Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 61 гласа)

ПАСПОРТНИЯТ ТЕРОР

От всички основни човешки и Граждански свободи, които всеки тоталитарен режим погазва, струва ми се, че най-болезнено е отсъствието на свободното пътуване. Липсата на свобода на словото все пак е облекчена от свободата на мълчаливото мислене, от средствата на езоповския език или от разнообразието на двойствените изрази. Липсата на свободата на свободно сдружаване е значително облекчена от тесния кръг на приятелите, които при българските условия винаги са съмишленици и които човек все пак има свободата сам да избира. Само липсата на свободно пътуване няма никакви облекчители и заместители. Единствената алтернатива е бягството, което значи раздяла с всичко завинаги.

Кога го западните млекопитаещи левичарчета угодно поставяха знак за равенство между десните диктатури в Гърция, Португалия и Испания и тоталитарния терор в комунистическия свят, те си затваряха очите пред една голяма качествена разлика. Гражданите, живеещи под десни режими, бяха загубили само част от правата си, докато гражданите, живеещи под комунистически режими, не притежават (буквално) никакви права. Докато гърците, испанците и португалците можеха да пътуват свободно по света (с малки изключения), милионите хора в Източна Европа дори не можеха да се приближат свободно до своите граници. Между тях и света стояха и стоят три или четири гранични зони, в последната от които се стреля без предупреждение срещу всичко, което се движи — човек, кон или куче. И ако човек убегне граничарското око, срещу него е острото обоняние на специално тренираните граничарски кучета, ако се спаси от тях, тогава идват минираните пътеки, идват самострелящи инсталации, жици с електрически ток и алармени сигнализации, ограда от гъста бодлива тел. Нарочно изброявам тези всеизвестни факти, за да ги поставя редом до всяко твърдение (източно или западно), че гражданите в комунистическия свят не са доживотно осъдени затворници. Аз много се съмнявам дали в цялата човешка история има друг подобен пример за хвърляне в затвор на цели народи. Много се съмнявам дали при цялата си изпълнителност и педантичност гестапо е ограждало своите жертви с такава убийствена непристъпност. И когато комунистическата пропаганда тръби, че Западът трябвало да приеме реалностите в света, аз мога само да отбележа, че границата на Изток е най-голямата реалност.

По цялата своя структура, по исторически утвърденото съдържание на известни понятия Източна Европа представлява серия от национални затвори. И нека тук дебело подчертая, че съществителното ЗАТВОР идва от глагола ЗАТВАРЯМ, което означава лишаване от правото да се излезе. Това, че затворниците могат случайно да имат добра храна или топли дрехи, че могат да слушат радио или да гледат телевизия, че дори могат да ядат със сребърни прибори — не изменя с нищо статута им на затворници. Дори ако приемем абсурда, че комунистическото общество може да построи някакъв нов рай, това ще бъде пак раят на затворници или рай в затвор, което на нормален човешки език значи, че не ще бъде никакъв рай.

Затова аз, а смятам и мнозина други като мен, гледам на свободното пътуване зад граница като на най-важна гаранция за зачитане основните човешки и граждански права. Никога в цялата човешка история не е имало достойно човешко общество, което да е забранявало свободното пътуване на своите граждани. Само робски, диктаторски, деспотични и тиранични строеве са си позволявали да посягат върху това свещено човешко право. Както ще видим по-нататък, паспортният терор в Източна Европа доведе до един от най-забележителните феномени на европейския живот в двайсети век — БЯГСТВАТА. Нека само кажа тук, че БЯГСТВАТА на милиони хора по своята епичност, по своя обхват, по своята нравствена и физическа сила в преодоляване на непристъпни граници, в трагично присаждане от родна в чужда земя, в принудително и най-болезнено скъсване с близки, приятели, език, професия, призвание, свидни места и още по-свидни отношения е може би най-голямата епопея на нашия век.

