Нора Робъртс
Съпруг за Аманда (6)

Пета глава

Слоун веднага разбра, че Трент се е върнал в „Тауърс“. Работеше в библиотеката в дъното на коридора, но до ушите му достигна щастливият лай на кучето, крясъците на децата и изблиците смях. Остави настрана бележника и излезе, за да посрещне приятеля си.

Трент не беше стигнал по-далеч от фоайето. Джени висеше от едната му страна, а Фред обикаляше около него. Алекс скачаше нагоре-надолу, за да привлече вниманието му, докато Коко, Сузана и Лайла го обсипваха с въпроси. Аманда радостно извика и бързо заслиза по стълбите. Върху лицето й грееше усмивка, каквато Слоун не беше виждал досега. Тя се провря между сестрите си и го прегърна.

— Ако не се беше върнал днес, щях да изпратя банда наемници — обърна се тя към него. — Четири дни преди сватбата, а ти си още в Бостън.

— Знаех, че мога да разчитам на теб.

— Приготвила ни е списъци, дълги цели километри — подхвърли Коко. — Да се уплаши човек.

— Виждаш ли? — Трент целуна Аманда. — Явно съм бил прав.

— Какво ми донесе? Какво ми донесе? — не спираше Джени.

— Приказка за наемници — Сузана се разсмя и прегърна дъщеря си. Когато видя Слоун, усмивката й се стопи. Непрекъснато си повтаряше, че си въобразява, че е невъзможно винаги, когато я погледне, лицето му да се променя така. Сигурна беше. Каква причина можеше да има да не я харесва още от първия миг?

Слоун задържа за миг поглед върху лицето й. Висока, елегантна жена с пепеляворуса коса, лице, белязано от отпечатъка на класическа красота и тъжни сини очи. После се обърна към Трент. Устните му отново се разтегнаха в усмивка.

— Не обичам да те прекъсвам, когато си заобиколен от красиви жени, но времето ни с ценно.

— Слоун! — без да пуска от прегръдките си Кейти, Трент пристъпи към него и грабна ръката му. Сред многобройните му познати, приятели и колеги. Слоун си оставаше единственият близък за него човек. — Вече на работа?

— Да, започнал съм.

— Изглеждаш така, сякаш се връщаш от дълга ваканция в тропиците, а не от шестмесечна командировка в Будапеща. Радвам се да те видя.

— Аз също — Слоун леко намигна на Кейти. — Радвам се най-после да проявиш добър вкус.

— Харесвам го — обърна се Кейти към Трент.

— Жените обикновено го харесват — отвърна той. — Как е семейството ти?

Слоун отново хвърли поглед към Сузана.

— Добре са.

— Навярно двамата имате много какво да си кажете — объркана. Сузана взе ръката на сина си. — Ние ще се разходим, преди вечеря.

Аманда изчака, докато Коко накара всички да влязат в салона и сложи ръка върху лакътя на Слоун.

— Почакай.

— Отдавна чакам, Калхун — ухили се той.

Дори нямаше желание да отговори на шегата му.

— Обясни ми защо гледаш Сузана по този начин.

— По какъв начин? — в очите му вече не проблясваха закачливи пламъчета.

— Сякаш тя те отблъсква.

Слоун остана объркан от факта, че това толкова примитивно негово чувство е могло да бъде забелязано.

— Имаш повече въображение, отколкото мислех.

— Това не е плод на въображението ми — Аманда смутено поклати глава. — Не разбирам какво би могъл да имаш против Сузана. Тя е най-милият и сърдечен човек, когото познавам.

Трудно беше да скрие насмешката си, но си наложи да остане безизразен.

— Нищо не съм казал.

— Не е и нужно да казваш. Очевидно мога да те накарам да говориш, но…

— Навярно, защото предпочитам да говоря за нас — внезапно той опря ръце в колоната зад нея и препречи пътя й.

— Няма какво да говорим за нас.

