Сюзан Колинс
Сойка-присмехулка (11)

11

Какво ще ме пречупи?

Това е въпросът, който ме поглъща през следващите три дни, докато чакаме да ни освободят от нашия безопасен затвор. Какво ще ме разбие на милион парчета, така че да не мога вече да бъда поправена, да бъда напълно безполезна? Не споменавам това на никого, но то поглъща часовете ми в будно състояние и се вплита в кошмарите ми.

През това време падат още четири противобункерни ракети, всички — масивни, всички — много разрушителни, но атаката не е сгъстена. Интервалите между бомбите са по цели часове — точно когато си мислиш, че нападението е свършило, нова експлозия изпраща шокови вълни, които те разтърсват отвътре. Сякаш целта е по-скоро да ни попречат да излезем от бункерите, отколкото да унищожат Окръг 13. Да обезсилят окръга — да. Да принудят хората да хвърлят огромни усилия, за да върнат мястото отново към живота. Но да го унищожат? Не. Коин беше права в това отношение. Не унищожаваш онова, над което искаш да се сдобиеш с власт в бъдеще. Предполагам, че това, което искат в действителност, в краткосрочен план, е да спрат ефирните атаки и да ме държат далече от телевизионните екрани на Панем.

Не ни дават почти никаква информация какво става. Екраните ни никога не се включват и получаваме само кратки последни новини в аудио формат от Коин относно естеството на бомбите. Безспорно, войната продължава да се води, но какво точно е положението няма никаква представа.

Вътре в бункера, сътрудничеството е най-важното правило. Придържаме се към стриктно разписание относно храненето и къпането, упражненията и съня. Позволяват се кратки периоди за общуване, с цел облекчаване на еднообразието. Нашето помещение става много популярно, защото и децата, и възрастните са омаяни от Жълтурчето. Той се превръща в знаменитост благодарение на вечерната си игра „Щурата котка“. Измислих я случайно преди няколко години, по време на едно спиране на електричеството през зимата. Размърдвате по пода лъч от електрическо фенерче и Жълтурчето се опитва да го улови. Доставя ми удоволствие, защото според мен показва колко е глупав, но кой знае защо, всички тук го смятат за умен и възхитителен. Дори ми отпускат специален комплект батерии — огромно разточителство, — които да използвам за тази цел. Гражданите на Окръг 13 наистина жадуват за развлечения.

На третата вечер, по време на играта ни, намирам отговор на въпроса, който ме измъчва. Положението, в което се намирам, прилича на „Щурата котка“. Аз съм Жълтурчето. Пийта — това, което така отчаяно искам да опазя — е светлината. Докато му се струва, че има шанс да улови изплъзващата се светлина под лапите си, той е настръхнал от агресия. (Така се чувствам аз, откакто напуснах арената, заедно с Пийта, жив.) Когато светлината угасне напълно, за известно време Жълтурчето е разстроен и смутен, но се съвзема и се насочва към други занимания. (Това е, което ще се случи, ако Пийта умре.) Но онова, което хвърля Жълтурчето в истински смут и го кара да се върти като обезумял, е моментът, когато оставям светлината включена, но я поставям безнадеждно далече от неговия обсег, високо на стената, недостижима дори за неговото умение да скача. Той обикаля напред-назад под стената, плаче и е невъзможно да го утешим или да отвлечем вниманието му. Напълно откача, докато не изгася светлината. (Именно това се опитва Сноу да ми причини сега, само че не знам каква форма ще приеме играта му.)

Може би Сноу иска да стигна точно до този извод. Мисълта, че Пийта е в негова власт и е подложен на изтезания, за да изтръгнат от него сведения за бунтовниците, беше тежка. Но мисълта, че го изтезават специално за да ме сломят, е непоносима. И именно под бремето на това разкритие започвам наистина да се пречупвам.

