Нора Робъртс
Съпруг за Аманда (11)

Десета глава

Единственото нещо, което възпря Аманда да не тресне вратата, беше мисълта, че навярно децата на Сузана вече спяха. Но затова пък я ритна. Не можеше и да спре да сипе ругатни. Все пак не беше съвсем сигурна дали е ядосана повече заради това, че Слоун приема съгласието й като нещо естествено, или защото толкова и се искаше да му го даде. Бракът не беше предвиден в плановете й, но по дяволите, тя можеше да се справя с непредвидени обстоятелства. Ала ако той си въобразяваше, че можеше само да й подсвирне и тя веднага щеше да се качи на борда. Много малко познаваше Аманда Кели Калхун.

„Когато се оженим.“ Нито намек за евентуално ако, би ли искала или ако приемеш. Но проблемът, истинският проблем беше, че след инстинктивната паника и гняв, дойде вълнението. Тя спря пред вратата на спалнята — Господи, тя искаше да се омъжи за него! Въпреки всички уместни, категорични, разумни съображения срещу това решение, да се омъжи за него беше единственото нещо, което наистина желаеше. Да живее с него, означаваше да живее непрекъснато на ръба на пропаст. И за какъв по-добър живот можеше да мечтае жена, която е свикнала вечно да оправя нещата?

Сложи ръка на бравата и се поколеба. Изкуши се да върне, да се хвърли на врата му и да каже… да!

Не. Аманда категорично бутна вратата и влезе. Нямаше намерение да опрости толкова нещата за него. Ако той я искаше, ако наистина я искаше, трябваше да се потруди повече. Като го направи по подходящ начин. Ако го направи по подходящ начин, тя ще се усмихне, ще обвие ръце около врата му и ще каже…

Една ръка я хвана за гърлото и дъхът и секна. Младата жена инстинктивно опита да се съпротивлява, ноктите й драскаха ръката, която й пречеше да поеме въздух и да извика. После почувства твърдото студено дуло на револвера върху слепоочието си.

— Недей — прошепна някой в ухото и. — Стои тихо и спокойно, за да не ми се налага да те нараня.

Аманда примирено отпусна ръце, но мислите и се блъскаха трескаво. Децата! Децата спяха малко по-долу по коридора. Тяхната безопасност сега беше най-важна. И Слоун. Той можеше всеки момент да пристигне побеснял, за да поиска обяснение.

— Така е по-добре — натискът върху гърлото й отслабна леко. — Ако извикаш, ще стрелям във всеки, който се изпречи пред мен, като започна от теб. Не мисля, че искаш това… — тя поклати глава. — Добре. Сега… — той изруга и отново притисна гърлото й. По коридора отекнаха стъпките на Слоун.

— Калхун! Не съм приключил с теб!

— Стой тихо! Или ще го убия.

Аманда притвори очи и се помоли безмълвно.

Слоун блъсна вратата на стаята й, но вътре беше тъмно и тихо. Огледа се и изруга, а Аманда се оказа притисната в ъгъла. Знаеше, че сега пистолетът с насочен към Слоун. Отчаяно се молеше той да се извърне и да си тръгне. И когато това най-после стана, когато стъпките му заглъхнаха надолу по стълбите, тя се зачуди дали някога ще го види отново.

— Сега да си поговорим на спокойствие — чу тя гласа на похитителя, но ръката му все така притискаше гърлото й, а револверът сочеше слепоочието и. — За изумрудите.

— Не зная къде са.

— Да. Отначало ми беше трудно да повярвам, но сега вече съм сигурен, че е така. Затова слушай какво ще направим. Ще трябва да се движим бързичко. Първо в хранилището. После, за да придадем известна пикантност на случката, ще задигнем перлите на Коко и някои от по-дребните преносими неща.

— Никога няма да успееш да се измъкнеш от къщата.

— Това остави на мен — в гласа му се промъкна задоволство. — Сега тръгваме безшумно и много бързо към хранилището. Ако опиташ да направиш нещо друго ще ми бъде неприятно да те застрелям.

Не би и посмяла да помисли за това. Не и когато децата бяха толкова близо. Но в хранилището… Там нещата стояха по друг начин.

Слоун не беше загасил светлината. Останките от вечерята им бяха разпилени по пода. Във въздуха се носеше ухание на ягоди и шампанско.

