Нора Робъртс
Съпруг за Аманда (5)

Четвърта глава

— Здравей!

При звука на леко дрезгавия глас. Слоун вдигна глава от плана на залата за билярд и видя грациозна циганка обвита в широка роба на цветя. Дълги червени кичури коса падаха върху раменете и гърба й. Вълшебните й зелени очи изпитателно се взирала в него. После тя плавно влезе в стаята със самочувствието на жена, която разполага с цялото време на този свят и е решила да го пропилее с широка ръка.

— Здрасти — до Слоун достигна прекрасно ухание на диви горски цветя.

— Аз съм Лайла — тя сякаш неволно флиртуваше и с очи, и с глас. — През последните два дни отсъствах от къщи.

Ако на света имаше мъж, който би останал безразличен към тази жена, помисли си Слоун, той трябва вече да е мъртъв и погребан.

— Наистина съжалявам заради това.

Тя се разсмя и сърдечно стисна ръката му. Първото впечатление беше много важно за Лайла и тя вече беше решила, че харесва мъжа.

— И аз. Какво прави досега?

— Опитвам се да почувствам мястото и хората, които живеят тук. А ти?

— Бях заета, защото се опитвах да реша дали съм влюбена.

— И?

— Нищо — повдигна рамене и се извърна, но той долови тъгата в погледа й. — И какъв е проектът за тази стая, Слоун О’Райли?

— Елегантна трапезария в стил от началото на века — посочи листовете, разпилени върху масата в библиотеката. — Ще запазим част от тази стена тук, отворена към съседния кабинет, ще прибавим две стъклени плъзгащи се врати и ще се получи малък салон.

— Просто така?

— Просто така. След като се справим със структурния хаос. Ще направя няколко предварителни скици за семейството ти и Трент и ще ги оставя да ги разгледате.

— Странно е — промърмори тя и прокара пръст по прашния ръб на един стол. — Да мисля за това място като за обновено и различно, изпълнено с хора — защото ако затвореше очи, можеше да го види такова, каквото е било преди. — Някога тук са организирали бляскави приеми. Мога да си представя моя прапрадядо, застанал до билярдната маса да отпива скоч и сключва сделки. Мислиш ли за тези неща, когато правиш скиците си?

— Всъщност наистина го правя. Ето тук например, на пода има обгорено петно — посочи той с молива. — Представих си как някой дебел приятел във вечерен костюм си изпуска пурата, докато говори за войната в Европа. Други двама стоят до прозореца по ризи, отпиват бренди и говорят за стоковия пазар.

— А дамите са долу, в салона… — засмя се Лайла.

— Слушат как някой свири на пиано и клюкарстват за последната мода в Париж.

— Или пък за шансовете да им бъде дадено право на глас — наклони глава Лайла.

— Точно така.

— Мисля, че ти си именно човекът, от когото „Тауърс“ има нужда. Мога ли да погледна скиците ти?

— За мен е закон никога да не отказвам на красива жена.

— Прозорлив и лукав — тя се наведе над рамото му и разбърка листовете. — О, това е Императорската стая.

— Кое?

— Така наричам най-хубавата гостна. Това трябва да са арфите и амурчетата по тавана. Великолепна е.

Будоарът щеше да бъде превърнат в уютен салон, допълнен с бар, скрит зад оригиналната ламперия. Банята щеше да остане почти непроменена, като се изключи малкия водоскок вграден в стария килер.

— Началото и краят на един и същи век — промърмори Лайла. — Почти нищо не си изменил от оригиналния план.

— Трент изрично настояваше за лукс и удобство, без първоначалната атмосфера да бъде променена. Ще запазя повечето от оригиналните материали, ще направим копия на тези, които са съвсем повредени.

— Да — Лайла си представяше всичко съвсем ясно. Когато положи глава на рамото му, очите й блестяха. — Такова беше и желанието на баща ми. С мама непрекъснато говореха за плановете си. Бих искала да могат да видят това.

Развълнуван, Слоун притисна ръката й. Когато Аманда застана на вратата, пръстите им бяха сплетени. Остана шокирана от вида на сестра си, почти долепила чело до лицето на Слоун. Почувства, че ревнува. Излишно беше да отрича, че между тях ставаше нещо съвсем лично, интимно. Това провокира гордостта й, но нали тя самата беше решила, че той е донжуан?

— Извинете — гласът й беше леден. — Търсих те, Лайла.

— Откри ме — тя преглътна сълзите, но не си направи труда да се изправи. — Помислих си, че тук ще открия Слоун.

— Наистина си успяла — решена да бъде язвителна на всяка цена, Аманда натъпка ръце в джобовете си. — Днес е твой ред в хранилището.

— Затова си взех свободен ден — тя сбърчи носле и се усмихна на Слоун. — Родът Калхун станахме детективи. Ровим за догадки за скривалището на тайнствените изумруди.

— Чух за това.

— Може би ти ще разбиеш някоя стена и те ще изпаднат оттам, великолепни и искрящи, както в деня, в който Бианка ги е скрила — Лайла се изправи с въздишка — Дългът ме зове. По-добре да се преоблека. Манди, трябва да хвърлиш поглед на скиците на Слоун. Чудесни са.

— Не се и съмнявам.

Тонът й прозвуча като недвусмислено предупреждение, дори ако Лайла не я познаваше достатъчно добре. А тя я познаваше прекрасно. И понеже никога не можеше да устои на изкушението да дразни сестра си, Лайла се притисна към Слоун и докосна лицето му е устни:

— Добре дошъл в „Тауърс“.

