Сюзан Колинс
Сойка-присмехулка (4)

4

Вонята на немити тела, застояла урина и инфекция прониква през облака от дезинфектант. Разпознавам трите фигури единствено по зашеметяващите им модни решения: златните татуировки по лицето на Вения. Накъдрената на масури оранжева коса на Флавий. Бледозелената кожа на Октавия, която сега виси отпуснато, сякаш тялото й е бавно спадащ балон.

Когато ме виждат, Флавий и Октавия се присвиват и се отдръпват назад към облицованите с плочки стени, сякаш очакват да ги нападна, макар че никога не съм била лоша с тях. Най-голямото ми оскърбление към тях са били не особено любезните ми мисли, които пазех за себе си, така че защо се присвиват от ужас?

Пазачът ми нарежда да изляза, но следват звуци като от сборичкване и разбирам, че Гейл е успял да го задържи по някакъв начин. За да получа отговор, се приближавам към Вения, която винаги е била най-силната. Прикляквам и улавям леденостудените й ръце, които стисват моите като менгемета.

— Какво се е случило, Вения? Какво правите тук?

— Доведоха ни. От Капитола — казва тя дрезгаво.

Плутарх влиза зад мен.

— Какво става тук?

— Кой ви доведе? — настоявам аз.

— Някакви хора — казва тя неопределено. — В нощта, когато избяга.

— Помислихме си, че ще ти подейства успокоително да си пак с обичайния си подготвителен екип — казва Плутарх зад гърба ми. — Цина помоли за това.

— И за това ли е помолил Цина? — озъбвам му се. Защото ако има нещо, в което съм сигурна, то е, че Цина никога не би одобрил измъчването на тези трима души, с които успяваше да се справи внимателно и търпеливо. — Защо ги третират като престъпници?

— Наистина не знам. — В гласа му има нещо, което ме кара да му повярвам, а бледността върху лицето на Фулвия го потвърждава. Плутарх се обръща към пазача, който току-що се е появил на вратата, с Гейл точно зад него. — Казаха ми само, че ги държат затворени. Защо им е наложено наказание?

— За кражба на храна. Наложи се да ги обуздаем след кавга за парче хляб — казва пазачът.

Вения вдига вежди, сякаш още се опитва да проумее станалото.

— Никой не ни казваше нищо. Бяхме толкова гладни. Тя взе само едно парче.

Октавия започва да хълца, заглушавайки звука в опърпаната си туника. Сещам се как първия път, когато оцелях на арената, Октавия тайно ми пъхна едно хлебче под масата, защото й беше непоносимо да ме гледа гладна. Сега тя трепери и отивам при нея:

— Октавия? — Докосвам я и тя потръпва. — Октавия? Всичко ще бъде наред. Ще ви измъкна оттук.

— Това изглежда твърде крайна мярка — казва Плутарх.

— И това е, защото са взели парче хляб? — пита Гейл.

— И преди този случай имаше многократни нарушения. Предупредихме ги. Но продължиха да вземат хляб. — Пазачът прави пауза за миг, сякаш озадачен от неспособността ни да разберем. — Не може да се взема хляб.

Не мога да накарам Октавия да си свали ръцете от лицето, но тя го повдига леко. Оковите на китките й се изместват няколко сантиметра надолу и отдолу се разкриват кървящи възпалени рани.

— Ще ви заведа при майка ми. — Обръщам се към пазача. — Свали им оковите.

Пазачът поклаща глава:

— Нямам право.

— Свали ги! Веднага! — крещя аз.

Той губи самообладание. Не е свикнал обикновените граждани да му говорят по този начин.

— Нямам заповед за освобождаване. А ти нямаш право…

— Направи го на моя отговорност — казва Плутарх. — И без друго дойдохме да ги вземем. Иска ги отдел Специална отбрана. Изцяло на моя отговорност.

Пазачът излиза да се обади на някого. Връща се с връзка ключове. Членовете на подготвителния ми екип са били принудени толкова дълго да седят свити, че дори след като оковите са свалени, им е трудно да ходят. Налага се Гейл, Плутарх и аз да им помагаме. Флавий се спъва в металната решетка върху кръглата дупка на пода и стомахът ми се присвива, когато се замислям защо една стая ще има нужда от отводнителен канал. Какви ли петна от човешки страдания са били отмити с маркуч от тези бели плочки…

В болницата намирам майка ми — единственият човек, на когото мога да се доверя да се погрижи за тях. Поради състоянието им минава минута, докато ги разпознае и после по лицето й се изписва ужас. Знам, че той не се дължи на гледката на обезобразени тела, защото те бяха нещо, с което се сблъскваше всеки ден в Окръг 12, а от мисълта, че подобни неща стават и в Окръг 13.

