Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 70 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Георги Марков

ЗАДОЧНИ РЕПОРТАЖИ ЗА БЪЛГАРИЯ

 

Издателство ПРОФИЗДАТ

София, 1990

История

  1. — Добавяне

ВСЕКИ ПОДОЗИРА ВСЕКИГО

Ето че не мога да си спомня един ден от живота ми в България, в който да не съм бил атакуван било отвън, било отвътре от тази мъчителна всеобща болест — подозрението. Не познавам човек, който да не ме е угощавал с обилни порции свое подозрение, и не са малко онези, на които аз съм сервирал мои подозрения. Дали те бяха основателни или не, това в края на краищата нямаше никакво значение. С течение на годините ние достигнахме онова състояние, което в медицината наричат параноя. И както алкохолиците изпитват болезнена страст към питието на Бакхуса, така и ние изпитвахме страст да подозираме, налудна необходимост да се плашим и да плашим. Колко често виждам очи, които гледат, без да вярват, които са пълни с подозрение, безпокойство и отразяват най-различни степени на страха. Колко пъти съм виждал върху лицата отсреща този мътно въпросителен израз: „Абе кой те знае ти кой си!“ Въпрос, отправян от всеки почти спрямо всеки. И дори когато изразът е липсвал, човек знае, че подозрението си стои там, неизбежно, неотстранимо. Не познавам човек в България, дори най-благородни и честни хора, срещу които да не е хвърляно подозрение, че те не са това, за което се представят, че зад тях стои нечиста цел.

Цялото това взаимно и всеобщо подозрение, което не е загубило силата си до ден днешен, е изключителен патент на режим. Всеки, който познава нашата страна отпреди тридесет години, всеки, който има някаква елементарна представа от традициите и нравите на нашия народ, би се стъписал пред този деветосептемврийски феномен на страха. Защото именно черните облаци на терора и страха доведоха до превръщането на подозрението в инстинкт за самосъхранение. Терорът и страхът родиха и развиха това болестно състояние на духа — подозрението. По принцип то беше цел и резултат от партийната идеология и политика, на противопоставянето на човек на човека, на правилото всеки да бъде враг всекиму, което улеснява извънредно много диктатурата.

В основата на всичко това лежи криминалното отношение на властта към народа. Режимът у нас не само не вярва на народа, но го и смята за потенциален враг. Затова този режим създаде един огромен институт, чиято задача е да подхранва, отглежда и материализира подозрението. Вероятно 99 на сто от всички подозрения у нас пряко или косвено са свързани с Държавна сигурност. Дори върху дълбоко лични и частни преживявания, като любовни истории или семейни драми, човек долавя подозрения, свързани с този чудовищен институт. Принципът на доверието, върху който се изгражда всяка нормална човешка организация, у нас е заменен с принципа на подозрението. За по-голямо благозвучие в официалния речник се използува думата БДИТЕЛНОСТ. Оправдано или неоправдано, режимът подозира всеки български гражданин в съзнателен или несъзнателен опит да го разстрои. В отговор всеки български гражданин подозира режима в постоянен натиск да му отнеме нещо, да го ограничи и напълно покори. И тъй като режимът не е фикция, а се представлява от хора, то подозрението е между едни хора и други хора. Понеже не е много лесно да се разбере кой е по-тясно свързан с режима (а това непрестанно се променя) и понеже освен явните му представители съществуват и много тайни — подозрението върви във всички посоки.

Но ако главното подозрение у нас е между хората на властта и обикновените граждани, то не по-слабо е подозрението между самите представители на режима. Струва ми се, че там се води непрестанна война на нерви, в която всеки амбициозен кариерист се старае да увлече колкото може повече привърженици. Така подозрението непрестанно се подхранва от нестихващата борба за власт вътре в самата партия, от неукротимата взаимна ненавист и инстинктивен страх от всевъзможни врагове.

