Сюзан Колинс
Сойка-присмехулка (23)

23

Остава загадка кого викаше жената, защото след като претърсваме апартамента, откриваме, че е била сама. Може би викът й е бил предназначен за някой съсед наблизо или е бил просто израз на страх. Във всеки случай, няма кой друг да я чуе.

За известно време този апартамент би бил доста шикозно скривалище, но това е лукс, който не можем да си позволим.

— С колко време според вас разполагаме, преди да решат, че някои от нас може и да са оцелели? — питам аз.

— Мисля, че може да пристигнат всеки момент — отговаря Гейл. — Знаеха, че се отправяме към улиците. Вероятно експлозията ще отклони вниманието им за няколко минути, после ще започнат да търсят откъде сме се измъкнали.

Отивам до прозореца, откъдето се вижда улицата, и когато надзъртам през щорите, виждам пред себе си не миротворци, а тълпа дебело навлечени хора, тръгнали по личните си работи. След подземното пътуване евакуираните райони са останали далече зад нас и сега се намираме в оживен район от Капитола. Тази тълпа ни предоставя единствения шанс за бягство. Нямам холо, но имам Кресида. Тя се присъединява към мен на прозореца, потвърждава, че знае къде се намираме и ми съобщава добрата новина, че сме само на няколко пресечки от резиденцията на президента.

Само с един поглед към спътниците си разбирам, че сега не е моментът за изненадваща атака срещу Сноу. Гейл все още губи кръв от раната на врата си, която дори не сме почистили. Пийта седи на един кадифен диван, захапал със зъби възглавницата: или се бори с напиращото безумие, или се опитва да сдържи писъка си. Полукс плаче, облегнат на полицата над изящна камина. Кресида стои решително до мен, но е толкова бледа, че устните й са безкръвни. Аз продължавам да функционирам, тласкана само от омразата. Когато енергията за това чувство пресъхне, ще бъда безполезна.

— Да прегледаме гардеробите.

В първата спалня намираме стотици тоалети и палта на жената, обувки, перуки във всички цветове на дъгата, достатъчно грим да се боядиса цяла къща. В другата спалня има подобен богат избор от мъжки дрехи. Може би са на съпруга й. Може би — на някой любовник, който е имал късмета да е извън жилището тази сутрин.

Викам другите, за да се облечем. При вида на окървавените китки на Пийта почвам да ровя в джоба си за ключа от белезниците, но той рязко се дръпва от мен.

— Не — казва. — Недей. Те ми помагат да не се побъркам.

— Ръцете може да ти потрябват — казва Гейл.

— Когато усетя, че разсъдъкът ме оставя, натискам белезниците и болката ми помага да се съсредоточа — казва Пийта. Оставям ги.

За щастие навън е студено, така че можем да прикрием по-голямата част от униформите и оръжията си под широките палта и мантии. Окачваме ботушите на вратовете си и ги скриваме — вместо тях носим глупави обувки. Истинският проблем, разбира се, са лицата ни. Кресида и Полукс рискуват да бъдат разпознати от някой приятел, Гейл може би е познат от проповете и новините, а всеки гражданин на Панем е виждал двама ни с Пийта. Взаимно си помагаме да нанесем върху лицата си дебели пластове грим, нахлузваме перуки и слънчеви очила. Кресида увива шалове около устата и носа на Пийта и около моите.

Чувствам как времето ни изтича, но спирам само за няколко мига да натъпча джобовете си с храна и материали за първа помощ. „Не се делете“, казвам на входната врата. После излизаме право на улицата. Започва да превалява сняг. Край нас забързано преминават развълнувани хора, които говорят за бунтовници, за глад и за мен с причудливия си акцент, типичен за Капитола. Пресичаме улицата и минаваме покрай още няколко жилищни сгради. Завиваме зад ъгъла и в този момент трийсетина миротворци профучават покрай нас. Отдръпваме се от пътя им, както правят истинските граждани, изчакваме, докато тълпата се върне към нормалния си ход и продължаваме да се движим.

— Кресида — прошепвам. — Сещаш ли се за някое място?

— Опитвам се — казва тя.