Но нека още веднъж повторя една от любимите ми мисли, изказани от Монтен, а именно, че той нямал никакво намерение да пътува до Индия, но ако научел, че достъпът му до Индия е забранен, от това животът му щял да стане непоносимо тежък.

Ето ви обяснението на небивалото, повсеместно, огромно и лудо желание на българските граждани да пътуват в чужбина. На всеки наблюдателен чужденец, посетил България, веднага е направило впечатление това остро желание на обикновения българин да излезе зад граница. Както видяхме в нашия пример с дърводелеца Пенчо Данчев, за подобно пътуване се мечтае от дълго време, често пъти то се превръща в главна цел на живота, често пъти всички действия и цялото гражданско поведение се направляват от идеята за осъществяване на това фантастично пътуване. Още по-често се правят огромни жертви, правят се скъпоструващи компромиси, само и само човек да види себе си отвъд трикольорната бариера на българската граница. При това всеки има достатъчното съзнание да смята, че отвъд бариерата не непременно чака раят, че самото пътуване вероятно не ще бъде по мед и масло, че дълговете, направени по него, ще трябва да се изплащат може би цял живот, че дори хубави или красиви спомени за интересен свят и интересни хора ще се превърнат в мъчително припомняне на собствената затворническа участ. Инстинктът да се излезе навън отхвърля всички подобни съображения. Тъкмо защото българският гражданин вижда в пътуването някакъв вид самоутвърждаване, някакво най-необходимо зачитане на човешката му природа. Години наред обичах често да се разхождам на гара София. Приятели даже ме поднасяха, че не съм могъл да дишам без гарата. Обикновено се мотаех по перона, когато пристигаше влакът от Белград, което ставаше привечер. Беше ми много интересно да наблюдавам тълпата посрещачи, втурването към вагоните, разкъсването на милиционерския кордон, лудото озъртане от прозорец на прозорец, откъдето махаха ръце и идеха викове, и накрая този момент на просияване, когато познати очи се срещнеха, тоя възклик на спонтанен човешки триумф, този тържествен отговор на много мъки, съмнения, очаквания, вълнения.

И там веднъж чух чистите, наивни и невинни думи на едно дете, което питаше:

„Мамо, защо да не можем да се качим на влака и да пътуваме, да пътуваме, докато минем по всички релси в света!“

Там, на старата софийска гара, гледах най-тъжните заминавания и най-горчивите пристигания. Виждах роднини, дошли на гости от чужбина, които се втурваха да прегърнат своите български посрещачи, но последните тактично охлаждаха топлотата на прегръдката, гледайки през рамо наблизо застаналата кука, която безочливо броеше. Друг път млад, неугледен мъж се качваше на влака, когато две жени писнаха полусподавено и се опитаха да го прегърнат, но мъжът побягна към вагона си, като неразумно се озърташе, защото цялата гара разбра, че човекът няма да се върне повече. Неотдавна един англичанин ми показа малък филм, който той снел от прозореца на влака, когато се връщал от Истанбул и спрял на софийската гара. Искам да изпратя този филм на Политбюро, за да си го гледат. Близо дузина възрастни жени, застанали като войници край бавно отминаващия влак, български майки, баби и лели с мълчаливи, сковани от страшна скръб лица, със сълзи по бузите, по устните, с широко отворени очи, които безнадеждно изпращаха някого във влака, някого, когото те смятаха вече за мъртвец. Като че горчилката, мъката и безутешността на цяла България бяха застанали на перона. Никакъв комунизъм, никакво бъдещо щастие или проклятие, никакви въздушни кули и стъклени замъци на инфантилни идеолози или маниаци за власт не могат да оправдаят това изтезаване на милиони обикновени, честни и чисти хора.

Веднъж се помъчих да утешавам една майка, която двайсет години се опитваше да види сина си и така и не успя. А тя ми каза:

„По света има много мъка, синко, и на запад, и на изток, и на север, и на юг, и горе към небето, и долу под земята, но нашата МЪКА е събрала всички земни мъки и ги е умножила по милион!“

Затова, когато говорим за пътуване на източноевропейските граждани в чужбина, ние не можем по никакъв начин да го сравняваме с пътуването на нормалните граждани на коя да е нормална страна. Разбира се, тук не говоря за шепа привилегировани, нито за друга шепа използвачи или измекяри, нито за лъжливите отчети на Министерството на вътрешните работи, които включват в пътуванията за чужбина и всяко излизане и влизане на служебен куриер.

