Сюзан Колинс
Сойка-присмехулка (24)

24

През тялото ми преминава ледена тръпка. Наистина ли съм толкова студена и пресметлива? Гейл не каза: „Катнис ще избере онзи, чиято загуба ще й разбие сърцето“, нито дори „онзи, без когото не може да живее“. Подобни думи биха намекнали, че съм мотивирана от някакво пламенно чувство. Но най-добрият ми приятел предрича, че ще избера човека, без когото смятам, че „не мога да оцелея“. Няма и най-малък намек, че любовта, или желанието, или дори съвместимостта, ще ми повлияят. Ще направя лишена от всякакви чувства преценка какво могат да ми предложат потенциалните ми съпрузи. Сякаш накрая въпросът ще бъде кой може да ми осигури по-дълъг живот — дали един пекар или един ловец. Ужасно е, че Гейл изрича подобно нещо, че Пийта не възразява. Особено когато всяка емоция, която имам, беше взета и използвана от Капитола или от бунтовниците. В момента изборът би бил прост. Мога да оцелея прекрасно без всеки от двамата.

На сутринта нямам нито време, нито енергия да лекувам наранените си чувства. Закусваме призори с пастет от черен дроб и смокинови сладки пред телевизора на Тайгрис и гледаме едно от прекъсванията в програмата на Капитола, осъществени от Бийти. В хода на войната има ново развитие. Очевидно вдъхновен от черната вълна, на някой изобретателен бунтовнически командир му е хрумнала идеята да конфискува изоставените от хората автомобили и да ги пусне да се движат без шофьор по улиците. Колите не задействат всички „клопки“, но определено улучват повечето. Някъде около четири сутринта, бунтовниците започват да проправят три отделни лъча — наречени просто Линии А, Б и В — към сърцето на Капитола. Вече са успели да превземат много квартали с минимален брой жертви.

— Това няма да продължи дълго — казва Гейл. — Дори съм изненадан, че ги оставят толкова време. Капитолът ще поправи грешката си, като дезактивира определени „клопки“, а след това ги задейства ръчно, когато набелязаните мишени влязат в обсега им. — Почти броени минути след прогнозата му виждаме на екрана да се случва точно това. Един взвод пуска кола без шофьор по улицата и тя задейства четири „клопки“. Всичко изглежда наред. Трима разузнавачи тръгват след нея и стигат благополучно до края на улицата. Следва ги група от двайсет бунтовнически войници — когато минават покрай един магазин за цветя, саксиите с рози избухват и ги разкъсват на парчета.

— Бас държа, че Плутарх умира от яд, задето не може да бъде в контролното помещение за това изпълнение — казва Пийта.

Бийти отново превключва на предаването от Капитола, където една репортерка с мрачно лице обявява пресечките, които цивилните граждани трябва да освободят. Благодарение на това съобщение и предишната новина, успявам да означа на картата си приблизителните позиции на воюващите страни.

Чувам шум от схватка навън на улицата, приближавам се до прозорците и надничам през щорите. В ранната утринна светлина виждам странно зрелище. Бегълци от окупираните в момента квартали се стичат към центъра на Капитола. Най-паникьосаните са само по нощници и пантофи, докато по-подготвените са дебело навлечени в пластове дрехи. Носят всичко: от луксозни кученца до кутии за бижута и саксии с цветя. Един мъж в пухкав халат държи само презрял банан. Объркани, сънени деца се препъват след родителите си, повечето — или твърде зашеметени, или твърде объркани, за да плачат. През пролуката виждам само отделни части. Широко отворени кафяви очи. Ръка, стиснала под мишница любима кукла. Боси крака, посинели от студа, препъващи се по неравната настилка на уличката. Видът им ми напомня за децата от Окръг 12, които са загинали, докато са бягали от запалителните бомби. Отдръпвам се от прозореца.

