Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 63 гласа)

НАЙ-ГОЛЯМАТА ТРАГЕДИЯ

Един от работниците във фабриката, Драго, симпатичен млад човек и много добър монтьор, чука стеснително на вратата ми. Поканвам го да влезе и да седне. Отношенията ни винаги са били приятелски. Той е от малцината, които моят помощник, вечно мнителният Георги, нарича „чисти и честни българи“. Драго остава прав и като че се колебае как да започне. Разбирам, че става дума за нещо важно.

— Може ли… — казва той някак несигурно — да си отида утре по-рано… още на обяд…

Той не ме оставя да го питам за причината и добавя:

— Трябва да прибера Тинка от болницата.

— Че кога е постъпила в болница? — недоумявам аз и си спомням, че бях видял жена му само преди два дни.

— Тя не е в болница, но ще постъпи утре сутринта… — той се забърква. — Ще й правят там нещо… и трябва да отида да я прибера…

— Добре — казвам. — Иди…!

Той кимва, но не си отива. Явно за него нашият разговор не е свършил, а може би не е и започнал. Колебанието е изписано на лицето му. Струва ми се, че се пита дали изобщо си заслужава да се говори за това, което явно го измъчва. Объркан, той свива устни, за да спре напиращо горчиво чувство.

— Какво има, Драго? — питам го. — Сериозно ли е?

— За някои може да е играчка работа, но за мене е много сериозно… — отвръща той и неочаквано се отпуска на стола.

— Виждаш ли… — започва, Драго. — Тинка е в третия месец… и ре шихме да го махнем…

— Не искате ли да имате деца? — спомням си, че те са женени от около три години.

— Искаме! — отвръща веднага Драго. — Но не сега! Има време…

— Вярно — казвам. — Ти си на двайсет и осем, тя е на двайсет и три… време имате, но защо не сега?

— Слушай — той се вълнува. — Не ме разбирай погрешно… искам да имам дете… и Тинка иска, но нямаме възможност…!

— Как да нямате възможност! — възразявам. — Двамата печелите, тя ще ползува всички права по майчинство…

— А после? — пресича ме той. — Нали някой трябва да го гледа това дете! Ние нямаме старци у дома! Нямаме никого! А Тинка не може да остави работата, защото с една заплата закъде сме?… Или роди го, пък го хвърли в детския дом!…

— Ами всички правят така — лекомислено забелязвам аз.

— Аз не искам да правя като всички! — малко ядосано казва Драго. — Първо на първо, никак не е лесно да намериш място в детски дом. Питал ли си, интересувал ли си се, за да видиш как се намира място в детски дом? Знаеш ли какво казват хората — по-лесно е да станеш софийски жител, отколкото да намериш място в детски дом!

Едва сега си спомням, че една моя близка, дъщеря на виден човек, трябваше да иска съдействие чак от член на Политбюро, за да настани дъщеря си в някакъв детски дом.

— А какво го чака после? — Драго задава този въпрос по-скоро на себе си, може би за да се убеди още веднъж, че решението му е правилно. — Улицата! Аз на работа, Тинка на работа, по цял ден никой няма у дома… Как ще се по грижиш за него, как ще го възпиташ… какъв човек ще стане от това дете? Ти виждал ли си Стояновите деца? По-големи разбойници от тях няма! Целият квартал е писнал! Защо? Защото никой никога не се е погрижил за тях. Сега милицията се грижи! Видя ли какво излезе от дъщерята на Данчо шофьора? Ами Стефановите? Аз не искам моето дете да свърши в поправителното в Казичене!

— Слушай — отвръщам му аз. — Когато майка ти те е раждала, да не би да сте живели с гувернантки и слугини? Не те ли е мъкнала с цедилката на гърба на нивата?

— Нивата не е варилнята! — отвръща моментално той. — И второ, друго беше на село… род голям, хора много… ако мама ме остави, някоя от стринките ще ме пригледа… А тука нямаш никого!

