Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

ЛЕГЕНДАТА ЗАПАД: ВЕЩИТЕ

През лятото на 1959 година бях в Москва. Престоят ми там съвпадна с американската изложба и пускането по съветските екрани на американския филм по романа на Толстой „ВОЙНА И МИР“. Но докато филмът предизвиква оживени спорове всред обикновените съветски граждани, павилионите на американската изложба имаха възможно най-смайващия ефект върху съветските посетители. Там те видяха всевъзможни вещи, за чието съществуване не бяха дори сънували. Мнозина отказаха направо да повярват, че хладилниците, телевизорите, разни кухненски машини, леки коли, битовите технически удобства, дрехите и напитките бяха неразделна част от живота на обикновения американец. Аз стоях всред гъстите тълпи на посетителите и гледах почти детското им увлечение, стигащо до прехлас, когато преминаваха покрай експонатите. Съмнявам се дали на друго място по света някога е имало такъв спонтанен, първичен и масов изблик на боготворене на вещи. От това време в главата ми е останала една колкото смешна, толкова и тъжна случка. Руски приятели, интелектуалци, ме поканиха на гости, като скришом ми довериха, че тази вечер на масата ще има някакво фантастично, невероятно питие, което домакините бяха получили с големи усилия и на висока цена. И така, вечерта аз се озовах в една стая, пълна с около двайсетина мъже и жени, много приятни московски поети, писатели, филмови дейци, артисти. След като изпихме порядъчно количество водка и опустошихме няколко тави мезета, домакинът даде знак, че е дошло време за атракцията на вечерта Възцари се тишина. Всички направихме кръг и домакинът с маниерите на древен заклинател внесе в центъра на кръга една голяма бутилка, пълна с кафеникава течност, на която пишеше кока-кола. Смешно или не, появяването на тази бутилка предизвика истинско вълнение у почти всички присъствуващи. Бях виждал подобни изрази върху лицата на опитни пиячи, вкусили за първи път 12-годишно шотландско уиски, или пък мераклии, отпили за първи път чаша класическо френско вино, но никога не бях виждал хора, които да свещенодействуват пред бутилка кока-кола. Мнозина смятаха, че това е някакъв силен алкохол, и разочарованието беше огромно, когато домакините със същото свещенодействие поднесоха на всеки от нас по един напръстник кока-кола.

Пак в тия години, все още доста преди епохата на „Кореком“ и износа на български специалисти за арабските и африканските страни, човек често можеше да види подобни чувства върху лицата на хората, които заобикаляха всякаква по-лъскава западна кола, спряла пред хотел „България“ в София. Това бяха погледи, които изразяваха странна смесица от възхищение, учудване, любопитство и някаква почти безнадеждна мечта за притежание. А ние бяхме много бедни. След безмилостното сталинско ограбване на страната, абсолютно некадърното държавно ръководство, липсата на каквито и да е стимули за работа и живот нашият жизнен уровен беше отишъл под нулата. По бедност ние застрашително се бяхме приближили до просяшкото ниво на съветските граждани. Контрастът между нашия живот и този на Запад в средата на петдесетте години беше толкова голям, че всяка западна вещ се явяваше като мостра от рая. Прибавете към това и факта, че на пазара в България не се продаваше почти нищо. За всяка елементарна вещ, от алуминиева вилица до велосипед, човек трябваше да води дълга борба чрез връзки, подкупи, комбинации, опашки, за да я получи. Така наречените стоки за широко потребление фигурираха само в плановете и сънищата на хората. Режимът хвърляше всички средства за осъществяване на инфантилните си параноични мечти, като високи пещи, тежка индустрия и прочие.

Така че съществуваха всички предпоставки за създаването и утвърждаването на най-популярния естествен култ, появил се някога в България — култа към вещите, и особено към западните вещи. И до ден днешен, когато нещата са значително променени, този култ ще си остане доминираща сила в живота на огромното мнозинство български граждани, което ще стъписва много чужденци. Нещо повече — гавра или не, в последна сметка понятието „строителство на комунизъм“ ще означава по същество увеличаване притежаването на повече вещи. Като че цялата марксистко-ленинска идеология е заложила на туземското разбиране, че вещите ще направят хората по-добри и по-щастливи. Затова във всички държавни планове, във всички обещания за бъдещето, в заканата да се изравним по жизнен уровен с Америка се говореше за снабдяване на населението с повече и по-хубави вещи. Когато днес четете за щастието на хората у нас, репортажите и очерците за това щастие неизбежно изброяват като почти единствени агенти на щастието гардероби, хладилници, перални машини, леки коли и т.н.

