Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 70 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Георги Марков

ЗАДОЧНИ РЕПОРТАЖИ ЗА БЪЛГАРИЯ

 

Издателство ПРОФИЗДАТ

София, 1990

История

  1. — Добавяне

ПАСПОРТНАТА ОДИСЕЯ

И така, дърводелецът от трамвайното депо в Красно село Пенчо Данчев, който искаше да посети братовчед си Тошо в Белград и получи отказ от паспортния отдел на МВР, реши да се бори за паспорт докрай.

Отново, за кой ли път, той се озовава в тази отвратителна сграда край Лъвовия мост. Прекрачвайки прага, той чувствува грубата, безмилостна атмосфера, която много му напомня на свиждане в Централния затвор. През целия си живот Пенчо Данчев се е боял от властта. За него тя е била някакво чуждо, много силно и постоянно враждебно чудовище, което би могло да го смаже — него, простия работник — с лек замах. Неведнъж Пенчо Данчев е признавал пред себе си, че цялото му усърдие, стигащо до раболепие и престараване, всъщност произтича от страха му. Но сега, влязъл в самата уста на чудовището, той усеща непозната преди твърдост, упорито и непримиримо желание да ИЗЯСНИ нещата докрай. Вътре в себе си той чувствува силата на своя въпрос:

ЗАЩО ДА НЕ МОГА ДА ПЪТУВАМ?

Струва ми се, че едва ли има по-правдива кауза от неговата. И по целия път към кабинета на началника на Паспортния отдел той нарежда своите железни доводи: „Защо да не мога да пътувам аз, който не съм престъпник, който съм работил цял живот като вол за благото на тая държава, който никога с нищо не съм бил против социализма и комунизма… аз, който нямам никакво намерение да бягам, да контрабандирам или да крада… Вие можете да питате всекиго за мене и всеки ще ви каже само хубави думи…“

Пенчо Данчев влиза в полумрачното потискащо помещение вляво от входната врата. В средата има дълга маса с няколко стола около нея, в дъното телефонен автомат и таванът е украсен с някакви деветосептемврийски или първомайски декорации, плюс неизбежните портрети на Ленин, Георги Димитров и Тодор Живков по стените. Слънце никога не наднича в това помещение. Срещу масата има три или четири врати и всички чакащи гледат към тях. Пенчо оглежда хората около него и му се иска да ги заговори, но явно всеки е затънал в собствените си грижи и не обръща внимание на новодошлия. Пък и изглежда някак непристойно да се опитваш да говориш в тая призрачна атмосфера, чиято мрачна студенина сякаш повелява пълно мълчание. От време на време се появяват хора с мистериозни лица, които носят някакви папки и безмълвно сноват между стаите. Пенчо търпеливо се опитва да отгатне кой от тях е могъщият началник, чието име той вече е научил — другарят Воденски. Някаква жена, въоръжена с най-добрата си усмивка, се опитва да заговори един от тези с папките, но получава лаконичен отговор — да чака.

Те чакат, разбира се, за секретарката, при която ще се запишат и ще получат дата за срещата с началника. Точно като в зъболекарски кабинет всеки спазва реда си. Докато чака в тази тържествено-мрачна обстановка, Пенчо се разколебава още веднъж. Изведнъж му се струва, че всичко наоколо е толкова безнадеждно, че цялото му желание да иде в Белград е нелепо и безсмислено, колкото нелепо и безсмислено би било, ако искаше да го коронясат за император на Япония.

