Нора Робъртс
Съпруг за Аманда (3)

Втора глава

— Моля да ни извините — каза Коко. — Ето че продължаваме да ви държим във фоайето. Заповядайте, седнете. Какво да ви предложа? Чай, кафе?

— Бира в бутилка с тясно гърло — промърмори Аманда.

— Точно така — усмихна и се Слоун.

— Бира? — Коко го поведе към салона. Помисли си, че би било добре, ако разполагаше само с минута, за да освежи цветята във вазата и за да пооправи възглавниците. — В кухнята имам много хубава бира. Използвам я за моя специалитет от скариди. Аманда, ще правиш компания на Слоун, нали?

— Разбира се — макар и не особено любезно, тя посочи един от столовете пред камината и се настани на другия. — Предполагам, трябва да се извиня.

— За какво? — Слоун се наведе и потупа Фред, който вървеше след тях.

— Ако знаех защо си тук, нямаше да бъда толкова груба.

— Така ли? — Фред се настани на килима между тях и Слоун се облегна назад. Впери поглед в нелюбезната си домакиня.

— Беше просто недоразумение — сви рамене Аманда.

— Щом така казваш. Какви са тези изумруди, заради които предполагаше, че съм дошъл?

— Изумрудите на Калхун. Огърлицата на моята прапрабаба. За нея пише във всички вестници.

— Нямам много време да чета вестници. Бях в Будапеща — бръкна в джоба си и извали дълга тънка пура. — Ще имаш ли нещо против?

— Не — Аманда се изправи машинално и донесе пепелник от другия край на стаята. Грациозните й движения му доставиха неизмеримо удоволствие. — Изненадана съм, че Трент не ми е казал.

Слоун драсна клечка кибрит и запали пурата си. Пое дълбоко дима и огледа стаята с интерес. Канапето с провиснала тапицерия, елегантната старинна ламперия и олющената боя.

— Трент ми позвъни и ми разказа за къщата и плановете си. Помоли ме да поема ангажимента.

— Приел си ангажимент като този, без дори да си видял имението?

— Не звучеше по-различно от нещата, които обикновено правя — Слоун си мислеше, че тя има прекрасни очи. Скептични, но красиви. Учуди се как ли биха изглеждали, ако успее да я разсмее. — При това Трент не би ме помолил, ако мислеше, че ще ми бъде неприятно.

— Значи ли това, че познаваш добре Трент? — Аманда започна нервно да потропва с крак, което й се случваше винаги, когато трябваше да остане за по-дълго време на едно място.

— Учихме заедно в Харвард.

— Харвард? — тя впери поглед в него и кракът й застина. — Учил си в Харвард?

— Защо не, дявол го взел? — друг на негово място би бил обиден. Слоун явно се забавляваше.

Аманда поруменя.

— Не исках да… Просто защото не изглежда…

— Не изглеждам като човек, завършил престижен университет, нали? — подхвърли той и отново смукна от пурата. — Външният вид понякога лъже. Като тази къща, например.

— Къщата?

— Когато човек за пръв път я погледне отвън, просто не знае какво да мисли, освен ако не предположи, че е била укрепление, замък или някакъв архитектурен кошмар. Разбираш какво всъщност представлява едва когато я огледаш за втори път. Истински шедьовър, израз на своеобразна арогантност, сила, навярно стремеж да отстоиш своето, но в същото време в нея се долавя въображение, което й придава известно очарование — той погледна младата жена и отново се ухили. — Съществува широко разпространено убеждение, че къщата отразява характера на хората, които живеят в нея.

Изправи се, когато Коко влезе и стаята с поднос.

— О, седнете, моля. Такова удоволствие е да имаме мъж в къщата, нали. Манди?

— Безкрайно съм поласкан.

— Надявам се, бирата ще ви хареса — Коко повдигна блестящата халба от подноса.

— Убеден съм, че е прекрасна.

