Сюзан Колинс
Сойка-присмехулка (15)

15

Хората в стаята бавно осъзнават смисъла на предложението на Гейл. Върху лицата им се изписват различни реакции. Израженията варират от удоволствие до тревога, от печал до задоволство.

— Повечето работници са граждани на Окръг 2 — казва Бийти с неутрален тон.

— Какво от това? — отговаря Гейл. — Никога няма да можем отново да им се доверим.

— Редно е поне да им дадем шанс да се предадат — казва Лайм.

— Е, това е лукс, който не ни беше даден, когато бомбардираха Окръг 12, но вие всички тук сте в много по-задушевни отношения с Капитола — казва Гейл. По изражението върху лицето на Лайм имам чувството, че може да го застреля или поне да замахне да го удари. А и може да успее, с целия този тренинг. Но гневът й изглежда го ядосва още повече и той крещи: — Гледахме как деца изгарят до смърт и не можехме да направим нищо!

Налага се да затворя очи за миг, тъй като този образ ме прерязва. Той оказва желания ефект. Искам смъртта на всички в онази планина. Готвя се да го изрека. Но после… Аз съм и момиче от Окръг 12. А не президентът Сноу. Не мога да постъпя така. Не мога да обрека никого на такава смърт.

— Гейл — казвам аз, хващам го за ръка и се мъча да бъда убедителна. — Орехът е стара мина. Ще бъде все едно да предизвикаш масивна минна злополука. — Със сигурност тези думи са достатъчни да накарат всеки от Окръг 12 да премисли плана.

— Но няма да е толкова внезапна като онази, която отне живота на бащите ни — отвръща рязко той. — Това ли е проблемът на всички? Че враговете ни може би ще имат няколко часа да размишляват върху факта, че умират, вместо да бъдат разкъсани на парченца от експлозията?

Едно време, когато бяхме само две деца, които ловуваха извън границите на Окръг 12, Гейл изричаше неща от този род, и по-ужасни. Но тогава те бяха просто думи. Тук, приложени на практика, те се превръщат в необратими постъпки.

— Не знаеш как тези хора от Окръг 2 са попаднали в Ореха — казвам аз. — Може да са ги изпратили насила. Може би ги държат против волята им. Някои са наши шпиони. И тях ли ще убиеш?

— Готов съм да пожертвам неколцина, да, за да се справя с останалите — отвръща той. — А ако аз бях шпионин и се намирах вътре, щях да кажа: „Задействайте лавините!“

Знам, че е искрен. Никой не се съмнява, че Гейл би пожертвал живота си по този начин в името на каузата. Може би всички бихме направили същото, ако бяхме шпиони и ни беше даден избор. Сигурно и аз бих го направила. Но такова решение е безсърдечно, когато го вземаш за други хора и онези, които ги обичат.

— Каза, че имаме две възможности — обръща се към него Богс. — Да ги хванем в капан или да ги прогоним навън. Предлагам да се опитаме да предизвикаме лавина в планината, но да не затваряме железопътния тунел. Така те могат да избягат към площада, където ще ги чакаме ние.

— Тежко въоръжени, надявам се — казва Гейл. — Можете да сте сигурни, че те ще бъдат.

— Тежко въоръжени. Ще ги пленим — съгласява се Богс.

— Нека сега посветим Тринайсети в плана — предлага Богс. — Да оставим президента Коин да каже мнението си.

— Тя ще иска да блокираме тунела — казва Гейл убедено.

— Да, най-вероятно. Но знаеш ли, Пийта наистина беше прав за нещата, които каза в проповете. За опасността да се избием помежду си. Направих някои изчисления. Включих в тях жертвите и ранените, и… мисля, че поне си заслужава един разговор — казва Бийти.

В този разговор са поканени да участват само шепа хора. Гейл и аз сме отпратени с останалите. Завеждам го на лов, за да изпусне малко пара, но той не иска да говорим за това. Сигурно ми е много сърдит, задето му се противопоставих.

Разговорът с президента Коин се провежда, взето е решение и вечерта вече съм облечена в костюма си на Сойка-присмехулка, с преметнат през рамо лък и слушалка в ухото, с която държа връзка с Хеймич в Тринайсети — в случай, че се появи добра възможност за пропо клип. Чакаме на покрива на Сградата на справедливостта с ясна видимост към набелязаната цел.