След играта на „Щурата котка“ ни нареждат да си лягаме. Електричеството ту идва, ту гасне: понякога лампите светват силно и ярко, друг път присвиваме очи в полумрака. Когато идва време за лягане, гасят лампите и включват аварийните светлини във всяко отделение. Прим, която е решила, че стените ще издържат, прегръща Жълтурчето и ляга на долното легло. Майка ми е на горното. Предлагам да се настаня на едно от леглата, но те ме убеждават да остана върху дюшека на пода, защото твърде много се мятам насън.

В момента не се мятам, защото в усилието да не се разпадна, напрягам мускули. Болката над сърцето ми се връща и си представям как оттам тръгват малки пукнатини и се разпростират в цялото ми тяло. По гърдите, по ръцете и краката, по лицето ми, което се набраздява от пукнатини. Едно силно разтърсване от противобункерна ракета ще е достатъчно да ме разбие на причудливи, остри като бръснач парченца.

Когато и най-неспокойните хора потъват в сън, внимателно се измъквам от одеялото и тръгвам на пръсти през пещерата, за да намеря Финик. Кой знае защо усещам, че той ще разбере. Той седи под аварийната лампа в своето кътче и връзва възли, без дори да си дава вид, че си почива. Докато му разказвам шепнешком как съм разкрила плана на Сноу да ме пречупи, ми просветва. Тази стратегия не е нищо ново за Финик. Именно това го е пречупило.

— Това ти причиняват с Ани, нали? — питам.

— Ами, едва ли са я арестували, защото смятат, че тя ще е огромен извор на информация за бунтовниците — казва той. — Знаят, че никога не бих рискувал да й кажа нещо подобно. За да я предпазя.

— О, Финик. Толкова съжалявам — казвам аз.

— Не, аз съжалявам. Че не те предупредих по някакъв начин — казва ми той.

Внезапно в ума ми изплува спомен. Вързана съм с ремъци за леглото, полудяла от гняв и скръб след измъкването от арената. Финик се опитва да ме утеши за Пийта. „Много бързо ще разберат, че не знае нищо. И няма да го убият, защото мислят, че могат да го използват срещу теб“.

— Но ти ме предупреди. На борда на ховъркрафта. Само че когато каза, че ще използват Пийта срещу мен, си мислех, че ще е като стръв. За да ме примамят по някакъв начин в Капитола.

— Не биваше да казвам дори това. Беше твърде късно, за да ти е полезно. При положение, че не те бях предупредил преди Юбилейните игри, трябваше да си държа устата затворена за начина, по който действа Сноу. — Финик дръпва рязко края на въжето си и един сложен възел отново се превръща в права линия. — Работата е там, че не го знаех, когато се запознахме. След първите ти Игри си мислех, че любовната история е преструвка от твоя страна. Всички очаквахме да продължиш тази стратегия. Но едва след като Пийта се удари в силовото поле и едва не загина, аз… — Финик се поколебава.

Спомените ми се връщат към арената. Как се разплаках, когато Финик свести Пийта. Странното изражение върху лицето на Финик. Как извини поведението ми, приписвайки го на мнимата ми бременност.

— Тогава ти какво?

— Тогава разбрах, че съм те преценил погрешно. Че наистина го обичаш. Не казвам по какъв начин. Може би и ти самата не знаеш. Но всеки, който се вгледа по-внимателно, ще разбере колко много държиш на него — казва тихо той.

Всеки? При посещението си преди Турнето на победата Сноу поиска да разсея всички съмнения относно любовта си към Пийта. „Убеди мен“, каза Сноу. Изглежда, че под онова горещо розово небе, когато Пийта беше на границата между живота и смъртта, най-после съм успяла. И по този начин му дадох оръжието, което му беше нужно, за да ме пречупи.

Двамата с Финик дълго време седим мълчаливо и гледаме как възлите се разпадат и изчезват. Накрая го питам:

— Как издържаш?