По време на всичките ми срещи и разговори с нашите по-първи ръководители винаги долавях това чувство на постоянен страх и подозрение, сякаш тия хора веднъж завинаги бяха отровени от липсата на нормално човешко доверие. Не познавам нито един представител на властта у нас, малък или голям, който по някакъв начин да не е изразил подозрението, че някой се опитва да му вземе мястото или да го провали. Това са хора, които живеят с очакването всеки момент отнякъде, изневиделица да дойде ритникът, който да ги изхвърли от заеманото място. За тяхно оправдание може да се каже, че действителността пребогато потвърждаваше техните подозрения. Колко пъти мои разговори с тях са се свеждали до един въпрос — да разберат направо или със заобикалки дали някой отнякъде не им готви неприятна изненада. Имах чувството, че дори хора с гарантирано положение прекарваха огромна част от времето си, за да гадаят откъде ще дойде ударът. Само по линия на подозрението вие може да си обясните десетки, а може би стотици размествания, премествания и разни служебни кадрили из цялата йерархия, които нямат никакво друго логично обяснение. Параноята е най-типичната болест на нашите висши ръководители. А може би тя е тяхна необходимост, защото предизвиква раздвижване в иначе застоялия им живот. Ала, както вече казах, бедата е, че у нас не само се живее с подозрение, но и се действува по подозрение. А последното твърде често е заблуждаващо и невярно. Ние можем да простим параноята на описания от Стендал дук на Парма, който се завира всяка вечер под кревата си, за да търси врагове, но не можем въобще да приемем параноя, която води до безогледни действия срещу невинни хора. Сигурен съм, че ако един ден може да се установи броят на хората, пострадали от неоснователни подозрения у нас, той ще надвишава многократно броя на ония, които човек би имал право да подозира.

Разказвали са ми една забележителна история, станала на най-високо равнище в Комитета за държавна сигурност. Доколкото си спомням, това е било някъде около началото на шестдесетте години. В Държавна сигурност постъпил на работа синът на много виден и авторитетен партиец, чието име не ми бе казано. Младият лейтенант разузнавач бил с големи амбиции и завидна интелигентност.

„Но у него имаше нещо дръзко и цинично спрямо живота“ — отбеляза човекът, който ми разказа историята и при когото младият човек бе започнал своята кариера.

Не знам каква точно е била функцията на лейтенанта, но сигурно е било нещо във връзка с наблюдаване живота на членове на Политбюро и по-важни министри. След известно време от него постъпил т.нар. „сигнал“, че членът на Политбюро, другарят Хикс, на няколко пъти се уединявал с генерал ИГРЕК. (Съжалявам, че не мога да си послужа с истинските имена, защото никога не ми бяха казани.) Благодарение на този леко обезпокоителен сигнал лейтенантът получил нареждане да се съсредоточи върху живота и дейността на другаря ХИКС, който, доколкото можех да гадая, бил вторият или третият човек в страната. По-нататък лейтенантът докладвал за усилени срещи на другаря ХИКС с няколко видни членове на Централния комитет и генерали. Създало се известно алармиращо положение. По принцип подобни срещи били нещо в реда на нещата, но подозрението, хвърлено от лейтенанта върху участвуващите в тях хора, им придало по-друг вид. И месец или два по-късно изведнъж лейтенантът представил серия от магнетофонни записи, направени при най-различни срещи чрез тайни микрофони. Едната от тези срещи била на Витоша и се чувало свистене на вятър. И за изумление на неговия ръководител и впоследствие на ръководството на Държавна сигурност от думите, записани на лентата, ставало ясно, че другарят ХИКС готви военен преврат с участието на около 40 или повече други видни партийни и военни ръководители. Незабавно случаят бил докладван най-горе, което вероятно означавало Москва. Нареждането било за най-строга проверка на материала. Проверката установила, че всички срещи били автентични и че всички записани гласове били също автентични, тоест те наистина принадлежали на хората, които се били срещали.