— Много мило — промърмори Ливингстън, когато затвори вратата зад тях — За мен би било по-удобно, ако провеждахте сеанс, а не пир — пръстите му се отпуснаха, така че тя вече можеше да се освободи, но дулото на револвера я следваше все така неотлъчно.

Аманда впери поглед в мъжа, когото познаваше като Уилям Ливингстън. Облечен в черно, с чанта от мека кожа и хирургически ръкавици, той държеше насочен към нея малък, но несъмнено опасен револвер.

— Без коментари, Аманда? — повдигна вежди той в отговор на мълчанието й. — Надявах се да се забавляваме добре, докато привършех с работата си тук, но… да не губим повече време — извади платнена торба от кожената чанта. — Само книжата от тези кутии тук. Убеден съм, че си съумяла да отделиш най-важното.

Тя се наведе, за да вдигне торбата, която той хвърли към нея.

— Изгубил си акцента си.

— Вече не ми е нужен. Побързай, Аманда — размаха револвера и присви очи. — Наистина побързай.

Тя започна да събира книжата в торбата. Той крадеше историята й, ограбваше семейството й, мислеше си тя гневно.

— Това тук няма да ти помогне.

— Не мисля, че го вярваш. В противен случай, едва ли щеше да си губиш времето с тях. Прекалено практична си. В моята професия плащат, когато си напишеш домашното. Познавам семейството ти. Затова и избрах теб. Най-практичната и прагматична Калхун. Жалко е, че поради липсата на време не успяхме да станем по-близки. Може би, когато се върна отново, ще продължим оттам, докъдето бяхме стигнали.

— Дори да успееш да се измъкнеш с документите, никога няма да стъпиш отново в тази къща.

Той само се усмихна.

— Ще видим. Изпречи ми се на пътя и това усложни плановете ми, но крайната цел остава непроменена. Огърлицата. Много я искам. Някои камъни притежават сила, а аз имам особено усещане за тази огърлица. Много особено усещане.

Изведнъж въздухът в стаята стана леденостуден. Режещо студен. Изражението на Ливингстън се промени.

— Течение — промърмори той озадачен. — Какво е това?

Аманда също го почувства. И нямаше да бъде Калхун, ако не го беше разпознала.

— Това е Бианка — каза тя и въпреки револвера, въпреки неравностойната ситуация, в която се намираше се почувства защитена. — Ако си беше написал домашното щеше да знаеш, че тя е още тук — сянката, преминала през погледа му, я накара да се усмихне. — Не мисля, че би се съгласила да вземеш документите или огърлицата.

— Призраци? — нервно се изхили той. Изглежда вече не беше толкова сигурен, че с Аманда са сами в стаята. — Не вярвам.

— Защо се уплаши тогава?

— Не съм уплашен. Просто бързам. Това е достатъчно — изведнъж той откри, че отчаяно копнее да се измъкне от стаята, от къщата. Независимо от студения въздух, по гърба му потекоха струйки пот. — Ти ще носиш чантата. Забавихме се повече, отколкото предполагах, така че засега оставям перлите на Коко — направи нетърпелив жест с револвера. — Насам към вратите на балкона.

Аманда се подчини.

— Бравата е развалена.

Той приближи към прозореца и изтласка младата жена встрани, за да се справи с бравата. В секундата, в която вратата се открехна. Аманда отстъпи зад него, блъсна го с всички сили и побягна. Искаше да го отведе по-далеч от всички в къщата и затова го поведе към западното крило. Достигна стълбите и високо извика Слоун. Препъваше се в тежката торба на всяка стъпка. Чуваше, че той я застига, приближава я и когато първият куршум изсвири покрай ушите й, вече беше завила зад ъгъла. Дробовете й горяха, но тя не смееше да спре, за да си поеме дъх. Приближаваше буря и тежкият въздух я задушаваше. Вече не се чувстваше така защитена, както в хранилището. Беше сама и беззащитна. Можеше да разчита единствено на това, че безпогрешно знаеше разположението на коридорите и терасите. Но силите я напускаха, напускаше я и увереността, че ще може да се справи сама, без помощ.

Тогава видя Слоун. Тичаше към нея от другия край на коридора. Пое облекчено дъх, но в този миг чу втори изстрел.