Тайгрис предлага да бъде наш шпионин за днес, защото е единствената от нас, за чиято глава не е обявена награда. След като ни скрива на сигурно място долу, тя излиза в Капитола да събере всякаква информация, която може да ни бъде от помощ.

Долу в мазето почвам да се разхождам напред-назад и подлудявам останалите. Нещо ми подсказва, че е грешка да не се възползваме от потока бежанци. Какво по-добро прикритие може да имаме? От друга страна, всеки евакуиран човек, който обикаля по улиците, означава още един чифт очи, оглеждащи се за петимата незаловени бунтовници. Но какво печелим, като оставаме тук? Само изчерпваме малкия си запас от храна и чакаме… какво? Бунтовниците да превземат Капитола? Може да минат седмици, преди това да стане, а не съм напълно сигурна какво ще направя, ако успеят. Няма да изтичам да ги посрещна. Коин ще нареди да ме завлекат обратно в Тринайсети, преди да успея да кажа три пъти „танатоска“. Не изминах целия този път и не изгубих всички тези хора, за да се предам на тази жена. Да убия Сноу. Освен това, ще има ужасно много неща, свързани с последните няколко дни, които няма да ми е лесно да обясня. Няколко от които, ако излязат наяве, вероятно в същата минута ще анулират споразумението ми за имунитета на победителите. И да оставим мен — имам чувството, че някои от останалите ще имат нужда от него. Например Пийта. Който, както и да извъртате нещата, може да бъде видян на запис как запраща Мичъл в „клопката“ с мрежата. Представям си какво ще направи военният трибунал на Коин с това.

Някъде в късния следобед започваме да се притесняваме от дългото отсъствие на Тайгрис. Разговорът се насочва към възможностите да е открита и арестувана, да ни е издала доброволно или просто да е пострадала във вълната от бежанци. Но към шест часа я чуваме да се връща. Отгоре се чуват шумове, после тя отваря капака и въздухът се изпълва с прекрасната миризма на пържено месо. Тайгрис ни е приготвила някакъв миш-маш от кълцана шунка и картофи. Това е първата топла храна, която ядем от дни насам, и докато я чакам да ми напълни чинията, има опасност направо да ми потекат лигите.

Дъвча и се мъча да слушам внимателно Тайгрис, която ни разказва как се е сдобила с храната, но главното, което схващам, е, че в момента бельото от животински кожи е ценна стока. Особено за онези, които са излезли от домовете си тънко облечени. Много хора са още навън на улицата и търсят подслон за през нощта. Онези, които живеят в прекрасните апартаменти във вътрешността на града, не са разтворили вратите си да приютят останалите без дом. Тъкмо обратното — повечето са спуснали резетата, смъкнали са щорите и се преструват, че са излезли. Сега Кръглият площад е претъпкан с бежанци, а миротворците обикалят от врата на врата, като влизат със сила в жилищата, ако се налага, за да настанят „квартиранти“.

Гледаме по телевизията как някакъв Главен миротворец сбито излага определените правила за това, колко души на квадратен метър ще трябва да приюти всеки жител. Напомня на гражданите на Капитола, че тази нощ температурите ще паднат доста под нулата и ги предупреждава, че техният президент очаква от тях да приемат бездомните не само с готовност, а и с ентусиазъм в този кризисен момент. После показват няколко доста нагласено изглеждащи кадъра със загрижени граждани, които посрещат признателни бежанци в домовете си. Главният миротворец казва, че лично президентът е наредил част от резиденцията му да бъде подготвена да приеме цивилни граждани утре. Добавя, че собствениците на магазини трябва също да са готови да осигурят жилищна площ при нужда.

— Тайгрис, това сигурно се отнася и за теб — казва Пийта. Осъзнавам, че е прав. Че дори този магазин, помещаващ се в тясно коридорче, може да бъде реквизиран, ако броят на бегълците се увеличи. Тогава ще бъдем наистина хванати като в капан в мазето, в постоянна опасност да бъдем открити. Колко дни имаме? Един? Може би два?