Отначало командващите в Ореха пренебрегват нашите ховъркрафти, защото в миналото те са били не по-голям проблем от рояк мухи, обикалящи около буркан с мед. Но след две серии бомбардировки в по-високите части на планината ховъркрафтите привличат вниманието им. Когато противовъздушните оръдия на Капитола започват да стрелят, вече е много късно.

Планът на Гейл надминава всички очаквания. Бийти беше прав, че контролът над лавините ще е невъзможен, щом бъдат задействани. Планинските склонове са естествено нестабилни, но сега са отслабени от експлозиите и направо се стичат. Цели участъци от Ореха рухват пред очите ни, заличавайки всяка следа от човешко присъствие. Стоим безмълвни, дребни и незначителни, докато каменните вълни се срутват с тътен надолу по планината. Погребват входовете под тонове скали. Вдигат облак от пръст и отломки, който затъмнява небето. Превръщат Ореха в гробница.

Представям си ада, който е настъпил във вътрешността на планината. Виещи сирени. Светлините примигват и настъпва мрак. Във въздуха се носи прах. Писъците на изпадналите в паника, хванати в капан хора, които се препъват като обезумели в търсене на изход, само за да открият входовете, стартовата площадка, самите вентилационни шахти, задръстени с пръст и камъни, които се опитват да нахлуят вътре. Развяват се кабели под напрежение, избухват пожари, развалините превръщат познатите пътища в истински лабиринт. Хората се блъскат, бутат, лутат се като мравки, докато хълмът настъпва, заплашвайки да смаже крехките им обвивки.

— Катнис? — В слушалката ми прозвучава гласът на Хеймич. Правя опит да отговоря, но откривам, че съм притиснала здраво и двете си ръце към устата. — Катнис!

В деня, когато загина баща ми, сирените започнаха да вият по време на обяда в училище. Никой не изчака да бъде освободен, нито пък очакваха това от нас. Реакцията при злополука в мината беше нещо, над което дори Капитолът нямаше контрол. Хукнах към класната стая на Прим. Още си я спомням, малко седемгодишно момиче, много бледа, но седнала с изправен гръб, със сгънати върху чина ръце. Чакаше да я взема, както й бях обещала, че ще направя, ако някога прозвучат сирените. Тя изтича от мястото си, сграбчи ръкава на палтото ми и започнахме да си проправяме път през потоците от хора, които се изсипваха по улиците, за да се стекат при главния вход на мината. Намерихме майка си, вкопчила пръсти във въжето, което бяха опънали набързо, за да възпира тълпата. Като си спомням сега за това, предполагам, че трябваше още тогава да разбера, че има някакъв проблем. Защото я търсехме ние, вместо да е обратното.

Асансьорите скърцаха върху обгорените въжета и изсипваха навън почернели от дима миньори. С появата на всяка група се разнасяха викове на облекчение, роднините се провираха под въжето да отведат своите съпрузи, съпруги, деца, родители, братя и сестри. Стояхме на мразовития въздух, докато следобедното небе се заоблачи и по земята започна да се сипе лек сняг. Сега асансьорите се движеха по-бавно и носеха все по-малко хора. Коленичих на земята и притиснах ръце в пепелта, изпълнена с отчаян копнеж да издърпам и освободя баща си. Ако съществува по-голямо чувство за безпомощност от това да се опитваш да достигнеш до любим човек, хванат като в капан под земята, то не ми е познато. Ранените. Телата. Чакането през цялата нощ. Одеялата, с които разни непознати загръщат раменете ти. Чашата с някаква гореща течност, която не пиеш. А после, най-после, на разсъмване, опечаленото изражение върху лицето на началника на мината, което можеше да означава само едно.

Какво направихме току-що?

— Катнис! Там ли си? — Вероятно в същия този момент Хеймич прави планове да ми вземе мярка за „оковата за глава“.

Отпускам ръце:

— Да.

— Влез вътре. За всеки случай, ако от Капитола се опитат да отвърнат на удара с остатъците от военновъздушните си сили — инструктира ме той.

