Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 59 гласа)

СРЕЩИ С ТОДОР ЖИВКОВ

Октомври 1964 година. Близо цяла седмица валя и когато най-после слънцето проби над Драгалевци, то беше отмаляло и безсилно да прогони влагата и студа. Всичко наоколо беше подгизнало от вода и по разбития път между селото и Киноцентъра колите едва си пробиваха път в калта. Върнах се във вилата привечер и ме беше яд на времето, защото няколко дни преди това тъкмо калта беше причината да падна и да си счупя лявата ръка. В „Червен кръст“ ме гипсираха и носех ръката си отпред като някакъв тезгях. У дома нямаше никой. Жена ми както обикновено беше някъде из града. Я играеше карти с други скучаещи съпруги от софийския „бон монд“, я беше отишла на някоя от специалните прожекции.

Докато изкачвах стълбите, чух телефона горе да звъни. Много мразех телефонът да звъни, когато все още бях отвън, и нарочно се забавих, за да спре. Но явно оня, който искаше да ми се обади, беше упорит човек и след като се уверих, че е готов да звъни до среднощ, влязох вътре.

— Георги Марков ли е? — запита непознат отсечен глас, който ужасно напомняше на дежурен милиционерски началник.

— Да — отвърнах.

— Писателят Георги Марков, нали? — попита пак той, сякаш четеше въпросите си от някакъв сценарий.

— Да — отвърнах с раздразнение.

— Не сте асистентът от университета, нали? — продължи той да уточнява.

— Не съм — казах аз и добавих: — Асистентът Георги Марков е без крак, а аз съм засега само без ръка, докато има още един Георги Марков, който пък е без глава!

Имах предвид генералния секретар на Съюза на съветските писатели, но моят непознат телефонен партньор не разбра за какво говоря.

— Обажда ви се полковник Желязко Колев от ЦК на партията — каза той.

Веднага се сетих, че това беше партизанинът от бригадата „Чавдар“ Желязко Колев, който беше кум на журналиста Чавдар Гешев, който пък беше редактор на неговите спомени за партизанските години. Той беше полковник от вътрешното министерство, но никога преди това не бях го срещал.

— Смятате ли, че можете да ходите по-продължително? — запита ме Желязко Колев.

— Че аз не ходя на лявата си ръка! — отвърнах, като все още не можех да схвана за какво беше този разговор.

— Аз най-сериозно ви питам дали наистина можете да ходите? — повтори той.

— Зависи за какво трябва да се ходи! — казах аз. — Ако ще ме каните да участвувам в някакъв масов туристически поход — няма ме, ако знаете някъде хубава скара, тогава…

Сега Желязко Колев ме прекъсна и в гласа му звънна някаква тържественост:

— Поканен сте — каза той бавно и отчетливо — от най-високо място за една разходка!

— Щом е от най-високо място… — повторих аз, като си мислех на кой ли шегобиец дължа този номер. На няколко пъти сам аз бях участвувал в подобни зли шеги, като изпращахме някои подходящи хора на несъществуващи срещи с големци, банкети или никога несъстояли се коктейли.

— Все пак облечете се по-спортно! — продължи той: — Ако искате, ще пратим кола да ви вземе, а пък ако предпочитате, елате с вашата кола утре, седем часа сутринта, на паметника „Левски“.

Сега гласът на Желязко Колев звучеше толкова достоверно, че аз реших, че дори и царят на такива телефонни шеги Джони Пенков не би могъл да го имитира.

Отговорих, че ще бъда в седем часа при паметника.

— Бъдете точен! — припомни ми Желязко Колев.

Затваряйки телефона, аз си спомних, че преди известно време Лада Галина ми беше казала, че Тодор Живков искал да покани на среща някои млади писатели и че ставало дума за мене. Тя дори ме запита какво мисля за Живков, на който въпрос не можах да отговоря.

И все пак първата ми реакция след разговора с Колев беше твърде отрицателна. Стори ми се, че в цялата тази покана, в начина, по който тя бе отправена, в плоския и студен тон на Желязко Колев имаше нещо неприветливо и обидно. В следващия миг си представих, че моята физиономия е поканена, за да бъде част от делничното развлечение на някакъв големец, който щеше да ме угощава със снизходителни усмивки. Ядосах се на себе си, че лековерно приех. Имах такъв хубав повод да откажа — гипсираната ръка.

Жена ми се прибра по-късно и когато й казах, тя най-сериозно се уплаши, че поради необикновения час (седем часа сутринта) това можеше да бъде капан. И без това на няколко пъти се говореше, че имало предложения около 200 представители на интелигенцията да бъдат вързани и изпратени някъде по дяволите.

Както и да е, сутринта станах рано и слязох в града. Паркирах край „Александър Невски“ и в утринния хлад се отправих към паметника „Левски“. От другата страна на паметника, близо до началото на булевард „Заимов“ стоеше правителствена чайка. Колебливо приближих, когато задната врата се отвори и се показа познатото ми от толкова портрети и от няколко далечни срещи лице на първия човек на страната. Той беше облечен туристически, с клин и яке от мек бозаво-кафяв цвят, подобен на цвета на старите войнишки униформи, и носеше каскет.

„Хайде, Георги! Само тебе чакаме!“ — каза той приветливо и със сигурния жест на домакин, който си знаеше работата, ми посочи мястото в колата. Вътре вече се намираха: художничката Златка Дъбова, авторката Лада Галина и поетът Анастас Стоянов. При шофьора отпред се настани млад мъж с тъмно, приятно лице. Малко по-късно разбрах, че това беше един от личната охрана на Живков и се казваше Пешо. Докато заемах посоченото ми място, се появи и самият Желязко Колев. Явно и той идваше с нас.

Колата плавно потегли по посока на Подуяне, като се движеше в средата на уличното платно, изпреварвайки с лекота всички други коли, които спазваха ограниченията на скоростта. За пръв път се возех в чайка и се изненадах от простора вътре в колата. Върху задните прозорци бяха спуснати сини перденца и аз се сетих за израза на един мой познат, който казваше „от другата страна на перденцата“, имайки предвид привилегирования свят на партийната аристокрация.

Шегувайки се, Живков отстъпи традиционното място за държавен глава, което беше отзад, диагонално на шофьорското (както той ни обясни), и седна в средата на седалката, така че бяхме един срещу друг. Когато човек се среща с някой, когото е виждал било на снимка, на екран или пък от разстояние, изглежда винаги установява някаква физическа разлика. Отблизо лицето на Живков ми се видя по-симетрично и може би донякъде по-одухотворено. Във всички случаи твърде подвижно лице с внимателно премерена самоувереност, която не дразнеше. Очите му създаваха впечатление за спокойна енергичност и наблюдателност.

Той веднага ме запита какво беше станало с ръката ми и мимоходом отбеляза, че обувките ми не бяха много подходящи за екскурзията, на която отивахме.

В първите няколко минути атмосферата в колата беше малко скована, сякаш между нашия домакин и нас съществуваше добре установено разстояние. Всеки от присъствуващите беше достатъчно съобразителен, за да се въздържи от обичайните баналности, които следва да се кажат в подобно положение, и същевременно всеки предостави инициативата на домакина. И тук трябва да кажа, че Живков прояви изненадващо умение. С провокиращо простодушие той запита Анастас кой според него е най-големият жив български поет?

„Младен Исаев ли?“ — и Живков се усмихна многозначително.

Анастас се смути. Явно много му се искаше да отговори така, че да се хареса на Живков, но, от друга страна, неговите собствени предпочитания го водеха в различна посока и той измънка, че неколцина поети имали различни силни страни, че у Младен Исаев имало нещо по-рано, което сега изчезнало и т.н. Анастасовото усукваме ни принуди да влезем в разговора, някой спомена Багряна, друг Сашо Геров и Иван Пейчев и на бърза ръка се завърза спор, при който Живков сякаш остана настрана и ни слушаше любопитно.

И това беше първата негова черта, която ми направи впечатление и която щях да видя много пъти по-късно. Той умееше да изслушва. В сравнение с почти всички останали членове на Политбюро и старши министри, които познавах, но мое мнение Тодор Живков беше единственият, който умееше да изслушва, без да прекъсва, без да коментира, без да дава израз на това, което мисли или чувствува. Митко Григоров или Венелин Коцев често и императивно прекъсваха говорещия, предрешаваха от къде до къде може да се говори по даден въпрос, а други висши ръководители просто не слушаха. У Живков човек можеше да намери търпелив и добър слушател. Впоследствие чух, че и мнозина други негови събеседници подчертаваха това му качество. Но от слушане до слушане има разлика. Могат да ви изслушват по такъв начин, че да секне цялото ви желание да говорите, и могат да ви изслушват така, че да чувствувате желание да се изприкажете. Поне според мен умението на Живков да изслушва беше най-предразполагащо и може би тъкмо затова — най-заблуждаващо.

Второто, което открих, докато чайката пое шосето към Витиня, беше желанието му да бъде колкото се може по-непосредствен. Лично аз трудно свиквам с нови познайници, но в колата имах определеното чувство, че с Живков се познавахме отдавна и съвсем добре. Може би това чувство да идваше не толкова от неговите опити за непосредственост, колкото от простонародния му произход, от селската му кръв. Ако не го познавах изобщо и го срещнех за пръв път някъде без охрана и придружители, бих си помислил, че той е едно от типичните лица на съвременното българско село или градче, отстоящо недалеч от столицата — я местният пощенски началник, я учител в прогимназията, я един от хората на общината или местният агроном.

Колкото и зорко да следях разговора, у Тодор Живков не открих никакво важничене, толкова характерно за българските партийни примадони, никакво себеизтъкване или пък забулване в някаква мистериозна недостъпност. Той изглеждаше нормално прям, общителен и се отнасяше с нас като с равни, без да полага видими усилия и се представя за това, което не беше. И затова атмосферата в колата постепенно стана естествена и дружелюбна. Върху всички останали лица виждах същото чувство на разпиляване на съмненията и на отпускане, като че всред нас не беше най-властният човек в страната, а стар добър познайник.

Всичко дотук силно противоречеше на онова, което добре помнех от случаите, когато бях виждал Живков на трибуната. Там той отстоеше на някакво площадно разстояние и аз (а смятам и мнозина други) го приемах като чужд и далечен говорител. Онова, което най-много ме дразнеше в речите му, беше твърде долнокачественият псевдонародняшки патос, който, изглежда, беше задължителен за всички обществени оратори в социалистическа България. Седнал срещу него, аз си мислех за онзи Живков, който предишната година, 1963, през пролетта ни събра, членовете на всички творчески съюзи, в Партийния дом и ни тръсна едно ужасно слово за отклоненията от линията на партията. Там той демонстрира отблъскващо посредствено чувство за хумор и същевременно не се поколеба да ни заплаши по доста милиционерски начин. Той нападна модерните тенденции в нашата литература, обвини ни в чуждопоклонничество и преповтори за кой ли път, че ние трябвало да служим на преките партийни интереси. Тази му реч „пред дейците на изкуството и културата“ беше идеологически плагиат на речта, която Хрушчов бе произнесъл в Москва малко време преди това. Но най-обидното в тази реч от гръмки празни фрази и изтъркани клишета беше тонът й, който сякаш отразяваше липсата на каквото и да е разбиране на сложни явления, и нахалството на не особено интелигентен малък диктатор да командува непонятни и недостъпни за него интелектуални духове.

Така че естественият въпрос, който се появи у мен, докато колата вървеше по планинския склон нагоре, беше — кой е истинският Живков? Този доста внимателен, приятен събеседник, който любопитно ни слушаше, или онзи, другият, който безцеремонно се опитваше да се разпорежда със съдбата на цяла интелигенция и дръзваше да решава кое е изкуство и кое не е горе-долу с естетическите разбирания на някогашен фелдфебел.

Припомних си, че всъщност знаех много малко за него. Той беше дошъл почти от неизвестността. Ако партийната пропаганда на 40-те и 50-те години успя да популяризира известни имена на ръководители, ако хората бяха свикнали да им се говори за онези, чиито портрети се мъдреха по стените на учреждения и предприятия, ако дори клюките засягаха личния живот на партийната върхушка, името на Тодор Живков не значеше нищо. Цялата му славна биография едва ли не на пръв ръководител на някаква си българска национална революция и на душата на бригадата „Чавдар“ по онова време не само че не бе написана, но едва ли някой знаеше тия неща. Спомних си, че когато Червенков бе принуден да се оттегли от първото секретарство на партията и Живков застана на негово място, слуховете бяха, че Червенков е поставил на този пост най-послушния и най-безобидния си сътрудник, за да може да продължава да командува парада. По-късно, когато Червенков си отиде и името на Живков започна да се затвърждава и да се свързва с промените след 1956 година, хората и отляво, и отдясно го смятаха за преходен ръководител. Сталинистите и привържениците на твърдата линия открито се подиграваха с него, докато демократите го гледаха подозрително и не му вярваха. Непрекъснато се говореше, че този или онзи скоро щял да го смени. Но начинът, по който Живков се освободи от всичките си преки неприятели и преодоля всички препятствия, показваше, че изказаните за него мнения бяха произволни и повърхностни. Явно Хрушчов го дари с доверието си, а това не беше малко в една твърде бурна източноевропейска епоха. Помислих си, че може би и аз грешах по отношение на него, като го преценявах единствено по отношението му към изкуството и културата.

Чайката спря точно на Витиня, недалеч от бензиностанцията. Ние слязохме и Живков и Желязко Колев ни поведоха към гората вляво от пътя.

* * *

Слънцето ни завари в средата на млада букова гора, недалеч от Витиня. Беше влажно и все още доста хладно. Падналите мъртви листа бяха заличили всякаква пътека и ние се движехме свободно между дърветата. Живков енергично крачеше пред нас, сякаш се стараеше да наложи свой усилен ритъм на цялата група, която постепенно започна да се разпокъсва. Затова от време на време Живков се спираше, за да изчака кавалерски жените, които често изоставаха.

— Имаме доста да ходим! — предупреди ни той.

— Сигурни ли сте, че се движим в правилната посока? — попитах го аз, защото не бях никак убеден, че той се ориентираше добре в еднообразната гора.

— Това не знам! — каза Живков с тон, който говореше точно обратното. И добави: — Аз имам много лошо чувство за посока! — и ни разказа как веднъж, преди войната, трябвало да отиде някъде на север, а се озовал точно в противоположната посока, далече на юг. Завършвайки разказа си, той се усмихна с някаква твърде целенасочена самоирония и забеляза:

— Какво ще кажете, първи секретар на партията, пък не може да се ориентира, няма чувство за посока?

В отговор усмивките на всички изразиха съмнение в думите му. Впоследствие аз забелязах, че Живков обичаше да си служи със самоиронични и самокритични подмятания, което, изглежда, представляваше добре усвоен прийом за иредразполагане на събеседниците му.

Продължихме да вървим. Излязохме от гората и тръгнахме по дълги високопланински ливади. Небето беше чисто и навред около нас старопланинската есен ни показваше цялата си пищна, многоцветна красота. Някъде отдалече идваше глухият звън на невидими овчи стада и влажният въздух беше напоен със силния дъх на гниеща растителност.

Направи ми впечатление, че никъде из целия ни път не се мярна жива душа. Беше някак неестествено да не срещнем никакви хора, било горски работници, дървари, селяни или други планинари. Същевременно не забелязах и никакви признаци на охрана.

Анастас, който ме настигна по едно време, изглежда беше зает с подобни мисли.

— Смяташ ли, че пътят не е заварден и изобщо нямаме никаква охрана освен Пешо? — попита той.

— Не знам, но не вярвам да сме съвсем сами в планината — отвърнах аз.

— Чудно! — вдигна рамене той. Но малко по-късно отново се приближи към мене и ми каза, че съвсем ясно е забелязал джип между дърветата.

По този повод се сетих за огромните предохранителни мерки, които съпровождаха навремето Червенков, шествието от автомобили и непрестанната смяна на колата, в която се возеше диктаторът. Всичко това беше израз на истинска параноя, тъй като за всеки здравомислещ българин беше ясно, че убийството на назначения от Съветския съюз български ръководител не би довело до никаква съществена промяна на положението в България. Реалистичното чувство на Живков явно го бе тласнало към премахването на тази въоръжена до зъби свита от пазванти и замяната й с по-малочислена, но по-съвършена и добре прикрита охрана. Появяването му на няколко пъти на публични места, сред хората, без видима охрана около него, беше направило добро впечатление на гражданите.

И все пак никой от нас четиримата не знаеше предварително къде отиваме. Едва по планинските поляни ни се каза, че отиваме на връх Миджур, където трябваше да обядваме. Целият ни маршрут представляваше прекосяване на част от т.нар. боен път на някогашната бригада „Чавдар“, която бе командувана от днешния министър на отбраната Добри Джуров, бивш царски фелдфебел. Политически комисар на бригадата е бил известният партизански поет Веселин Андреев, когото познавах много добре. Пътьом на няколко пъти Живков се спираше, за да ни събере, и заедно с Желязко Колев ни разказваха откъслечни случки от партизанските времена. Желязко изглеждаше много ентусиазиран от това, че Живков се позоваваше на неговата памет и в замяна на няколко пъти се обърна към него с името Янко, което беше партизанският псевдоним на Живков. Желязко говореше винаги с детински патос, като ученик, който декламира високопатриотично стихотворение. Искрено или не, той се представи пред нас като човек, който продължаваше да живее със своята ремсова младост и комай освен нея нямаше нищо друго. В това припомняне на миналото много пъти бе споменат Добри Джуров, но нито веднъж Веселин Андреев или Христо Ганев, който е бил комсомолски секретар на бригадата.

От това, което се каза, останах с впечатление, че Живков е идвал от време на време при партизаните, след което си е отивал. Но неговите точни функции не ми бяха ясни. Според тогавашната официална версия той е действувал като представител на окръжния комите г на партията, но според твърденията на партизани от самата бригада просто е изпълнявал куриерски функции между партийното ръководство в града и бригадата. Ала ако човек съдеше по отношението на Желязко Колев, повече от явно беше, че бригадата „Чавдар“ бе съществувала единствено заради Живков.

И сякаш да охлади малко прекалената екзалтация на полковника, Живков забеляза, че в мемоарната литература много нещо се разкрасявало и преиначавало.