Главният миротворец се появява отново с още инструкции за населението. Изглежда, че тази вечер е имало злощастен инцидент, по време на който тълпата е пребила до смърт младеж, който приличал на Пийта. В бъдеще за всички забелязани бунтовници трябва да се докладва незабавно на властите, които ще се заемат с идентифицирането и арестуването на заподозрения. Показват снимка на жертвата. Ако не се броят очевидно изрусените къдрици, той прилича на Пийта горе-долу толкова, колкото и аз.

— Хората са полудели — прошепва Кресида.

Гледаме кратка емисия с новини за бунтовниците, в която научаваме, че днес са превзели още няколко квартала. Отбелязвам координатите на картата си и я оглеждам.

— Линия „В“ е само на четири пресечки оттук — съобщавам. По някакъв начин това ме изпълва с повече тревога, отколкото мисълта за миротворците, които търсят подслон. Ставам много услужлива. — Нека да измия съдовете.

— Ще ти помогна. — Гейл събира чиниите.

Чувствам как Пийта ни проследява с поглед, докато излизаме от стаята. В тясната кухня в задната част на магазина на Тайгрис пълня мивката с гореща вода и сапунена пяна.

— Мислиш ли, че е вярно? — питам. — Че Сноу ще пусне бежанци в резиденцията?

— Мисля, че сега трябва да го направи, най-малкото заради камерите — казва Гейл.

— Тръгвам сутринта — казвам.

— Идвам с теб — казва Гейл. — Какво да правим с останалите?

— Полукс и Кресида могат да ни бъдат полезни. Добри водачи са — казвам. Полукс и Кресида всъщност не са проблемът. — Но Пийта е прекалено…

— Непредвидим — довършва Гейл. — Мислиш ли, че все още би ни позволил да го изоставим?

— Можем да изтъкнем като довод, че ще ни изложи на опасност — казвам. — Може би ще остане тук, ако сме убедителни.

Пийта приема предложението ни доста разумно. С готовност се съгласява, че неговата компания може да изложи останалите четирима на риск. Мисля си, че може и да го убедим да остане в мазето на Тайгрис до края на войната, но в същия миг той ни казва, че ще излезе навън сам.

— С каква цел? — пита Кресида.

— Не съм съвсем сигурен. Онова, в което все още мога да съм полезен, е да отклоня вниманието. Видяхте какво стана с онзи човек, който приличаше на мен — казва той.

— Ами ако… изгубиш контрол? — казвам.

— Искаш да кажеш… ако започна да се държа като разбеснял се мут? Е, ако почувствам, че това се задава, ще се опитам да се върна тук — уверява ме той.

— А ако Сноу те залови отново? — пита Гейл. — Ти дори нямаш пушка.

— Налага се да разчитам на късмета си — казва Пийта. — Като вас, останалите. — Двамата си разменят продължителен поглед, а после Гейл пъхва ръка в най-горния си джоб. Слага отровната таблетка в ръката на Пийта. Пийта я оставя да лежи върху разтворената му длан: нито я отблъсква, нито я приема. — Ами ти?

— Не се тревожи. Бийти ми показа как да детонирам ръчно експлозивните стрели. Ако не успея, имам нож. А и Катнис ще е с мен — казва Гейл с усмивка. — Тя няма да им достави удоволствието да ме заловят жив.

При представата как миротворците отвеждат Гейл със сила, мелодията зазвучава отново в главата ми…

Идваш ли, идваш ли

с мен при дървото.

— Вземи я, Пийта — казвам с напрегнат глас. Посягам и затварям пръстите му върху таблетката. — Никой няма да е наблизо, за да ти помогне.

