Сюзан Колинс
Сойка-присмехулка (21)

21

За втори път в рамките на по-малко от час някой иска смъртта на Пийта.

— Не ставай смешен — казва Джаксън.

— Току-що убих член на нашия взвод! — изкрещява Пийта.

— Отблъсна го от себе си. Нямаше как да знаеш, че ще задейства мрежата точно на това място — казва Финик, за да го успокои.

— Няма значение. Той е мъртъв, нали? — По лицето на Пийта започват да се стичат сълзи. — Не знаех. Никога не съм се виждал такъв преди. Катнис е права. Аз съм чудовището. Аз съм мутът. Аз съм онзи, когото Сноу превърна в оръжие!

— Не си виновен ти, Пийта — казва Финик.

— Не можете да ме вземете с вас. Въпрос на време е да убия някой друг. — Пийта оглежда нерешителните ни изражения. — Може би си мислите, че е по-милостиво просто да ме зарежете някъде. Да ме оставите да се оправям сам. Но това е все едно да ме предадете на Капитола. Мислите ли, че ще ми направите услуга, ако ме изпратите обратно при Сноу?

Пийта. Обратно в ръцете на Сноу. Измъчван физически и психически, докато не остане нищо от някогашния Пийта.

По някаква причина в ума ми започва да се върти последната строфа от „Дървото на обесения“. Онази, в която мъжът предпочита любимата му по-скоро да е мъртва, отколкото да я изложи на злините, които я очакват в света:

С мен ела, с мен ела

при дървото

и носи огърлица от връв редом с мене и ти.

Странни работи случват се тук

и едва ли по-странно ще бъде

при дървото с надвиснали клони

да се срещнем в среднощ аз и ти.

— Ще те убия, преди това да се случи — казва Гейл. — Обещавам.

Пийта се поколебава, сякаш обмисля доколко може да разчита на това предложение, а после поклаща глава:

— Така няма да стане. Ами ако те няма, за да го направиш? И аз искам от онези отровни таблетки, които имате вие, останалите.

Танатоска. В лагера има една таблетка, в специалното джобче на костюма ми на Сойка-присмехулка. Но има и още една в най-горния джоб на униформата ми. Интересно, че не са дали една на Пийта. Може би Коин е сметнала, че той може да я вземе, преди да има шанс да ме убие. Не е ясно дали Пийта смята да я използва сега, за да ни спести необходимостта да го убием или само в случай, че Капитолът отново го вземе в плен. Като се има предвид в какво състояние е, предполагам, че това ще стане по-скоро рано, отколкото късно. Със сигурност ще е по-лесно за нас, останалите, ако не се налага да го застреляме. Това определено ще опрости решението на проблема с пристъпите му, по време на които е готов да убива.

Не знам дали е заради „клопките“, или от страх, или от това, че видях Богс да умира, но имам чувството, че пак съм на арената. Сякаш никога не съм я напускала. Отново се бия не само за собственото си оцеляване, но и за това на Пийта. Колко доволен ще е Сноу, как ще се забавлява, ако ме накара да го убия. Да направи така, че смъртта на Пийта да ми тежи на съвестта през времето, което ми остава да живея.

— Не става въпрос за теб — казвам аз. — Ние имаме задача. И ти си нужен. — Поглеждам останалите от групата. — Мислите ли, че можем да намерим някаква храна тук?

Ако не броим комплекта за първа помощ и камерите, нямаме нищо друго, освен униформите и оръжията си.

Половината от нас остават да пазят Пийта и да следят дали Сноу ще направи изявление, а останалите търсят нещо за ядене. Месала се оказва изключително ценен, защото е живял в почти същия апартамент като този и знае къде е най-вероятно хората да складират храна. Например в шкафа, скрит зад огледалото в спалнята или зад вентилационната решетка в коридора. Така че макар кухненските шкафове да са съвсем празни, намираме над трийсет консерви и няколко кутии с бисквити.

Струпаните запаси възмущават войниците, израснали в Окръг 13.

— Това не е ли незаконно? — пита Лийг 1.

— Напротив, в Капитола биха ви сметнали за глупаци, ако не го правите — казва Месала. — Още преди Юбилейните игри хората започнаха да се запасяват с дефицитни стоки.

— Докато други бяха лишени от тях — отбелязва Лийг 1.

— Именно — казва Месала. — Така стават нещата тук.

— За щастие, иначе нямаше да имаме нищо за вечеря — казва Гейл. — Всеки да грабва по една консерва.

