Сюзан Колинс
Сойка-присмехулка (3)

3

В очите на Жълтурчето се отразява слабата светлина на аварийната лампа над вратата. Самият той е сложил глава върху ръката на Прим и е поел пак задължението си да я пази през нощта. Тя се е сгушила плътно до майка ми. Заспали, двете изглеждат точно както в сутринта на Жътвата, от която попаднах в първите ми Игри. Дали са ми отделно легло, защото още се възстановявам, а и никой не може да спи с мен, защото цяла нощ сънувам кошмари и се мятам насам-натам.

След като се въртя и не мога да си намеря място в продължение на часове, най-после се примирявам, че ще прекарам още една безсънна нощ. Под бдителния поглед на Жълтурчето прекосявам на пръсти студения настлан с плочки под и отивам до скрина.

В средното чекмедже са отпуснатите ми от правителството дрехи. Тук всички носят еднакви сиви панталони и ризи: ризата е прибрана в кръста. Под дрехите държа малкото вещи, които носех със себе си, когато ме вдигнаха от арената. Брошката с изображение на сойка-присмехулка. Подаръкът, който Пийта ми даде за спомен — златния медальон с капаче, със снимки на майка ми, Прим и Гейл. Сребърен парашут, в който са прибрани канелка за извличане на сок от дървета и перлата, която Пийта ми подари няколко часа преди да взривя силовото поле. От Окръг 13 ми конфискуваха тубичката с мехлем, за да я използват в болницата, както и лъка и стрелите, защото само на пазачите е разрешено да носят оръжие. Прибрани са на съхранение в склада за оръжие.

Търся парашута, намирам го и стискам перлата в шепа. Сядам на леглото и се улавям, че потърквам гладката повърхност на перлата с преливащи се цветове напред-назад по устните си. Кой знае защо, това ми действа успокоително. Като прохладна целувка от човека, който ми я подари.

— Катнис? — прошепва Прим. Будна е и ме гледа в тъмното. — Какво има?

— Нищо. Просто лош сън. Заспивай. — Това е автоматична реакция. Да не казвам нищо на Прим и майка ми, за да ги предпазя.

Прим се измъква внимателно от леглото, за да не събуди майка ми, взема на ръце Жълтурчето и сяда до мен. Докосва ръката ми, свита около перлата.

— Студена си. — Тя издърпва другото одеяло от долния край на леглото и загръща и трима ни, като ме обвива в топлината си и в топлата козина на Жълтурчето. — На мен можеш да кажеш, нали знаеш. Аз умея да пазя тайни. Дори от мама.

Значи наистина вече го няма. Момиченцето със стърчащия навън като патешка опашка край на блузата, същото, което имаше нужда от помощ, за да стигне чиниите, и молеше да види глазираните торти на витрината на пекарницата. Времето и трагедията я принудиха да порасне прекалено бързо, много по-бързо, отколкото ми се иска, и да се превърне в млада жена, която шие кървящи рани и знае, че на майка ни не може да се казва всичко.

— Утре сутринта ще дам съгласието си да бъда Сойката-присмехулка — казвам й аз.

— Защото искаш или защото се чувстваш принудена да го направиш?

Засмивам се леко.

— Сигурно и двете. Не, така искам. Така трябва, ако това ще помогне на бунтовниците да победят Сноу. — Стисвам перлата по-здраво в юмрука си. — Просто… става въпрос за Пийта. Страхувам се, че ако наистина победим, бунтовниците ще го екзекутират като предател.

Прим се замисля.

— Катнис, според мен ти не разбираш колко важна си за каузата. Важните хора обикновено получават каквото искат. Ако искаш да опазиш Пийта от бунтовниците, можеш да го направиш.

Сигурно съм важна. Положиха доста усилия, за да ме спасят и да ме доведат в Окръг 12.

— Искаш да кажеш… че бих могла да поискам имунитет за Пийта? И те ще трябва да приемат?

— Мисля, че може да поискаш всичко и те ще трябва да приемат. — Прим сбърчва чело. — Само че как може да си сигурна, че ще удържат на думата си?