„Имаше смелост, но имаше и много страх!“ — каза той и припомни една случка, когато в най-тежките дни на бригадата той с още един негов другар трябвало да бягат и се крият из някакво дере, умирайки от страх. Разказът на Живков беше съвсем реалистичен, като на човек, който разказва истинска преживелица без никакви преувеличения. Ударението беше върху страха на Живков, чрез което той вероятно искаше да ни каже, че „нищо човешко не му е било чуждо“.

Така или иначе, неговото реалистично отношение към миналото бе загатнат упрек към множеството романтични разкрасявания на разни пишещи мемоари герои.

Забелязах, че докато говореше, той следеше внимателно нашата реакция и остана доволен, когато видя, че реализмът му ни направи добро впечатление.

Пешо носеше добре издута раница, в която освен термос с кафе имаше и някаква скромна закуска за всички. Спряхме на малка поляна и Пешо отвори раницата. Междувременно Анастас каза на първия секретар, че още помни обвиненията, които той бе отправил срещу него в миналогодишната реч в Партийния дом. В едно свое стихотворение Анастас Стоянов бе казал, че гората миришела на тамян, имайки предвид боровите гори. Тогава Живков от трибуната се беше провикнал, че „нашата, партизанската гора, другари, не може да мирише на църква“. Трябва да се каже, че този упрек срещу Анастас изобщо не беше справедлив и явно Живков беше станал жертва на някой от своите съветници. Анастас беше в най-точния смисъл на думата онова, което се нарича „партиен поет“. Цялата му поезия бе пропита с онзи непоносим, долнокачествен комунистически патос, който винаги беше оценяван високо от партията.

„Е, какво ще ни кажеш сега?“ — попита благосклонно Живков, след като въпросът за тамяна се изясни и се разбра, че гората никога не е била за Анастас църква. Нашият поет не дочака втора покана, стана и започна да ни декламира стихове за партията. Това бяха същите гръмки нескопосани, фалшиви думи за майката партия и нейните верни чеда, от които поне на мен ми става лошо в стомаха. Огледах се. Живков внимателно слушаше и явно изпитваше известно удоволствие. Желязко Колев се беше захласнал. Лада Галина се беше усмихнала твърде двусмислено, Златка Дъбова, почервеняла от неудобство, гледаше в земята, а Пешо невъзмутимо прибираше раницата си. Анастас беше вдигнал очи към простора и вдъхновено римуваше дума след дума „та-та-рам-та-та-та-там…“. Помислих си, че той се представяше пред първия ръководител на страната като точно онзи жив поет, който Живков най-много би желал да види. Без съмнение в този миг петното на тамяна се изпари завинаги от биографията на Анастас Стоянов и както се знае, впоследствие той направи бърза кариера в административната йерархия на писателския свят.

Но взирайки се в Живков, аз се запитах дали наистина тази поезия от празни, банални фрази му харесва? Дали наистина човешкото му чувство за красота е превзето изцяло от държавнически или партийни съображения? Имах някаква надежда, че мога да доловя разлика между човека Живков и първия секретар на партията и министър-председател Живков.

Нищо не долових. Живков похвали Анастас и ние отново поехме пътя към Миджур. За известно време вървяхме вкупом и Живков разговаряше със Златка Дъбова за работите на художниците. Той беше доста внимателен да не повтори известните негови обвинения срещу модерните тенденции в изобразителното изкуство. Все пак между него и Златка имаше известно несъгласие. Хареса ми много, когато Златка събра кураж и доста твърдо каза на нашия домакин някои не особено приятни истини. Изобщо през цялото време на нашата разходка Златка Дъбова се държа с много достойнство, не се опита да ласкае нито веднъж Живков и ми се стори, че той някак хареса това отношение. Всеки път, когато трябваше да каже нещо по-силно, тя се изчервяваше като малко момиче и очите й добиваха особен израз.

После поетичният концерт продължи и сам Живков рецитира стихове, като ни караше да познаем от кого са. Анастас му отговори с подобни гатанки, в които Лада енергично се намеси. Стоях встрани с чувството, че всички те, може би с изключение на Златка, бяха в някаква степен роднини и че определено аз бях чужденецът в тази компания. Може би забелязал киселото ми лице, Живков ме попита дали харесвам стиховете, които те декламираха. Отвърнах, че не разбирам от поезия и че съм стопроцентов прозаик. И тогава внезапно последва невероятен въпрос:

„Какво мислиш за прозата на Стоян Даскалов?“

Помислих си, че Живков се шегуваше, защото никой не би могъл да пита сериозно за художествените качества на онова, което пишеше Сте-Цето. Отвърнах, че той ме пита за най-пошлата литературна конфекция, която съществуваше в България. Ядосан, доста невъздържано прибавих най-черните епитети, които имах в речника си. Лада, която пишеше проза, се съгласи с мен. Живков ни изслуша внимателно и после каза:

„Интересно, другарят Митко Григоров много го харесва!“

Никой не каза нищо повече. Продължихме да вървим. Сега някой запита Живков за икономическото състояние на страната. Той каза, че след реорганизацията на селското стопанство нещата отивали в добра посока и ни съобщи радостната вест, че в България било открито огромно манганово находище. „Третото по големина в света“ — каза той и добави, че България вече имала добри външни предложения за съвместна разработка на това минерално богатство. Друг го запита каква е ползата от международния туризъм, който тъкмо се разрастваше в страната. Живков отвърна, че туризмът носи големи икономически изгоди и даже цитира някаква доста внушителна сума от чужда валута, която България бе спечелила от туризъм предишната година. И тъкмо във връзка с туризма аз го запитах как гледа на свободното пътуване на български граждани в чужбина и изобщо одобрява ли налаганите ограничения. Без никакво колебание той каза:

„Аз лично съм за свободното пътуване на всички български граждани с изключение на висококвалифицираните специалисти!“

И той ни разказа как преди време двама български специалисти, струва ми се, от текстилната индустрия, били в Италия. И там им били предложени огромни суми, за да не се завърнат. Специалистите обаче били истински патриоти и се върнали. Предложените суми били толкова големи, че човек трудно би могъл да устои.

— Че за какво са им на италианците нашите специалисти? — попитах аз.

— Те са се опитали да ги купят — каза Живков — не защото на тях им трябват, а защото на нас ни трябват! Един добър специалист не се създава току-така!

Запитах го защо все пак за неспециалистите, за обикновените граждани, пътуването в чужбина е трудно. Живков каза, че трудността идвала по-скоро от валутни и формални съображения, отколкото от нещо друго. И сега внезапно той се обърна към нас:

— А за какво писателите са хукнали да ходят на Запад? Какво интересно намират там? Какво има да научат от Запада? Тяхната работа е тука, да ходят из нашата страна, да опознават живота и да пишат за него! Писателите нямат работа на Запад!

Всичко това той изрече най-категорично и не можеше да има съмнение, че беше убеден в казаното. Все пак някой от нас измънка, че писателите трябва да пътуват на Запад, за да разширяват културните си кръгозори, за да общуват със световната литература.

Живков поклати отрицателно глава и повтори:

— Нашите писатели трябва да пътуват в нашата страна!

И за да смени не толкова приятната тема, той запита дали е вярно, че всред писа)елите имало много разводи. Той зададе този въпрос с усмивка, която казваше, че твърде добре знае подробности за личния живот на писателите, но иска от нас само потвърждение. Явно, интересуваше го забавната, полуклюкарската страна на писателските любовно-семейни истории.

Аз казах, че писателските разводи според мен не бяха повече от разводите в която и да е друга професионална група в страната, но понеже писателското общество беше в центъра на вниманието, хората преувеличаваха. Той каза, че може и да съм прав, но на гражданите правели впечатление писателските разводи.

Нашият разговор продължи по пътя на най-произволни асоциации, както вероятно протичат всички подобни разговори. Живков знаеше, че ние имахме много въпроси към него, но се колебаехме дали да ги зададем. И можеше ли наистина да се пита за всичко? Струва ми се, че тук той твърде скоро и твърде опитно установи добре разбрано ниво на разговора, което не биваше да се нарушава. Това ниво изключи големите и опасни въпроси, но остави пълен простор за лични, частни разговори. Повече от ясно беше, че зад поканата на Живков за тази екскурзия стоеше желанието му да има непосредствени впечатления от нас не толкова като представители на някаква творческа интелигенция, а като отделни хора. Продължихме да вървим.

* * *

Колкото по-високо се изкачвахме в планината по посока на връх Миджур, толкова повече се разкъса групата. Живков и аз вървяхме най-малко половин километър пред другите. Той ме изненада с издръжливостта си. Обясни ми, че обичал да ходи и всеки ден изминавал известно разстояние, а всяка седмица предприемал подобна дълга екскурзия.

— Ами работата? — попитах. — Кога присъствувате на всички тия заседания, кога се срещате с всички тия хора? Аз мисля, че да си министър-председател и първи секретар на партията означава човек да няма време за нищо?

— Напротив — засмя се Живков, — колкото си по-нагоре, толкова е по-лесно!

Той ме погледна и като видя, че не му повярвах, каза, че пряката работа е предоставил на заместниците си. Например вече рядко ходел на заседание в Министерския съвет.

И тук стана дума за промяна в стила на първия ръководител. Живков каза, че за него образецът на истинския партиен ръководител е Хрушчов. Искам да припомня, че само два дни след нашата разходка Хрушчов беше свален, но повече от явно беше, че Живков не знаеше какво ставаше всред съветското ръководство. Убеден съм, че дори при най-малкото съмнение той не би се ангажирал дори пред мен с толкова открито възхищение от Хрушчов.

Той изрази възторг от речите на съветския ръководител и по този начин потвърди моето усещане, че в собствените си речи той подражаваше на Хрушчов. От друга страна, той се възхищаваше на замаха му и дори на неговата ексцентричност. Но цялото отношение на Живков към Хрушчов беше това на командир на рота или батальон спрямо главнокомандващия, т.е. отношение на човек, който ясно съзнава своята подчиненост. И това впечатление се потвърди от последвалия разказ на Живков.

С явна гордост той каза, че дотогава на два пъти е влизал в сериозни противоречия със съветското ръководство. Единия път по въпроса за последната реорганизация на българското селско стопанство, когато бе отхвърлена съветската схема. И втория път — за подобряването на отношенията с Гърция.

И тук помня дословно думите на Живков:

„Два пъти Хрушчов ЗДРАВАТА МЕ ДРА! — И добави: — Но аз се оказах прав!“

Бях поразен именно от използването на тази дума „ДРА“, която се използва в България само от много нисши и младши служители, когато разказват за конското евангелие, прочетено им от висшия началник. Струва ми се, че точно тази дума „ДРА“ характеризира с невероятна прецизност действителните отношения между съветското ръководство и българското ръководство и хвърля ярка светлина върху пълната зависимост на българските ръководители от съветските. Защото една суверенна и независима страна не може да бъде „ДРАНА“ от никоя друга страна. В българския речник ДЕРЕ началникът, ДЕРЕ господарят, ДЕРЕ чорбаджията, т.е. ДЕРЕ този, който командува и на когото ние сме сляпо подчинени.

Живков би могъл да каже, че в случаите Хрушчов се е разсърдил, направил е скандал или се е ядосал, което все пак би запазило равноправието на българския ръководител. Но фактът, че той употреби този много ясен глагол „ДЕРА“, ми показа колко дълбоко беше сляпото му подчинение пред волята на съветския началник. Сякаш не можеше да има никакво съмнение в правото на Хрушчов да го ДЕРЕ.

Картината на сляпата подчиненост на Живков бе допълнена и от несъмнената гордост, която той изпитваше, че е дръзнал да извърши нещо на своя глава. И това нещо в края на краищата се оказало правилното, т.е. Живков се гордееше, че в цялата си кариера на два пъти е успял да се съобрази с българските интереси, които били различни от съветските. Но какво да се мисли за всичко останало?

При започването на нашата екскурзия имах намерението да питам Живков за отношенията със СССР и по-специално за изказванията на някои министри, че без непрекъснатата съветска помощ българската икономика щяла да банкрутира много бързо. След неговите думи за това как Хрушчов го ДРАЛ, почувствувах, че въпросът ми е излишен, тъй като, след като не можеше да се говори за каква да е политическа суверенност на България, абсурдно би било да се пита за икономическа суверенност. При това аз не поставих под въпрос дали наистина Живков на своя глава е подобрил отношенията с Гърция и предприел такава важна мярка като реорганизацията на селското стопанство. Компетентни хора, с които по-късно разисквах тези му твърдения, се усъмниха изобщо в способността на българското ръководство да решава само развитието на отношенията си с Гърция. Може би инициативата да е била на Живков, но зад нея сигурно е стояло някакво съветско одобрение. Що се отнася до селското стопанство, там конфликтът му с Хрушчов изглежда по-вероятен, защото българското селско стопанство бе разстроено именно от сляпото подражаване на съветското.

Тук справедливостта изисква да кажа, че в същия този разговор на няколко пъти Живков недвусмислено иронизира съветския опит. Така например аз остро нападнах димитровските награди за литература и изкуство, като му приведох примери, че раздаването на тези награди става повод за истинска война между българските писатели, художници, артисти и т.н., че в резултат на тези награди хората се намразват завинаги и цялата културна атмосфера в страната за дълго време бива отравяна от злоба и завист. Същото се отнасяше и за разните звания.

— Всичко това е съвсем неприсъщо на нашия национален характер — казах аз. — Ние никога не сме имали пошлата традиция да се кичим с пауновски титли и да си раздаваме пищни награди. За какво тогава съществуват димитровските награди?

Живков ме изгледа, засмя се и каза:

— Ние ги имаме само защото ги има в Съветския съюз!

Може би греша, но в този момент ми се стори, че с моето подозрение към т.нар. съветски опит му станах някак по-симпатичен. Защото след това той заговори, че механичното подражаване на съветския опит в миналото било довело до големи пакости в България.

„Ние имаме много ценен наш, собствен опит“ — каза той с повишен тон на истински патриот.

Малко по-нататък в разговора той внезапно се оплака от инертността на Политбюро, към което изпитваше несъмнено презрение. Той буквално каза:

„Ние имаме членове на Политбюро, които никой не знае за какво са там, никой не знае да са свършили някаква работа. Просто седят си там — членове на Политбюро!“

По-късно някои мои познати ми обясниха, че Политбюро проваляло важни инициативи на Живков и той не можел да търпи онези стари членове, които бе наследил още от времето на Червенков. Но тъкмо тези членове, за които той говореше, бяха старите и изпитани довереници на Съветския съюз. Така че упрекът му косвено бе отправен към съветското ръководство.

На няколко пъти се опитах да върна разговора към времето преди април 1956 година и по-точно времето на Червенков. Бях любопитен да разбера по-непосредствено отношението на Живков към онзи тежък период. Но случайно или умишлено, той изобщо избегна тази тема. Единственият път, когато той спомена за предшествениците си, беше, когато каза, че и Червенков, и Югов са взимали хонорари за техни публикувани речи или доклади. Хонорари, които са отивали за тяхна лична сметка. Докато той, Живков, отправял всички полагаеми му се суми от отпечатани произведения към касата на партията. От думите му заключих, че той не обичаше Червенков и ненавиждаше Югов.

Пак говорейки за Политбюро и висшия партиен кръг, той каза, че много от децата им били съвсем разпуснати, капризни и сменяли разни привилегировани длъжности, както им уйдисвало.

„Моите деца — каза гордо той — не са такива! Людмила се занимава сериозно с нейната наука!“

И той категорично каза, че никога не би тласнал децата си към обществено-политическа кариера. Живков изглеждаше съвсем искрен, когато виждаше бъдещето на дъщеря си като научен работник. Какво по-късно го бе заставило да я направи министър на културата, т.е. и тя да тръгне по пътя на останалите деца на членовете на Политбюро — за мен поне не е много ясно.

От всичко казано или споменато за живота и отношенията във висшия партиен кръг имах впечатлението, че Тодор Живков не разполагаше с голяма подкрепа, че срещу него, вътре в сърцето на партията, действаха значителни сили. Може би затова той се опитваше да се разграничи от другите членове на Политбюро и да внуши, че той е нещо доста различно.

Минаваше един часът по обед, когато ние започнахме да изкачваме склона към хижата на връх Миджур. Другите все още бяха доста зад нас. Единствен Пешо с раницата ни следваше отблизо.

Но тъкмо на самия склон пред хижата ни чакаше една не особено приятна изненада. Срещу нас изскочиха двама души — единият със силно прошарен, почти бял перчем и червендалесто лице, другият — по-млад, внушителен исполин, който държеше кинокамера в ръцете си. В първия разпознах режисьора от студията за документални филми Нюма Белогорски, за когото с чиста съвест бих казал, че беше един от най-големите досадници в съвременна България. Много години наред той живя, обиколи целия свят и спечели доста парици с правене на филми за Георги Димитров. Нюма Белогорски беше този, който подкладе цялата кампания във вестниците срещу западногерманския телевизионен филм за Лайпцигския процес, при това, доколкото знам, без изобщо да е видял филма. Исполинът беше неговият оператор.

Нюмата се спусна към нас, а операторът му, без никакво предупреждение, започна да снима Живков и мен. (Къде ли е сега този филм?)

Като видя камерата и тичащия по склона към нас, задъхан и ухилен до ушите Белогорски, Живков ме погледна многозначително и въздъхна.

„Другарю Живков — започна Нюмата, като протегна ръце и се здрависа и с двама ни, — това се казва късмет! Да знаете как ми трябвате! Като разбрах, че ще идвате, залостихме се тук и два часа ви чакаме! Трябва ми един кадър просто както сега изкачвате Миджур… нищо повече… Такъв късмет… и небето е точно такова, каквото ни трябва!… А пък да знаете какъв филм става! Тази сутрин гледах материала и знаете ли, точно онзи момент, когато вие се надигате всред бригадата, нямате идея колко верен сте…“

Нюмата говореше като картечница, че чак слюнки хвърчаха. И до ден днешен виждам ентусиазираното му лице и чувам възторжено-мазния му глас. Той ми приличаше на онези стари продавачи от магазините за дрехи по „Пиротска“, които ахкаха и охкаха пред вида на клиента, който пробва нов костюм.

