Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

РАЗДЕЛЯЙ И ВЛАДЕЙ

Още преди членуването ми в Съюза на писателите бях чул, че вътре се водела оспорвана борба. Но в моята неосведоменост си мислех, че борбата вероятно беше израз на нормалния антагонизъм, който съществува между съперници. В края на краищата хората, посветили се на едно и също поприще, рядко хранят симпатии един към друг. Огорчението от собствените несполуки и завистта спрямо успехите на другите са твърде популярни чувства. Не можех да допусна, че в Съюза на българските писатели се водеше истинска война, в която творческите успехи и неуспехи бяха най-незначителният фактор.

Влизайки на първото събрание на секцията на белетристите след избирането ми, чух, че някой подхвърли зад гърба ми:

„Пресни подкрепления за армията на Юрталаните!“

Юрталана, може би най-добрият образ, който Караславов бе създал в цялото си литературно творчество, беше синоним на земно коравосърдечие, жестокост и властна сила. Имаше нещо много внушително и страховито в този тракийски селяк, който сякаш въплътяваше най-черните народни сили. Противниците на Караславов подхвърляха, че Юрталана бил, ни повече, ни по-малко, автопортрет, с който Караславов увековечил себе си. През онази година, 1962-ра, той беше председател на съюза и както щях да разбера по-късно, главнокомандващият на едната от армиите. Постепенно и с удивление аз открих, че наистина се води безпощадна война в писателската държава и че в нея наистина участвуват добре организирани армии. Първият въпрос, който се поставяше на всеки нов като мене, беше — с кого си? Фактът, че моята кандидатура в съюза беше предложена от Славчо Васев и Лозан Стрелков и бе подкрепена от цялата Караславова група, която имаше абсолютно мнозинство в ръководството, беше причината онези от другия лагер да ме смятат за доказан враг. Но тъй като аз не бях кандидат за никакъв пост, не бях член на партията и нямах никакви други интереси освен да пиша, скоро бях забравен и от едните, и от другите.

Но какво беше разположението на силите? От едната страна на бойното поле беше силната армия на Караславов, в която най-видни командири бяха Славчо Васев (главен редактор на „Литературен фронт“), Лозан Стрелков (зам.-главен редактор), Андрей Гуляшки (главен редактор на „Пламък“), Георги Димитров-Гошкин (секретар на съюза), Павел Матев (секретар на съюза), Боян Балабанов (директор на фонда), Димитър Методиев (партиен секретар), Камен Зидаров, Веселин Йосифов, Лиляна Стефанова и други. Ключовите позиции в почти всички сектори на литературния фронт — издателства, вестници, радио, театър, с изключение само на киното — се владееха от Караславовата армия. Особено притежаването на фонда на Съюза на писателите поставяше Караславовци в твърде силна позиция. Те имаха твърдата подкрепа на Тодор Павлов, на всички по-консервативни, по-догматични и в повечето случаи екссталински кръгове. Особено дълбоко бе влиянието на тази група сред висшите военни, ръководството на Държавна сигурност, ЦК на комсомола, профсъюзите и окръжните партийни комитети. На годишните събрания на Съюза на писателите Караславов разполагаше с удобно мнозинство и абсолютно нищо съществено на литературния фронт не можеше да стане без негово съгласие. Неговата армия имаше сравнително монолитен характер, чувство за единство пред врага и здрава вътрешна дисциплина.

Срещу нея отначало стоеше армия от съвсем друг характер. Тя не се отъждествяваше с едно име, нито имаше своя щаб и командири, а по-скоро представляваше нещо като доброволен фронт за борба с Караславовци. Нейният състав беше най-пъстър, като човек можеше да види редом застанали най-невъзможни комбинации, които имаха само една-единствена обща идея — да свалят Караславов. Там бяха Емил Манов, Пенчо Данчев, Веселин Андреев, Леда Милева, Невяна Стефанова, за известно време Христо Ганев и Валери Петров, а малко по-късно Богомил Райнов и Георги Джагаров. По-късно тази група щеше да послужи за основа на силната и победоносна Джагарова армия.