Лампите в цялата къща светнаха. Чу гласа на Слоун. Беше я видял и сега летеше към нея. И към заредения револвер. Невъоръжен, осъзна Аманда, и заслепен от гняв.

Без да се колебае, тя се извърна назад и хвърли торбата в лицето на Ливингстън. Той я сграбчи. Аманда се спусна към Слоун с протегнати ръце. Искаше да го предпази и действията й бяха съвсем импулсивни, но когато стигна до него, той я отблъсна встрани.

— Влизай в къщата.

— Въоръжен е — изкрещя тя и отчаяно го хвана за ръката. — Остави го.

— Казах да влезеш вътре — той я блъсна встрани.

Аманда смаяна го видя да прескача оградата.

— Какво, за Бога, става тук? — чу тя гласа на Лайла.

— Извикай полиция — Аманда си пое дъх и се спусна в посоката, в която заглъхваха стъпките на Слоун и се чуваше лаят на Фред.

Облаците закриваха луната и наоколо беше съвсем тъмно. Но Аманда продължаваше да се луга без посока и да вика Слоун. Звукът от нов изстрел я накара бързо да побегне надолу по стълбите и покрай зида на къщата. Дишаше хрипливо и едва чу шума от свистящите по асфалта гуми. Препъна се и се свлече встрани от алеята за коли. Чакълът се заби в дланите й, и после в един момент, в елин ужасен момент, не чуваше нищо друго, освен шума на вълните и ударите на сърцето си. Когато се изправи, коленете й се подгъваха, я тя беше толкова обезумяла от ужас, че дори не видя Слоун, който тичаше към нея надолу по склона.

— Господи! — тя докосна с треперещи пръсти лицето му. — Мислех, че те е убил.

— Добре ли си?

— Да, да. Чувствам се чудесно. Беше…

— Каква е тази кръв? Ръцете ти са изцапани с кръв.

— Паднах — тя опря глава на раменете му. — Беше толкова тъмно, не виждах — притисна се към гърдите му, но после рязко се отдръпна. — Полудял ли беше, че така се втурна след него? Нали ти казах, че е въоръжен? Можеше и те застреля.

— Той едва не застреля теб. Нали ти казах да се прибереш вкъщи?

— Не понасям да ми говориш с този тон.

— И двамата сте живи — чуха гласа на Лайла. С фенер в ръка, тя вървеше към тях. — Чух ви да се карате още в началото на алеята — светлината освети разпилените листове хартия. — Какво е това?

— О, Господи, той ги е изпуснал — Аманда коленичи и започна да събира листовете.

— Може би когато Фред го ухапа.

— Фред го е ухапал? — Аманда и Лайла бяха озадачени.

— Ако мога да съдя по вика му, силно и добре го ухапа — в гласа му прозвуча леко задоволство. — Можехме и да го хванем, но беше оставил колата си долу на пътя.

— Но кой е той? — Лайла осветяваше разпилените листове, които Аманда и Слоун събираха.

— Ливингстън — отвърна Слоун и в гласа му се промъкнаха нотки на сарказъм. — Останалото можеш да научиш от сестра си.

— Когато се приберем вкъщи. Всички са просто обезумели.

— Повикахте ли полиция?

— Да.

Аманда подаде на сестра си листовете и продължи да събира нови по пътя към къщи.

— Не успя да вземе всичко — промърмори тя и си спомни мига, в който въздухът в хранилището стана леден. — Знаех, че няма да успее.

Сузана ги посрещна на вратата, хванала ръжена от камината.

— Всички ли сте добре?

— Да — отвърна Аманда. — Децата?

— В салона са с леля Коко. Миличка, ръцете ти…

— Само ги одрасках.

— Сега ще донеса спирт.

— И малко бренди — допълни Лайла, прели да остави листовете върху масата в коридора.

 

 

Двайсет минути по-късно историята беше подробно разказана на полицията. После останаха сами. Слоун крачеше зад давана, на който се бяха разположили жените от рода Калхун.

— Да ни се случи такова нещо! Крадец за вечеря — Коко впери поглед в чашата с бренди. — Печах шоколадово суфле, а през това време той е планирал грабеж.

— Полицаите ще го разстрелят — скочи Алекс. — Банг! Между очите!

— Тази вечер имахме достатъчно страховити преживявания, миличък — Сузана се наведе и целуна косата му.