Но защо масата българи желаят да пътуват? Защо такова желание не е изразявано дори в една хилядна степен преди 30, 50 или 80 години? Защо тъкмо сега, под комунистическия режим, наистина всеки иска да пътува в чужбина? Аз лично не познавам човек, който да не е искал или да не се е опитвал. Откъде се роди това явление? Кой го създаде? Опитвали ли са се да обяснят причините уважаемите български социолози, защото едва ли някой разумен човек може да приеме партийното обяснение, че българските граждани искали да пътуват поради (цитирам) НАРАСНАЛОТО ИМ БЛАГОСЪСТОЯНИЕ. Каква е силата, която тласка тия милиони граждани към границите? И забележете — границите с не-комунистическия свят! Нека още веднъж припомним външните, обективните причини за пътуване, които хората било поставят във въпросниците на милицията, било споделят помежду си. На първо място са ония, които имат близки и роднини в чужбина и искат да ги видят. Особено тези близки и роднини, които по политически причини не могат да отиват в България. На второ място са тези, които желаят да излязат по света да се разходят и да си купят нещо, което го няма на българския пазар. На трето място са тези, които просто обичат да пътуват и искат да видят как живеят чуждите народи и какви са чуждите красоти. След това идват тия, които искат да пътуват от суета, просто за да се хвалят, че са били някъде. И може би най-накрая идват ония, които биха желали да потърсят късмета си в друга страна. Ето че всички тия официални или интимни причини не могат въобще да обяснят масовата психоза на българите спрямо пътуванията в чужбина. Тези причини са твърде обикновени, за да могат да раздухат невижданата страст към чуждите страни. И истинското обяснение, вярното обяснение е пак при „другаря“ Монтен. Мечтите, стремежите, бляновете, амбициите на българските граждани да пътуват не са нищо друго освен ясен израз на протест срещу наложеното им безправие, срещу потисничеството, срещу паспортния терор. Лишаването на тези граждани от най-елементарното човешко право да пътуват всъщност се оказа успешна провокация, която доведе до точно обратни резултати. Ако българските комунистически власти са си въобразявали, че чрез паспортния терор ще привържат своите граждани към себе си, те дълбоко и непростимо се заблуждават. Според мен най-големият враг на режима, може би най-големият враг на комунизма е измислил паспортния терор, защото това е най-изпитаната рецепта за саморазпадането на всяка насилническа система.

Но нека сега се спра на другия въпрос. ПО КАКВИ ПРИЧИНИ НА БЪЛГАРСКИТЕ ГРАЖДАНИ НЕ СЕ РАЗРЕШАВА ДА ПЪТУВАТ СВОБОДНО? За огромното мнозинство от западните жители такава забрана изглежда дълбоко нелогична. Още повече когато тя идва от режим, който претендира да е солиден и да има масова подкрепа. Западните граждани знаят, че в техните страни паспортни ограничения се налагат само на престъпниците или на онези, уличени в извършването на тежки престъпления. И затова те не могат да си обяснят как една власт, която твърди, че освен народна е и демократична — третира собствените си граждани като престъпници. Искам да попитам Тодор Живков дали той смята, че има нещо по-унизително за кой и да е народ от това той да бъде третиран от своите власти като сбирщина престъпници. Колко пари струват сърпът и чукът върху партийния байрак, когато чрез тях се прерязва и смачква достойнството и човешкото самочувствие на един народ? Официалните обяснения, които мънкащи български дипломати дават в чужбина, когато бъдат притиснати до стената, са, че ограниченията били необходими с цел да се икономисва валута. Меко казано, това е напълно невярно. Не са малко ония български граждани, които представят официално заверени декларации за издръжка в чужбина и които драговолно се отказват от полагаемите им се десетина американски долара. Въпреки това те не могат да пътуват. Другото, по-действително обяснение, е, че при напълно свободни и отворени граници значителна част от населението щяло да забегне в чужбина. Най-голяма опасност съществувала от евентуалното бягство на техническа и научна интелигенция. Самият председател на Държавния съвет преди години е казвал лично пред мен, че той бил за свободно пътуване, но не и на научно-техническата интелигенция. Помня много добре, когато той приведе за пример, че на двама български специалисти, намиращи се командировка в Италия, са били предложени големи суми, за да не се върнат.