Основният конфликт между двете армии по принцип беше този между правителство и опозиция. Правителството на Караславов се стремеше да остане на власт колкото се може по-дълго, докато опозицията напираше да се добере до властта. Но в началото на шестдесетте години този основен конфликт у нас имаше особени, идеологически аспекти. Не зная въз основа на какви критерии Караславовата армия се смяташе за защитник на старото и догматичното, докато нейните противници маршируваха в името на новото и свободното. Начело и на едната, и на другата армия стояха видни партийни членове с почти еднакъв политически актив в миналото. С две или три изключения армиите бяха комплектувани от посредствени писатели. Големите имена там бяха чисто политически, но не и литературни. Нито Димитър Талев, нито Димитър Димов, нито Светослав Минков, нито Стоян Загорчинов, нито Елисавета Багряна, нито Никола Фурнаджиев и други значителни имена вземаха участие в писателската война. Христо Радевски, който беше главен редактор на списание „Септември“, се бе изолирал от приятелите си от някогашната Червенкова гвардия.

Без големи творчески имена естествено нито една от армиите не изповядваше определени свои идейни или художествени концепции. Нито една от тях не проповядваше някакво различно учение, нито пък предлагаше някаква нова програма. Опозицията искаше демократизиране на литературните институции, което, аз вярвам, отначало е било искрено, поне що се отнася до Христо Ганев. Но впоследствие нещата щяха да се променят и човек неизбежно щеше да стигне до заключението, че борбата е била единствено за кокала.

Войната се изразяваше в непосредствени разпри, обвинения, уволнения, оставки, клюки, инсинуации, назначения, награди и т.н. Сблъскванията бяха стигнали до такъв болезнен етап, че на два или три пъти командирите на армиите бяха викани от Тодор Живков, за да ги помирява, поемаха се обещания, даваха се клетви и точно като в ливанската гражданска война сраженията пламваха на другия ден. Веселин Андреев ненавиждаше смъртно Караславов, Гошкин презираше от дъното на душата си Пенчо Данчев, Лиляна Стефанова мразеше Невяна Стефанова, Боян Балабанов мразеше всички.

Но сраженията не се водеха само на върха. И двете групи се стараеха да увлекат колкото могат повече писатели на своя страна, било съблазнявайки ги с обещания, било принуждавайки ги със заплахи, Но общо взето, писателското стадо се водеше от своя собствен инстинкт за самосъхранение. Безгласните членове на съюза се държаха благоразумно и гласуваха за всеки, който партията им посочеше. А партията по онова време беше Караславов. По-късно, когато партията щеше да стане Джагаров, те щяха със същото мълчаливо съгласие да гласуват и за него. Важното беше да могат да имат изгодите на членове, да получават пари от фонда, да летуват в съюзните домове и да се задържат на синекурните постове, които имаха. Особено тактични в това отношение бяха моите млади колеги. Те хитро избягваха да вземат отношение не само към войната между двете армии, но и по много други въпроси.

Същевременно съществуваха писатели, които бяха нещо като буфери и които щяха да играят известна роля в преходния период. Хора като Камен Калчев, Димитър Димов, Пантелей Зарев и донякъде Младен Исаев щяха да играят ролята на помирители. Докато имаше писатели, които нито една от армиите не искаше да приеме в своите редици, защото можеха да им причинят пакости. Всеки се стараеше да се разграничи от Стоян Даскалов и Орлин Василев и внимателно да ползува услугите на Божидар Божилов, който се забавляваше да прескача от единия в другия лагер.

Но тъкмо в разгара на писателската война започна да се очертава и една особена група или по-скоро единици отделни писатели, които открито или мълчаливо изразяваха своето презрение към боричкащите се за власт фракции и които се опитваха да напомнят на организацията на Съюза на писателите, че главното за един писател е да пише, а не да управлява. В тези години хора като Радой Ралин, Добри Жотев, Гочо Гочев, Давид Овадия и най-вече Христо Ганев щяха да дадат тон за все по-категорично разграничаване от всякакви групировки и партийни тактики, за излизане от мътните води на огласяното с жабешка врява блато, за изтръгване от измамата на колективната отговорност и поставяне остро и прямо въпроса за личната отговорност на писателя. Но предстоеше още дълъг път до времето, когато писателите в България щяха естествено да се разделят на писатели и литературни чиновници на режима.