Но държавните планове и партийната пропаганда са едно, а празните магазини — друго. И тъкмо отсъствието на най-необходими вещи от пазара или лошото качество на родното производство са може би основната причина хората да обърнат глави към западната вещ. Отгоре на всички качествени предимства западната вещ притежаваше цялата притегателна сила на забранения или на не-достижимия плод. Както ще видим по-нататък, именно култът към западната вещ ще се подхранва до значителна степен и от снобизма на преуспяващия партиен буржоа, от суетното му желание да притежава това, което другите около него нямат.

Гледайки назад, аз виждам, че първите агенти или вестители на култа към западната вещ не бяха толкова редките пътници чужденци, колкото самата партийна аристокрация и децата й. Ако един ден в България се появи честен партиен или държавен водач, бих го замолил да публикува списъците на стоките, внасяни от специалното снабдяване на върхушката през петдесетте години, когато огънят на вещоманията обхваща т.нар. „вождове и верни синове на народа“. Тези ангели на комунизма бяха (по собствените им закони) първите контрабандисти и черноборсаджии, които внесоха в България найлонови чорапи, ранни магнетофони и перални машини, италиански обувки и германски коли… От това време е веселият случай с един български поет, който с огромни усилия бе успял да се снабди с чифт найлонови чорапи, които бе подарил на невярната си любовница. Разбрал за измяната, той беше отишъл при нея и извикал: „Дай си ми найлоновите чорапи!“

Чрез граждани, близки до върхушката и специалното снабдяване, някои късметлии в София можаха за първи път да вкусят истинско шотландско уиски. Нашето щастие беше безпределно, ако можехме да притежаваме кутийка с ножчета за бръснене „Жилет“ или добър западен крем за бръснене. Всяко ножче се употребяваше рекорден брой пъти, като го точехме върху стъкло. Но най-болезнено и понякога неудържимо реагираха на западните вещи жените Наистина немотията и оскъдицата правеха притежаването на козметични средства от прочута западна фирма като „Ярдли“ или някоя друга да бъде равно на непостижима мечта. Нашите жени, и млади, и възрастни, бленуваха за западно бельо, обувки, облекло, чанти и т.н. Една от моите редакторки, високоинтелигентна и сериозна жена, веднъж посочи пред мен чужденка с хубава чанта и ми каза:

„Не се смей, но за такава чанта съм готова на всичко!“

Междувременно, с промяната на политическия климат през 1956 година, със започването на първите организирани туристически пътувания до Източна Германия и Берлин (който тогава не бе преграден със стена), с разрастването на спортните връзки с чужбина, с многократното увеличаване броя на транзитиращите пътници и особено с първите стъпки на международния туризъм, притокът на западни вещи в България започна значително да нараства.

