Нора Робъртс
Съпруг за Аманда (8)

Седма глава

Под затворените си клепачи Слоун виждаше малки човечета, които размахваха остри брадви. Опита да се обърне, за да ги успокои. Груба грешка. Осъзна това, когато едва забележимото движение даде знак на банда пирати, скупчени във фланговете да забият барабаните, давайки сигнал за атака. Предпазливо придърпа възглавницата върху лицето си. Надяваше се да задуши острия звук или, ако това не помогне — себе си.

Но чукането продължи да отеква, докато той най-после осъзна, че идва от вратата. Предаде се и се измъкна от леглото. Чувстваше се щастлив, че е сам и никой не чува стоновете му. В стаята около него плуваха сини сенки.

На прага стоеше Аманда. Не й трябваше много време, за да разбере причината за зачервените очи, наболата брада и подпухналите устни. Освен разкопчаните джинси, с които беше спал, не носеше нищо друго.

— Личи ти, снощи си се забавлявал добре — не пропусна да отбележи тя.

Изглеждаше чиста и свежа като току-що колосана блуза. Повод, достатъчен за убийство по негова преценка.

— Ако си дошла тук, за да ми развалиш деня, закъсняла си — понечи да затвори вратата, но тя я задържа отворена и влезе.

— Искам да говоря с теб.

— Вече говорихме — в същия миг той съжали, че се извърна толкова рязко. Прилоша му от пулсиращата болка в слепоочията. Положи неимоверни усилия, за да се задържи прав и да не запълзи по пода.

— Чувстваш се отвратително, предполагам.

— Отвратително? — Слоун присви очи, за да не изпаднат от главата му. — Нищо подобно. Чувствам се страхотно. Аз живея заради махмурлука.

— Сега имаш нужда от студен душ, два аспирина и прилична закуска.

Слоун издаде нечленоразделен звук и се завлече до леглото.

— Калхун, стъпваш върху плаващ лед.

— Няма да остана дълго при теб — решена да доведе мисията си докрай, тя го последва. — Просто исках да поговорим за… — вратата на банята се затръшна пред нея. — Добре тогава — въздъхна Аманда и сложи ръце на кръста.

Останал сам, Слоун захвърли джинсите и застана под душа. С една ръка се подпря на стената, а с другата пусна студената вода. Ядно изруга, но думите му рикошираха в стените и се забиха в собствената му глава. Все пак, когато излезе изпод душа, пристъпваше малко по-сигурно. Добра се до шишенцето с аспирин, пребори се с капачката и изгълта три таблетки. Не прогони махмурлука, но поне се разсъни, за да може вече напълно да му се наслаждава. Омота една хавлия около кръста си и излезе от банята.

Надяваше се Аманда да е схванала намека, но когато отвори вратата, видя, че младата жена е в стаята, наведена над чертожната му дъска. Беше подреждала. Пепелниците бяха почистени, чашите — събрани върху подноса, а нечистите му дрехи — прибрани. Всъщност бяха в ръцете й.

— Какво, по дяволите, вършиш?

Решена да бъде приветлива. Аманда вдигна поглед и се усмихна.

— О, върна ли се вече? — видът му я принуди да прикове жизнерадостния си поглед върху лицето му. — Разглеждах проекта ти.

— Попитах защо си подреждала.

— Не разбирам как можеш да работиш в кочина — не се стърпя тя.

— Обичам да работя в кочина. Ако не беше така, можех и сам да разтребя.

— Чудесно — раздразнена, Аманда подхвърли дрехите му и те се разпиляха из цялата стая. — Така по-добре ли е?

Слоун бавно дръпна фланелката, приземила се върху главата му.

— Калхун, знаеш ли кое е по-опасно от мъж с махмурлук?

— Не.

— Няма друго такова нещо — пристъпи заплашително към нея, когато на вратата отново се почука.

— Закуската ти — гласът на Аманда внезапно беше изтънял.

Съкрушен. Слоун се отпусна в креслото и подпря главата си с ръце. Така щеше да му е по-лесно да я хване, когато падне.

— По дяволите! Не искам закуска.