— Опитайте от сандвичите. Манди, за нас донесох вино — Коко се чувстваше безкрайно щастлива, че има с кого да разговаря и погледна усмихната към Слоун. — Аманда разказа ли ви за къщата?

— Да, точно за това говорехме — каза Слоун и отпи от бирата. — Трент ми писа, че е собственост на семейството от началото на века.

— О, да. Заедно е децата на Сузана, която е най-възрастната ми племенница, вече пет поколения Калхун живеят в „Тауърс“. Фъргюс — тя посочи портрета на мрачния мъж над камината — моят дядо, е построил „Тауърс“ през 1904 година като лятна вила. На него и съпругата му Бианка се раждат три деца, преди тя да се хвърли от прозореца на кулата — както винаги, идеята да загинеш в името на любовта я накара да въздъхне. — Не мисля, че дядо изобщо се е съвзел след това. През последните години от живота си той полудя, но ние го настанихме в много добър приют.

— Лельо Коко, убедена съм, че господин О’Райли ни най-малко не се интересува от семейната ни история.

— О, напротив заинтригуван съм — Слоун изтърси пепелта от пурата. — Продължавайте, госпожо Макпайк.

— Наричайте ме Коко — кокетно докосна косата си тя. — Моят баща, Итън, наследил къщата. Той е второто дете от брака, но е първият син. Дядо бил непреклонен по отношение на рода Калхун. По-възрастната сестра на баща ми — Колийн — се почувствала обидена. И до ден-днешен рядко говори с някого от нас.

— За което ние сме й задължени до гроб — вметна Аманда.

— Е, да. Тя може да бъде малко… досадна. Остава чичо Шон — по-малкият брат на баща ми, имал проблеми с някаква жена и отплавал за Западна Индия, преди аз да се родя. След убийството на баща ми, къщата наследи брат ми Джъдсън. След сватбата той и съпругата му решиха да се установят тук за постоянно. Обожаваха това място — погледна еркерния прозорец, напуканите стени и избелелите завеси. — Джъдсън имаше планове за преустройството на къщата, но за нещастие той и съпругата му Делия бяха трагично убити, преди да има възможност да ги реализира. Тогава аз дойдох тук, за да се грижа за Аманда и трите й сестри. Вземете си още сандвичи.

— Благодаря. Мога ли да попитам защо решихте да превърнете част от къщата в хотел?

— Това с идея на Трент. Всички сме му така задължени, нали, Аманда?

— Да, лельо Коко — усмихна се Аманда. Вече се беше убедила, че е безсмислено да противоречи на леля си.

— Ако трябва да бъдем искрени, имахме финансови проблеми — Коко отпи предпазливо от чашата си. — Вярвате ли в съдбата, Слоун?

— Потомък съм на ирландец и жена от племето чероки — той разпери дългите си пръсти. — Това ме лишава от избор.

— Тогава ще ме разберете. Писано било бащата на Трент да види къщата, докато плувал с яхтата си в залива и в него се породило непреодолимо желание да я притежава. Когато корпорацията „Сейнт Джеймс“ предложи да откупи къщата и да я превърне в почивен дом, чувствахме, че се разкъсваме. Все пак това беше нашият дом, единственият, който моите момичета са имали, но поддръжката на такава голяма къща…

— Разбирам.

— Нещата се наредиха добре — вметна Коко. — Наистина беше много вълнуващо и романтично. Бяхме на ръба, на ръба да продадем всичко, когато Трент се влюби в Кейти. Разбира се той знае колко много значи къщата за нея и измисли този чудесен план да превърне западното крило в хотелски апартаменти. Така можем да запазим къщата и да превъзмогнем финансовите проблеми по поддръжката й.

— Всеки получава своето — съгласи се Слоун.

— Точно така. — Коко се наведе напред. — С вашето потекло, убедена съм, че вярвате и в духове.

— Лельо Коко…

— Престани, Манди. Зная колко си практична. Това ме обърква — обърна се тя Слоун. — Тази келтска кръв и нито следа от мистика у нея.