Спомням си всички лъжи, които Хеймич наговори на Пийта и мен, за да ни накара да направим каквото иска. Какво ще попречи на бунтовниците да се отметнат от споразумението? Устно обещание зад затворени врати, дори заявление, написано на хартия — тези неща могат лесно да изчезнат като дим след войната. Съществуването или валидността им могат да бъдат отречени. Никой от Командването не би свидетелствал в моя полза. Вероятно точно те ще подпишат смъртната присъда на Пийта. Ще ми трябват много повече свидетели. Ще имам нужда от всеки, когото успея да намеря.

— Ще трябва да бъде публично — казвам аз. Жълтурчето махва бързо с опашка, което приемам като съгласие. — Ще поискам от Коин да го обяви пред цялото население на Окръг Тринайсет.

Прим се усмихва:

— О, това е добре. Не е гаранция, но ще им бъде много по-трудно да се измъкнат от обещанието си.

Изпитвам облекчението, което усещаш, когато си намерил истинското решение.

— Би трябвало да те будя по-често, патенце.

— И аз така искам — казва Прим и ме целува. — Хайде опитай се да поспиш. — И аз заспивам.

На сутринта виждам, че след 7.00 — Закуска веднага следва 7.30 — Явяване в Командването, което е чудесно, защото мога да задвижа нещата. В трапезарията бързо показвам пред сензора разписанието си, което включва и някакъв идентификационен номер. Плъзгам подноса си по металната полица пред големите съдове с храна и забелязвам, че закуската е в обичайния си неизменен вид — купа с гореща зърнена каша, чаша мляко и малка порция плодове или зеленчуци. Днес има пюре от ряпа. Всички плодове и зеленчуци се отглеждат в подземните ферми. Сядам на масата, определена за семействата Евърдийн и Хотърн и още няколко бежанци, и бързо приключвам със закуската, като си мечтая за втора порция, но тук никога няма допълнителни порции. Храненето е сведено до наука. Тръгваш си от трапезарията с достатъчно калории в тялото, за да изкараш до следващото ядене — нито повече, нито по-малко. Размерът на порцията се определя според възрастта, ръста, типа телосложение, здравословното състояние и количеството физически усилия, изисквано от разписанието ти. Хората от Окръг 12 вече получават малко по-големи порции от жителите на Тринайсети, с надежда да качим някой и друг килограм. Сигурно кльощавите войници се изморяват много бързо. Планът обаче действа. Само след месец започваме да изглеждаме по-здрави, особено децата.

Гейл оставя подноса си до мен и се мъча да не гледам неговото пюре от ряпа твърде жално, защото наистина искам още, но той е много бърз. Въпреки че насочвам цялото си внимание към задачата да сгъна изискано салфетката си, в купичката ми той изсипва пълна лъжица пюре от ряпа.

— Трябва да престанеш с това — казвам аз, но тъй като вече загребвам храната, не звучи особено убедително. — Наистина. Сигурно е забранено или нещо подобно. — Тук имат много стриктни правила за храната. Например, ако не доядеш нещо и искаш да си го запазиш за по-късно, не можеш да го изнесеш от трапезарията. Очевидно отначало е имало инциденти с презапасяване с храна. За двама души като Гейл и мен, които от години се занимават с прехраната на семействата си, това не е особено приятно. Знаем какво е да си гладен, но не и да ни нареждат как да разпределяме провизиите, с които разполагаме. В някои отношения Окръг 13 е дори още по-склонен да налага контрол, отколкото Капитолът.

— Какво могат да ми направят? Вече ми взеха комуникационната гривна — казва Гейл.

Докато обирам всичко от купичката си, ме осенява вдъхновение.

— Хей, може би е добре да поставя това като условие, за да бъда Сойката-присмехулка.

— Да разрешат да ти прехвърлям пюрето от ряпа ли? — казва той.

— Не, да ни разрешат да ловуваме. — Това приковава вниманието му. — Ще трябва да даваме всичко в кухнята. Но въпреки това, ще можем… — Не е нужно да довършвам, защото той разбира. Ще можем да бъдем над земята. Навън в гората. Ще можем отново да бъдем такива, каквито сме.

— Направи го — казва той. — Сега е моментът. Можеш да поискаш луната, и те ще трябва да намерят начин да ти я донесат.

Той не знае, че аз вече искам луната, защото ще поискам да пощадят живота на Пийта. Преди да успея да реша дали да му кажа или не, звънецът оповестява края на нашата смяна за хранене. Мисълта да се изправя сама пред Коин ме изнервя.

— Какво имаш сега по разписание?

