Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

РАДОЙ РАЛИН

Един от моите колеги, писател, отиде в Концертна дирекция, за да организира по някакъв повод литературно четене в София. Дирекцията трябваше да му даде под наем съответната зала. Разбира се, литературното четене щеше да бъде безплатно. Служителите от Концертна дирекция, които били истински търговци, му казали, че въпреки „свободния вход“ публиката едва ли щяла да се втурне към литературното четене, и затова предложили една съвсем мъничка зала. „Но — казали те — ако в групата на писателите, които ще четат, включите Радой Ралин, тогава може да вземете голямата зала «България» и дори да сложите скъпи билети!“

Този разговор, който се води в средата на шейсетте години отразява твърде красноречиво огромната популярност на Радой Ралин в България. Хората от Концертна дирекция знаеха добре какво искаше публиката.

В последвалите години тази популярност на Радой не само не намаля, но струва ми се, че достигна невероятни размери.

По време на продължителните ми кръстосвания из страната, при срещите с непознати хора или читатели от всякакви възрасти и с всякакво образование един от неизбежните въпроси е бил „Дали познавате Радой Ралин“ или „Какво мислите за Радой Ралин?“.

На една много разпалена среща в бургаски завод, когато млад работник ни питаше защо не пишем истината за живота, от дъното на залата прозвуча обидно силен глас:

„За истината питай само Радой Ралин!“

Човек навред можеше да чуе десетки епиграми, които хората знаеха наизуст и за които твърдяха, че са от Радой Ралин. Лично аз смятам, че най-малко половината му бяха приписвани или пък бяха полунегови. Много хора нагласяваха епиграмите според своите разбирания, т.е. ставаха съавтори на Радой.

Феноменът Радой Ралин е уникално явление в живота на съвременна България. Но то е изключително и дълбоко вкоренено в комунистическата действителност. Много пъти съм си мислел, че сатирите на Радой с тяхната популярност са най-ярко доказателство за нравствената гнилост на днешния български режим. Тъкмо огромната морална и материална корупция в страната, узаконената без-принципност, наглото продажничество на всякакво ниво, непрестанната борба за власт, вулгарната парвенющина, кафкианският свят на връзкаджийството и роднинщината и всички добре отгледани комунистически добродетели, като страхопъзльовщина, раболепие, безпощадност спрямо по-слабите, сляпо следване на това, което се нарежда отгоре, алчността да се изтръгнат повече удоволствия от живота, плюс призрака на Държавна сигурност — всичко това беше почвата, която създаде популярността на Радой. В едно общество, където обществената съвест е несъществуваща, Радой се яви като самотен, но силен неин представител.

Но ако общественият живот дава половината обяснение, другата половина идва от самия Радой, както от поета, така и от човека. Съвсем, малко са ония български дейци на културата или литературата, при които може да се открие такова пълно единство на творец и човек. На мен лично ми е невъзможно да ги разгранича. За много писатели веднага бих могъл да кажа „като писател той е това и това, но като човек… господ да те пази“ и дори обратното. При Радой имаше почти легендарно единство.

Може би парадоксално, но твърде показателно, пред нас е един роден лирик. Лирик с най-тънка и честна чувствителност, който тъкмо поради това се превръща в най-безпощаден сатирик. Какво удивително съчетание на нежността с честността! Любовната лирика на Радой Ралин ни поднася едни от най-хубавите стихове в днешна България и ни говори повече за него, отколкото дори най-сполучливите му епиграми. Именно в тази лирика за пръв път с изненада открих това фанатично чувство на честност към себе си. Обикновено поетите лирици са поети на искрената самозаблуда. Радой е лирикът на безкомпромисното дирене на истината за себе си и за света около него. Тук аз получих отговора на най-важния въпрос: „За какво Радой прави всичко това?“ За да печели евтина слава на популярен критик на режима? — както обикновено го етикираха придворните трубадури. „За да дири възмездие за не особено щастливия си живот?“ — както подмятаха някои негови завистници. „За да покаже, че е по-храбър от другите?“ — както се ядосваха страхливите граждани. „За да служи като умело организиран от самата власт отдушник на народните мъки?“ — както хитро подмятаха хората на Държавна сигурност. И така нататък.

За мен всичко това бяха глупости, каквато глупост представляваше твърдението на най-отговорни хора, че Радой е луд.

Наистина човек можеше да долови как Радой се опиваше от чувството си за честност, че сигурно беше щастлив всеки път, когато можеше да демонстрира тази честност, но без съмнение причината да стане беден апостол на честността идеше от огромната му чувствителност и отзивчивост спрямо живота на другите, ако щете от любовта му към „унижените и оскърбените“ и собственото му дирене на истината за себе си.

Тук не може и дума да става за евтино печелене на точки за сметка на режима, а за истинско, дълбоко и искрено изстрадване на човешките мъки. И затова Радой е единствен. Ако работата беше да се печели евтина популярност, без да се губи нещо, щяха да се намерят далече по-бързи кандидати. Защото мечтата на всеки днешен български фаворизиран от властите културен деец е „билетчето му да печели и от двете страни“, както казват по нашия край. Мнозина дори проявяват някаква заешка храброст, предприемайки смешно-несериозни рискове да се сблъскат с властите единствено с целта да постигнат някаква популярност. В творбите на мнозина писатели неизбежно присъства темата за правдата и неправдата в днешното българско общество, но в грамадната си част това е просто драматичен трик, чието разрешение, разбира се, е ново раболепие към ония, които раздават литературните награди.