Финик ме поглежда невярващо:

— Не издържам, Катнис! Очевидно не мога. Всяка сутрин се изтръгвам от кошмарите и откривам, че събуждането не ми носи облекчение. — Нещо в изражението ми го спира. — По-добре да не се поддаваш на това. Нужно е десет пъти повече време да се съвземеш, отколкото да рухнеш.

Е, той сигурно знае. Поемам си дъх и се насилвам да се взема в ръце.

— Колкото повече се разсейваш с нещо, толкова по-добре — казва той. — Първата ни работа утре ще бъде да ти намерим и на теб едно въже. Дотогава вземи моето.

Прекарвам остатъка от нощта, седнала на дюшека си, като вманиачено правя възли и ги показвам на Жълтурчето за внимателен оглед. Ако някой му се стори подозрителен, той замахва с лапа, сваля го на земята и го захапва няколко пъти, за да се увери, че го е довършил. На сутринта пръстите ме болят, но не се предавам.

Тъй като вече са изминали двайсет и четири часа в пълна тишина, Коин най-после обявява, че можем да напуснем бункера. Старите ни жилищни отделения са разрушени от бомбардировките. Всички трябва да следват точните указания как да стигнат до новите. Разчистваме определените ни места, както сме инструктирани и послушно се нареждаме на опашка пред вратата.

Все още съм в средата на опашката, когато се появява Богс и ме издърпва от редицата. Прави знак на Гейл и Финик да дойдат с нас. Хората се отдръпват настрани, за да ни пуснат да минем. Някои дори ми се усмихват — изглежда съм им станала по-симпатична с играта на „Щура котка“. Излизаме, качваме се по стълбите, тръгваме по коридора, влизаме в един от онези асансьори, които могат да се движат във всички посоки и накрая стигаме в Отдела за специална отбрана. По пътя не виждаме никакви разрушения, но все още сме на голяма дълбочина.

Помещението, в което влизаме, е съвсем същото като Командването. Коин, Плутарх, Хеймич, Кресида и всички останали около масата изглеждат изтощени. Някой най-после е извадил запасите от кафе — макар да съм сигурна, че тук то се разглежда само като стимулант за спешни случаи — и Плутарх е обвил здраво чашата си с две ръце, сякаш всеки момент може да му я вземат.

Няма празни приказки.

— Четиримата трябва да се подготвите за излизане над земята — казва президентът. — Имате два часа да заснемете кадри, показващи щетите от бомбардировките, да покажете ясно, че военните сили на Тринайсети не само продължават да функционират, но и владеят положението, и най-важното, че Сойката-присмехулка е още жива. Някакви въпроси?

— Може ли по едно кафе? — моли Финик.

Раздават ни димящи чаши. Взирам се без удоволствие в блестящата черна течност: никога не съм била голям поклонник на кафето, но си мисля, че може би ще ми помогне да остана на крака. Финик слага сметана в чашата ми и посяга към захарницата.

— Искаш ли бучка захар? — пита той със стария си прелъстителен тон. Точно така се запознахме — когато Финик ми предложи захар. Заобиколени от коне и колесници, костюмирани и гримирани за тълпите, преди да станем съюзници. Преди да го опозная. При този спомен се усмихвам. — Ето, така е по-вкусно — казва той с истинския си глас и пуска три бучки в чашата ми.

Обръщам се да тръгна, за да се преоблека в костюма си на Сойка-присмехулка и забелязвам, че Гейл наблюдава двама ни с Финик с нещастно изражение. Сега пък какво? Наистина ли си мисли, че между нас става нещо? Може би снощи ме е видял да отивам в отделението на Финик. Трябваше да мина покрай мястото на семейство Хотърн, за да стигна дотам. Предполагам, че това го е засегнало — решил е, че предпочитам да потърся компанията на Финик вместо неговата. Е, хубаво. Пръстите ми са ожулени от въжето, едва си държа очите отворени и цял снимачен екип ме чака да направя нещо блестящо. А Сноу държи Пийта в плен. Гейл може да мисли каквото си иска.