— Да — повтарям. Всички на покрива, с изключение на войниците, които обслужват картечниците, започват да се прибират. Докато слизам по стълбите, не успявам да се сдържа и леко прокарвам пръст по безупречно чистите бели мраморни стени. Толкова студени и красиви. Дори в Капитола нищо не може да се мери с великолепието на тази стара постройка. Но повърхността е студена и твърда — поддава само плътта ми, камъкът отнема топлината ми. Той винаги побеждава хората.

Сядам в подножието на една от огромните колони в обширното фоайе. През вратите виждам мраморната тераса, която води към стълбите на площада. Спомням си колко зле се чувствах в деня, когато двамата с Пийта приемахме там поздравления за победата ни в Игрите. Бях изтощена от Турнето на победата, опитът ми да успокоя окръзите беше безуспешен, спомнях си за Катон и Клоув — особено ужасната, бавна смърт на Катон, разкъсан от мутовете.

Богс прикляква до мен: кожата му е бледа в сенките.

— Не бомбардирахме железопътния тунел. Някои сигурно ще се измъкнат.

— И щом се покажат, ще ги застреляме? — питам аз.

— Само ако се налага — отговаря той.

— Самите ние можем да изпратим влакове. Да помогнем за евакуирането на ранените — казвам.

— Не. Беше решено да оставим тунела в техни ръце. Така могат да използват всички пътища, за да изведат хората — казва Богс. — А и по този начин ще имаме време да придвижим нашите войници до площада.

Преди няколко часа площадът беше ничия земя, предната линия на битката между бунтовниците и миротворците. След като Коин даде одобрението си за плана на Гейл, бунтовниците предприеха ожесточена атака и отблъснаха войските на Капитола на няколко пресечки назад, за да имаме контрол над железопътната гара в случай, че Орехът падне. Е, падна. Вече сме наясно с реалността. Всички оцелели ще избягат на площада. Чувам как пушечната стрелба започва отново — миротворците несъмнено се опитват да си пробият път със сила, за да спасят своите. Нашите войници пристигат, за да не им позволят.

— Студено ти е — казва Богс. — Ще видя дали мога да намеря одеяло. — Тръгва, преди да успея да възразя. Не искам одеяло, въпреки че мраморът продължава да изсмуква топлината от тялото ми.

— Катнис — казва Хеймич в ухото ми.

— Още съм тук — отговарям.

— Интересен развой на събитията с Пийта днес следобед. Помислих си, че ще искаш да знаеш — казва той. „Интересен развой“ не е на добре. Не означава подобрение. Но всъщност нямам избор, освен да слушам. — Показахме му онзи клип, на който пееш „Дървото на обесения“. Никога не е излъчван, затова в Капитола не са могли да го използват, когато са обработвали Пийта с отрова от хрътоси. Пийта казва, че познал песента.

За миг сърцето ми прескача един удар. После осъзнавам, че това е поредното объркване, предизвикано от отровата на хрътосите.

— Не е възможно, Хеймич. Никога не ме е чувал да пея тази песен.

— Не теб. Баща ти. Чул го да я пее един ден, когато дошъл да купи нещо в хлебарницата. Пийта бил малък, вероятно на шест-седем години, но я запомнил, защото специално се вслушвал да разбере дали птиците ще спрат да пеят — казва Хеймич. — Предполагам, че са спрели.

На шест-седем. Това трябва да е било, преди майка ми да забрани песента. Може би точно по времето, когато аз я научих.

— И аз ли съм била там?

— Едва ли. Във всеки случай, не стана дума за теб. Но това е първото свързано с теб нещо, което не предизвика някакъв психически срив — казва Хеймич. — Все пак е нещо, Катнис.

Баща ми. Днес той сякаш е навсякъде. Умира в мината. Прониква с песента си в размътеното съзнание на Пийта. Виждам го в очите на Богс, докато грижливо загръща раменете ми с одеялото. Липсва ми толкова много, че ме боли.

Отвън стрелбата наистина се засилва. Гейл притичва край нас с група бунтовници, за да се присъедини към битката. Не моля да ми позволят да отида и аз — не че биха ми позволили. И без друго нямам кураж за това, кръвта ми не е сгорещена. Иска ми се Пийта да беше тук — предишният Пийта, — защото той щеше да обясни добре защо е толкова лошо да влизаме в престрелки, когато хората — които и да е хора — се мъчат да се измъкнат от планината. Или собственото ми минало ме прави толкова чувствителна? Нали сме във война? Не е ли това само още един начин да убием враговете си?

