Нора Робъртс
Съпруг за Аманда (7)

Шеста глава

Дойде точно навреме. Ако имаше нещо, за което човек можеше да разчита на Аманда Калхун, то беше точността й. Вървеше бързо и за да я пресрещне. Слоун трябваше да прекоси вътрешния двор. Сложи дланта си върху ръката й в момента, в който отваряше портата към басейна. Тя рязко се извърна.

— Нямаш ли си друга работа?

— Искам да говоря с теб.

— Това е време, което отделям лично за себе си и нямам намерение да говоря с теб — Аманда тръшна вратата под носа му.

Слоун пое дълбоко дъх и я отвори.

— Добре, тогава просто слушай.

— Не искам да говоря с теб, не искам да те слушам — Аманда свати хавлията и скочи в басейна.

Заплува и с всеки удар сипеше проклятия срещу него. Почти през цялата нощ не можа да се отърси от спомена за последната им среща. Отново и отново премисляше всичко. Чувстваше се нещастна и изнервена. Когато сутринта се събуди, си обеща никога повече да не допусне да бъде докосната от него. Никога повече той нямаше да има възможността да я накара да се чувства безпомощна и копнееща за него. Животът й започваше да тече по начин, по който тя искаше. И нито Слоун О’Райли, нито някой друг би могъл да препречи пътя й. В този миг връхлетя върху него. Изруга и изплува на повърхността Слоун стоеше потопен до гърдите във водата.

— Какво правиш?

— Реших, че ако застана тук, може би ще те накарам да ме чуеш.

Аманда присви очи и отхвърли назад мокрите си коси. Едва потисна смеха си.

— Басейнът е отворен за гости след десет часа.

— Да, това вече го спомена. Защо не ми каза, че водата е ледена?

— Така е — този път Аманда не успя да потисне смеха си. — Затова предпочитам да се движа.

Тя се плъзна леко във водата. Слоун я последва секунда по-късно. Със слънчев загар, кожата му блестеше като мокра мед. Аманда се запита какво ли би изпитала ако прокара ръка по раменете му? Да почувства обтегнатите, гладки мускули под пръстите си, допира на тялото му в ледената вода? Ледена? Басейнът сега й заприлича на сауна. Аманда заплува по-бързо. Може би ако успееше да го изпревари, би прогонила и натрапчивите си мисли. Слоун я следвате неотлъчно и в начина, по който ръцете им едновременно се вдигаха и падаха, краката им прорязваха водата телата им се обтягаха, имаше нещо неизказано красиво и чувствено. Аманда вложи цялата си потисната страст в усилието да не изостане в това негласно състезание между равни. Когато почувства разкъсваща болка в дробовете и непреодолима слабост в мускулите, се вкопчи в ръба на басейна и се разсмя.

За Слоун тя никога не бе изглеждала по-красива. Водни капчици искряха по косите и лицето й, очите й блестяха от задоволство. В този момент повече от всичко друго на света, Слоун искаше да я притисне към себе си. Но през дългата безсънна нощ, която прекара той си бе дал обещание, което сега трябваше да удържи.

— Плуването стопля.

— Добър плувец си. За човек от Оклахома.

— И ти се справяш доста добре. За жена.

Тя отново се разсмя и положи глава ги ръба на басейна. Извърна поглед към мъжа. Мократа му коса беше потъмняла и полепнала на кичури по челото и раменете. Изкушаваше се да ги докосне.

— Обичам да се състезавам.

— Това състезание ли беше? Мислех, че просто леко се раздвижваме.

— Трябва да тръгвам.

— Ще ме изслушаш ли?

Младата жена изведнъж стана сериозна.

— Нека оставим това сега — тя се повдигна и седна.

— Манди…

— Нямам желание отново да споря с теб. Защо не оставим нещата така?

— Защото искам да се извиня.

— Ако ти просто… — тя замълча и впери поглед в него. — Моля?

— Искам да се извиня — леко докосна раменете й. — Снощи прекалих. И искам да ми простиш.

— О! — объркана, Аманда сведе поглед.

— Сега от теб се очаква да кажеш: „Добре, Слоун, приемам извинението ти.“

— Да, предполагам, че е така — усмихна се Аманда. — Истински мошеник си.