Прекарваме неспокойна, трескава нощ: будим се взаимно от кошмарите си, в главите ни се въртят планове за следващия ден. Изпитвам облекчение, когато става пет часът и можем да се захванем с онова, което ни готви този ден. Ядем някакъв миш-маш от остатъка от храната — консервирани праскови, солени бисквити и охлюви — и оставяме една консерва сьомга като дребна благодарност към Тайгрис за всичко, което направи. Изглежда, че жестът я трогва по някакъв начин. Лицето й се присвива в странно изражение и тя се впуска в действие. Прекарва следващия час, като се занимава с преобразяването ни. Преоблича ни, така че цивилните дрехи скриват униформите ни още преди да си сложим палтата и пелерините. Покрива военните ни ботуши с нещо като космати чехли. Прикрепва перуките ни с карфици. Почиства яркия, биещ на очи грим, който сме си сложили и ни гримира отново. Нагласява горните ни дрехи така, че да скриват оръжията. После ни дава ръчни чанти и торби с ненужни вещи, които да носим със себе си. Накрая изглеждаме точно като бежанците, които се спасяват от бунтовниците.

— Никога не подценявайте способностите на един блестящ стилист — казва Пийта. Трудно е да се каже, но мисля, че Тайгрис наистина се изчервява под татуировките си.

По телевизията няма последни новини за развоя на събитията, които да са ни от помощ, но уличката изглежда толкова претъпкана с бежанци, колкото и предишната сутрин. Планът ни е да се вмъкнем в тълпата на три групи. Първо Кресида и Полукс, които ще изпълняват ролята на водачи, като в същото време се движат на безопасно разстояние пред нас. После Гейл и аз, с намерението да се разположим сред бежанците, определени да влязат в резиденцията днес. Накрая Пийта, който ще ни следва бавно, готов да отвлече вниманието от нас, ако се наложи.

Тайгрис наблюдава през капаците на прозорците в очакване на подходящия момент, дърпа резето на вратата и кимва на Кресида и Полукс.

— Пазете се — казва Кресида и двамата изчезват.

Ние ще ги последваме след минута. Изваждам ключа, отключвам белезниците на Пийта и ги пъхам в джоба си. Той разтрива китките си. Сгъва ги. Усещам как в мен се надига отчаяние. Сякаш съм отново в Юбилейните игри и Бийти подава на двете ни с Джоана онова кълбо жица.

— Слушай — казвам. — Не прави нищо лекомислено.

— Не. Само в краен случай. Напълно — казва той.

Обвивам ръце около врата му: усещам как ръцете му се колебаят, преди да ме прегърнат. Не толкова уверени и спокойни, както бяха някога, но все още топли и силни. Хиляди мигове нахлуват в паметта ми. Всички случаи, когато тези ръце бяха единственото ми убежище на света. Може би не напълно оценявани тогава, но толкова сладки в паметта ми, а сега — изгубени завинаги.

— Хубаво… — пускам го.

— Време е — казва Тайгрис. Целувам я по бузата, пристягам червената си пелерина с качулка, издърпвам шала върху носа си и излизам след Гейл навън в мразовития въздух.

Остри, леденостудени снежинки хапят голата ми кожа. Изгряващото слънце се опитва да пробие през мрака без особен успех. Достатъчно светло е, за да виждаш дебело навлечените фигури най-близо до теб и почти нищо друго. Идеални условия, като се изключи това, че не виждам къде са Кресида и Полукс. С Гейл навеждаме глави и вървим бавно заедно с бежанците. Чувам онова, което не долових вчера, докато надничах през капаците. Плач, стенания, мъчително дишане. И не много далече стрелба.

— Къде отиваме, чичо? — обръща се треперещо момченце към един мъж, превит под тежестта на малък сейф.

— В резиденцията на президента. Ще ни дадат нови жилища — изпухтява мъжът.

Отклоняваме се от уличката и излизаме на един от главните булеварди.