„Какво нещо — забелязва Пенчо Данчев, — всичко тука е така направено, че да се чувствуваш виновен, загдето си поискал паспорт!“

Все пак, по силата на необясним за самия него инат, той остава докато му идва редът. Влиза при някакво момиче, което някак изненадващо го посреща със съчувствена усмивка. Може би нещо в неговия вид, простоват и неугледен, я подкупва. Тя наистина е любезна. Той започва със заекване да обяснява, но тя го прекъсва с разбиране, сякаш да му спести излишното усилие, и отваря дневника. Началникът приема един път седмично, и то само определен брой посетители. Но за всички седмици до края на следващия месец броят е попълнен, след това началникът ще отсъствува… така че, ако настоява, Пенчо ще може да види другаря Воденски след около три месеца. Разбира се, ако не се случи нещо непредвидено. Но ако иска по-бърза среща, би могъл да се запише при някой от заместник-началниците… „Не, казва Пенчо, искам да се срещна само с началника!“

След три месеца.

„Ако другарят Воденски ме види, той може би ще разбере, че аз не съм лош гражданин! Нали човек с неговото положение трябва да е кадърен да преценява хората само като ги види!“ — казва Пенчо Данчев, за да оправдае желанието си.

Момичето го изпраща с двойно съчувствие.

Следващите три месеца в живота на Пенчо Данчев преминават в някакво ново направление. До този момент Пенчо-Данчевият живот сякаш е имал две измерения: службата и дома. Сега се появява трето — паспортът. Някак постепенно и властно паспортната тема нахлува в дните и нощите на дърводелеца, в семейството му, всред приятели и близки, навред, като мъчна болест тя не го оставя на мира. Ще не ще, той доверява болката си на своите хора. И за негова голяма изненада среща най-жив отклик. Първото нещо, което Пенчо узнава сега, е, че едва ли не половината от хората около него вече са преминали по същия път, че мнозина са се опитвали да пътуват и са били сполетени от подобни съдби. Едва сега дърводелецът разбира, че паспортът съвсем не е негов проблем, а на всекиго. И тъй като общото разбиране и съчувствие спрямо личната болка излъчва най-утешителна топлота, Пенчо инстинктивно се приобщава към това голямо общество на безпаспортни хора. Болката го води и до нови познанства. И всяко от тях му разкрива нови истини за дълбочината на паспортното блато.

ПАСПОРТЪТ ЗА ЧУЖБИНА става за Пенчо Данчев това, което е ТИКВАТА за Душко Добродушков. Няма ден, може би няма и час, в който той да не разговаря или да не слуша да се говори за паспорти и пътуване за чужбина. Цяло наводнение от информация залива неговия учуден и беден мозък. Като че всички знаят повече от него, като че са далече по-опитни и без съмнение по-умни и по-находчиви. И те му казват, че от срещата с Воденски нищо няма да излезе. В най-добрия случай началникът на Паспортния отдел ще му каже, че те нямат нищо против неговото пътуване, но виждате ли, по валутни съображения Министерството на финансите иска силно ограничаване на пътуващите. И ако Пенчо поиска да декларира, че не желае никаква валута (става дума за 15 долара), тогава Воденски ще му каже, че тия работи не стават така.

„Ами министърът?“ — пита той патилите.

А те му казват, че и това ще е пълно губене на време. Ще има да виси в приемната на ъгъла на „Гурко“ и „6-и септември“, след това ще чака дълго време и министърът я го приеме, я не. Нещо повече, сега вече не приема по паспортни причини и когато иска срещата, трябва да излъже, че е за нещо друго, пък после между другото да заговори и за паспорти. Ангел Ватмана например, за да го приемат бързо, казал, че иска да докладва за някакви врагове по трамваите. И го приели веднага, но номерът не минал. Напротив, министърът се ядосал и го изхвърлил, загдето излъгал. Другият номер е медицинско за болест, която не се лекува в България. Добре, ама не е лесно да се разболееш от чужда болест. И после, кой ще ти даде така медицинско. Трябва да минеш през 40 комисии и понеже държавата трябва да плати лечението, пак няма да те огрее. Трети гражданин опитал да измъкне паспорт чрез документ за уж някакво наследство. Но и това било глупост, защото изпратили документа по официална линия и се разбрало, че ставало дума за наследството на цар Соломона.

— Защо не опиташ с екскурзия за Унгария. Така и така ще спрете в Белград, ще се видиш за ден-два с твоя братовчед и това си е.