„Виждате ли колко честен съм! — хвалтотеше се наляво и надясно въпросният автор. — Аз ПОСТАВИХ такъв важен въпрос!“

Всъщност другарят писател беше ПОСТАВИЛ добър хонорар в джоба си. И това беше всичко.

За разлика, и то каква разлика, Радой не ПОСТАВЯШЕ никакви подобни въпроси. Той просто реагираше така, както реагират или биха реагирали всички нормални и честни хора. По някой път ми се е струвало, че Радой — с брадата му, с високия му глас, с вечния шал около врата му, с всичките му чудати маниери — беше единственият нормален човек между нас. Защото той казваше точно това, което мислеше, и го казваше на всеослушание.

Аз поне никога не съм доловил у Радой желание да изневери на себе си, да преиначи мислите си, за да се хареса на когото и да е.

Много показателно е самото раждане на популярността на Радой Ралин. Докато той беше ентусиазиран млад партиен поет, който пишеше възторжено за новото време, ходеше по международни младежки фестивали и се възхищаваше съвсем искрено от подобни явления, едва ли някой обикновен гражданин в страната би могъл да го различи от другите български партийни писатели. Все пак хората не можеха да доловят разликата между искрено и търговско възхищение. Но тъкмо тази разлика постепенно изпъкна до такава степен, че предопредели драматичен обрат в развитието на поета. Вместо зализания, окръглен партиен песнопоец, носител на цяла кошница титли и лауреатства, вместо собственик на скъпа помпозна вила край София или пък щастлив социалистически дипломат, който идва на ваканция в България с нов мерцедес, ние получихме хапливия език на сатирика със смешната брада, който едва свързваше двата края и години наред по обед носеше котелките с храна, взета от стола, за да нахрани децата си, който никога не позна скъпи пътешествия в чужбина, нито луксозни писателски курорти, нито дебели тиражи с тлъсти хонорари. В живота му дебели бяха само ругатните, с които го обсипваха отгоре, и тлъсти бяха само заплахите, уволненията и наказанията, които преследваха този странен апостол на правдата.

Хората казваха за него „той е ИСТИНСКИ комунист“. Това понятие ИСТИНСКИ комунист се роди и оформи едновременно с раждането на Радой-Ралиновата популярност. Роди се като пълно отрицание на понятието ПАРТИЕЦ. Ако за хората ПАРТИЕЦЪТ беше същество, което мислеше единствено за себе си, чийто живот се направляваше от прости инстинкти и сметки за собствено благополучие, който вярваше в марксизма и ленинизма точно толкова, колкото би вярвал и в Аллаха, стига Мохамед да беше на власт, който никога не беше рискувал нищо в живота си заради другите (но което не му пречеше да си приписва геройства), който като характер беше сервилен, подличък хамелеон, готов да се преклони пред всеки по-силен от него и т.н. — ИСТИНСКИЯТ комунист беше нравственото му отрицание. Това беше почти заглъхнало ехо от стари времена за човек, който милее за бедните, слабите и онеправданите, за който истината и правдата стоят далече над политическите игри на деня и не са имагинерни партийни понятия, а конкретна, лична отговорност. За разлика от кирливото съзнание на ПАРТИЕЦА, ИСТИНСКИЯТ комунист (в представите на хората) имаше най-чувствително високо съзнание за отговорност пред собствената си съвест. Забележете, докато партиецът се измъкваше с мнима отговорност пред партията или мнимото общество, ИСТИНСКИЯТ комунист не признаваше такава отговорност. Неговата съвест стоеше недостижимо по-високо.

Когато се спирам на тези две твърде категорично разграничени понятия, възникнали всред обикновените български граждани, струва ми се, че, между другото, те съществуват и за да напомнят за трагичната разлика между идеали и действителност.

Радой Ралин, чийто живот от ранни години беше искрено преплетен с комунистическите идеали, стана символ на упорит и горчив апостол на тези идеали. Може би неговата маркс-ленинистка-сталинистка подготовка не беше достатъчна, може би той никога не беше познал диалектическите тарикатщини на тези, които командваха парада, нито пък се беше научил да си сверява часовника по гонга на Радио Москва, но в замяна на това неговият комунизъм имаше един-единствен автор — сърцето му. Когато разглеждам героите в българската литература от сто години насам, аз виждам две основни, ярко обособени начала — Бойчо-Огняновото и байганьовското. Бих казал, че Радой Ралин е един от малкото Бойчо-Огняновски представители в байганьовска България. Смятам, че малцина биха оспорили, че ако бай Ганьо и Бойчо Огнянов бяха наши съвременници, бай Ганьо сигурно би бил член на Централния комитет на партията и дори по-нагоре, а Бойчо Огнянов би бил беден и низвергнат апостол на поруганата свобода и справедливост.