„Не защото на тях им трябват — каза Живков. — А защото на нас ни трябват.“

Друг път като пример е била посочвана Източна Германия и изтичането на нейната интелигенция преди издигането на берлинската стена. Примерът с Източна Германия по никакъв начин не може да бъде валиден за България. Той може да бъде оборен с относително по-свободното пътуване на унгарски граждани; където не се стига до бягство на научно-технически елит. Освен това източногерманците не отиват в чужда държава, а в държава, където се говори същият език, която има същата култура и където научно-техническият речник е един и същ. Собствената статистика на Министерството на вътрешните работи в София също не показва подчертана тенденция за бягство на този вид нужни граждани. Добрите специалисти в България са в голямата си част улегнали хора с установено семейно и материално положение, с установени житейски навици, с планирана до голяма степен бъдеща работа, които не биха предприели риска да сменят език, култура, технология и много още други неща. Така че подозрението, че те щели да бягат масово, е нелепа измислица. Към всичко това прибавете и въпроса за западната необходимост от български специалисти. Не искам никак да подценявам качествата на някои от тях, но трябва да подчертая, че по чисто технологически причини за мнозина от тях ще бъде трудно да заемат равностойно място в техническата йерархия на друга страна, поне за известно не късо време. Бягството на специалистите е просто един от най-нескопосаните претексти за паспортния терор.

* * *

В миналия репортаж разгледах несъстоятелността на две от официалните обяснения в защита на паспортния терор в България. Това бяха валутните съображения, които са най-учтивата форма на българските власти да отказват на своите граждани правото да пътуват в чужбина. И на второ място, опасността от бягство на необходими за стопанството научно-технически специалисти. Ние видяхме, че тези две оправдания са лишени от всякакво основание и че те не са нищо повече от голословен претекст за обезправяне на хората. Третото обяснение, формулирано най-често неофициално по разни идеологически събрания и заседания и възприето доста твърдо от идеологическото управление при Комитета за държавна сигурност, е ВРЕДНОТО идеологическо въздействие на буржоазно-капиталистическия свят върху гостуващите строители на социализма. С други думи, това е въпросът за ИДЕОЛОГИЧЕСКАТА ДИВЕРСИЯ, която Западът (според съветско-българските партийни идеолози) съвсем организирано и целенасочено провеждал срещу всеки източноевропейски гражданин. На мен никога не ми е било ясно точно какво значи това, но според дадените обяснения нещата се свеждали до измамния неонов блясък на капитализма, който налагал неволни сравнения със социалистическия полумрак и предизвиквал опасни сравнения в идеологически невинната душа на съответната източноевропейска жертва. Нека тук за миг се отклоня, за да кажа съвсем категорично, че никоя друга власт в българската история не се е отнасяла по по-обиден начин към българския народ, отколкото комунистическата власт. Първо, отказвайки човешкото право за свободно движение, тази власт се отнася към българските граждани точно като към престъпници, и второ, отказвайки им правото сами да четат, слушат, виждат и преценяват събитията и света, тя се отнася към тях като към малоумни. Мога да кажа и да докажа, че стотици най-обикновени български граждани, които познавам, са многократно по-интелигентни, по-умни, по-мъдри от ония, които са се самоназначили за техни духовни попечители. Забележете друга твърде многозначителна черта в чисто нравствено отношение. Абсолютно всички обяснения, които хората на режима дават за бягства на български граждани или за, намерения за бягства, почиват върху твърдението, че ЗАПАДЪТ КУПИЛ или ПОДКУПИЛ съответните хора с определени материални ценности. На тези партийни властници не им минава през ума, че съществуват много български граждани, които по никакъв начин не можеш да подкупиш и които на никаква цена не продават себе си.

