Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

НЕ СЕ ЖИВЕЕ С КВАДРАТНИ ХОРА

Пътувам с влака от Виена за Мюнхен. Вагоните са почти празни. В купето срещу мен е седнала млада, доста хубава жена с кръгло лице и румени селски бузи. Не ми прилича на австрийка и изобщо на западнячка. А облеклото й ме обърква в опитите ми да отгатна какво представлява тя. Всичко върху нея е доста скъпо, но е поставено с небрежността на жена, която не е стояла дълго пред огледалото. Струва ми се, че има не повече от 25 години и носи плътен венчален пръстен.

Времето е много лошо. Вали безспир и картината отвън е съвсем неприветлива. Но моята спътница е отправила големите си тъмни очи в пространството зад прозореца, като че там някъде се намира всичко важно за нея. Познавам този поглед на човек, който дири някаква опора в пространството, който се опитва да проумее посоката, в която върви, и който е толкова объркан, че няма реална представа за нищо. Явно моята спътница преживява някаква драма. И явно тя пътува именно поради тази драма. Мисля си, че това вероятно ще е някаква любовна история, измяна, разкрита от съпруга, и тя сега отива да търси човека, който всъщност не се интересува от нея.

На няколко пъти тя се обръща към мене, поглежда ме, прави опит да се усмихне, но нещо не върви с усмивките. Струва ми се, че й се говори, но няма куража да излее онова, което е в нея, пред един съвсем непознат човек. Една книга на български премахва неудобството и става добър повод за разговор. Дори имам чувството, че това, че съм българин, някак я кара да се отпусне. С тих, много приятен глас тя ми казва, че е от Белград, че е чиста сръбкиня. Ние говорим няколко минути за белградската чаршия, когато аз съвсем естествено я питам:

— А къде отивате сега?

Тя трепва, отново забива поглед през прозореца и след пауза ми казва:

— Па не знам, господине!

И после ми разказва цялата си история. Преди пет години тя срещнала заможен австрийски инженер и се омъжила за него. Франци бил много богат, идвал в Белград с мерцедес, носел хубави подаръци и тя се влюбила в него. След сватбата се преместили да живеят във Виена, където той имал апартамент с прислужница и освен това имали вила край града. Но оттук започнали нещастията на младата сръбкиня. Франци бил много възпитан и почтен човек, но същевременно мрачен и необщителен. При него всичко било подредено като при компютър. Той ставал в определена минута и секунда, закусвал в точно определено време, отивал на работа абсолютно точно, връщал се пак със същата точност и всичко при него било запланувано и изчислено отнапред. Даже и съпружеските си задължения изпълнявал по разписание.

— Всеки петък ще дойде, ще донесе една и съща бутилка вино и това значи, че ще сме заедно! — продължава моята спътница.

Той не разрешава на жена си да има никакви приятели и приятелки, кани само определени гости по строго определени поводи, мрази музиката и извън работата му нищо не го интересува.

— Като ме види, че се смея — казва тя, — пита ме — защо се смееш? Като му кажа, че искам да танцувам, пита ме — защо искаш да танцуваш? Седи там, сериозен като камък, и като му казвам, че не съм щастлива, ме гледа със студени очи и не може да разбере какво му говоря. Нали всичко си имаме, всичко ни е наред… Дума не можеш да продумаш с него. Някой път сядам да му обяснявам, че нито вилата, нито колите, нито редът в живота правят човек щастлив…, а той те гледа и го виждаш, че нищо не разбира… Иначе умен, интелигентен, а нищо не разбира… и седя като у затвор… Ако речеш да се разпееш, веднага идва и те пита: „Защо пееш?“… Ако речеш да се разплачеш — „защо плачеш?“…

Родило им се дете, момче, и тя се надявала, че детето някак ще разчупи рамките на железния инженерски ред в живота, че ще настъпи поне за малко някакъв човешки хаос. Нищо. Всичко било математически предвидено. И бавачката, и детското образование, и цялото бъдеще на детето.

— Знаеш ли, господине, кой е най-лошият човек на света? — пита ме внезапно тя и си отговаря: — Човек, с който не можеш да се скараш! Ти можеш да викнеш, да крещиш, да удариш вратите, а той стои като айсберг и ти иде главата да си откъснеш!

И тази сутрин чашата преляла. Тя се опитала да прегърне четиригодишното си момченце, а то я погледнало със студените сериозни очи на баща си и казало:

— Защо ме прегръщаш?

— Исти отец, господине! — казва с мъка моята спътница.

И това било краят. Тя разбрала, че не може да продължи тоя живот, който й отнел цялата жизненост. Грабнала някакви вещи и побягнала с намерение никога да не се върне и да не види нито мъжа си, нито сина си. Момчето било единствената й надежда, но явно то се превръщало в копие на баща си.

Жената срещу мен завършва тъжния си разказ с думи, които веднага записвам:

— Господине, не може да се живи с човеком, кой е као квадрат!

И си помислям, че все пак от двама ни тя е по-щастливата, защото може би е по-леко да се живее с човек, който е като квадрат, отколкото с режим, който е като квадрат.