Нощта пада бързо. Включват огромни, ярки прожектори, които осветяват площада. Сигурно всички електрически крушки на железопътната гара също светят с пълната си мощност. Дори от позицията си в другия край на площада виждам ясно през стъклената фасада на дългата, тясна сграда. Невъзможно е да не се забележи пристигането на влак или дори само на един човек. Но часовете минават, а не идва никой. С всяка минута става по-трудно да си представя, че някой е оцелял от нападението над Ореха.

Вече е доста след полунощ, когато Кресида идва да прикрепи специален микрофон към костюма ми.

— За какво е това? — питам аз.

Разнася се гласът на Хеймич, който обяснява:

— Знам, че няма да ти хареса, но трябва да произнесеш реч.

— Реч ли? — възкликвам аз и моментално ми прилошава.

— Аз ще ти я подавам, реплика по реплика — успокоява ме той. — Само повтаряй каквото ти казвам. Виж, от онази планина няма никакви признаци на живот. Ние победихме, но боевете продължават. Затова си помислихме, че ако излезеш на стълбите на Сградата на справедливостта и изложиш положението — ако кажеш на всички, че Орехът е победен, че с присъствието на Капитола в Окръг 2 е свършено — може би ще успееш да накараш остатъка от войските им да се предадат.

Надзъртам в тъмнината отвъд площада.

— Оттук не виждам войските им.

— Точно затова е микрофонът — казва той. — Речта ти ще се предава навсякъде — както гласът ти по тяхната уредба за извънредни ситуации, така и образът ти навсякъде, където хората имат достъп до телевизионен екран.

Знам, че тук на площада има няколко огромни екрана. Видях ги по време на Турнето на победата. Би могло да подейства, ако ме биваше в тези неща. А случаят не е такъв. При първите експерименти с пропо клипове пак се опитаха да ми подават готови реплики и резултатът беше пълен провал.

— Можеш да спасиш живота на много хора, Катнис — казва Хеймич накрая.

— Добре, ще опитам — отговарям аз.

Странно е да стоя отвън на стълбите, облечена в пълния си костюм, ярко осветена, но без видима публика, пред която да произнеса речта си. Сякаш изнасям представление за луната.

— Да побързаме — казва Хеймич. — Прекалено си изложена.

Телевизионният ми екип, разположен на площада със специални камери, дава знак, че е готов. Казвам на Хеймич да започва, после включвам микрофона си и слушам внимателно как диктува първата реплика от речта. Огромно мое изображение светва върху един от екраните на площада, когато започвам.

— Жители на Окръг 2, аз съм Катнис Евърдийн и се обръщам към вас от стълбите на вашата Сграда на справедливостта, където…

Двата влака пристигат заедно, спирачките им изскърцват и спират. Вратите се отварят и хората се изсипват навън в облак дим, който са донесли от Ореха. Сигурно са имали поне предчувствие какво ги очаква на площада, защото се вижда как се мъчат да се предпазят. Повечето залягат на земята и в дъжда от куршуми светлините на гарата угасват. Дошли са въоръжени, както предрече Гейл, но са дошли също и ранени. В иначе тихия нощен въздух се разнасят стонове.

Някой изключва осветлението на стълбите и оставам в сянката. Вътре в гарата като разцъфващо цвете избухва пламък — един от влаковете сигурно гори — и гъст, черен дим се разстила по прозорците. Хората нямат избор и започват да напират навън към площада — задушават се, но предизвикателно размахват оръжия. Обхождам с поглед покривите около площада. На всеки има бунтовнически постове. Лунната светлина хвърля отблясъци по смазаните дула.

От гарата със залитане излиза млад мъж: с едната ръка притиска към бузата си окървавен парцал, в другата влачи пушка. Когато се препъва и пада по лице, виждам обгорените следи по гърба на ризата му, червената плът отдолу. И внезапно той се превръща просто в поредната обгорена жертва от злополука в мината.

Политам надолу по стълбите и тичам към него.