Но въпреки това посегна към чашата с кафе. Аманда остана доволна от успеха си. Помисли си, че наистина изглежда трогателно. Мократа коса падаше върху лицето му. Искаше и се да коленичи до него и да отхвърли влажните кичури назад, но вероятно той щеше да захапе ръката й, а на нея и се искаше и да оцелее.

— Трент каза, че снощи си пийнал добре.

Слоун остави пикантния доматен сос и присви очи, за да фокусира погледа си.

— И ти дойде лично да се насладиш на сутрешната картинка?

— Не точно. Помислих си, че понеже аз съм виновна да изпаднеш в това състояние, би трябвало…

— Не се нуждая от съчувствието ти, Калхун, нито от чувството ти за вина, повече от закуската ти.

— Добре. Дойдох тази сутрин просто за да се извиня.

— За какво? — Слоун отхапа от препечената филийка.

— За онова, което казах вчера — Аманда крачеше нервно из стаята. Когато отиде до прозореца, рязко дръпна щорите, без да обръща внимание на стона, който се изтръгна от Слоун, когато ярката светлина нахлу в стаята. — Думите ми бяха просто защитна реакция. Не знаеш какво е преживяла Сузана, колко дълбоко беше наранена. Или може би заради онова, което се е случило на сестра ти, би могъл да си представиш защо за мен беше непоносимо да я гледам в това състояние. Беше ми още по-тежко, защото не съм безразлична и към теб.

Ако имаше нещо, което го караше да се чувства слаб, това бяха сълзите. Слоун искаше да ги спре, да я успокои, затова стана и взе ръцете й в дланите си.

— Предполагам, за теб е толкова трудно да се извиняваш, колкото и за мен.

— Като горчиво хапче е, нали?

— Защо не го наречем по друг начин? — каза Слоун и се наведе към нея, но тя отстъпи назад.

— Искам да помисля за това.

— А аз искам да те любя.

Сърцето й сякаш замря. За човек, който говори толкова бавно, как успяваше така бързо да прескача от една тема на друга?

— О, дежурна съм. Почивката ми вече свърши и Щенерсон…

— Защо ли не му позвъня? — Слоун допря пръстите й до устните си. Главоболието му вече беше притъпено, отстъпило пред друга болка, много по-приятна, която сега почувства в слабините си. — Ще му кажа, че имам нужда от помощник-управителя за някой друг час.

— Мисля…

— Хайде, пак почнахме — промърмори той и докосна с устни лицето й.

— Всъщност аз трябва… — мислите й се объркаха, когато мъжът плъзна устни по шията й. — Наистина трябва да се връщам в кабинета си и… — тя пое дълбоко дъх. — Искам да бъда сигурна. Трябва да зная какво върша.

— Виж какво, Калхун. Помисли за това. Добре си помисли. До сватбата. Веднъж вече говорихме. След сватбата, ако не дойдеш при мен, по-добре се погрижи да отидеш някъде много далеч.

— Звучи като ултиматум — между веждите й отново се появи бръчка.

— Не, това е факт. Ако бях на твое място щях да изляза през тази врата, докато все още имам възможност да го направя.

Аманда се запъти към вратата, изпълнена с достойнство. Преди да излезе, се извърна с усмивка, която можеше да го влуди.

— Приятна закуска — пожела тя и затръшна вратата след себе си. Беше сигурна, че той отново обхвана главата си.

 

 

— Не мислех, че ще бъда толкова нервна — Кейти не откъсваше поглед от провесената на вратата на гардероба й сватбена рокля от бяла коприна и дантела. — Може би щеше да бъде по-добре, ако носех обикновени дрехи.

— Не ставай смешна. И престани да се въртиш — Аманда се наведе към сестра си и добави още малко руж върху лицето й. — Естествено е да си нервна.

— Защо? Обичам Трент и искам да се омъжа за него. Защо сега, когато това ще се случи, съм толкова нервна?

— Навярно трябва да повикам леля Коко да ти изнесе една кратка лекция за нещата от живота? — усмихна се Аманда.

— Много смешно — но идеята й хареса и тя се усмихна. — Кога ще дойде Сузана?