— Ама аз искам да поседя две седмици при него! — отвръща Пенчо.

Но и тази идея бива отхвърлена от по-компетентните, защото екскурзиите за Унгария вече ги правели през Румъния.

После на Пенчо подшушват, че имало хора, които могли да уредят паспорта, но трябвало да се плати сериозно. Човекът вършел работа, бил сигурен, но искал 2 хиляди лева на паспорт. Бил съгласен да получи хиляда при заминаването и хиляда при връщането. Пенчо просто повдига рамене:

„Аз не съм видял две хиляди лева накуп през целия си живот!“

Ала всички тия безнадеждни и обезсърчаващи гласове, които предлагат и отхвърлят стотици противоречащи идеи, са напълно единодушни спрямо една идея. И както мохамеданите коленичат пред могъществото на Аллаха, така всички Пенчови близки и приятели поотделно и в хор скандират:

„Намери връзка! С ЧОВЕК всичко може! Без ЧОВЕК няма да стане!“

И за доказателство го угощават с купища истории, които демонстрират фантастичната мощ на Цар Връзка.

На Киро Техника жена му например три пъти ходи в чужбина тази година. Един път в Истанбул и два пъти на Запад. Казват, че била любовница на някаква важна клечка. И Киро знаел това, но понеже всеки път се връща с пълни куфари, трае си. Иван Куция от счетоводството ходи всяка година, но нали брат му е митничар, а пък там вече става играта. Но той никога няма да услужи. Даже хора, осъждани и в затвора лежали, успяват да пътуват с връзка… Но откъде да се намери тази проклета връзка? Пенчо Данчев е един от ония български граждани, които не са играли като деца на ашици с някой бъдещ министър, нито в рода им има хора с важни държавни и партийни заслуги, нито пък има агенти и доносчици. Просто няма никой. Пенчо даже са ядосва на семейството си, на целия си род:

„Да ги вземат дяволите! — избухва той. — Поне един от нашите да беше станал някакво началство!“

И същевременно в търсенето на тази всемогъща връзка той разбира друго едно неписано правило на живота — НИКОЙ НЕ СИ ДАВА ВРЪЗКАТА. Явно хората имат своите връзки, уреждат си нещата, пътуват нагоре-надолу, но всеки си пази ВРЪЗКАТА за себе си. Кой и за какво ще услужи на един никакъв дърводелец от травмайното депо?

За кой ли път Пенчо прехвърля през ум всички свои познати и дори се напряга да си припомни своите съученици от прогимназията в Трън, но сякаш всичко умишлено се скрива в мъглата на забравата.

Когато на уречената дата Пенчо Данчев, облечен в единствения си свестен костюм, се отправя за срещата си с другаря Воденски, той няма абсолютно никакви илюзии за успех. Единственото, което го води към тази среща, е желанието да му каже: „Какво съм ви направил? Защо не ме пускате? Аз нямам връзки, нямам никого, който да се застъпи, аз съм си аз и искам от закона това, което ми се полага! Ако смятате, че съм враг, кажете ми, защото досега аз не знаех, че съм враг!“

Той чувствува, че трябва да бъде кратък и да каже най-силните думи, които има в главата си. Но когато влиза в полумрачната чакалня, отново го лъхва познатото чувство на несигурност. Пак трябва да чака. Този път с близо дузина други молители като него. От лявата му страна седи и плете възрастна женица, може би на 70, може би на повече години. Когато Пенчо я поглежда, тя му се усмихва топло и първа го заговаря:

— За кой път подаваш, синко? — пита го тя.

— За първи път.

Тя се засмива с незлоблива, топла ирония и казва:

— А аз моите не ги помня. Трябва да съм подавала вече двайсет пъти! Всеки шест месеца! Имам дъщеря в Белгия. Отиде и там си остана. И имам две внучета там. — Тя показва плетката. — По-голямата ще се омъжва другия месец, а пък аз все се мъча да я видя, откакто се е родила. Така и ще си умра, без да ги видя. А пък като я гледаш, като че кожата ми е одрала! — костеливите й ръце бръкват в някаква омазана чанта и вадят загъната в шоколаден станиол снимка. Пенчо вижда хубаво момиче с почти същото като на бабата добродушно изражение на лицето.