До 1962–1963 година властта на Караславовата група изглеждаше неуязвима. Самият Георги Караславов приличаше на стар, опитен генерал, който знаеше много добре какво прави. Макар и болен, той редовно слизаше от вилата си в Драгалевци в града, за да ръководи съюзните работи. Поради болестта си влачеше крак и се движеше тежко, което придаваше още по-голяма внушителност на твърде силното му, изразително лице, сякаш всичко беше показ на превъзхождаща воля и земна, селска упоритост. Той говореше бавно, с плътен глас, винаги обагрен с добре пресметната ирония. Думите му на вид бяха прости и ясни, но същевременно стреляха в много посоки. Веднъж той беше срещнал Милчо Радев, който след романа „По тротоара“ дълго време не написа нищо. Георги Караславов изсумтял и му казал:

„Много тънка книжка си написал, другарю Радев… Ако продължаваш да лежиш на нея, ще настинеш!“

Понякога на събрания гласът му внезапно се извисяваше в артистични интонации, но никой никога не би могъл да каже колко искрено беше това, което казваше. Друг път той говореше като уморен баща, комуто са омръзнали лудориите на младите. Безспорно той обичаше властта си и се наслаждаваше на нея. Към близки и приятели беше отзивчив и сдържано щедър. Враговете си мразеше със спокойна и властна омраза. Твърде малко хора съм срещал, които излъчват такова неуязвимо чувство за сигурност, сякаш са убедени, че ще живеят до края на света. Никога не съм бил близък с него, но от хората, които срещах, той привличаше вниманието ми като личност едновременно особена и типична. Противниците му го наричаха с куп епитети, но струва ми се, че всички с едно или две изключения бяха респектирани. Наблюдавайки го, на няколко пъти съм си задавал въпроса: Вярва ли той на целия маскарад около него? Или просто знае, че друг път няма, и се е постарал да заеме възможно най-доброто място. Като голямото мнозинство от писателите и той гледаше на действителността през обратната страна на бинокъла. Един от най-натрапващите се факти, които установявах в онези първи дни на моето официално писателство, беше трагикомичното непознаване на истинския живот у нас от българските писатели. Та и как можеха да го познават, когато не го и виждаха, нито пък желаеха да го видят.

Напразни бяха усилията да се свали Караславов. Той майсторски отбиваше всички удари и сякаш с времето укрепваше позициите си. И мисля, че тъкмо в това засилване на неговото влияние, в пълното овладяване на литературния фронт у нас беше и зачатъкът на края на неговата диктатура. Партията и първият й секретар никога не са търпели такава силна и властна конкуренция. Никога и никому у нас не е позволявано да се обособи като център на лагер, който в даден момент може да въздействува решително върху цялата партия. Както и друг път съм отбелязвал, една от най-характерните черти на режима е да не позволява оформянето на личности, а да ги подкастря, компрометира и държи в постоянна зависимост. Затова съществуването на Караславовата група незабавно повеляваше на Тодор Живков да организира или сам да създаде друга равностойна група, която да може да се противопостави резултатно на първата.

Предполагам, че поводът за свалянето на Караславов от власт произтича от принципното неодобрение, което групата изразяваше спрямо Тодор Живков. Неведнъж аз долавях в различни представители на тази група ясно изразено презрение към Живков, когото те в своята тогавашна слепота смятаха за временно явление. Струва ми се, че те допуснаха фатална грешка със своето пренебрежение към първия човек на страната и особено с очакването той да си отиде заедно с Хрушчов. Мнозина от тях с ликуване биха приветствували на негово място Митко Григоров.

Борбата навлезе в нов етап. Партията започна да поощрява все повече опозицията против Караславов. Но тъй като между нея имаше опасни хора, тя трябваше да се прочисти и реорганизира. И това беше функцията на Георги Джагаров, който до появяването си на сцената беше шумен посетител на „Бамбука“ и бар „Астория“, където пред тайфа почитатели и приятели държеше патриотични речи и агитираше за анексирането на цяла Македония.