Гейл поглежда ръката си:

— Урок по история на ядрените оръжия. Където, между другото, отсъствието ти беше отбелязано.

— Аз трябва да отида в Командването. Ще дойдеш ли с мен?

— Добре. Но след вчера може и да ме изхвърлят. — Докато отиваме да си оставим подносите, той казва: — Знаеш ли, по-добре да включиш и Жълтурчето в списъка си с искания. Не мисля, че идеята за безполезните домашни любимци е добре позната тук.

— О, ще му намерят задача. Ще му я татуират на лапата всяка сутрин — казвам. Но мислено си отбелязвам да включа и него заради Прим.

Когато стигаме до Командването, Коин, Плутарх и всичките им хора вече са се събрали. При вида на Гейл няколко души повдигат вежди, но не го изхвърлят. Мислените бележки, които си водех, са станали твърде объркани, затова веднага искам лист хартия и молив. Привидният ми интерес към разискванията — показвам такъв за първи път, откакто съм тук — ги сварва неподготвени. Няколко души се споглеждат. Вероятно са имали намерение да ми изнесат някаква свръх специална лекция. Вместо това обаче, Коин лично ми връчва материалите за писане и всички чакат мълчаливо, докато аз сядам на масата и набързо нахвърлям списъка си. Жълтурче. Ловуване. Имунитет за Пийта. Публично обявен.

Това е. Сега вероятно е единственият ми шанс да сключа сделка. Мисли. Какво друго искаш? Усещам го, застанал до рамото ми. Гейл — добавям към списъка. Едва ли мога да се справя без него.

Главоболието се задава и мислите ми се объркват. Затварям очи и започвам да изреждам безмълвно.

Казвам се Катнис Евърдийн. На седемнайсет години съм. Моят дом е Окръг 12. Участвах в Игрите на глада. Избягах. Капитолът ме мрази. Пийта беше взет в плен. Жив е. Предател е, но е жив. Трябва да го опазя жив…

Списъкът. Все още ми се вижда прекалено малък. Би трябвало да се опитам да мисля по-мащабно, отвъд сегашното ни положение, в което съм от изключителна важност, към бъдещето, в което може да не струвам нищо. Не трябва ли да искам повече неща? За семейството си? За другите от моя окръг? Кожата ме засърбява от пепелта на мъртвите. Усещам отвратителния допир на черепа до обувката си. Мирисът на кръв и рози щипе носа ми.

Моливът се задвижва сам по хартията. Отварям очи и виждам разкривените букви. ДА УБИЯ СНОУ. Ако го заловят, искам това изключително право.

Плутарх кашля дискретно:

— Приключваш ли вече?

Вдигам поглед и забелязвам часовника. Седяла съм тук двайсет минути. Финик не е единственият, който има проблеми с вниманието.

— Да — казвам. Гласът ми звучи дрезгаво, затова прочиствам гърло. — Да, съгласна съм. Ще бъда вашата Сойка-присмехулка.

Изчаквам, за да могат да въздъхнат от облекчение и да се потупат взаимно по гърбовете. Както винаги, Коин остава невъзмутима и ме наблюдава, без да реагира.

— Но имам някои условия. — Приглаждам листа и започвам. — Семейството ми трябва да задържи котарака ни. — Най-дребната ми молба разпалва спор. Според бунтовниците от Капитола няма никакъв проблем — разбира се, че мога да си задържа домашния любимец, — докато представителите на Окръг 13 подробно обясняват какви изключителни затруднения ще създаде това. Най-после е решено да бъдем преместени на най-горното ниво, което предлага изключителен лукс — двайсет сантиметров прозорец над земята. Жълтурчето може да влиза и да излиза по своята работа. От него ще се очаква да се изхранва сам. Ако пропусне вечерния час, ще бъде заключен отвън. Ако предизвика проблеми със сигурността, ще бъде застрелян незабавно.

Това звучи приемливо. Не много различно от начина, по който живее, откакто заминахме. С изключение на тази част със застрелването. Ако изглежда прекалено слаб, мога да му подхвърлям тайно по малко вътрешности, стига следващото ми искане да бъде удовлетворено.

— Искам да ловувам. С Гейл. В гората — казвам. При тези думи всички замлъкват.

Бързам да продължа, преди да могат да откажат.

— Работата е там, че… не мога да дишам, затворена тук като… Ще се възстановя по-бързо, ако… мога да ловувам.