— И после — продължава Драго, — къде ще го сложиш това бебе, като имаме една стаичка и три семейства делим кухня! То ще бъде една, каквато не си виждал!

— Добре — казвам. — Мислиш ли, че утре, след година или две ще си по-добре?

— Ами надявам се — отвръща той. — Знаеш, пестим до стотинка, чакаме заемът да излезе… Когато поне жилището ти е свястно, друго е…!

— Но тогава може да решиш, че трябва да си купиш кола… както хората правят, после да се мебелираш… после нещо друго… И човек винаги си има оправдание да няма деца! — казвам му всичко това, защото имам приятели, които постъпиха точно така.

Думите ми го ядосват.

— Ами ти защо нямаш деца? — извиква Драго. — Какво ти е на тебе? Жена ти е студентка, ще го пробута между лекциите!

Как да му обясня, че жена ми не иска да има деца, защото твърди, че щели да й съсипят кариерата. Че вече на два пъти е сторила това, което Драговата жена възнамерява да стори утре. Че никога не съм приемал това обяснение и че ако неговото обречено бебе ме вълнува, то е, защото вече съм изпитал измамните оправдания на собствен гръб.

Мълчим. Драго разбира, че ме е засегнал на болното място, и не знае какво да каже. Виждам го, че хем иска да си отиде, хем да остане с мен.

— Слушай — казва той. — Ние с жената си говорихме и друго… Това, дето го живееме, живот ли е? Погледни нас, погледни себе си, погледни мене! Ти щастлив ли си? Аз щастлив ли съм? Кажи ми, кой в тази фабрика е щастлив? Погледни младите! Погледни децата! Като си помисля, че ги чака нашето тегло, косата ми настръхва! Аз не искам моето дете да премине през моята мизерия!… И се питам: имам ли право да създавам още един нещастник на този свят?… Ако се роди гений или разбойник, можеш да си спокоен, ще си пробие път. Ами ако не е? Ами ако е просто една обикновена човешка душица, малко по-чувствителна от другите, тогава? Борбата за детския дом е най-малкото. Знаеш ли пред какво е изправено едно обикновено дете на обикновени хора?… Пред Китайската стена! Борба да му намериш свястно училище, борба да надвиеш привилегированите, особено когато нямаш никакви връзки, борба да влезе в университета, защото извън него го чака лопатата, борба да намери работа, защото без нея ще пукне от глад… Ами ако е момиче и не успее да влезе в университета, или пък е грозничко, та не може да се пробута по втория начин, тогава закъде е?… Недей да смяташ, че не сме мислили! За всичко сме мислили! За всичко!

Той натъртва последната дума „за всичко“ и добавя:

— Знаеш ли как ми е жал, като гледам децата из махалата! Че това детство ли е? На село ние бяхме бедни, пасяхме овцете и вършехме кърската работа, но ние бяхме щастливи деца… може би защото не знаехме какво ни чака…!

Драго млъква, сепнат, че е казал повече, отколкото е трябвало, после измънква:

— Значи, утре следобед не съм на работа! — и излиза.

Заставам при прозореца и гледам минаващите през двора работници. Повечето от тях са женени. Познавам семейното положение на всички и се опитвам да си припомня кой колко деца има… Бай Иван няма деца, Атанас — едно, другият Атанас — няма деца, Надка — едно, Любка — едно, Борис — няма, Стефан — едно…

И ми се струва по-убедително от преди, че истините, които Драго ми бе наговорил, всъщност бяха общи истини, че вероятно всички тия обикновени български работници бяха минали през тях, бяха се съобразили… и не искаха да имат много деца. Всеки бе съобразил нещата при своите собствени условия, без да конспирира или заговорничи с другите… И в резултат, след като много от тези български двойки отминеха във времето, на тяхно място щеше да дойде само един българин… или нито един.

