Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 62 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Георги Марков

ЗАДОЧНИ РЕПОРТАЖИ ЗА БЪЛГАРИЯ

 

Издателство ПРОФИЗДАТ

София, 1990


ДУМИ ЗА ГЕОРГИ МАРКОВ

Тази книга, която ти вече разгърна, читателю, отне живота на своя автор преди дванайсет години.

По странно стечение на обстоятелствата покушението срещу Георги Марков съвпада с празничните залпове на шампанското по случай рождения ден на един от неговите герои — Тодор Живков.

Това става в сърцето на Лондон, на две хиляди мили от Люлин и Витоша, следобед на 7 септември 1978 година. Вече девет месеца, откак събраните тук репортажи са излъчени по радио „Свободна Европа“. Георги Марков е на работа в българската секция на Би Би Си. Както и друг път, когато е следобедна смяна, така и днес той отскача да зареди с нова монета двучасовия брояч на паркинга. Някъде край автобусната спирка на моста Уотърлу усеща нещо като ужилване в крака. Някакъв човек зад него изпуска чадъра си и се навежда да го вдигне. Георги Марков не вижда лицето му и отминава. Едва по-късно той ще си даде сметка, че е отминал своя убиец.

Всъщност в родината си Георги Марков е мъртъв отдавна. Отдавна не пише, не получава награди, не преиздава. Погребали са го жив, заедно с книгите и пиесите му — общо дванайсет на брой, — някогашните му щедри работодатели и тънки ценители. Поне те смятат така. А ако все пак съществува, съществува като враг, платен родоотстъпник, продажно писателче, женкар и покерджия, бивше галено дете на режима и — защо пък не! — майор от „тайния“ щат на Държавна сигурност. Какъв ти майор, полковник! Нали той писа сценария на филма „На всеки километър“? Гешев е негова работа, нали? Димитровска награда щеше да вземе, ако не беше духнал!… Макар че все по-малко са ония, които знаят това. Ония, които помнят трескавата изповед в новелата му „Портретът на моя двойник“, самоунижението и погнусата от „Празното пространство“, неправдоподобната и убийствена красота на „Жените на Варшава“…

Самият Георги Марков обаче не смята така. Вече седма година, откак неизбродимото житейско море го е изхвърлило на този ветровит и погълнат от себе си остров, който той упорито отказва да приеме за своя родина. И все пак, като че ли е пуснал плахи коренчета. Има двегодишна дъщеря и младата му жена Анабел твърди, че не е виждала по-щастлив баща. Пиесата му „Архангел Михаил“ се играе и печели награда на Единбургския театрален фестивал. В съавторство с Дейвид Филипс е написал и издал на английски език алегоричния роман „Достопочтеното шимпанзе“. Друг един роман — „Великият покрив“ — чака в архива му още от България. Джорджи, както го нарича Анабел, е изпълнен с енергия, крои фантастични планове. С неподозирана лекота и воля е стигнал най-сетне края на изтощителния маратон около „Репортажите“. Изрекъл е съдбоносни думи и те не са отишли на вятъра — месеци наред наш високопоставен доброжелател го предупреждава чрез брат му в Италия, че ще бъде убит. Предсказва действието на отровата — висока температура и как ще си мислят, че е болен от грип. Тези натрапчиви пророчества го разяждат повече от самата отрова, но и гъделичкат върха на славолюбивото му писателско перо. Милиони българи са слушали предаванията му! Той е потресен, че все още словото му може да оказва въздействие… Мечтае да стане невидим и да седне някоя нощ с приятели на маса в София. Да направи книга с разкази, където ще опише неописуемите одисеи на свои сънародници-емигранти…

И като Одисей в прегръдките на Калипсо нощем напряга слух да чуе през бученето на вълните господарските викове на ония, които са си въобразили, че могат да се разпореждат безнаказано в отечеството му.

* * *

Когато има извършено престъпление, а го няма извършителя — търсят се мотивите на престъплението.

Има ли извършено покушение срещу Георги Марков? Да. В дясното му бедро е открита сачма колкото главичка на карфица, която е съдържала силна отрова със забавено действие. Георги Марков умира на единайсети сутринта. Как е бил прострелян — с чадър или с някакво друго приспособление, няма значение. Важното е — защо?

* * *

Своите „Задочни репортажи за България“ Георги Марков пише в Англия в продължение на две години. Когато човек заживее извън родината си, той започва неволно да идеализира някои страни от живота в нея така, както старите хора — своята младост. Същевременно се отърсва от редица национални, социални, културни предразсъдъци, погледът му се изостря от постоянното взиране в себе си, оценките му стават резки и крайни, понякога дори обидни за страната, която е бил принуден да напусне и в която не може повече да се върне.