— Придържайте се вдясно! — нарежда един глас и виждам миротворците, пръснати из тълпата, които насочват движението на човешкия поток. Изплашени лица надничат от витрините на магазините, които вече са претъпкани с бежанци. При това темпо до обяд Тайгрис може да се сдобие с нови квартиранти. Добре беше за всички, че се измъкнахме по-рано.

Сега е по-светло, въпреки усилващия се снеговалеж. Забелязвам Кресида и Полукс на трийсетина метра пред нас, придвижващи се с усилие заедно с тълпата. Озъртам се за Пийта. Не го виждам, но съм доловила погледа на момиченце с любопитно изражение, в лимоненожълто палто. Смушквам Гейл и съвсем леко забавям ход, за да оставя между нас да се образува стена от хора.

— Може да се наложи да се разделим — казвам едва чуто. — Има едно момиче…

Разнася се стрелба и няколко души близо до мен се смъкват на земята. Писъци раздират въздуха, когато втори залп покосява още една група зад нас. Двамата с Гейл се спускаме към улицата, пробягваме десетината метра до магазините и се скриваме зад изложените ботуши с тънки остри токове пред магазин за обувки.

Една редица украсени с пера обувки пречи на Гейл да вижда.

— Кой е? Можеш ли да видиш? — пита ме той. Това, което виждам, между редуващи се чифтове кожени ботуши в бледо лилаво и ментово зелено, е улица, пълна с тела. Момиченцето, което ме наблюдаваше, е коленичило до неподвижна жена, като пищи и се опитва да я събуди. Нова вълна от куршуми се врязва в предницата на жълтото му палто, като го обагря в червено и събаря момичето по гръб. За миг, докато гледам дребното сгърчено тяло, изгубвам способността да оформям думи. Гейл ме побутва с лакът: — Катнис?

— Стрелят от покрива над нас — казвам му. Проследявам още няколко залпа, виждам белите униформи, падащи по заснежените улици. — Стрелят по миротворците, но не са големи стрелци. Трябва да са бунтовниците. — Не изпитвам прилив на радост, въпреки че на теория моите съюзници са осъществили пробив. Съзнанието ми е завладяно от онова лимоненожълто палто.

— Ако започнем да стреляме, въпросът е решен — казва Гейл. — Цял свят ще разбере, че сме ние.

Вярно е. Въоръжени сме само с прословутите си лъкове. Да пуснем стрела ще е все едно да съобщим и на двете страни, че сме тук.

— Не — казвам твърдо. — Трябва да се доберем до Сноу.

— Тогава по-добре да се раздвижим, преди целият квартал да хвръкне във въздуха — казва Гейл. Продължаваме по улицата, като вървим покрай стената. Само че стената се състои главно от витрини на магазини. Към стъклата се притискат потни длани и лица със зяпнали усти. Издърпвам шала по-високо над скулите си и бързо преминаваме покрай витрините. Зад един рафт с рамкирани снимки на Сноу се натъкваме на ранен миротворец, подпрян на част от тухлена стена. Той ни моли за помощ. Гейл го удря с коляно в слепоочието и му взема оръжието. На пресечката застрелва втори миротворец и вече и двамата имаме огнестрелни оръжия.

— Е, какви се предполага да сме сега? — питам.

— Отчаяни граждани на Капитола — казва Гейл. — Миротворците ще помислят, че сме на тяхна страна, а да се надяваме, че бунтовниците имат по-интересни мишени.

Размишлявам доколко е благоразумна тази последна роля, докато тичаме напред, но когато минаваме следващата пресечка, вече няма значение кои сме. Няма значение кой кой е. Защото никой не гледа лицата. Няма съмнение, че бунтовниците са тук. Изливат се на улиците, намират прикритие във входове, зад коли, с бълващи пламък оръжия, с дрезгави гласове, които крещят заповеди, докато се готвят да посрещнат армията от миротворци, която се насочва към нас. В кръстосания огън са попаднали бежанците — невъоръжени, объркани, мнозина — ранени.