Но ако работниците тихомълком бяха решили, че не могат или не желаят да имат деца, какво мислеше интелигенцията, особено онази част от нея, която едва ли можеше да се оправдава с материални причини.

Няколко години след тази среща с Драго аз седях в Клуба на журналистите, заобиколен от пишещи събратя и техните съпруги, когато внезапно ми хрумна да преброя децата им. Не беше трудно — списъкът на семействата без деца беше много дълъг. Списъкът на семействата с по едно дете — още по-дълъг. Събрани, двата списъка оставяха нищожен процент на семействата с две и повече деца.

Почти същата картина на отсъствуващи български деца владееше и в днешното българско село. Често никакви деца, или пък едно, колкото да се каже, че хората не са бездетни, рядко — две деца.

С приятеля ми д-р Д. се разхождаме през градинката на майките в Парка на свободата. Приятен летен следобед. Прави ни впечатление, че на пейките край розовите храсти има едва няколко майки с деца. Тогава д-р Д. ми казва:

— Знаеш ли, че и ние решихме да нямаме деца!

— Защо? — попитах аз. — На тебе поне всичко ти е наред. Двамата с жена ти вадите доста пара, жилището ти жилище, колата ти кола, курортът ти курорт, защо да нямате?

Той не ми отговаря веднага.

— Не обичате ли деца? — упорствувам аз.

— Тъкмо защото ги обичаме! — малко сърдито отвръща той, — Това е преди всичко въпрос на човешка отговорност! Колкото и да ти се иска да имаш дете, ако наистина го обичаш това неродено дете, ако наистина имаш елементарно чувство за отговорност, не му позволявай да се роди! Първата ти заблуда е, че то ще бъде твое дете! Уви, ти ще го родиш само за да го дадеш на непознати типове, които са си присвоили правото да решават съдбата му! Фактически то не ще бъде твое дете, а тяхно дете! Твоя ще бъде само мъката! Каквото и да искаш да направиш от него, колкото и усилия да полагаш, то ще се развие съобразно техните обстоятелства, а не съобразно своите собствени наклонности или родителско възпитание. Знаеш ли какво е да гледаш как детето ти се отчуждава от тебе, от себе си, защото други командуват живота му… Гледам децата на брат ми. Те нямат и не ще имат свой живот. Те са точно това, което хората наричат работна ръка или пушечно месо… Ако имам деца, искам те да са щастливи, свободни същества, искам да живеят свой живот, а не да гълтат мизерията, която други са им надробили… И понеже нямам надежда, че нещата ще се оправят, не искам децата ми да изпитват същото!

— Това мислиш ти — казвам аз, — а на какво мнение е жена ти? Доколкото си спомням, преди няколко години тя разсъждаваше, че искала да има половин дузина деца!

— Тя пак иска да има деца. И аз искам. Не разбираш ли, че желанието, инстинктът си стоят, действуват, не признават никакви доводи! Но ако аз не искам да имам деца поради това, че се чувствувам отговорен за тяхното бъдеще, жена ми ще ти каже, че не иска да има деца от страх. Страх не за себе си, за тях! Знаеш ли при нея в клиниката какво е? Струва ми се, че нещастията на родителите я изплашиха. Идат върволици майки, пищят за медицински, за да освободят децата си от бригади и трудови, от военно обучение и казарма… Оня ден, гледам ги, повели малките да стрелят с карабини и автомати… На един от моите колеги дъщеря му станала отличен стрелец сто от сто… Аз не искам моите деца да пипат оръжие, не искам да знаят какво е куршум, не искам да убиват никого… Помисли си — продължи той, — когато избухна Корейската война, нашите за малко не изпратиха там армия, когато започна Виетнам, поне десет пъти нашите шефове се заканваха, че ще пратят наши дивизии, когато стана израело-арабският конфликт, пак раздрънкаха оръжието… Колко пъти вече говорят за нахлуване в Македония… Не изпратихме ли войска в Чехословакия?… Няма конфликт по земята, в който ние да не сме се опитали да се бъркаме… И кой ще иде да мре? Децата на българите. Защо? Заради политическите интереси на някого си! Дори не българските интереси… Кой знае в каква каша ще ни вкарат един ден…!