— И не те пускат! — казва Пенчо Данчев, който разбира, че трябва да изрази някакво съчувствие.

— Не — обяснява свободно неговата съседка. — Казват: не може и не може! Последния път той (тя посочва вратата) ми вика „много ви е дебела папката, гражданко!“. А пък аз му казвам: „Ами като си нямате друга работа, та пълните папките!“

— Не си ли ходила при министъра? — Пенчо пита и мисли за себе си.

— Ходила съм при всички министри досега! Не може и не може!

— А защо да не може?

— Това никой не ти казва!

— Трябва да има нещо в биографията — гадае Пенчо Данчев.

— Че биографиите те ги пишат — отвръща малко припряно жената. — Аз им казах, аз живота си знам, а това, дето вие сте писали, не го знам. Ти може да си едно, а биографията ти да е съвсем друго!

И докато Пенчо Данчев се замисля върху разликата между живот и биография, той чува името си. Облъхва го студ. Той се надига. Неговата съседка стиска бързо ръката му и с усещането за нейните костеливи, силни пръсти се озовава в кабинета на началника.

Другарят Воденски е малък човек, слаб, с монашески строго лице и неопределима възраст. Пенчо Данчев напразно се опитва да улови погледа му. Воденски гледа някъде в пространството пред себе си и поканва посетителя да седне. Фактът, че не се ръкуват с него, силно смущава и без това объркания Пенчо. Началникът на Паспортния отдел сяда зад бюрото си, измъква някаква папка, разтваря я, поглежда малко листче, забодено най-отгоре, и въпросително вдига вежди към просителя.

Всички силни думи и силни намерения са се изпарили от главата на Пенчо Данчев. Самички са избягали и са го оставили пленник на глупав инат. Сега по-ясно от всякога преди му се струва, че той всъщност няма какво да каже, че нещата са предопределени от тази жълтеникава папка и вероятно от това мъничко листче. Все пак той поема въздух и със заекващ глас обяснява, че искал да иде да види братовчеда си в Белград.

— Като искате да се видите, защо той да не дойде в София? — пита с металически хладен тон Воденски.

— Че той идва няколко пъти… и ме кани да отида в Белград… Дето се казва… той може да идва, а пък аз не мога…

— При братовчед не може! — казва Воденски. — Такъв е законът и такова е решението на комисията!

— А защо някои могат да ходят, когато им скимне? — внезапно надига глас Пенчо Данчев.

— Тук не става въпрос за други, а става въпрос за вас! — пресича го бързо и строго началникът и добавя. — Ако някой нарушава закона, аз не мога да го нарушавам!

Следва тишина, от чиято продължителност Пенчо Данчев разбира, че не му остава нищо друго, освен да си отиде. С някакъв полуглас, ставайки, той пита:

— Защо не ме пуснете бе, другарю началник! Пуснете ме, дето се казва, свят да видя! Защо да не ида? — гласът му почти се скъсва, стиснат от внезапна спазма.

Воденски поклаща глава.

— Разбирам — казва той, — че ви се пътува. Но нищо не мога да направя! — и за да му покаже благоразположение, той го изпраща до вратата.

Пенчо Данчев не усеща как излиза от сградата, как тръгва по улицата, как спира на самия Лъвов мост и вижда рояк врабчета немирно да подскачат върху отворените уста на лъвовете. И за първи път в целия си живот дърводелецът от трамвайното депо в „Красно село“ Пенчо Данчев си помисля:

„Ех, защо не бях птица!“

* * *

Докато е жив, дърводелецът Пенчо Данчев няма да забрави срещата си с началника на Паспортния отдел при МВР — другаря Воденски. Вместо да отговори на острите въпроси, които чувството за явна неправда бе повдигнало у него, вместо да сложи някаква точка било на надеждите му, било на съмненията му, било на мъката му, срещата с паспортния началник изостря всичко почти до физическа болка.

