Сюзан Колинс
Сойка-присмехулка (6)

6

Шокът от това, да чуя гласа на Хеймич вчера, да науча, че той не само е жив и способен на действие, но и отново има някакъв контрол над живота ми, ме изпълни с ярост. Излязох от студиото веднага и отказах да обърна внимание на коментарите му от кабинката днес. Но все пак веднага разбрах, че е прав за представянето ми.

Отне му цяла сутрин да убеди останалите докъде стигат способностите ми. Че не мога да се справя с това. Не мога да застана в едно телевизионно студио, нагласена с костюм и грим сред облак от изкуствен дим, и да призова окръзите към победа. Всъщност, удивително е колко време оцелях пред камерите предишния път. Разбира се, заслугата беше единствено на Пийта. Сама не мога да бъда Сойката-присмехулка.

Събираме се около огромната маса в Командването. Коин и нейните хора. Плутарх, Фулвия и подготвителният ми екип. Група от Окръг 12, която включва Хеймич и Гейл, но също и още няколко души, чието присъствие не мога да си обясня, например Лийви и Мазната Сае. В последния момент Финик вкарва Бийти с количката му, придружен от Долтън — специалиста по животновъдство от Окръг 10. Предполагам, че Коин е събрала тази странно подбрана група, за да станат свидетели на провала ми.

Хеймич обаче е този, който поздравява всички с добре дошли, и по думите му разбирам, че са дошли по негова лична покана. Намираме се в една и съща стая за пръв път, откакто се нахвърлих с нокти върху лицето му. Избягвам да го гледам директно, но виждам отражението му в една от лъскавите контролни конзоли до стената. Изглежда леко прежълтял, много е отслабнал и сякаш се е смалил. За миг се изплашвам, че умира. Налага се да си напомня, че не ме интересува.

Първата работа на Хеймич е да покаже кадрите, който току-що сме заснели. Изглежда с напътствията на Плутарх и Фулвия съм достигнала ново ниво на неспособност да се справя. И гласът, и тялото ми изглеждат несигурни, нестройни, като на марионетка, управлявана от невидими сили.

— Добре — казва Хеймич, когато записът свършва. — Някой би ли потвърдил, че това ще ни бъде от полза в спечелването на войната? — Никой не се обажда. — Това ни спестява време. И така, нека всички се замислим и да се сетим за някой случай, в който Катнис Евърдийн ни е трогнала искрено. Не защото сте й завиждали за прическата, роклята й е избухнала в пламъци или е успяла да изстреля горе-долу прилично някоя стрела. Не и случай, в който Пийта ви е накарал да я харесате. Искам да посочите един момент, в който тя ни е развълнувала истински.

Настъпва дълга тишина и вече си мисля, че никога няма да свърши, когато Лийви се обажда:

— Когато зае доброволно мястото на Прим по време на Жътвата. Защото знаеше, че отива на сигурна смърт.

— Добре. Отличен пример — казва Хеймич. Взема виолетов маркер и пише в бележника си: „Заема доброволно мястото на сестра си по време на Жътвата“. Оглежда масата. — Някой друг?

Изненадана съм, че след нея се обажда Богс, когото възприемам като мускулест робот, изпълняващ послушно всяка заповед на Коин:

— Когато изпя песента. Докато малкото момиче умираше. — Някъде в ума ми изплува образът на Богс, с малко момченце, покатерило се на коленете му. Май в трапезарията. Може би все пак не е робот.

— Всички щяхме да се разплачем при тази гледка, нали така? — казва Хеймич и го записва.

— Аз плаках, когато тя упои Пийта, за да може да отиде да му донесе лекарството, и когато го целуна за довиждане! — обажда се Октавия. После покрива устата си, сякаш е сигурна, че това е било ужасна грешка.

Но Хеймич само кимва.

— О, да. Упоява Пийта, за да спаси живота му. Много добре.

