. Въпреки морфлинга, през първите няколко дни болката отвътре е жестока, но след това значително намалява. Болката от натъртените ребра обаче обещава да се задържи доста време. Започвам да изпитвам яд към Джоана, задето се възползва от моя запас от морфлинг, но въпреки това я оставям да си взема колкото поиска.

Носят се необуздани слухове за смъртта ми, затова изпращат екипа да ме заснеме на болничното ми легло. Гордо показвам шевовете си и впечатляващите синини от натъртванията и поздравявам окръзите с успешната им битка за единство. После предупреждавам Капитола да ни очаква скоро.

Като част от възстановяването си всеки ден правя кратки разходки над земята. Един следобед Плутарх идва с мен и ми съобщава нови сведения за сегашното ни положение. Сега, когато Окръг 2 се е съюзил с нас, бунтовниците си дават кратък отдих от войната, за да се прегрупират. Укрепват снабдителните линии, грижат се за ранените, реорганизират войските си. Капитолът, също като Окръг 13 по време на Тъмните дни, се оказва изцяло откъснат от всякаква външна помощ, като продължава да заплашва враговете си с ядрено нападение. За разлика от Тринайсети, Капитолът не е в положение да се възстанови и да задоволява сам нуждите си.

— О, градът може и да успее да се справи криво-ляво за известно време — казва Плутарх. — Със сигурност има складирани припаси за извънредни ситуации. Но важната разлика между Тринайсети и Капитола са очакванията на населението. Тринайсети беше свикнал на лишения, докато Капитолът знаеше само едно: Panem et Circenses.

— Какво е това? — Разпознавам думата „Панем“, разбира се, но останалото звучи безсмислено.

— Това е поговорка от преди хиляди години, написана на език, наречен латински, за място, наречено Рим — обяснява той. — Panem et Circenses в превод означава „Хляб и зрелища“. Авторът казва, че в замяна на пълни стомаси и забавления неговият народ се е отказал от политическите си отговорности и следователно — от своята власт.

Сещам се за Капитола. За разточителното изобилие от храна. И върховното забавление. Игрите на глада.

— Значи това е предназначението на окръзите. Да осигуряват хляб и зрелища.

— Да. И докато има хляб и зрелища, Капитолът може да контролира своята малка империя. В момента той не може да осигури нито едното, нито другото, не и по стандарта, с който са свикнали хората — казва Плутарх. — Имаме храната, а аз се готвя да уредя един развлекателен пропо клип, който със сигурност ще се хареса. В края на краищата, всички обичат сватбите.

Замръзвам на място, отвратена от мисълта за това, което предлага. По някакъв начин да инсценира някаква перверзна сватба между Пийта и мен. Нямам сили да застана пред онова еднопосочно стъкло, откакто съм се върнала, и искам единствено Хеймич да ме осведомява за състоянието на Пийта. Той говори много малко за това. Изпробват се различни техники. Едва ли ще намерят начин да го излекуват истински. А сега искат да се омъжа за него заради някакво пропо?

Плутарх бърза да ме успокои:

— О, не, Катнис. Не твоята сватба. На Финик и Ани. Трябва само да дойдеш и да се преструваш, че си щастлива заради тях.

— Това е едно от малкото неща, за които няма да се наложи да се преструвам, Плутарх — казвам му аз.

Следващите няколко дни преминават в трескава дейност, докато се планира събитието. Тук ясно проличават различията между Капитола и Окръг 13. Когато Коин казва „сватба“, тя има предвид двама души да поставят подписите си върху лист хартия и да им бъде отпуснато ново жилищно отделение. Плутарх има предвид стотици хора, облечени в скъпи и хубави дрехи, и тридневни празненства. Забавно е да ги гледам как спорят за подробностите. Плутарх трябва да се бори за всеки гост, за всяка музикална нота. След като Коин налага вето върху вечерята, забавленията и алкохола, Плутарх изкрещява: „Какъв е смисълът от един пропо клип, ако никой не се забавлява?“

Трудна работа е да наложиш ограничен бюджет на един гейм-мейкър. Но дори едно тихо и спокойно празненство предизвиква вълнение в Тринайсети, където, изглежда, нямат никакви празници. На съобщението, че се търсят деца, които да изпеят сватбената песен на Окръг 4, се отзовават почти всички деца. Няма недостиг на доброволци, които да помогнат за изработването на украсите. В трапезарията хората обсъждат развълнувано събитието.