Изминаваме още една пресечка и се разнася воят на сирените. През прозореца на един апартамент виждам извънреден репортаж и мяркащи се бързо снимки на лицата ни. Още не са установили кой от нашата група е мъртъв, защото сред лицата на екрана виждам Кастор и Финик. Скоро всеки минувач ще е не по-малко опасен от миротворците.

— Кресида?

— Има едно място. Не е идеално. Но можем да пробваме там — казва тя. Следваме я в продължение на още няколко пресечки и влизаме през една врата в нещо, което прилича на частно жилище. Това обаче е някакъв пряк път, защото, след като минаваме през добре оформена градина, излизаме на малка задна уличка, която свързва два главни булеварда. Виждаме няколко сбутани магазина — единият изкупува употребявани вещи, в другия се продават фалшиви бижута. Наоколо има само няколко души и те не ни обръщат внимание. Кресида започва да бъбри бързо с висок и писклив глас за долно бельо, изработено от кожа с косъм и колко изключително важно е то през студените месеци.

— Само чакайте да видите цените! Повярвайте ми, в сравнение с магазините по големите авенюта тук ще платите наполовина!

Спираме пред мръсна витрина, пълна с манекени с бельо от кожа с косъм. Магазинът дори не изглежда отворен, но Кресида се провира през входната врата, при което се разнася нестроен звън. Вътре в мъждиво осветения, тесен магазин с рафтове със стоки от двете страни, мирисът на кожи изпълва носа ми. Бизнесът сигурно върви доста мудно, тъй като ние сме единствените клиенти. Кресида се запътва към приведената фигура, седнала в дъното. Следвам я, като пътьом прокарвам пръсти през меките дрехи.

Зад един тезгях седи най-странната личност, която съм виждала някога. Тя е изключителен пример за хирургическо разкрасяване, при което нещо се е объркало, защото със сигурност дори в Капитола не биха сметнали това лице за привлекателно. Кожата е силно опъната назад и татуирана с черни и златисти ивици. Носът е сплескан, до такава степен, че почти не съществува. Виждала съм и преди котешки мустаци по лицата на хора в Капитола, но никога толкова дълги. Резултатът е гротескна, наполовина котешка маска, която сега недоверчиво присвива очи към нас.

Кресида сваля перуката и лианите си.

— Тайгрис — казва тя. — Имаме нужда от помощ.

Тайгрис. Името събужда някакъв далечен спомен. Тя беше част от екипа на най-ранните Игри на глада, които си спомням — по-млада версия на самата себе си. Стилистка. Не помня на кой окръг. Не 12. После сигурно е прекалила с операциите и е прекрачила границата на отблъскващото.

Ето значи къде отиват стилистите, когато вече не могат да бъдат от полза. В окаяни магазини за кожено бельо, където чакат смъртта. Далече от погледите на хората.

Взирам се в лицето й и се чудя дали родителите й наистина са я кръстили Тайгрис, вдъхновявайки я да се обезобрази по този начин, или е избрала този стил и е променила името си, за да е в тон с ивиците.

— Плутарх каза, че може да ти имаме доверие — добавя Кресида.

Страхотно, тя е от хората на Плутарх. Така че ако първият й ход не е да ни предаде на Капитола, то ще е да уведоми Плутарх — а следователно и Коин — къде се намираме. Не, магазинът на Тайгрис не е идеалното място, но е всичко, с което разполагаме в момента. Ако изобщо се съгласи да ни помогне. Тя надзърта между един стар телевизор на щанда си и нас, сякаш се опитва да ни разпознае. За да й помогна, смъквам шала, свалям перуката и пристъпвам по-близо, така че светлината от екрана пада върху лицето ми.

Тайгрис издава ниско ръмжене — доста подобно на онова, с което ме посреща Жълтурчето. Смъква се бавно от столчето си и изчезва зад един рафт с кожени чорапогащници. Чува се звук от плъзгане, а после ръката й се появява и ни махва да пристъпим напред. Кресида ме поглежда, сякаш за да попита: Сигурна ли си? Но какъв избор имаме? Да се върнем на улицата при тези условия, означава сигурно залавяне или смърт. Провирам се покрай кожите и откривам, че Тайгрис е отворила един капак в долната част на стената. Зад него започва стръмна каменна стълба. Тя ми прави знак да вляза.