— Благодаря.

— Така е. Сипеш заповеди и заплахи, после изведнъж се държиш, сякаш нищо не се е случило — тя поклати глава и направи опит да се изправи.

Слоун я задържа на мястото й.

— Ти ме предизвика. Не можех да понеса мисълта, че ще бъдеш с друг мъж.

— Не мисля, че…

— Излишно е да мислиш за тези неща. Аз зная как се чувствам, когато те погледна.

— Не мога да не мисля. Така съм устроена.

— Добре, ето ти нещо ново, върху което можеш да размишляваш. Влюбен съм в теб.

— Не говориш сериозно, нали? — в погледа й се промъкна паника. — Аз не…

— Не ме интересува ти какво чувстваш. Просто ти обяснявам причината за моето поведение. Останалото решавай сама.

— Аз не… не съм сигурна как… Направи го само, за да ме объркаш, нали?

— Права си. Дай ми целувка, Калхун.

Тя се извърна и умело се изплъзна от прегръдката му.

— Няма да те целувам повече, защото когато го правя оставам без капчица разум в главата.

— Миличка, това е най-хубавото нещо, което си ми казвала.

Слоун се измъкна от басейна, но Аманда скочи и грабна хавлията си.

— Стой там. Говоря сериозно. Или ми дай време да осмисля всичко, което ми казваш, или ще те ударя. А аз удрям под пояса.

— Добре, печелиш — Слоун прокара език по зъбите си. — Какво ще кажеш да те повозя след работа?

Аманда си помисли, че би било чудесно да пътуват заедно сред хълмовете със свалени стъкла. Но за съжаление, беше заета.

— Не мога. Довечера е приемът на Кейти. Ще я изненадаме, когато се върне от работа — тя се намръщи. — Това фигурира в програмата ти.

— Просто съм забравил. Тогава утре.

— Утре е последната ми среща с фотографа, после трябва да помогна на Сузана с цветята. Невъзможно е да излезем и вдругиден. Повечето гости от провинцията пристигат тогава, а ще правим и репетиция на церемонията.

— Тогава след сватбата.

— След сватбата аз… — тя се усмихна — Ще ти отговоря по-късно — взе хавлията си и тръгна към изхода.

— Хей, аз нямам кърпа.

— Зная — засмя се Аманда.

 

 

По-късно същия следобед. Слоун скицираше фасадата на „Тауърс“ на долната тераса. Искаше да прибави ново външно стълбище, без да наруши композиционното единство. Когато към него приближи Сузана с две пълни кошници цветя, той спря да рисува.

— Прощавай — тя се поколеба, после опита да се усмихне. — Не предполагах, че си тук. Трябва да приготвя терасата за приема.

— След минута си тръгвам.

— Добре — тя остави кошниците и влезе. После започна да изнася навън столовете и хартиената украса. Минутите в мълчание течаха бавно и мъчително, докато накрая Сузана не издържа, остави един от лебедите на Аманда и погледна мъжа. — Слоун, срещали ли сме се преди?

— Не — отвърна той, без да вдига глава.

— Странно, но имам усещането, че ме познаваш и за съжаление, мнението ти за мен не е много добро.

Слоун я погледна хладно.

— Не те познавам, Сузана.

— Тогава защо… — тя замълча. Трудно понасяше подобни отношения. Извърна се и тръгна към вратата, но чувстваше погледа му прикован в гърба й — леден и изпълнен с негодувание. Застави се отново да се извърне към него. — Не, няма да оставя нещата така. Ти си гост в дома ми. Слоун. Неприятно ми е да се чувствам, сякаш стъпвам по тънък лед в собствения си дом. Какво означава поведението ти?

Слоун захвърли бележника си върху малката масичка.

— Името ми не ти ли напомня нещо, Сузана? Как ти звучи името О’Райли?

Озадачена, тя прокара пръсти през косата си.

— Защо не говориш направо?

— Предполагам, за теб не с било трудно да го забравиш. За теб тя е била само малко неудобство.

— Кой?

— Меган. Сестра ми Меган.

Напълно объркана, Сузана поклати глава.

— Не познавам сестра ти.

