Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 70 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
goblin (2007)

Издание:

Георги Марков

ЗАДОЧНИ РЕПОРТАЖИ ЗА БЪЛГАРИЯ

 

Издателство ПРОФИЗДАТ

София, 1990

История

  1. — Добавяне

СИНИТЕ АНГЕЛИ С ЧЕРНИТЕ ДУШИ

Трагедията на старши лейтенант Б., за която писах в предишната глава, не беше нито единствена, нито изолирана. След 1956 година слушах множество подобни истории на хора, които са били тласнати да вършат най-уродливи и злодейски дела в името на партията, хора, които, за да бъдат добри и равностойни партийци, се бяха отрекли от всякакво човешко достойнство, от естественото си предназначение да бъдат човеци. Всички тия хора бяха преминали през един и същ вид драма — противопоставянето на партиеца срещу човека. За голяма част от тях драмата беше външна, за малцината, които се опитваха да отстояват някакви пристъпи на съвестта, тази драма беше дълбоко вътрешна. Последните бяха приели партийното верую с наивност и искреност, бяха се постарали да бъдат това, което партията изискваше от тях, с убеждението, че служат на велико дело. А тази партия, след като ги бе корумпирала с алкохола на властта, след като им бе внушила, че в нейните редици те са много по-силни, отколкото им бе позволено от нормалното човешко съществуване, след като ги бе измъкнала от провинциалното дребно и безлично съществуване и ги бе направила главни герои в черната съдба на цяло общество, тази същата партия като най-коварен и престъпен демон на злодейството ги бе заставила да се отрекат от себе си. Да се отрекат от семейства, близки и приятели, от законите на вековен човешки морал, от нравствените традиции на цял народ, от знание и от любов, от личен живот. Те принадлежаха на тази партия тялом и духом, което редуцира човешкия им ранг до тоя на човекороботи, изпълняващи много ограничена програма. От техните истории се надига може би най-ужасяващият призрак на самоубилия се духовно човек, който броди зловещо в нощта, защото за него няма място в никакъв човешки ден и под никаква човешка светлина. Вероятно никой друг режим в човешката история не ни е предлагал по-голямо и по-категорично отрицание на човека.

Веднъж моят приятел д-р А., стар комунист и управител на болницата, в която бях, ми разказа една почти невероятна история. Това се бе случило по времето, когато Трайчо Костов беше арестуван и по нареждане на СССР у нас се провеждаше жестока чистка главно на партийни кадри. Д-р А. бил член на окръжния комитет на партията в един от нашите големи градове и същевременно бил главен хирург на градската болница. Една вечер той бил повикан да оперира спешен случай. Отишъл в болницата и видял в хирургията възрастна жена със спукана язва. Положението й било почти безнадеждно. Докторът познал в нея майката на един майор от Държавна сигурност, който по това време ръководел всички акции по арестуване на заподозрени партийни кадри. Майорът бил известен с абсолютната си неумолимост.

— Най-квадратният фанатик, който някога съм виждал — ми каза д-р А.

И горе-долу по времето, когато болната жена била внесена в операционната, от София пристигнало нареждане до местната Държавна сигурност за арестуване на двама членове на окръжния комитет, единият от които бил д-р А. Към 11 часа вечерта първият член бил арестуван и към 11 и половина джиповете на Държавна сигурност, предвождани от майора, нахлули в двора на болницата. И тъкмо в момента, когато д-р А. отворил корема на своята пациентка, в операционната безцеремонно нахлул майорът и заповядал на доктора да прекрати операцията и да го последва веднага.

— Но това е майка ви! — казала му една от асистентките.

— Знам — отвърнал невъзмутимо майорът.

Последвала някаква жестока и страшна тишина. Никой не можел да повярва, че този човек не се колебаел да изпрати майка си в гроба, за да може само да рапортува в София, че възложената му задача е бързо и стриктно изпълнена. Всичко изглеждало като някаква психопатологична нелепост.

— Ние всички се бяхме разтреперили — разказваше д-р А., — не от страх, а от най-чудовищен ужас. А този гражданин ни гледаше с абсолютно спокойствие и чакаше да го последвам.

Тогава д-р А., който не беше от страхливите, се извърнал и с все сила ударил на майора един такъв шамар, че шапката му хвръкнала.

— Вън! — извикал той и заедно с другите, внезапно окуражили се, го из хвърлил от операционната. — Ще чакаш отвън! И когато свърша, можеш да ме арестуваш!