В болницата посрещнаха майка ми на драго сърце, но гледат на нея повече като на медицинска сестра, отколкото на лекар, въпреки че цял живот е лекувала хората. И въпреки това, никой не се намесва, когато тя въвежда тримата в една стая за прегледи, за да прецени колко сериозни са нараняванията им. Настанявам се на една пейка в коридора пред входа на болницата и чакам да чуя присъдата й. Тя ще успее да разчете по телата им болката, която са им причинили.

Гейл сяда до мен и слага ръка на рамото ми.

— Тя ще ги излекува. — Кимвам и се чудя дали си спомня за собственото си жестоко бичуване в Окръг 12.

Плутарх и Фулвия се настаняват на пейката срещу нас, но не коментират състоянието на подготвителния ми екип. Ако не са знаели за малтретирането, тогава как възприемат този ход от страна на президента Коин? Решавам да ги измъкна от неловкото положение.

— Предполагам, че това е предупреждение за всички нас.

— Какво? Не. Какво искаш да кажеш? — пита Фулвия.

— Малтретирането на подготвителния ми екип е предупреждение — казвам й аз. — Не само към мен. Но и към вас. За това, кой всъщност контролира нещата и какво ще се случи, ако не й се подчиняваме. Ако сте се заблуждавали, че имате някаква власт, на ваше място бих се отказала от подобни илюзии още сега. Очевидно, да произхождаш от Капитола, не е нещо, което може да ти осигури защита тук. Може би по-скоро е обратното.

— Не може да правиш сравнение между Плутарх, който разработи стратегията на въстанието, и тези трима гримьори — казва Фулвия ледено.

Свивам рамене:

— Щом казваш, Фулвия. Но какво би станало, ако си спечелиш омразата на Коин? Подготвителният ми екип беше отвлечен. Те могат поне да се надяват един ден да се върнат в Капитола. Гейл и аз можем да живеем в гората. Но вие? Къде ще избягате вие двамата?

— Може би сме малко по-необходими за военните действия, отколкото мислиш — отговаря Плутарх и не изглежда загрижен.

— Разбира се, че сте. Ние, трибутите, също бяхме необходими за Игрите. Докато си свършим работата — казвам аз. — И после ни изхвърляхте с много лека ръка, нали така, Плутарх?

Това слага край на разговора. Чакаме мълчаливо, докато майка ми излиза при нас.

— Ще се оправят — съобщава тя. — Няма трайни физически травми.

— Добре. Прекрасно — казва Плутарх. — Кога могат да почнат работа?

— Сигурно утре — отговаря тя. — Ще трябва да очаквате известна емоционална нестабилност, след онова, което са преживели. Бяха особено зле подготвени, попадайки тук след живота си в Капитола.

— Това се отнася за всички нас — казва Плутарх.

Било защото подготвителният екип е изнемощял, или защото аз съм твърде изнервена, Плутарх ме освобождава от задълженията ми на Сойка-присмехулка за остатъка от деня. Двамата с Гейл слизаме за обяд, където ни сервират яхния от боб и лук, дебела филия хляб и чаша вода. След историята на Вения хлябът засяда на гърлото ми, затова плъзвам остатъка от него върху подноса на Гейл. Докато се храним, никой от двама ни не говори много, но когато купичките ни се изпразват, Гейл издърпва нагоре ръкава си, за да погледне разписанието си.

— Сега имам тренировки.

Издърпвам и моя ръкав и поставям ръката си до неговата.

— И аз. — Спомням си, че сега тренировките означават лов.

Нетърпението ми да избягам в гората, макар и само за два часа, надделява над настоящите ми тревоги. Едно потапяне сред зеленината и слънчевата светлина със сигурност ще ми помогне да си подредя мислите. Щом се отдалечаваме от главните коридори, двамата с Гейл хукваме като освободени от час ученици към оръжейния склад и когато пристигаме, вече съм задъхана и замаяна. Напомняне, че не съм се възстановила напълно. Пазачите ни дават старите ни оръжия, както и ножове и чувал от зебло, който трябва да мине за торба за дивеч. Изтърпявам да закрепят проследяващото устройство на глезена ми и си давам вид, че слушам, докато ми обясняват как да си служа с ръчната радиостанция. Запомням единствено, че радиостанцията има часовник и трябва да се върнем в Тринайсети до определения час — в противен случай ще ни отнемат разрешението да ходим на лов. Това е единственото правило, което ще се постарая да спазвам.

Излизаме навън в просторната, оградена зона за тренировки до гората. Пазачите отварят добре смазаните врати, без да кажат нищо. Ще бъде доста трудно да минем сами през тази ограда — висока е десет метра, винаги е електрифицирана и завършва с остри като бръснач стоманени шипове. Вървим през гората, докато изчезва от погледа ни. На една малка поляна спираме за миг и отмятаме глави, за да се насладим на слънчевата светлина. Разпервам ръце и се завъртам в кръг, но бавно, за да не ми се завие свят.