— Спрете! — изкрещявам на бунтовниците. — Не стреляйте! — Микрофонът усилва гласа ми и думите ми отекват из площада. — Спрете! — Приближавам младия човек, посягам да му помогна, когато той с усилие се повдига на колене и насочва оръжието си към главата ми.

Инстинктивно отстъпвам няколко крачки назад, вдигам лъка си над главата, за да покажа, че нямам намерение да стрелям. Сега, когато държи оръжието с две ръце, забелязвам неравната дупка в гърдите му, където нещо — може би падащ камък — е проболо плътта. Той мирише на изгоряло — обгорена коса и плът и гориво. Очите му са обезумели от болка и страх.

— Не мърдай — прошепва гласът на Хеймич в ухото ми. Подчинявам се на заповедта му, осъзнавайки, че сигурно именно това вижда в момента целият Окръг 2, може би цял Панем. Сойката-присмехулка на милостта на човек, който няма какво да губи.

Неясният му говор едва се разбира:

— Кажи ми една причина да не те застрелям.

Целият свят изчезва. Оставам само аз и гледам в злобните очи на този човек от Ореха, който иска да му кажа една причина. Със сигурност би трябвало да мога да изредя хиляди. Но успявам да кажа само:

— Не мога.

По силата на логиката, следващото, което би трябвало да се случи, е човекът да дръпне спусъка. Но той е озадачен, опитва се да осмисли думите ми. Изживявам собственото си смущение, когато осъзнавам, че това, което казах, е напълно вярно, и благородният подтик, накарал ме да пресека площада, е заместен от отчаяние.

— Не мога. Това е проблемът, нали? — Свалям лъка си. — Ние взривихме мината ви. Вие изгорихте моя окръг до основи. Имаме всички основания да се избием помежду си. Хайде, направи го. Достави радост на Капитола. Омръзна ми да убивам робите им вместо тях. — Пускам лъка на земята и го побутвам с ботуша си. Той се плъзва по камъка и спира до коленете му.

— Аз не съм им роб — промърморва той.

— Аз съм — казвам. — Затова убих Катон… а той уби Треш… а той уби Клоув… а тя се опита да убие мен. Въртим се в този кръг и кой печели? Не ние. Не окръзите. Винаги Капитолът. Но аз се уморих да бъда пионка в техните Игри.

Пийта. На покрива в нощта преди първите ни Игри на глада. Той разбра всичко още преди да стъпим на арената. Надявам се, че сега гледа, че си спомня какво се случи в онази нощ и може би ще ми прости, когато умра.

— Продължавай да говориш. Кажи им как си гледала рухването на планината — настоява Хеймич.

— Когато видях как планината рухва тази вечер, си помислих… пак успяха. Накараха ме да ви убивам, вас — хората в окръзите. Но защо го направих? Между Окръг 12 и Окръг 2 няма вражда, освен онази, която Капитолът насажда между нас. — Младият мъж примигва неразбиращо към мен. Отпускам се на колене пред него, гласът ми е нисък и настойчив. — А защо се биете с бунтовниците по покривите? С Лайм, която е била ваш победител? С хора, които са били ваши съседи, може би дори ваши близки?

— Не знам — казва мъжът. Но не сваля оръжието си от мен.

Надигам се и се завъртам бавно в кръг, обръщайки се към картечниците.

— А вие там горе? Аз съм родена в миньорски град. Откога миньорите обричат други миньори на такава смърт, а после стоят отстрани, за да убият всеки, който успее да изпълзи от развалините?

— Кой е врагът? — прошепва Хеймич.

— Тези хора — посочвам телата на ранените на площада — не са ваши врагове! — Рязко се обръщам към железопътната гара. — Бунтовниците не са вашият враг! Всички ние имаме един враг, и това е Капитолът! Това е шансът ни да сложим край на неговата власт, но имаме нужда от всеки жител на окръзите, за да го направим!

Камерите са насочени право към мен, когато протягам ръце към мъжа, към ранените, към колебаещите се в цял Панем.

— Моля ви! Присъединете се към нас!

Думите ми увисват във въздуха. Поглеждам към екрана, като се надявам да видя как вълната на помирението обхваща тълпата.

Вместо това виждам по телевизията как ме прострелват.