Сам Живков ми е разказвал, че артистът Стефан Гецов завел за първи път Джагаров при него и че двамата млади гости изгълтали някакво голямо количество алкохол. Говорейки за тях, Живков изразяваше някаква бащинска привързаност и към двамата като към немирни, но любими фаворити. Той явно се забавляваше с тях. Но аз си мисля, че в избирането на Джагаров за командир, който да поведе една нова армия, нямаше нищо случайно. Чисто литературната стойност на Джагаровото ръководство беше нулева, каквато беше и литературната стойност на Караславовото ръководство. Но политически Джагаров идваше с нещо ново — възкресяването на една някога забранена, после забравена идея — че сме българи. Възраждането на патриотизма и национализма и вкарването им като нова прясна кръв в склерозираните вени на идеологията съвсем не беше случайно. Така че аз съм склонен да смятам, че изборът е бил по-скоро на съветския посланик.

С издигането на Джагаров от традиционната антикараславовска група отпаднаха Веселин Андреев, Емил Манов и други, които виждаха в лицето на новия генерал едно по-долнокачествено издание на стария генерал. Но към Джагаров се вляха пресни сили начело с върналия се от Париж Богомил Райнов.

Оттук нататък абсолютното господство на Караславов щеше с партийна благословия да свърши. И пак с партийна благословия на негово място щеше да застане новият абсолютен господар на писателите — Джагаров. Но в целия този дълъг, многогодишен процес човек не можеше да не се удивлява на майсторската режисура на Живков, който почти непрестанно създаваше нови и нови поводи за писателите да се мразят, да се борят едни срещу други, да доносничат едни за други, да се следят, да се контролират, да търсят под вола теле в произведенията на своите противници и да се състезават с всички сили, за да убедят Живков в личната си преданост. Хората от Караславовата група бързо отчетоха грешката си и видяха, че единственият им път е с Тодор Живков. Същите хора, които само преди година се присмиваха на първия секретар, след това щяха да се превърнат в негови най-пламенни последователи. В борбата между двете армии главният елемент стана именно това — кой ще докаже по-убедително, че е най-верният. За доста време Живков опитно щеше да нарушава равновесието на силите ту в едната, ту в другата посока, за да поддържа властническите амбиции в най-болезнена форма.

* * *

Ако продължавам да разказвам за борбите на литературната върхушка в България, за потискащо мизерната атмосфера в Съюза на писателите и за хитро-подлата роля на партията за раздухване на взаимна омраза и властнически амбиции сред пишещите братя, то е, за да подчертая още веднъж и съвсем ясно, че организацията на улица „Ангел Кънчев“ 5 се бе превърнала на гнездо на оси, които въпреки известни суетни усилия не можеха да произвеждат литературен мед и обзети от злоба, се жилеха една друга. Те бяха толкова далече от създаването на истинска литература, колкото осите са далече от произвеждането на мед.

И така, след като изгради две равностойни групировки, партийното ръководство ги противопостави една на друга. По принцип нищо не отличаваше едната групировка от другата. Нито Караславовци, нито Джагаровци изповядваха поне някаква бледа отличителна идея, която характеризира литературно течение или литературен кръг. Това беше борба на литературни чиновници, които се водеха изключително от амбициите за кариера и собствено благополучие. Имаше някаква много логична връзка между тяхната творческа яловост и космическото разстояние, на което те се намираха от живота на обикновените хора в България. Почти всички от тях идеха с трудно удържимия напор на първична провинциална сила, с болезнени амбиции да се издигнат високо, да командуват, да раздават снизходителни усмивки и някак да се обезсмъртят. Някои от тях не бяха лишени от известен минимален талант, но всичко бе пожертвувано в интереса на кариерата. С точно същите качества мнозина биха могли да направят блестящи кариери в други области — в армията, външното или вътрешното министерство, търговията или пък в самата партия, но те държаха да бъдат в литературата, защото тя им доставяше този приятен полъх на роднинство с майсторите на изкуството, с духовното безсмъртие. А между другите си задачи Съюзът на българските писатели се бе нагърбил и с раздаването на самото безсмъртие. По право всеки член на съюза имаше привилегията да бъде погребан безплатно, на обществени разноски, като му се издигне паметник с определена височина. Но по отношение на самото погребение и на височината на паметника писателите бяха разделени на категории, които по мнението на съюза трябваше да отразяват степените им на безсмъртие… Последното обаче трябваше да се заслужи. И заслугата не беше непременно литературна. Един писател все пак можеше да отгатне какъв паметник го чакаше по начина, чрез който се чествуваха разните му годишнини. Ако сте забелязали, и тези работи в „Литературен фронт“ са подредени като първо, второ и трето качество кашкавал. Ако ви чествуват кръглата годишнина на първа страница и с портрет, вие сте най-безсмъртен, ако ви бутнат на втора страница, вашето безсмъртие не е толкова сигурно, ако пък сте без портрет, извинявайте, няма безсмъртие…