Всичко в ситуацията просто крещи: клопка. За миг ме обзема паника, обръщам се към Тайгрис и се вглеждам изпитателно в жълто-кафявите й очи. Защо прави това? Тя не е Цина, не е човек, готов да се пожертва заради останалите. Тази жена е била въплъщение на плиткоумието на Капитола. Била е една от звездите на Игрите на глада, докато… докато е престанала да бъде такава. В такъв случай, това ли е причината? Озлобление? Омраза? Отмъщение? Последната мисъл ме успокоява. Желанието за отмъщение може да гори дълго и силно. Особено ако всеки поглед в огледалото я подсилва.

— Сноу ли ти забрани да бъдеш част от екипа на Игрите? — питам аз. Тя ме гледа, без да каже нищо. Сигурно някъде долу тигровата й опашка потрепва от недоволство. — Защото възнамерявам да го убия. — Устата й се разтяга в нещо, което мога да приема за усмивка. Успокоена, че не е напълно луда, тръгвам надолу по стълбата.

На около половината път се удрям с лице във висяща верига, дръпвам я и премигваща флуоресцентна лампа осветява скривалището. Малко сутеренно помещение без врати или прозорци. Плитко и широко. Вероятно само преходен коридор между две истински мазета. Място, чието съществуване би могло да остане незабелязано, освен ако нямаш изключително набито око. Студено и влажно е, с купища животински кожи, които вероятно не са виждали дневна светлина от години. Освен ако Тайгрис не ни издаде, едва ли някой ще ни намери тук. Докато стигна до бетонния под, другите вече слизат след мен. Капакът се плъзва обратно на мястото си. Чувам как Тайгрис намества рафта за бельо върху скърцащи колелца и се връща с тихи стъпки обратно на столчето си. Магазинът й ни е погълнал.

И то тъкмо навреме, защото Гейл всеки момент ще припадне. Правим легло от кожи, смъкваме от него многобройните му оръжия и му помагаме да легне по гръб. В дъното на мазето, на около трийсет сантиметра от пода има кран с канал. Завъртам крана и след много пръскане и много ръжда потича бистра вода. Промиваме раната на шията на Гейл и осъзнавам, че бинтовете няма да са достатъчни. Ще му трябват няколко шева. В комплекта за първа помощ има игла и стерилен конец, но това, което ни липсва, е човек с медицински умения. Минава ми през ума да привлека на помощ Тайгрис. Като стилистка, тя сигурно умее да си служи добре с игла. Но така няма да остане никой, който да наглежда магазина, а и тя вече направи достатъчно. Приемам, че вероятно аз съм най-добре подготвена за задачата, стисвам зъби и правя няколко неравни шева. Не е красиво, но върши работа. Намазвам отгоре лекарство и превързвам раната. Давам му няколко обезболяващи.

— Сега можеш да си починеш. Тук е безопасно — казвам му. Той угасва като изгасена светлинка.

Кресида и Полукс правят нещо като гнезда от кожи за всеки от нас, а аз се заемам с китките на Пийта. Внимателно отмивам кръвта, слагам антисептик, а после ги превързвам с бинтове под белезниците.

— Трябва да ги държиш чисти, иначе инфекцията може да се разпространи и…

— Знам какво означава „отравяне на кръвта“, Катнис — казва Пийта. — Въпреки че майка ми не е лечителка.

Думите рязко ме връщат назад във времето, към друга рана, други превръзки.

— Каза ми същото в първите Игри на глада. Вярно или не?

— Вярно — казва той. — А ти рискува живота си, за да вземеш лекарството, което ме спаси?

— Вярно. — Свивам рамене. — Благодарение на теб доживях да го направя.

— Така ли? — Тази реплика го хвърля в смут. Някой лъскав спомен сигурно се бори за вниманието му, защото тялото му се напряга и прясно превързаните му китки изопват металните белезници. После цялата енергия се оттича от тялото му. — Толкова съм уморен, Катнис.

— Заспивай — казвам. Намествам белезниците и го приковавам към една от подпорите на стълбата. Едва ли му е удобно да лежи с ръце над главата. Но след няколко минути той също се унася в сън.