Всички си спомнят още случаи. Бързо и без определен ред. Когато взех Ру за съюзник. Когато подадох ръка на Чаф вечерта по време на интервюто. Когато се опитах да нося Магс. И още — когато извадих онези къпини, които означаваха различни неща за различните хора: любов към Пийта. Отказ да се предам при обстоятелства, които изглеждаха безнадеждни. Опълчване срещу безчовечността на Капитола.

Хеймич вдига бележника:

— И така, въпросът е: какво общо имат помежду си всички тези примери?

— Те бяха изцяло идея на Катнис — казва тихо Гейл. — Никой не й е диктувал какво да каже и какво да направи.

— Извън сценария, да! — казва Бийти. Присяга се и ме потупва по ръката. — Значи трябва просто да те оставим на мира, нали така?

Няколко души се засмиват. Дори аз се усмихвам леко.

— Е, всичко това е много хубаво, но няма голяма полза — казва Фулвия недоволно. — За съжаление тук в Тринайсети окръг възможностите й за прекрасно представяне са доста ограничени. Така че освен ако не предлагате да я хвърлим насред бойните действия…

— Точно това предлагам — казва Хеймич. — Изпратете я на бойното поле и я снимайте през цялото време.

— Но хората смятат, че е бременна — изтъква Гейл.

— Ще разгласим, че е изгубила бебето вследствие на електрошока, преживян на арената — отвръща Плутарх. — Много тъжно. Много жалко.

Идеята да ме изпратят в битка буди спорове. Но Хеймич има доста сериозни доводи. Ако се представям добре само в реални обстоятелства, трябва да бъда поставена в такива.

— Колкото и да репетираме, каквито и реплики да слагаме в устата й, можем да се надяваме най-много за сносно представяне. Трябва да й дойде отвътре. На това реагират хората.

— Дори и да сме предпазливи, не можем да гарантираме безопасността й — казва Богс. — Тя ще бъде прицел за всеки…

— Искам да отида — намесвам се аз. — Тук не съм полезна с нищо на бунтовниците.

— А ако загинеш? — пита Коин.

— Погрижете се да го заснемете. Все някак ще го използвате — отговарям аз.

— Добре — казва Коин. — Но нека да действаме внимателно, стъпка по стъпка. Да намерим най-малко опасната ситуация, която може да пробуди в теб някаква спонтанност. — Тя обикаля из Командването и разглежда светещите карти на окръзите, които показват разположението на силите във войната. — Отведете я в Осми днес следобед. Тази сутрин имаше тежки бомбардировки, но изглежда нападението приключи. Искам да й се осигури отряд телохранители. Снимачен екип на земята. Хеймич, ти ще си на борда на ховъркрафт и ще поддържаш връзка с нея. Да видим какво ще стане там. Някой има ли други забележки?

— Измийте й лицето — казва Долтън. Всички се обръщат към него. — Тя е още момиче, а вие я направихте да изглежда на трийсет и пет. Струва ми се грешка. Като нещо, което Капитолът би направил.

Коин разпуска събранието, а Хеймич я моли за разрешение да говори с мен насаме. Останалите излизат, с изключение на Гейл, който продължава да стои до мен.

— За какво се тревожиш? — пита го Хеймич. — Аз съм онзи, който има нужда от телохранител.

— Всичко е наред — казвам на Гейл и той си отива. Сега остава само жуженето на уредите и тихият мъркащ звук на вентилационната система.

Хеймич сяда срещу мен.

— Пак ще трябва да работим заедно. Така че, давай. Просто го кажи.

Спомням си гневния, ожесточен разговор на борда на ховъркрафта. Горчивината, която последва. Но казвам само:

— Не мога да повярвам, че не спаси Пийта.

— Знам — отговаря той.

Усещам нещо недоизказано. И не защото той не се извини. А защото бяхме екип. Бяхме се споразумели да опазим Пийта. Пиянска, нереалистична сделка, сключена посред нощ, но все пак сделка. И дълбоко в сърцето си знам, че и двамата се провалихме.

— Хайде сега ти кажи — подканвам го аз.

— Не мога да повярвам, че го изпусна от поглед онази нощ — казва Хеймич.