Както вече отбелязах, пионерите на пренасянето на западни вещи в големи количества бяха привилегированите хора на режима. България излизаше от строгата сталинска изолация и новосъздадените контакти със Запада бяха повод за чести служебни или полуслужебни пътувания. Тъй като командированите другари по онова време бяха все важни птици, за тях нямаше митнически контрол. Пък и в митниците стана една специална промяна. След чистката в Държавна сигурност, проведена под егидата на Хрушчов, голям брой бивши служители, обвинени в жестокост и беззакония, бяха настанени главно по митниците. Последните станаха истински филиал на Държавна сигурност. Ала изхвърлените там бивши сталинистки фанатици и амбициозни кариеристи съвсем логично заляха митниците с едно твърде немитническо чувство — на голямо разочарование от собствената партия и властта, на дълбоко огорчение за това, че греховете на големите бяха стоварени върху техните плещи, и на пълен цинизъм по отношение на вярност към обществото, служебен дълг и вяра в партийните идеали. Тяхната естествена реакция беше някак да си отмъстят и на партия, и на държава. И когато започна разширяването на контактите със западния свят, тези граждани откриха едновременно прелестта на западните вещи и привилегированото положение, в което те се намираха спрямо тях. Оттук нататък бившите бойци от предната линия на комунизма тихомълком се превърнаха в най-сериозни контрабандисти или съучастници в прехвърлянето на западни вещи. Важните или не толкова важни пътници, които се завръщаха от чужбина, бяха под техен контрол. И тази им власт се оказа не по-малко сладка от предишната. Толкова повече, че тя не само им доставяше желаното възмездие, но ги свързваше в тесен и властен съюз с най-силните хора в апарата на държавата и партията. Принципът „услуга за услуга“ намираше тук пълно материално реализиране. Впоследствие с притока на колетни пратки митничарите щяха да станат и известни крадци, действуващи с мълчаливото съучастничество на властта. Когато говорим за хората, които са откраднали най-много от собствената си държава, които са нанесли най-големи щети на държавния бюджет и по силата на официалните закони са в категорията на първокласните криминални престъпници, трябва да посочим всички членове на тази социалистическа мафия, която реализира милиони и милиони левове чрез незаконно внасяне или контрабандиране на грамадни количества западни вещи.

Най-честите пътници за чужбина бяха властни партийни и държавни функционери. Съответно най-големите контрабандисти и черноборсаджии бяха из техните среди. Ако и до ден днешен във всяко ведомство се води жестока борба кой да замине в командировка в чужбина, причината за това е твърде далеч от мечтаното посещение на Лувъра или британския музей, а идва изключително от предварително направената сметка, че с едно пътуване човек може да си изкара най-малко годишната заплата. В средата на партийните и държавните властници бързо израснаха специалисти по онова, което може да се изнесе и продаде на Запад, и по онова, което може да се внесе и продаде изгодно в България. От момента, когато се разбра, че при това двойно контрабандиране могат да се печелят луди пари, в България започна истински разцвет на незаконна търговия. Черната борса и контрабандата бяха нещо неразделно от дейността на всяко пътуващо властниче. Видни служители от министерството на външните и вътрешните работи, дипломати, куриери, водачи на спортни или технически групи, държавни търговци, официални лица, участвуващи в международни конгреси и конференции, специалисти и прочие масово участвуваха в тази двойна търговия. Шампионите в контрабандирането на западни вещи и износа на български ценности бяха, разбира се, хората на Държавна сигурност и техните близки. Най-на-пред те започнаха да изнасят от България всичко, което имаше някаква цена, от икони, старинни накити и скъпи предмети до пощенски марки. От филателната борса в София и от частни колекции с течение на времето изчезнаха всички търсени на Запад пощенски марки, които биваха тайно изнасяни. Незаконното изнасяне на български пари също се вършеше масово от тези другари. После всичко това се обръщаше на продаваема западна стока. В епохата на липсващите женски чорапогащници у нас мнозина от тези граждани позлатиха ръцете си. Имаше два лесно достъпни по онова време пазари — Белград и Западен Берлин. Лично аз съм бил на самата граница край Калотина, когато връщащи се от Запад коли, претъпкани с черна борса, са били пропускани без проверка, защото по телефона от София се е обадил член от мафията колата да не се пипа. Познати началници изпращаха съпругите си на пазар в Белград и след това ги чакаха на границата, за да уредят лично играта.