Когато Радой осмива, критикува или остро жили известни съвременни явления, той прави това от възможно най-силните позиции — тези на ИСТИНСКИЯ комунист. Повече от явно Радой Ралин не иска връщането на буржоазното общество или капитализма, но настоява за „истински комунизъм“, който не е нищо друго, освен „комунизма с човешко лице“. В цялата литература на т.нар. социалистически реализъм комунистът е противопоставен на човека, комунистът е в значителна степен отрицание на човека. У Радой Ралин, както в личността му, така и в творчеството му, ние имаме рядкото явление на пълно свързване на комунист и човек, т.е. комунистът е високосъзнаващ и отговорен човек, който се опълчва срещу системата, когато тя пренебрегва, тъпче или поругава именно човешкото. Сатиричната му поема за Харун Ал Рашид аз смятам за най-силното осмиване на параноичната подозрителност на Държавна сигурност. Колко остро се извисява хапливият тон, когато Радой говори за „осем милиона италианци“. Той отказва да приеме каквито и да е обяснения за оправдаването на онова, което за него е равностойно на предателство спрямо комунистическия идеал. Той е напълно непримирим както спрямо продажните души на писателстващи събратя, така и спрямо парвенюшката показност на преуспели материално и обществено граждани, така и спрямо алчните за власт пробивачи, спрямо слепите оръдия на властта, шмекерите, хамелеоновците, търговците на нечисти съвести, подлизурковците. Разбира се, за разлика от официалната критика, която стреля все надолу, към зарзаватчиите, портиерите и келнерите, критиката на Радой е отправена към вмирисаната глава на рибата — горе!

Твърде показателно е отношението на Радой към колегите писатели. Той винаги беше доста бърз в отзивите си за книги и явления на деня. На една част от писателите той гледаше със съжаление, на друга с ирония и на трета част — с чисто презрение. Неговото присъствие ги дразнеше, както ги дразнеше присъствието на Христо Ганев. Мнозина не можеха да понасят многозначително усмихнатото лице на Радой, което сякаш казваше повече от плющящия му глас. Най-популярният и най-удобният етикет, който моите раздразнени колеги му лепваха, беше, че е луд.

„Радой може да говори всичко, защото е луд!“ — казваха те, без да изяснят какво разбират под „луд“.

„Трима души са луди и могат да говорят каквото си искат — Радой, Коцето Павлов и Сашо Геров“ — това е друг цитат на виден партиен културтрегер.

И никой не искаше да признае, че тъкмо „лудостта“ на Радой беше онова, за което милиони обикновени хора в България копнееха.

Типично беше отношението на Радой към самия мен. В началото, когато му сътрудничех в „Литературни новини“ с хапливи фейлетони, когато официалното отношение не беше много благосклонно към мен, Радой изразяваше най-хубави чувства. Той живееше в квартал „Изток“, возеше се на тролейбуса (никога не беше притежавал кола) и на висок глас безцеремонно коментираше по текущи събития. Хората ни слушаха и двусмислено се смееха. В този квартал живееха хора от „по-горна ръка“ и те някак не можеха да понесат присъствието на Радой и хапливия му език. Но когато благосклонността на властите се обърна към мен и официалните критици започнаха да ме превъзнасят, тогава Радой започна да охладнява към мен. Замирисах му на конформизъм.

Най-известният и най-резултатният похват на властите за справянето с не-покорници като Радой беше подкупът. В последните десет години сме свидетели на масово купуване на изявени или потенциални критици на режима. Доста голям е списъкът на хора, които вдигнаха ръце и се предадоха пред пищния държавен поднос, върху който бяха поставени титли, лауреатства и смайващи суми пари. Може би от отчаяние пред световните бъркотии, от липсата на каквато и да е видима алтернатива, може би просто от други съображения, хора, които бяха много близо до Радой, проминаха тихомълком от другата страна и оставиха нашия апостол почти самотник.

И ето тук е може би най-възхитителното качество на Радой Ралин — неговият непоклатим оптимизъм. Много пъти бяха правени опити на всяко ниво, от първия човек на страната до най-амбициозния местен ръководител, да го купят. Радой би могъл да бъде три пъти герой на социалистическия труд и свръхнароден деятел на литературата плюс безчет други награди. Но на всяко подобно предложение той отговаряше с остра епиграма. На последния опит той отговори с „недупкоспособните думи“ — една от най-остроумните прояви на неговия голям талант, и с прословутото интервю във в. „Народна младеж“, което подлуди пазителите на сигурността.

И така човекът със странната брада, който изпитва панически страх да не хване хрема и чиято първа работа е, когато влезе в някаква стая, да затвори всички прозорци, за да не духа, се оказа най-феноменално смелият и неподкупен дух, който днешна България познава. Никакви поощрения нито от Запад, нито от Изток, никакви чужди кореспонденти, които да бдят за неговата сигурност, никакви дипломатически застъпвания, нито пък специално изразено чувство на благодарност и симпатии от задгранични интелектуалци. И тъкмо затова за мен Радой Ралин е уникално явление в цяла Източна Европа и може би една от най-гордите прояви на истинския български дух.