Аманда описа широк кръг с чашата си.

— Оставям това за теб и Лайла.

— Лайла е другата ми племенница — поясни Коко на Слоун. — Много е надарена в това отношение. Но ние говорим за свръхестественото. Какво е вашето мнение?

Слоун остави чашата си.

— Мисля си, че е невъзможно да живеете в къща като тази без един или два призрака в нея.

— Ето — Коко плесна с ръце. — В момента, в който ви видях, разбрах, че сме сродни души. Разбирате ли, Бианка все още е тук. Защото при последния ни сеанс аз я почувствах много силно — продължи Коко, без да обръща внимание на стенанието, което се изтръгна от Аманда. — И Кейти почувства присъствието й, а тя е практична почти колкото Аманда. Бианка иска от нас да открием огърлицата.

— Изумрудите на Калхун? — попита Слоун.

— Да. Търсим указания, които да ни подскажат накъде да тръгнем, но осем десетилетия не са малко време. И публичността много ни тормози.

— Меко казано — Аманда погледна чашата си и се намръщи.

— Бихте могли да я откриете по време на реконструкцията.

— Надяваме се — Коко докосна устните си с добре поддържания си маникюр — Мисля си, че още един сеанс би бил от полза. Убедена съм, че сте много чувствителен.

Аманда се задави с глътка вино.

— Лельо Коко, господин О’Райли е дошъл тук, за да работи, а не да си играе на духове и таласъми.

— О, винаги се старая да съчетавам работата с удоволствието — Слоун вдигна чашата си към Аманда — Всъщност за мен това вече е навик.

Нова мисъл осени Коко.

— Вие не сте от острова, Слоун.

— Не, идвам от Оклахома.

— Наистина ли? Това е много далеч — плъзна поглед към Аманда. — Като архитект, който ръководи реконструкцията на къщата ни, присъствието ви ще бъде от голямо значение за всички нас.

— Ще се радвам, ако това е наистина така — усмихна се Слоун, озадачен от многозначителния поглед, който Коко хвърли към племенницата си.

— Чаените листенца — промърмори Коко и стана. — Трябва да проверя вечерята. Надявам се да се присъедините към нас, нали?

Слоун искаше да разгледа къщата набързо и да се върне в хотела. Чувстваше се изморен. Тревожният поглед на Аманда го накара да промени решението си. Една вечер с Аманда би могла да се окаже добро лекарство за трудното привикване с часовата разлика.

— За мен също ще бъде голямо удоволствие.

— Чудесно. Манди, защо не покажеш на Слоун западното крило, докато аз привърша с вечерята?

— Чаените листенца? — попита Слоун, когато Коко излезе.

— Ще бъде по-добре за теб, ако останеш в неведение — тя се изправи отегчена и посочи вратата. — Тръгваме ли?

— Добра идея — Слоун я последва във фоайето и нагоре по витата стълба. — Как предпочиташ да те наричам? Аманда или Манди?

— Все ми е едно.

— Усещането е различно. Аманда създава образа на уверена в себе си жена. Манди е… по-нежно — от нея се излъчва аромат на прохлада, мислеше си Слоун. Като тих бриз в горещ прашен ден.

Когато изкачиха стълбите, тя се спря и се извърна към него.

— Какъв образ създава Слоун?

Отново се ухили със самоувереност, каквато Аманда досега не беше срещала. Държанието му я объркваше.

— Додж сити? — усмихна се тя мило. — Нас тук рядко ни спохождат каубои от изток — тя се извърна рязко и забърза нагоре.

Слоун я настигна едва в средата на коридора и я хвана за ръката.

— Винаги ли бързаш толкова?

— Не понасям да пилея времето си напразно.

— Ще го имам предвид.