Думите й го накараха да побеснее. Слоун пристъпи към нея, без да обръща внимание на страха, който се четеше в очите й.

— Да, вярно е, никога не сте се срещали. И защо да се тревожиш излишно, наистина? За теб е било достатъчно тя да бъде отстранена. Не че си имала кой знае каква полза от това. Бакстър Дюмонт винаги е бил мръсник, но тя го обичаше.

— Сестра ти? — с треперещи пръсти Сузана докосна челото си. — Сестра ти и Бакс?!

— Не се опитвай да се измъкнеш! — Слоун я хвана грубо за лакътя, когато тя опита да се извърне. — Защо го направи? От любов или заради парите? Както и да е можеше да покажеш поне малко състрадание. По дяволи те, тя беше на седемнайсет, при това бременна. Не можа ли да си прибереш ноктите, поне докато онзи безгръбначен мръсник види сина си?

Сузана пребледня като платно.

— Син? — прошепна тя.

— Тя беше дете. Изплашено дете, готово да повярва на всяка лъжа. Искаше ми се да го убия. Но така нямаше да помогна на Мег. А ти, ти дори не можа да й подхвърлиш огризките от масата си. Държала си се така, сякаш тя и детето не съществуват. А когато ти се обадила и те помолила за разрешение той да вижда сина си поне веднъж или два пъти в годината, ти си я нарекла уличница и си я заплашила, че ще й отнемеш сина, ако още веднъж опита да се свърже с безценния ти съпруг.

Сузана се задушаваше. Опита да се освободи от ръката, която притискаше лакътя й, но нямаше сила и за това. Слоун не откъсваше поглед от лицето й. В очите и нямаше и следа от свян, присмех или дори гняв. Тя беше просто шокирана.

— Господи! — прошепна той. — Ти не си знаела!

Сузана мълчаливо поклати глава. Когато пръстите му се разтвориха, тя се извърна и се втурна в къщата. Слоун остана вцепенен, притиснал очите си с длан. Отвращението, което изпитваше към Сузана, се обърна срещу него самия. Тръгна след нея, но на прага се сблъска с Аманда.

— Какво й стори? — тя го изтласка навън. — Какво, за Бога й каза?

— Къде отиде тя?

— Няма да ти позволя да се доближиш до нея. Само като си помисля, че бях започнала да ти имам доверие… Върви по дяволите! — Аманда затръшна вратата към терасата и превъртя ключа.

Слоун остана за миг неподвижен. После изруга и слезе по каменните стъпала, които водеха встрани от къщата. Откри Сузана, седнала на балкона на първия етаж, впила поглед в скалите. Щеше да тръгне към нея, когато Аманда излетя от вратата.

— Не приближавай към нея! Просто се обърни и тръгни направо. И не спирай, преди да си стигнал Оклахома.

— Това не е твоя работа.

Сузана хвана Аманда за ръката.

— Всичко е наред. Трябва да поговоря с него. Манди. Насаме.

— Но…

— Моля те, важно е. Върви долу и довърши приготовленията.

— Сузана… — вече бяха сами и Слоун се опитваше да намери подходящите думи.

— Как се казва? — попита тя.

— Кой?

— Момчето. Как се казва?

— Не мисля…

— По дяволите, как му е името? — тя рязко се извърна и го погледна. Шокът беше отстъпил място ни гневни сълзи. — Той е полубрат на собствените ми деца. Искам да зная името му.

— Кевин. Кевин О’Райли.

— На колко години е?

— На седем.

Сузана се извърна и притвори очи. Преди седем години се беше омъжила току-що и беше изпълнена с надежди, мечти и сляпа любов.

— И Бакстър знаеше? Знаел е, че има дете?

— Да, знаеше. Отначало Меган не искаше да каже кой е бащата на детето, но след като говорила с теб… Всъщност тя не е говорила с теб, нали?

— Не. Навярно е разговаряла с майката на Бакстър.

— Моля те да ми простиш.

— Вече ти простих. Ако подобно нещо се беше случило на някоя от сестрите ми, аз навярно щях да бъда още по-груба. Продължавай.

Слоун си помисли, че тя е по-издръжлива, отколкото изглежда.