Пред нас е задействана „клопка“ и от нея избликва мощна струя пара, която почти сварява всички по пътя си, оставяйки жертвите тъмнорозови и съвсем мъртви. После настъпва пълен хаос. Когато останалите къдрави струйки пара се преплитат със снега, видимостта стига само до края на цевта на оръжието ми. Миротворец, бунтовник, гражданин… кой знае? Всичко, което се движи, е мишена. Хората стрелят импулсивно, и аз не съм изключение. С блъскащо в гърдите сърце, с адреналина, който сякаш изгаря вените ми, всеки е мой враг. С изключение на Гейл. Ловният ми партньор, единственият човек, който ми пази гърба. Няма какво друго да правим, освен да се движим напред, убивайки всеки, който се изпречи на пътя ни. Пищящи хора, окървавени хора, мъртви хора навсякъде. Когато стигаме до следващия ъгъл, цялата пресечка пред нас се осветява в червено. Отстъпваме назад, залягаме под едно стълбище и присвиваме очи в светлината. Нещо става с хората, които осветява. Върху тях връхлита нещо… какво? Звук? Вълна? Лазер? Оръжията падат от ръцете им, пръстите се вкопчват в лицата, докато кръвта пръска от всички видими отверстия — очи, носове, усти, уши. След по-малко от минута всички са мъртви и ярката светлина изчезва. Стисвам зъби и побягвам, като прескачам тела и се хлъзгам в кръвта. Вятърът свисти и запраща снега в заслепяващи вихрушки, но не заглушава звука на нова вълна от тропот на приближаващи се ботуши.

— Залегни! — изсъсквам на Гейл. Залягаме там, където сме. Лицето ми се приземява във все още топла локва от нечия кръв, но аз се преструвам на мъртва и оставам неподвижна, докато ботушите маршируват над нас. Някои избягват телата. Други настъпват ръката ми, гърба ми, ритат ме по главата, докато минават. Когато ботушите се отдалечават, отварям очи и кимвам на Гейл.

На следващата пресечка се натъкваме на още ужасени бегълци, но малобройни войници. Точно когато изглежда, че може да сме намерили пролука, се разнася пукот, като от разбиване на яйце в ръба на купа, но хилядократно усилен. Спираме и се оглеждаме наоколо в търсене на „клопката“. Няма нищо. После усещам как върховете на ботушите ми започват да се накланят леко надолу.

— Бягай! — извиквам на Гейл. Няма време за обяснения, но след няколко секунди всички ясно разбират какво представлява „клопката“. В средата на квартала се е отворил процеп. Двете страни на настланата с плочки улица са се огънали надолу като увиснала периферия на шапка и бавно изтърсват хората в онова, което се намира отдолу.

Разкъсвам се между порива да се втурна към следващата пресечка и желанието да се опитам да стигна до вратите по протежение на улицата и да нахълтам със сила в някоя сграда. В крайна сметка започвам да се движа леко по диагонал. Улицата продължава да се накланя и става все по-трудно да се задържа на хлъзгавите плочки. Все едно, че тичам нагоре по заледен хълм, който става все по-стръмен с всяка стъпка. И двете ми крайни цели — пресечката и сградите — са на няколко метра разстояние, когато усещам, че под краката ми няма нищо. Не ми остава друго, освен да използвам последните секунди, в които имам съприкосновение с настилката, за да скоча. Хващам се за ръба и осъзнавам, че двете половини на улицата се издигат вертикално нагоре. Краката ми се люлеят във въздуха, никъде няма опора. На петнайсетина метра под мен се разнася отвратителна миризма, като от разложени трупове в лятната горещина. В тъмното пълзят някакви черни форми и принуждават всеки, оцелял от падането, да замлъкне.