Изненадан от шамара и замаян, майорът се намерил в коридора пред операционната. Неочакваната съпротива, изглежда, го стъписала. Но никой от ония вътре не знаел какво ще последва.

„Очаквахме всеки момент той да повика хората си и да ни наблъскат в джиповете. От напрежение не можехме да работим. Трябваха ни най-малко 15 минути, за да се опомним и продължим. Това беше най-мъчната операция в цялата ми лекарска кариера!“ — разказваше д-р А.

Въпреки усилията положението на болната върху операционната маса ставало все по-лошо. Обзети от някакво почти фаталистично чувство, хората чувствували, че трябва на всяка цена да спасят пациентката си. Може би инстинктивно те се надявали, че бездушният майор би се трогнал, би се отнесъл по-хуманно, ако те спасяха майка му. И същевременно се появил и страхът, че ако тя умре, това би било силен повод за него да ги обвини в каквото му хрумне. Започнала непосилна битка за живота на болната. На няколко пъти асистентите трябвало да излизат от операционната и да тичат за разни апарати и медикаменти. Всеки път те виждали в коридора човека със синята шапка мълчаливо и безстрастно да чака. Нито веднъж той не попитал как е майка му. Напрежението и треската на тия вътре, които се борели за спасение на човешки живот, не докоснали лицето на служителя на Държавна сигурност.

Призори, към четири и половина, болната починала. Нейният край имал погребален ефект върху групата лекари и сестри. Смазани от умора и нерви и все пак с най-мрачни предчувствия, те напуснали операционната, за да отидат да се измият. Когато излезли, майорът в коридора се изпречил пред тях с готовност да извърши ареста.

— Да се измия! — казал му д-р А. и влязъл в съседното помещение. Срещу майора вратата на операционната била широко отворена и на масата вътре лежала изстиваща майка му. И тук сякаш се появил първият признак на чудото. Може би в същата тази минута, когато той чакал завръщането на доктора, майорът видял лицето на тази, която го родила. Може би този каменен фанатик е успял да направи разлика между живота и смъртта и синът или човекът у него се пробудил… Той влязъл в операционната и останал там, край трупа на майка си.

— Когато се върнах, за да му се представя — продължи разказа си д-р А., — той стоеше там като паметник. Дори не се обърна да ме види. Аз се изкашлях, за да му напомня… но той пак не се обърна. Тогава ми се стори, че трябваше да му кажа нещо… извинения или съболезнования… Но какво въобще може да се каже на такъв човек… От друга страна, ясно си представях какво ме чакаше. Само след половин час щях да му бъда в ръцете и един Господ знаеше през какъв огън щях да мина… Чувствувах, че ще плащам допълнително и за шамара, и за смъртта на майка му…

В това време приближили другите трима лекари и двете сестри, които взели участие в операцията.

— Д-р А. — казала една от сестрите шепнешком, — елате с нас! Ако ни арестуват, нека арестуват всички!

Главният хирург видял в това предложение някаква спасителна логика, пък и му се искало в този момент да бъде със своите хора. Той се присъединил към тях и всички тръгнали по коридора към изхода.

— Когато стигнахме до дъното на коридора — разказваше д-р А., — майорът все още беше в операционната… и това почти ме обнадежди… Значи нещо ставаше с него… И същевременно си казвах… кой го знае как ще реагира…

Те слезли по стълбите и се намерили на двора. Било все още тъмно и само няколко лампи светели из грамадния болничен район. Под най-близките лампи стоели десетина души със сини шапки и шмайзери. Като ги видели, всички от групата се разтреперили.

— Изведнъж зъбите ни затракаха — продължи д-р А. — Обърнах се и видях, че и останалите са в същото положение, всички сякаш мислехме едно и също… дали онзи няма да изскочи и в бяс да заповяда да ни изпоразстрелят, както вървим… С цялата маниакална отмъстителност на този вид хора той можеше да твърди, че умишлено сме убили майка му, или най-малко, че не сме сторили достатъчно…

Инстинктивно всички от групата се приближили един към друг.

На другия край на болничния район, върху нещо като хълм, били жилищата на медицинския персонал. Шестимата трябвало да изминат около триста-четиристотин метра по алея, която преминавала между декоративни храсти. Алеята била осветена от две лампи и било все още тъмно. Шестимата тръгнали бавно и в непрестанното очакване някой зад тях да ревне „Стой!“. Както вървели мълчаливо, една от сестрите извикала:

— Те вървят след нас!