— След телефонния разговор беше съвсем отчаяна. Тогава ми разказа всичко. Срещнала го в Ню Йорк, докато била на гости у приятели. Той бил по работа там. Предложил да й покаже града. Дотогава не беше ходила в Ню Йорк. Просто й завъртял главата. Тя беше още дете.

— На седемнайсет — прошепна Сузана.

— И наивна при това. Обещал й всичко. Че ще се ожени за нея, че ще дойде в Оклахома й ще се запознае със семейството й. Но когато тя се върна вкъщи, повече не я потърси. Свързала се е него един или два пъти. Той я обсипал е извинения и още по-големи обещания. После разбрала, че е бременна.

Слоун замълча. Опитваше се да преодолее мъчителния спомен за гнева и безсилието, които го бяха обзели, когато разбра, че сестра му — все още дете, ще има бебе.

— Когато му казала, бързо променил тактиката. Наговорил и такива ужасни неща. И тя порасна бързо. Прекалено бързо.

— Навярно и с било трудно. С дете без баща — Сузана можеше да си представи това по-добре, отколкото Слоун предполагаше.

— Държеше се. Семейството ни е сплотено. За щастие и парите не бяха проблем. Тя и детето имаха всичко необходимо. Никога не е искала парите му, Сузана.

— Разбирам това.

— Когато Кевин се роди, Меган бе много щастлива. Заради детето още веднъж опита да се свърже с Дюмонт и накрая реши, да се обърне към съпругата му. Единственото, което искаше, беше синът й да не бъде лишен от контакт е баща си.

— Разбирам — Сузана се извърна и го погледна — Слоун, ако имах някакво влияние върху Бакстър сама щях да настоявам за това, но — тя вдигна ръце и безпомощно ги отпусна — аз не мога да направя нищо дори по отношение на децата, които е признал.

— За Кевин е по-добре нещата да останат, както са Сузана — той прокара ръка по разрошената си коса, — как е възможно жена като теб да се обвърже с Дюмонт?

— Някога бях млада, наивна и вярвах, че ще бъда винаги щастлива — усмихна се леко. По-късно, когато останеше сама, щеше да се отдаде на мъката си. — Искам да те помоля за една услуга. Ще се радвам ако децата ми научат за Кевин, и ако това няма да разстрои сестра ти — да се срещнат.

— Това много ще я зарадва.

— Джени и Алекс ще бъдат очаровани — погледна часовника си. — Говорим за тях, а те навярно са се върнали вкъщи и влудяват леля Коко. По-добре да отида при тях.

Слоун погледна към терасата.

— Аз също трябва да тръгвам. Трябва да поправя още една грешка.

— Късмет! — усмихна се Сузана.

На терасата Аманда връзваше дълги серпантини, а Лайла лениво прикрепяше балони към облегалките на столовете. Дългата маса вече беше с бяла покривка. При шума от стъпките му, Лайла леко подхвърли един балон.

— Ще отида да проверя дали леля Коко е привършила с шоколадовите сладкиши — отправи се към вратата, но когато приближи до Слоун, забави крачка. — Ще ми бъде неприятно да мисля, че съм сгрешила за теб. — После влезе в къщата и притвори вратите след себе си.

— Или си безочлив, или просто глупав, за да имаш наглостта да идваш тук, след всичко, което направи.

— Ти не знаеш нищо за това. Със Сузана изяснихме нещата.

— Така ли мислиш? — Аманда гневно постави върху масата куп чинни. — Толкова бързо? Като си помисля, че само преди няколко часа бях почти убедена, че ти си мъжът, когото бих обикнала. А после, когато се прибрах вкъщи, намерих сестра си съсипана и за това си виновен ти! Какво направи с нея?

— Просто разполагах с погрешна информация. И съжалявам за това.

— Не е достатъчно.

Слоун се чувстваше прекалено изморен, за да спори.

— Засега трябва да те задоволи. Ако те интересуват повече подробности, поговори със Сузана.

— Но аз питам теб.

— Случилото се засягаше само нея и мен. То няма отношение към теб.

— Тук грешиш. Когато се забъркаш с една Калхун ще си имаш работа с всички. Бих могла да почакам да мине сватбата, защото ти си кумът, но сега ще направя всичко възможно, за да се уверя, че ще се върнеш там, откъдето си дошъл.