Пенчо Данчев върви пешком по булевард „Георги Димитров“ и си припомня всяка секунда от влизането до излизането си от кабинета.

„Трябва да съм стоял вътре не повече от три минути“ — пресмята той и тези ТРИ МИНУТИ му се виждат несъответствуващо нищожно време в сравнение с онази грамада, която се бе напластила у него.

Обяснението, че не могло да се пътува при братовчед, въобще не го задоволи, защото дори той би могъл да посочи веднага десетина изключения от правилото. Нещо му подсказва, че това обяснение, както и всяко друго обяснение, е просто измиване на ръцете, че то изобщо не е важно, че със същата логика биха могли да му кажат „не те пускаме заради ланския сняг“. Важното за Пенчо Данчев е самият този другар Воденски, самото негово съществуване, което по някакъв абсурден начин се бе преплело с неговото собствено съществуване. Той си припомня с подробности образа на паспортния началник и му става странно, че чертите му постепенно потъват в мъглата на паметта, че той, Воденски, загубва характерното си лице, гласа си и се превръща в някакво чуждо и далечно тяло, някакъв аморфен камък, застанал от другата страна на бюрото. Един камък, който не излъчваше нищо човешко.

„Той не искаше дори да знае за мене. Той не ме запита нищо, кой съм, какво съм, защо толкова съм се залетял за този Белград, имам ли жена, деца… Той не каза никаква човешка дума, дори не ме погледна както трябва… дори не помисли…“

Точно това, последното, че Воденски НЕ БЕ ПОМИСЛИЛ, не бе се опитал дори да помисли, се стори на Пенчо Данчев най-обидно от всичко. С други думи, той, обикновеният работник, бачкаторът, не заслужаваше дори да се помисли за него.

И сега дърводелецът се ядосва отново на себе си. Защо не му каза онова, което искаше да му каже? Защо не си отвори устата и не му надума всичко, което само напираше отвътре. Защо замлъкна и почти позорно глупаво напусна кабинета? Нали цели три месеца почти всяка вечер бе репетирал, бе повтарял на ума си точно какво ще му каже, точно гласа, с който щеше да му каже. И какво излезе? Нищо. Ядът на Пенчо Данчев постепенно преминава в най-неприятната от всички болки.

„Той разбра, че аз съм едно нищо, че съм пълна плюнка, че нямам никого, че не мога да го уплаша с нищо… и затова ме измете от кабинета като боклук… А що не му разказах за онази зима, когато имаше криза за трамваи и всичко живо се изпоразболя, и аз работих 72 часа без почивка, за да могат такива като него да се возят, да идат на работа и да мъчат такива като мене… Що не му казах, че без тия две ръце, дето ги имам, депото не може да мине дори една седмица… Но той сигурно има служебна кола и трамваите не го интересуват… и аз не го интересувам… и никой като мене не го интересува…“

Докато „петорката“ го влачи обратно към дома, Пенчо Данчев си помисля как си бе представял пътуването, качването във влака, изпращането, жена му, която сигурно щеше да се разплаче, зер за първи път Пенчо отиваше в чужбина… После непознатата гара Белград и Тошо, който щеше да умре от радост… една кръв… И за кой ли път дърводелецът произнася този съсипващ въпрос:

„ЗАЩО ДА НЕ МОГА ДА ПЪТУВАМ?“

Когато пресича булеварда, за да отиде към своя блок, той вижда някаква дълга бяла кола със свален гюрук, пълна с чужденци, вероятно тръгнали на летуване… и само въздъхва. Вместо да отиде направо в къщи, където жена му с нетърпение го чака (горката, взела си е отпуска следобед, за да е у дома), той влиза в кръчмата на ъгъла. Пенчо никога не е бил сериозен пияч, но сега иска да се натряска, та каквото ще да става. Така и не успява. Не му се услажда. Напротив, пиенето сякаш се прибавя към нелепостта на целия този черен ден.