Някои от нашата група, изглежда, нямат особено желание да го направят, но този метод е толкова добър, колкото и всеки друг. Не съм в настроение да деля всичко на единайсет равни части, като се съобразявам с възрастта, телесното тегло и физическата форма. Ровя из купчината и се каня да взема консерва треска, когато Пийта ми подава друга:

— Вземи.

Приемам я, без да знам какво да очаквам. На етикета пише: „Агнешко задушено“.

Стисвам устни при спомена за дъжда, прокапващ през камъните в пещерата, неумелите ми опити да флиртувам и аромата на любимото ми ястие от Капитола в мразовития въздух. Значи и той помни някаква част от това. Колко щастливи, колко гладни, колко близки бяхме, когато онази кошница за пикник се приземи пред нашата пещера.

— Благодаря. — Отварям я. — Има даже и сушени сливи. — Прегъвам капака и го използвам като импровизирана лъжица. Сега това място има и вкуса на арената.

Предаваме си един на друг кутия с изискани бисквити със сметанов пълнеж, когато пиукането започва отново. Гербът на Панем светва върху екрана и остава там, докато звучи химнът. А след това започват да показват лицата на загиналите, точно както правеха с трибутите на арената. Първо показват четиримата от нашия телевизионен екип, после Богс, Гейл, Финик, Пийта и мен. Ако не броим Богс, не се занимават с войниците от Тринайсети — или нямат представа кои са, или знаят, че те са безинтересни за зрителите. После се появява и самият той, седнал на бюрото си, зад него се дипли знаме, свежата бяла роза проблясва на ревера му. Сигурно наскоро се е подложил на още разкрасителни операции, защото устните му са по-пухкави от обикновено. А подготвителният му екип наистина трябва да му слага по-малко руж.

Сноу поздравява миротворците за добре свършената работа и ги хвали за това, че са отървали страната от заплахата, наречена Сойка-присмехулка. Предрича, че с моята смърт ще настъпи обрат в хода на войната, тъй като сломените бунтовници са останали без човек, когото да следват. А какво съм била аз всъщност? Едно бедно, неуравновесено момиче, с известен талант да си служи с лък и стрели. Не някакъв голям мислител, не „мозъкът“ на бунта, просто едно лице, измъкнато от развалините, защото бях привлякла вниманието на нацията с безумните си изпълнения в Игрите. Но необходимо, много необходимо — защото бунтовниците нямат в редиците си истински лидер.

Някъде в Окръг 13 Бийти натиска някакъв превключвател, защото сега лицето, което гледа към нас, не е на президента Сноу, а на президента Коин. Тя се представя пред Панем, заявява, че е водач на бунта, а след това произнася хвалебствено слово за мен. Възхвала за момичето, което оцеля от Пласта и Игрите на глада, а после превърна една страна от роби в армия от борци за свобода.

— Жива или мъртва, Катнис Евърдийн ще остане лицето на този бунт. Ако някога решимостта ви се поколебае, спомнете си за Сойката-присмехулка и в нейно лице ще намерите силата, от която се нуждаете, за да освободите Панем от неговите потисници.

— Нямах представа колко много означавам за нея — казвам аз, което предизвиква смях от страна на Гейл и въпросителни погледи — от страна на останалите.

На екрана се появява силно ретуширана моя снимка, на която изглеждам красива и яростна, а зад мен играят пламъци. Няма думи. Няма лозунг. Лицето ми е всичко, което им е нужно сега.

Бийти отново дава думата на напълно владеещия се Сноу. Имам чувството, че президентът е смятал телевизионния канал за извънредни емисии за непробиваем и тази вечер някой ще умре, задето системата е била компрометирана.

— Утре сутринта, когато измъкнем тялото на Катнис Евърдийн от пепелищата, ще видим коя точно е Сойката-присмехулка. Едно мъртво момиче, което не можа да спаси никого, дори себе си. — Появява се гербът, прозвучава химнът, предаването свършва.

— Само дето няма да я намерите — казва Финик на празния екран, изричайки на глас онова, което вероятно всички си мислим. Отсрочката ще е кратка. Щом разровят пепелищата и открият липсата на единайсетте тела, ще разберат, че сме се измъкнали.