— Казах ти вече, приключих с това.

— И ние приключихме с теб, О’Райли. „Тауърс“ няма нужда от теб. Нито пък аз.

В този момент Трент отвори вратата на терасата. Хвърли поглед към приятеля си и бъдещата си балдъза и прочисти гърлото си.

— Изглежда съм избрал неподходящ момент.

— Напротив — Аманда заби лакът в стомаха на Слоун, преди да се извърне към Трент. — Тази вечер тук няма място за мъже. Защо не вземеш този мошеник, който ни навлече, и заедно да потърсите някое място, където бихте прекарали добре? — тя се провря покрай Трент и влезе в къщата.

— Е — въздъхна Трент, — мисля, че забравих да те предупредя за темперамента на сестрите Калхун, преди да ти предложа работата.

— Да, така е — Слоун погледна намръщено към отворената врата и почеса брадата си. — В този град има ли някой шумен тъмен бар?

— Предполагам, че ако потърсим, ще открием.

— Добре тогава. Да идем да се напием.

 

 

Откриха подходящ бар. Слоун се отпусна уморено в едно сепаре в дъното и поръча уиски. Разказа на Трент, за недоразумението със Сузана.

— Бакстър Дюмонт е баща на Кевин?! Никога не си ми разказвал за това.

— Обещах на Мег да не казвам на никого. Дори вкъщи не знаят.

Трент отпи мълчаливо от чашата си. После поклати глава.

— Трудно ми е да проумея как този себичен негодник може да бъде баща на три страхотни деца.

Слоун кимна и отново поръча уиски.

— И аз, без да се замисля, стоварих всичко върху Сузана. По дяволите, Трент, никога няма да забравя погледа й, когато се нахвърлих върху нея.

— Ще се оправи. От онова, което Кейти ми е разказвала, зная, че се е справяла и с по-тежки ситуации.

— Сигурно. Но не ми е приятно да наранявам така една жена. Бях започнал да се чувствам като нещо, което човек бърза да остърже от обувките си, когато Аманда връхлетя върху мен.

— Тези жени държат една на друга.

— Да — Слоун се намръщи и отново отпи.

— Защо не й обясни как стоят нещата?

— Не беше нейна работа.

— Но ти го разказа на мен.

— Различно е.

Мълчаливо продължиха да пият. Бяха много различни. Единият носеше избелели джинси, другият — елегантни панталони, единият се беше излегнал лениво в сепарето, другият седеше небрежно отпуснат. И двамата разполагаха с пари. Единият от недвижими имоти, другият — от нефт, но произходът и семейната им среда бяха съвсем различни. Трент за пръв път видя истинско семейство, когато се обвърза с Калхун, а Слоун винаги беше имал на кого да разчита. Почти нищо не ги свързваше, и въпреки това се сближиха още през първия семестър в колежа. Приятелството им продължаваше вече повече от десет години.

Слоун бе обзет от самосъжаление и затова усещането, че се напива, му доставяше удоволствие. И понеже безпогрешно разпознаваше симптомите, Трент добросъвестно остана трезв.

След още една чаша Слоун извърна поглед към приятеля си.

— Откога започна да носиш баскетболни обувки.

Трент хвърли поглед към краката си и се усмихна на себе си. Олицетворяваха промяната, настъпила в него след срещата му с една темпераментна брюнетка.

— Това не са баскетболни обувки. Това са спортни обувки.

— Каква е разликата? — Слоун присви очи. — Не носиш и вратовръзка. Как така си без вратовръзка?

— Влюбен съм.

— А-аа — Слоун се облегна назад. — Гледай ти каква работа. Съвсем си откачил.

— Ти мразиш вратовръзките.

— Точно така. Проклета жена, съвсем се побърках, откакто я срещнах.

— Кейти?

— Не. Говоря за Аманда.

— Да — Трент се усмихна. — Теб винаги те побърква някоя жена. Не познавам мъж по-уязвим към очарованието на нежния пол от теб.

— Нежен пол ли? Друг път! Първо връхлита върху мен, после ме блъска на земята. Две думи не мога да кажа, без да се нахвърли върху ми — Слоун поръча нова чаша и поверително се наведе над масата. — С теб се знаем от десет години. Няма да отречеш, че аз съм уравновесен, разбран човек.