Плутарх започва да обяснява трудностите в случая — опасностите, засилената сигурност, риска от нараняване — но Коин го прекъсва насред изречението:

— Не. Пуснете ги. Дайте им по два часа на ден, които ще им удържите от времето за тренировки. Радиус от четвърт миля. С радиостанции и гривни за проследяване на глезените. Какво е следващото?

Преглеждам бързо списъка си.

— Гейл. Ще трябва да бъде с мен, за да мога да правя това.

— С теб, в смисъл? Извън обсега на камерите? До теб през цялото време? Сега него ли искаш да представим като новия ти любим? — пита Коин.

Не го казва с някаква особена злостна нотка — точно обратното, гласът й звучи безпристрастно. Но все пак съм шокирана и ахвам.

— Какво?

— Мисля, че би трябвало да продължим настоящата романтична връзка. Едно бързо отдръпване от Пийта може да накара зрителите да престанат да й съчувстват — казва Плутарх. — Особено след като смятат, че е бременна с неговото дете.

— Съгласна съм. Така че за пред публиката можем да представяме Гейл просто като твой съмишленик. Това устройва ли те? — пита Коин. Продължавам да я гледам безмълвно. Тя нетърпеливо повтаря: — За Гейл? Това ще бъде ли достатъчно?

— Винаги можем да го представим като твой братовчед — казва Фулвия.

— Не сме братовчеди — казваме двамата с Гейл в един глас.

— Добре, но вероятно ще е добре да поддържаме тази версия при появяванията ви пред камера — казва Плутарх. — Извън обсега на камерите той е изцяло твой. Още нещо?

Смутена съм от обрата, който приема разговорът. Намеците, че мога с такава готовност да се откажа от Пийта, че съм влюбена в Гейл, че цялата история е била преструвка. Бузите ми пламват. Дори самата представа, че изобщо се замислям кой искам да бъде представен като мой любим, предвид сегашното ни положение, е унизителна. Обхваната от гняв, изричам най-важното си условие:

— Когато войната свърши, ако спечелим, Пийта трябва да бъде помилван.

Гробна тишина. Чувствам как тялото на Гейл се напряга. Сигурно трябваше да го предупредя, но не бях сигурна как ще реагира. Не и когато планът включва Пийта.

— Да не му бъде наложена никаква форма на наказание — продължавам аз и се сещам за още нещо. — Същото важи и за останалите заловени трибути, Джоана и Енобария. — Откровено казано, не ме е грижа за Енобария, злобната жена-трибут от Окръг 2. Всъщност, противна ми е, но ми се струва неправилно да я изключа от списъка.

— Не — казва Коин категорично.

— Да — изстрелвам в отговор. — Те не са виновни, че ги изоставихте на арената. Кой знае какво им причинява Капитолът?

— Те ще бъдат съдени заедно с други военнопрестъпници, и третирани, както трибуналът намери за уместно — казва тя.

— Ще им бъде даден имунитет! — Усещам как се надигам от стола си, гласът ми е силен и кънти. — Лично ще обещаете това пред цялото население на Окръг 13 и остатъка от Дванайсети. Скоро. Днес. То ще бъде записано за бъдещите поколения. Вие и вашето правителство ще поемете отговорността за тяхната безопасност, или ще си намерите друга Сойка-присмехулка!

Думите ми увисват във въздуха за един дълъг миг.

— Точно това ни трябва! — прошепва Фулвия на Плутарх. — Както е сега. С костюм, стрелба на фон и малко дим.

— Да, точно това ни трябва — промърморва Плутарх.

Иска ми се да ги изгледам гневно, но чувствам, че ще е грешка да отклоня вниманието си от Коин. Виждам я как изчислява цената на моя ултиматум, съпоставяйки я с възможната ми стойност.

— Какво ще кажете, госпожо президент? — пита Плутарх. — Можете да издадете официален указ за помилване, предвид обстоятелствата. Момчето… дори не е пълнолетно.

— Добре — казва накрая Коин. — Но гледай да изпълниш както трябва ролята си.

— Ще я изпълня, след като направите съобщението — казвам аз.

— Свикайте съвещание на комисията за национална сигурност по време на Часа за размишления днес — нарежда тя. — Ще направя съобщението тогава. Остана ли нещо друго в списъка ти, Катнис?