Но изненадата идва у дома му. Жена му отваря вратата и с един поглед разбира резултата. Ала вместо да каже „остави го, запусти това пътуване, и без него ще се живее“, тя внезапно се засмива и му казва:

— Слушай, горе главата! Че ние няма да се оставим, така де!

И докато Пенчо сваля скъпоценния си костюм, тя радостно му разказва, че е успяла да издири една много важна връзка. Другоселецът Иван Шилето се оженил за нейната братовчедка Кина, понеже първата му жена умряла.

— И знаеш ли кой е той сега? — пита Пенчовица тържествуващо. — Той не е оня Ванко Шилето, ами е началникът на гаража на Министерския съвет другарят Шилев.

— Голяма работа, като е началник на гаража! — казва мрачно Пенчо Данчев.

— Ти си глупав и глупав ще си умреш! Че кой става току-така началник на гаража на министрите? На кого те ще дадат да командува колите, в които се возят? Че нали, ако нещо стане с колата… и министърът зян ще иде… Кой проверява, кой контролира всичко това?… Само най-верен човек! А Шилето беше десет години офицер в милицията… Как я мислиш тая работа!

— Е, добре де — съгласява се Пенчо. — Ти мислиш ли, че ще помогне!

— Ако той не помогне, Кина ще помогне! — отсича жена му. — Още утре ще ида в тях!

Пенчо Данчев не вярва в чудеса. Той знае, че връзките са силни и всемогъщи, но му се вижда съвсем нелогично защо тази Кина или този Шилев, които са му никакви, ще се главоболят за него, когато другарят Воденски, комуто е работа да урежда паспортите, въобще не го изслуша.

През следващия ден в живота на дърводелеца се случва едно малко, но знаменателно събитие. Като се движи из района на депото, той вижда, че при бояджийския цех източват вагон-цистерна с терпентин, който се вкарва с дълъг маркуч в резервоара. Но на едно място маркучът явно се е пробил и терпентинът шурти незабелязано в канавката. Първата реакция на Пенчо Данчев е да изтича и да предупреди хората, които отговарят за тази работа, зер това е такава грамадна загуба. Но в следващата секунда той сякаш чува глас:

„А на тебе какво ти влиза в работата това! Да дойде другарят Воденски да ги предупреди! Ти случайно минаваш оттук и нищо не си видял, защото не ти е работа да виждаш! Да виждат тия, които имат право на паспорти!“

Не е лесно за Пенчо Данчев да вземе такова решение. Той се отдалечава от терпентина, тръгва към своя цех, обръща се на няколко пъти с надеждата, че някой друг ще открие пробива и по този начин ще го избави от съвестта му, но няма никой. И все пак Пенчо Данчев не издържа. Казва си:

„Ако те са мръсници, аз не съм!“

Вдига телефона и съобщава на бояджийския цех. И тъкмо тази никаква авария сякаш възстановява самочувствието му. Изведнъж той разбира, че ТОЙ, А НЕ ДРУГАРЯТ ВОДЕНСКИ е предотвратил разхищението на толкова много пари, че ТОЙ ДЪРЖИ В РЪЦЕТЕ СИ НЕЩО, ЧЕ ТОЙ ИМА СИЛА.

И като че от този момент паспортната история тръгва в по-друга посока.

Вечерта жена му се връща триумфираща. Тя била посрещната много добре у Шилеви, които имали съвсем нов апартамент и току-що си построили вила в Симеоново. Пенчовица ахка и охка за килимите и разните машинарии в кухнята и Пенчо тъжно сравнява това със собствената си немотия. Той никога не е имал чувството, че е неудачник, но този непостижим и необясним за него чужд успех го дразни. Жена му казва, че Шилев я изслушал внимателно, засмял се и казал, че ще види да побутне нещата. Записал си име, всичко… Тук Пенчовица прави пауза…

„Но той също има нужда от тебе!“ — казва тя.

