Георги Марков
Задочни репортажи за България (88)

ПРОКЪЛНАТАТА ВИЛА

През трийсетте години в Княжево, до дома на дядо ми, построи нова вила известният търговец на мебели Голдщайн. За времето си това беше много красива вила. Голяма, с широки прозорци и просторни тераси, тя кацна като странна птица точно на върха на съседния до нас хълм. По тогавашната мода беше облицована до половина с катраносано дърво, а другата половина беше бяла мазилка. Това съчетание на тъмнокафяво и бяло подчертаваше още по-силно нейното присъствие в полите на Витоша. Мнозина минувачи поглеждаха завистливо към вилата, като вероятно си мислеха какъв ли прекрасен живот се живееше в нея.

Самият Голдщайн беше възпълен евреин на средна възраст и доста общителен. Беше женен, но нямаше деца, затова бяха осиновили момиче на моите години. Новият ни съсед идваше от време на време у дома на приказки и за да обсъди с дядо ми сложния проблем за дерето, което разделяше нашия двор от неговия, но имаше нечестната тенденция с годините да навлиза все повече в двора на Голдщайн. Докато той довършваше вилата и я опаса с високи каменни стени, дойде войната. Вилата на Голдщайн с цялата си красота и внушителност се превърна в неприятен провокатор срещу еврейската народност на нейния собственик. Той се намери под силен натиск и за да спаси себе си и онова, което притежаваше, на бърза ръка се покръсти. Но Христовата вяра не можа да спаси вилата му. Тя беше реквизирана. Още преди бомбардировките да започнат, там се настани Министерството на вътрешните работи начело със самия министър. Често виждах в двора енергичен и запъхтян, облечен в светъл шлифер, да се разхожда Дочо Христов. По-късно там се появи със замислено лице и бавна походка професор Станишев, заобиколен от цяла група висши сътрудници.

На самия 9-и септември вилата беше зловещо празна. И не дълго след това научихме, че почти всичките й последни обитатели са били екзекутирани.

В качеството си на пострадал от фашизма евреин Голдщайн получи обратно своята собственост. Ала един ден той се появи у нас и съобщи, че е подарил вилата си на държавата срещу три паспорта за Франция. Дядо ми беше много учуден от тази невероятна щедрост на търговеца на мебели — да подари-цяла вила, и то по време, когато уж се завръщахме към многопартийна демокрация.

„Ако сега не им я подаря, догодина те сами ще ми я вземат!“ — каза мъдро Голдщайн. И добави, че властите били най-приятно изненадани от жеста му. „Днес това е жест — каза той. — Догодина няма да е!“

След това, обяснявайки мотивите за своето заминаване, с тъжна откровеност той предрече, че до няколко години свободната инициатива в България ще бъде унищожена, че ще дойде страшна диктатура и страната ще се превърне в комунистически затвор.

„Така е в Русия, така ще бъде и тука!“ — завърши своето пророчество Голдщайн.

По онова време едва ли някой би приел на сериозно такова предупреждение. Та нали в страната имаше партии, имаше опозиция, опозиционни вестници… как така?

Веднага след като собственикът си замина, пред вилата беше поставен милиционерски пост. Няколко дни по-късно в нея се настани съветският генерал Георгий Кюришин със семейството си. За този генерал казваха, че завеждал много важна тайна служба и че разполагал с голяма власт. Указание за това може би беше фактът, че той не се задоволи с един милиционерски часови, а на четирите краища на вилата бяха поставени четирима часови, които денонощно стояха на смени. Кюришини имаха българска прислужница и готвачка. От тях редовно научавахме, че таваришч генералшата докарвала всеки ден у дома си огромни количества български стоки, предимно текстил, пакетирала ги и ги изпращала по специален куриер в Москва.

„Гладни-невидели!“ — беше преценката на прислужницата за нейните работодатели.

И от нея за пръв път чухме, че във вилата имало нещо дяволско. Нощно време тя чувала странни тихи викове и тайнствени стъпки.

„Ами помислете само, всеки, който е живял в тази вила освен собственика, я е обесен, я е убит, я голямо нещастие го е сполетяло!“ — казваше момичето със суеверен страх.

„Запомнете ми думата, това е проклета вила!“ — повтаряше тя и ние не бяхме в състояние да я разубедим. Ала след известно време същата млада жена заболя от рак и бързо умря, което за нас беше ужасно потвърждение на нейните предчувствия.

Междувременно самата съветска генералша се отби няколко пъти у дома. Тя беше сравнително млада, средна на ръст, но доста дебела, с типично руско лице, бледосиви очи и чип нос. Когато разговаряше с баба ми, генералшата въздишаше, казваше колко хубаво било в България и внезапно се разплакваше.

„Че при вас в Русия трябва да е по-хубаво!“ — питаше баба ми с типична селска хитрост.

„Вий ничево нье панимаете… ничево!“ — казваше тя, ронейки сълзи, и ние наистина чувствувахме, че „ничево нье панимаем“.

Един ден тя се втурна в къщи особено развълнувана и с погребален тон ни съобщи, че си заминават за Москва. Вестта за завръщането им я бе изненадала и тя кършеше ръце в отчаяние, че не е могла да остане по-дълго в България. За седмица Кюришини опаковаха огромния си багаж, съставен изключително от покупки и стоки, взети по други начини, и семейството замина с влак. Генералът си тръгна по-късно със самолет. След доста време един от милиционерите ни каза, че самолетът на генерала никога не пристигнал в Русия.