— Сигурен съм, че грешиш.

— Ако се опитваш да промениш темата…

— Между веждите ти отново се появи тази бръчица — повдигна ръка и сякаш се опита да я изтрие с палеца си. — Всички Калхун я имате. Защо никога не си се усмихвала на мен така, както се усмихна на Трент?

— Защото харесвам Трент.

— Странно, повечето хора казват, че съм симпатяга.

— Не и от мястото, на което съм застанала.

— Защо не се приближиш малко?

Досмеша я. Ако имаше състезание по настоятелност. Слоун О’Райли щеше да спечели с пълно единодушие всички точки.

— Достатъчно близо съм, благодаря — повече отколкото можеше да си позволи. Трудно й беше да потисне внезапно обзелото я желание да прокара пръсти през разрошената му червеникава коса. — Симпатяга не е думата, която бих предпочела. По-скоро самонадеян, досаден, прилепчив.

— Не много прилепчив — той се наведе към нея и вдъхна аромата и. — Човек не може да направи кой знае какво, когато около теб винаги има стена. Или я прескача или се провира отдолу, или праща всичко по дяволите.

Аманда опря ръка в гърдите му, за да го спре.

— Или си удря главата в нея, докато накрая проумее, че не може да я преодолее.

— Това е пресметнат риск, който си струва, ако зад стената е затънала жена, която го гледа по начина, по които ти ме гледаш.

— Не те гледам по някакъв особен начин.

— Когато забравиш, че трябва да ме държиш на разстояние, погледът ти става нежен и малко несигурен. Изпълнен с любопитство. Кара ме да те прегърна и да те заведа на някое наистина тихо място, където да мога да задоволя това любопитство.

Думите му породиха представа, която се вряза в съзнанието и с болезнена острота. Изходът беше само един. Трябваше да избяга.

— Забавно, наистина, но сега трябва да се преоблека.

— Ще се върнеш ли на работа?

— Не — Аманда леко се измъкна изпод ръцете му и изтича нагоре по стълбите. — Имам среща.

— Среща? — повтори той, но тя вече тичаше към горния етаж.

 

 

Повтаряше си, че не чака нея, но вече двайсет минути крачеше из фоайето. Нямаше никакво намерение да виси тук като идиот и да я гледа как излиза с друг мъж. Имаше какво да прави. Сега можеше да бъде при останалите и да се наслаждава на вечерята, на която Коко го беше поканила, да разговаря за доброто старо време и за новите планове с Трент, или дори да работи на чертожната си дъска. Нямаше да стои тук цяла вечер и да скърби заради факта, че някаква твърдоглава жена е предпочела друг мъж пред него. По дяволите! Той се извърна и започна да прескача по две стъпала наведнъж.

— Калхун? — тръгна с широки крачки надолу по коридора, като чукаше по вратите. — По дяволите, Калхун, трябва да говоря с теб — достигна края на коридора и тръгна да се връща, когато Аманда отвори вратата.

— Какво става?

Стоеше, обляна от светлината на стаята. Косата и изглеждаше разбъркана и съблазнителна. Гримирала беше лицето си по начин, който се удава на малко жени. Носеше вталена бледосиня рокля. Две тънки презрамки едва крепяха дрехата на раменете й. На ушите и шията й блестяха големи тъмносини камъни. Нито следа от присъщата й деловитост и практичност. Изглеждаше изящна като бяла торта върху скъп поднос. Да бъде проклет, ако позволи на друг мъж да отчупи и късче от нея!

Симпатяга? Трудно можеше да се каже това за него. Аманда едва устоя на импулса да влезе в стаята и да тресне вратата под носа му. Изглеждаше така, сякаш току-що беше изял планина от стъкло и сега чакаше за второ блюдо.

— Каква е тази среща? — изсъска той. Уханието, което се носеше около нея, го влудяваше.