— Така е — ухили се Трент. — Като оставим настрана случаите, когато не си такъв.

Слоун удари с длан по масата.

— Ето, това е — закима усърдно и извади пура. — Какво тогава й става?

— Ти кажи.

— Ще ти кажа — Слоун размаха пурата пред лицето на Трент. — Има дяволски нрав и инат на муле. Само като погледнеш краката й, всичко ти става ясно — вдигна чашата, която току-що сложиха пред него и дълбокомислено повдигна вежди. — Това е. Има страхотни крака.

— Забелязал съм. Семейна черта.

Слоун изпразни чашата на един дъх.

— Трябва ли да те нося до вкъщи?

— И дума да не става — облегна се назад и се отдаде на приятното чувство на опиянение, което го беше обзело. — Защо ти е да се жениш, Трент? Двамата ще си бъдем по-добре, ако си тръгнем самички оттук.

— Защото я обичам.

— Да-а — Слоун с въздишка изпусна струя дим. — Така те омотават! Впримчват те и ти не можеш да мислиш. Преди време смятах, че Бог е създал жените за радост на очите, но вече зная. Те са тук само за да превърнат живота на мъжете в ад — Слоун се извърна към Трент — Забелязвал ли си как се полюлява полата й, когато върви? Особено когато бърза, а тя винаги бърза.

Трент се разсмя и вдигна чаша.

— Пия за това.

— И как тръсва косата си, когато ти крещи? Очите й са много изразителни! Тогава ти я притискаш към себе си и Бог да ти е на помощ! — Слоун отпи нова глътка.

Трент предпазливо остави чашата на масата, наведе се и се вгледа в лицето на приятеля си.

— Слоун, дали не греша, като започвам да мисля някои неща или си просто пиян?

— Не чак толкова пиян — Слоун смутено побутна чашата встрани. — От мига, в който я срещнах, не съм спал като хората. И откакто я видях, сякаш никога не е имало друга преди нея — опря лакти на масата и прокара длан по лицето си. — Луд съм по нея, Трент.

— Жените от рода Калхун са в състояние да направят това — Трент го погледна и се ухили. — Добре дошъл в отбора.

 

 

Цял ден валя и аз не можах да отида при скалите. Сутринта забавлявах децата, за да не се изнервят от това, че са вкъщи. Разбира се, те се скараха, но бавачката ги развличаше със сладкиши. Дори момчетата се забавляваха, когато пихме чай от миниатюрните чашки на китайския сервиз на Колийн. За мен това беше един от онези дни, които майките помнят цял живот. Никога няма да забравя смеха на моите деца, милите въпроси, с които ме отрупват, начина, по който слагат главички в скута ми, когато наближи часът за сън.

Ще запазя завинаги в себе си спомена за този единствен ден. Едва ли ще имам друг като него. Те няма да бъдат още дълго моите малки деца. Колийн вече говори за балове и нови дрехи.

Понякога си мисля как ли би изглеждал животът ми, ако Кристиан беше мъжът, който влиза сега в салона. Той не би кимнал разсеяно. Не би забравил да попита за децата.

Не, Кристиан първо би дошъл при мен. Би протегнал ръце, за да докосне моите, когато стана, за да го целуна. Би се разсмял, както се смее по време на откраднатите ни часове на скалите.

А аз бих била щастлива. Без тази сладка болка в гърдите. Без чувството за вина. Тогава не бих търсила спокойствие и усамотение в моята кула, не бих стояла сама, вперила поглед в сивия дъжд, докато записвам мечтите си в тази тетрадка.

Тогава бих живяла своите мечти.

Но това е само плод на въображението ми. Като приказките, които разказвам на децата, за да ги приспя. Приказки с щастлив край за благородни принцове и прекрасни девици. Животът ми не е вълшебна приказка. Но може би след време някой ще разтвори тези страници и ще прочете написаното от мен. Надявам се да е с горещо и благородно сърце и да не ме вини за изневярата към съпруга ми, когото никога не съм обичала, а да се радва с мен в моята радост през няколкото кратки часове, прекарани с мъжа, когото ще обичам и след смъртта си.