На излизане Шилев съвсем направо й казал, че му трябва дърводелец за вилата, та не може ли Пенчо, когато му е удобно… през неделите, или пък, ако иска, да вземе ден-два отпуска… Въпросът е за едни полици, за вградени шкафове и разбира се, дюшемето…

Тя гледа мъжа си умолително. В това няма нищо обидно. Услуга за услуга. И ако започне да работи още тази неделя, ще го обвърже и оня — ще не ще, ще дрънне телефоните… Пенчо разбира, че това, което жена му предлага, е най-разумното, но все пак си помисля:

„Как се взима паспорт, ей!“

Следващата неделя той се озовава в Симеоново и започва работа. Шилев се върти край него и му помага. Началникът на правителствения гараж някак допада на дърводелеца. Той е сърдечен, самоуверен и щедър. За първи път през живота си Пенчо запушва пура и пие френско вино. Сега вече той е убеден, че човек като Шилев ще може да извади паспорт. Работата спори и дюшемето излиза като по калъп. Шилев е щастлив, той подскача върху него, смее се и му казва:

— Земляк, обещавам ти, че ще идеш в Белград! Да не се казвам Шилев, ако не идеш! Само че един съвет от мене… никога не подавай документи долу, без да си оправил играта горе! Ясно ли е! Защото сега малко ще се поизпотя да отменя решението на комисията! А когато няма решение, ми е по-лесно!

Пенчо кимва мълчаливо и сега гледа на Шилев почти с обожание. Ето това е човекът, който ще надвие онзи тип Воденски.

— Земляк — повтаря Шилев. — Закъде сме, ако не си помагаме! Може да не е правилно, може да не е честно, но такъв е животът. Ти на мене, аз на тебе!

Почти цял месец Пенчо работи всяка събота следобед и неделя на вилата на Шилев, който идва и си отива с голям черен мерцедес. Обикновено вечер той откарва дърводелеца у дома. После една вечер той му казва: „А сега ще идем при Додов!“ Пенчо не знае кой е този Додов, но явно другар, който има вземане-даване с паспортите. Черният мерцедес го отвежда в Банкя, където е вилата на Додов. Посреща ги нисък, въздебел гражданин на около 50 години с кисело лице. Но доброто настроение и смехът на Шилев сякаш стопяват леда.

— Пенчо — казва той, — разкажи сега на другаря Додов всичко, от игла до конец!

И Пенчо разказва как му е дошло на ум да иде в Белград и как нещата са се развили. Додов го изслушва мълчаливо. Когато той свършва, Шилев казва тържествено:

— Додов, аз гарантирам за него!

— Ще видя какво мога да направя — промърморва Додов и също си взима бележка, името, презимето и прочие. Явно той не иска да скърши хатъра на Шилев, на когото той, изглежда, дължи нещо.

По обратния път Шилев словоохотливо обяснява:

— Така е, братче. Додов трябва да ми направи тая услуга, защото аз съм го вадил от огъня. А той е полковник и има власт за тия работи. Какви сме ги правили с него! Веднъж направо откраднахме досиетата от Воденски и скъсахме резолюциите, тия листчета отгоре! Друг път по системата човек за човек Воденски искаше да пусне един, който не беше много за пътуване, а Додов казва „не“, и така, докато се споразумяха това за това… Но ти запомни, друг път, преди да подадеш молба, ще дойдеш при мене! Хайде сега, хаирлия да е!

Пенчо Данчев не вярва, че ще пътува. Кой знае защо, и Шилев, и Додов му се виждат представители на същата нелепост, чийто представител беше самият Воденски. Той не вярва нито на другия, нито на третия ден, не вярва до деня, когато пристига съобщението, че му се разрешава да пътува. Жена му подскача от радост и дори го прегръща, нещо, което от дълго време не е правила. Но странно, Пенчо не чувствува никаква радост. Нещо в него е отровено. Няма го онова чисто, лелеяно желание да иде за първи път в чужбина, няма я примамливата представа за белградската гара и площад „Теразия“, нито за Дунава. Всичко е някак осакатено, изнасилено и обезсмислено.