Господи, мястото е великолепно, мислеше си той, докато оглеждаше витото стълбище. Високи тавани, резбовани носещи греди, махагонови ламперии. Спря пред сводестия прозорец и докосна матираното стъкло. Помисли си, че навярно е оригинално, също като пода, покрит с кестеново дърво и великолепните гипсови орнаменти. Наистина, по стените имаше дълбоки пукнатини, на места таванът беше изпъстрен с огромни дупки, плесен покриваше мазилката. Да се върне предишният блясък беше истинско предизвикателство. И удоволствие.

— От години не използваме тази част на къщата — Аманда разтвори покритата с дърворезба дъбова врата и леко избърса огромната паяжина. — Не беше практично да я отопляваме през зимата.

Слоун влезе. Дъските на наклонения под мъчително изскърцаха под краката му. Явно преди време по пода са били влачени тежки мебели, които бяха оставили дълбоки драскотини. Две от стъклата на тесните врати бяха счупени и заменени с шперплат. Первазът беше изгризан от мишки. Вдигна глава и видя избеляла фреска с пухкави амурчета.

— Това е била най-красивата гостна — обясни Аманда. — Фъргюс я пазел за хора, които искал да впечатли. Говори се, че някога Рокфелерови са отсядали тук. Има отделна баня и будоар — побутна тя счупената врата.

Слоун пренебрегна обясненията й и се насочи към камината от черен мрамор. Стената над нея беше покрита с коприна, сега изпъстрена с петна. Върху полицата над камината зееше грозна пукнатина.

— Заслужавате човек да ви разстреля.

— Моля?

— Заслужавате разстрел, задето сте занемарили така къщата — погледът, който Слоун хвърли към нея, не беше ленив и развеселен, а остър и изпитателен. — Тази полица не може да бъде възстановена.

— Е, не аз съм я счупила — объркана, Аманда хвърли виновен поглед към разрушения италиански мрамор.

— И виж тези стени. Стенописите от този тип са шедьоври, както и платната на Рембранд. Би се грижила за платно на Рембранд, нали?

— Да, но…

— Добре поне, че сте имали достатъчно разум да не боядисате стенописите — Слоун мина покрай нея и надникна в съседната баня и започна да ругае. — Ръчно изработена теракота, за Бога! Виж тези пукнатини, не са заливани с цимент от времето на Първата световна война.

— Не разбирам какво…

— Наистина не разбираш — той се извърна към нея. — И представа нямаш какво притежаваш. Това място е паметник на занаятчийското изкуство от началото на века, а ти позволяваш да се разпадне пред очите ти. Това тук е автентична инсталация за газово осветление.

— Отлично знам какво е — изсъска Аманда. — За теб може да е произведение на изкуството, но за мен е мой дом. Правим всичко възможно да поддържаме покрива. Ако мазилката е напукана, то е защото трябваше да се грижим за парната инсталация. И ако не сме се тревожили заради разместената теракота в неизползвана от никого стая, то е защото е трябвало да ремонтираме водопроводната инсталация някъде другаде. Ангажиран си да направиш ремонт, а не да теоретизираш.

— Имаш ги и двете на същата цена — Слоун протегна ръка към нея, но тя отскочи назад и опря гръб в стената.

— Какво правиш?

— Спокойно, миличка. В косата ти има паяжина.

— Мога и сама да я махна — каза тя и се намръщи, когато мъжът прокара пръсти по косите й. — И не ме наричай „миличка“.

— Колко бързо пламваш. Преди време имах млада кобила със същия характер.

— Аз не съм кобила — отблъсна ръката му Аманда.

— Не, разбира се — изведнъж той отново възвърна доброто си настроение и се засмя. — В никакъв случай. Защо не ми покажеш и другите стаи?

— Не виждам смисъл — Аманда предпазливо се отдръпна, докато отново се почувства в безопасност. — Нямаш бележник.

— Някои неща се запечатват в съзнанието ми — взря се за миг в устните й, после отново срещна погледа й. — Предпочитам да добия обща представа, преди да започна да мисля за… детайлите.