Друга категория граждани, които имаха славата на изтъкнати контрабандисти, бяха спортистите. Спортните връзки на България със света предхождаха икономическите и туристическите и затова спортистите имаха възможност да търгуват, когато цените на някои вносни вещи бяха фантастични. Но само част от спортистите принадлежаха към мафията. Останалите бяха преследвани. Много хора в България още помнят съдебните процеси срещу футболисти на „Славия“, „Левски“, срещу плувци, атлети, волейболисти, които изнасяха долари, зашити във футболни топки, и внасяха търговска стока. Един от най-често контрабандираните артикули бяха камъчетата за запалки, които се внасяха от Източна Германия. Едно камъче там струваше около 1 стотинка, а в България редовната му цена беше 50 стотинки. Друг контрабандирай артикул в тези първи години бяха часовниците. В София имаше цели криминални пръстени, които продаваха часовници. Един от главните вносители беше футболният отбор на ЦСКА. Спомням си, когато веднъж в Белград исках да си купя часовник, продавачът ме запита: „Колко часовника?“ „Как колко! Един!“ — казах аз. Продавачът се изсмя и на звучен сръбски ми каза, че предишната седмица Пижето (дясното крило на ЦСКА Миланов) купил „триста комада“. След часовниците дойде ред на дамско бельо и козметични артикули, по-късно настъпи царството на магнетофоните и транзисторите, на дрехи, на кухненски апарати, напитките, и кулминацията на контрабандата щяха да бъдат леките коли. Цените в България даваха възможност доларът, който вървеше между два и три лева, да донася печалба понякога от двайсет или трийсет лева. За един мой рожден ден ми бе подарен английски пуловер, за който на черно е било платено 60 нови лева. Точно същия пуловер видях в Лондон, че струва 2 английски лири.

По-късно, в последвалите години, контрабандирането щеше да придобие по-демократичен характер, щеше да слезе от тесния кръг на властната мафия, за да обхване едва ли не всеки обикновен гражданин, тръгнал на екскурзия в чужбина. Ала кой би могъл да обвинява тези бедни хора, когато пред тях стоеше яркият пример на висшите батковци, които вършеха същите криминални престъпления, но в годям мащаб. Вътрешни лица са ми разказвали за специални комисии, които са преоценявали оставените след Пловдивския мострен панаир стоки на смешни цени, за да бъдат продадени на членове на Политбюро и техните семейства. Нови мерцедеси и беемвета са се продавали под цените на стари таратайки.

Опасният размер на контрабандата щеше да застави държавата все пак да се опита да наложи някакви ограничения, но както всеки знае, тези ограничения бяха за простия народ, а не за шефовете.

* * *

Когато търсим обяснения за този наистина невероятен култ към западната вещ, който владееше българските граждани, който запълва доста съществена част от техния живот и често направлява техните действия в трагикомична светлина, трябва да изтъкнем две характерни особености на западната вещ. Първата беше нейната недостъпност и рядкост, втората и по-важната беше нейното качество. Някой веднага би ми възразил, че тези особености не са достатъчни за създаването на масов култ, защото в Англия например ролс-ройсът е рядка и недостъпна кола с изключителни качества, но нито всред англичаните, нито всред французите или германците съществува някакъв масов култ към ролс-ройса. Й това е напълно вярно. Така че качествата на западната вещ са може би само половината от обяснението. Другата половина стои всред новите, комунистическите елементи в психологията на българските граждани, на които ще се спра малко по-нататък.

Ако човек попиташе обикновен български гражданин защо той предпочита да притежава западна вещ пред родно или социалистическо производство, искреният отговор винаги беше „Ами защото е по-хубава и по-качествена!“ Или: „Не е нашият боклук!“ За почти всекиго в България, и особено в СССР, думата „западно“ беше синоним на думата „качествено“ или най-малко по-качествено от това, което собствената индустрия или търговия предлагаха. Разбира се, тук се стигаше до прекалени и абсурдни преувеличения. Но те бяха задължителният плод на култа. Самата западна вещ обаче беше най-добрият си пропагандатор. Тя се появяваше пред нас като творчески феномен, който съчетаваше в себе си неприсъща нам изобретателност, инициативност и фантазия. Ние бяхме смаяни от разнообразието на западните стоки, съпоставено с бедния или никакъв избор на собствения ни пазар. Вземете само факта, че дълги години СССР произвеждаше само два вида леки коли — москвич и волга, докато всяка западна страна — производителка на автомобили, заливаше пазара с маса нови модели. Тук искам да отбележа един важен момент — че култът към западната вещ в България не се изразяваше само в сляпо преклонение пред нея, нито в голия стремеж за притежание, а предизвикваше нейното сериозно изучаване и опознаване. Не зная друго място по света, където всяко второ дете от улицата може не само моментално да изброи 50 марки западни автомобили или 20 марки магнетофони, но и може съвсем компетентно да разгледа качествата им. Когато живеех в „Красна поляна“ в София, дечурлигата от блоковете около циганската махала (която беше на пътя на всички влизащи чужди коли), по улица „Татарли“ седяха на бордюра и коментираха всяка по-интересна западна кола. Веднъж премина голям американски кадилак и едно от хлапетата каза:

„Тоя трябва да си има собствен петролен кладенец“ — което означаваше, че консумацията на бензин беше твърде голяма. Друг път, виждайки спортен фиат, те коментираха:

„Бърза, ама гледай как занася на завоя!“

Трети път:

„А-ха, слушай мотора, пее!“

Смешно или не, когато след време сам имах новия модел на беемве, моят монтьор и аз седнахме и разглобихме целия мотор на парчета, за да видим как „германецът работи“. Ние стояхме и цъкахме пред разни технически съвършенства.

Така че западната вещ сама за себе си не беше просто вещ, а представител на друг свят, който в нашите въображения вещта правеше още по-примамливо богат, красив и мечтан. Виждали ли сте лицата на български граждани, застанали пред западна витрина? Господи, какво впечатление ми направиха витрините дори в Белград, когато за първи път излизах на Запад и спрях там. Бяхме цяла група журналисти, отиващи за мача в Рим между България и Португалия през януари 1963 година. Може би само преклонението и лудият възторг на туземците преди три века, когато са видели мънистата и ваксените кутии на мисионерите, бяха равни на нашия възторг, на нашето обожаване на красивата вещ. Ние не приказвахме за нищо друго освен за това, което имаше по витрините. И ако Белград ни взе акъла, какво да кажа за Италия, за Венеция, където спряхме, или за Рим, който ни подлуди. Ние вървяхме като пияни от витрина на витрина, от пазар на пазар. По дяволите Колизеумът, паметниците на изкуството, Ватикана, старият Рим. Нашите паметници на изкуството бяха красивите италиански обувки, великолепните пуловери, бельото, магнетофонните ленти, плочите, дамските чанти, козметиката. При това ние не бяхме филистимци. Историята и красотата на Рим значеха за нас много нещо, но те трябваше да отстъпят пред триумфа на витрините…

И същевременно като всички източноевропейски туристи ние бяхме безумно бедни. Оскъдните лири, които Кирил Несторов (председателят на народната банка) с триста молби ни бе дал, не стигаха за нищо. Каква велика радост беше, когато на огромния пазар зад черквата „Санта Мария Маджоре“ италиански амбулантни търговци ни предложиха пуловер или жилетка за кутия цигари. Най-страстните тютюнджии се обрекоха на адско пътуване назад, за да могат да занесат нещо у дома.

Въпреки че с течение на времето модата на някои западни вещи мина, други човек можеше да купи в България, българските туристи из Западна Европа продължават да ходят като замаяни от витрина на витрина и споделят същите чувства, които ние изпитвахме преди години. Какво да си купим и как да го купим — това бяха двата инстинктивни въпроса, които направляваха цялото ни бедно съзнание. Дори тогава, когато въобще не можеше да става дума за купуване, хората обикаляха витрините просто за да „гледат“.

„Искам да им се понарадвам поне! — бе казал мой приятел. — Просто ми е приятно, че има хора по света, които могат да правят такива красиви неща!“

По-късно в Западен Берлин, Мюнхен и Париж щях да се срещам по витрините с мои сънародници и човек би могъл да ни познае, че сме от една и съща държава, по еднаквите изрази на лицата ни.

Никаква политическа пропаганда, никаква религия, никакво организирано „промиване на мозъците“ и средства за масова заблуда не могат да постигнат този пропаганден ефект, който постигна западната вещ. Струва ми се, че има нещо вярно в твърдението на някои партийни агитатори, че страстта към западната вещ, чистосърдечното преклонение пред лъскавия вид бяха всред широките народни слоеве съзнателна политическа реакция. В паметта ми се мяркат триумфиращи лица на техници, инженери или обикновени хора, когато произнасяха своята присъда:

„Това е машина! Не е съветски боклук!“

Или ироничния въпрос към собственик на москвич:

„Тази кола самичък ли сте си я направили?“

Авторитетът на западното производство се утвърди още по-силно, когато държавата реши да преоборудва голяма част от индустрията и същевременно внесе цели западни производствени комплекси. Западногермански, френски, английски и италиански машини и съоръжения заляха страната и неумолимо демонстрираха научно-техническото превъзходство на своя свят. И за да притъпи идеологическия ефект от това по неволя признаване на реалните качества на западната вещ, партията започна своята „разяснителна“ работа. Бях на една лекция по идеологическите въпроси в София, на която лекторът, един от началниците в идеологическото управление на Държавна сигурност, най-сериозно подчерта вредата, която преклонението към западното производство нанасяло на идеологията. Той дори стигна дотам, като каза, че Западът нарочно правел всичко, за да пробута своите ефектни и лъскави неща на социалистическа територия, защото те действували деморализиращо.