Подобна опасност може би е съществувала и за самия Георги Марков. Неговата интуиция на художник обаче, трезвият му ум и завидният житейски опит, съхранената от ранно детство вяра в народните добродетели са го възпирали да разкрасява или подменя фактите с преднамерени тези.

Ако е рязък, то е, защото рязко се противопоставя на грубо присвоеното от шайка призраци право да представляват и залагат на карта съдбата на нацията. Ако пише с нескрито възхищение за страстни комарджии или шепа побойници от Коньовица, дръзнали да обърнат в бяг блюстители на реда, то е, защото вижда в тях личности, способни да отстояват себе си и святото човешко чувство за независимост. Ако представя образа на Георги Димитров от последния период на живота му по един начин, по друг говори за неговия другар Трайчо Костов.

В края на краищата не всички са длъжни да мислят еднакво.

* * *

За какво всъщност става дума в тази книга?

Става дума за хора, които са предали комунистическите си идеали и под железния благослов на сталинската десница, в името на висши партийни повели и утопично бъдеще, лишават от елементарни права други хора, множат себеподобни, ограждат се с лакеи и копои, гаврят се с националния дух и го покваряват, рушат националната икономика и обзети от чувство за безнаказаност, водят злачното съществуване на американски милиардери.

Става дума за такива явления в тоталитарното общество, като врагоманията и култа, всеобщото подозрение и безличие, партийния патриотизъм и погазването на националните чувства, автоцензурата и доносничеството, разпадането на семейството и експлоатацията на еманципираната жена, вещоманията и чуждопоклонството, проституирането и сводничеството с „разузнавателни“ цели, поголовното крадене и бягане от държавата.

Става дума за паразитиращата на гърба на народа симбиоза между власт и култура, когато, за да омилостиви партийното божество, творецът е принуден да принася в жертва съвестта си и дадената му от Бога дарба, да вдъхва живот на мъртви доктрини и да представя действителността такава, каквато искат да я видят покровителите му, като по този начин обезличава и себе си, и хората, за които твори.

Но също така става дума и за българския народ, чиито жилави корени не могат да се унищожат от социалистически химикали; за неговата търпимост към раси и вери и пословичното му хладнокръвие към всякакви божества; за чувството му за реализъм и справедливост, за презрението му към празните приказки и съзнанието, че само той момее да си помогне; за природната му мъдрост и спасителния хумор…

И покрай отблъскващите фигури на властолюбиви функционери и литературни сановници, на фанатични партийци и пияни министри, на зловещи майори и вероломни следователи, на келнери и черноборсаджии ти ще стигнеш, читателю, и до Републиката на работниците, където като „остров на старомодната честност“ стои директорката Маня Енчева или предизвикателно кърши снага пресьорката Любка, където огнярят бай Димитър изкачва с детинско безразсъдство фабричния комин, за да оповести със сирената смъртта на другаря Сталин, а монтьорът Драго води жена си да абортира, защото не иска да създава още един нещастник на тоя свят. Ще срещнеш обзетите от мрачна решителност инженер Узунов и изпълнения с тъжно достойнство учител Пеев. Ще зърнеш милосърдната сестра Мария и далновидния търговец на мебели в Княжево Голдщайн. Докато не започнеш да се превиваш от смях като в самодеен театър на абсурда, през чиято сцена многозначително преминават неподкупни ревизори и двусмислени шапкари, хора без паспорти и хора със зелени мустаци, началници на станции за пречистване на отпадъчни води, честни крадци и крадци на истини, кухи особи с пардесюта от сив габардин и мистериозни касиери, които искат сметката за изиграното човешко доверие…

„Колко похабени теми, колко опропастени книги!“ — ще възкликне свикналият да се самоизтезава в сладострастно боричкане със словото литератор.

И ще е прав. За Георги Марков не е било важно как, а какво ще каже. Измъчвал се е от мисълта, че талантът му няма да е вечен, че няма да има кой да обърне пясъчния часовник на времето. Истините и прозренията, които са зреели в него, вече са се носели като електричество из въздуха, били са на върха на езиците. Е, шепнели са ги само — с намеци, с недомлъвки, с подмигвания, с озъртания. Стига толкова сме се упражнявали в метафори, алегории, символи. Трябва някой да изрече все пак истината. Без да цепи басма на изящната словесност. Без да приглася на райските птици. Без да приема на хайдушка вяра басните за преходен период, безкористна любов, положителни герои.