Може би причината е и в нещо повече от празненствата. Може би е заради това, че всички копнеем да се случи нещо хубаво и искаме да бъдем част от него. Това би обяснило защо — когато Плутарх изпада в истерия по въпроса какво ще облече булката — аз доброволно се наемам да заведа Ани в къщата ми в Окръг 12, където Цина остави всевъзможни вечерни тоалети в голям гардероб на долния етаж. Всички сватбени рокли, които изработи за мен, бяха върнати в Капитола, но са останали някои, които носех по време на Турнето на победата. Изпитвам леки съмнения доколко е разумно да съм с Ани, тъй като единственото, което всъщност знам за нея, е, че Финик я обича, а всички я смятат за луда. По време на пътуването с ховъркрафта решавам, че е не толкова луда, колкото нестабилна. Смее се на неподходящи места в разговора или изведнъж престава да говори. Зелените й очи се фиксират върху някоя точка така напрегнато, че се мъчиш да разбереш какво вижда в празния въздух. Понякога без никаква причина притиска ушите си с ръце, сякаш за да заглуши мъчителен звук. Добре, може да е особена, но щом Финик я обича, това ми стига.

Получавам позволение подготвителният ми екип да ме придружи, което ме освобождава от необходимостта да вземам каквито и да е свързани с модата решения. Когато отварям гардероба, всички замлъкваме, защото присъствието на Цина се усеща невероятно силно в плъзгането на тъканите. После Октавия се отпуска на колене, потрива крайчето на една пола по бузата си и избухва в сълзи.

— От толкова отдавна — изхълцва тя, — не съм виждала нищо красиво.

Въпреки резервите от страна на Коин, че е твърде екстравагантно, и от страна на Плутарх — че е твърде мизерна, сватбата е невероятен хит. От Окръг 13 са имали щастието да бъдат поканени триста души. Всички носят ежедневните си дрехи, украсите са направени от есенни листа, музиката е осигурена от детски хор под акомпанимента на единствения цигулар, успял да се измъкне от Дванайсети с инструмента си. Така че сватбата е скромна — невероятно скромна по стандартите на Капитола. Няма значение, защото нищо не може да си съперничи с красотата на двойката. Не е заради взетите назаем изящни дрехи — Ани е облечена в зелената копринена рокля, която носих в Окръг 5, Финик — в един от костюмите на Пийта, поправен за него, — макар че дрехите са зашеметяващи. Кой може да не забележи сияещите лица на двама души, за които този ден някога е бил практически невъзможен? Долтън, скотовъдецът от Окръг 10, води церемонията, тъй като е подобна на онази, която се използва в неговия окръг. В Окръг 4 обаче има специфични нюанси. Мрежа, изплетена от дълги треви, покрива младоженците, докато изричат брачните си клетви, после докосват устните си със солена вода и следва древна сватбена песен, в която се казва, че бракът е като плаване по море.

Не, не се налага да се преструвам, че съм щастлива заради тях.

След целувката, която скрепява съюза, след поздравленията и наздравицата с ябълков сайдер, цигуларят подхваща мелодия, която омайва всички от Окръг 12. Може и да бяхме най-малкият, най-беден окръг в Панем, ние умеем да танцуваме. За тази част няма специален сценарий, но Плутарх, който режисира пропо клипа от контролната стая, сигурно стиска палци. И наистина, Мазната Сае сграбчва ръката на Гейл, издърпва го в средата на залата и застава срещу него. Хората се стичат да се присъединят към тях, оформяйки две дълги редици. И танците започват.

Стоя настрани и пляскам с ръце в ритъма на музиката, когато една мършава ръка ме ощипва силно над лакътя. Джоана ме гледа намръщено.

— Нима ще изпуснеш този шанс да покажеш на Сноу как танцуваш?

Права е. Какво може да изрази по-силно радостта от победата от една щастлива Сойка-присмехулка, която се върти вихрено под звуците на музиката? Намирам Прим в тълпата. Тъй като в зимните вечери имахме много време да се упражняваме, всъщност си партнираме доста добре. Казвам й да не се тревожи за натъртените ми ребра и заставаме в редицата. Боли ме, но удоволствието да покажа на Сноу как танцувам с малката си сестра напълно заличава другите чувства.