— Казах ти, когато облече децата. Джени може и да харесва идеята да бъде шаферка, но Алекс е най-недоволният шафер на този свят. По-скоро би носил автоматичен пистолет, отколкото сатенената възглавничка с пръстените. И преди да попиташ, Лайла е долу, за да провери дали всичко е наред. Макар че изобщо не разбирам защо й се доверяваме за това.

— Всичко ще бъде наред. Когато става дума за нещо важно тя винаги се справя. А това е важно, Манди.

— Зная, миличка. Това е най-важният ден в живота ти — с овлажнели очи Аманда притисна буза до лицето на Кейти. — И ти ще бъдеш щастлива.

— Да, ако можехме непрекъснато да сме тук, но ние ще бъдем тук, освен когато… когато сме в Бостън.

— Не започвай отново. След всички усилия, които положих, за да бъдеш красива сега няма да ти позволя да слезеш със зачервени очи и течащ нос — Аманда издуха собствения си нос и отстъпи назад. — Сега нека ти помогна да се облечеш.

Когато малко по-късно в стаята влезе Сузана, хванала за ръце децата, тя не успя да потисне сълзите си.

— О, Кейти, изглеждаш великолепно.

— Наистина ли? — Кейти прокара ръка по семплата вталена рокля. Плътната дантела обвиваше голите й рамене.

— Да, прекрасна си — Сузана се наведе към сина си. — Алекс, опитай се да бъдеш мирен поне пет минути.

Алекс изпробва саркастичната усмивка, която напоследък упражняваше пред огледалото.

— Мразя поясите.

— Зная, но ако не искаш да го завържа около устата ти, стой мирен — Сузана се извърна към Кейти. — Имам нещо за теб — подаде на Кейти малка кутийка. Вътре лежеше сапфир с форма на сълза закачен на златна верижка.

— Огърлицата на мама — прошепна Кейти.

— Леля Коко ми я даде, когато… На моята сватба. Искам да я носиш на твоята.

Кейти сключи пръсти около камъка.

— Вече не съм нервна.

— Значи това е ключът към паниката — Аманда се наведе и целуна Кейти. — Ще изтичам долу да видя дали всичко е наред.

Докато слизаше, мислено изброяваше всичко, което трябваше да провери. За секунда се спря пред огледалото в салона.

— Изглеждаш страхотно — тя вдигна поглед и видя Слоун. — Просто страхотно.

— Благодаря — за миг двамата останаха втренчени един в друг. Той беше в смокинг, а тя — в прекрасна дълга рокля с прасковен цвят. — Аз… Къде е Трент?

— Има нужда от няколко минути за себе си. Баща му е тук и вероятно иска да му даде някои съвети. Когато човек се е женил толкова пъти, колкото господни Сент Джеймс, има какво да сподели — лицето на Аманда доби изражение, което накара Слоун да се разсмее. — Не се тревожи. Видях го навън с Коко и чаша шампанско в ръка. Говореха като стари приятели.

— Мисля, че се познават отдавна — когато Слоун пристъпи към нея, тя изведнъж заговори бързо. — Изглеждаш чудесно. Не мислех, че смокинга ще ти стои толкова добре. Искам да кажа, че не очаквах толкова да ти отива. Имам предвид… — смехът му я обърка съвсем. — Трябва да вървя.

— Почти всички са в градината.

— Фотографът?

— Готов е.

— Шампанското?

— В кофичката с лед — Слоун приближи към нея и повдигна с пръст брадичката й. — Сватбата те прави нервна Калхун. Ще запазиш ли един танц за мен?

— Разбира се.

— А по-късно? Аз…

— Кейти е готова — извика Алекс от стълбите на втория стаж. — Няма ли най-после да приключим с тая тъпа история?

Слоун се засмя и целуна пръстите й.

— Не се притеснявай. Ще се погрижа младоженецът да си бъде на мястото.

— Добре… — Аманда вдигна слушалката на телефона — Да? О, Уилям, наистина сега не мога да говоря. Сватбата започва… Утре? Не, разбира се… Да, би било чудесно. Три часа? До утре — все още притеснена, тя се извърна и срещна студения изпитателен поглед на Слоун.