Кимвам. Това е.

— Все за това си мисля. Какво можех да направя, за да го задържа до себе си, без да прекратя съюза. Но не се сещам за нищо.

— Ти нямаше избор. А и да бях успял да убедя Плутарх да останем и да спасим Пийта онази нощ, целият ховъркрафт щеше да падне. Дори и така едва се измъкнахме. — Най-после поглеждам Хеймич в очите. Очи от Пласта. Сиви, дълбоки и оградени с кръговете на безсънни нощи. — Той още не е мъртъв, Катнис.

— Още сме в играта. — Опитвам се да звуча оптимистично, но гласът ми изневерява.

— Още сме вътре. И аз още съм твой ментор. — Хеймич насочва маркера си към мен. — Когато си на земята, помни, че аз съм във въздуха. Отгоре ще виждам по-хубаво, затова прави каквото ти казвам.

— Ще видим — отговарям аз.

Връщам се в Помещението за преобразяване и гледам как струйките грим изчезват в канала, докато търкам лицето си. Момичето в огледалото изглежда изтощено, със загрубяла кожа и уморени очи, но прилича на мен. Откъсвам лентата от ръката си и откривам грозния белег от проследяващия чип. Ето. Това също прилича на мен.

Тъй като ще бъда в зона на бойни действия, Бийти ми помага да облека изработените по дизайн на Цина бронирани дрехи. Каска от преплетени метални нишки, която обгръща плътно главата ми. Материята е еластична като плат и може да се отмята назад като качулка, в случай че не ми е необходима непрекъснато. Жилетка за защита на жизненоважните органи. Малки бели слушалки с микрофон, прикрепени с кабел към яката. Бийти закача на колана ми противогаз, който трябва да сложа единствено в случай на газова атака.

— Ако видиш някой да пада по необясними причини, веднага го сложи — казва той. Накрая закопчава на гърба ми колчан със стрели, разделен на три цилиндрични части. — Само помни: от дясната страна — огън. От лявата — експлозиви. В средата — обикновени стрели. Едва ли ще ти потрябват, но по-добре да си подсигурена за всеки случай.

Богс се появява, за да ме придружи долу до Въздушното поделение. Точно когато асансьорът пристига, се появява Финик, обзет от силна възбуда:

— Катнис, те не ми позволяват да дойда! Казах им, че съм добре, но те дори не разрешават да се кача в ховъркрафта!

Оглеждам Финик — босите крака, подаващи се между болничния халат и чехлите, разчорлената коса, наполовина завързаното на възел въже, увито около пръстите му, обърканото изражение — и разбирам, че всякакви молби от моя страна ще бъдат безполезни. Дори аз не смятам, че е добра идея да го вземаме с нас. Затова се плясвам с длан по челото и казвам:

— О, забравих. От това глупаво сътресение е. Трябваше да ти кажа да отидеш при Бийти в Отдела за специални оръжия. Направил ти е нов тризъбец.

При думата тризъбец като че ли пак виждам пред себе си предишния Финик.

— Наистина? Какво прави?

— Не знам. Но ако е и наполовина толкова специален, колкото са лъкът и стрелите ми, сигурно ще ти хареса — казвам аз. — Само че ще се наложи да тренираш с него.

— Ясно. Разбира се. Е, тогава най-добре да сляза долу при него — казва той.

— Финик? Може би… да обуеш някакви панталони?

Той поглежда надолу към краката си, сякаш за пръв път забелязва как е облечен. После смъква рязко болничния си халат и остава само по бельо.

— Защо? Да не би да намираш това… — той заема нелепо предизвикателна поза — за разсейващо?

Не се сдържам и се засмивам, защото е смешно, и става още по-смешно, когато Богс изпада в смущение. Радвам се, защото сега той е почти като онзи Финик, когото срещнах в Юбилейните игри.

— И аз съм човек, Одеър. — Влизам, преди вратите на асансьора да се затворят. — Извинявай — казвам на Богс.