Танцуването ни преобразява. Показваме стъпките на гостите от Окръг 13. Настояваме за специален танц в чест на булката и младоженеца. Хващаме се за ръце, образуваме огромен, въртящ се кръг и всеки показва уменията си. От толкова отдавна не се е случвало нищо глупаво, весело или забавно. Би могло да продължи цяла нощ, ако не настъпва време за последното събитие, планирано в пропо клипа на Плутарх. Нещо, за което не знаех, но пък и то трябваше да е изненада.

Четирима души докарват количка с огромната сватбена торта от една странична стая. Повечето гости се дръпват назад, за да направят път за това рядко и невероятно произведение, това ослепително творение с глазура от синьо-зелени вълни с бели гребени, в които плуват риби и платноходки, тюлени и морски цветя. Но аз си пробивам път през тълпата, за да получа потвърждение на онова, което разбрах от пръв поглед. Със същата сигурност, с която бодовете на бродерията върху роклята на Ани са направени от ръката на Цина, цветята на глазурата върху тортата са създадени от ръката на Пийта.

Това може и да изглежда като дреболия, но говори страшно много. Хеймич е скрил доста неща от мен. Момчето, което видях за последен път, което крещеше като лудо и се мъчеше да се освободи от ремъците, никога не би могло да направи това. Не би могло да се съсредоточи, да овладее ръцете си, да изработи нещо толкова съвършено за Финик и Ани. Сякаш предусетил реакцията ми, Хеймич застава до мен.

— Да поговорим — казва той.

Излизаме навън в коридора, далече от камерите, и питам:

— Какво става с него?

Хеймич поклаща глава:

— Не знам. Никой не знае. Понякога е почти с ума си, а после без причина пак откача. Правенето на тортата беше един вид терапия. Работи по нея в продължение на дни. Докато го наблюдавах… изглеждаше почти както преди.

— Значи има пълна свобода на действие? — питам. Тази мисъл ме изнервя на поне пет различни нива.

— О, не. Изработваше глазурата под строга охрана. Все още го държат под ключ. Но говорих с него — казва Хеймич.

— Очи в очи? — питам аз. — И той не обезумя?

— Не. Много ми е сърдит, но все по основателни причини. Че не съм му казал за бунтовническия заговор и какво ли още не. — За момент Хеймич прави пауза, сякаш решава нещо. — Казва, че иска да те види.

Намирам се на платноходка от глазура, подмятана от синьо-зелените вълни, палубата се движи под краката ми. Подпирам се на стената, за да не залитна. Това не беше част от плана. Отписах Пийта още в Окръг 2. После щях да отида в Капитола, да убия Сноу и самата аз да намеря смъртта си. Онзи изстрел беше само временна пречка. Изобщо не се предполагаше да чуя думите: Той казва, че иска да те види. Но след като ги чух, няма начин да откажа.

В полунощ стоя пред вратата на килията му. На болничната му стая. Трябваше да изчакаме Плутарх да монтира филма от сватбата — остава доволен въпреки че според него това не е „истинско пиршество“.

— Най-хубавото на факта, че Капитолът в общи линии не обръщаше внимание на Окръг 12 през всичките тези години, е, че сте запазили известна спонтанност. Публиката много обича това. Например онзи момент, в който Пийта обяви, че е влюбен в теб, или твоето изпълнение с къпините. Така се прави добра телевизия.

Иска ми се да можех да се срещна с Пийта насаме. Но публиката от лекари се е събрала зад еднопосочното стъкло, с готови бележници, с вдигнати писалки. Хеймич ми казва в слушалката да влизам и бавно отварям вратата.

Сините очи се приковават незабавно върху мен. На всяка ръка има три колана и тръбичка за парализиращ газ в случай, че почне да буйства. Той обаче не се мъчи да се освободи, а ме наблюдава с предпазливото изражение на човек, който все още не е изключил възможността да се намира до мут. Приближавам се и заставам на около метър от леглото. Няма какво да правя с ръцете си, затова ги скръствам върху ребрата си, сякаш за да се предпазя, а после казвам:

— Здрасти.