Кресида и Полукс са ни приготвили легла, подредили са храната и медицинските ни запаси и сега питат какво искам да правя по въпроса с поставянето на постове. Поглеждам бледото лице на Гейл и окованите ръце на Пийта. Полукс не е спал от дни, а Кресида и аз подремнахме само няколко часа. Ако през тази врата влезе отряд миротворци, ще бъдем хванати като мишки в капан. Оставени сме изцяло на милостта на немощна жена-тигър, изпълнена с нещо, за което мога само да се надявам, че е всепоглъщащо желание за смъртта на Сноу.

— Честно казано, едва ли има някакъв смисъл да поставяме постове. Нека просто да се опитаме да поспим — казвам аз. Те кимват сковано и всички се заравяме в кожите. Огънят в мен е изтлял, а с него — и силите ми. Предавам се на меката, лъхаща на плесен космата кожа и забвението.

Спомням си само един сън. Дълъг и изтощителен сън, в който се опитвам да стигна до Окръг 12. Домът, който търся, е непокътнат, хората — живи. Ефи Тринкет, открояваща се сред тълпата с ярко розовата перука и ушития по поръчка тоалет, пътува с мен. Непрекъснато се опитвам да я изоставя, но тя необяснимо се появява отново до мен и настоява, че като моя придружителка носи отговорност да си спазя разписанието. Само че разписанието непрекъснато се променя — всичко се проваля, защото ни липсва печат от някой служител, или закъсняваме, когато Ефи счупва едно от високите си токчета. Лагеруваме с дни на една пейка на някаква сива гара в Окръг 7, в очакване на някакъв влак, който така и не пристига. Когато се събуждам, кой знае защо се чувствам по-изтощена от това, отколкото от обичайните си нощни кошмари, изпълнени с кръв и ужас.

Кресида, единствената, която е будна, ми казва, че е привечер. Изяждам една консерва говежда яхния и пия много вода. После се облягам на стената на мазето и се връщам към събитията от последния ден. Припомням си смъртта на всеки поотделно. Броя ги на пръсти. Едно, две — Мичъл и Богс, загинали на пресечката. Три — Месала, разтопен от „клопката“. Четири, пет — Лийг 1 и Джаксън, пожертвали се при Месомелачката. Шест, седем, осем — Кастор, Хоумс и Финик, обезглавени от гущерите мутанти с дъх на рози. Осем мъртви за двайсет и четири часа. Знам, че се случи, и въпреки това не ми изглежда реално. Разбира се, Кастор спи под онази купчина кожи. Финик ще се зададе тичешком надолу по стъпалата след миг, Богс ще ми съобщи плана си за бягството ни.

Да повярвам, че са мъртви, означава да приема, че съм ги убила. Добре, може би не и Мичъл и Богс — те загинаха при изпълнение на истинска задача. Но останалите изгубиха живота си, защитавайки ме по време на мисия, която аз си измислих. Замисълът ми да убия Сноу сега ми се струва толкова глупав. Толкова глупав, докато седя и треперя тук в това мазе, пресмятам загубите ни, опипвам с пръсти ресните на сребърните, високи до коленете ботуши, които откраднах от дома на жената. О, да — забравих за това. Убих и нея. Вече избивам невъоръжени граждани.

Мисля, че е време да се предам.

Когато всички най-после се събуждат, си признавам. Как излъгах за мисията, как изложих всички на риск, преследвайки отмъщение. Свършвам и настъпва продължително мълчание. После Гейл казва:

— Катнис, всички знаехме, че лъжеш, че Коин те е изпратила да убиеш Сноу.

— Ти може и да си знаел. Войниците от Тринайсети — не — отговарям.

— Наистина ли мислиш, че Джаксън е повярвала, че имаш заповеди от Коин? — пита Кресида. — Разбира се, че не е. Но тя имаше доверие на Богс, а той явно искаше ти да продължиш.

— Никога дори не съм казвала на Богс какво възнамерявам да правя — казвам.

— Каза на всички в Командването! — казва Гейл. — Това беше едно от условията ти, за да бъдеш Сойката-присмехулка. „Да убия Сноу“.

Тези две неща ми се струват несвързани. Преговорите с Коин за привилегията да екзекутирам Сноу след края на войната и това неупълномощено бягство из Капитола.

— Но не по този начин — казвам аз. — Оказа се пълна катастрофа.