— Не пропускаш нито една възможност, Калхун.

— Какво искаш да кажеш?

— Сигурно е по-добре да обсъдим това след сватбата.

— Прав си — нервно се съгласи Аманда и се извърна.

Секунди по-късно жените от рода Калхун се отправиха надолу по градинската пътека. Първа вървеше Сузана, после Лайла, след нея Аманда, следвана от сияещата Джени и смутеният Алекс. Когато заеха местата си Аманда правеше и невъзможното, за да се овладее и да не гледа непрекъснато към Слоун. После, когато Кейти излезе, обвита в дългия бял воал. Аманда забрави всичко. До нея вървеше Коко и хълцаше. Щеше да предаде на младоженеца най-младата си племенница.

Аманда не откъсваше поглед от сестра си, която сега произнасяше думите на брачния обет под клоните на уханната глициния. Аманда през сълзи видя как мъжът, който вече беше неин зет, сложи пръстен от смарагди на ръката на Кейти. Младоженците не откъсваха очи един от друг и погледите говореха повече от всички обещания, от всички клетви. Кейти и Трент размениха първата целувка като съпрузи.

— Свърши ли най-после? — заинтересува се Алекс.

— Не — чу се Аманда да отговаря, докато погледът и търсеше Слоун. — Сега започва.

 

 

— Красива сватба — бащата на Трент целуна Аманда. — Трент ми каза, че сте я организирали почти сама.

— Добре се справям с детайлите — отвърна тя и му предложи чиния за бюфета.

— Същото чух и аз — елегантен и загорял от слънцето, господин Сейнт Джеймс се усмихваше самоуверено. — Чух и че всички сестри Калхун са прекрасни. Сега мога сам да се уверя в това.

Очарователен стар флиртаджия помисли си Аманда и се усмихна в отговор, докато той сервираше храна в чинията й.

— Щастливи сме да ви приемем в семейството ни.

— Странно се подреждат понякога нещата. Преди година вдигнах поглед от яхтата си в залива и видях къщата. Реших, че трябва да я притежавам. Сега тя вече е не само част от моя бизнес, но и част от семейството ми — погледна Трент и Кейти, които танцуваха на терасата. — Тя ще го направи щастлив. Ще танцуваме ли?

Бяха направили едва няколко стъпки, когато Слоун завъртя Коко близо до тях и елегантно раздели двойката.

— Трябваше да поискаш позволение — промърмори Аманда, когато Слоун я привлече в обятията си.

— Направих го още преди сватбата. Пък и тя ще флиртува с него, няма да се държи като с далечен роднина.

— Той наистина с далечен роднина — но когато ги погледна, Аманда видя, че Коко и господин Сейнт Джеймс вече се смееха като стари приятели. — Всичко върви добре, надявам се.

— Като по вода. Добра работа свърши.

— Благодаря, но се надявам, че това е последната сватба, която трябваше да организирам, поне за известно време.

— А ти не мислиш ли да се омъжиш?

— Не… Искам да кажа да, но не съвсем.

— Това се казва категоричен отговор.

— Имам предвид, че това не е включено в близките ми планове. През следващите няколко години ще бъда заета с комплекса тук. Винаги съм мечтала да ръководя първокласен хотел, аз да определям политиката, а не само да я прокарвам. Сега Трент ми дава такава възможност и не мога да го разочаровам. Съжалявам, трябва да тръгвам. А ако искаш да бъдеш полезен, опитай се да влезеш в ролята на кум и донеси няколко бутилки от кухнята. Аз трябва да се кача горе и да донеса серпентините.

— Серпентини?

— За колата. В стаята ми са.

— Виж какво — започна Слоун, когато стигнаха кухнята, — защо да не се кача в стаята ти да ти помогна със серпентините?

— Защото искам да украся колата, преди да са се върнали от сватбеното си пътешествие.