„Всеки чорапогащник, всеки магнетофон, грамофон, хладилник, всеки одеколон, червило, обувки, дрехи и особено всяка лека кола се изпращат в нашата страна, за да вършат идеологическа диверсия!“ — заяви човекът, без да му мигне окото. Той поиска от нашите писатели и журналисти да налагат и пропагандират безогледно превъзходството на социалистическата вещ. Някой циник от публиката го запита дали наистина може да се твърди, че мерцедесът е по-лоша кола от москвича.

„Най-напред — каза другарят — не трябва да стигате до такива съпоставки! Кой ви кара да сравнявате мерцедес с москвич… Но ако все пак се наложи да ги съпоставяте, разбира се, че москвичът е по-добра кола, защото е НАША кола, другари, народна кола. А мерцедесът е оръдие за ограбване и експлоатиране на трудещите се! Запомнете, западната вещ не може да превъзхожда нашата вещ, както западната капиталистическа система не може да превъзхожда социалистическата.“

Всички го слушахме с полуусмивки. Но след седмица или две, когато отидох у приятели на гости, там пристигна собственият син на същия другар. Той донесе със себе си по молба на домакините съвършено новия си магнетофон „Филипс“, който баща му бе успял да измъкне от Пловдивския панаир.

Все пак в резултат на идеологическата кампания някои журналисти понаписаха статии, в които нападнаха Запада, загдето бил произвеждал съблазнителни консумативни блага с единствената цел да заблуждава широките народни маси.

Постепенно държавата реши, че може да изкара добри печалби от тази всеобща страст към западната вещ. В резултат на това се стигна до откриването на магазините на „Кореком“, където срещу западна валута, превърната в съответни корекомски банкноти, човек можеше да си купи много работи, от гащи и ножчета за бръснене до апартаменти, вили и леки коли. Излишно е да се казва, че тези магазини доведоха до невиждано спекулиране с чужда валута. Доста по-късно, за да внесе някакъв елемент на справедливост, държавата отвори и магазини за западни стоки, които се продаваха срещу български левове, но на баснословни цени. Съпоставяйки цените на този магазин на улица „Стамболийски“, до американската легация, с действителните западни цени, пресмятах, че държавата печелеше нещо около 1000 на сто. Съществуването на „Кореком“ доведе до големи вътрешни разправии в партията. Някои партийни функционери, особено от по-старото поколение, смятаха, че имаше нещо дълбоко неморално в деградирането на собствената валута в собствената страна и че никакви материални придобивки не могат да оправдаят подобно самооплюване. След дълга борба те се наложиха и в по-късни години търговията на „Кореком“ силно бе ограничена. Междувременно през шейсетте години започна износът на български специалисти предимно за африкански и азиатски страни. Много лекари, инженери, техници, строители, търговци отидоха с договори да работят в чужбина. Всички те бяха платени в твърда западна валута, от което една част държавата задължително им обменяше в левове. Чрез тях и онова, което те спестяваха, се стигна може би до най-голямото нашествие на западни вещи в България. Като че почти всички тия граждани страстно се надпреварваха кой да си докара по-хубава кола или по-хубави мебели, или по-хубави домашни уреди и апарати.

В наскоро публикуваната повест на Георги Мишев „Вилна зона“ има чудесни страници, посветени на българската вещомания, и то от най-ново време. Оттам се вижда, че стремежът към притежание на избрани западни вещи си е останал все така неутолим. Може би само изискванията са се повишили и не всяка западна вещ (както в първите години) е желана гостенка.

„Ако ще е гарга, рошава да е!“ — е изискването на новото време.