Оказа се, че точно по това време, средата на октомври 1964 година, хитрецът Белогорски снимаше филм за бойния път на бригадата „Чавдар“. Това беше някакво документално възпроизвеждане на подвизите на „чавдарци“, базирано на някакъв сценарий, за който Живков явно знаеше. Излезе също, че всред актьорския състав имало и един, който играел ролята на другаря Янко, т.е. на самия Живков.

Живков не каза нищо срещу цялото поройно словоизлияние на кинорежисьора и се остави да бъде снет сам, а аз се дръпнах. Влязох в самата хижа, където край кухненската печка имаше две приятни млади жени. Те живееха и работеха в хижата и от тях научих, че първият секретар на партията беше чест гост по тези места.

Идеята беше да обядваме именно в самата хижа, но Нюма Белогорски не остави Живков на мира нито за секунда. Той го следваше навсякъде и безспирно говореше за развитието на филма, като уговаряше Живков да видел още през следващите дни снетия материал. Стори ми се, че цялото това дърдорене някак развали настроението на нашия домакин, но той търпеливо изчака Нюмата да спре и му каза да му се обади през седмицата. В това време пристигнаха и другите и Живков предложи да ядем някъде „по-нататък“.

Двете жени изразиха съжаление, че са готвили напразно, и ние поехме надолу, оставяйки режисьора и оператора в хижата.

Срещата с Нюмата ми направи силно впечатление. В значителна степен — мъчително впечатление. За пръв път бях непосредствен свидетел на толкова явна и противна демонстрация на подмазване, раболепие, фалшива любов и дори боготворене на едно човешко същество спрямо друго човешко същество. При това истината изисква да кажа, че нищо в поведението на Тодор Живков не налагаше подобно държане. Колко далече по-нормално би било, ако кинорежисьорът спокойно и сдържано бе изложил своите проблеми или бе разказал за работата по снимането на филма. Откъде идваше тази грозна сервилност, това лепкаво ласкателство, този лакейски възторг?

„Вашият образ, другарю Живков!“ — викаше по едно време той, сякаш ставаше дума за образа на свети Йоан Кръстител.

Повече от сигурен бях, че дори самото снимане на филм за бригадата „Чавдар“ (а не за някоя друга бригада) беше идея на самия Белогорски. Вероятно той беше тичал да агитира, да убеждава Живков и другите, че тяхното „славно“ минало трябва да бъде увековечено. И вероятно той бе успял да им вдъхне чувството за изключителната историческа ценност на обективно твърде скромни исторически факти.

Но ако в тази стара и плитка игра участваше само Белогорски, човек не би трябвало да го взима на сериозно. Бедата беше, че той се явяваше като един от най-бързите и първи представители на цяла голяма и мътна вълна от ласкатели, която през следващите десет години щеше да убеждава България, партията и самия Живков колко велик и мъдър държавник беше той. Горе-долу до това време Тодор Живков беше просто един от хората, които ръководеха страната. След това щяха да го възкачат върху някакъв смешно-бутафорен исторически Олимп и щяха да превъзнасят всяка негова дума или стъпка като най-съдържателна проява на полубог.

И докато се спускахме надолу, аз се вгледах в първия секретар и се запитах:

„Вярва ли Тодор Живков на този маскарад? Наистина ли смята, че образът му би могъл да развълнува до такава степен хора като Нюмата?“

Отговорът щеше да дойде с времето.

* * *

Обядвахме в подножието на Миджур, на открито. Храната за нас беше пристигнала със специален джип. Заедно с него се появиха още няколко души, в които човек лесно можеше да познае служители от сигурността. Направи ми впечатление, че отношенията на Живков с тях бяха най-сърдечни и непосредствени. А те се отнасяха към него по-скоро като към по-възрастен, уважаван роднина, отколкото като към важен и далечен началник. В подхода му и спрямо тях, и спрямо нас имаше много нещо от типичното селско гостоприемство — добродушен тон, безобидни шеги и неизбежните коментари за храната. Тя се състоеше от фасул чорба, обикновени наденици, пресносолено сирене, кашкавал и грозде. С други думи, твърде обичайната храна за планински екскурзии. Имаше още ракия, с която започнахме, и коняк, с който свършихме. Живков почти не докосна алкохола. Другите също почти не пиха, така че комай и ракията, и конякът останаха за Пешо и за мен.

Любопитен бях да разбера що за човек беше този Пешо, комуто явно бе поверена непосредствената охрана на първия секретар? Той беше някъде в средата на трийсетте години, строен и физически вероятно отлично подготвен. За разлика от множеството охраняващи лица, които бях виждал дотогава и чийто обичаен израз беше този на ограниченост и безцеремонност, Пешо имаше твърде интелигентно лице и внимателни, приятни маниери. Струва ми се, че той или бе завършил, или току-що завършваше някакво висше образование. След това, мисля, че Анастас ми каза, че Пешо имал чин полковник. Така или иначе, неговото постоянно присъствие при нас не само не беше бреме, но в много отношения той бе по-приятен събеседник от неостаряващия ремсист Желязко Колев. Забелязах също, че и отношението на Живков към него съдържаше подчертана сърдечност и уважение.

Може би взимайки повод от предложената ракия, Живков започна да разказва със смях за своето приятелство със Стефан Гецов и Георги Джагаров. Той поканил Стефан на гости преди известно време и жена му, д-р Мара Малеева, била ужасена от количеството алкохол, което артистът изконсумирал. Именно Стефан завел при Живков за пръв път Георги Джагаров, с когото те бяха приятели от кръчмите. И двамата имаха репутацията на буйни пияници и разказвайки за техните подвизи, Живков наистина се забавляваше. За всички присъстващи беше ясно, че той изпитваше голяма привързаност към тях и че може би и те бяха силно привързани към него. Стана ясно също, че той се срещаше с тях доста често и че те имаха пряк достъп до него едва ли не когато си искаха. Говорейки за тях, Живков не излезе от кръга на забавно-пиянските приключения на тази двойка, не каза нито дума за тяхната работа, нито пък подсказа с нещо намерението си да ги издига на високи ръководни постове.

Години по-късно, бивайки свидетел на твърдата и понякога дори фанатична подкрепа, която Живков даваше на Джагаров в цялата му кариера, аз си мислех, че първопричината за това беше фактът, че Джагаров бе предложил лоялността си на първия секретар по време, когато той не разполагаше с много лоялни хора около себе си. От друга страна, самият избор на Джагаров, който в ония години бе трудно отличим всред масата на софийската интелигенция, бе комплимент за Живков, който в неговото лице бе намерил рядко предан сътрудник, почитател и приятел.

Но в онзи ден, там, в подножието на Миджур, всичко това беше далечно и неизвестно бъдеще.

След обеда Пешо измъкна фотоапарат и направи снимки на всички ни с Живков в средата. Това снимане малко изпорти сравнително естествената атмосфера, защото ми приличаше на някакво увековечаване. Както и да е, аз никога не видях тези снимки, но знам, че Живков ги беше изпратил на Златка Дъбова, която, предполагам, че все още ги има.

После се разделихме с хората, които ни бяха донесли храната, и отново поехме посока, която Живков, изглежда, добре знаеше. Той каза, че би прекарал и вечерта с нас, но трябвало да отиде на представление в Народния театър, където гастролираше известен съветски театър.

Отначало пак всички вървяхме вкупом и пак се водеха разговори на безобидни теми, което сякаш съответстваше на общото желание. Колкото и непринудени да изглеждаха нашите отношения, върху лицето на всеки можеше да се прочете сдържаност и съобразяване с присъствието на най-властния човек в страната. И най-безобидните думи внимателно се претегляха. Никакъв съществен въпрос не бе докоснат.

Постепенно групата пак се разкъса и двамата с Живков отново се намерихме напред. Доста време вървяхме мълчаливо, сякаш нямаше за какво да разговаряме. После, по някое време той ме запита какво според мен липсва най-много в нашата литература.

„Страст!“ — казах му. Той, изглежда, не ме разбра и аз обясних, че в литературата владееше чиновничеството, че писателите имат формално отношение не само към своите сюжети, но и към целия живот в страната.

Той внимателно слушаше, но аз долових сянка на недоверие спрямо това, което казвах. Изглежда, че той имаше добро мнение за съвременната българска литература и аз рискувах да се озова в положението на неудачен критик. Тогава му разказах за доклада на Любен Дилов, който посети Западна Германия с цел да пропагандира българската литература пред немските издателства. Той беше обиколил няколко от най-известните издателства и беше показал немски преводи на откъси от почти всички съвременни български писатели. Най-сериозно отношение беше срещнал в Роболт Ферлаг, където художественият съвет на издателството си бе направил труда не само да прочете, но и писмено да анализира предложените мостри българска съвременна литература. И най-странното от всичко беше заявлението на издателството, че би желало да преведе и отпечати истинска комунистическа литература, но намерило, че предложената съвременна българска литература изобщо не била комунистическа, а (цитирам по памет) „безинтересна, отживяла времето си дребнобуржоазна литература“. Хората от Роболт Ферлаг бяха обяснили черно на бяло, че нито съдържанието, нито формите на предложените български мостри притежавали елементите на онова новаторско отношение, което според тях би трябвало да отличава комунистическата литература. Досадна обстоятелственост при описването, сладникаво-романтични образи, повърхностен диалог. Във всички произведения нямало нито един истински комунистически образ.

Това мнение ла Роболт Ферлаг бе предадено от Любен Дилов в секретариата на съюза. Когато ние чухме за него, помолихме Любен да ни разкаже подробности. Моето лично впечатление беше, че хората от Роболт бяха в най-висша степен справедливи в своята оценка.

Но Живков, който тясно се интересуваше от писателските работи, не знаеше нищо за този доклад и беше доста озадачен.

— Значи те казват, че в нашата социалистическа литература няма нищо комунистическо? — попита ме той.

— Така казват! — отвърнах.

— Искам да видя този доклад! — и той забърза пред мене. След няколко крачки се извърна и ме попита какво аз мисля за немското мнение. Казах му, че принципно те са доста прави и че ние сериозно трябва да се замислим що за литература произвеждаме. Не отидох по-далече в моята критика, защото имах чувството, че той или не ме разбра, или пък въобще не искаше да слуша неприятни думи. В края на краищата нали сам той много пъти бе говорил за огромни успехи на социалистическата ни литература. И сега изведнъж някой да му каже, че това изобщо не е социалистическа литература, а дребнобуржоазна реминисценция.

Продължихме да вървим доста време в пълно мълчание. Живков все така енергично крачеше пред мен и изглеждаше зает със собствените си мисли. Следвах го на разстояние от няколко крачки и за кой ли път се питах — какво всъщност представляваше той? Какво представляваше човекът, който ръководеше България? Опитвах се някак да подредя впечатленията си от него и да не поставям в един и същи кюп толкова различни неща, като какво беше той и как аз го бях приел. И трябваше да призная, че той си оставаше за мен енигма.

Онова, което бях чул да се разказва за него из цялата страна, не беше много ласкаво. Интелигенцията, която вероятно съдеше за него от речите му, го смяташе за обидно елементарен. В София имаше дузина хора, които го имитираха много сполучливо. Особено гласа и смеха му, който сякаш падаше на етажи, започвайки от най-горния. И ако интелигенцията изпитваше презрително отношение към него и даже си позволяваше да забелязва колко висококултурен бил Червенков, широките маси имаха най-подигравателно отношение. Цялата страна беше залята от вицове за Тодор Живков, при което той неизбежно бе рисуван като прост, ограничен, примитивен човек. От трета страна, както вече казах, в самата партия имаше силно пренебрежение към него. Но всички тези популярни мнения често пъти са израз на заразителни предразсъдъци.

Моето непосредствено впечатление от него през тази дълга екскурзия беше, че гой несъмнено стоеше значително над тези популярни представи и поне за мен безспорно превишаваше който и да е от другите висши партийни ръководители. Явно Живков беше далече от интелектуалния свят. Явно той не беше чел много книги и образованието му е било доста еднолинейно и дори речникът му често пъти показваше неудачното съжителство на простонародни думи с помпозни фрази. Също така човек би могъл да се усъмни доста в естетическите му разбирания. Но зад всичко това стоеше безсъмнена природна интелигентност, бърза съобразителност и великолепна памет. Както ще стане дума по-нататък, много хора са били смайвани от паметта на Живков. Нещо, което според мен липсваше у него по най-определен начин, беше въображението. Но в замяна на това той имаше силно развита интуиция. Мисля, че след тази разходка той класифицира нас, четиримата си гости, по напълно безпогрешен начин. Докато у Анастас той видя бъдещ предан войник в неговата собствена армия, отношението към мен, макар и дружелюбно, си остана докрай изпълнено с подозрение. Безспорно той обичаше властта си и й се любуваше, но с добре прикрита суетност, която не дразнеше. В началото аз изпитвах съмнение дали той имаше реална представа за истината на живота в страната, за мъките на хората, за техните неразрешими проблеми. Много пъти бях установявал, че висши партийни дейци нямаха и елементарна представа за действителността, всред която живееше народът. Те сякаш се намираха на някакъв свой собствен остров и нищо друго не ги интересуваше. У Живков аз установих, че той знаеше доста добре истинското положение на нещата или поне знаеше го по-добре, отколкото го знаеха колегите му. И точно тук като отговор чувствах думите, които щях да чуя от неговите уста няколко години по-късно:

„Нищо не зависи от мен!“

Той приличаше на актьор, който бе приел ролята си, бе я научил много добре и я играеше с удоволствие, без да има каквито и да е претенции да се меси в работата на режисьора или на автора на пиесата. Той съзнаваше актьорската си предопределеност, което проличаваше особено в чувството му за самоирония.

И именно във връзка с това беше и най-интересният епизод в тази наша екскурзия. Както вървяхме из планината по тясна пътека, стигнахме до една локва, която преграждаше пътеката. Трябва да беше широка около два метра и половина. Ние се огледахме да намерим някакъв камък, за да го поставим в средата и улесним минаването, но странно — не намерихме нищо.

„Трябва да скачаме!“ — каза Живков.

Аз се засилих и скочих пръв на отсрещната страна. Живков се засили след мен и сигурно щеше да скочи, ако не беше се спънал. Той падна върху ръцете си, но цопна така, че се изкаля целият. И тогава внезапно се изправи, както беше в средата на локвата, изгледа ме, усмихна се и каза с много особен глас:

„Е, не беше видял изкалян първи секретар, и това видя!“

Той произнесе думата „изкалян“ с добре подчертано двусмислие, което стигна при мен като:

„Аз знам много добре какво съм и нямам нужда други да ми го казват!“

Може би преувеличавам, но точно в този момент аз почувствувах, че за пръв път влязох в действителен контакт с него. Колкото пъти по-късно разказвах за това падане на Живков в калта и последвалите думи за „изкаляния първи секретар“, малцина ми повярваха, че той е бил в състояние да каже такова нещо. Толкова силно беше общото предубеждение спрямо него, че му отнемаше правото на такава твърде дълбока забележка.

Подадох му ръка, за да го изтегля от локвата, но той не прие и сам излезе. С помощта на носната си кърпа той се поизчисти и продължихме да се спускаме надолу без повече коментари. Постепенно калта по дрехите му изсъхна.

Слънцето вече залязваше, когато слязохме долу, всред равна местност, осеяна с горички и храсти. И както вървяхме, внезапно чух силна войнишка команда:

„За среща на министър-председателя на Народна република България, глави надясно!“

Пред нас на продълговатата поляна ни чакаше странна картина. В две редици се бяха строили за среща… някогашни жандармеристи от времето на войната, с техните сини униформи и германски автомати, и партизани, въоръжени със стари пушки и карабини… Беше някаква невероятна картина… Явно пред нас се намираше военна част, която участваше в снимките на филма на Нюма Белогорски. И командирът на тази част, сам в полицейска униформа от едно време, вдигна ръка, за да рапортува на министър-председателя. Това беше твърде много за мен и аз свих зад съседния храст, оставяйки Живков сам да се справя с церемонията. Но той се спря и викна подир мене:

„Хей, Георги, къде избяга? — и като се обърна към строените, прекъсвайки цялата церемония и сочейки към мен, каза: — Виждате ли ги писателите! Щом надушат някаква опасност, и никакви ги няма!“

Трябваше да се върна. Живков ме представи на войниците като автора на „Мъже“ и се пошегува с това, че полицаи и партизани бяха в една и съща редица.

Малко след това бяхме на шосето, където чайката ни чакаше.

* * *

Когато се разделихме, Тодор Живков пожела да имаме още много такива срещи. Той не каза нищо излишно, не произнесе никаква дежурна фраза за поддържане връзката между партията и младата интелигенцията само каза, че би желал пак да се видим. Някой от нас каза, че беше наш ред да го поканим, на което той веднага забеляза:

— Но никой не ме кани!

— Ще ви поканим, но вие няма да дойдете — казах аз.

— Сигурно ще дойда. Каквато и работа да имам, пак ще дойда! — заяви той.

Срещата с първия секретар остави всички ни с повдигнато настроение. Светлината, в която той се показа, изглежда, беше над всички очаквания. Ние си мислехме, че след като първият ръководител на страната можеше да покаже толкова такт и внимание към нас, след като ни бе дал да разберем, че знае много добре проблемите не само на литературата и изкуството, но и на целия живот, след като се бе показал търпелив слушател на дълги пледоарии, тогава можеше да се вярва, че България е в добри ръце. Ние твърде бързо му простихме ужасната реч от предишната година, твърде лесно приехме добри маниери за добри намерения. Когато вечерта в Клуба на журналистите разказвах за срещата, изглежда, моето въодушевление да е било прекалено необосновано, защото от всички страни ме срещнаха скептични усмивки. Същата вечер един от моите приятели ме дръпна настрана и ми каза:

„Ако ти храниш някакви илюзии, че като обясниш на Живков дивотиите, които стават, той ще вземе някакви мерки, много се лъжеш! Вашата екскурзия е само един флирт, от който нищо значително няма да произлезе!“

Когато наскоро след нашата екскурзия Хрушчов бе свален, навред се заговори, че дните на Живков като първи секретар са преброени. Ала всеки път, когато се поставеше въпросът: „Кой ще го замести?“, отговорите увисваха във въздуха. Оказваше се, че в цялото Политбюро и в Централния комитет не се очертаваше никаква сериозна личност. Единственият възможен претендент, Митко Григоров, беше извънредно непопулярен в средите на творческата интелигенция.

