Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

ОСНОВНОТО СРЕДСТВО

При нас в предприятието пристигна финансов ревизор. Той беше много нисък и толкова пълен, че вероятно височината му беше равна на ширината му. Изглежда, че природата го беше лишила от врат и главата му сякаш бе залепена направо върху раменете. В замяна на неугледното и тромаво туловище, късите му дебели крака стъпваха така енергично, че създаваха усещане за атлетична подвижност. По-късно забелязах, че това впечатление всъщност идваше от лицето му, върху което се редуваха безспирни вълни от енергия. Никой от нас май не беше виждал толкова енергичен човек — с остри, напрегнати черти, бързи погледи и чести, резки гримаси. Той приличаше на много решителен, категоричен в убежденията си и безстрашен в действията си гражданин. В нашия твърде страхлив и благоразумен фабричен свят беше рядкост човек да види толкова енергично безстрашие.

„С този тип ще си имаме неприятности — каза един от моите колеги. — Гледай го, движи се като валяк!“

Ревизорът окупира стаята на главния счетоводител, изхвърляйки го без-церемонно в общата счетоводна стая. После нашите хора започнаха да му носят купища дебели папки. Те стъпваха страхопочитателно на пръсти и лицата им произвеждаха най-любезните сервилни усмивки, на които бяха способни. Но той не се задоволи само с прелистване на документите. Доста често ревизорът скачаше като пружина от стола си и се понасяше неудържимо към нечия стая било в администрацията, било в производството. Той не почукваше на вратата, а я отваряше почти с трясък и после с тона на върховен собственик на всичко и всички искаше разни обяснения. Докато тези обяснения биваха давани от някой заекващ началник, ревизорът вдигаше глава нагоре, тъй като беше значително по-нисък, и втренчваше в началника сивите си очи с израз на пълно съмнение. Струваше ми се, че той бе превърнал ниския си ръст в предимство, защото високият гражданин срещу него изглеждаше някак безпомощно увиснал във въздуха.

През последвалите седмици той си завря носа навсякъде с педантичност, която плашеше. Въпросите, които задаваше, съответствуваха на цялото му поведение. Бяха ясни, резки и заповедни. Повече от явно беше, че той си знаеше работата и никакви номера нямаше да минат пред него. Затова постепенно и ръководители, и работници започнаха да гледат на физическите особености на ревизора с други очи. Всичко онова, което в първия ден им се струваше уродлива прищявка на природата, по-късно се превърна в белег на превъзходство. Като че в очите на хората той престана да бъде дебело, напомпано с енергия джудже, а се превърна в строен и силен блюстител на обществената честност.

„Тоя ще ни оправи всичките, хич не си играе!“ — казваха работниците с известно чувство на възхищение и изненада.

Към края на едномесечния си престой в предприятието ревизорът влезе при мен. По-точно, чакаше ме в моята стая, седнал зад собственото ми бюро. Когато влязох, нямах друг избор, освен да остана прав, докато той седеше на моето място. Въздебелите му пръсти държаха тънка папка. Той се взря мълчаливо в мен, така както бе правил с другите, и сега долових силата на този поглед от долу на горе. Трябва да наближаваше шейсет години и ми приличаше на старо голямо куче, което се опитва да респектира с поглед досадна муха.

— Вие сте имали в предприятието един кон, записан като основно средство… — започна строго той, без да снема поглед от мен.

— Имахме — казах, но вече го нямаме!

— Значи, ще ви начета с един кон — моментално реагира той, — тъй като конят тук е записан като основно средство!

— Защо ще ме начитате! Той умря! — учтиво възразих. В погледа му блесна леко презрение:

— Ос-нов-но-то сред-ство не мо-же да ум-ре! — каза той, като разчленя-ваше думите горе-долу като учител, който диктува упражнение по френски.

— Е как да не може да умре, когато наистина умря! — повиших глас.

— Основните средства на предприятията не умират, другарю! — той пренебрежително не произнесе името ми. — Законът не предвижда смърт на основното средство!

Помислих си, че е луд и че никой досега не е открил, че този ревизор не е с всичкия си.

— Вие разбирате ли, че конят умря, както се умира. Разболя се и умря! Аз не знам на света да има безсмъртен кон!

Вероятно той чакаше именно този, своя момент, за да ми докаже, че моето мислене не е и не може да бъде равно на неговото, че моята бедна човешка логика е просто дрипа в сравнение със съвършенството и дълбокия смисъл на неговите железни разсъждения. И че тъкмо поради това законът го бе облякъл с доверие и правото да проверява такива малоумници като мен.