— Можем поне да наберем преднина пред тях — казвам аз. Изведнъж усещам колко съм уморена. Единственото ми желание е да легна на зеленото плюшено канапе и да заспя. Да се свия под завивката, направена от заешка козина и гъши пух. Вместо това изваждам холото и настоявам Джаксън да ми обясни основните команди — които всъщност се отнасят до въвеждането на координатите на най-близкия квадрат от картата — за да мога поне да започна да боравя сама с устройството. Когато устройството показва местоположението ни, усещам как сърцето ми се свива още по-силно. Сигурно се приближаваме към ключови мишени, защото броят на „клопките“ забележимо се е увеличил. Можем ли да продължим да се придвижваме напред в този букет от примигващи светлини, без да ни открият? Не можем. А щом не можем, значи сме хванати като птици в мрежа. Решавам, че е най-добре да не се правя на много велика, когато съм с тези хора. Особено когато погледът ми непрекъснато се насочва към зеленото канапе. Затова питам:

— Някакви предложения?

— Защо за начало не изключим някои възможности? — казва Финик. — Улицата не е вариант.

— Покривите са също толкова опасни, колкото и улицата — казва Лийг 1.

— Може би все още имаме шанс да се оттеглим, да се върнем по пътя, по който дойдохме — казва Хоумс. — Но това ще означава провалена мисия.

Пробожда ме чувство на вина, тъй като съм си измислила така наречената мисия.

— Никога не е било планирано всички да продължим. Вие просто имахте лошия късмет да бъдете с мен.

— Е, това е спорен въпрос. Сега сме с теб — казва Джаксън. — Така че не можем да стоим безучастно. Не можем да се придвижим напред. Не можем да се придвижим встрани. Мисля, че ни остава само един вариант.

— Под земята — казва Гейл.

Под земята. Което ми е омразно. Като мините и тунелите и Окръг 13. Под земята, където се ужасявам, че ще умра, което е глупаво, защото дори да умра над земята, все едно пак ще ме погребат под земята.

Холото може да показва както намиращите се на нивото на улицата „клопки“, така и подземните. Виждам, че когато се спускаме под земята, чистите, надеждни линии на картата на улиците са преплетени с объркан лабиринт от тунели. Но изглежда „клопките“ тук са по-малко.

През две врати от нас вертикална тръба свързва нашата редица апартаменти с тунелите. За да стигнем до апартамента, където е тръбата, трябва да минем през сервизната шахта, която се простира по цялата дължина на сградата. Можем да влезем в шахтата през гардероба на горния етаж.

— Добре. Да направим да изглежда така, сякаш никога не сме били тук — казвам аз. Заличаваме всички следи от престоя си. Изхвърляме празните консервни кутии в шахтата за смет, пълните прибираме в джобовете си за после, преобръщаме изцапаните с кръв възглавници на дивана, избърсваме следите от гел по плочките. Няма как да поправим ключалката на входната врата, но я заключваме с допълнителната брава, за да не се отваря при натискане.

Накрая остава да се справим само с Пийта. Той се настанява на синия диван и отказва да помръдне.

— Няма да тръгна. Или ще разкрия местоположението ви, или заради мен ще пострада още някой.

— Хората на Сноу ще те намерят — казва Финик.

— Тогава ми оставете една таблетка. Ще я глътна само ако се налага — казва той.

— Това не е вариант. Тръгвай с нас — казва Джаксън.

— Иначе какво ще направите? Ще ме застреляте ли? — казва Пийта.

— Ще те упоим и ще те носим — казва Хоумс. — Което едновременно ще ни забави и ще ни изложи на опасност.

— Стига сте се правили на благородни! Не ме е грижа дали ще умра! — Той се обръща към мен, вече с умолителен тон. — Катнис, моля те. Не разбираш ли, искам да приключа с това?

Лошото е там, че наистина разбирам. Защо не мога просто да го оставя? Да му дам тайно една таблетка, да дръпна спусъка? Дали държа толкова много на Пийта или не искам да оставя Сноу да победи? Дали не превърнах Пийта в пионка в моите лични Игри? Това е отвратително, но може и да е така. А ако е така, най-милосърдно ще бъде веднага да убия Пийта. Но за добро или зло, не желанието за милосърдие е това, което ме мотивира.

— Губим време. Ще дойдеш ли доброволно или ще трябва да те упоим?

Пийта заравя лице в ръцете си за няколко минути, после се изправя да тръгне с нас.

— Да му освободим ли ръцете? — пита Лийг 1.

— Не! — изръмжава Пийта, като притиска белезниците плътно към тялото си.

— Не — повтарям като ехо аз. — Но искам ключа. — Джаксън ми го подава безмълвно. Пускам го в джоба на панталона си, където той се удря с лек звън в перлата.