Последвалите три години показаха, че и съветското ръководство не бе намерило нищо по-добро от Тодор Живков. А и времето работеше в негова полза.

Не зная начина, по който съветското ръководство избира и преценява кого да утвърди за български ръководител, но ми се вярва, че то провежда своеобразни конкурси. Те се състоят в устройване на периодични политически боксови мачове, при което изборът естествено е в полза на победилия. Тодор Живков се качи на политическия ринг — тежка категория, през 1954 година. В първият мач той победи по точки Червенков и цялата червенковска група, макар нокаутирането да дойде значително по-късно. После, пак по точки, беше бит Антон Югов, а междувременно групата на Чанков бе нокаутирана. След това с внезапен удар изхвръкна Митко Григоров. После дойде ред на триото Коцев-Абаджиев-Гяуров, за да стигнем до жестокия нокаут на Борис Велчев. Всички споменати противници на Тодор Живков бяха не по-малко верни съветски хора. Никой не би могъл да ме убеди, че Венелин Коцев или Ангел Цанев, или Митко Григоров не бяха и не са фанатично предани на Съветския съюз партийни функционери. Техният недостатък беше просто в това, че загубиха мачовете си с Живков и съветският рефер всеки път вдигаше ръката му като на български политически Мохамед Али.

С други думи, Живков беше този, който при всеки мач излизаше най-добре тренирай, умееше да стегне редиците на своите хора и да покаже, че може да води неотклонно партийния и държавен кораб в указаната му посока. Нещо повече, в дългите години на неговото шампионство, той си извоюва репутацията на комунистически ръководител, който е създал най-малко ядове на съветското ръководство. Той нито веднъж, нито за момент не си е правил илюзии, че може да отиде против волята на ръководителите в Кремъл. Дори при най-силни и, предполагам, доста искрени патриотични изригвания, той никога не е забравял, че първо идва Съветският съюз, а след това — България.

Така че след падането на Хрушчов, докато положението в Кремъл се изясняваше, Тодор Живков бе взел вече всички онези мерки, които щяха да го запазят при всякакви сътресения. Той се заобиколи с млади и верни хора. Окръжните комитети на партията, Централният комитет и неговият секретариат, всичко това бе подето от новоиздигнати кадри като Венелин Коцев например, които гледаха. КТ)М Живков така, както римските легиони са гледали към Цезар.

От всичко, казано дотук, става ясно защо не само новото, но и всякакво съветско ръководство, дори ако то се състоеше от най-крайни сталинисти, винаги щеше да предпочете Тодор Живков пред другите. Той беше най-силният, най-солидният, най-съобразителният и над всичко най-верният. Може да се каже, че той служеше на Съветския съюз по-ревностно, отколкото самите съветски ръководители, той беше първият в борбата срещу китайците, той беше първият, който подкрепи СССР при нашествието в Чехословакия, първият, който изрази ненавист спрямо еврокомунизма и т.н. Като награда за верността нему бе разрешено да каже, че дори когато комунистическата партия на СССР е правила грешки, Българската комунистическа партия не ги е правила.

И за Живков, и за съветските ръководители беше съвършено ясно, че те са свързани помежду си по силата на най-тясна взаимна необходимост. Без Съветския съюз Живков би станал лесна плячка на спотаените засега свои противници в партията. Без Живков Съветският съюз би загубил отличен и може би не лесно заменим свой служител. Образно казано, това е връзката между класически английски лорд и неговия бътлер, които в дългите години, прекарани заедно, така са свикнали един с друг, така са се привързали, че евентуалната раздяла би била твърде болезнена. В този дълъг процес на обмяна между господарско благоволение и предано служене се е изградило онова взаимно доверие, което особено в политическия живот е голяма рядкост.

Най-голямото щастие в живота на един бътлер произтича от съзнанието, че господарят му не може без него. От друга страна, господарят е щастлив, когато съзнава, че и бътлера не може без него. Във времената, в които живеем, май че е по-трудно да се намерят добри бътлери, отколкото добри господари.

И ако все пак политическите боксови мачове се провеждат, това, изглежда, е задължителната рутинна проверка дали шампионът е във форма и дали времето не е родило нещо по-добро. Същевременно такава проверка винаги води до преутвърждаване на взаимната вярност.

Затова по всички показатели наследниците на Хрушчов трябваше с облекчение и радост да приемат верността на такъв изпитан и сигурен служител, който им поднасяше, така да се каже, в добре стегнат пакет цяла партия и цяла страна.

В годините, последвали нашата първа среща, Тодор Живков разви огромна дейност за установяването на преки контакти с почти всички важни обществени групи и особено с интелигенцията. Това, което той правеше, беше точно обратното на мрачната отчужденост и недостъпност на Вълко Червенков. Фактически без Хрушчов Тодор Живков следваше в доста линии Хрушчовото обществено поведение и най-вече неговата общителност. Сигурно на пръсти се броят по-известните имена в българския културен живот, които не са обядвали, вечеряли яли имали личен разговор с първия секретар на партията. Хората, който той канеше, бяха от всякакъв калибър и с всякакво отношение към него — от най-последователните му критици, като Радой Ралин и Христо Ганев, до най-раболепните му привърженици, като Богомил Нонев и Любомир Левчев. Понякога се чудех как на Живков му стига времето, за да се среща и разговаря с толкова много хора. Той ходеше на лов с Емилиян Станев и други писатели ловджии, устройваше вечери с поети и драматурзи, посещаваше художествени ателиета, събираше музиканти, заобикаляше се с популярни актьори и т.н. Тук не става дума за заобикаляне с тясна групичка от фаворити, а за твърде масово явление. Разбира се, групичката от фаворити си съществуваше, но малцина от художествената интелигенция биха могли да упрекнат Живков, че не ги е зачел. Почти всеки ден из клубовете и кафенетата се казваше, че Живков имал среща с Николай Хайтов, че най-после приел Йордан Радичков, че прекарал весела вечер с Калоянчев и Нейчо Попов, че танцувал с жената на Богомил Нонев, че лично похвалил Иван Кондов и така нататък. Аз не зная никой друг политически ръководител, който да се е отдавал на такъв всеобемащ флирт с цялата интелигенция. Като се знае, че Живков на младини бе имал известни актьорски аспирации, може би е обяснимо, че той изпитваше удоволствие да се заобикаля със света на изкуството.

Същевременно неговият инстинкт безпогрешно му подсказваше, че единичните хора, които биха могли сериозно да смутят спокойното му царуване, бяха именно хората на художествената интелигенция. Всички неприятности за партията и в Полша, и в Чехословакия, и в Унгария, и в Източна Германия бяха разпалени от художествената интелигенция или най-малко станаха с нейно главно участие. Опитите за военни преврати в България бяха предварително осъдени на неуспех не толкова защото нямаха подкрепата на масите, колкото подкрепата на художествената интелигенция. Затова Тодор Живков взе тази интелигенция под своя собствена закрила и възложи контрола върху нея на най-близките си хора.

Когато хората на Живков твърдят например, че те никога не биха допуснали явление като Солженицин в България (което е подмятане за грешка на съветското ръководство), те имат предвид не само възможната бърза разправа на Държавна сигурност, но предимно цялата живковска атмосфера. В момента, в който името на българския Солженицин се издигаше застрашително над допустимата височина, вместо да се надига вой и се привлича общото внимание, тихомълком щеше да бъде сторено всичко той сам да слезе надолу. Повече от сигурен съм, че Живков би му изпратил покана за обед или разходка като нашата, би го изслушал, би му обещал много неща, би му дал много неща, с изключение на главното — публикуването на произведенията в тяхната оригинална форма. А може би и това би било разрешено, но по такъв усукан начин, че техният ефект би бил почти погребан. Онзи, който смята, че аз не съм прав, нека попита Радой Ралин или Христо Ганев, или Константин Павлов, или още куп хора, които са потенциални български Солженициновци, но чието влияние, популярност и значение ловко бяха ограничени и доведени под опасното ниво.

Тъкмо в сложните и доста многобройни отношения на Тодор Живков с българската художествена интелигенция най-добре личат качествата му, чрез които той се задържа начело на страната за толкова много години. Но ако единият резултат беше укрепването на неговото собствено положение, то другият резултат беше безспорно ликвидирането на всякакви опасни духовни искри и превръщането на неспокойния творчески дух в дебел държавен храненик.

Според мен, никой друг в България не е оказвал по-съсипващо, по-рушително влияние върху живота на художествената интелигенция. В тези репортажи аз се постарах доста подробно да обрисувам различни страни от живота на съвременната българска интелигенция и да обясня, доколкото мога, причините за нейното значително творческо самообезличаване. На много места аз изтъкнах, че главното зло в живота и в творчеството на българските писатели, художници, композитори, артисти и т.н. беше вмешателството на партията, която налагаше най-посредствени критерии и която правеше всичко възможно да укрепи властта на бездарието.

Когато аз казах, че на нас ни се плащаше не за да пишем, точно обратното, за да НЕ ПИШЕМ, имах предвид именно това партийно вмешателство, което разстройваше едва ли не всякакво сериозно отношение към работата.

А зад това вмешателство, като негов главен организатор и проводник, стоеше Тодор Живков. Никакво що-годе значимо действие, засягащо живота на художествената интелигенция, никакво сериозно назначение или уволнение, никакво наказание или награждаване не можеше да става през главата на първия секретар. Нещо повече, зад повечето действия стоеше като инициатор самият той. И ето че идваме до заключението, че онова, което на пръв поглед изглеждаше като твърде положително общуване с интелигенцията, по същество се оказа източник на големи беди за нея. Това, че Живков лично познаваше всекиго, това, че имаше някакъв вид собствени отношения с тези хора, това, че ги ангажираше към себе си, без сам да се ангажира сериозно към тях, го улесняваше извънредно много. Под неговото пряко ръководство бяха извършени истински творчески покушения срещу важни културни организации и институти. Разстройството на Съюза на писателите и превръщането му в безлична бюрократична машина беше извършено от Джагаров под прякото наблюдение и ръководство на Живков. Съсипването на Народния театър чрез назначаването на творчески невъзможния директор Филип Филипов беше изключително дело на Живков. Подходът за разгромяването на мощната група кинодейци, които дръзнаха да се противопоставят на посредствеността, беше извършено от Венелин Коцев под прекия надзор на Живков. Кадрилът на главни редактори на вестници и на списания, директори на радио и телевизия, всичко това ставаше с прякото участие на първия секретар. Той беше този, който махна Радевски от списание „Септември“, той беше този, който изгони Мандаджиев от Сатиричния театър, той беше този, който назначи и след това уволни Павел Матев като министър на културата, той беше този, който правеше най-нелогични на пръв поглед назначения и уволнения, след което ставаше ясно, че цялата логика беше ликвидирането на дадена тенденция за творческа независимост или парирането на идейни отклонения.

След повсеместното, безразборно и често пъти напълно неоправдано вмешателство на Тодор Живков в българския културен живот се създаде атмосфера на творческа несигурност, на хаос и захвърляне на елементарни художествени критерии, като всичко това беше циментирано чрез установяването на бюрократични отношения. Погледнато отвън, флиртът на първия секретар с художествената интелигенция доведе до великолепни почивни станции, пребогати творчески фондове, купища медали и звания, увеличаване на хонорарите, пълно битово задоволяване, удовлетворяване на суетни амбиции за постове и привилегии и т.н. Но фактически всичко беше част от средствата, с които първият секретар на партията щедро си служеше, за да възпре и омаломощи непокорството, без което никой творчески дух не може да съществува, за да откъсне художествената интелигенция от какъвто и да е сериозен контакт с народа, за да я държи в позицията на вече свикнал с глезотии партиен храненик.

Но успоредно с този флирт в страната постепенно се разви и наложи във внушителни размери новият култ — този към личността на Тодор Живков.

* * *

Изглежда, че ни беше съдено да имаме отдих само няколко години след Двадесетия конгрес на съветската комунистическа партия. Няколко години, в които ние не бяхме заставяни нито да слушаме, нито да произнасяме маймунските фрази: „Както казва ДРУГАРЯТ“, „Както ни учи ДРУГАРЯТ“, „Както мъдро и проникновено заяви ДРУГАРЯТ“, „Както далновидно посочи ДРУГАРЯТ, истински марксист-ленинец, изпитан водач на нашата партия.“ Няколко години, в които наистина изчезнаха тези най-унизителни, смачкващи човешкото достойноство, изпълнени с патос истерична звуци като: „Най-великият син и вожд на българския народ, любим баща и учител на трудовите хора, най-мъдрият и най-храбрият син на България, гениалният вожд на всички прогресивни хора у нас, верният и изпитан приятел на Съветския съюз, най-голямата гордост и слава на България през всички векове, най-достойният ученик и най-последователният борец, най-най-най…“

Цялото това фанатично безсмислие, цялото пошло раболепие, боготворене, коленонреклонност, богоугодност, сервилност и, разбира се, площадно лицемерие изчезна, защото студените факти на историята пометоха бутафорните олтари на комунистическите култове с ясното определение, че другарят вожд всъщност не е бил вожд, не е бил толкова мъдър, нито толкова велик, нито толкова смел, нито толкова любим, нито толкова достоен и последователен. А в действителност е бил амбициозно, хитричко, подличко, доста страхливичко, забележително егоистично, суетно, безскрупулно, страхливичко мегаломанско политическо човече.

Няколко години ние живяхме без него. Тодор Живков беше просто първият секретар на партията и хората имаха онова нормално и делово отношение към личността му, което се полага на известна обществена фигура. От това време е и разказът на един мой съветски познат, който бил с туристическа съветска група във Варна. Групата отишла на някакво лятно кино, пълно с народ, и малко преди започването на филма влязъл Тодор Живков, придружен от някого си. Групата съветски туристи моментално скочила на крака и започнала да пляска с ръце и да скандира. Но за тяхно изумление никой от близо хилядата българи в киното не последвал примера им, нито пък Тодор Живков очаквал някакви овации. Просто седнал на стола си като обикновен зрител. Моят съветски познат ми каза:

„Георги, вие, българите, ни дадохте такъв урок! Вие ни показахте какво значи достойнство! Ние се почувствахме ужасно засрамени и същевременно усетихме, че култът е вътре, в кръвта ни, и че не може да изчезне току-така!“

Но явно моят съветски познат се заблуждаваше. Защото не бяха малко ония в България, които биха последвали съветския пример, но, както казах, още не знаеха дали да заложат на Живков, още се съмняваха дали той е печелившата карта. Много исках да видя моя съветски познат десет години по-късно, когато пак във Варна и не в лятното кино, а в дома на Съюза на писателите Тодор Живков биваше посрещан по гореописания съветски начин.

От момента, от който се разбра, че положението на Тодор Живков беше непоклатимо, че той не само щеше да се задържи на поста, но щеше да остане там и доста дълго време, отношението към него магически се промени.

Както отбелязах, в случката с Нюма Белогорски аз съм склонен да смятам, че главната причина за култоподобното отношение към първия секретар на партията не беше толкова в неговото собствено поведение, колкото в самата същност на системата, която не само поощрява, но и изисква в най-висша степен лакейщината, раболепието, подлизурството, самоунижението. Ние вече видяхме в репортажите за кариерата как огромно мнозинство хора успяха да се издигнат главно чрез подобни партийни добродетели.

След като се разбра кой в България ще командва парада, към Живков се понесе огромната мътна вълна на интересчийството, службогонството и користта, която буквално заля първия секретар. Образно казано, една сутрин той осъмна, заобиколен от прегънати гърбове, които му нашепваха най-ласкателни слова, които му се възхищаваха, които го аплодираха и предлагаха да му служат. Тези същите български граждани вече изучаваха речите му, вадеха цитати от тях и ги произнасяха високо по партийни събрания.

„КАКТО НИ УЧИ ДРУГАРЯТ…!“

Истината изисква да се каже, че в онези години Тодор Живков не заповяда никому да го боготвори, не изпрати партийна директива, с която да поиска хората да му се възхищават, не посочи никому собствените си цитати, а всичко това дойде отдолу, от само себе си, следвайки корумпираното естество на партията и властта. В състояние съм да изпратя днес на Живков цял голям списък на хора от онова време, които са го наричали с какви ли не обидни имена и които сега са негови най-вдъхновени почитатели, които се надпреварват да го отрупват с комплименти.

Вероятно е трудно за всеки нормален човек да удържи срещу тази вълна от ласкатели, почитатели, последователи и т.н., дори ако знае, че всичко това е интересчийски маскарад. Предполагам, че се изискват огромни нравствени сили, за да може човек да зашлеви лицата с мазните усмивки, да прогони оркестъра от ласкатели и смачка всяка подлизурщина. Ние, хората, сме толкова странно устроени, че не само обичаме, ами и поощряваме ония, които ни хранят с приятни лъжи.

А Живков, който копнееше за популярност, който бе израснал в партийното ръководство в атмосферата на най-безотказна коленопреклоност към култовете на Сталин и Димитров, инстинктивно се стремеше да получи същото. В края на краищата с какво той беше по-лош от другите? Ако легендата за Димитров беше изградена върху преувеличения шум за някакво геройство на Лайпцигския процес, защо легендата за Живков да не бъде изградена върху преувеличения шум за подобно геройство, когато е бил в бригадата „Чавдар“? Ако Коларов и Червенков можеха да претендират за популярност въпреки съсипването на икономиката на страната ни, въпреки черната слава на техните „синьокапци“, защо Живков, който премахна синьокапците и значително подобри жизнения уровен на населението, да не вкуси от плодовете на подобна популярност? Обективно погледнато, той пое от партийните си предшественици една страна, смазана от терор и изнемогваща от разрушения и мизерия, за да промени значително цялата картина в определено положителна посока. Всички подобрения в живота на страната са свързани изключително с неговото име и неговата дейност. Тогава защо тия, които се възхищаваха на Димитров и Червенков, да не се възхитят нему? Защо тези, които цитираха предшествениците му, да не цитират и него? От къде на къде Димитров и Червенков ще отпечатват съчиненията си, а той, който е постигнал много повече, да не отпечатва своите?