В новата Стая за преобразяване в Отдела за специална отбрана подготвителният екип набързо ме напъхва в костюма ми на Сойка-присмехулка, прави ми прическа и нанася минимално количество грим, още преди кафето ми да е изстинало. След десет минути актьорите и екипът за следващите пропове поемат по дългия път към изхода. Пия кафето си в движение и установявам, че сметаната и захарта силно подобряват вкуса му. Изпивам последната глътка от дъното на чашата и усещам лек прилив на енергия.

Изкачваме последната стълба, Богс натиска някакъв лост и люкът се отваря над нас. Нахлува свеж въздух. Вдишвам го на големи глътки и за първи път си позволявам да почувствам колко много съм мразела бункера. Излизаме в гората и докосвам с ръце листата над главата ми. Някои едва започват да променят цвета си. „Кой ден сме?“, питам, без да се обръщам конкретно към някого. Богс ми казва, че другата седмица започва септември.

Септември. Това означава, че Сноу държи Пийта в лапите си от пет, може би шест седмици. Оглеждам един лист върху дланта си и виждам, че треперя. Не мога да си наложа да спра. Приписвам го на кафето и се съсредоточавам върху задачата да забавя дишането си, което е прекалено учестено за темпото, с което се движа.

По пръстта и тревата започват да се появяват отломки. Стигаме до първия кратер, трийсетина метра широк и незнайно колко дълбок. Много. Богс казва, че вероятно всички на първите десет нива са загинали. Заобикаляме ямата и продължаваме.

— Можете ли да го построите отново? — пита Гейл.

— Не и в скоро време. Тук нямаше кой знае какво. Няколко резервни генератора и птицеферма — казва Богс. — Просто ще го запечатаме.

Дърветата изчезват, когато влизаме в зоната зад оградата. Около кратерите има смесица от стари и нови отломки. Преди бомбардировките съвсем малка част от Тринайсети е била над земята. Няколко охранителни пункта. Зоната за тренировки. Около трийсет сантиметра от най-горния етаж на нашата сграда — където прозорецът на Жълтурчето се издаваше навън — с еднометров стоманен щит. Дори това не е било предназначено да издържи нещо повече от повърхностно нападение.

— Колко преднина ви даде предупреждението на момчето? — пита Хеймич.

— Десетина минути: след това и собствените ни системи щяха да засекат ракетите — казва Богс.

— Но ви беше от помощ, нали? — питам. Няма да го понеса, ако каже „не“.

— Абсолютно — отговаря Богс. — Успяхме да евакуираме цивилните граждани. По време на атака всяка секунда има значение. Тези десет минути спасиха живота на много хора.

Прим, мисля си аз. И Гейл. Те пристигнаха в бункера само две минути преди да падне първата ракета. Пийта може би ги е спасил. Трябва да добавя имената им към списъка с неща, за които винаги ще му бъда длъжница.

На Кресида й хрумва идеята да ме заснеме пред старата Сграда на справедливостта, което е донякъде смешно, тъй като Капитолът я използва като декор за лъжливи новинарски емисии от години, за да покаже, че окръгът вече не съществува. Сега, след неотдавнашното нападение, Сградата на справедливостта се намира на десетина метра от ръба на нов кратер.

Приближаваме към мястото, където някога е бил главният вход, Гейл сочи нещо и цялата група забавя ход. Отначало не разбирам какъв е проблемът, а после виждам земята, осеяна със свежи розови и червени рози.

— Не ги докосвайте! — изкрещявам. — Те са за мен!

Отблъскващо сладкият мирис ме удря в носа, а сърцето ми започва да блъска като чук в гърдите. Значи не съм си я измислила. Розата на тоалетката ми. Пред мен лежи второто послание на Сноу. Прекрасни розови и червени цветя с дълги стъбла — същите, които красяха декора в студиото, където двамата с Пийта дадохме интервюто си след победата. Цветя, предназначени не за един, а за двама влюбени.