Мисля си, че българският глад за притежаване на западни вещи може да се сравнява по острота и популярност само с глада за пътуване през граница. Впрочем двете неща са свързани, защото една от главните причини за пътуване зад граница е именно снабдяването със западни вещи. Чувствата, съпровождащи притежаването или разделянето с вещи, бяха безспорно дълбоки и искрени. Хората обичаха вещите си, понякога ги обичаха като живи същества. Един мой приятел, писател, след огромни усилия се сдоби с кола рено. Той не я караше. Тя си стоеше в гаража, където той по няколко пъти на ден се отбиваше, заставаше пред нея и я гледаше с такава любов, с такава щастлива привързаност, с каквато не бе поглеждал дори жена си. От време на време изваждаше чиста бяла носна кърпичка и внимателно избърсваше някакво едва забележимо петънце върху колата. Познавам много хора, които умираха да показват своите западни уредби и предмети. Във всички кръгове, в които се движех, съществуваше много добра информация за качества и цени на западни стоки. Обзалагам се, че на много места в София знаят повече за дадени стоки и дадени магазини във Виена или Париж, отколкото виенчани или парижани. Не един и двама мои познати сега тук, из чужбина, получават писма с искания от свои близки, в които западните вещи са невероятно добре уточнени според последната мода или последната дума на техниката.

Така че след около трийсетгодишно строителство на комунизъм българският народ се оказа пленник на вещомания — нещо дълбоко чуждо и неприсъщо нему в цялата му предишна история. Никога преди хората в България не са били обземани от тази страст за притежаване на вещи и, разбира се, главно на западни вещи.

И така, докато из западния свят се разви цяло огромно движение на битници, хипита, леви интелектуалци, всевъзможни революционери, бегълци от уютни домове, скитници и други, където една от главните идеи беше отхвърлянето на властта на вещите и оттам на култа към удобства и външен блясък, в България се надигна точно обратната вълна. Много чужденци, посетили страната на розите, Са били смайвани от тази болна страст към вещи, и то в свят, който издига лозунги за революция и комунизъм. Зад това желание на днешния български гражданин да притежава вещи, понякога дори такива, каквито изобщо не му трябват, аз съзирам най-малко две тенденции. И двете — продукция на режима. И двете — доказателство за създаването на най-примитивен дребнобуржоазен манталитет. Едната тенденция иде от алчността и първобитната лакомия на преуспелите хора на режима. Тенденция, която следва инстинкта да се заграби колкото се може повече, за да се напълни собственият стомах за сметка на другите. Да се покаже превъзходство над останалите граждани именно чрез притежаването на редки вещи. Тази тенденция е най-добрата илюстрация на верността на мисълта, изразена от покойния руски философ Бердяев, че комунистическата революция е реакционна по същество, защото става не в името на ума, а в името на стомаха, и връща развитието на хора и народи далече назад. Ако преди войната в България дори и най-богатите граждани се пазеха да не демонстрират парвенющина чрез екстравагантни вещи, които другите нямаха, в света на комунизма тази парвенющина се превърна в истинско надпреварване.

Другата тенденция е още по-важна. Тя е свързана с алиенацията или отчуждението на човек от човека. Тя се изразява в липсата на действителни отношения между хората, в отсъствието на искреност, честност, достойнство, необходими за всички човешки отношения, които са заменени с отношения човек-вещи. Страхът от човешките връзки води до свързване с вещите, които поне не плашат. В известна степен това е тенденция на отчаянието, че човек не може да надхвърли тавана, който са му сложили, нито да излезе от тесния затвор на живота, който му е наложен. Следователно изходът е да засели своя затвор с повече и по-интересни вещи, които стават някакъв вид заместители на липсващия, далечния и недостижим широк човешки свят.

„Ако не мога да ида в Италия, то поне мога да нося италиански обувки!“ — беше казал мой познат. А друг един, мой съсед, веднъж пристигна при мене точно преди да тръгна на пътуване в чужбина, и ме замоли:

„Слушай, Георги, купи ми нещо. Няма значение какво! Ако искаш, една вакса ми купи или кутия с кибрит, какво да е. Искам да имам нещо от тоя свят, дето никога няма да го видя!“