Предполагам, че това са силните вътрешни основания на Тодор Живков не само да приеме, но и да насърчи своите поклонници. Толкова повече, че партията винаги се бе отъждествявала с нейния водач. Следователно възторгът от Живков беше възторг от партията.

Защото партията беше Тодор Живков.

Но нека тук подчертая дебело една най-очевидна черта на култа към Тодор Живков или по-точно на мотивите на неговите поклонници. Разликата между тях и поклонниците на Сталин или Димитров е много съществена. Докато култът към Сталин в значителна степен идваше от изворите на партийния фанатизъм, то култът към Тодор Живков идваше изключително от добре направените сметки за това какво се печели от него. С други думи, целият възторг и цялото възхищение, цитатничеството, преклонението бяха в резултат на получен по-голям обществен кокал. Без абсолютно никакво изключение всички почитатели на Тодор Живков са били облагодетелствани от него. Ако първият сектретар би желал да види цялото кухо лицемерие на заобиколилите го верни поклонници, достатъчно е само да се опита да им отнеме това, което сам им е дал. Тогава той би видял колко бързо възторгът от него ще се изпари.

И смятам, че сам Тодор Живков знае много добре неискреността на хората около него. На няколко пъти публично и с доста горчив присмех той казваше:

„Кой знае какво ще говорите за мене, когато се оттегля!“

И така, култът към Тодор Живков беше създаден върху чисто комерчески основи. Известният кинорежисьор Ш. бълваше змии и гущери срещу първия секретар, навред го наричаше с най-невъзможни имена и се подиграваше на речите му…, но дотогава, докато Живков не напъха в ръцете му твърде големия кокал на народен представител и народен деятел на културата с всички следващи се почести и привилегии. Ние онемяхме, когато същият този гражданин заяви на всеослушание, че Живков бил най-мъдрият и най-уважаваният човек в България. Точно този вид хора се втурнаха да засвидетелстват най-голяма лична преданост, да изразяват най-прехласнат възторг, да пишат по събрания най-патосни резолюции и да се борят най-ревностно срещу всички, които изразяваха неодобрение или просто скептицизъм спрямо първия секретар. Напълно по същия начин се преобразява известният литературен критик В. Й., от когото съм слушал най-карикатурни определения за Живков и който след получаването на един голям кокал стана ревностен почитател и може би най-настойчивият цитатчик на Живкови речи в България.

Това не бяха един и двама, а стотици, вероятно хиляди хора. Наблюдавах и обратния ход. Актьорът М. бе издигнат лично от Живков на твърде висок пост. Човекът, пиян от радост и щастие, вървеше из цяла София и с неудържим възторг разказваше колко чудесен, колко мил, колко добър бил бай Тодор. Но не след дълго време по необясними причини благоволението над него изчезна и М. падна, както се казва, от високо. Тогава той потърси старите си приятели и ни разказваше най-лоши неща за същия бай Тодор.

Но не мислете, че това беше само отношението на хората от изкуството и културата. По досадно същия примитивен начин се държаха и хората от производството, селското стопанство, търговията, армията и дори Държавна сигурност. Сякаш в партията се бе установил един напълно бакалски закон — щом имаш личен интерес, първият секретар е най-златният човек на света, а щом няма келепир — той е ужасен.

Заслугата на самия Живков е, че той помогна много в установяването на келепирджийството не само като отношение спрямо самия него, но и като прост и ясен кодекс на отношенията в партията и обществото.

В годините, последвали нашата първа среща, виждах Живков на няколко пъти при официални случаи. Той продължаваше доста често да кани дейците на изкуството и културата на големи вечери или банкети по различни поводи. Всяко годишно отчетно събрание на писателите или, както сега му казват, конгрес беше съпровождано със специална вечеря заедно с Живков. По време на тези доста масови срещи той намираше време да размени по няколко думи с повечето хора. На няколко пъти оставах изненадан, че той помнеше много добре неща, които му бях казал, и се държеше подчертано любезно и внимателно. Може би защото аз бях от малцината, които никога не му поискаха никаква услуга.

Наблюдавайки отношението на пръсъстващите хора към него, бях свидетел на твърде неприятно потвърждение на комерческото внимание, с което той беше обграждай. Още с появяването му писатели и писателки, актьори и актриси, художници и художнички, генерали и генералши и т.н. се струпваха около Живков с най-щастливите усмивки, които техните лица можеха да произведат, с най-активното желание да му направят приятно впечатление и ако могат да го обсебят за миг или два. Как бих искал да имам магнетофонен запис на мармаладените думи, които те му казваха, как бих искал да имам филм на мазните изрази, на фалшивия блясък на очите, на раболепните жестове, на завистливите погледи към този, с когото Живков говореше. Имах чувството, че не се намирам в България във втората половина на двадесети век, а някъде близо до атмосферата на гоголевите градоначалници. При това нека кажа, че заразата на раболепието сякаш обхващаше и най-сериозни и безспорно талантливи дейци на изкуството. И тъкмо това правеше картината по-грозна. Ако човек можеше да приеме сервилността на някакъв функционер в културата, то трудно можеше да се преглътне коленопреклонното поведение на добър художник, актьор или писател.

Споменът ми от една от последните вечери с културния елит на София, която се състоя в самия партиен дом, ме кара и до ден днешен да настръхвам от тази ужасно неприятна, ориенталска картина.

„Ах, другарю Живков, кога ще дойдете да ни видите!“ — кудкудякаше до мене известна заслужила актриса.

„Другарю Живков — влачеше мазния си глас обемист писател, — само вие можете да ме разберете!“

„Другарю Живков, бихте ли ни помогнали!“ — влезе в играта друго напористо същество с чаровно усмихнати тъмни очи.

„Другарю Живков! Другарю Живков!“ — те преграждаха пътя му, опитваха се да го отведат встрани, да прогонят другите, да му поискат набързо нещо или най-малкото да му изразят възторга и любовта си.

Явно всичко това му правеше удоволствие. Той, изглежда, имаше нужда от този вид внимание. Внимание, което щедро беше заплатил и на което имаше право да се наслаждава. Това може би бяха минутите на истински триумф, когато каймакът на интелектуална социалистическа България се топеше в краката му.

Но определено — не всички. На онзи последен прием моите нерви свършиха някъде по средата. Тръгнах си. На вратата ме спря един от най-близките хора на Живков, писател, и ме попита с укор дали си отивам. Излъгах, че ме боли стомахът. Той не ми повярва. И крачейки към изхода на партийния дом, видях повече от десетина души, които се изнизваха. Настигнах известен поет. Той ме изгледа и каза:

„Много ме боли стомахът! Изглежда, че не ми понасят никакви банкети и приеми!“

* * *

Беше денят, в който американците избираха Никсън срещу Хъмфри, ноември 1968 година. Над София се мръкваше, когато колата на Политбюро, в която бяхме аз и поетът Любомир Левчев, се отправи по шосето нагоре към Самоков. Отивахме да вечеряме с Тодор Живков в двореца „Бистрица“, в Боровец, където щяхме да прекараме нощта и следващия ден.

По много причини бях силно потиснат. Нямах никакво желание нито да виждам Тодор Живков, нито да бъда всред неговата компания. Цяла сутрин мои най-близки приятели ме бяха убеждавали, че трябва да отида, че не бива да се поддавам на настроения и че мога да загубя много от необмислени демонстрации. Бях далече от идеята да правя демонстрации. Просто не виждах никакъв смисъл в тази среща, където в най-добрия случай щях да бъда излишна гарнитура.

„Нямам за какво да говоря нито с него, нито с другите!“ — казвах на моите приятели.

„Искаш ли да ти дам един съвет? — попита ме един от тях, който беше народен артист, врял и кипял в подобни обществени изпитания: — Подхвърли им нещо за лов или ловджийска история и ще видиш, че след това цяла вечер те ще разговарят на ловни теми и ще те забравят.“

В четирите години, които отделяха първата ми среща с Тодор Живков до тази, която щеше да бъде предпоследна, много неща се бяха изяснили по такъв начин, че аз нямах никакви илюзии. Наивната, необоснованата, но жизнено необходимата вяра, че са възможни промени вътре в партията, умря с нахлуването в Чехословакия. За мен, а предполагам и за мнозина като мен, краят на Дубчек беше и краят на моите опити да примирявам явно непримирими неща, да правя компромиси в името на нещо, което никога нямаше да дойде. Истината за нас и нашето бъдеще се беше появила с такава категоричност, че трябваше да ослепея, оглушея или онемея, за да не я видя. Никога преди, дори в най-страшните сталински години, не бях чувствувал така „безпощадно ясно“, че ние бяхме обречени. Спомените ми от дните и нощите из улиците на развълнувана Прага, от освобождаващата сила на чешката пролет, от опиянението, което народите от Изток не знаеха, а народите от Запад не помнеха — всичко се превърна в отвращение от властта, под която живеех, от нейните представители, с които се срещах, и от себе си, защото компромисите продължаваха. Имаше нещо много обидно в моето отиване да вечерям с човека, който бе пратил (макар и символично) български войски в Чехословакия.

Моите разочарования от дейността на Тодор Живков бяха започнали доста време преди август 1968 година, но нашествието на войските на Варшавския договор беше пределната точка, моментът, който смъкна всички маски. Тогава видях, че всичките действия на първия секретар, цялото му обществено поведение бяха най-логично придържане до отредената му актьорска роля в съветската пиеса, наречена „Народна република България“. Само един болен от оптимизъм наивник можеше да вижда нещо повече в дребни кокетиращи жестове, в много-смислено произнесени фрази. Както вече обясних, масовият флирт на първия секретар с творческата интелигенция не само не се оказа полезен за копнежите на тази интелигенция, но в голяма степен беше заблуждаващ и пакостен. Според мен неговото поведение беше образец на двуличие. Докато, от една страна, той се срещаше, разговаряше и вечеряше с някои „сърдити“ или „полусърдити“ български интелектуалци, от друга страна, той беше човекът, който в същото време произнасяше ждановско-сталински речи като например тази в завод „Ворошилов“, където Живков се провикна пред работниците, че „българската интелигенция много си е разпасала пояса и че тоягата ще играе!“. От една страна, той засипваше избрана част от творческата интелигенция с пари, почести и привилегии, а от друга страна, пак той подмяташе на работниците и обикновения народ каква разглезена и непризнателна сбирщина е интелигенцията. Тъкмо под негово ръководство и следвайки негови инструкции се извършиха най-сериозните покушения срещу всичко неортодоксално в българската съвременна култура. Именно неговите най-близки сътрудници, като Венелин Коцев, Георги Джагаров и други, заключиха за дълго време вратите на кинематографията, театрите, издателствата, радиото и телевизията за може би най-талантливите и в действителност най-популярните творци, като Христо Ганев и Бинка Желязкова, Христо Писков и Рангел Вълчанов, Леон Даниел, Вили Цанков, Асен Шопов, Радой Ралин, Константин Павлов, Николай Кънчев, Стефан Цанев и много други. Новата договорна система в кинематографията и театрите бе използувана като силно оръжие срещу творци, които дръзваха да покажат и най-лекия признак на непокорство. Особено арогантен беше Венелин Коцев. Никога няма да забравя вечерята в Боровец, която бай Дечко Узунов даде по случай 70-ия си рожден ден. На тази вечеря той покани само двама писатели — Стефан Цанев и мен. Очакваха Живков да присъствува, но вместо него пристигна Венелин Коцев, който вече минаваше за втория човек в страната. Коцев стана да поздрави юбиляря. След като каза съответните поздравителни думи от името на Живков и от свое име, той внезапно вдигна ръцете си над масата, като в едната ръка държеше парче хляб, а в другата нож, и се обърна към Стефан и мен:

„А на писателите «там» искам да припомня, че в едната ръка ние държим хляба, а в другата — ножа!“

Сякаш ледена вода поля всички присъствуващи и цялата вечеря на бай Дечко отиде по дяволите.

И до ден днешен вярвам, че без пълномощно от страна на Живков Коцев никога не би дръзнал да произнесе такива думи.

Личните срещи на Тодор Живков с представители на творческата интелигенция не само не доведоха до разбирателство, взаимно доверие и някакви трайни връзки, а точно обратното — до идентифициране на свои и чужди, до изостряне на непримиримостта, до смачкване на почти всичко свястно и в същото време поощряване на казионщината, посредствеността, безличието и корупцията. Срещите с Тодор Живков играеха важна роля в насъскването на едни дейци срещу други. Малцината принципни и достойни хора в ръководството на културния фронт бяха изхвърлени и заменени с отчайващи амбициозни посредственици. Вече споменах на няколко пъти за напълно безпринципното вмешателство на Живков в работата на важни институти, което доведе до голямо разстройство на тяхната работа.

Личното познанство и приятелство с Тодор Живков се превърнаха в опасно и често използувано средство за изнудване или пък за раболепно съобразяване с нова посока на вятъра. Фактът, че някой биваше често приеман от първия секретар, се превръщаше в главен, ако ли не единствен критерий за цели обществени институти и много отделни граждани. От друга страна, мнозина от удостоените с тази чест излизаха от срещите с твърде пораснало самочувствие, граничещо с наглост, с амбицията да материализират колкото се може по-добре височайшото благоволение, да дадат добър урок на враговете си. Чрез Живков маса хора успяваха да си издействуват по-добри назначения, повишения, места в легации, приемането на пиеса, роман или сценарий, паспорт за чужбина, софийско жителство, нов апартамент, държавна награда, почетно звание и какво ли не. Пак чрез Живков много хора успяваха да навредят на своите съперници или неприятели. Може би затова Живков беше така добре информиран за частния живот на повечето обществени личности.

Един от директорите на Народния театър веднъж ми довери, че при всяко разпределение на пиеса той бил подлаган на истински издевателства, защото много от актрисите имали частния телефон на първия секретар. През сезона 1968/69 година се проведе национален преглед на българската драма. Специални комисии от компетентни хора бяха жури на районните прегледи и подбраха най-сполучливите пиеси от цялата страна за прегледа в София. И когато всичко бе готово, Лада Галина, чиято слаба пиеса бе единодушно отхвърлена от журито, срещнала някъде Живков и му се оплакала. Той веднага се намеси и нейната пиеса бе докарана в София за прегледа, с което, меко казано, Живков се подигра и с компетентността на журито, и със самия преглед. Понякога вмешателствата на първия секретар имаха почти гротесков характер. Хумористът Васил Цонев, известен на цяла София под името Дон Базилио, подхвърли на Живков идеята, че при патриотичния курс на партията би било чудесно да се издирят и въведат отново в ресторантите старите вкусни български ястия, които били вече забравени. С един замах Васил бе назначен за началник на някакво призрачно управление, бяха му дадени специални пълномощия и той кръстосваше две или три години страната, за да издирва старите български ястия — точно като герой на някой от собствените му фейлетони.

Естествено, цялата тази дейност на първия секретар на Българската комунистическа партия охлади всякакви добри чувства към него всред по-достойните творци. В определени среди в София се смяташе за обидно и унизително да се поддържат каквито и да е контакти било с Живков, било с неговите хора. Бях с група писатели през август в ресторанта на нос Калиакра. Както седяхме на масите, внезапно влезе Тодор Живков, придружен от все още живия тогава шеф на своята охрана, генерал Гръбчев. Намерих се в много неудобно положение, когато цялата компания около мен мълчаливо се вдигна и напусна заведението, без изобщо да поздрави човека, когото всички добре познаваха. Пак във Варна, в дома на писателите, където Живков ежегодно гостуваше, в мое отсъствие е била направена демонстрация, за която дълго време се говори. Като научих за предстоящото идване на Живков, аз си заминах предната вечер. На другия ден, рано заранта, Джагаров и други функционери се втурнали от врата на врата, за да предупреждават писателите да не излизат, защото щял да дойде скъпият гост. Но когато чайките пристигнали и Живков слязъл, за да влезе в двора на дома, трима писатели — Христо Ганев, Валери Петров я Неделчо Драганов, най-спокойно, разговаряйки помежду си и без да обърнат каквото и да е внимание на госта, преминали покрай него, качили се на стария москвич на Валери и заминали нанякъде. Джагаров полудял от гняв. Два дни след тази случка в телевизията дойде полковникът от Държавна сигурност К., който с най-силно озлобление ни разказа подробностите и викаше:

„Ако аз бях другарят Живков, щях да ги науча как се правят демонстрации! Само да ми ги дадат на мене, и ще разберат кой управлява тая държава!“

За щастие, Живков остави цялата демонстрация без видими последствия. Струва ми се, че той винаги е бил респектирай от огромната популярност и авторитет на Христо Ганев в кръговете на бившите партизани и сериозната интелигенция.

Това беше приблизително атмосферата, всред която аз отивах да вечерям в двореца „Бистрица“. Може би единственият довод в полза на моето отиване беше желанието ми отново да повдигна въпроса за изгонените от София режисьор и актьори след свалянето на пиесата ми „Да се провреш под дъгата“. Режисьорът Асен Шопов, един от най-талантливите български режисьори, великолепният актьор Наум Шопов и жена му, Венчето, също актриса, бяха изпратени за наказание на творческо заточение в Бургас. Изгонен бе и художникът Младен Младенов. Единствено аз, авторът на пиесата и може би главният виновник, останах ненаказан, сякаш нарочно, за да се чувствувам виновен за съдбата на другите. За да помогна на тях, още през лятото бях дал пиесата лично на Живков да я прочете и прецени дали наистина е антипартийна, както твърдяха онези, които я спряха. Но отговорът от Живков се забави, така че аз бях почти сигурен, че по време на вечерята ще стане дума за пиесата. Бях поискал от него също да приеме и изслуша Асен Шопов, което той категорично отказа. Докато правех тези постъпки, чувствувах абсурдността на факта, че най-висшият ръководител в страната трябваше да се занимава с относително чужди нему работи. Но от друга страна, при съществуващата структура на властта в страната знаех, че само той единствено можеше да променя взети решения.

Поканата за вечерята този път ми бе предадена от две места. Неофициално от Анастас Стоянов, който беше секретар на Съюза на писателите. И официално от човека, който замести починалия генерал Гръбчев като шеф на охраната на първия секретар, полковник Кашев. От двамата научих, че на вечерята ще присъствуват, освен нашата стара компания от Миджур, и поетите Любомир Левчев и Орлин Орлинов, плюс едно момиче, чието име за съжаление съм забравил. Там щели да бъдат още и стари партийни приятели на Живков.