— Защо ли не ти начертая карта?

— Винаги ли си толкова докачлива?

— Не — искрено рече тя. В противен случай едва ли би направила толкова успешна кариера като помощник-управител в един от най-добрите хотели на комплекса. — Явно не ми даваш повод да се проявя в по-добра светлина.

— Ще видя какво мога да направя — той хвана ръката и. — Хайде да продължим.

Аманда го поведе из коридорите, като се стараеше да запази разстояние помежду им. Но кой знае защо, той непрекъснато търсеше близостта й. Препречваше пътя й при вратите тя внезапно откриваше, че е притисната в някой ъгъл или лице в лице с него. Движенията му бяха лениви и грациозни, жестовете — отмерени и тя не можеше да предвиди накъде ще се извърне. Когато за трети път се оказаха в западната кула, Аманда неволно се блъсна в него. Отстъпи назад, нервите й бяха опънати до скъсване.

— Бих предпочела да не правиш това.

— Кое?

— Да заставаш все на пътя ми.

— Толкова бързаш да се преместиш, че ми е трудно да следя къде се намираш.

— Нова доза философски заключения — промърмори тя и отстъпи към еркерния прозорец, надвесен над градините.

Трябваше да признае, че той събуждаше в нея някакви много дълбоки, първични инстинкти. Навярно причина за това беше ръстът му, широките рамене, едрите длани. Или гласът му — ленив и небрежен, и също толкова самонадеян, както и усмивката му. А може би имаше нещо и в начина, по който плъзгаше поглед по лицето й, в настоятелността и хумора му. Аманда се почувства леко замаяна, но реши, че каквато и да е причината, тя трябва да се научи да се владее.

— Това е последното помещение, което трябваше да разгледаш. Идеята на Трент е да превърне тази кула в трапезария. По-интимна от другата на долния етаж. В нея ще има пет маси за двама с изглед към градината или залива.

Тя се извърна и застина, обгърната от лъчите на залязващото слънце. Светлината позлати кафявите кичури, а прашинките затанцуваха около нея като малки сребърни снежинки. Очарован. Слоун стоеше безмълвен, без да откъсва поглед от нея.

— Нещо не е наред ли?

— Напротив — той приближи. — Наистина ми е приятно да те гледам, Аманда.

Тя се отдръпна. Сега в очите му нямаше насмешка, нито пък изгарящият гняв, който я беше изплашил по-рано. Онова, което се четеше в очите му, беше много по-опасно.

— Ако имаш… някакви въпроси относно кулата или останалата част от крилото…

— Това беше комплимент. Навярно не толкова елегантен колкото ти си привикнала, но все пак комплимент.

— Благодаря — тя обгърна с поглед стаята. Търсеше предлог, за да излезе от тази ситуация, която толкова я притесняваше. Отново отстъпи назад. — Предполагам, че бихме могли… — Аманда остана без дъх, когато Слоун обви кръста й с ръка и я притисна към себе си. — Какво правиш, за Бога?

— Опитвам се да те предпазя да не скочиш от тук като прапрабаба си. Ако продължаваш така да отстъпваш назад, може да се окажеш върху тревата. Стъклата тук не изглеждат много здрави.

— Изобщо не отстъпвам — увери го тя, но сърцето й биеше до пръсване. — Да тръгваме.

— Наистина е много приятно човек да те държи в прегръдките си — Слоун се наведе и вдъхна мириса на косите й. — Въпреки всичките бодли — явно изпитваше удоволствие, защото ръцете му все така обгръщаха талията й. — Би трябвало да ми благодариш, Калхун. Навярно току-що спасих живота ти.

Сърцето й можеше да бие до полуда, но тя нямаше намерение да остави някакъв самонадеян каубои да интимничи с нея.

— Ако не ме пуснеш веднага, ще се наложи някой да спасява твоя живот.