Ала безсмъртието е само една от слабите инжекции, които партията използува, за да подхранва амбициите на своите литературни чиновници. Все пак мнозинството от тях са реалисти и не вярват в задгробния живот. Те искат да имат всичко, докато са живи. Слава, власт и пари. И трите лакомства се раздаваха само от партията и най-често от първия човек на страната, който между другото обича много да играе ролята на меценат. Разбрали веднъж колко много зависи от него, хората и от двете групи се втурнаха с всички сили да доказват своята преданост. Аз лично се съмнявам дали някога Червенков е бил ухажван по такъв масов, всеотдаен начин. И струва ми се, че Живков отделяше огромно време, за да се занимава с вътрешния живот на българските писатели. Мнозина от тях имаха неговите директни телефони и можеха да се срещат с него твърде често. По едно време се говореше, че всяка от групите искала среща с първия секретар веднага след срещата на техния противник. Там първото и най-важно действие, което се разиграваше, беше, по един популярен израз, „клепането“. Всяка от групите изнасяше списък от грешки, провинения, злоупотреби и провали на другата група. По-късно аз сам бях свидетел как пред Живков писатели говореха по невъзможен начин за свои колеги, как се цапаха едни други и се кълняха в някаква догробна вярност. Фактически всяка група играеше ролята на Държавна сигурност по отношение на другата. Държавна сигурност едва ли имаше нужда да поддържа своя отбор в канцелариите на съюза, защото писателите сами се донасяха едни други най-стриктно. Нещо повече, те се стараеха да се злепоставят дори публично, да инсинуират, да наложат свое тълкувание. Когато излезе Джагаровата пиеса „ПРОКУРОРЪТ“, критиците от другия лагер тръгнаха да агитират, че това е една вражеска пиеса, която вреди на партията. Когато Веселин Андреев произнесе речта си, за да благодари за чествуването на 50-годишнината му, Анастас Стоянов в мое присъствие изтълкува на Тодор Живков, че тази реч била насочена срещу него. На няколко пъти съм бил изненадвай от най-подробната информация на първия ръководител дори за интимния живот на писателите. В същото време той самият предизвикваше бурите, като запращаше желания от тях кокал било в едната, било в другата посока, за да създаде една несправедливост, която след това компенсираше с друга. Когато Павел Матев беше назначен за председател на Комитета по изкуство и култура, Джагаровският лагер ревна гръмогласно и за компенсация получи „Литературен фронт“. Когато Джагаровци чрез Павел Вежинов овладяха фонда на съюза и партийното ръководство, Караславовци получиха Комитета за културни връзки с чужбина (Гошкин) и БТА (Лозан Стрелков), което пък бе последвано от овладяване на телевизията от Джагаровци (Леда Милева), и т.н. Но най-свирепите сражения ставаха, когато се раздаваха звания, и особено Димитровските награди. Заседанията на комисиите за Димитровски награди се превръщаха в истински боеве с всички полагаеми се тактики и стратегии. Чувал съм член на комисията да казва, че ще се самоубие, ако еди-кой си вземе награда. Коварни игри зад кулисите, внезапно подлагане на крак, подкупване на едни или други воюващи да сменят позициите и непрестанно слухтене накъде ще духне вятърът. На една вечеря Живков се пошегува с едно стихотворение на Орлин Орлинов, в което се говореше за чужди коли „джагуари“, които бродели из българската земя, като каза: „Не са джагуари, а са джагари.“ Пряк намек за Джагаров. На другия ден при мен дойде Павел Вежинов, изплашен до смърт, понеже беше заложил всичко на Джагаров, и поиска да му обясня подробно шегата на Живков, която беше доста провокационна, но аз поне не смятах, че значи нещо.