Аманда бавно наклони глава. Примирено отпусна ръце. Когато на пътя ти се изпречи разгневен бик, не е нужно да развяваш червен плащ под носа му.

— Съвсем обикновена.

— Така ли се обличаш за обикновените си срещи?

Объркана, Аманда сведе поглед и леко докосна роклята си.

— Какво не е наред с облеклото ми?

В отговор той я хвана за ръка и я накара да се обърне. Беше се оказал прав. Роклята разкриваше гърба чак до талията.

— Къде е останалата част?

— Останалата част от кое?

— От роклята.

Тя се извърна и озадачена се вгледа в лицето му.

— Слоун, боя се, че прехвърли всякакви граници.

— Останал ми е толкова разум, колкото би имат и всеки друг мъж, след като прекара десет минути с теб. Отмени я!

— Да я отменя?

— Срещата, по дяволите — той я принуди да влезе в спалнята си. — Обади му се и му кажи, че не можеш да излезеш с него. И никога няма да можеш.

— Ти наистина си се побъркал — тя забрави за биковете и червените плащове. — Ще ходя, където си искам и ще правя каквото си искам. Много грешиш, ако мислиш, че ще отложа среща с привлекателен, очарователен и интелигентен мъж само защото на някакъв непоносим бабун му се е приискало така! И не ме заплашвай! Ще вечерям с мъж, който няма нищо общо с теб. Ще вечерям с джентълмен — тя го изблъска от пътя си. — Сега се махай.

— Ще се махна, но след като ти дам урок, върху който да размислиш.

Притисна я към стената и впи устни в нейните. Аманда долавяше гнева му, но почувства и желанието му, което беше сякаш отглас на собствените и чувства.

Безразлично му беше, че действа така импулсивно, безразлично му беше, че навярно греши или че изглежда глупав. Искаше да я накаже, че го принуди да се държи като обезумял хлапак, че го накара да копнее единствено за близостта й, за уханието й, без което вече не можеше.

Ръцете му я обгърнаха и той почувства промяната в нея. Първо ядът й отстъпи, после се разтопи и упорството й. Тялото й натежа в прегръдките му. Обзе я страст, която накара дъха му да спре. Ръцете й обгърнаха раменете му. Устните й жадно се впиха в неговите, обзе я лудост, на която не можеше да устои. Искаше го, искаше да утоли страстта, която единствен той можеше да възпламени в нея.

Единствен той.

— Помисли за това — гласът му беше нисък и заплашителен. — Добре помисли за това.

Какво стана с нея? Какво у този мъж я караше да го желае така отчаяно? Той трябва да е разбрал само с поглед, че е достатъчно да я затвори тук, в спалнята й, за да вземе всичко, което твърдеше, че иска от нея. Достатъчно беше да я докосне още само веднъж, за да я накара да му даде всичко. Излишно беше дори да пита. Съзнанието за това я караше да се срамува, разстройваше я мисълта, че е възможно друг да владее така пълно гордостта и волята й.

— Ти спечели — гласът й прозвуча несигурно. Сълзите пареха клепачите й. Задушаваше се от гняв. — Искаше да ме чуеш да кажа, че можеш да ме накараш да те желая ли? Добре. Можеш.

Сълзите в очите й направиха това, което гневът и не успя да стори. Мъжът докосна лицето в и в гласа му прозвуча разкаяние.

— Аманда…

— Спечели двубоя. Слоун. Сега ще ти бъда задължена, ако ме оставиш да тръгна.

Той отпусна ръце и отстъпи назад.

— Излишно е да ти казвам, че съжалявам.

Погледът й красноречиво подсказваше, че току-що е унищожил нещо много нежно и деликатно.

— Излишно е. Аз съжалявам и заради двама ни.

— Аманда — Лайла стоеше на стълбите. Очите й проблясваха любопитно под притворените клепачи. — Чакат те.

— Благодаря — обезумяла от желание да избяга, тя грабна чантата си и без да поглежда Слоун, се втурна надолу по стълбите.