— Мисля, че ще бъде сметнато за изключително успешна мисия — казва Гейл. — Проникнахме във вражеския лагер и доказахме, че защитите на Капитола могат да бъдат пробити. Успяхме да напълним новините от Капитола с кадри, показващи самите нас. Хвърлихме целия град в смут, докато се опитват да ни открият.

— Повярвай ми, Плутарх сигурно изгаря от вълнение — добавя Кресида.

— Защото Плутарх не се интересува кой ще умре — казвам аз. — Стига неговите Игри да са успешни.

Кресида и Гейл продължават да ме убеждават. Полукс кима, за да подкрепи думите им. Само Пийта не изказва мнение.

— Ти какво мислиш, Пийта? — питам го най-накрая.

— Мисля… че все още нямаш представа. За въздействието, което можеш да оказваш. — Той плъзва белезниците си нагоре по подпората и успява да седне. — Никой от хората, които изгубихме, не беше глупак. Те знаеха какво правят. Последваха те, защото вярваха, че наистина можеш да убиеш Сноу.

Не знам защо, но той винаги успява да ме убеди. Ако е прав — а според мен е прав — имам към останалите дълг, който може да бъде изплатен само по един начин. Изваждам картата от джоба на униформата си и я разстилам на пода с нова решителност.

— Къде се намираме, Кресида?

Магазинът на Тайгрис е разположен на около пет пресечки от Кръглия площад и резиденцията на Сноу. Лесно можем да стигнем пеша, минавайки през зона, в която „клопките“ са дезактивирани заради безопасността на жителите. Имаме дегизировка, която може би разкрасена с някои от кожените артикули на Тайгрис, ще ни помогне да стигнем благополучно там. Но после какво? Резиденцията със сигурност ще има солидна охрана, денонощно наблюдение с камери и ще е осеяна с „клопки“, които могат да бъдат задействани само с натискането на едно копче.

— Трябва да го накараме да излезе на открито — казва ми Гейл. — Тогава някой от нас може да го убие.

— Той изобщо появява ли се още пред публика? — казва Пийта.

— Едва ли — казва Кресида. — Поне по време на всички негови речи, които съм гледала напоследък, той беше в резиденцията. Предполагам, че още преди бунтовниците да стигнат дотук, е станал по-предпазлив, след като Финик разгласи в ефир престъпленията му.

Точно така. Сега тези в Капитола, които мразят Сноу, не са само лица като Тайгрис, а цяла мрежа от хора, които знаят какво е причинил на приятелите и близките им. За да го примамим да излезе, ще е нужно нещо, което граничи почти с чудо. Нещо като…

— Обзалагам се, че би излязъл заради мен — казвам аз. — Ако бъда заловена. Ще иска да разгласи това колкото може по-широко. Ще иска да ме екзекутират пред резиденцията му. — Оставям мисълта да попие в съзнанието им. — После Гейл ще може да го застреля от публиката.

— Не. — Пийта поклаща глава. — Не знаем какво точно ще направи. Сноу може да реши да те задържи и да те изтезава, за да измъкне информация от теб. Или да нареди да те екзекутират публично, без да присъства. Или да те убие в резиденцията и после да изложи тялото ти на показ отвън.

— Гейл? — казвам.

— Струва ми се твърде крайно решение, за да го вземем веднага — казва той. — Може би ако всичко друго се провали. Да продължим да мислим.

В последвалата тишина чуваме леките стъпки на Тайгрис отгоре над нас. Сигурно е време за затваряне. Тя заключва вратите, може би слага резетата на капаците. Няколко минути по-късно капакът се плъзва и се отваря.

— Качете се горе — казва дрезгав глас. — Приготвих ви нещо за ядене. — Проговаря за пръв път, откакто пристигнахме. Не знам дали е естествено или плод на дългогодишни упражнения, но в начина й на говорене има нещо, което напомня котешко мъркане.

Качваме се горе и Кресида пита:

— Свърза ли се с Плутарх, Тайгрис?

— Няма начин. — Тайгрис свива рамене. — Той ще се сети, че сте на сигурно място. Не се тревожете.

Да се тревожим? Изпитвам огромно облекчение при новината, че няма да получа — и да се наложи да ги пренебрегна — преки заповеди от Окръг 13. Или да измисля някакво убедително оправдание за решенията, които взех през последните два дни.