Когато Хоумс разбива металната вратичка на сервизната шахта, се сблъскваме с нов проблем. Няма начин черупките на операторите да минат през тесния проход. Кастор и Полукс ги свалят и вземат само резервните камери. Всяка е голяма колкото кутия за обувки и вероятно върши също толкова добра работа. Месала не може да измисли къде да скрие обемистите черупки, затова в крайна сметка ги оставяме в гардероба. Неприятно ми е, че трябва да оставим толкова ясна следа, но какво друго можем да направим?

Движим се един след друг и държим раниците и вещите си на една страна, но пак е тясно. Отминаваме първия апартамент и влизаме във втория. В една от спалните вместо баня има врата с надпис „Сервизно помещение“. Тук е входът към тръбата.

Месала се намръщва при вида на широкия кръгъл капак и за миг се връща към проблемите на своя стар свят:

— Точно затова никой не иска средния апартамент. Непрекъснато влизат и излизат работници, и няма втора баня. Но наемът е значително по-евтин. — После забелязва развеселеното изражение на Финик и добавя: — Няма значение.

Лесно отваряме капака към тръбата. По широката стълба с гумени ленти на стъпалата бързо и лесно се спускаме в недрата на града. Събираме се в подножието на стълбата и чакаме очите ни да се приспособят към мъждивата светлина, докато вдишваме смесицата от химикали, плесен и отходни води.

Полукс, блед и изпотен, посяга и се вкопчва в китката на Кастор. Сякаш може да падне, ако няма кой да го крепи.

— Брат ми работеше тук долу, след като стана авокс — обяснява Кастор. Разбира се. На кого друг биха възложили да поддържа тези влажни, зловонни проходи, минирани с „клопки“? — Трябваха ни пет години, преди да успеем да му откупим позволение да работи над земята. Нито веднъж не видя слънце.

При по-добри условия, в ден, когато сме преживели по-малко ужаси и сме по-отпочинали, някой със сигурност би се сетил какво да каже. Вместо това всички дълго мълчим, опитвайки се да измислим някакъв отговор.

Накрая Пийта се обръща към Полукс:

— Е, в такъв случай ти току-що се превърна в най-ценния ни актив. — Кастор се разсмива, а Полукс успява да се усмихне.

Стигаме до средата на първия тунел, когато осъзнавам какво беше толкова забележително в тези думи. Това беше гласът на предишния Пийта, на човека, който винаги успяваше да се сети и да каже най-подходящото нещо, когато всички мълчаха. Иронично, насърчително, забавно, но без да обиди никого. Хвърлям поглед назад към него, докато върви с усилие, воден от пазачите си — Гейл и Джаксън, — със забит в земята поглед, с приведени напред рамене. Толкова обезсърчен. Но за миг той беше същият.

Пийта е прав. Полукс се оказва ценен колкото десет холографски устройства. Под големите булеварди и улици се намира мрежа от широки тунели, която повтаря разположението на улиците отгоре. Нарича се Трансферната зона и се използва за доставка на стоки с малки камиони из целия град. През деня многобройните „клопки“ са дезактивирани, но през нощта Трансферната зона е минно поле. Стотици допълнителни проходи, отходни шахти, железопътни трасета и канализационни тръби образуват лабиринт с многобройни нива. Полукс знае подробности, без които непосветените не биха оцелели тук — например в кои разклонения са ни необходими противогази и къде може да се натъкнем на оголени жици или плъхове, големи колкото бобри. Предупреждава ни за мощната струя вода, която избликва периодично от каналите, посочва предварително времето, когато авоксите се сменят, показва ни къде да се скрием, за да избегнем почти безшумно преминаващите товарни влакове. Най-важното — знае къде са камерите. На това мрачно, мъгливо място те не са много, освен в Трансферната зона, но ги заобикаляме отдалече.

Под напътствията на Полукс се придвижваме бързо — забележително бързо в сравнение с придвижването ни над земята. След около шест часа сме изтощени. Три сутринта е и сигурно все още имаме няколко часа, преди да разберат, че телата ни липсват, да претърсят развалините на сградата в случай, че сме се опитали да се измъкнем през шахтите и да започне преследването.

Когато предлагам да си починем, никой не възразява. Полукс намира малко, топло помещение, в което бучат машини, осеяни с ръчки и циферблати. Вдига четири пръста, за да покаже, че трябва да си тръгнем след четири часа. Джаксън изготвя график за постове и тъй като не съм в първата смяна, се смествам в тясното пространство между Гейл и Лийг 1 и моментално заспивам.