Думите й явно му харесаха, защото той се засмя. Прииска му се да я вдигне на ръце. Ала в следващия миг осъзна, че е седнал на пода на два метра от нея. Аманда стоеше, наклонила глава и се усмихваше доволно.

— Обиколката ни за тази вечер приключи — тръгна към стълбите, но когато минаваше покрай мъжа, пръстите му обвиха глезена й. Аманда изкрещя и падна на пода до него. — Защо… Ох!

— Каквото повикало, такова се обадило — повдигна брадичката й. — Поредно философско заключение. Имаш бързи реакции, Калхун.

— Ако бях мъж…

— Тогава нямаше да ни бъде ни най-малко забавно — Слоун се подсмихна и я целуна бързо, а после отметна глава и впери поглед в младата жена, докато тя се опитваше да си поеме дъх. — Е — продължи той — мисля, че, трябва да опитаме отново.

Би трябвало да го отблъсне. Знаеше, че трябва. Въпреки топлината, която пълзеше по гърба й, въпреки огъня, който се разливаше по вените й. Би трябвало да го отблъсне. Дори вдигна ръка, за да направи точно това — а не за да го прегърне — когато нагоре по металните стъпала към кулата отекнаха стъпки.

Слоун вдигна поглед и зърна на вратата висока жена. Носеше скъсани на коляното джинси и натъпкана в панталона бяла фланелка. Косата й беше къса и под правия бретон блестяха очите й — отначало с изненада, а после с явно задоволство.

— Здравейте — Погледна Аманда и се засмя при вида на разрошената й коса и червенината, заляла лицето й. Седнала на пода е непознат и много привлекателен мъж, беше единственото нещо, което човек не можеше да очаква от деловата и придирчива Аманда. — Какво става?

— Забавляваме се — отвърна Слоун. Изправи се и подаде ръка на Аманда.

— Това е сестра ми Кейти.

— А ти трябва да си Слоун — Кейти протегна ръка. — Трент ми е говорил за теб.

Слоун задържа подадената му ръка.

Кейти Калхун се различаваше доста от представата му за жената, в която беше очаквал да се влюби приятелят му. И понеже чувстваше Трент близък, искрено се зарадва.

— Сега разбирам защо Трент е склонил да приеме брачните окови.

— Това е един от остроумните комплименти на Слоун — уточни Аманда.

Кейти се разсмя и прегърна Аманда през раменете.

— Мисля, че започвам да разбирам. Радвам се да се запозная с теб, Слоун. Наистина. Когато преди две седмици бяхме в Бостън с Трент, всички, които срещнах там, бяха толкова…

— Тесногръди?

— Е — Кейти смутено сви рамене, — предполагам, на някои от тях им е трудно да приемат, че Трент ще се ожени за механик, който разбира повече от двигатели, отколкото от опера.

— А на мен ми се струва, че на Трент дяволски му е провървяло.

— Знае ли човек. Разбрах от леля Коко, че ще останеш за вечеря. Надявах се, че може би ще се настаниш в някоя от стаите за гости, докато си тук на острова.

Слоун не можеше да види, но беше готов да се обзаложи, че Аманда прехапа устни. За миг се изкуши да промени плановете си.

— Благодаря, но вече всичко е уредено.

— Както предпочиташ. Но винаги си добре дошъл в „Тауърс“.

— Ще сляза да проверя дали леля Коко има нужда от помощ — каза Аманда и хладно кимна към Слоун. — Когато сме готови, Кейти ще ти покаже трапезарията.

Слоун й намигна.

— Благодаря за разходката, миличка — беше почти сигурен, че когато мина покрай него, тя изскърца със зъби. — Страхотна сестричка си имаш! — подхвърли той на Кейти.

— Да, така е — усмивката на Кейти бе топла, ала в нея се долавяше и предупреждение. — Трент ми е разказвал, че си любимец на жените.

— Все още не може да ми прости, защото преди доста време, когато и двамата бяхме млади и глупави, му отмъкнах една жена почти под носа — когато тръгнаха да излизат. Слоун хвана ръката на Кейти. — Сигурна ли си, че си го пипнала здраво?