Обяснявам на останалите, колкото мога по-добре. На вид изглеждат безобидни, макар и генетично изменени, цветя. Две дузини рози. Леко увехнали. Най-вероятно пуснати след последната бомбардировка. Екип в специално облекло ги събира и ги отнася. Уверена съм обаче, че няма да открият в тях нищо необичайно. Сноу знае какво точно ми причинява. Същото е, като в онзи момент, когато пребиха Цина, докато аз гледах от вътрешността на цилиндъра, с който ме изстрелваха на арената. Измислено, за да ме извади от равновесие.

Както и тогава, се опитвам да се съвзема и да отвърна на удара. Но докато Кресида настанява Кастор и Полукс по местата им, усещам как започва да ме обхваща нервност. Изморена съм, напрегната съм и не мога да съсредоточа ума си върху нищо друго, освен върху Пийта, откакто видях розите. Кафето беше огромна грешка. Това, от което нямах нужда, беше стимулант. Тялото ми видимо трепери и не мога да си поема дъх. След дните, прекарани в бункера, примижавам, независимо в каква посока се обръщам, и очите ме болят от светлината. Дори на хладния ветрец по лицето ми се стичат струйки пот.

— Би ли повторила какво точно искаш да направя?

— Само няколко бързи реплики, които показват, че си жива и още се бориш — казва Кресида.

— Добре. — Заемам позиция и после се втренчвам в червената лампичка. Дълго стоя така и после казвам: — Съжалявам, не ми идва нищо наум.

Кресида се приближава до мен.

— Добре ли се чувстваш?

Кимвам. Тя измъква от джоба си кърпа и попива потта от лицето ми.

— Искаш ли да опитаме като преди с въпроси и отговори?

— Да. Мисля, че това ще помогне. — Скръствам ръце, за да прикрия треперенето. Хвърлям поглед към Финик, който вдига окуражително палци. Но и самият той изглежда доста нестабилен.

Кресида отново заема мястото си.

— И така, Катнис. Ти оцеля след бомбардировката на Окръг 13 от Капитола. Какво беше усещането в сравнение с това, което изживя на земята в Осми?

— Този път бяхме толкова дълбоко под земята, че нямаше реална опасност. Окръг Тринайсет е жив и в добро състояние, и аз също… — Гласът ми пресеква.

— Я повтори тази реплика — казва Кресида. — „Тринайсети е жив и в добро състояние, и аз също“.

Поемам си дъх, като се мъча да изтласкам въздуха надолу към диафрагмата си.

— Тринайсети е жив, а също и… — Не, не става.

Кълна се, че още усещам мириса на розите.

— Катнис, само тази реплика и приключваш за днес, обещавам — казва Кресида. — „Тринайсети е жив и в добро състояние, и аз също“.

Разлюлявам ръце, за да се поотпусна. Поставям юмруци на хълбоците си. После ги отпускам отстрани по тялото си. Устата ми много бързо се пълни със слюнка и усещам как в дъното на гърлото ми се надига позив за повръщане. Преглъщам с усилие и разтварям устни, за да мога да изрека глупавата реплика и да отида да се скрия в гората и… — точно в този момент се разплаквам.

Невъзможно е да бъда Сойката-присмехулка. Невъзможно е да завърша дори това единствено изречение. Защото сега знам, че последствията от всичко, което кажа, ще се изсипят директно върху Пийта. Ще доведат до изтезания за него. Но не и до смъртта му — не, нищо толкова милостиво. Сноу ще се погрижи животът му да е много по-ужасен от смъртта.

— Стоп — казва Кресида тихо.

— Какво й става? — пита полугласно Плутарх.

— Проумя как Сноу използва Пийта — казва Финик.