Това обяснение за покупко-продажба произтича от собствения изключително нисък морал на управляващата върхушка, която смее да приписва този морал на цял народ. С други думи, ако някой в България се купува и продава, това са именно партийните властници, които (поне аз смятам така), ако някой наистина на Запад искаше да ги купи, биха се продали на добра цена. Тъкмо тяхната собствена продажност ги кара да смятат, че всички се продават. В последните седем години съдбата ме срещна и запозна с голям брой български емигранти из разни краища на света. Но аз не знам един-единствен случай, когато някой от тях е бил подкупен от Запада, за да остави родината си.

Ето че въпросът за идеологическата диверсия като купуване на хора си остава нескопосана и блудкава измислица на хора със съмнителен морал.

Другата страна на „идеологическата диверсия“ — натрапващото се сравнение между двата свята, между двете системи, наистина има своето решително значение. Но нека дебело подчертая нещо, с което всеки здравомислещ човек ще се съгласи: вярно е, че срещата на източноевропейски гражданин с живота в свободния свят предизвиква множество силни въпроси към тоталитарната действителност, множество съмнения и силно разяждащо чувство. НО ПРИЧИНАТА ЗА ТОВА НЕ СА ТОЛКОВА КАЧЕСТВАТА НА ЗАПАДА, КОЛКОТО ПОРОЦИТЕ НА ИЗТОКА.

Що се отнася до чисто идеологическата страна на пагубното западно влияние върху пътуващите източноевропейци, което се изразявало в отдалечаването им от комунистическото верую и приближаване към буржоазно-капиталистическия дявол, мисля, че такъв проблем въобще не съществува. Поне що се отнася до България. Защото аз не познавам нито един български партиен член, включително членове на ЦК на партията и Политбюро, които сериозно да вярват в комунистическия идеал. Онова, в което почти всички от тях вярват, е да преживеят собствения си живот някак по-приятно и по-добре. Въпросът с построяване на комунистическо общество под каквато и да е форма не съществува нито на практика, нито на теория, където и да е в Източна Европа. Така че, чисто идеологически погледнато, комунистическия кристал, който би могъл да бъде разяден от буржоазно-капиталистическото влияние — въобще го няма.

Тогава може би някой ще се опита да припомни чисто нравствената страна на идеологическото влияние на Запада като корумпиране на комунистическия морал, на добродетелите на комунистическия човек. Може би някой ще каже, че западните бакали и търговци развращават с дребнобуржоазната си нравственост чистото обществено съзнание на госта от комунистическия свят. Нека ми бъде спестено усилието да привеждам примери, които всеки български гражданин знае по-добре от мен. Мога само да кажа, че не зная друго общество с по-определен дребнобуржоазен облик от това на управляващата комунистическа партия. Погледнете целия манталитет на който и да е преуспяващ човек на властта в България, било писател, майор от Държавна сигурност, завеждащ отдел във външната търговия, армейски генерал, партиен работник, директор в производството, човек на някакво изкуство, ръководител в текезесе, дипломат, спортист… и вие ще видите, че под дрипавия лозунг за партийност действува един много ясен, много конкретен, силен и инстинктивен дребнособственически морал. Въпросът за материалното удобство и дребното удоволствие твърде често поглъща цялата духовна енергия на тия „строители на новото общество“. Затова наистина западният морал няма какво да разваля. Непоправимо развалени неща не могат да бъдат развалени повече, отколкото са. Даже ми се струва, че опасността е точно обратната — че манталитетът на комунистическата дребна буржоазия от Източна Европа може да повлияе сковаващо на някои положителни процеси в свободния свят.