Върху тезгяха в магазина са подредени няколко парчета стар хляб, парче плесенясало сирене и половин бурканче горчица. Това ми напомня, че напоследък не всички в Капитола са с пълни стомаси. Чувствам се длъжна да кажа на Тайгрис за нашите хранителни запаси, но тя пренебрегва възраженията ми с махване на ръка.

— Аз не ям почти нищо — казва тя. — А дори и тогава само сурово месо. — Това ми се струва прекалено вживяване в ролята й, но не го оспорвам. Изстъргвам плесента от сиренето и поделям храната между нас.

Храним се и гледаме последните новини от Капитола. Правителството е стеснило броя на оцелелите бунтовници до нас петимата. Предлагат се огромни парични награди за информация, която може да доведе до залавянето ни. Повтарят колко сме опасни. Показват как си разменяме изстрели с миротворците, но не и мутовете, които откъсват със зъби главите им. Засвидетелстват почитта си към трагично загиналата жена, която лежи където я оставихме, с моята стрела, все още забита в сърцето й. Някой я е гримирал отново заради камерите.

Бунтовниците оставят излъчваната от Капитола емисия да тече без прекъсване.

— Бунтовниците дадоха ли изявление днес? — питам Тайгрис. Тя поклаща глава. — Съмнявам се, че Коин знае какво да прави с мен сега, след като съм още жива.

Тайгрис се смее дрезгаво.

— Никой не знае какво да прави с теб, момиче. — После ме кара да взема един кожен чорапогащник, макар че не мога да й го платя. Това е от онези подаръци, които трябва да приемеш. А и във всеки случай в мазето е студено.

След вечеря се връщаме долу и продължаваме да си блъскаме главите да измислим някакъв план. Не ни хрумва нищо добро, но определено сме съгласни, че вече не можем да излезем като група от петима души и че трябва да се опитаме да проникнем в резиденцията на президента, преди аз да поема ролята на стръв. Съгласявам се по втората точка, за да избегна по-нататъшни спорове. Ако все пак реша да се предам, няма да ми е нужно нито разрешение, нито помощ.

Сменяме превръзките, отново приковаваме Пийта с белезниците към подпората на стълбите и лягаме да спим. След няколко часа се събуждам и дочувам тих разговор. Пийта и Гейл. Не мога да се сдържа да не подслушвам.

— Благодаря за водата — казва Пийта.

— Няма проблем — отвръща Гейл. — И без друго се будя по десет пъти на нощ.

— За да се увериш, че Катнис е още тук? — казва Пийта.

— Нещо такова — признава Гейл.

Настъпва продължителна пауза, после Пийта проговаря отново:

— Това, което Тайгрис каза, беше странно. Че никой не знае какво да прави с Катнис.

— Е, ние никога не сме знаели — казва Гейл.

И двамата се засмиват. Толкова е странно да ги слушам да си говорят така. Почти като приятели. Каквито не са. Никога не са били. Макар че не са точно врагове.

— Нали знаеш, тя те обича — казва Пийта. — Почти ми го призна, след като те бичуваха.

— Не ми се вярва — отговаря Гейл. — Начинът, по който те целуваше по време на Юбилейните игри… е, мен никога не ме е целувала така.

— Беше само част от представлението — казва му Пийта, макар че в гласа му има нотка на съмнение.

— Не, ти я спечели. Отказа се от всичко заради нея. Може би това е единственият начин да я убедиш, че я обичаш. — Настъпва дълга пауза. — Трябваше да се явя като доброволец и да заема мястото ти в първите Игри. Да я защитя тогава.

— Не можеше — казва Пийта. — Тя никога нямаше да ти прости. Ти трябваше да се грижиш за майка й и за Прим. За нея те са по-важни от живота.

— Е, това няма да е проблем още за дълго. Едва ли и тримата ще доживеем края на войната. А ако доживеем, предполагам, че това си е проблем на Катнис. Кого да избере. — Гейл се прозява. — Добре е да поспим.

— Да. — Чувам как белезниците на Пийта се плъзват надолу, докато се намества. — Питам се какво ли ще реши.

— О, това ми е известно. — Едва долавям последните думи на Гейл през дебелата кожена завивка. — Катнис ще избере онзи, без когото смята, че не може да оцелее.