— Няма за какво. Мисля, че ти… се справи добре — казва той. — Във всеки случай по-добре, отколкото да ми се наложи да го арестувам.

— Да — отговарям аз и го поглеждам крадешком. Вероятно е на около четирийсет и пет, с късо подстригана сива коса и сини очи. Невероятна стойка. Днес два пъти каза нещо, от което съдя, че предпочита да бъдем по-скоро приятели, отколкото врагове. Може би трябва да му дам възможност. Но от друга страна е толкова лоялен към Коин…

Чуват се няколко силни изщраквания. Асансьорът прави лека пауза, а след това започва да се движи хоризонтално наляво.

— Движи се настрани? — питам.

— Да. Под Тринайсети има цяла мрежа от асансьорни пътища — отговаря той. — Този минава точно над транспортния коридор към пета въздушна платформа. По него се стига до хангара.

Хангарът. Подземията. Отделът за специална отбрана. Някъде се отглежда храна. Произвежда се електроенергия. Пречистват се въздухът и водата.

— Тринайсети е много по-голям, отколкото си мислех.

— Нямаме особени заслуги за това — казва Богс. — В общи линии така го заварихме. Полагаме всички усилия да го поддържаме.

Пак се разнася изщракване. Пак се спускаме малко надолу — само две нива — и вратите се отварят на нивото на Хангара.

— О-о! — възкликвам неволно при вида на флотилията. Безкрайни редици от различни видове ховъркрафти.

— И тези ли заварихте?

— Някои построихме ние. Други бяха част от военновъздушните сили на Капитола. Обновихме ги, разбира се — казва Богс.

Отново усещам пристъп на омраза срещу Тринайсети.

— Значи сте имали всичко това, а оставихте другите окръзи беззащитни срещу Капитола.

— Не е толкова просто — изстрелва той в отговор. — Съвсем доскоро не бяхме в състояние да предприемем контраатака. Едва оцеляхме. След като съборихме от власт и екзекутирахме хората на Капитола, само шепа от нас знаеха как изобщо да пилотират. Можехме да ги атакуваме с ядрени оръжия, да. Но винаги се явява по-важният въпрос: дали ако влезем в подобна война с Капитола, изобщо ще останат живи хора?

— Това звучи като казаното от Пийта. А всички вие го нарекохте предател — парирам аз.

— Защото той призова за примирие — казва Богс. — Виждаш, че и двете страни не са използвали ядрени оръжия. Воюваме по традиционния начин. Насам, войник Евърдийн. — Той посочва един от по-малките ховъркрафти.

Качвам се по стълбата и виждам, че ховъркрафтът е претъпкан с телевизионния екип и оборудването му. Всички останали са облечени в тъмносивите военни гащеризони на Окръг 13, дори Хеймич, макар че яката явно му стяга.

Фулвия Кардю се приближава и цъка раздразнено с език, когато вижда чистото ми лице.

— Колко труд отиде напразно. Не си ти виновна, Катнис. Много малко хора се раждат с фотогенични лица. Като него. — Тя дръпва Гейл, който разговаря с Плутарх, и го завърта към нас. — Не е ли красавец?

Гейл наистина изглежда впечатляващо в униформата. Но при тези думи и двамата се чувстваме неловко, като се има предвид миналото ни. Опитвам се да измисля някакъв духовит отговор, когато Богс казва рязко:

— Е, не очаквай да се впечатлим чак толкова. Току-що видяхме Финик Одеър по бельо.

Решавам, че той все пак ми е симпатичен.

Чува се предупреждение за предстоящото излитане и се закопчавам с предпазния колан на седалката до Гейл, с лице към Хеймич и Плутарх. Минаваме плавно през лабиринт от тунели, който се отваря към някаква платформа. Някакъв асансьор поема ховъркрафта и бавно се издигаме край отделните нива. Изведнъж сме навън сред обширно поле, заобиколено от гора, после излитаме и облаците ни обгръщат.