Хартията е смачкана на топка в десния ми юмрук. Слагам листа на масата, приглаждам го и прочитам разкривените букви.

— Само още едно нещо. Да убия Сноу.

За първи път досега виждам нещо като усмивка по устните на президента.

— Когато дойде моментът, двете с теб ще хвърляме ези-тура.

Може би е права. Със сигурност не съм единствената, която претендира за правото да отнеме живота на Сноу. И мисля, че мога да разчитам на нея да се погрижи за това.

— Приемам.

Коин поглежда часовника на ръката си. И тя има разписание, което трябва да спазва.

— В такъв случай ще я оставя в твоите ръце, Плутарх. — Тя излиза от стаята, последвана от екипа си. Оставаме само четиримата — Плутарх, Фулвия, Гейл и аз.

— Отлично. Отлично. — Плутарх се отпуска на стола си, обляга лакти на масата и разтрива очи. — Знаете ли какво ми липсва? Повече от всичко? Кафето. Питам ви: толкова ли ще е немислимо да пийнем нещо, за да отмием вкуса на кашата и ряпата?

— Не сме предполагали, че ще е толкова строго — обяснява ни Фулвия, докато масажира раменете на Плутарх. — Не и сред по-висшите чинове.

— Или поне, че ще има възможност за малко контрабанда — казва Плутарх. — Дори в Окръг 12 имаше черен пазар, нали?

— Да, „Таласъма“ — отговаря Гейл. — Там разменяхме стоките си.

— Какво ви казвах? А вижте колко почтени сте двамата! Абсолютно неподкупни. — Плутарх въздиша. — Е, хубаво, войните не продължават вечно. Радвам се, че сте част от екипа. — Той протяга ръка настрани, където Фулвия вече му подава голям скицник, подвързан в черна кожа. — Знаеш в общи линии какво искаме от теб, Катнис. Давам си сметка, че храниш смесени чувства по въпроса за участието си. Надявам се, че това ще помогне.

Плутарх плъзва скицника към мен през масата. За миг го гледам подозрително. После любопитството ми надделява. Когато отварям корицата, виждам изображение на самата себе си, застанала изправена и силна, в черна униформа. Само един човек може да е измислил дизайна на този костюм, на пръв поглед — изцяло практичен, на втори — произведение на изкуството. Изработката на шлема, извивката на нагръдника, леката заобленост на ръкавите, за да се виждат белите гънки под ръцете. В неговите ръце пак съм сойка-присмехулка.

— Цина — прошепвам.

— Да. Той ме накара да обещая да не ти показвам този скицник, докато сама не решиш да бъдеш Сойката-присмехулка. Повярвай ми, много се изкушавах — казва Плутарх. — Давай. Прелисти го.

Обръщам бавно страниците, като разглеждам всеки детайл от униформата. Грижливо скроените бронирани пластове, скритите оръжия в ботушите и колана, специалните усилени елементи над сърцето ми. На последната страница, под скица на брошката ми с форма на сойка-присмехулка, Цина е написал: „Все още залагам на теб“.

— Той кога… — Гласът ми изневерява.

— Да видим. Ами, всъщност, след обявяването на Юбилейните игри. Може би няколко седмици преди Игрите? Не са само скиците. Имаме униформите ти. О, а Бийти ти е приготвил нещо наистина специално, което те очаква долу в склада за оръжия. Не казвам какво, за да не разваля изненадата — добавя Плутарх.

— Ще бъдеш най-добре облеченият бунтовник в историята — казва Гейл с усмивка. Внезапно осъзнавам, че е крил нещо от мен. Също като Цина, и той през цялото време е искал да взема това решение.

— Планът ни е да предприемем атака в ефирно време — казва Плутарх. — Да направим поредица пропове — което е съкратено от „пропагандни клипове“ — в които участваш ти и да ги излъчим пред цялото население на Панем.

— Как? — пита Гейл. — Единствено Капитолът контролира излъчването на всички програми.

— Но ние си имаме Бийти. Преди десетина години той реконструира подземната мрежа, по която се предават всички програми. Според него има добър шанс да успеем. Разбира се, трябва да има какво да излъчваме. Така че, Катнис, в студиото те очакват, когато решиш, че си готова. — Плутарх се обръща към асистентката си: — Фулвия?