А пък да не говорим за чисто нравствения човешки образ. Човешките престъпления, подлости, предателства, доносничества, тирания, лицемерие, раболепие, безотговорност, егоизъм, злоба и омраза, които са неизбежният ореол на образа на комуниста — нямат равни западни еквиваленти. Колко пъти западното обществено мнение настръхва пред една или друга безнравствена проява на властвуващия източноевропейски комунизъм. В самите български вестници човек може да прочете многократни констатации за липсата на каквито и да е идеали у младежта, за нравствена поквара. И тук пак трябва да повторя, причината за всичко това не е в идеологическата диверсия, която идва от Запад, а в идеологическата диверсия, която идва отвътре, от върха на самата партия.

След всичко казано дотук явно е, че тези обяснения за отказване на човешкото право да се пътува извън България не са никакви обяснения.

Но има още други обяснения, които аз лично съм чул и които са много по-близо до истината. Първото от тях принадлежи на бившия пръв заместник-министър на вътрешните работи и председател на паспортната комисия Мирчо Спасов. В разговор, който имах с него към края на октомври 1963 година в приемната на ъгъла на улиците „6-и септември“ и „Гурко“, той ми каза горе-долу следното:

— Голямата част от гражданите, които искат да пътуват на Запад, имат роднини там, които са било невъзвращенци, било изтъкнати врагове. За нас всички те са противници на нашата страна и на нашата власт. На повечето от тях всичко им е наред с изключение на едно — че те не могат да видят своите близки и роднини. И с годините това се превръща в голям психологически факт, в истинско страдание. Така че, като не пускаме техните близки да ги видят, ние справедливо ги наказваме, ние им нанасяме удари, караме ги да страдат и да се съобразяват с нас. Това е част от революцията, от класовата борба за разгромяване на врага. Близките на емигрантите, които са в наши ръце, са голям коз за нашата власт!

— Добре — казах му аз, — но като наказвате емигрантите, вие същевременно наказвате и техните близки тук, които изпитват същите чувства. А голяма част от тези хора тук не са никакви врагове, а граждани, които честно и съвестно работят за тази държава. Не смятате ли, че има опасност така да огорчите тия хора, че те наистина да преминат в другия лагер?

— Те трябва да разберат, че е необходимо в интерес на нашата борба да пожертвуват някои сантиментални чувства — отвърна генерал Спасов.

Доколкото желанието на генерала за потушаването на роднински или приятелски сантиментални чувства е реално, това българските граждани най-до-бре знаят. Мирчо Спасов си отиде, а хората продължават с всички възможни и невъзможни средства да атакуват паспортните отдели в България, за да могат да се видят със своите братя, сестри, синове, дъщери, близки роднини. За разумните хора в МВР е станало съвсем ясно, че кръвта не се е превърнала на вода по предписание на партията. Но съществуването на емигрантите беше и е все още силен повод на българската власт да упражнява паспортния терор. Тъкмо във връзка с емигрантите се стигна до най-големи злоупотреби, изнудвания и издевателства от страна на властите. Тук проличава истинският зловещ, антихуманен и варварски лик на комунизма, който не се свени да посяга на свещени човешки чувства, да експлоатира майчина любов и братски чувства за свои долни цели. Граница, която само най-развратни и разкапани режими в историята са дръзвали да прескочат, отдавна е задмината от режимите в Източна Европа. Върху роднините в България се упражнява огромен натиск да окажат влияние върху близките си в чужбина било за да правят специални услуги на българската власт, било за да удовлетворят със скъпи подаръци алчността на пътуващи партийни величия. Отворете куфарите на всеки българин, който се връща от посещение при роднини (колкото и рядко да става това), и вие ще видите купища подаръци, предназначени за хората, които са му дали паспорта. При мой близък в Италия са явил висш служител от Държавна сигурност, на работа във външното министерство, който направо му казал, че срещу известна сума ще уреди да пуснат жена му. Сумата била платена, след което другарят полковник се върнал в София с подновена кола, представил се на съпругата на емигранта и понеже тя му харесала, се опитал да има интимни отношения с нея. За да покаже, че е почтен в сделката, той й издействувал за един ден паспорт, който на другия ден й бил отнет… по решение на друг началник. Българските консули в чужбина, експлоатирайки роднинските чувства и обещавайки паспорти за роднините в България, превръщат някои емигранти в свои доносчици, които ги информират за положението и личния живот на българите в чужбина. Аз не знам дали сигурността на комунистическия режим изобщо печели нещо от всичко това; но съм напълно сигурен, че „емигрантският коз“ се оказва златен коз за лично облагодетелствуване на всевъзможни външни и вътрешни партийни използвачи. Както всички пътували български граждани знаят, преди да заминат и когато се върнат, специален служител на Държавна сигурност ги разпитва именно за емигрантите.