Д-р Д. развълнувано млъква. А аз си мисля, че на мястото на тези двама чудесни български лекари, на мястото на тези двама интелигентни и чувствителни граждани не ще дойде никой. Жизнените сокове на големи родове ще секнат тук. От чувство за отговорност, от страх и от безнадеждност.

„Искам да се преселя на някакъв остров — ми писа моя позната, — където всичко да е спокойно и тихо, и да имам много деца от някакъв Робинзон Крузо, да заселя целия остров с деца, които да започнат да живеят с радостите и неволите на първите хора, да нямат никаква представа през какво сме минали ние, и да гледат на света с нова и голяма надежда.“

Тя също нямаше деца.

* * *

При моята среща с Боян Българанов, за която вече разказах, той темпераментно извика: „Давате ли си сметка, че след двайсет години ние ще бъдем турско-циганска държава!“

За него това беше най-сериозният проблем, пред който съвременна България бе изправена. Горе-долу по същото време, средата на 60-те години, отрицателният прираст на българското население в страната започна все по-силно да тревожи партийните и държавните ръководители и за известно време се превърна в една от главните теми. Но още преди да предизвика вълнения в официалните среди, още преди да се осъзнае трагичният размер на българското национално безплодие, в печата и по радиото полугласно се промъкнаха сигнали, че раждаемостта на българите е на едно от последните места в света и че българската част на населението застрашително започва да намалява. За първи път в цялата своя история, в години на мир, а според партийната пропаганда — и години на небивало материално благоденствие и щастие, българският народ спря да се множи. Какво означаваше всичко това? Статистически увеличението на общия брой на населението над осем милиона се дължеше ма два фактора — значително намаляване на смъртността, т.е. увеличаване на възрастовата граница, и голям прираст на циганското и турското население. Фактите, че огромен брой млади семейства предпочитаха въобще да нямат деца, а още по-огромен брой семейства се задоволяваха с по едно дете, което означаваше, че до 30–40 години българското население щеше да се стопи наполовина — раздвижи и партия, и държава, и общество. По низовите партийни организации се надигнаха гласове, че нещо трябва да се направи, за да се промени тази опасна тенденция. По кафенетата и клубовете раждаемостта също се обсъждаше под най-различен ъгъл. Имаше хора, които агитираха за връщането на омъжените жени към домакинството и съответно отглеждането на деца, имаше други, които не виждаха нищо лошо в примесването на българска с циганска кръв.

Спомням си покойния Цветан Стоянов, който казваше: „Всъщност това, от което най-много имаме нужда, е горещата циганска кръв и циганската жажда за живот!“

Първата видима реакция на властите беше не да се опитат да си обяснят най-задълбочено застрашителния характер на тази обезпокоителна тенденция, но да се опитат да я прикрият. И този път, както и в много други случаи, властта стана жертва на еснафската си скрупульозност — да се скрие болестта на момата, та ако ще последната и да умре. Никога точни статистически данни не бяха публикувани, но когато Боян Българанов говореше, той явно ги знаеше много добре. Въпросът набързо бе претупан по държавна линия и действията на властта в края на краищата се сведоха до няколко мероприятия, като покачване на ергенския данък от 5 на 10 на сто, увеличаване на отпуските по майчинство и бременност, увеличаване на детските добавки и (най-странното) задължително преименуване на цигани с български имена. Асан стана Асен и Айше стана Ангелина.