По целия път до Боровец продължи да вали, което още повече усили неприятните ми предчувствия.

* * *

Холът на някогашния дворец в Рила „Царска Бистрица“ бе осветен меко и приятно. По стените около мен висяха пищни ловджийски трофеи, всред които най-много бяха еленовите рога. Цялата обстановка в планински стил изглеждаше предразполагащо уютна. Мебели и различни вещи бяха подбрани и поставени с вкус и простота. Впоследствие научих, че много нещо бе останало така, както е било по време на българските царе. Отначало дворецът бе даден за почивен дом на артистите, но впоследствие Живков безапелационно го бе взел за нуждите на Политбюро, а за артистите бе построен друг, твърде голям и луксозен дом пак в Боровец. Същата тази вечер, по-късно, Живков обясни, че причината да отнеме „Царска Бистрица“ от артистите била тяхното „вандалско“ отношение към скъпа дърворезба, килими и други стари картини и мебели. Според първия секретар някои от артистите, които почивали в двореца, не се посвенили да изрежат части от гравюри и дори да задигнат ценни неща. Освен всичко те причинили и пожар. Изглежда, че по адрес на Живков бяха отправяни обвинения, че е иззел дома от Съюза на артистите, затова той така силно и с възмущение наблегна върху тяхната безстопанственост. Така или иначе, превърнат в планинска резиденция на първия човек на страната, дворецът бе в наистина добро състояние.

Когато ние пристигнахме, оказа се, че всички други вече бяха там. Облечен полутуристически, Живков ни посрещна с внимание и с обичайната му показна общителност. Въпреки всички драматични събития, станали през годината, той продължаваше да играе ролята на гостоприемен домакин, който сякаш държеше да сподели с нас част от удобствата на своя живот. Шеговито той ме запита пред всички дали някога съм спал в царски креват. И след като чу, че не съм бил удостояван с такава чест, нареди да ме заведат в стаята на Фердинанд.

По дървена стълба бях отведен на горния етаж, където се намираха спалните. Стаята, в която влязох, беше мебелирана скромно, с голямо легло, нощни лампи със старинни абажури и почти голи стени. Може би единственият модерен елемент беше отоплението. Разглеждайки обстановката, не можех да не си помисля колко скромни са били българските монарси в сравнение с техните „народни“ наследници. Спомних си за кой ли път известна фраза на член на Политбюро по адрес на бившата монархия:

„Поне дворци да ни бяха оставили! А те — кокошкарници!“

Може би затова всеки член на Политбюро, всеки жаден за блясък местен ръководител се опитваше да надмине „кокошкарниците“ на царете.

До вечерята имаше час или два и дотогава времето ни бе предоставено за отдих. Седнах до прозореца, през който се виждаше само мрак, и се опитах да си събера мислите. Имах чувството, че участвувам в някакъв твърде прозаичен маскарад — толкова несъвместими бяха за мен тази царска стая, нашият домакин, който ме бе пратил в нея, и аз, който трябваше да бъда поласкан. След малко се почука и влезе Анастас Стоянов. От момента, когато стана секретар на Съюза на писателите, това момче сякаш престана да прилича на себе си. Властта не само че го замая и упои, но, изглежда, му отне и елементарното чувство за реалност. Господи, като си помисля как се променяха тези отначало скромни, непретенциозни, вежливи и доста искрени селски момчета, щом пред тях дяволът спуснеше стълбата на властта и те сложеха крак на първото стъпало. И Анастас претърпя тази метаморфоза, която прекъсна всякаква предишна връзка между мен и него. Той никога не би ме приближил, ако можеше да ме категоризира правилно. Но изглежда, че моето твърде неясно положение объркваше него повече, отколкото мен самия.

Влязъл при мен, той ми каза с твърде помпозен тон, че ще трябва да говори на вечерята и да благодари от името на всички ни на Живков, в това число и от мое име.

Това обяснение ме учуди и му казах, че ако въпросът е за благодарност, предпочитам сам да я изразя и не разбирам защо някой трябва да говори и заради мен. При това той ми каза, че всъщност не ставало дума само за благодарност, но той имал специално поръчение от секретариата на съюза да каже някои неща, които „другарят Живков трябва да знае“.

„Какво ще казваш, това си е твоя работа! — отвърнах аз. — Не разбирам какво общо имам аз с това?“

„Въпросът е да нямаме противоречия!“ — каза той твърдо.

Вече подозирах, че зад нашето идване в „Бистрица“, може би и зад самата покана, стоеше нечие сценарио и Анастас се опитваше с малко закъснение да ни накара да си запомним ролите.

„Аз смятам — заяви той, — че на другаря Живков трябва да се кажат някои неща и че той ще бъде доволен да ги чуе именно от нас!“

Леко потръпнах и малко троснато казах на моя неканен гост:

„Ако аз имам да кажа нещо, сам ще го кажа. А каквото ти ще говориш, си е твоя работа!“

Той почервеня и си излезе.

Но неговото посещение беше достатъчно, за да направи и без това тягостната атмосфера още по-тягостна. Слизайки надолу, в коридора срещнах Любо Левчев, с когото (както вече разказах в тези репортажи) години наред бяхме близки приятели, но след знаменитото събрание в Съюза на писателите на 12 април 1968 година, на което той, макар и с наведена глава, подкрепи партийната линия, нашите отношения доста охладняха. Попитах го какви игри се готвеше да разиграва Анастас. Любо измънка, че нямало никакви игри и че просто Анастас си придава излишна важност.

Слязохме в широка стая, където вече бе наредена голяма дълга маса. Живков беше там, заобиколен от неколцина възрастни мъже и един млад човек в генералска униформа. Той ни представи поотделно. Възрастните бяха негови стари партийни другари. От тях запомних само стария Пауновски, бащата на литературния критик Иван Пауновски.

Генералът беше Христо Русков, който бе и председател на ловно-рибарския съюз, поради което из страната бе известен с прозвището „заешкия генерал“. Шегувайки се, Живков каза, че той гледал на тази вечер като на връзка между поколенията. Докато той говореше, старците зад него кимаха одобрително с глави, а Христо Русков по войнишки само повтаряше.

„Точно тъй, другарю Живков!“

Стори ми се, че цялата тази комбинация за вечерта вероятно бе резултат на недоразумение — може би Живков искаше да отбие едновременно два ангажимента. Преди да започнем вечерята, той доста оживено говори за силата на старите връзки, за отношенията на хората, които са били свързани помежду си в „тежките години на борбата“. Тук той се спря на собствената си любов към „чавдарци“, т.е. членовете на партизанската бригада „Чавдар“. Живков каза нещо в смисъл, че по-верни хора от чавдарци нямало, и внезапно запита:

„Вие знаете ли къде можехме да бъдем днес?“

И той каза, че съвсем неотдавна командирът на много силно войсково поделение (струва ми се, на една от танковите дивизии) решил да направи военен преврат. И всичко било под пълна пара, нещата изглеждали съвсем сериозни, когато в дванадесетия час един от офицерите изменил на командира си и донесъл за готвения преврат.

„Представяте ли си, ако тръгнеха тия танкове из София! — каза Живков и после добави, като удряше леко с юмрук по масата: — Но сега там сложихме наш чавдарец! Верен наш човек!“

За мен и за всички присъствуващи тази новина от устата на първия секретар беше почти сензация. Явно никой от нас не знаеше за проваления преврат, който беше нещо съвсем ново. От друга страна, стана ясно, че войната между отделните партийни групировки продължаваше още по-ожесточено. И Живков твърдо възнамеряваше да постави навсякъде „чавдарци“. Впоследствие, въпреки всичките ми опити, никога не успях да разбера кой беше командирът, ръководител на преврата, и колко силна бе организацията му. Но от твърде сериозния тон на Живков можеше да се извади заключение, че наистина е имало опасност.

„С чавдарци там човек може да спи спокойно!“ — добави той.

Седнахме да вечеряме. Моето място беше от дясната страна на Живков, а до мен седна Христо Русков. По време на самата вечеря разговорът вървеше мудно, докато реших да се възползувам от съвета на моя приятел и подхвърлих ловната тема. Не можех да повярвам колко правилно ме бяха посъветвали. Изведнъж като че господ знае какъв интерес се създаде на масата и започна най-оживен разговор, в който мнозина се надпреварваха да взимат участие. По време на този разговор научих, че Тодор Живков фактически е световен рекордьор на събрани еленови рога от убити лично от него елени. Христо Русков обясни, че рогата се преценявали по специална таблица и Живков отдавна бил надминал световен рекорд. При този твърде важен момент се стигна до характерно недоразумение. Живков като че се съмняваше, че е надминал световния рекорд, докато генералът се кълнеше, че това е неоспорим факт. За моя изненада почти всички присъствуващи внезапно се оказаха големи специалисти по лова и ловните работи. Разговорът се движеше по глигански пътеки, преминаваше през заешки легла, изкачваше скалите на пиринските кошути или се рееше в небето всред хвъркатия дивеч. За мен едва ли можеше да се намери по-досадна тема, но ползата беше, че в този ловен фойерверк никой не ми обръщаше внимание. Живков явно се забавляваше със собствените си ловни разкази и се смееше често и силно.

Докато го наблюдавах, направи ми впечатление, че той сякаш бе станал по-самонадеян, може би по-остър и в известно отношение по-рязък. Като че предишната му учтива мекота бе изчезнала. Същевременно, стори ми се, че той беше по-неспокоен, чувствуваше се някакво напрежение и в думите, и в жестовете му. А в дадени моменти като че мислите му отлитаха другаде, за да се завърнат бързо на масата. От време на време при нас влизаше дежурен служител, който се навеждаше и казваше тихо нещо на ухото на първия секретар.

В такъв момент разговорите стихваха, но Живков само на два пъти даде да се разбере за какво ставаше дума. Първия път беше за румънския първи секретар Чаушеску. Живков заговори за Чаушеску с явно презрение. Той каза, че румънският ръководител си бил позволил непростими неща и че сега, когато молел за среща с Живков, било времето да му се даде полезен урок.

„Да чака най-малко два месеца този истерик!“ — каза Живков съвсем категорично и мисля, че добави още няколко епитета по адрес на румънския си колега. Никой не запита нищо за разногласията с Чаушеску, защото, изглежда, се предполагаше, че знаем развитието на нещата. Когато Живков нарече Чаушеску с не много ласкателни имена, той направи това не за да ни покаже собствената си сила спрямо румънския ръководител, а просто защото наистина имаше лошо мнение за него.

Втория път, когато ловната тема бе прекъсната, поводът бяха американските избори. Неколцина от присъствуващите угодно казаха, че американските избори са най-безсмислените, защото, който и да спечели — демократи или републиканци, нищо в САЩ не ще се промени. За моя изненада Живков не се съгласи с подобно мнение и каза, че има известна разлика и че той смята, че от двете злини по-малката е Хъмфри.

— Хайде да се обзаложим кой ще спечели — казах аз.

— Добре — отвърна Живков. — Какво залагаме? Кой ще ни покани следващия път на такава вечеря?

— Не! — извика някой. — Американски избори — американски бас! Кой каквото си пожелае!

Живков се съгласи. Той заложи на Хъмфри. Аз заложих на Никсън. И до ден днешен той ми дължи един американски бас. Пред свидетели.

Разговорът пак се върна към Чаушеску и някой запита Живков какво мисли за Тито. Но Живков отвърна с твърде дълга, многозначителна усмивка. Стана ясно, че Тито; Югославия и македонският въпрос не влизат в менюто на вечерята.

На няколко пъти Живков вдигна наздравица за „нашата млада творческа интелигенция“, за „старите партийни дейци с млади сърца“ и други от същия род. Забелязах, че сравнително малко бутилки се изпразниха и че единственият, който пиеше сериозно, беше „заешкият генерал“. Фактът, че Любо, който обичаше хубавото вино и можеше да пие солидно, се въздържаше, показваше, че той чака своя момент, когато трябваше да бъде с най-трезво съзнание.

Орлин Орлинов, син на стария Орлин Василев, бе получил октомврийската награда за поезия по случай месеца на поезията, който се отпразнува в Сливен. Тодор Живков каза, че много е харесал награденото стихотворение, защото било патриотично и на тема чуждопоклонството. Той помоли Орлин да каже стихотворението си. И тук Живков направи шегата, за която вече разказах. Стихотворението започваше с това, че „джагуари“ кръстосвали родната страна, а Живков каза, че не са били „джагуари“, а „джагари“ — пряк намек за Джагаров.

Не бях чел това стихотворение, защото никога не съм смятал Орлин Орлинов за поет. Но слушайки го, се изненадах колко елементарно и плоско съчинителство можеше не само да бъде наградено, но и да получи възторга на Живков. Докато другите ръкопляскаха и искрено или от куртоазия хвалеха стихотворението, като се обръщаха към домакина, аз се свих съвсем на стола си и за кой ли път почувствувах, че това си беше „тяхна“ вечеря, „тяхна“ компания, „техни“ отношения, а аз бях и си оставах чужденецът, който поради нелепа прищявка на съдбата бе попаднал там, където не му беше мястото.

* * *

И така, почти цялата вечеря в двореца „Царска Бистрица“ в Боровец премина под господството на ловджийската тема. Внезапно се оказа, че почти всички присъстващи бяха запознати изтънко с лова на дивеч и множеството ритуали, които го съпровождаха. Слушах весели разкази за ловджийските подвизи на един или друг член на Политбюро, за ловната страст на министър, който изпуснал важно заседание, за това как разярен глиган бил убит в последната секунда, как била застреляна истинска мечка стръвница, как някой си издебнал почти неуловим елен и т.н. Постепенно започнах да разбирам колко дълбоко в живота на висшата партийна аристокрация бе навлязъл ловът. Онова, което преди появата на комунистическото движение бе смятано за законна привилегия на отегчени ерцхерцози и скучаещи графове или барони, сега се бе превърнало в законна привилегия на онези, които твърдяха, че са дошли на власт заради щастието на „трудовия народ“.

„Ще видиш — беше ми казал приятелят, който ме посъветва да подхвърля ловната тема, ще видиш триумфа на плебеите, които искат на всяка цена да минат за родени патриции.“

Разбира се, нашият домакин и хората около него говореха за лов в специални резервати, където достъпът на обикновени хора беше абсолютно забранен. Говореха за ловни срещи с най-видни гости от чужбина, лов с всички салтанати, със специално оръжие, дори с музика. Лов, при който всеки високопоставен ловджия можеше да даде пълен израз на ловната си страст и след това великодушно да подари камари от сърнешко месо на простолюдието.

Да се ходи на лов, изглежда, се смяташе за признак на изтънчен вкус, за благородно хоби всред висшите партийни кръгове из цяла Източна Европа. Твърде често те си разменяха ловни посещения или пък по разни поводи си подаряваха специални ловни пушки. Тодор Живков например бе ходил да ловува чак в Монголия. Мимоходом си помислих, че нито цар Фердинанд, нито цар Борис бяха ходили на лов в Монголия. Запитах се: „Защо Живков ходи на лов? Какво в лова му доставя удоволствие? Разходката, убитият дивеч или просто стрелбата? Или може би ловът го разсейва, откъсва го от тежките грижи във всекидневната работа?“

Стори ми се, че отговорът беше другаде. Ленин беше ловджия, Сталин беше ловджия, Хрушчов беше ловджия, Брежнев, Валтер Улбрихт, Чаушеску, Тито, Фидел Кастро, Ким Ир Сен, Енвер Ходжа… всички те бяха ловджии. Може би ловното хоби беше част от марксизма, макар че, доколкото знам, Маркс не само нищо не бе писал за ловните страсти на „революционните водачи“, но не бе дори и предвидил, че в преходния период към комунизма ловът ще си остане непреходна привилегия.

Може би най-отегчителната част от ловната тема са разговорите за ловното оръжие. Между Христо Русков, „заешкия генерал“ и Живков се завърза дълъг разговор. Русков говореше с възторг за някаква невероятна пушка, подарена на първия секретар от чужд партиен ръководител. А Живков май много не я харесваше.

Въпреки привидната оживеност, създадена от този разговор, чувствах, че всички на масата бяха сдържани, като че никой не смееше да се отпусне или да промени темата. Явно инициативата бе предоставена на домакина, но той не бързаше. Кафето бе изпито, но Живков продължаваше да седи и ние стояхме по местата си. Най-после Анастас Стоянов се изправи и каза, че желае от името на всички поканени да благодари на домакина.

Тодор Живков кимна в знак, че Анастас има думата. Видя ми се твърде неуместно на такава почти интимна вечеря да се произнасят речи. Но вероятно това беше част от сценариото, по което бе организирана цялата среща.

Анастас се беше зачервил и приличаше повече на комсомолски секретар, който се готви за първата си публична реч. Имаше почти фарсово несъответствие между помпозните клишета, с които той започна, и явно изневеряващия му, напрегнат и несигурен глас. Лично аз никога не можах да се науча какъв израз трябва да има лицето ми, когато слушам подобни речи. Много пъти завиждах на мои познати, които запазваха съсредоточени и сериозни физиономии дори под градушка от най-невъзможни и безсмислени слова.

Живков се облегна назад, престана да се усмихва и видът му бе по-скоро на съдия, който се готви да изслуша важен свидетел. С учудване забелязах, че повечето от лицата около мен приеха Живковия израз и заслушаха с внимание говорещия.

Той започна с безцеремонна и твърде сервилна възхвала на първия секретар за това, че ни е поканил на вечеря, и за това, че не спира да полага грижа за българската литература и изкуство. От своя страна писателите били щастливи да чувствуват вниманието на другаря Живков, което ги задължавало да работят още по-ентусиазирано. Именно в отговор на това внимание от страна на партията българските писатели постигнали големи успехи. Другарят Тодор Живков и партията знаели, че могат да разчитат на писателите, които щели винаги да бъдат най-всеотдайно предани бойци…

Явно всички тия клишета бяха увертюра към нещо по-съществено. И то не закъсня:

„Нооо — извиси глас Анастас Стоянов — ние не можем да си затваряме очите пред някои явления в нашата литература, за които дори ме е срам да говоря!“

Той произнесе думата „срам“ с почти същия тон, с който обикновено се произнасяше по публични места думата „позор“ (едно от най-любимите партийни клишета за заклеймяване на врагове).