Сякаш броени минути по-късно Джаксън ме разтърсва да се събудя и да застъпя на пост. Шест часът е и след един час трябва да сме на път. Джаксън ми казва да изям една консерва и да държа под око Полукс, който е настоял да остане на пост през цялата нощ.

— Не може да заспи тук долу.

С усилие се разсънвам, изяждам консерва картофи и зелен боб, и седя облегната на стената, с лице към вратата. Полукс изглежда напълно буден. Вероятно цяла нощ си е спомнял за петте години, през които е бил затворен тук. Измъквам холото и успявам да въведа координатите ни и да огледам тунелите. Както и очаквам, с приближаването ни към центъра на Капитола се появяват все повече „клопки“. Известно време двамата с Полукс натискаме бутоните на холото, за да видим какви капани ни чакат. Когато започва да ми се вие свят, му подавам устройството и се облягам отново на стената. Гледам спящите войници, оператори и приятели, и се питам колко от нас ще видят пак слънцето.

Когато погледът ми пада върху Пийта, който е отпуснал глава точно до краката ми, виждам, че е буден. Иска ми се да можех да разчета какво става в ума му, да проникна вътре и да разплета бъркотията от лъжи. После се спирам на нещо, което мога да постигна.

— Ял ли си? — питам. С леко поклащане на глава той показва, че не е. Отварям кутия пилешка супа и му я подавам, но без капака, за да не се опита да си пререже китките или нещо подобно. Той сяда, вдига консервата и пие жадно супата. Дъното на кутията отразява светлинните от машините и си спомням нещо, което се е загнездило в съзнанието ми и не ми дава мира от вчера насам. — Пийта, когато попита дали случаят с Дарий и Лавиния е бил истина и Богс ти каза, че е истина, ти отговори, че така си мислел. Защото в спомена нямало нищо лъскаво. Какво имаше предвид?

— О, не знам точно как да го обясня — казва ми той. — Отначало всичко беше просто пълна каша. Сега мога да различа определени неща. Мисля, че виждам някакъв модел. Спомените, които в Капитола промениха с отровата от хрътоси, имат тази странна особеност. Или са много ярки или образите не са стабилни. Помниш ли какво беше, когато бяхме ужилени?

— Дърветата се тресяха. Имаше гигантски цветни пеперуди. Аз паднах в яма с оранжеви мехурчета. — Замислям се за това. — Лъскави оранжеви мехурчета.

— Точно така. Но нищо, свързано с Дарий или Лавиния, не беше такова. Мисля, че още не ми бяха инжектирали отрова — казва той.

— Е, това е добре. Ако можеш да отделиш едното от другото, ще можеш да определиш кое е вярно и кое не.

— Да. А ако можеха да ми пораснат криле, щях да мога да летя. Само че на хората не могат да им пораснат криле — казва той. — Вярно или не?

— Вярно. Но хората нямат нужда от криле, за да оцелеят.

— Сойките-присмехулки имат нужда. — Той довършва супата и ми връща консервната кутия.

На флуоресцентната светлина кръговете под очите му приличат на синини.

— Още има време. Добре е да поспиш. — Без да се съпротивлява, той пак ляга, но продължава да се взира в стрелката на един уред, която бързо подскача ту на една, ту на друга страна. Бавно, сякаш докосвам ранено животно, протягам ръка и отмятам кичур коса от челото му. Той замръзва при докосването ми, но не се отдръпва. Затова продължавам внимателно да приглаждам косата му назад. За пръв път го докосвам доброволно от последната арена насам.

— Все още се опитваш да ме закриляш. Вярно или не? — прошепва той.

— Вярно — отговарям аз. Изглежда, че е нужно по-подробно обяснение. — Защото ние двамата все това правим. Закриляме се взаимно. — След около минута той се унася в сън.

Малко преди седем двамата с Полукс започваме да будим останалите. Разнасят се обичайните прозевки и въздишки, които придружават събуждането. Но слухът ми долавя и още нещо. Почти като съскане. Може би е само пара, излизаща от някоя тръба или забързан влак някъде в далечината…

Казвам на всички да замълчат, за да разпозная какъв е звукът. Има съскане, да, но не е един продължителен звук. Повече прилича на много издишвания, които оформят думи. Една-единствена дума. Отекваща навсякъде из тунелите. Една дума. Едно име. Повторено отново и отново.

— Катнис.