„Ние бяхме поразени — разказваше моят познат. — Това щеше да бъде най-голямата и най-страшна конспирация, която някога е била разкрита в Източна Европа. В нея участвуваха най-доверени хора.“

В Държавна сигурност било обявено извънредно положение и била дадена заповед за извършване на арести през следващата нощ. Били хвърлени всички сили за предстоящото ликвидиране на тази огромна конспирация. Ала в навечерието на арестите някакъв стар и опитен разузнавач поискал магнетофонните записи за електронно изследване. Нещо го усъмнило. Няколко часа по-късно той спешно докладвал, че лентите представлявали фантастичен фалшификат, че отделни думи и изрази на разговарящите били монтирани с невероятно умение да образуват диалог. Притиснат здраво до стената, младият лейтенант признал, че всичко било негов монтаж, че срещите били действителни, но разговорите напълно фиктивни. Когато го запитали защо е направил всичко това, той отвърнал безочливо:

„Ами исках да видя каква каша ще стане!“

Разбира се, той бил изхвърлен от Държавна сигурност и наказан. Не зная колко е вярна тази история, но на мен ми бе разказана като нещо напълно сигурно. И за всеки, който познава нещата у нас, тя звучи доста правдоподобно тъкмо поради силно развития инстинкт на подозрението. Инстинкт, който има нуждата да бъде постоянно подхранван. Дори предполагам, че тъкмо атмосферата на подозрение е тласнала младия лейтенант към този опит да реализира подозренията или да удовлетвори необходимостта от врагове. Нещо повече, ако фаталната грешка с арестите е била направена, аз се съмнявам дали развихрилата се параноя би позволила след това изправянето й. Убеден съм, че всеки гражданин у нас носи у себе си достатъчно основания да бъде набеден, че в биографията на всекиго има нещо, което може да послужи като обвинителен материал.

Но преди да премина към подозрението като важен фактор в живота на обикновените граждани, трябва дебело да подчертая, че неговото огнище наистина са хората от върха. Човек дори би могъл да отгатне ранга на някой другар по степента на подозрението, което той храни спрямо другите. Колкото подозрението му е по-силно, толкова по-високо е мястото му. И това е твърде обяснимо.

Особено болезнено развито е подозрението в ниско интелигентните ръководители и некадърниците. Най-подозиращи са другарите, които дължат всичко на партията и не притежават нищо свое. Ала както вече отбелязах, параноята на тези другари е в голяма степен оправдана от характера на режима. През цялото историческо време, откакто този режим пое твърдо властта у нас, вътре в него кипи борба. Не искам да изреждам на колко заговори и конспирации сме били свидетели, колко чистки в първите партийни редици са минали пред очите ни — от свалянето на Трайчо Костов до свалянето на Гяуров, Абаджиев и Коцев. Подозрението между хората на върха датира още отпреди Девети септември. И до ден днешен видни партийни дейци хранят подозрение спрямо свои колеги и другари във връзка с поведението им в полицията, във връзка с държанието им в затвора и особено във връзка с партизанските им подвизи. Колко пъти съм долавял това пламъче на зъл присмех, когато официално се изреждат подвизите на другар номер едно или номер две. Понякога нещата са по-открити, като че лагерите се знаят, макар аз никога и да не узнах каква е разликата между един и друг лагер у нас и кой в кой лагер е. Веднъж вечерях у член на Политбюро и фактически за първи път виждах този човек отблизо. На другия ден, при служебна среща, секретарят на партията по идеологическите въпроси явно ми намекна, че ако държа на неговото разположение, не бива да приемам втора покана за вечеря от същото място. Как и откъде бе научил за тази най-скромна вечеря, така и не разбрах, но впечатлението ми беше, че съществува механизъм за взаимно следене на хората от върха. А може би бяха много механизми, командувани от една ръка — съветската.

Подозрението беше доминиращо чувство при всички срещи с по-важни ръководители и често пъти водеше до най-неприятно и нетактично разпитване пак по посока на възможни врагове. Затова може би у нас беше толкова лесно да се „натопи“ човек и толкова трудно да се извади някой от огъня. Подозрението не щадеше никого, дори най-верни и близки приятели се подозираха с бдителността на опитни комарджии, които знаят, че играта ще продължи, докато единият бъде победен. Те зорко следяха всички движения един другиму, за да отгатнат ходове или маневри, за да използуват слабости и да си нанасят съответните удари.

Подозрението бе родено от страх и самото то раждаше страх.

Но ако нещата се изчерпваха с параноичните отношения между едно наше диктаторче и друго кандидат-диктаторче, бедата не би била най-голяма. Ужасното е, че отношенията между обикновените граждани у нас са отровени в най-висша степен от параноичната действителност.