Лично аз много се съмнявам дали всички тия мероприятия докоснаха същността на проблема. Кръстосвайки страната, мнозина журналисти и писатели се сблъскваха с тази национална трагедия. Хората не искаха да имат деца. Домовете, в които влизахме и по селата, и по градовете, ни стъписваха със странната си тишина, с призрачното отсъствие на детски викове, смях или плач. Въпросите заставаха пред нас неумолими: Какво стана с нашия народ? Кое възпря силата на земната му кръв, запазила го така дълго през вековете? Къде отидоха многолюдните селски семейства, огромните родове и цялата бликаща жизненост на една възродена нация? Нали всеки знае, че децата са бъдещето? Не е ли отказът от деца отказ от бъдеще?

Печатът, който изразява официалното становище, се опита многократно да обвини младите семейства, че жертвували децата си за сметка на материално по-удобен, по-комфортен живот. Така български социолози обясниха, че първото дете в едно семейство бива забавяно или отхвърляно в името на апартамента, второто дете — в името на автомобила, третото — в името на вилата или обзавеждането и т.н. Друго обяснение, дадено пак с характерната еснафска полуискреност, беше, че нежеланието да се раждат деца било свързано с (цитирам) „порасналата свобода на жената“, която предпочитала да бъде инженер, лекар или нещо друго, но не и да отглежда деца. Имаше само редки намеци, че донякъде материалните несгоди възпрепятствували раждаемостта.

Пак в печата, добре редактирани, се появиха и обяснения на другата страна — семействата. Под формата на строго ограничени анкети и осакатени разговори журналисти се опитаха, доколкото това им беше разрешено, да вникнат по-дълбоко в нежеланието да се раждат деца. Мнозинството от младите двойки се оправдаваха със същите доводи, които преди време ми бе казал моят работник Драго. Отново бе повторено, че поради работната заетост на жената в производството семействата са изправени пред избора или да се лишат от втората заплата (тази на жената), или да се лишат от детето. Изнесе се, че детските домове били със силно ограничен капацитет и че семейства, при които не живеят възрастни родители, фактически нямат никакъв избор, освен да пожертвуват детето. Говори се твърде много и за възпитанието. Внезапно се появи още едно застрашително откритие — че бъдещите граждани на България щяха да бъдат главно деца единаци. А било известно, че самотно израсналото дете, без братчета и сестричета, често се превръщало в егоистично същество със студен и отчужден характер. Така че българите не само щяха да намалеят, но и добродетелността на националния характер щеше да бъде засегната.

Направи ми силно впечатление отговорът, който някои специалисти дадоха на обяснението с материалните трудности. Те заявяваха, че не могат да приемат това обяснение, защото при значително по-суров живот и недоимък българите в миналото винаги са имали много деца. И струва ми се, че тези специалисти имаха известно право. Все повече се убеждавах, че материалните фактори, колкото и важни да бяха, не представляваха главната причина за намаляването на раждаемостта. Това беше толкова очевидно. Достатъчно беше да се посочат младите семейства с много добро материално положение, които също не желаеха да имат деца. Или пък обратното — турското и циганското население, чийто жизнен уровен по никакъв начин не беше по-висок от този на българското население и които въпреки това имаха много деца. Така че истинското обяснение беше по-близо до онова, което моят приятел д-р Д. ми беше казал, отколкото до преките материални проблеми.

Българският печат има един великолепно развит инстинкт, а именно — той знае къде да спре в своите разследвания. Всеки пък, когато журналистът подуши дебелия край на отговорите, които търси, той инстинктивно завива назад и се отказва дори от най-очевидни заключения. Повече от явно беше, че отказът на българите да имат деца точно при режима на комунизма или строителството на социализма беше факт, дълбоко свързан с характера на самата епоха. Това се подчертава още повече от констатацията, че напълно подобни тенденции се наблюдаваха в други подобни страни като Унгария и донякъде Чехословакия. Явно беше също, че не ставаше въпрос за краткотрайна тенденция, а за постоянствуващо явление.