И наистина, ония със сините шапки също тръгнали бавно след хората в бели престилки, но сякаш спазвали известно разстояние. Майорът все още не бил между тях и вероятно неговият помощник бил наредил да не се изпуска из очи операционният екип, докато сам отишъл да потърси началника си вътре в болницата. Сега напрежението между шестимата сякаш достигнало върха си.

— Вървял ли си някога — попита ме д-р А. — с чувството, че една крачка е равна на една година. Всяка крачка, която правех, отчитах с някакъв убийствен триумф: „Още една… и още една… и още една…“

Повече от всякога той бил сигурен, че щяло да последва нещо ужасно в момента, когато майорът се завърне. Фактът, че се забавил така дълго в операционната, почнал да действува в обратна посока. Обезсилени от страх, напрежение и физическа умора, хората от групата едва влачели краката си. За да преодолеят призрачната тишина и може би за да заглушат стъпките на ония, които ги следвали, някои от лекарите започнали да приказват. Но това били изтънели, почти нечовешки гласове и всяка дума, която казвали, звучала по най-странен начин.

— Не зная защо, но изведнъж всички заговорихме какво ще правим утре… Непрекъснато повтаряхме това утре… утре… сякаш искахме да се убедим, че има утре, че утре значи нещо… Това беше някакъв вид фаталистично заклинание или, ако щеш, позитивно мислене с цел да накараш съдбата да ти помогне… „Утре“ е най-съдържателната дума на този свят… — разказваше д-р А.

Те достигнали хълма пред жилищата си, когато същата сестра отново извикала:

— Приближават ни!

Преследвачите внезапно били ускорили крачките си, сякаш в решителен опит да догонят своите жертви и най-после се разправят с тях. Но пак не се чула никаква заповед, никакъв глас. Всичко приличало на жестока мълчалива игра на котка с мишка.

— Не се обръщайте и вървете по-бързо! — казал д-р А. на другарите си, които съвсем отмалели.

„Изкачвахме се нагоре и чувахме стъпките им все по-близо и по-близо… Бях сигурен, че майорът се беше присъединил към тях и ни следваха, за да ме отделят накрая от другите и извършат ареста безшумно… Стори ми се, че най-разумното беше да се обърна, да отида при тях и да им кажа «Водете ме»… Но нали знаеш, човек опитва докрай… Идваха ми и най-щури мисли… Ако можех да се добера до моя апартамент… и някак да избягам, да се крия, докато се размине, или пък докато намеря някого, който да ме извади от огъня… Дишах тежко, сърцето ми биеше до спукване и ушите ми пищяха… И когато стигнахме горе, счу ми се, че отзад бе настъпила пълна тишина. Всички се спряхме. Не смеехме да се обърнем, както не смеехме да повярваме, че се е разминало… И тогава чухме мотора на първия джип…“

— Отиват си! — извикал някой.

Всички се извърнали и не могли да повярват на очите си. Зад тях нямало никого. След малко заработил моторът и на втория джип и после фаровете им изчезнали през главния вход на болницата.

— Явно нещо беше станало с този нещастник! — завърши разказа си Д-р А.

Може би наистина смъртта на майката бе съживила човека в бездушния изпълнител, защото д-р А. не бил арестуван нито през следващия ден, нито по-късно. Разминало му се с изключване от окръжния комитет, впоследствие от партията и снемане от длъжността главен хирург.

Години по-късно, когато той ми разказа тази история, аз бях силно развълнуван от онова, което бе станало в операционната. Въпреки песимизма си аз повярвах, че несполучливата операция на майката се бе превърнала в сполучлива операция на сина, в някакво възвръщане към човешкия ранг. Дълго време образът на този осакатен от режима нещастник ме преследваше и по време на антикултовата вълна на няколко пъти предлагах този сюжет на разни комисии и репертоарни бюра. Отначало отговорът беше, че не бил идейно много ясен, а впоследствие ми заявиха, че въобще му било минало времето.

„Хайде да не човъркаме сега стари рани! У нас повече няма сини шапки!“ — ми каза доброжелателно един от отговорните другари, който смяташе себе си за голям демократ.

А аз си мислех, че сините шапки наистина бяха изчезнали, но въпросът съвсем не беше за шапките.