Страстите бяха толкова изострени, че за председател на съюза беше сложен (това е точната дума, а не избран) един сравнително неутрален човек — Димитър Димов. Тогава популярен израз из София беше: „Намери се ветеринарен лекар и за писателите“. Димов беше професор във Ветеринарния факултет. Но за съжаление неговата ветеринарна квалификация едва ли можеше да излекува болестите на писателите. Отгоре на всичко той беше възпитан, тих, стеснителен и може би без всякакъв подобен опит, така че неговата роля в съюзните работи не надвишаваше много ролята на английската кралица в британската политика. Писателската война не стихна и имах чувството, че горкият Димов се чудеше какво да прави. Смъртта го избави от убийствената атмосфера, в която бе попаднал. И тогава на негово място шумно и със замах се тръшна Георги Джагаров.

Никога няма да забравя една сцена. Беше в Клуба на журналистите. Тази вечер, както обикновено, ресторантът беше препълнен. Недалеч от мен на двойна маса седеше писателска компания. Там бяха Константин Павлов, Цветан Стоянов, струва ми се, Сашо Геров и още неколцина други. Сашо Геров спокойно дразнеше Константин Павлов за приликата между две техни стихотворения. Атмосферата беше весела и приятелска. Някъде след девет часа в ресторанта влязоха Димитър Димов, председателят на съюза, и Георги Джагаров, партийният секретар, които, струва ми се, идваха от някакво късно заседание. Те се огледаха за свободна маса, но всичко беше заето, и тогава забелязаха, че на масата на Константин Павлов имаше две свободни места. Съвсем обяснимо те се отправиха към тази маса и когато приближиха, Димитър Димов учтиво попита:

— Можем ли да се присъединим към вас?

Джагаров вече беше посегнал да седне, когато с хладна отчетливост прозвуча ясният глас на Коцето:

— Вие можете да седнете, другарю Димов, но не и (нецензурна дума), което водите с вас!

Като че нож се заби сред глъчта и в секунда целият ресторант стихна. Никой не се бе осмелил публично, пред всички и така силно да удари плесница на любимеца на Живков — партийния секретар, бъдещия член на Държавния съвет и член на ЦК, Георги Джагаров. Самият той, който имаше репутацията на голям нахалник, остана като треснат. Димов се изчерви като момиче, смотолеви някакво извинение и побърза да отведе Джагаров в друга посока. А Константин Павлов и Сашо Геров продължиха разговора си, сякаш нищо не е било.

Когато той стана председател на съюза, аз си помислих, че Живков беше решил да си направи лоша шега с писателите. Въпреки организираните клакьори и обемистите статии, които трябваше да доказват, че Джагаров е сериозен писател, едва ли някой приемаше това. Всички председатели на съюза дотогава имаха поне някаква литература зад гърба си, докато Джагаров едва ли би могъл да се похвали със завиден актив. Неговото председателство на съюза беше началото на края на могъщата Караславова група. Нейните отделни представители трябваше да се преклонят пред волята на партията, да свият знамената и да слушат каквото им се каже. Въпреки известни слухове, а може би и действителни колебания, връзката между Тодор Живков и Джагаров си оставаше най-приятелска. Живков си беше внушил, че всъщност Джагаров е пряк изразител на неговото отношение и провежда неговата политика. При всички случаи, когато аз съм се виждал с Живков, винаги е ставало дума за Джагаров и винаги съм забелязвал върху лицето на първия секретар чувство на привързаност и топлота, която е характерна за отношенията между баща и любими деца. Вероятно нещо в самата натура на Джагаров се нравеше на Живков. Той знаеше, че Джагаров беше негово създание, което напълно съзнава ролята на своя творец и храни синовна преданост към него. Самият факт, че Джагаров не беше значителен писател и нямаше никакви литературни перспективи, също циментираше неговата лоялност. Ако за Живков беше трудно (дори да искаше) да сломи такава скала като Караславов, Джагаров можеше да бъде счупен като клечка кибрит. И това точно знаене на взаимната зависимост според мен поддържаше отношенията им най-хармонично. По повод и без повод Джагаров се стараеше не само да декларира своята собствена преданост към първия ръководител, но и да застави всички наоколо да правят същото. В София беше много популярна случката с боя, който Джагаров бе предизвикал в бар „Астория“. За разлика от своите пуритански предшественици, които избягваха подобни заведения, Джагаров ги обичаше. И една нощ, мисля, че на другия ден след разкриването на заговора на генерал Иван Анев, Горуня и разни военни, както седял в бара, той забелязал двама военни (доколкото си спомням, полковници) на съседна или друга маса. Джагаров бил пийнал, отишъл при тях нахално и явно имайки предвид заговора на Анев, започнал да ги псува и нарича предатели и тъпаци, които не разбирали какъв велик човек управлява България. Военните го помолили да се махне, но той се нахвърлил върху тях и заявявайки, че е готов да умре за Тодор Живков, размахал юмруци. В резултат офицерите го набили и си отишли. Историята трябва да е вярна, защото след това на няколко пъти слушах да се говори, че Джагаров се е сражавал в бара за своя виден приятел и попечител. Не мога да си спомня дали сам Живков веднъж не засегна тази случка.