По време на множество командировки, пътувания, срещи с читатели и разни беседи аз почти неизбежно поставях въпроса за децата. Смятам, че и други мои колеги правеха същото, защото явлението бе характерно и предполагаше интересни и правдиви литературни заключения. Но с изключение на няколко подмятания българските писатели не развиха тази тема, защото, както казах, всеки знаеше, че колкото и внимателно да се пишеше, в края на краищата темата се превръщаше в обвинителен акт срещу епохата. В моята новела „ПРАЗНОТО ПРОСТРАНСТВО“ поставих точно този проблем, но в последвалите рецензии и критики същността му бе пренебрегната, като че всеки (с изключение на Ефрем Карамфилов) се направи, че не вижда увеличаващото се празно пространство между българите.

Безспорно въпросът не беше за една или две определени причини, които биха могли да бъдат отстранени с правителствени решения, а за единен комплекс от болестни явления, някои от които вече силно засегнали жизнеспособността на българския народ. Вероятно някой би ми възразил, че изводите ми са по-мрачни, отколкото трябва, че отрицателният български прираст е преходно явление, че в периода на ликвидирането на класическото семейство и създаването на нова, комунистическа форма на свързване на хората е нормално да се изживеят подобни кризи с раждаемостта. Но аз мисля, че БКП прекалено удължи преходния период, като същевременно го претовари с ролята на свой постоянен адвокат. За всеки, който следи фактите, е ясно, че не става въпрос за преходни явления, а за сериозно заболяване на националния дух, чиито тъжни последствия (ако не стане някакво чудо) тепърва ще наблюдаваме.

Когато социолозите говорят за материалната смяна на дете за автомобил, те не се питат за онова, което е породило тази смяна. Те не се питат защо преди сто години например българските семейства не са се отказвали от дете заради каруца или съответната за времето материална придобивка.

Първото, което аз поне съм откривал навред из България като постоянна сянка върху почти всеки български гражданин, като неизказана огромна потиснатост, е общото чувство за безсмислица. Колко много хора под една или друга форма са давали да се разбере, че не виждат никакъв смисъл в това да работят, да създават, да раждат, да се стремят към оставянето на трайни следи във времето. Животът на работниците във фабриката, на работниците в стъкларната, на големия брой селски семейства, с които съдбата ме е срещала, на мнозина пишещи събратя, на служители, на военни, на учители протичаше под странния знак на „ден за ден“. Това не беше блудкаво сантиментално чувство на шепа кафеджийски интелектуалци, въздишащи подир безвъзвратното, а душна, мъчителна атмосфера, проникнала и в последното село. Когато си припомняме или четем за по-старите българи, нашите дядовци и баби, те моментално ни внушават вътрешна непоколебимост и фантастично чувство за сигурност спрямо бъдещето. Като че старият българин виждаше в децата и внуците си естественото продължение на своя собствен живот. И децата до голяма степен представляваха смисъла на неговия живот. Днес живеенето чрез децата и за децата почти се е изпарило. Естествено децата продължават да бъдат източник на радост и обич както преди, но сега те са източник и на едно друго паралелно чувство — страх. Едно от най-честите оправдания, което човек може да чуе от гражданин, съгласил се да преклони глава пред неправдата, или унизително да падне на колене, или да прави някакви принудителни компромиси, или пък просто да си кротува и да се прави, че не забелязва нищо, е:

„Страх ме е за децата!“, или „Виж, ако нямах дете, те щяха да видят другия край!“

Когато твърдя, че има всеобщо чувство на безсмислица, аз се позовавам на няколко много ярки истини:

Ако България не заема първото място в света по брой на разводите, то сигурно тя е на първо място по брой на разбити семейства; има значително нарастване на самоубийствата, впрочем характерно за повечето страни от Източна Европа; голям брой стопански престъпления и кражби; липса на инициативност и личен интерес в производството и всякаква обществена работа; чести констатации на партията и комсомола, че младежта няма никакви идеали; разни форми на проституция.