— Един кон — започна той поучително, с убийствено снизхождение — може да умре. Но едно основно средство на предприятие не може да умре. След като конят е записан тук като основно средство, той не може да умре. В този смисъл дотогава, докато конят се води като основно средство, той наистина е безсмъртен! Я си представете, че основните средства на предприятията започнат да мрат? Къде отиваме тогава?

— Аз ви казвам, че конят умря, пък вие пишете в акта каквото си искате!

— Невъзможно е да се пише, че конят е умрял! — отвърна той с леден глас.

— Защо да не е възможно? — почувствувах като че наистина се бях превърнал в муха и се блъсках в стъклото на прозореца, през който никога нямаше да изляза.

— Аз ще пиша, че конят не е намерен налице, т.е. основното средство е изчезнало от предприятието, и вие ще отговаряте! — каза той с явна наслада.

— Защо ще отговарям, когато конят умря съвсем естествено! Умря от болест, от собствена болест! Има си и смъртен акт!

— Можете да имате смъртен акт, но нямате протокол за бракуване. Основното средство, както предполагам, че ви е известно, може да бъде бракувано от съответната комисия, но не може да умре! — продължи наставнически той.

 

— Добре — казах. — Тогава ще съставим протокол за бракуване на коня. Той почти подскочи:

— Не може! Как ще бракувате нещо, което вече го няма!

— Ами ще изровим коня и ще бракуваме тленните му останки! — извиках аз и за пръв път в живота си почувствувах диво желание да хвана човека за гушата. Ама той нямаше гуша.

Ревизорът внезапно стана от моя стол и стискайки папката с дясната си ръка, прекоси стаята, отиде до прозореца и застана там с гръб към мен. Едва в този момент забелязах какви огромни, безформени и смешни панталони имаше нашият ревизор. Те бяха почти като шалвари, с широки „сорак пят“ маншети и увиснало дъно.

— Ще ви начетем и ще плащате! — каза той с погребална тържественост, като продължаваше да ме удостоява с гърба си.

— Въпреки че конят е умрял! — запитах аз.

— За мен и за закона не е умрял!

Вече нервите ме напускаха.

— Пишете каквото искате! — казах.

— Ще пиша, ама ще плащате! Много години ще плащате!

— Като трябва, ще плащам! — исках да ми се махне от главата, колкото се може по-скоро.

Но в този момент той се обърна към мен, неочаквано се усмихна широко като човек, който знае, че е време да се сложи край на играта. С напълно променен глас — на безкористен доброжелател или на стар приятел — каза:

— Е, да, ама аз не искам ВИЕ да плащате! ВИЕ сте симпатичен човек! А моята философия е, че симпатичните хора не бива да плащат! Дори когато грешат!

— Ами разбира се! Че аз не съм занесъл коня в къщи! Умря. Погребахме го! Каква ми е вината, че преди години са го записали като основно средство, вместо да го запишат като прост кон!

— Не говорете повече по този въпрос! — каза той с все същия невероятен, приятелски глас. — Вие няма да плащате не защото не сте сбъркали, а чисто и просто, защото сте ми много симпатичен!

Цялото му ухилено лице се беше разкривило от прилива на внезапни симпатии към мен. Ако в предишната му фанатична строгост и сериозност имаше нещо твърде налудничаво и самотно, прелюбезната му усмивка сякаш го превърна в досадна лепка.

— Радвам се, че съм ви симпатичен — отвърнах, като вече нямах никаква представа в каква посока вървеше нашият разговор.

— И аз се радвам, че ВИЕ ме разбирате — каза ревизорът и се изсмя Неестествено силно. — Един умрял кон за една жива нужда, нали така?

Сега той ми приличаше на стар опитен рушветчия, отвратителен от главата до петите.

„Какво ли ще ми поиска? — мислех си. — Дали да назначим някого на лентяйска работа, дали да му продадем нещо без пари, или пък нашите дърводелци да отидат да работят безплатно у дома му…“

Той тръгна към вратата, стигна до нея и когато се обърна, видях отново предишното му лице. Нищо не бе останало от прелюбезната му усмивка, сякаш тя беше злощастен плод на моето въображение. Той ме погледна с най-презрително възмущение и напиращ искрен гняв, сякаш аз бях рушветчията.

— Иска ви се, а! — извика силно той с жива омраза. — Иска ви се да ви се размине, а? И дори не ви идва наум, че в тая нещастна страна може да има поне един… един честен ревизор!

Той трясна вратата след себе си.

„Господи! — казах си. — И такива чудеса имало по света!“

Начетоха предприятието с един умрял кон.