— Здрасти — отговаря той. Звучи като неговия глас, почти като неговия, само че има нещо ново. Нотка на подозрение и укор.

— Хеймич каза, че си искал да говориш с мен — казвам аз.

— Да те погледна, като за начало. — Сякаш чака да се преобразя в точещ лиги вълк мутант право пред очите му. Гледа ме втренчено толкова дълго, че усещам как крадешком хвърлям погледи към еднопосочното стъкло с надеждата за някакви напътствия от Хеймич, но слушалката ми остава безмълвна. — Не си много наедряла, нали? Нито особено красива?

Знам, че е минал през адски мъчения и все пак тази забележка не ми харесва.

— Е, и ти си изглеждал по-добре.

Съветът на Хеймич да се отдръпна е заглушен от смеха на Пийта.

— И не си никак любезна. Да ми кажеш това след всичко, което преживях.

— Да. Всички преживяхме много неща. А ти си онзи, който винаги е любезен. Не аз. — Правя всичко погрешно. Не знам защо съм настроена толкова отбранително. Измъчвали са го! „Отвлекли са“ спомените му с отрова от хрътоси! Какво ми става? Усещам, че може да се разкрещя — без дори да знам за какво — и решавам да се махам оттам. — Виж, не се чувствам особено добре. Може би ще намина утре.

Пред вратата съм, когато гласът му ме спира.

— Катнис, помня за хляба.

Хлябът. Единственият ни миг на истинска близост преди Игрите на глада.

— Показали са ти записа, на който разказвам за това — казвам.

— Не. Има ли запис, на който говориш за това? Защо Капитолът не го е използвал срещу мен? — пита той.

— Направих го в деня, когато те спасиха — отговарям аз. Усещам остра болка в ребрата. Танците бяха грешка. — Е, какво си спомняш?

— Теб. В дъжда — казва той тихо. — Как ровеше в кофата ни за смет. Как изгорих хляба. Как майка ми ме удари. Как изнесох хляба за прасето, но вместо това ти го дадох.

— Така беше. Точно това се случи — казвам аз. — На другия ден, след училище, исках да ти благодаря. Но не знаех как.

— В края на деня бяхме навън. Опитах се да уловя погледа ти. Ти извърна очи. А после… мисля, че по някаква причина ти откъсна едно глухарче. — Кимвам. Наистина помни. Никога не съм говорила за този момент. — Трябва да съм те обичал много.

— Да, обичаше ме. — Гласът ми секва и се преструвам, че кашлям.

— А ти обичаше ли ме? — пита той.

Не откъсвам очи от плочките на пода.

— Всички казват така. Всички казват, че именно затова Сноу е наредил да те изтезават. За да ме пречупи.

— Това не е отговор — казва ми той. — Не знам какво да мисля, когато ми показват някои записи. На първата арена изглеждаше, сякаш се опитваш да ме убиеш с онези хрътоси.

— Опитвах се да ви убия всичките — казвам аз. — Бяхте ме хванали като в капан на едно дърво.

— По-късно има много целуване. Не изглежда много искрено от твоя страна. Харесваше ли ти да ме целуваш? — пита той.

— Понякога — признавам аз. — Нали знаеш, че ни гледат хора?

— Знам. А Гейл? — продължава той.

Пак се ядосвам. Не ме е грижа за неговото възстановяване — това не влиза в работата на хората зад стъклото.

— Той също не се целува зле — казвам кратко.

— И никой от двама ни нямаше нищо против? Че целуваш другия? — пита той.

— Не. Всеки от двама ви щеше да има нещо против. Но не съм искала разрешение — казвам му аз.

Пийта се засмива отново — студено, пренебрежително.

— Е, наистина си те бива, нали?

Хеймич не възразява, когато излизам навън. Тръгвам по коридора. През лабиринта от стаи. Намирам една топла тръба в някакво перално помещение и се скривам зад нея. Минава много време, преди да разбера защо съм толкова разстроена. Когато разбирам истината, тя е почти убийствена. Всичките тези месеци, в които приемах за даденост, че Пийта ме смята за прекрасна, приключиха. Най-после той ме вижда такава, каквато съм в действителност. Жестока. Подозрителна. Склонна да манипулирам хората. Смъртоносна.

И аз го мразя за това.