— Сега разбирам защо той ме предупреди да заключа сестрите си — разсмя се тя.

— Ако всички са като тази, която вече познавам, предполагам, сами могат да се погрижат за себе си.

— О, да, разбира се. Жените от рода Калхун са точно толкова непреклонни, колкото изглеждат — тя спря при витата стълба. — Искам да те предупредя. Леля Коко е убедена, че тази сутрин те е видяла в чаените листенца.

— В… аха.

— Това е като хоби за нея — в усмивката й се четеше извинение. — Както и да е, тя би могла да се опита да промени всичко, особено ако реши, че съдбата те е обвързала с някоя от сестрите ми. Прави всичко за добро, но…

— И О’Райли си ги бива, когато трябва да се погрижат за себе си.

— Добре. Тогава решавай сам.

— Кейти има ли около Аманда някой мъж, когото ще ми се наложи да разчиствам от пътя си? — попита Слоун, когато тръгнаха надолу по стълбите.

— Не — Кейти спря и впери изпитателен поглед в него. — Аманда сама се справя с това.

— Чудесно — Слоун се усмихна, сякаш на себе си, и продължи надолу по стълбите. Когато наближиха втория етаж, до ушите му достигнаха крясъци и обезумелия лай на кучето.

— Децата на сестра ми Сузана — обясни Кейти. — Алекс и Джени не са от най-тихите и стеснителни хлапета.

— Чувам.

Срещу тях нагоре по стълбите летеше истинска торпила с руса коса. Слоун инстинктивно я улови и се оказа изправен пред миловидно личице с големи сини очи и нацупени устни.

— Ти си голям — каза Джени.

— Аха. А пък ти си съвсем мъничка.

С пълното съзнание за неотразимия чар на петгодишна жена, тя му отправи прелъстяваща усмивка.

— Мога ли да пояздя на гърба ти?

— Имаш ли четвърт долар? — Джени се изкиска и поклати глава. — Добре, първото кръгче е безплатно. — Тя се покатери на раменете му и двамата продължиха по стълбите.

Долу Аманда се опитваше да удържи малко тъмнокосо момче.

— Къде е Сузана? — попита Кейти.

— В кухнята. Оставиха ме да се занимавам с тези двамата тук — присви очи към Джени. — Малкото прасенце вече побягна.

— Грух, грух — Джени се задушаваше от смях върху раменете на Слоун.

— Кой е той? — заинтересува се Алекс.

— Слоун О’Райли — протегна ръка Слоун като мъж на мъж.

Преди да я поеме Алекс я огледа придирчиво.

— Говориш странно да не си от Тексас?

— Оклахома.

За момент Алекс остана замислен, после кимна.

— Долу-горе добре. Случвало ли ти се е да застреляш, някого?

— Напоследък не.

— Престани, кръвожадно вампирче такова! — обади се Кейти — Хайде, да се приготвим за вечеря — тя свали Джени от гърба на Слоун.

— Очарователни деца — обърна се той към Аманда, когато Кейти ги повлече нагоре по стълбите.

— Всички ги обичаме — усмихна се топло Аманда. — През по-голямата част от деня са на училите, така че няма да те притесняват.

— Не мисля, че изобщо са в състояние да го направят. Вкъщи имам племенник. Като вихрушка е.

— Тези двамата тук могат да бъдат като ураган. Хубаво е от време на време около тях да има мъж.

— А съпругът на сестра ти?

— Разведени са — Усмивката и се стопи. — Навярно си чувал за него. Бакстър Дюмонт.

Погледът на Слоун потъмня.

— Чувал съм за него.

— Е, това е минало. Вечеряла е почти готова. Ще ти покажа къде можеш да се измиеш.

— Благодаря — Слоун разсеяно я последва. Мислеше си, че понякога в живота се случват странни съвпадения.