Отсъствието на дъжд, което забелязах в Дванайсети, е изсушило растенията и тук — листата им са крехки и трошливи и образуват хрущящ килим под краката ни. Събуваме си обувките. Моите и без друго не са ми по мярка, тъй като в духа на правилото, че нищо не бива да се прахосва, на което се подчинява всичко в Окръг 13, ми отпуснаха един чифт, който беше омалял на някого. Очевидно, единият от нас има особеност в походката, защото предишният собственик е разтъпкал обувките по съвсем различен начин.

Ловуваме както едно време. Мълчаливо: нямаме нужда от думи, за да общуваме, защото тук в гората се движим като две части от едно същество. Предусещаме взаимно движенията си, пазим си взаимно гърбовете. От колко време не сме се радвали на тази свобода? От осем месеца? От девет? Не е точно същото, като се има предвид всичко случило се и проследяващите устройства на глезените ни, както и фактът, че трябва да си почивам толкова често. Но мисля, че това е най-близкото до щастие чувство, което мога да изпитам в момента.

Тук животните са много доверчиви. Онази една минута в повече, която им трябва, за да разберат какво означава непознатата ни миризма, им струва живота. След час и половина плячката ни вече наброява десетина различни животни — зайци, катерици и пуйки — и решаваме да прекратим лова и да прекараме оставащото време край едно езерце, което сигурно се захранва от подземен извор, тъй като водата е прохладна и сладка.

Гейл предлага да почисти дивеча, а аз не възразявам. Слагам няколко ментови листенца на езика си, затварям очи и се облягам на една скала, като попивам звуците и оставям прежурящото следобедно слънце да изгаря кожата ми. Обзема ме почти пълно спокойствие, докато гласът на Гейл ме прекъсва:

— Катнис, защо толкова държиш на подготвителния си екип?

Отварям очи да видя дали се шегува, но той гледа намръщено надолу към заека, който дере.

— Защо не?

— Хм. Да видим. Защото прекараха последната година да те подготвят за заколение? — предлага той.

— По-сложно е. Познавам ги. Те не са зли или жестоки. Дори не са умни. Да се държиш лошо с тях е все едно да се държиш лошо с деца. Те не виждат… искам да кажа, не знаят… — Оплитам се в думите си.

— Не знаят какво, Катнис? — пита той. — Че трибутите — които всъщност са истинските деца тук, а не тези твои трима откачалки — са принудени да се бият до смърт? Че ти излизаше на онази арена за забавление на хората? Това голяма тайна ли беше в Капитола?

— Не. Но те не гледат на това както нас — казвам. — Те са израснали с тези неща и…

— Наистина ли ги защитаваш? — Той смъква кожата от заека с едно бързо движение.

Това ме жегва, защото наистина ги защитавам, което е абсурдно. Мъча се да намеря някакво логично обяснение:

— Бих защитила всеки, към когото се отнасят така само защото е взел парче хляб. Може би това твърде много ми напомня за случая с теб и пуйката!

И все пак той е прав. Наистина изглежда странно да съм толкова загрижена за подготвителния си екип. Би трябвало да ги мразя и да искам да ги видя обесени. Но те са толкова безпомощни и бяха от екипа на Цина, а той беше на моя страна, нали така?

— Не искам да се караме — казва Гейл. — Но според мен Коин едва ли иска да ти каже нещо важно, като ги е наказала за това, че са нарушили правилата тук. Вероятно е смятала, че ще го приемеш като услуга. — Той натъпква заека в чувала и се изправя. — По-добре да тръгваме, ако искаме да се върнем навреме.

Не приемам протегнатата му ръка и несигурно се изправям на крака.

— Хубаво. — На връщане никой от двама ни не говори, но щом влизаме през вратата, се сещам за още нещо. — По време на Юбилейните игри Октавия и Флавий трябваше да излязат, защото не можеха да спрат да плачат за това, че се връщам на арената. А Вения едва успя да се сбогува с мен.

— Ще се опитам да имам това предвид, докато те… преобразяват — казва Гейл.

— Непременно — казвам.

Предаваме месото на Мазната Сае в кухнята. На нея Окръг 13 й харесва доста, макар да смята, че готвачите са донякъде лишени от въображение. Но жена като нея, която успяваше да приготви сносна яхния от месо на диво куче и ревен, със сигурност се чувства тук като с вързани ръце.