Сега цялото внимание на нашата компания бе съсредоточено върху Анастас, който изглеждаше добре подготвен да докладва за „срамните явления“. Представяйки си онова, което той възнамеряваше да каже, аз инстинктивно се опитах да спра заредения с нова енергия оратор, като казах, че е неуместно на такава вечеря да се занимаваме с вътрешни писателски истории.

Ала Живков кимна одобрително към Анастас. Тогава си помислих, че му е било възложено да произнесе пред първия секретар предварително подготвен текст, който сам Живков би желал да чуе.

Това беше много характерна практика в ръководенето на страната, която партията установи в България. При силно централизираното ръководство всички принципни идеи и намерения идваха „от горе“. Но понякога за оправдаването на такава идея „от горе“, особено когато беше непопулярна идея, беше необходимо тя да дойде „от долу“, т.е. като масово, народно чувство. За тази цел често пъти даден ръководител подхвърляше на по-нискостоящи ръководители и дори обикновени служители идея за мнение, което той би желал да чуе от техните уста. След това те се събираха, изготвяха и обосноваваха надълго и нашироко исканото мнение, което, разбира се, представяха за свое и което биваше прието с удоволствие от ръководигеля-инициатор. Струва ми се, че4 точно в този фарс се състои същината на т.нар. народна демокрация. Когато някой трябва да бъде разкритикувай или изгонен, това никога не става направо в пряко обяснение между ръководител и служител. Ръководителят има само инициативата, той подмята на целия щаб от свои сътрудници, че би искал удар срещу даден служител. После неговата инициатива се превръща в „мнение на колектива“ и следва фарсът на фарсовете: ръководителят взима решението за наказание, като казва на жертвата, че той би желал дори да му помогне, но ето „колективът решава…“ Пилат Понтийски е невинно дете в сравнение с комунистическите ръководители. Така най-често изявените „от долу“ мнения и предложения всъщност се оказват пряко организирани „от горе“. Същото важи и при повишаване или награждаване на даден служител. Ако другарят Хикс, например, иска да назначи сина си или дъщеря си на висок пост в дадено ведомство, той никога не прави това пряко, т.е. да подпише направо заповедта за назначение. Не. Той ще подхвърли идеята на хора, в които е сигурен, че ще я подемат, ще я развият и ще му я върнат обратно едва ли не като най-силно желание на колектива или на масата да бъде извършено това назначение. Тук почти винаги следва и малко театро. Другарят Хикс упорства, той заявява, че е против назначаването на сина му или дъщеря му, че това е в разрез с неговите принципи, но…, щом колективът иска…, щом другарите смятат така…, той е готов да пожертвува принципите си.

За мен беше ясно, че сценариото за вечерта бе изработено от секретариата на Съюза на писателите именно върху изразено преди това мнение на Живков. И сега това мнение се връщаше при него като обоснована реч, предназначена да му хареса. Резултатът от всичко щеше да бъде, че партията, в случая Тодор Живков, получаваше безрезервната подкрепа на писателския колектив, за да действува срещу дадени явления. Ако Тодор Живков или който и да е друг висш ръководител се опиташе на своя глава, направо, да действа срещу известна книга, филм или пиеса, той явно се излагаше на опасност да бъде обвинен в лично отношение или пък некомпетентност, каквито случаи имаше с Червенков. Но след като не други, а професионални и компетентни писатели излизаха с категорично мнение, той не само че не рискуваше нищо, но дори и при явна грешка можеше да хвърли вината върху тях.

Първото име, което Анастас Стоянов спомена, беше Блага Димитрова. Ставаше дума за нейната последна книга, струва ми се, стихосбирката „Мигове“, която според Анастас била всичко друго, но не „наша“ книга. Той нападна всички, които се бяха изказали положително за тази книга на Блага Димитрова, каза остри думи срещу редактора и издателството и отрече дори формалните достойнства.

Следващото име, което бе атакувано от нашия оратор, за моя изненада беше Валери Петров. Но тук Анастас не говори за литературното творчество, а по-скоро за гражданското поведение на писателя, което било в разрез с мястото, отредено му от социалистическото общество. Той каза, че се срамувал от поведението на Валери, но не обясни точно какви бяха греховете на поета. Ала не беше и необходимо да пояснява, защото Живков явно знаеше за какво става дума. После Анастас прибави към името на Валери и това на Христо Ганев. В това имаше логика, защото се знаеше, че двамата бяха много близки приятели. Но тук той, изглежда, сбърка сценариото или пък ония, които го бяха изготвили, отиваха прекалено далече. Нашият домакин бързо го прекъсна с думите:

„Христо Ганев е друга работа!“

Малко смутен от тази поправка, Анастас продължи да напада „срамното и безотговорно“ отношение на други писатели, които се опитвали да печелят популярност за сметка на партийната линия. Очевидно той имаше предвид хора като Радой Ралин или Константин Павлов, макар да не спомена никакви имена. Било нечестно и лесно да се постига популярност, като се използуват недостатъци. Писателят трябва да има конструктивно отношение към обществото, което го е създало.

И след всичко това той пристъпи към главната мишена на неговото „благодарствено“ слово — поета Веселин Андреев, за който навред се знаеше, че беше в лоши отношения с партийното ръководство. Анастас Стоянов каза приблизително следното:

„Другарю Живков, аз присъствувах от името на Съюза на писателите на чествуването на петдесетгодишнината на Веселин Андреев в Пирдоп. Най-напред нека ви кажа, че освен няколко души, там се бяха струпали хора, които едва ли някога можете да видите при чествуването на български писател. Това беше сбирщина от съмнителни почитатели, внезапно оценили таланта на Веселин Андреев… След приветствията той стана да отговори. Но чуйте, другарю Живков, кому той благодари!“

Лицето на Анастас изразяваше безпределно възмущение, когато той издекламира своя преразказ на речта на Веселин Андреев:

„Той започна така: «… благодаря на майка ми, че ме е родила, благодаря на хората, всред които израснах, благодаря на реката…, благодаря на гората, благодаря на Балкана…» — тук Анастас силно извиси глас и каза: — Той, другарю Живков, благодари на небето, на слънцето, на овците и козите…, но ТОЙ НЕ БЛАГОДАРИ НА ПАРТИЯТА! ТОЙ НЕ СПОМЕНА НИТО ВЕДНЪЖ НИТО ПАРТИЯТА, НИТО ВАШЕТО ИМЕ! Ето това е поетът комунист Веселин Андреев! Ние му устройваме честване, дава му се награда, а той дори не благодари на партията, на която дължи всичко! Къде щеше да бъде Веселин Андреев без партията, питам аз?“

Анастас извика последните думи с такава високопартийна пламенност, сякаш Веселин Андреев трябваше веднага да бъде обесен. Но говорейки, той явно чувствуваше, че казва неща, които вече имаха силно въздействие върху Живков. Лицето на нашия домакин потъмня и с неприкрито раздразнение той прекъсна словото на Анастас:

„Веселин Андреев трябваше да бъде разстрелян още навремето!“

„Не трябваше да му се прощава!“ — каза един от старите партийни дейци, който знаеше за какво става дума.

Аз бях смаян да чуя от устата на първия секретар съжалението, че някой си не бил „разстрелян“ навремето. Именно думата „разстрелян“ ме накара да потръпна.

Изглежда, че и други от компанията не бяха сведущи по греховете на Веселин Андреев, та генералът и старите партийни дейци обясниха, че по време на партизанската борба Веселин, който бил политкомисар на бригадата „Чавдар“ (с която сам Живков свързва своята дейност), научавайки за смъртта на брат си, загинал от сталинския терор в Съветския съюз, напуснал за няколко дни партизаните и сякаш имал намерение да сложи край на своето участие в съпротивата. Генералът и старите партийни дейци явно се стараеха да угодят на Живков и нарекоха Веселин предател, на когото не било късно да се потърси сметка.

Това изкарване на бял свят на стари сметки също беше много характерно за морала на партията. Когато някой трябваше да бъде нападнат, смазан или унищожен, неизбежно му се приписваха стари грехове, които никога преди не са били споменавани. Изведнъж се оказваше, че човекът едва ли не е служел на полицията, бил виновен за смъртта на един или друг нелегален деец или пък страхливо се отклонил от изпълнението на задача. Изглежда, че биографията на всеки активен комунист не принадлежеше на живота, който той бе живял, а на партийното ръководство, което можеше да я променя според своите собствени нужди. Дълги години Веселин беше акламиран като поет герой, бяха му дадени звания, награди, беше заобиколен с почести, а сега се оказваше, че трябвало да бъде разстрелян? Защо?

Знаех, че Веселин Андреев не обичаше Тодор Живков и дълбоко ненавиждаше групата на Джагаров. Знаех, че се беше оттеглил от всякакъв обществен живот и живееше уединено в родния си Пирдоп. Знаех, че при няколко конфликтни момента той не беше се поколебал да заеме позиция, която съответстваше на убежденията му и затова беше против официалната линия. И може би разривът между него и партийното ръководство бе достигнал опасен връх. Явно Живков чу от устата на Анастас, секретар на Съюза на писателите, точно това, което той би искал да чуе. И потъмнялото му лице не предвещаваше нищо хубаво за бившия политкомисар.

* * *

Никой от присъстващите не вечерята не обели добра дума за Веселин Андреев или за когото и да било от другите критикувани. Знаех, че поне още един от поканените не споделяше декларираното от Съюза на писателите и прието от първия секретар на партията мнение. Цялата сцена ми се видя потискаща с това, че се оформяше може би решаващо отношение срещу хора, които не бяха тук, които нямаха възможност да се защитят и чиито простъпки изобщо не бяха мотивирани. В края на краищата нито книгата на Блага Димитрова, нито поведението на Валери Петров, нито неспоменаването на Живков и партията от Веселин Андреев можеха да превърнат в минус предишния огромен партиен актив и на тримата. Но защо Анастас беше инструктиран да сервира тези обвинения след десерта на вечерята? Фактът, че Живков сам каза, че Веселин е трябвало да бъде разстрелян още навремето, разкриваше, че той именно бе поръчал, може би косвено, прокурорския тон на съюзния секретар. Стори ми се, че всичко това кореспондираше на усилената дейност на идеологическото управление на Държавна сигурност: в онези дни, след чехословашката трагедия, когато атмосферата в България бе пълна с призиви за ловене на вещици. И може би тъкмо пред нас вече се определяха имената на първите жертви.

Като видях, че Анастас се готвеше да продължи, аз се надвесих към Любо Левчев, който беше срещу мене, и тихо му казах, че ако не спрат тези подмятания срещу колеги писатели, аз ще напусна демонстративно вечерята. Любо наистина се разтревожи и веднага се обърна към Анастас, който беше до него и който добре чу думите ми. Но Живков, който в същото време разговаряше с някого от лявата страна на масата, забеляза моята реакция и ме попита какво мисля. Отвърнах, че не съм съгласен с казаното от моите колеги и че смятам, че казаното от Анастас Стоянов отразява разцеплението между писателите, но едва ли представя обективната картина. Добавих, че смятам за не особено правилно да се говори по този начин зад гърба на хора, които все пак имат някакъв принос в нашата литература. Тук Анастас ме прекъсна и изказа съмнение за този принос на критикуваните писатели. Аз се ядосах и му извиках:

„Когато напишеш това, което Веселин е написал, тогава ще имаш правото да си отваряш устата!“

Моята реакция направи изненадващо и твърде неприятно впечатление. Ако бях кандидат за бъдеща кариера, можех със сигурност да смятам, че бях проиграл шансовете си. Чух вляво от мене глас, който каза, „Никой не знае какво Веселин е написал“, което беше пряко подмятане на слуха, че партизанските стихотворения на Веселин всъщност са били писани от друг, загинал поет, и Веселин си ги бил присвоил.

Настъпи твърде неловка тишина, която Орлин и генералът се опитаха да запълнят с ново наливане на чашите. Все пак Анастас не стана да продължи. Той беше гневен, хвърляше заканителни погледи към мен, но не смееше да каже нищо. Вместо него се изправи Любо Левчев. С извинителна, почти детска усмивка той започна кротко и плавно да спасява положението. Той каза, че сигурно другарят Живков не е изненадан, че дори на такава вечеря писателските разногласия са неизбежни, после говори за толерантността на партията към нашите грешки и увлечения, за голямото и проникновено разбиране от Живков на нашите проблеми и за сложната обстановка, в която живеехме. Изненадващо, Любо прояви забележително чувство за сигурност, което привлече вниманието на Живков върху него. Мисля, че това беше вечерта, когато Тодор Живков го откри, защото от този момент нататък Левчев направи главоломна кариера. Но въпреки посредническия си тон, Левчев ясно каза, че той не е посредник и анонимно обвини някои писатели в демагогия и чисто спекулативно печелене на популярност. Точните думи, които той каза, съм забравил, но помня, че фактически защити позицията на Анастас, т.е. на съюзното ръководство.

Левчев звучеше твърде убедително и аз видях как лицето на Живков се разведри. Първият секретар подхвърли някаква шега и хората около масата се поотпуснаха. Чувствувах, че само моята физиономия беше в контраст с другите и исках незабавно да си отида. Внезапно се попитах: какво струват най-чистите откровения, най-дълбоките прозрения на един поет или художник, какво струва чувството за красота на един композитор или музикант, какво струва мъдростта на един философ за Тодор Живков и неговите душеприказчици? Всички реакции на нашия домакин през цялата вечер не бяха нищо друго, освен непосредствен израз на инстинкта му за властническо самосъхранение. А всички реакции на останалите бяха непосредствен израз на амбицията да угодят на първия човек, да му се харесат, да му направят силно впечатление, да оставят трайни спомени. На снизходителния жест на онзи, който командуваше страната, да покани група хора на вечеря, последните отговаряха с неприкрито суетно удоволствие и желание да си осигурят още много такива вечери.

Всичко беше деформирано. При най-нормални човешки обстоятелства подобна среща би била уродлива случайност, защото, ако само си представим, че Живков нямаше изобщо никаква власт, че България не беше тоталитарна, а демократична страна, тогава мога да се закълна, че нито Анастас Стоянов, нито Любо Левчев, нито който и да е от другите би разрешил на един некомпетентен гражданин с твърде различен вкус и критерий да се бърка в живота на поетите. От друга страна, ако Живков беше обикновен гражданин, той едва ли би си загубил времето да се занимава с хора и неща, които едва ли го интересуваха. При нормални обстоятелства между тях нямаше да протече никакъв разговор, защото те нямаха какво да си кажат. Но феноменът на властта магически променяше всичко и аз присъствувах на една логично-абсурдна вечер. Тодор Живков се чувствуваше в пълното си право да раздава оценки за поетично майсторство, което (забележете) не бяха частно мнение, а властна партийна декларация. Докато поетите пък смятаха това за заслужено височайше благоволение, като че на света не можеше да има по-важен критерий от този на нашия домакин.

Докато аз се опитвах да отгатна какво точно можеше да се случи на критикуваните писатели, нещата около мен тръгнаха към миролюбив и дори забавен завършек на вечерта.

С глас, който съобщава приятна изненада, Живков каза да се приготвим да чуем един народен певец, поканен специално за нас. Миг по-късно при нас влезе среден на ръст, слабичък мъж с трудно определима възраст, вероятно между 30 и 40 години. Той носеше върху гърдите си огромен акордеон. Живков ни го представи като „Иванчо“, който бил няколко пъти лауреат на димитровски и други награди и сам Живков харесвал песните му.

„Иванчо — обясни Живков — не само пее народни песни, но той си ги и пише. Той, така да се каже, осъвременява старите народни песни с нови текстове, които са в духа на нашето време. Той е съчинил сума ти песни за партизаните, за строителството, за социализма!“

От тези думи ми стана ясно какъв ужас предстоеше. Вече бях слушал по радиото тези непоносими гаври с българската народна песен, които въпреки множеството протестни писма от слушателите продължаваха да се предават. Някой беше казал, че предпочита три месеца поправителен труд вместо трийсет минути подобно изкуство.

Но Живков явно мислеше точно обратното. Иванчо се настани на стола между мен и генерала. Неугледното му личице бе изпълнено с тържествена съсредоточеност, като майстор, който знае цената на своето изкуство.

„Какво ще ни изпееш сега, Иванчо?“ — запита високо и доста развеселен Живков.

„Каквото кажете, другарю Живков — отвърна Иванчо с дрезгав фалцет, който едва ли предполагаше звучен глас. И после добави: — Хайде да ви изпея най-напред една съвсем нова песен!“

И без да чака втора покана, Иванчо наду акордеона, след което пропищя странния му глас. Горкият, докато пееше, долната му устна беше отишла наляво, а горната — надясно, така че лицето му изглеждаше смешно разкривено като у мъртвопияни хора, които се опитват да свържат някоя дума. Но тези изкривени устни произвеждаха може би най-немелодичния козешки глас, който пееше песен — чист плагиат на множество подобни народни песни. Новото в тази песен беше, че тя представляваше възхвала на партията. Думите бяха написани от самия Иванчо, което накара Живков (за мое голямо удоволствие) да каже на тримата поети срещу него:

„И Иванчо е поет.“

Аз злорадствах при мисълта, че първият секретар всъщност не правеше голяма разлика между тях и Иванчо.

Трябва да кажа, че рядко съм бил подлаган на такова музикално изтезаване. Акордеонът гърмеше, почти опирайки до ушите ми, и козешкият глас на Иванчо ехтеше с пълна сила, пеейки за „сияйни простори и червено знаме“. Погледнах към Живков. Той се беше ухилил и лицето му отразяваше онази непосредствена наслада на селянин, който в старите времена гледа мечкарско хоро или следи как мечката изпълнява заповедта на мечкаря: „Ха сега, поклони се на господина!“

Когато песента свърши, всички ръкопляскаха. И сега Живков, развеселен, внезапно каза:

„Иванчо, я им изпей онази песен… за когато ме е срещнала мечката!“

Вярвате или не, но този Иванчо беше съчинил песни за партизанските подвизи на Живков, който присъствуваше в текста като „юнак Янко“. Янко беше нелегалното име на Тодор Живков. Стори ми се, че Живков много се забавляваше с тази песен и затова поиска и ние да я чуем. Иванчо веднага започна с нещо горе-долу такова:

Задала се е, майно ле,

мечка, мечка стръвница,

а отдолу иде ли, иде,

майно ле, юнак Янко…

Не помня точния текст, но мечката стръвница беше алегория за фашизъм, докато юнак Янко представляваше здравите народни сили. Иванчо кривеше устни и надуваше бузи, за да изпее със силно източно наречие съчинения от него текст. Вместо „мечка“ от устата му излизаше „мйечка“, вместо гората, ние чувахме „го-ръ-тъ“ и т.н. Като цяло песента разказваше за героичната борба на Янко срещу стръвницата за доброто на народа.