От полукръга от хора пред мен се разнася нещо като колективна съчувствена въздишка. Защото сега знам. Защото вече няма начин да не го знам. Защото, оставяйки настрана неудобството от чисто военна гледна точка, до което води загубата на една Сойка-присмехулка, аз съм сломена.

Няколко чифта ръце посягат да ме прегърнат. Но накрая приемам да ме утеши единствено Хеймич, защото той също обича Пийта. Посягам към него и изричам нещо, което звучи като името му, и той идва, прегръща ме и ме гали по гърба.

— Всичко е наред. Всичко ще се оправи, скъпа. — Слага ме да седна на парче от счупена мраморна колона и ме прегръща с една ръка, докато хълцам.

— Вече не мога да правя това.

— Знам — отговаря Хеймич.

— Мисля си все едно и също — какво ще причини той на Пийта — защото съм Сойката-присмехулка — изричам мъчително аз.

— Знам — повтаря Хеймич и ме прегръща по-силно.

— Видя ли? Колко странно се държеше той? Какво… му причиняват? — Мъча се да си поема дъх между риданията, но успявам да изрека една последна фраза. — Аз съм виновна! — А после бариерата рухва, изпадам в истерия, в ръката ми се забива игла и светът изчезва.

Онова, което ми инжектират — каквото и да е то — сигурно е силно, защото минава цял ден, преди да дойда на себе си. Но сънят ми не е бил спокоен. Имам усещането, че изплувам от свят, изпълнен с мрачни, обитавани от призраци места, където съм пътувала сама. В стола до леглото ми седи Хеймич, с бледа като восък кожа и кървясали очи. Спомням си за Пийта и пак се разтрепервам.

Хеймич протяга ръка и стисва рамото ми.

— Всичко е наред. Ще се опитаме да измъкнем Пийта.

— Какво? — Това звучи безсмислено.

— Плутарх изпраща спасителен отряд. Разполага с вътрешни хора. Смята, че можем да върнем Пийта жив — казва той.

— Защо не го направихме преди? — питам аз.

— Защото е скъпо. Но всички са съгласни, че именно това трябва да се направи. Бяхме изправени пред същия избор на арената. Да направим каквото е нужно, за да те поддържаме жива и действаща. Не можем да изгубим Сойката-присмехулка сега. А ти не можеш да изпълниш ролята си, преди да си спокойна, че Сноу не може да излива гнева си върху Пийта. — Хеймич ми подава чаша.

— Ето, пийни нещо.

Бавно сядам в леглото и отпивам глътка вода.

— Какво имаш предвид под „скъпо“?

Той свива рамене:

— Ще бъдат провалени прикрития. Възможно е да загинат хора. Но не забравяй, че те умират всеки ден. И не е само Пийта: ще измъкнем също и Ани заради Финик.

— Къде е той? — питам.

— Зад онзи параван, спи, след като му дадоха успокоително. Изгуби самообладание веднага след като те упоихме — казва Хеймич. Усмихвам се леко, чувствам се вече не толкова слаба. — Да, беше наистина отлично изпълнение. Вие двамата откачихте и Богс замина да организира мисията за измъкването на Пийта. Официално, излъчваме повторения.

— Е, ако Богс е начело на операцията, това е плюс — казвам.

— О, той се справя блестящо. Мисията беше само за доброволци, но той се направи, че не забелязва как размахвам ръка във въздуха — казва Хеймич. — Виждаш ли? Той показа точна преценка.

Нещо не е наред. Хеймич малко прекалено усърдно се опитва да ме ободри. Това наистина не е в стила му.

— Е, кой друг се яви като доброволец?

— Мисля, че бяха общо седем души — казва той уклончиво.

Стомахът ми се присвива от лошо предчувствие.

— Кой друг, Хеймич? — настоявам.

Хеймич най-после зарязва престорено добросърдечното държание.

— Знаеш още кой, Катнис. Знаеш кой се отзова пръв.

Разбира се, че знам.

Гейл.