Сега, след като трескавата дейност, довела до тази мисия, приключва, осъзнавам, че нямам представа какво ме очаква в това пътуване до Окръг 8. Всъщност, знам много малко за действителното състояние на войната. Или за това, какво ще е нужно, за да я спечелим. Или какво ще стане, ако успеем.

Плутарх се опитва да ми опише ситуацията с прости думи. Първо, в момента във война с Капитола са всички окръзи, с изключение на Втори, който винаги е имал привилегировани отношения с нашите врагове, въпреки участието си в Игрите на глада. Получават повече храна и по-добри условия за живот. След Тъмните дни и предполагаемото унищожение на Тринайсети, Окръг 2 е станал новият център на отбраната на Капитола, макар че официално той е център на каменните кариери на страната, точно както 13-ти беше известен с добива на графит. Окръг 2 не само произвежда оръжия, но обучава и дори изпраща миротворци в другите окръзи.

— Значи… някои миротворци са родени в Окръг 2? — питам. — Мислех, че всички са от Капитола.

Плутарх кимва:

— Точно така искат да си мислиш. И някои наистина са от Капитола. Но неговото население никога не би могло да осигури толкова голям брой миротворци. А и да накараш израсналите в Капитола граждани да приемат скучния, изпълнен с лишения живот на миротворците в окръзите е проблем. Двайсетгодишен договор за служба като миротворец, без да ти е позволено да се жениш или да имаш деца. Някои постъпват на служба, смятайки, че това е някаква чест, други го приемат като алтернатива на някакво наказание. Например, ако постъпиш при миротворците, ти опрощават дълговете. Много хора в Капитола са затънали в дългове, но не всички са годни за военна служба. Затова Окръг 2 е мястото, от което набавяме допълнителни войски. За неговите жители това е начин да се спасят от бедността и да не прекарат целия си живот в каменните кариери. Те са възпитани като войници. Виждала си с каква готовност децата им се явяват доброволно като трибути.

Катон и Клоув. Брут и Енобария. Виждала съм тяхната готовност и кръвожадност.

— Но всички други окръзи са на наша страна? — питам аз.

— Да. Целта ни е да превземаме окръзите един по един, като завършим с Окръг 2 и по този начин прекъснем снабдителната система на Капитола. После, след като вече е отслабен, ще превземем самия Капитол — казва Плутарх. — Това е свързано със съвсем други трудности. Но ще мислим как да се справим с тях, когато стигнем дотам.

— Ако спечелим, кой ще поеме управлението? — пита Гейл.

— Всички — отговаря Плутарх. — Ще създадем република, в която хората от всички окръзи и от Капитола могат да избират свои представители, които да изразяват мнението им в едно централизирано правителство. Не гледай толкова подозрително: веднъж вече е правено.

— В книгите — промърморва Хеймич.

— В книгите по история — казва Плутарх. — Щом нашите предци са могли да го направят, тогава и ние можем.

Честно казано, няма от какво толкова да се гордеем с нашите предци. Само като погледне човек в какво състояние са ни оставили — войни и съсипана планета. Явно не ги е било грижа какво ще стане с хората, които ще дойдат след тях. Но тази идея за република звучи като нещо по-добро от сегашното ни управление.

— А ако загубим? — питам аз.

— Ако загубим ли? — Плутарх поглежда навън към облаците и устните му се извиват в иронична усмивка. — Тогава очаквам Игрите на глада догодина да бъдат наистина незабравими. Това ме подсеща… — Той изважда от жилетката си стъклено шишенце, изтърсва в шепата си няколко тъмно виолетови хапчета и ги протяга към нас. — Нарекохме ги танатоски в твоя чест, Катнис. Бунтовниците не могат да си позволят никой от нас да бъде заловен жив. Но обещавам: ще бъде напълно безболезнено.

Вземам една капсула, без да съм сигурна къде да я сложа. Плутарх потупва едно място на левия ми ръкав, близо до рамото. Поглеждам и виждам джобче, което едновременно пази и крие хапчето. Дори с вързани ръце мога да наведа глава и да го откъсна със зъби.

Очевидно Цина се е погрижил за всичко.