Като се знае, че българите, живеещи по различни причини в чужбина, не заплашват с нищо съществено режима в България, че огромното мнозинство от тях са отдадени на усилен труд и грижи по насъщния, че са пуснали здрави корени в нова земя и при нови обстоятелства, става ясно, че емигрантската опасност е абсолютна измислица и друг повод за тероризиране на хората. Човек трябва да е или душевно болен, или нахален изнудвач, за да продължава да плаши българската действителност с призрака на емиграцията. За съжаление действията на представителите на българския режим винаги представляват някаква измислена обществена необходимост, зад която стоят плитки частни интереси.

И така стигаме до следващото и може би най-правдоподобно обяснение на паспортния терор. Веднъж мой познат, голям шеф в Държавна сигурност, се ядоса много на стихотворението на млад български поет, което според него било антипартийно.

„За това стихотворение — каза той — не можем да го пратим в затвора, не можем дори силно да го разкритикуваме във вестниците, защото ще направим герой от него, но аз му казах, че той ще ми падне в ръцете. Казах му, че когато иска да пътува за чужбина, ще получи паспорт на куково лято.“

На много български граждани е била напомняно, че ако не сторят това, което се иска от тях (и за което по закон не могат да ги наказват), то те ще си платят за греховете, когато поискат паспорт. И ето го най-точния отговор на въпроса за причините на паспортния терор: той е нужен на властите като един твърде ефектен камшик, който причинява понякога по-силни душевни болки от най-силните физически инквизиции на сталинизма. Аз смятам, че паспортният терор е просто усъвършенствуваното продължение на физическия терор от сталинисткия ад. Каква злодейска еволюция на средствата за изтезаване на хората. Ако един обикновен български гражданин не е харесван, не върви по гайдата на партията, но не е сторил нищо, за да бъде изпратен в затвора или административно наказан, неговото наказание е лишаването му от правото да пътува в чужбина. Това е мястото, където му превиват врата, смачкват неговата независимост, карат го да коленичи, става жертва на силното си човешко чувство, че иска да види брата си или сестра си в чужбина.

Прибавете към това организирано издевателство и частните интереси на паспортните герои, на онези, които са силно облагодетелствувани от съществуващото безправие и които не желаят за нищо на света да се разделят с паразитната си власт и с печалбите, които извличат под най-различна форма. Какво ще им замени удоволствието, което изпитват от съзнанието, че владеят вашия живот, че могат да ви въртят, както си искат, да командуват едва ли не цялото ви съществуване само защото обичате човека, когото не сте видели от толкова години. Как иначе един мустакат бабанко ще намери оправдание на живота и пагоните си, ако не възпре една стара майка да отиде да види сина си, дъщеря си или внучетата си.

Искам много ясно да кажа, че за мен паспортните терористи са напълно еднакво отговорни, напълно тъждествени на физическите инквизитори и убийци от зловещата епоха на сините шапки.

И накрая последното обяснение, което е съвсем кратко. Слушайки разказа ми за паспортни шмекерии и мошеничества, един бивш български министър само въздъхна и каза:

„Така е в Съветския съюз, така е и у нас! Какво искаш?“