Не толкова самоуверен, колкото би искал, Алекс плъзна пръсти в ръката й и здраво я стисна.

— Отнесе повечето документи — въздъхна Аманда и посегна към купчината, която беше оставила върху масичката. — Надявам се Фред поне добре да го е ухапал.

— Добро куче — Лайла залюля Фред в скута си. — Не вярвам документите да му помогнат много. Имам предвид Ливингстън, или който и да е друг. Не му е писано да намери изумрудите. Ние ще ги намерим.

— Няма да му се удаде и възможност за това — мрачно каза Слоун. — Не и с охранителната система, която ще монтирам — хвърли поглед към Аманда. Очакваше да подновят някой от вечните си спорове, но тя стоеше, впила поглед в лист хартия.

— Това е писмо — промърмори тя — Писмо от Бианка до Кристиан.

— О, Господи! — Коко се наведе напред. — Какво пише в него?

„Моя любов,

Пиша това, докато дъждът продължава да вали и да ни разделя. Не зная какво правиш сега. Дали рисуваш в сумрака и мислиш за мен? Когато се чувствам толкова самотна, както сега в кулата, се отдавам на спомените си. За първия миг, в който те съзрях там, върху скалите. За последния миг, когато те докоснах. Моля се за слънце, Кристиан. За да имаме повече спомени. Ти ме промени неизказано. Сега гледам на света с други очи. Сега гледам на света със сърцето си. Не мога да си представя колко празен би бил животът ми без часовете, прекарани с теб. Вече зная, че любовта е много ценна, много скъпа. Тя е нещо, което трябва да бъде грижливо пазено, но ние в своята неразумност често я пропиляваме или задушаваме. Искам да помниш, че дори когато времето на нашата връзка изтече, аз ще съхраня любовта си към теб. Тя ще остане в сърцето ми, дълго след като то престане да бие.

Бианка.“

Коко въздъхна.

— О, колко трябва да са се обичали.

Аманда приглади писмото.

— Предполагам, не е имала възможност да му го изпрати. През всичките тези години е стояло сред рецепти и счетоводни книги.

— Но тази вечер го намерихме ние, не Ливингстън — припомни й Лайла.

— Късмет — промърмори Аманда.

— Съдба — настоя сестра й.

Когато телефонът иззвъня, Аманда скочи и грабна слушалката.

— От полицията — каза тя и се заслуша. — Разбирам да. Благодаря, че ни уведомихте — остави слушалката и въздъхна. — Изглежда се е измъкнал. И в хотела не се е връщал. Или поне никой не го е видял.

— Дали ще дойде пак? — разтревожена, Коко сложи ръка върху гърдите си.

— Не вярвам, но от полицията ме увериха, че ще държат къщата под око, докато се уверят, че е напуснал острова. Но… предполагам, че това е всичко, което можем да направим за тази вечер.

— Не — Слоун прекоси стаята и застана пред нея. — Имаме да свършим още някои неща. Извинете ме.

— Останалите може би ще те извинят, но не и аз — каза Аманда и протегна ръка. — Помогни ми.

— Наистина, преди да се разделим, за да се справим с въоръжения крадец, оставихме някои неща между нас неуточнени — Слоун я поведе нагоре по стълбите. — Време е да се разберем. Искаше да говорим открито, Калхун и сега ще имаш тази възможност.

— Не знаеш дори какво искам — тя удари с юмрук гърдите му. — Нищо не разбираш!

— Е, време е да разбера — отвори вратата на стаята й.

Аманда седна на леглото, закри очи с длани и избухна в сълзи. Не можеше да направи нищо против това. Случилото през последните няколко часа просто я съсипа.

Сломен, Слоун първо пристъпи към нея, после се отдалечи, безпомощно прокара пръсти през косата си.

— Не прави това, Манди.

Тя само поклати глава и продължи да хлипа.

— Хайде, моля те — Слоун коленичи пред нея. Не исках да те разплача. — Объркан, той нежно докосваше косата й. — Съжалявам, скъпа. Знам, че тази вечер беше ад за теб. Трябваше да очаквам, че това ще се случи — Слоун изруга и погали ръката й. — Виж, ако мислиш, че ще се почувстваш по-добре, можеш да ме удариш.