От гърлото ми излиза сподавен вик. Никой не идва да ми помогне. Всеки момент ще се пусна от заледения ръб, когато виждам, че съм само на около метър и половина от ъгъла на „клопката“. Местя ръце сантиметър по сантиметър и се мъча да не чувам ужасяващите звуци, които идват отдолу. Стигам до ъгъла и вдигам десния си крак към ръба. Ботушът ми намира опора и с последни сили се вдигам на нивото на улицата. Задъхана и разтреперана изпълзявам по-далеч от ръба и обвивам ръка около една улична лампа, за да се закрепя, въпреки че теренът е напълно равен.

— Гейл! — провиквам се в бездната, без да ме интересува, че ще ме разпознаят. — Гейл!

— Тук съм! — Объркана, поглеждам наляво. Улицата е пропаднала до самите сгради. Десетина души са успели да се доберат до тях и сега са увиснали върху всичко, за което са успели да се хванат. Дръжки на врати, чукчета, процепи на пощенски кутии. През три врати от мен Гейл се е вкопчил в декоративната желязна решетка на една врата. Лесно би могъл да влезе вътре, ако беше отворено. Но въпреки многократните ритници по вратата никой не му идва на помощ.

— Пази се! — Вдигам пушката си. Той обръща глава и аз обстрелвам ключалката, докато вратата се отваря. Гейл се хвърля вътре и пада на пода. За миг ме обзема радост, че се е спасил. После облечените в бели ръкавици ръце го сграбчват в здрава хватка.

Гейл среща погледа ми и изрича само с устни нещо, което не мога да разбера. Не знам какво да правя. Не мога да го оставя, но не мога и да стигна до него. Устните му се раздвижват отново. Поклащам глава, за да покажа, че съм объркана. Всеки момент ще разберат кого са заловили. Миротворците го влачат навътре.

— Върви! — чувам го да крещи.

Обръщам се и побягвам от „клопката“. Вече съм съвсем сама. Гейл е заловен. Кресида и Полукс може да са умрели десет пъти досега. А Пийта? Не съм го виждала, откакто напуснахме магазина на Тайгрис. Вкопчвам се в мисълта, че може да се е върнал. Да е усетил, че се задава атака, и да се е оттеглил в мазето, докато още е бил в състояние да се владее. Да е разбрал, че няма нужда от действия за отвличане на вниманието, когато Капитолът предостави толкова много такива. Че няма нужда да изпълнява ролята на стръв и че не се налага да взема танатоската — танатоската! Гейл няма нито една. А колкото до всичките тези приказки как ще взриви стрелите си ръчно — изобщо няма да има този шанс. Първата работа на миротворците ще бъде да го обезоръжат.

Хвърлям се в един вход: сълзи щипят очите ми. Застреляй ме. Това се опитваше да изрече само с устни. Трябваше да го застрелям! Това беше моя задача. Това беше негласното обещание, което си бяхме дали всички ние. А аз не го направих и сега Капитолът ще го убие или ще го изтезава, или ще го обработва с отрова от хрътоси или — пукнатините започват да се разтварят в мен, заплашвайки да ме разбият на парчета. Имам само една надежда. Че Капитолът ще падне, ще сложи оръжие и ще предаде пленниците си, преди да успеят да направят нещо на Гейл. Но не виждам как това ще се случи, докато Сноу е жив.

Край мен притичват двама миротворци, почти без да погледнат към хленчещото момиче от Капитола, свито в един вход. Преглъщам напиращите сълзи, избърсвам вече стеклите се от лицето си, преди да могат да замръзнат, и отново се овладявам. Добре, все още не са ме открили. Или миротворците, които заловиха Гейл, са ме зърнали, докато бягах? Свалям пелерината си и я обръщам наопаки, като оставям да се покаже черната подплата вместо червената външна част. Нагласявам качулката така, че да скрива лицето ми. Притискам пушката към гърдите си и оглеждам пресечката. Няколко изостанали бегълци със замаян вид. Бавно тръгвам плътно зад двама старци, които не ми обръщат внимание. Никой няма да очаква да съм заедно със стари хора. Когато стигаме края на следващата пресечка, те спират и едва не се блъсвам в тях. Това е Кръглият площад. От другата страна на обширното пространство, обградено от внушителни сгради, се намира резиденцията на президента.