Лайла остана загледана за миг след нея, после приближи към Слоун и сложи ръце на раменете му.

— Знаеш ли, голямо момче, изглеждаш така сякаш имаш нужда от приятел.

— Може би просто ще сляза долу и ще го изхвърля през прозореца.

— Би могъл — предпазливо се съгласи Лайла. — Но Манди винаги съчувства на по-слабите.

Слоун изруга и нервно закрачи по коридора.

— И кой е той?

— Не съм го виждала досега. Казва се Уилям Ливингстън.

— И?

Лайла сви рамене.

— Висок, мургав и красив както се казва в такива случаи. Много елегантен, много очарователен. С английски акцент, италиански костюм и маниери на светски мъж. Носи патината на богатството и доброто възпитание без излишна суетност.

— Изглежда като истинско конте.

— Изглежда — съгласи се тя, но в погледа й се четеше безпокойство.

— Какво има?

— Лоши вибрации — Лайла разсеяно прокара длан нагоре-надолу по ръката си. — И много нечиста аура. Не се безпокой, Слоун — усмихна се тя — Не забравяй, аз съм на твоя страна. Мисля, че сестра ми, която винаги е прекалено сериозна, се нуждае точно от теб — с типичната за нея непосредственост, тя пъхна ръката си под лакътя му. — Успокой се, господин Уилям Ливингстън няма никакъв шанс. Не е неин тип — усмихна се и го поведе надолу по стълбите. — Макар тя все още да не го е разбрала. Хайде да вечеряме. Едва ли има нещо по-подходящо за доброто настроение от пъстървата на леля Коко.

 

 

Аманда четеше менюто. Опитваше се да прикрие липсата на апетит. Уилям избра малък ресторант с изглед към залива. Нощта беше топла и двамата предпочетоха маса на терасата. Пламъкът на свещите потрепваше от морския бриз, наоколо се носеше уханието на пролетни цветя.

Аманда остави кавалера си да избере виното и опитваше да си внуши, че й предстои изключителна вечер.

— Харесва ли ви Бар Харбър?

— Много. Надявам се скоро да го обиколя с лодка, но засега се задоволявам само с красивата гледка.

— Ходихте ли в парка?

— Все още не — погледна бутилката, предложена от келнера, взря се в етикета и после кимна.

— Непременно трябва да го посетите. Гледката, която се разкрива от планинските склонове, е изумителна.

— Да, чух за това — опита виното, одобри го и изчака, докато келнерът напълни чашата на Аманда. — Надявам се да намерите малко време за мен и да бъдете мой гид.

— Не мисля…

— Вече се справихме с политиката на хотела — прекъсна я той и леко докосна чашата й.

— Да, исках да ви попитам как успяхте.

— Много просто. Дадох възможност и избор на господин Щенерсон. Или да направи изключение от своята политика, или щях да се преместя в друг хотел, където това не би било проблем.

— Разбирам — Аманда замислено отпи глътка вино. — Но ми се струва твърде, драстична заплаха само за една вечеря.

— Много мила вечеря. Исках да ви опозная по-добре. Надявам се, това не ви е неприятно.

На коя жена би било неприятно, запита се тя и леко се усмихна.

Невъзможно беше онова, което той разказваше, да я остави безразлична, или вниманието му — да не я поласкае. За разлика от повечето преуспяващи мъже, той не говореше непрекъснато за бизнес. Търгуваше с антики и пътуваше из целия свят. По време на вечерята разказа на Аманда за Париж и Рим. Лондон и Рио.

Когато в мислите си отново и отново се връщаше към другия мъж, решимостта и да се забавлява тук и сега се удвояваше.

— Бюфетът от палисандрово дърво във фоайето ви — подхвърли той по време на кафето — е много красив.

— Благодаря. Мисля, че е от периода на регентството.