Изтощена от ловуването и недоспиването, аз се връщам в отделението си и виждам, че е опразнено. Спомням си, че са ни преместили заради Жълтурчето. Качвам се на последния етаж и намирам отделение „Е“. Изглежда точно като отделение 307, с изключение на прозореца — петдесет на двайсет и пет сантиметра — разположен в горната част на стената. Затваря се с тежка метална плоча, но в момента е отворен, а котката, виновник за цялата история, не се вижда никаква. Изтягам се на леглото си и един лъч следобедна слънчева светлина заиграва по лицето ми. Следващото, което осъзнавам, е как сестра ми ме буди за 18.00 — Размишления.

Прим ми казва, че още от обяд излъчват съобщения за събранието. Присъствието на всички жители, с изключение на онези, необходими за конкретни задачи, е задължително. Следваме упътванията, за да стигнем до Колективната зала — огромно помещение, което с лекота побира пристигналите хиляди хора. Ясно е, че е строена за по-големи събирания и навярно в нея са се провеждали такива преди епидемията от шарка. Прим мълчаливо посочва често срещания резултат от това бедствие — белезите, леко обезформените тела на децата.

— Тук са страдали много — казва тя.

След тази сутрин не съм в настроение да изпитвам състрадание към Окръг 13.

— Не повече, отколкото ние в Дванайсети — казвам. Виждам как майка ми води група пациенти с болнични пижами и халати, които са достатъчно добре, за да ходят. Сред тях се откроява Финик — леко замаян, но много красив. Държи в ръце парче тънко въже, около трийсет сантиметра, толкова късо, че дори той не може да направи от него използваема примка. Пръстите му се движат бързо, като автоматично стягат и развързват различни възли, докато той се оглежда с празен поглед наоколо. Вероятно е част от терапията му. Отивам при него и казвам:

— Здрасти, Финик. — Той явно не ме забелязва, затова го смушквам, за да привлека вниманието му. — Финик! Как си?

— Катнис! — казва той и стиска ръката ми. От облекчение, че вижда познато лице — мисля си аз. — Защо ни събират тук?

— Казах на Коин, че ще бъда нейната Сойка-присмехулка. Но я накарах да обещае, че ще даде имунитет на останалите трибути, ако бунтовниците победят — казвам му. — Публично, така че да има много свидетели.

— О. Добре. Защото се тревожа за положението с Ани. Че без да го съзнава, ще каже нещо, което може да се изтълкува като предателство — казва Финик.

Ани. О-о… Съвсем забравих за нея.

— Не се тревожи, погрижила съм се за това. — Стисвам ръката на Финик и се отправям към подиума в предната част на помещението. Коин преглежда набързо изявлението, което си е подготвила, и ме поглежда въпросително. — Трябва да добавите Ани Креста към списъка на хората, които ще получат имунитет — казвам й.

Президентът се намръщва леко:

— Коя е тази?

— Тя и Финик Одеър са… — Какви? Всъщност не знам как да я нарека. — Тя е приятелка на Финик. От Окръг 4. И тя е от победителите. Беше арестувана и отведена в Капитола, когато арената избухна.

— О, лудото момиче. Това всъщност не е необходимо — казва тя. — Нямаме навика да наказваме толкова безпомощни хора.

Сещам се за сцената, на която попаднах толкова неочаквано тази сутрин. Как Октавия се притискаше към стената. За това, че Коин и аз сигурно имаме съвсем различна представа за безпомощност. Но казвам само:

— Така ли? Тогава няма да е проблем да добавите Ани.

— Добре — казва президентът, като вписва името на Ани. — Искаш ли да бъдеш с мен тук горе на подиума за съобщението? — Поклащам глава. — И аз си помислих така. По-добре се скрий в тълпата. Всеки момент ще започна.

Връщам се при Финик.

В Окръг 13 думите също са сред нещата, които не се прахосват. Коин моли за внимание и съобщава на публиката, че съм се съгласила да бъда Сойката-присмехулка при условие, че останалите победители — Пийта, Джоана, Енобария и Ани — получат пълна амнистия за евентуални вреди, нанесени на бунтовническата кауза. В нестройния шум на тълпата долавям ропота на несъгласието. Предполагам, че никой не се е съмнявал, че ще искам да бъда Сойката-присмехулка. Затова назоваването на цена — и то такава, която пощадява възможните врагове — събужда гнева им. Оставам безразлична към враждебните погледи, които хвърлят към мен.

Президентът им дава възможност да недоволстват няколко минути, а след това продължава с обичайния си рязък маниер. Само че сега думите, които излизат от устата й, са новина за мен:

— Но в замяна на тази безпрецедентна молба войник Евърдийн обеща да се посвети на нашата кауза. Следователно всяко нейно отклонение от мисията й, независимо от причините или постъпките й, ще се разглежда като нарушение на това споразумение. Имунитетът ще бъде отнет, а съдбата на четиримата победители — решена по законите на Окръг 13. Както и нейната. Благодаря ви.

С други думи, направя ли една погрешна стъпка, всички сме мъртви.