Малко е да кажа, че бях смаян. Не знаех какво да мисля и как да приема това, че първият човек в България можеше да слуша с такова нескрито удоволствие подобна песен за неговите собствени подвизи. За мен това надхвърляше всякакви съвременни сравнения. Орлин Орлинов, Анастас Стоянов и Любомир Левчев слушаха с дежурни усмивки, явно опитвайки се да вземат всичко това на шега. Златка Дъбова бе пламнала и господ знае какво мислеше, а Христо Русков се бе облегнал назад и от време на време се провикваше: „Ха така. Иванчо!“ Отляво старите партийни дейци дори се опитваха да пригласят.

Изведнъж ми дойде наум:

„За какво се чудя! Всичко е точно такова, каквото трябва да бъде! Нали точно това, Иванчовото изкуство, е собственият критерий на Живков. Нали тъкмо чрез тази песен за Янко, който победил мечката, твърде образно се изразява същността на партийните директиви за духовния живот на цял народ? Какво представляват Стайнов, Владигеров и Пипков, Багряна, Далчев и Иван Пейчев, мерени чрез изкуството на този Иванчо? Можеше ли някой от тях да достави на Живков такава наслада като тази песен? И може би идеалът на първия секретар беше, ако всички сложни проблеми на формата и съдържанието на изкуството, всички големи и мъчителни въпроси за проумяване на човека и времето в края на краищата се сведеха до «как юнак Янко победи мечката стръвница».“

Струва ми се, че песента на Иванчо унищожи и последната от последните ни илюзии.

Беше доста късно, когато отидохме да спим. Въпреки царското легло не мигнах през цялата нощ. Иванчо продължаваше да разтяга огромния акордеон, да криви устните си и да врещи с козешкия си глас пред мен — като единствен уродлив, но истински отговор на всичките ми въпроси.

На другия ден след закуската всички трябваше да отидем на разходка с Живков.

Времето беше облачно, но много меко и приятно. Тръгнахме вкупом нагоре из гората. Този път от всички страни ни съпровождаше силна охрана, командвана от полковник Кашев. Между дърветата често се виждаха хора, които непрестанно разговаряха със своите модерни полицейски радиоапарати. По някое време Живков приближи към мен и ми каза, че е прочел пиесата ми и че би могъл да разговаря с мен на другия ден след Октомврийската революция, т.е. 8-ми ноември, рано сутринта, в кабинета му в Централния комитет. Каза ми да отида в десет часа.

„Мога ли да доведа с мен Асен Шопов?“ — попитах настойчиво.

„За какво трябва да идва Шопов!“ — възрази Живков.

„Все пак…“ — опитах се да обясня, но той не ме изслуша, махна с ръка и отмина.

Имах основание да съм доволен. Фактът, че той искаше да говори с мен, означаваше, че все нещо би могло да бъде направено за наказаните режисьор и актьори. От друга страна, след снощната ми реакция може би той искаше да ми даде някакъв урок.

Малко по-късно, когато бяхме всред гората, дойде ред на снимките. Всички се струпаха около Живков, за да се снимат. Аз нарочно се забавих и останах назад, така че да не взема участие в снимките. Спрях до едно дърво. Гледах отдалече цялата компания, моите колеги, старите партийни дейци, заешкия генерал и Живков в средата, всички засмени като най-щастливо семейство. Фотографът срещу тях изщрака няколко снимки.

„А вие, другарю Марков, защо не се снимате?“ — внезапно чух глас до ухото си. Обърнах се. До мене беше застанал един от личната охрана на Живков, когото бях виждал на няколко пъти преди. Той се беше усмихнал многозначително.

„Не съм никак фотогеничен“ — отвърнах.

„Да — каза той, — когато човек излиза зле на снимки, по-добре е да не се снима. Защо хората да го помнят с по-грозна физиономия?“

Докато се чудех как да приема тези думи, почувствувах как ръката му съвсем приятелски стисна лакътя ми. После гой мълчаливо отмина.

* * *

На осми ноември двамата с режисьора Асен Шопов се изправихме пред пропуска в сградата на Централния комитет на партията, входа срещу Народната банка. Чувствах се твърде неудобно, защото бях казал на Асен, че Живков е пожелал да го види. Това съвсем не беше така, но аз се надявах, че първият секретар в края на краищата ще приеме двама ни. Офицерът на пропуска, който взе паспортите ни, каза, че е съобщено само за мен, но аз настоях, че има недоразумение и че сме двамата с Асен. Той звънна по телефона, като обясни вероятно на някоя от секретарките на Живков какъв е случаят. След малко слезе облечен в цивилни дрехи служител от сигурността и без да каже нито дума, ни поведе по стълбите нагоре. Въздъхнах с облекчение. Причината да настоявам Тодор Живков да види отблизо Асен Шопов беше съвсем проста. За много хора в театралната йерархия, както и за повечето от софийските по-важни клюкари Асен беше странна и мистериозна личност. Това тяхно мнение почиваше почти изключително върху своеволието на Асен да носи брада. Нека кажа, че по мое време за отговорни другари в партията и милицията носенето на брада, особено от млади хора, се смяташе за ярка антиобществена демонстрация, за косвен израз на политически протест. В Театъра на въоръжените сили, откъдето Асен беше изгонен (въпреки че най-големите сполуки на този театър бяха дело на Асен), военните началници също се позоваваха на брадата му, обвинявайки го в идеологическа нечистоплътност. В действителност упорството на Асен да носи брада беше израз на най-обяснима суетност. Просто човекът се харесваше повече с брада. Именно с брадата малкото му лице и цялата му слаба фигура придобиваха своеобразна внушителност, той напомняше на руски интелектуалец от края на миналия век. Нищо повече. Онези, които познаваха Асен Шопов отблизо, виждаха, че у него не само че нямаше нищо декадентско, но той беше напълно верен на своята селска кръв, притежаваше такова здраво земно чувство за реалност, което беше и най-силната част на неговата режисура. Той беше много чувствителен млад човек, със стремеж към оригинално мислене и със забележително въображение. При разговор Асен правеше най-положително впечатление и бързо разпръскваше всякакви предубеждения, създадени от брадата му и клюките около нея. Бях сигурен, че Живков, който сам беше селянин, най-малкото щеше да види или почувства селянина в Асен. До каква степен моята преценка беше вярна, може да се съди от факта, че въпреки още един политически провал, свързан с мен (свалянето на пиесата ми „Комунист“ с режисьор Асен Шопов), днес той е заслужил артист и най-тачен от режима театрален режисьор.

Но докато изкачвахме стълбите в Централния комитет на партията, водени към кабинета на първия секретар, Асен беше много смутен. Чувствах, че срещата с Живков го плашеше. Докато се движехме, ние не разменихме нито дума.

Въведоха ни веднага в познатия просторен кабинет. Живков ни посрещна и любезно се ръкува с нас. Още една характерна разлика между него и повечето от другите висши ръководители беше, че докато те приемаха посетителите, седнали зад бюрата си (може би за подчертаване на разликата в общественото положение), Живков сам посрещаше и сам изпращаше. Той ни покани да седнем на продълговатата маса в средата на кабинета и сам седна срещу нас. Попита ни дали ще пием кафе и бързо поръча да го донесат. Въпреки цялата му рутинна любезност, стори ми се, че той беше развълнуван от нещо и явно полагаше усилия да го прикрие. Разговорът започна между него и мен. Той ми каза, че е прочел пиесата, и ми върна копието, което ми бях дал. После добави, че той лично (Живков подчерта, че това е негово частно мнение) не виждал нищо антипартийно или вредно, макар че това не била пиеса, която той би харесал. И той обясни, че от нея лъхал силен песимизъм. За мен веднага стана ясно, че това беше мнението на щаба от сътрудници, на които той бе дал да четат пиесата. После той добави, че според „другарите“ постановката била задълбочила тази песимистична страна на пиесата и довела до неприемлив спектакъл.

Ние разговаряхме около десетина минути на тази тема, като Асен продължаваше да мълчи, забил поглед в масата пред себе си. Но когато преминахме от конкретния случай на твърде болезнения въпрос за необходимостта от доверие, което партията трябва да гласува на художествените творци независимо от техните успехи или провали, Асен влезе в разговора. И до ден днешен мисля, че в пет минути той произнесе най-внушителното слово през живота си. Асен говореше сдържано, с великолепно подбрани думи и изразителна мисъл. Той каза, че доверието на партията, т. с. на властта, е жизнено необходимо за твореца в съвременна България. Че без пълно и безсъмнено доверие не е възможно не само да се върши, но и да се предприема каквато и да е работа и че онова, от което всички страдат, е, че се ограждат уж с някакво доверие, което всъщност е израз на постоянно недоверие. Асен заяви, че му е невъзможно да мисли, да развива едни или други режисьорски идеи, да провежда каквито и да е опити, с други думи, да твори з обстановката на постоянна подозрителност. Той поиска от Живков партията да реши въпроса категорично „или-или“. Без недвусмислено изразено партийно доверие по-добре било да се заеме с някаква друга професия.

Още докато Асен Шопов говореше, видях, че думите му направиха силно и положително впечатление на Живков. Призракът на брадата изчезна. Но в своята откровеност Асен не се усети, че той искаше невъзможното, че атакувайки недоверието на партията спрямо него и такива като него, той по-същество атакуваше сърцевината на системата. Та нали най-характерното за всички наши отношения беше недоверието, непрестанно и целенасочено подхранвано именно от партията и режима. Та нали цяла огромна дублирана организация съществуваше точно за да насажда недоверието на едни хора към други хора, на едни звена към други звена, на едни институти към други институти. И в света на изкуството, където не съществуваха дори най-елементарни мерки, недоверието вилнееше с най-произволна сила. Всеки бдителен гражданин беше в състояние да открие и подаде сигнал за антипартийна, идеологически-диверсионна или просто вражеска линия във всичко. За какво доверие спрямо хората на изкуството можеше да се говори, когато съществуваше огромно идеологическо управление към Държавна сигурност, чиято роля беше именно да бди, т.е. да подозира, да се съмнява, често пъти да търси под вола теле.

Но повика на Асен за доверие, отправен към първия ръководител на страната, беше съвсем искрен и това се зачете.

„Какво всъщност искате от мене? — попита Живков, когато Асен свърши: — Да наредя възстановяването на постановката или какво…?“

Казах, че за възстановяване на постановката не може и дума да става по чисто технически причини. Пък и не за това сме дошли. Въпросът е за Асен и за актьорите, изгонени в Бургас. Ако се приеме, че им е било наложено незаслужено наказание, то логичното е веднага да им бъде позволено да се върнат в София и получат работа.

До този момент, в предишните разговори, отношението на Живков беше, че той нищо не знаел за никакво наказание и че цялата тази история била вътрешна работа на Министерството на културата. Но сега той внезапно каза:

„Да видим какво може да се направи! — стана от стола си срещу нас и отиде при бюрото си. Без да сяда, той взе слушалката на телефона от «петолъчката» (специалната телефонна линия) и след малко каза: — Другарю Матев, какво е положението на Асен Шопов, Наум Шопов и жена му, които са изпратени в Бургас?“

Павел Матев, който беше председател на комитета, знаеше много добре цялото положение, симпатизираше на наказаните и на няколко пъти се бе опитал безрезултатно да ги върне в София. Именно по негов съвет бяхме поискали пряката среща с Живков.

Живков изслуша обясненията на Павел и после каза:

„Ами направете каквото трябва да ги върнат в София!“ — и постави обратно слушалката, сякаш смяташе въпроса за приключен.

Бях развълнуван от този негов жест, който, откровено казано, не очаквах. Но в същото време отново и за кой ли път почувствах цялата абсурдност на тази злощастна история с наказването на театрални дейци затова, че някакви некомпетентни зрители не били харесали тяхното представление. Фактът, че първият човек на страната трябваше да отделя време да се занимава и да решава този случай, най-меко казано, ми приличаше на театрален епизод от Йонеску, където глухонеми се явяват на певчески конкурс. Наказанието на моите колеги беше абсурдно. И помилването им беше абсурдно. Но животът между тези две абсурдности беше жестоко реалистичен и логичен. Запитах се дали Живков някога, поне за миг, не е осъзнал този абсурд, в който той, тласкан било от собствената си воля, било от обстоятелствата, трябва да участва? Дали точно в този момент, когато трябваше да махне кашата, надробена от системата, не бе почувствал, че всичко това нямаше нищо общо с функциите на сериозен държавен ръководител? Че то изобщо не би трябвало да става. Защото антипартийната дейност на Асен и другите беше точно толкова фиктивна, колкото фиктивна беше пропартийната дейност на тия, които ги бяха наказали? Не долавяше ли първият секретар, че живееше и боравеше с измислици, които го омотаваха и отвличаха далече от простата и ясна реалност на живота? Или пък, тъй като положението, което той заемаше в страната, бе абсурдно, той се чувстваше щастлив да следва логиката на абсурдите, която утвърждаваше това положение?

Все пак, и аз сам взимах участие в тази фантастична пиеса на живота. И по нейната логика чувствах, че трябва да изразя признателност към Живков затова, че бе смекчил съдбата на моите приятели. Но, изглежда, първият секретар сам беше някак повлиян от това, което бе направил, защото вървеше към нас бавно, с твърде озадачаваща отмереност, сякаш предстоеше да направи още нещо…

„Другарю Живков — започнах, — много ви благодаря… За нас вие сте…“ — исках да кажа човекът, който може да разбира или нещо от този род, но той внезапно ме прекъсна с твърде странен глас:

„За вас…? Знаете ли какво съм аз за вас…?“

И тук последва нещо невероятно, като майсторска кулминация на цялата абсурдна пиеса.

Отнякъде той изненадващо измъкна малка книжка, бързо я разтвори на очевидно предварително отбелязана страница и почти я тикна под носа ми. На страницата видях някаква епиграма и рисунка на свиня със странна опашка. Докато в пълно недоумение се чудех какво означаваше всичко това, Живков грабна един бял лист, извади писалката си и се подписа. После постави листа с подписа до епиграмата и посочвайки свинята, силно развълнуван каза:

„Това съм аз…, а това е моят подпис?“ — и с разтреперани пръсти той посочи опашката на свинята, която още на пръв поглед наподобяваше подписа на Живков.

При по-внимателно разглеждане, стори ми се, че приликата между опашката и подписа на първия секретар беше още по-голяма, почти до идентичност.

„Ето какво съм аз за вас!“ — каза Живков с почти болезнена горчивина и оставяйки доказателствата пред нас, седна на стола си.

В първата секунда аз бях еднакво слисан както от подобието на рисунката и подписа, така и от силната реакция на Живков. Никога преди не бях го виждал така дълбоко засегнат. Мисля, че реакцията му беше чувство на силно, искрено огорчение. Приличаше на човек, който току-що е бил изненадващо измамен било от близък приятел, било от невярна съпруга. Порази ме и фактът, че в реакцията му нямаше нито гняв, нито раздразнение, а просто болезнена горчивина. Може би гневът щеше да дойде по-късно. Явно цялата история беше съвсем прясна, предположих, че му бяха докладвали за рисунката малко преди нашето идване и ние бяхме първите външни хора, на които той показваше опашката на свинята и подписа си. Явно, че той не бе възнамерявал да направи това, но някак нервите му бяха изневерили и той бе открил доста поривисто болката си.

От това ненадейно развитие на нашата среща Асен, седнал до мен, се беше вцепенил. Жестът на Живков да сложи своя автентичен подпис до опашката на свинята, разтрепераните му ръце, гласът му, напоен с много въздух (като че беше гласът на съвсем друг човек), всичко това беше прекалено много и за двама ни.

В последвалите дълги секунди, почувствах, че тишината би означавала потвърждаване на обидния за първия секретар характер на рисунката. Вече знаех, че тя беше работа на Борето Димовски и епиграмите бяха на Радой. Текстът на самата епиграма нямаше нищо общо с Живков и това ми даде основание да твърдя, че ако има прилика, това вероятно беше чиста случайност и че дума не можеше да става за умисъл.

Живков ми отвърна с мълчалива полуиронична усмивка, която показваше, че не ми вярва и че знае, че и аз не вярвам, в това, което казвам.

Едва сега потръпнах при мисълта какво можеше да се стовари върху главите на Радой Ралин и Димовски. Обърнах се към Живков-и твърдо казах, че доколкото познавам и Радой, и Борето, нито единият, нито другият би се решил на такава евтина шега…

Но въпреки усилията ми да омаловажа подобието между опашката на свинята и подписа на Живков, горчивината върху лицето му не изчезна. Той ме изслуша докрай, сякаш наистина искаше да го убедя, че никой не го беше обидил. Но после каза:

„А Радой Ралин е идвал толкова пъти тука. Седял е точно там, където вие седите, и сме разговаряли с него за всичко… и ето сега…“

Той внезапно стана и ни подаде ръка за довиждане. Благодарих му още веднъж за решението да върне наказаните в София и отново добавих, че не вярвам Радой и Димовски да са искали да го обидят по този начин.

Едва на тротоара пред сградата на Централния комитет Асен се обади:

„Чудя ти се как посмя да го убеждаваш, че опашката и подписът не си приличат, когато и за слепия е ясно!“

Няколко дни след това научихме, че Радой и Димовски са били уволнени от работа и е била наложена забрана върху отпечатването на каквото и да е от тях.

Очаквах, че ще последват много по-тежки наказания, включително лагер или затвор. Но и този път, изглежда, по-умни хора бяха повлияли на Живков или пък сам той беше почувствал, че ще затъне дълбоко, ако дръзнеше да накаже жестоко най-популярната личност в България — Радой Ралин.