— Така е — усмихна се той. — Ако го бях открил на някой търг, щях да се смятам за щастливец.

— Моят прапрадядо го поръчал от Европа, когато построил къщата.

— О, къщата е много внушителна. Нямаше да се изненадам, ако бях видял девици от средновековието да се разхождат по моравата.

— Или от кулата да излетят прилепи.

— Не — разсмя се той и покри ръката й с длан. — Не, но може би Златокоска да си разплита косите.

— Всички сме привързани към къщата — усмихна се тя. — Навярно следващия път, когато посетите острова, ще отседнете в курорта „Тауърс“.

— Курорта „Тауърс“ — повтори той и замислено докосна устните си. — Къде съм чувал това преди?

— Бъдещият хотел „Сейнт Джеймс“?

— Разбира се. Четох за това преди няколко седмици. Да не искаш да кажеш, че твоят дом е „Тауърс“?

— Да. Надяваме се комплексът да е готов след около година.

— Това е изумително. А нямаше ли и някаква легенда, свързана с мястото? Нещо за призраци и изгубени скъпоценности?

— Изумрудите на Калхун? Принадлежали са на моята прапрабаба.

— Вярно ли е всичко това? Мислех, че е евтина журналистическа сензация. Престой в обитавана от духове къща и изчезнало съкровище.

— Не, всъщност ние ни най-малко не сме очаровани от цялата тази история — дори мисълта за това я разстрои. — Историята с огърлицата е истинска. Не знаем къде е скрита. А междувременно репортери и търсачи на съкровища ни безпокоят непрекъснато.

— Много неприятно, наистина.

— Надяваме се скоро да я открием и да сложим край на целия този шум. Когато започнем реконструкцията може да се окаже под някоя дъска на пода.

— Или зад някой таен плот — предположи той с усмивка, която накара Аманда весело да се разсмее.

— Нямаме такива в къщата или поне аз не знам за тях.

— Тогава твоите предшественици са били небрежни. Място като това заслужава поне един тайник — отново сложи ръка върху нейната — Може би ще ми разрешиш да ти помогна в търсенето… или поне ще ми позволиш да го използвам като предлог да те видя отново.

— Съжалявам, но следващите няколко дни съм заета, събота е сватбата на сестра ми.

— Тогава ни остава неделя. Бих искат да те видя отново Аманда. Много бих искал.

На път за вкъщи говориха за незначителни неща. Нито намек за принуда, мислеше си Аманда с благодарност, нито за арогантна самонадеяност и високомерност. Ливингстън знаеше как да се държи с една жена. Не би я съборил на земята, за да се изсмее в лицето й…

Но защо тогава се почувства така разочарована, когато спряха пред къщата и тя не видя колата на Слоун? Изчака, докато Уилям заобиколи автомобила и отвори вратата й.

— Благодаря ти за вечерта. Прекрасна беше.

— Да. Ти също — много нежно, той постави ръце на раменете й, преди да докосне с устни лицето й. За нейно разочарование, докосването му я остави напълно безучастна.

— Наистина ли ще ме накараш да чакам до неделя, за да те видя отново?

Погледът на мъжа й подсказваше, че той не е безразличен към нея. Аманда се надяваше стаеното в очите му желание да провокира някакво чувство и в нея. Но не изпита нищо.

— Уилям, аз…

— Обяд… — каза той и се усмихна очарователно. — Нещо съвсем импровизирано в хотела. Тогава ще ми разкажеш повече за къщата.

— Добре, ще се опитам — тя се освободи от прегръдките му, преди той да успее да я целуне отново.

— За мен беше удоволствие, Аманда — изчака я, докато се прибере вкъщи. Когато вратата се затвори зад нея, изражението му се промени. Усмивката му стана по-твърда, по-хладна — Повярвай, удоволствието ще бъде мое.

Върна се в колата си. Щеше да я закара някъде, откъдето щеше да бъде невидима от „Тауърс“. После щеше да се върне, за да огледа мястото и да си отбележи най-удобните входове.