Все пак той следва предписанията на Паспортния отдел. Внася таксата, която е равна на месечната му заплата, реди се отново часове в сградата край Лъвовия мост и с остро любопитство се взира в тълпата около него. Пред вратата той среща отново приятната баба, която имаше дъщеря в Белгия и на която над двайсет пъти бяха отказвали да иде да види внучката си.

— Пак ме отрязаха — казва бабата. — Но щом минат шестте месеца, пак ще подам! Докато съм жива, все ще подавам!

А Пенчо си помисля:

„Ти си подавай, ако си нямаш работа, но щом не познаваш другаря Шилев или другаря Додов, щом не можеш да поставиш дюшеме или да правиш ангария вградени гардероби… никога няма да видиш внучката си!“

И сега му идва на ум единственото правдоподобно обяснение на цялата варварска нелепост. Че единствените хора, които имат нужда от тази затворническа система, които съществуват чрез нея и печелят от нея, са шилевци и додовци, защото тази система им помага да получават безплатни услуги, да ограбват и изстискват всички обикновени и беззащитни хора. Той си припомня за кой ли път всички разкази за млади жени и момичета, които, за да получат паспорти, е трябвало да споделят леглата на сладострастни полковници, за всички ония черноработници, които трябва да правят услуги на разни началства (Киро Шивача например шие без пари на едно голямо началство), спомня си за поръчките за чужбина, за задължителните подаръци, които пътуващият трябва да донесе на оня, който му е уредил паспорта, за чистите подкупи, за продажбите на паспорти, за цялото това социалистическо, комунистическо паспортно гангстерство.

„Аз не знам — помисля си Пенчо Данчев — дали изобщо има един-единствен човек в тая държава, който някога да е получил паспорт така, по закон! Без връзки, без услуги, без приятели, без дюшемета, гардероби и прочие!“

След две или три седмици идва тържественият ден. Пенчо Данчев отива да получи готовия вече паспорт за Югославия. Той е улеснен от обстоятелството, че не му е нужна югославска виза, иначе би последвал нов период на чакане. Сега той отново влиза в помещението вляво, където е кабинетът на Воденски. Този път той чака пред първата врата. Около него пак чакат и други граждани. Само неколцина. Но те са се свили в себе си и отбягват всякакъв разговор. Извикват името му и Пенчо влиза в стая с килим, бюро и стол срещу бюрото. Посреща го мъж на средна възраст с пъпчиво лице и заучени вежливи маниери. Той отваря вече познатото досие, отгоре на което стои паспортът. Гласът му е едновременно тържествен и хриплив. Обявява на дърводелеца Пенчо Данчев, че е удостоен с голямата чест да има паспорт за Югославия, че паспортът му важи един месец и че той иска да му каже някои напътствия. Може някъде в Белград случайно някакви съмнителни българи да го заговорят, могат да му предложат разходка до Триест, могат дори да го придумат да започне да работи нещо. Той не бива да им възразява, не бива да се кара с тях, нито въобще да влиза в някакви отношения. Просто внимателно да запомни имената им и как изглеждат и после, когато се върне, да разкаже тук, в същата тази стая. Разбира се, никой не се съмнява, че гражданинът на народната република Пенчо Данчев знае как да се държи, но това е просто съвет…

Човекът с пъпчивото лице стиска ръката му и му пожелава добър път. За кой ли път дърводелецът Пенчо Данчев минава през моста с лъвовете. Той прелиства със странно чувство паспорта си, тая заветна червена книжка, и кой знае защо така много му се иска да я хвърли долу, в мътната Владайска река. После ненадейно се взира в лъвовете и с удивление забелязва, че в зиналите им уста… няма езици.