— С Плутарх обсъждахме как можем да го постигнем. Според нас може би ще бъде най-добре да изграждаме образа ти като наш бунтовнически лидер отвън… навътре. Започваме от възможно най-зашеметяващата външност за Сойката-присмехулка, а после изграждаме личността ти така, че да отговаря на външния вид! — казва тя бодро.

— Вече имате униформата й — казва Гейл.

— Да, но дали да е покрита с белези и кръв? Дали да сияе с пожара на бунта? Доколко може да е изпоцапана, без да събудим отвращение в хората? Във всички случаи гледката трябва да бъде впечатляваща. Искам да кажа, очевидно това — Фулвия бързо се приближава към мен и „кадрира“ лицето ми с ръце — няма да свърши работа. — По рефлекс рязко дръпвам глава назад, но тя вече е почнала да си събира нещата. — Затова сме подготвили още една малка изненада за вас. Елате, елате.

Фулвия ни маха с ръка и двамата с Гейл излизаме в коридора след нея и Плутарх.

— Толкова добронамерено и все пак толкова обидно — прошепва Гейл в ухото ми.

— Добре дошъл в Капитола — прошепвам в отговор. Но думите на Фулвия нямат ефект върху мен. Здраво обгръщам с ръце скицника и се чувствам обнадеждена. Това трябва да е правилното решение. Щом Цина е искал така.

Качваме се в асансьора и Плутарх преглежда бележника си.

— Я да видим. Отделение 3908. — Той натиска едно копче, отбелязано с числото 39, но не се случва нищо.

— Трябва да сложиш ключа — казва Фулвия.

Плутарх издърпва изпод ризата си ключ, закачен на тънка верижка и го пъха в ключалката, която не съм забелязала до този момент. Вратите плавно се затварят.

— Да, точно така.

Асансьорът се спуска десет, двайсет, повече от трийсет нива надолу, по-надолу, отколкото изобщо съм си представяла, че се простира Окръг 13. Виждаме широк бял коридор с червени врати от двете страни, които изглеждат почти декоративни в сравнение със сивите на горните етажи. Всички са означени само с номера. 3901, 3902, 3903…

Тръгваме, а аз поглеждам назад и виждам как асансьорът се затваря и пред вратите му пада метална решетка. Когато се обръщам, един пазач се е появил безшумно от едно от помещенията в далечния край на коридора. Той тръгва с широки крачки към нас, а вратата зад него безшумно се затваря.

Плутарх се насочва към него и вдига ръка за поздрав, а ние, останалите, го следваме. Тук долу имам чувството, че нещо не е както трябва. Не е само заради решетката пред асансьора, нито клаустрофобичното чувство от това, че сме толкова дълбоко под земята, нито острата миризма на дезинфекционен препарат. Хвърлям поглед към Гейл и разбирам, че той също го усеща.

— Здравейте, търсим… — започва Плутарх.

— Сбъркали сте етажа — казва пазачът рязко.

— Наистина ли? — Плутарх пак поглежда в бележника си. — Тук съм записал 3908. Може ли да се обадите на…

— Налага се да ви помоля да си тръгнете. Проблемите при изпълнение на задачите трябва да се отнасят до Главната канцелария — казва пазачът.

Отделение 3908 е точно пред нас. Само на няколко крачки. Във вратата — всъщност във всички врати — нещо липсва. Нямат дръжки.

— Къде казахте, че е тя? — пита Фулвия.

— Ще намерите Главната канцелария на Седмо ниво — казва пазачът и разперва ръце, за да ни вкара обратно в асансьора.

Иззад вратата с номер 3908 се чува звук. Нещо като леко скимтене. Такъв звук издава уплашено куче, за да не го ударят, само че този е прекалено познат и човешки. С Гейл се споглеждаме само за миг, но това е достатъчно дълго време за двама души, които действат в синхрон като нас. Пускам скицника на Цина и той пада със силен трясък в краката на пазача. Секунда след като пазачът се навежда да го вдигне, Гейл също се навежда и го удря с глава.

— О, извинявай — казва Гейл с лек смях, хваща пазача за ръце, сякаш да запази равновесие и леко го отдалечава от мен.

Това е моят шанс. Стрелвам се покрай замаяния пазач, бутам вратата, обозначена с 3908, и ги намирам. Полуголи, насинени и приковани с вериги към стената.

Моят подготвителен екип.