Забележете! Нито едно от тези явления не съществуваше преди 30 години, така както не съществуваше и проблемът с раждаемостта. Повече от явна е връзката между тях.

Първият аспект на безсмислицата е безперспективността. По силата на изкуствено създаденото и настойчиво поддържано класово и социално безправие в страната всяко българско дете, което би желало да следва своя характер и своите наклонности, има определен от режима „таван“. За голяма част от децата на българите таванът е много нисък. Всеизвестно е, че колкото и способно да е детето на един обикновен българин (който няма героично минало, нито полезно настояще), то не може да се състезава с детето на един партиен ръководител, което при цялата си тъпота ще влезе в английската гимназия и ще заеме утре мястото на татко си в ръководството на държавата. Не е ли твърде показателен за характера на режима фактът, че едва ли има дете на партиен ръководител, което да е завършило техникум, да упражнява професия на металург, стругар, миньор, тъкачка. От друга страна, ако погледнем състава на българските легации в чужбина, ние ще открием, че те са подслонили децата на голяма част от съвременната българска аристокрация. Вчера роденият Иванчо от Горубляне, който може да има заложбите на велик астроном, инженер, артист, едва ли ще отиде по-далече от местното ТКЗС, докато някой Володя (за определени кръгове това също е българско име), седнал в чайката на баща си, ще иде където си иска. И ако Иванчо иска на всяка цена да си пробие път, той първо трябва да стане човек на режима, а това значи да употреби титанични усилия, за да бъде приет в кръга на избраните. Стената е толкова висока, че човек естествено се пита: „Струва ли си да прекарам цял живот в опити да я прескоча?“

Вторият аспект на безсмислицата е липсата на морални устои. Разрушението на всички класически нравствени норми и понятия доведе до това, че ВСИЧКО МОЖЕ. Колко пъти текущата политика на режима преобърна вековни разбирания за добро и зло, за честност и безчестие, за лъжа и истина? Нали именно партията поиска и насърчи деца да донасят за родителите си, жена да предава мъжа си, брат да закопава брата и приятел да издава приятеля си! Нали видяхме, че едни и същи хора (Тодор Живков, Цола Драгойчева и други) обявяват един и същ човек (Трайчо Костов) първо за национален герой (железният Трайчо), после за национален предател и го обесват, след това отново го обявяват за национален герой и му издигат паметник, след това го забравят, и след това започват тържествено да го чествуват.

Третият аспект на безсмислицата е безпринципността. Не е нужно да давам примери. Всеки може сам да си ги намери в каквато и посока да се обърне — правораздаване, служебна кариера, снабдяване, права и задължения.

Наред с чувството за безсмислица съществува още по-съсипващото чувство за несигурност, за постоянен страх. Аз лично не познавам нито един български гражданин, който да изпитва нормалното човешко чувство на сигурност. Несигурност в работата, несигурност в дома, несигурност през всеки ден, несигурност по отношение на властта, несигурност по отношение на какъвто и да е критерий (защото непрестанно се менят), несигурност в бъдещето… Прибавете към това призрачната атмосфера на войната, която се подхранва от цялата пропагандна машина. Както д-р Д. каза, при всеки международен конфликт в последните двайсетина години българският режим дрънкаше оръжието: Корея, Суец, Куба, Виетнам, Югославия, Китай, Чехословакия, Израел… Всеки български гражданин знае, че при евентуална война на СССР дори срещу планетата Марс България ще се намеси. Военно обучение, непрекъснато свикване на запасни, бойни подготовки на деца и възрастни, непрекъснати аларми… Тогава за какви деца може да става дума?

Ето че смяната на едно дете за автомобил не се оказва консуматорска прищявка на младото семейство, както набедените социолози я окачествяват, а логичен израз на дълбока трагедия.

Най-голямата трагедия!