„Как така няма да пристигне?“ — възкликнахме ние.

„Катастрофирал… и генералът — лека му пръст!“

За известно време вилата остана без постоянен обитател. Часовите отново бяха сведени до един, който стоеше в караулка зад желязната врата. После научихме, че вилата е била взета за нуждите на правителството и за около година няколко души се опитаха да живеят в нея, но по необясними причини бързо напускаха. Междувременно бе конфискуван съседният голям и разкошен парк на Тевекелиев, който имаше неголяма вила там. Но някому, изглежда, дойде идеята да съборят стената между двете вили и да присъединят парка на Тевекелиев към вилата на Голдщайн.

Така и направиха. Затова следващият обитател на вилата беше не някой друг, а фактически първият човек в страната (след Димитров) — Трайчо Костов. Отначало той не се застояваше много в нея, но след като го свалиха от Политбюро и стана директор на Народната библиотека за кратко време, преди да го арестуват, той беше почти постоянно във вилата. От тези дни, както вече разказах, помня приятен, интелигентен човек, който любезно разговаряше със съседите си. Но както някой каза по-късно: „Смъртта беше изписана на лицето му.“

В края на 1949 година го обесиха.

Цялата зима вилата остана празна, със спуснати капаци на прозорците, и никой не се мярна около нея. Като че ония, които бяха подписали смъртната присъда на Трайчо Костов, изпитваха страх да влязат в помещенията, където той бе живял. Вълко Червенков взе по-неудобната вила на Ландау, Васил Коларов — вилата на Поборников, Цола Драгойчева — вилата на Радулов и т.н. Изглежда, че за тези „народни“ синове живеенето в разкошна буржоазна вила представляваше част от моралния кодекс на комунизма.

Някъде през пролетта внезапен живот изпълни двора на нашите съседи. Не можехме да повярваме на очите си, като видяхме стадо кокошки и пуйки да се разхожда из красивия парк, плюс две кози, агне и куче. А всред тях, ухилен до ушите, стоеше. Добри Терпешев. Той и жена му бяха новите обитатели на прокълнатата вила.

„Нещо ще му се случи на Добри Терпешев!“ — помислихме си ние и зачакахме да видим точно как ще очистят и този гражданин. Но до физическо унищожение не се стигна. Бай Добри беше изхвърлен от всички постове и в дните, в които чакаше да напусне вилата и да отиде да живее неизвестно къде, той беше лишен дори от правителствен автомобил и двамата с жена си бавно вървяха пешком по пътя.

После за доста дълго време вилата остана празна. Край нея се мяркаха само часовите и градинарите. Минаха даже години, без да видим светлина през прозорците. И пак един ден лъскави черни лимузини се понесоха по стръмния път, за да зърнем в една от тях бръснарската физиономия на Антон Югов, бившия министър на вътрешните работи, който стана министър-председател.

Един от милиционерите, които денонощно пазеха и този любим син на народа, веднъж разказа на дядо ми:

„На мене началникът ми е казал да стоя на пост под прозореца на спалнята. И какво съм виновен аз, че той си отворил прозореца, понеже лятна нощ и му било топло. А пък като стоиш на пост, не можеш да стоиш закован, я! Човек помръдне насам-натам. Добре, ама по едно време, изглежда, не е могъл да заспи, другарят Югов се показа на прозореца и като ми викна: «Ей, ти там бе, не само че шумиш, ами и миришеш! Я се махай оттук и иди ей там, в парка! Там стой!» И аз, щом ми заповядат, отидох в парка. Сврях се между розите и гледам небето, месечината… и знаеш ли, по едно време чувам пак гласа му… ей, момче, къде отиде бе, момче. Я ела тука, не се отдалечавай много от прозореца! Брей, женката! Нали искаше тишина и да не му мириша! А после се уплашил и от тишината, и от чистия въздух!“

Милиционерът изглеждаше щастлив, че проклятието на вилата беше изплашило министър-председателя и той с доста уплашен глас го повикал обратно.

Този милиционерски разказ ми изглежда напълно достоверен. И той бе потвърден от внезапното напускане на Антон Югов, който явно се беше уплашил от призраците на своите предшественици, на половината от които лично беше подписал смъртните присъди.

Но преждевременното напускане не го спаси напълно. Не много дълго след това Югов беше снет от всички постове и изключен от партията. За негово щастие членовете на Политбюро по това време бяха престанали да се бесят един друг.

След този последен обитател никой от неговите колеги не пожела да се засели във вилата на Голдщайн. Изглежда, че дълбокото суеверие на покойната прислужничка във вилата завладя най-после и висшето партийно ръководство. Веднъж виден партиен деец ме попита къде съм живял по-рано. И след като му обясних, той възкликна:

„Ааа, знам къде е. Точно до Черната вила!“

Години наред вилата остана празна, докато накрая Политбюро и правителството я прехвърлиха на дипломатическия корпус. Във вилата се настани семейството на индонезийския пълномощен министър и от момента, от който дузина весели индонезийски деца плъзнаха из парка, проклятието, изглежда, беше прогонено.