Поемайки ръководството на съюза, Джагаров се хвърли в трескава дейност. След надлежната чистка на изявени негови врагове той в кратко време превърна съюза в тежко министерство. Освен председателството учредени бяха половин дузина секретарски места, на които се разположи кафеджийската тайфа на литературния водач. Отделите на съюза прераснаха в солидни административни единици. Ударението беше върху външния отдел, който трябваше да поеме голяма и скъпа програма, за да се предостави на света възможността да се наслаждава на българската литература. Джагаровата теория беше, че социалистическата литература гъмжеше от гении, които можеха да делят мегдан с най-прочути световни писатели, стига да може да се осъществи подходящ литературен експорт. Аз мисля, че от Джагаров започна това масово превеждане на глупости и опитите да се накара някой чужденец да ги чете. Само като отклонение нека кажа, че онзи ден ми се обади един от редакторите на литературното приложение на вестник „ТАЙМС“, който с явно неудобство ми каза, че се опитал да прочете един от последните броеве на издаваното на английски списание „ОБЗОР“ и бил смаян от изхабената луксозна хартия. „Но това не се чете, наистина не се чете!“ — каза той. Но за Джагаров нямаше никакво значение дали се чете, или не се чете това, което се превеждаше. В цялото си поведение спрямо писатели и обикновени граждани той се държеше, най-точно казано, като „самозабравило се парвеню“. На всеки срещнат той даваше да разбере колко много зависи от него, той обещаваше постове, творчески помощи, командировки в чужбина, места в легации, лауреатства, съюзни награди, за да привлече повече хора. Той знаеше, че Стефан Цанев го презира от дъното на душата си, и веднъж ме извика, за да ме попита дали Стефан би променил отношението си, ако го изберат за член на съюза. Казах, че това много би изненадало Стефан. Наскоро Стефан Цанев беше избран, но не смятам, че той промени отношението си. Когато обещанията не помагаха, Джагаров прибягваше до най-брутални заплахи. Мнозина виждаха в него някакъв самозабравил се палячо и не познавам нито един що-годе приличен писател, който да е имал положително отношение към него. Джагаров и джагаровщината бяха синоним на всичко най-лошо, през което българските писатели трябваше да преминат. Всеки път, когато погледна назад и се замисля за нещастната българска литература, струва ми се, че Джагаров беше най-ниското падение на българския литературен живот.

Не искам да бъда разбиран погрешно. Нито съм се карал с него, нито го мразя, нито имам някакви лични сметки. Напротив, с мен той се е държал прилично, но това не променя моята преценка за злощастната му дейност.

Може в едно нещо той да е бил искрен. Може наистина да е обичал България, защото знам, че в Москва беше предизвикал голям скандал, нападайки съветски функционери за това, че предали Македония на Тито. Знам, че той поде акцията срещу македонския език и винаги се биеше в гърдите, че е голям патриот. Но ако наистина е бил такъв, мисля, че беше избрал дълбоко погрешен начин да служи на българската кауза.

С Джагаров начело атмосферата в Съюза на писателите стана съвсем непоносима, воняща от интригантства, клюки, алчност за власт, долно раболепие и масови подлизурства.