Аманда се втурна нагоре по стълбите. Вече беше почти прекосила коридора на втория етаж, когато над главата и изпука дъска и шумът я накара да спре. Привикнала беше към шумовете на старата къща, но този беше различен. Стъпки, осъзна тя. Помисли си, че може би някой от гостите е решил да предприеме импровизирана разходка и се обърна към стълбите. На площадката на третия стаж свит на кълбо, спеше Фред.

— Добър пазач — промърмори тя, наведе се и го потупа по гърба. Той само се преобърна и шумно изхърка. — Фред? — обезпокоена, Аманда отново го разтърси, но вместо да скочи, готов за игра, той остана неподвижен. Когато го повдигна, главата му се отпусна в ръцете и. Прегърна го, но в този момент някой я блъсна отзад и тя удари силно главата си в стената. Ударът я зашемети, но Аманда опита да се изправи на колене. Надолу по стълбите се чуха стъпки. Заслепена от гняв, Аманда се изправи, взе Фред на ръце и се спусна след своя нападател. Рязко спря на втория етаж и се ослуша. Запрепъва се надолу по стълбите и се натъкна на Слоун.

— О! Къде бързаш така? — той с усмивка огледа разрошената й коса и измачканата рокля. — Какво се случило, Калхун? Да не си паднала върху кучето?

— Видя ли го? — тя се освободи от прегръдките на Слоун и се втурна към вратата.

— Кого да видя?

— Горе имаше някой — сърцето й биеше бързо, коленете й се подгъваха. — Някой се бе промъкнал на третия етаж. Не зная какво са направили е Фред.

— Чакай — поведе я към стълбите и й помогна да седне. — Дай да видя — взе кучето, повдигна клепачите му и изруга. — Някой го е упоил.

— Упоил? — Аманда отново притисна Фред към гърдите си. — Кой би могъл да направи това?

— Някой, който не е искал той да лае, предполагам. Какво стана?

— Чух стъпки на третия стаж и се качих да проверя кой е. Там намерих Фред. Опитах се да го вдигна, но някой ме блъсна в стената.

— Удари ли се? — мъжът нежно докосна лицето й.

— Не. — Тя пое въздух. — Ако не ме беше зашеметил, щях да го хвана.

— Не ти ли дойде наум да извикаш за помощ?

— Не.

— Глупачка.

— Виж О’Райли, никой няма право да си вре носа в собствената ми къща, да наранява кучето ми и да се измъква безнаказано. Ако не бях зашеметена, щях да го хвана.

— И после какво? Боже Господи, Аманда, не помисли ли, че той може да ти направи нещо много по-лошо?

Явно за това не беше помислила. Но не се предаде толкова лесно.

— Мога да се грижа за себе си. Достатъчно е, че непрекъснато душат наоколо. Но когато вече започнат и да си врат носа в къщата ми, трябва да си понесат последствията — Аманда кимна доволно. — Както и да е, добре го изплаших. Така побягна надолу, че вече сигурно е стигнал селото.

— Трябва да се обадиш в полицията.

— След сватбата. Няма да разваля празника на Кейти и Трент само защото някакъв негодник е решил да търси съкровища днес. Първо ще проверя дали липсва нещо на третия етаж, после ще се върна и ще направя всичко възможно нещата да минат гладко, докато изпратим младоженците. И тогава ще повикам полиция.

— Както винаги, всичко е планирано точно и ясно — в гласа му прозвучаха нотки на безпокойство. — Но нещата невинаги се нареждат така, Аманда.

— Аз ще направя всичко възможно да се наредят така.

— Изобщо не се съмнявам в това. Ти не можеш да допуснеш нещо толкова дребно като предумишлен грабеж или малко нападение да обърка краткосрочните ти планове. Както не можеш да допуснеш някои като мен да обърка дългосрочните.

— Не разбирам защо това те разстройва.

— Не би и могла. Чуваш, че в къщата има някой, който няма работа там, той те удря по главата, но на теб дори и през ум не ти минава да ме повикаш за помощ. И през ум не ти минава да повикаш някого на помощ, дори когато този някой е влюбен в теб.

— Правя това, което трябва.

— Да — кимна той. — Продължавай все така. Аз ще се отдръпна от пътя ти.