Ако Аманда Калхун го въведеше в „Тауърс“ — толкова по-добре, като оставим настрана и удоволствието да ухажва красива жена. А ако това не станеше, той просто щеше да потърси друг някакъв начин. Във всеки случай, нямаше намерение да напусне острова без изумрудената огърлица.

 

 

— Добре ли прекара? — попита Сузана, когато Аманда застана на вратата.

— Да — Аманда поклати глава — Отново ме чакаш.

— Не те чакам — показа и чашата, която държеше. — Слязох само за да си направя чай.

Аманда се разсмя и прегърна сестра си.

— Защо ние, Калхун, ирландки до мозъка на костите си, не можем да измислим поне една правдоподобна лъжа?

— Не, зная — Сузана се предаде. — Трябва да практикуваме повече.

— Изглеждаш уморена, скъпа.

Точната дума беше изтощена, но тя не обръщаше внимание на тези неща.

— Пролет е. Всички искат цветята им да бъдат приготвени бързо. Но аз не се оплаквам. Сякаш бизнесът най-после ще се превърне в доходно предприятие.

— Все още си мисля, че можеш да наемеш някой, който да ти помага. Разкъсваш се между работата си и децата.

— Сега кой се опитва да бъде назидателен? Както и да е, необходимо ми е още едно изпълнено с поръчки лято, преди да мога да си позволя нещо повече от помощник на половин работен ден. При това обичам да бъда ангажирана — трудно превъзмогваше умората, но въпреки това спря пред вратата на Аманда. — Може ли да поговорим за минута преди да си легнеш?

— Разбира се, заповядай. Нещо не е наред ли?

— Не, или поне аз не мога да посоча нищо конкретно. Мога ли да те попитам какво мислиш за Слоун?

— Да мисля за него ли? — Аманда сложи обувките си в гардероба.

— Какви са впечатленията ти, имам предвид. Изглежда приятен мъж. Децата са луди по него, а това за мен е като барометър.

— Добър е с тях — Аманда свали обеците си.

— Зная — Сузана тревожно крачеше из стаята. — Леля Коко е готова да го осинови. С Лайла са в много добри взаимоотношения. Кейти ужасно го харесва, и то не защото е приятел на Трент.

— Мъжете като него винаги лесно намират общ език с жените.

Сузана тъжно поклати глава.

— Не става дума за взаимоотношения мъже-жени. Въпрос на вътрешна освободеност е.

Аманда замълча. Припомни си трескавото напрежение, което я беше обзело само преди няколко часа.

— Прави впечатление на общителен, добронамерен човек.

— Но?

— Навярно си въобразявам, но всеки път, когато ме погледне, до мен достигат вълни от враждебност — тя се усмихна и вдигна рамене. — Сега говоря като Лайла.

Аманда срещна погледа на сестра си, отразен в огледалото.

— Не, аз самата го почувствах. Не мога да си обясня. Дори се опитах да говоря с него.

— Какво каза той? Не очаквам всички да ме харесват, но когато чувствам толкова болезнено нечие неодобрение, поне бих искала да зная причината.

— Той отрича. Не зная какво да кажа, Сузана, но не смятам, че е от хората, които биха реагирали по този начин срещу някого, когото не познават — тя вдигна ръце. — Наистина понякога ме обърква, но не мисля, че би могъл да бъде предумишлено злонамерен. Може би и двете сме прекалено чувствителни.

— Може би — Сузана опита да се отърси от това болезнено усещане. — Всички сме се побъркали около сватбата на Кейти и реконструкцията. Няма да отнемам повече от съня ти — тя целуна Аманда. — Лека нощ.

— Лека нощ — когато се отпусна върху леглото си. Аманда въздъхна дълбоко. Чувстваше се нещастна. И много нервна. Но вече знаеше, че Слоун ще бъде причина за безсънието й.