Тя подсмръкна, после си пое въздух и така го удари по лицето, че той загуби равновесие и седна на пода. Със замъглени от сълзите очи, тя го видя внимателно да попива разранената си уста.

— Забравих колко агресивна можеш да бъдеш понякога — Слоун седеше на пода и не откъсваше поглед от нея. — Свърши ли вече?

— Да, предполагам — тя подсмръкна отново и започна да рови и джоба си за кърпичка. — Устната ти кърви.

— Да — той посегна към кърпичката, но тя вече попиваше сълзите си е нея. Слоун се засмя и поклати глава — Всемогъщи Боже, ама и ти си едно чудо!

— Радвам се, че всичко това те забавлява. Чужд мъж проникна в къщата въоръжен, а ти се смееш. Имаш късмет, че не те намерих с куршум в главата.

— За това ли е всичко? — той целуна превързаните й длани. — Разстроена си, защото тръгнах след него?

— Казах ти да не го правиш.

Мъжът повдигна брадичката й.

— Мислиш ли, че можех да стоя безучастно, когато той стреля по теб? Съжалявам единствено, че не можах да го пипна, за да му размажа мутрата.

— Това е глупаво перчене — каза тя и потърка буза в дланта му.

— За втори път тази вечер ме наричаш глупав. Нека се върнем на първия.

Аманда скочи от леглото.

— Не искам да говоря за това.

— Още по-зле. Защо винаги, когато спомена за брак, ти скачаш.

— Споменеш? Не, ти нареждаш.

— Току-що казах, че…

— Само защото те обичам, само защото се любихме нямаш основание да гледаш на мен като на нещо, което естествено ти принадлежи. Казах ти и преди, имам свои планове.

— По дяволите плановете ти, Калхун. Аз също имам планове. Случи се така, че ти присъстваш в тях. Обичам те, по дяволите! Ти си единствената жена, от която имам нужда, с която искам да живея, от която желая да имам деца. Един Бог знае защо това е така, след като ти си твърдоглава като муле с две глави, но е така!

— Тогава защо просто не ме помоли?

Слоун я изгледа озадачен.

— За какво да те помоля?

— Не очаквам от теб да коленичиш с ръка на сърцето, но може би малко музика в изпълнение на цигулка или свещи…

— Музика в изпълнение на цигулка?

— Забрави!

— Почакай! — той вдигна ръка и я накара да замълчи. — Искаш да кажеш, че тогава побесня, защото не го направих както трябва ли? Почакай! — повтори той и излезе.

— Съвсем типично за теб! — извика Аманда след него и се хвърли върху леглото.

Когато Слоун се върна, намери я в същото положение.

— И сега какво? — попита тя.

— Просто млъкни за минута!

Слоун постави касетофона, който току-що беше отмъкнал от един скрин, после извади кибрит и запали свещите. Отдръпна се крачка назад и се огледа доволен.

— Какво правиш?

— Подготвям нещата, за да не стане нужда отново да хвърляш нещо по мен, когато те помоля да се оженим.

Аманда скочи от леглото и вирна брадичка.

— Сега ми се подиграваш!

— Не, не ти се подигравам. Господи, цяла нощ ли ще спорим?

Аманда го погледна и й се прииска да се засмее. Та той правеше всичко това заради нея! И изглеждаше ужасно смутен!

— Да опитам, а? Чие е това? — посочи Слоун касетофона.

— На Лайла.

Мъжът натисна бутона и в стаята се разнесе тиха музика. Аманда наистина се усмихна, макар че сърцето й бързо заби.

— Прекрасна е.

— Също като теб. Трябва да намеря начин да ти го казвам по-често — той пристъпи към нея и протегна ръка — Обичам те, Аманда — устните му нежно докоснаха лицето й. — Обичам всичко в теб. Жената, която прави списъци и подрежда обувките си в гардероба в права линия. Жената, която плува в ледена вода, невероятно сексапилната жена, която открих в леглото, и онази другата, която има свои планове. Това са неща, без които не искам да живея.

— И аз те обичам — тя нежно го погали по бузата. — Ти наистина промени живота ми. Тази вечер, докато четях писмото на Бианка разбрах толкова много неща! Никога не съм изпитвала към друг това, което изпитвам към теб!

— Значи ще се омъжиш за мен?

Тя се разсмя и се притисна към него.

— Мислех, че никога няма да ми зададеш този въпрос.