Кръглият площад е пълен с хора, които се въртят наоколо, плачат или просто седят и снегът ги затрупва. Точно тук ми е мястото. Проправям си с криволичене път през площада до резиденцията, като се препъвам се в изоставени съкровища и замръзнали крайници. На половината път дотам си давам сметка за бетонната барикада. Тя е висока около метър и двайсет и обхваща голям правоъгълник пред резиденцията. Човек би си казал, че това място ще е празно, но то е претъпкано с бегълци. Може би това е групата, която е избрана да бъде подслонена в резиденцията? Но когато се приближавам, виждам друго. Всички зад барикадата са деца. От едва проходили дечица до тийнейджъри. Изплашени и премръзнали. Скупчени на групички или треперещи на земята. Няма да ги пуснат в резиденцията. Затворени са като в кошара, от всички страни ги охраняват миротворци. Веднага разбирам, че целта не е да ги предпазят. Ако Капитолът искаше да ги защити, щяха да бъдат в някой подземен бункер. Целта е да защитят Сноу. Децата са неговият човешки щит.

Настъпва суматоха и тълпата се устремява наляво, като ме понася натам, настрани — отдалечавам се от целта си. Чувам викове: „Бунтовниците! Бунтовниците!“ и разбирам, че сигурно са направили пробив. Инерцията ме запраща към един пилон и се вкопчвам в него. С помощта на въжето, което виси от върха, се повдигам и се изтеглям от притискащите ме тела. Да, виждам как бунтовническата армия нахлува на Кръглия площад и изтласква бегълците обратно към булевардите. Оглеждам района за „клопки“, които със сигурност трябва да избухнат. Но това не се случва. Случва се друго:

Ховъркрафт, означен с герба на Капитола, се появява от нищото точно над барикадираните деца. Десетки сребърни парашути се посипват като дъжд върху тях. Дори в този хаос, децата знаят какво съдържат сребърните парашути. Храна. Лекарства. Подаръци. Те жадно ги грабват, мъчат се да развържат връзките с премръзнали пръсти. Ховъркрафтът изчезва, минават пет секунди и после двайсетина парашута експлодират едновременно.

От тълпата се надига вопъл. Снегът е почервенял и осеян с части от малки тела. Много от децата умират веднага, но други лежат агонизиращи на земята. Някои се клатушкат безмълвно наоколо, втренчени в останалите сребърни парашути в ръцете си, сякаш в тях все още може да има нещо ценно. Разбирам, че миротворците не са очаквали това от начина, по който издърпват рязко барикадите, за да разчистят пътека до децата. Нова група бели униформи се втурва в пролуката. Но това не са миротворци. А медици. Бунтовнически медици. Бих разпознала тези униформи навсякъде. Те се разпръсват сред децата, с медицински комплекти в ръце.

Първо зървам русата плитка, която се спуска по гърба й. После, когато смъква палтото си, за да покрие едно стенещо дете, забелязвам патешката опашка, образувана от неприбраната й блуза. Реагирам по същия начин, както в деня, когато Ефи Тринкет изтегли името й по време на Жътвата. Изглежда съм се пуснала, защото осъзнавам, че съм в основата на пилона и не си спомням станалото през последните няколко секунди. После разбутвам тълпата, точно както направих предишния път. Опитвам се да изкрещя името й достатъчно силно, за да надвикам глъчката. Вече съм почти там, почти до барикадата, когато тя сякаш ме чува. Защото само за миг тя ме зърва, устните й оформят името ми.

И точно тогава избухват и другите парашути.