Така замислените като серия предавания по радио „Свободна Европа“ репортажи започват да се превръщат в остри публицистични статии, критически есета, исторически обзори, документални и хумористични разкази, социологически изследвания, бегли портретни скици, очерци и спомени, литературни анекдоти, миниатюри. Натежават и олекват, изместват се и се наместват, но странно: не се разпадат. И както и да ги погледнеш, откъдето и да ги подхванеш, заемат причудливи, ту строго геометрични, ту неуловими в движението си форми, които неудържимо те привличат и ти ги следиш със затаен дъх.

* * *

С подобна форма и толкова единна, въпреки всичко, книга в нашата литература няма. Но не с това ще остане тя. Мисля, че както ида я определят бъдещите изследователи: с гръмкото — „Енциклопедия на българското общество“, с даскалското — „Огледало на социалистическата действителност в България“ или с по-простичкото — „Кратка история на една партия, отминала в историята“, тя ще остане в народната памет като единственото засега свидетелство за едно време, в което живяха три поколения българи. Това свидетелство тепърва ще придобива силата на документ, чиято достоверност ще се доказва или оспорва. Много мъчителни страници има в него за всички ни и колко уши ще почервенеят от срам, колко показалци ще се размахат, колко подли сърца ще застинат в отмъстително очакване! Вече чувам скърцане на зъби зад тапицирани врати, дружно тракане на пишещи машинки, пълни с оскърбено достойнство открити писма на десетки живи до един мъртъв. Ала чувам и колективните четения по строежи и кръчми, възторжените възклицания и одобрителния кикот, цветистите хвалби, звучните възгласи: „евалла“, като да е жив още авторът, безутешното цъкане с езици, удрянето на чаши и виковете: „Ама точно така си беше!“, „Тоя е голям мъж, ще знаеш!“.

И ще знаем, че оттук насетне не друг, а народът ще решава съдбата на тази книга, че той ще дописва страниците и, защото, ако един човешки живот има край, една човешка книга — никога.

* * *

И все пак днес, когато с такава лекота произнасяме името на Георги Марков, нека не забравяме, че само една жена в България се осмели да го изпише през 1972 г. и заради това бе изключена от Писателския съюз и лишена от правото да чете лекции в Софийския университет. Да отдадем дължимото на ония четирима българи, основатели на фонд „Георги Марков“, които сами, още през 1980 г. в Цюрих, имаха дързостта да издадат и съхранят за нас „Репортажите“. И да знаем, че тази книга, която ти вече разгърна, читателю, излезе още през 1983 г. в Англия, а година по-късно — и в САЩ.

* * *

Защо да си кривим душите — всеки от нас има грехове. Трябвало е да изкупува някакви грехове навярно и покойният Георги Марков, щом с такава сила е вървял към своите „Репортажи“ и към съдбата, която те са му отредили. И ми се струва, че твърде отрано е започнал да се готви за тях. Бил е съвсем млад, когато заболява от туберкулоза и свиква да гледа истината в очите. Заживява със смъртта и както раслите без родители деца преждевременно се състаряват, така и той започва по-хищно да проумява живота и да се привързва към него. Решава да стане писател със съзнанието, че дните му са преброени и няма право да ги пилее. Лежи по санаториуми сред обречени и равни пред болестта, наблюдава крайни, неприкривани реакции на най-различни характери. Все по-амбициозно тренира сетивата си, паметта, въображението, докато не превръща писането в рефлекс, в инстинкт за самовъзпроизвеждане. И както слабите му дробове го тласкат години наред към спасителния чист въздух, така болезненото му любопитство го отвежда сред диаметрално противоположни житейски пластове. Писателското му „аз“ работи и насън и той, колкото и да се е отдавал на работата си, картите, жените, каквито и безразсъдни флиртове да е въртял с хора на висшата и подземната власт, не е преставал нито за миг хладно, пресметливо, безмилостно да смуче отровните сокове на своето време, за да го запечата в творбите си.

Затварям тази книга, читателю, и си мисля: колко наши писатели са в състояние днес с такова постоянство и страст, с документална точност и самоубийствена проницателност да възкресят цяла една епоха; да извършат подобен анализ на обществените ни структури; да разнищят толкова съдбоносни за нацията ни явления и да ги онагледят с живи човешки образи и съдби; с такова достойнство и вяра в българина да произнесат присъдата си за престъпления, които едва сега разкриваме, да жертвуват постове и облаги, да съсипят майките си и бащите си, да обрекат на лишения и страдания собствените си деца и жени?…

Колцина днес обладават подобно мъжество?

Георги Марков го носеше в себе си и плати със своя живот, но спаси душата си.

 

Георги Борисов