Слоун отлично прозря намеренията й. Помисли си, че зад вълшебните очи на Лайла се крие дяволски остър ум.

— Благодаря. Всеки изминал ден ме кара да се чувствам все повече като у дома.

— Ще се срещнем в нашата каторга след петнайсет минути — обърна се тя към Аманда, после се усмихна сякаш на себе си и излезе.

Слоун огледа широкия сив гащеризон. Аманда стоеше намръщена в средата на стаята с ръце в джобовете.

— На работа съм от два часа.

— Чудесно — той изпъна крака и кръстоса глезени. — Сестра ти ми харесва.

— Това беше очевидно.

Мъжът се ухили.

— С какво се занимава тя, между другото?

— Ако се интересуваш от професията й — биолог е. Работи в националния парк.

— Диви цветя и други такива. Отива й.

Аманда сякаш не забеляза възхищението и гласа му. Вдигна рамене и приближи към вратата на балкона.

— Мислех, че ще вземеш някакви мерки — извърна се и му отправи бърз поглед. — На стаите, искам да кажа.

— Очарователна си, когато ревнуваш, Калхун — разсмя се гръмко Слоун.

— Не разбирам за какво говориш.

— Естествено. Но можеш да бъдеш спокойна. Вече съм хвърлил око на теб.

Аманда не знаеше дали той очаква от нея да бъде поласкана.

— Приличам ли на мишена?

— По-скоро на голяма награда — примирително вдигна ръка мъжът. — Преди съвсем да си се разгорещила защо не вземем да свършим някаква работа?

— Не съм разгорещена и не виждам каква работа може да свършим заедно.

— Трент ми каза да се обръщам към теб за помощ, докато той се върне. Понеже ти ръководиш семейните дела и си най-добре запозната с хотелиерството.

Звучеше логично.

— Какво те интересува?

Слоун си помисли, че ще му бъде нужно много време, за да разруши стените, които тя издигаше около себе си.

— Реших, че би искала да погледнеш откъде съм започнал. Скоро ще се заема с чертежите.

— Добре, но разполагам само с няколко минути — всъщност Аманда умираше от любопитство, но се опита гласът и да прозвучи хладно.

— Ще ти покажа каквото мога — Слоун изчака тя да прекоси стаята и да приближи към него. Помисли си, че му няма никакво доверие, но за момента това беше добре дошло. — Тук съм скицирал два апартамента — разгърна той схемите пред нея, — а също кулата и част от трапезарията.

Аманда се наведе над проекта. Също като Лайла, и тя остана поразена. Скиците демонстрираха тънък усет към атмосферата, настроението и подчертаната необходимост от добро обслужване.

— Бързо работиш — явно беше изненадана.

— Когато трябва — доставяше му удоволствие да наблюдава разсеяния жест, с който тя отмяташе косата си.

— Какво е това?

— Кое?

— Това — тя посочи върху плана.

— А, това е старата стълба за прислугата — той хвана ръката й и плъзна пръст по схемата. Мазолестата му длан одраска нежната и кожа. — Тази стена минава тук и разделя апартамента на две нива — всекидневната и банята долу, а двете спални и банята за собственика — горе. И понеже стълбите така или иначе са отворени това ни позволява да разграничим функциите, без да затваряме пространството.

— Чудесно е — притеснена от близостта му, тя отдръпна ръка, но успя само да преплете пръстите си с неговите. — Предполагам, че ще ни предложиш ориентировъчна цена.

— Вече направих някои изчисления.

Сякаш нещо ставаше с коленете й. Чувстваше се отмаляла, като че ли беше участвала в дълго, напрегнато състезание. Опита да се съвземе и го погледна в лицето. Погледът му беше прям, спокоен и твърд.

— Очевидно знаеш какво правиш.

— Да.

Е, да, знаеше. Аманда внезапно се почувства привлечена от присъствието му — не от силната му ръка, а от нещо топло, нежно и търсещо, събудило се в нея самата. Ако се поддадеше на слабостта си и се притиснеше към него, устните им щяха да се слеят и тя щеше отново да познае тревожното безпокойство и зашеметяващото удоволствие. Той чакаше, без да откъсва поглед от нея. Чакаше да направи това слабо, предателско движение. Тогава тя си спомни. Само минута по-рано той беше в същата ситуация с Лайла. С доближени лица и сплетени пръсти. Навярно беше пълна глупачка, след като позволяваше да бъде манипулирана от мъж, който можеше да бъде така безразличен към чувствата на една жена. Да, глупачка беше. Отдръпна се и освободи ръката си.

— Къде сгреших? — нехайно попита той.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Хайде, де. Та ти едва не ме целуна, Манди. Очите те издадоха. Сега погледът ти отново е леден.

Прииска й се да беше също толкова лесно да охлади и кръвта си.

— Допускаш егоизмът да подчини цялото ти същество. Ако държиш през свободното си време непременно да флиртуваш, защо не опиташ пак с Лайла?

Беше привикнал да контролира настроението си. За човек с характер като неговия това не беше толкова трудно. Но с нея не беше така. Присъствието и го караше да се чувства несигурен.

— Опитваш се да ми кажеш, че Лайла е достъпна за всеки ли?

Леденото й безразличие се замени с изпепеляващ гняв толкова бързо, че Слоун остана изумен.

— Ти изобщо не познаваш сестра ми, О’Райли. Внимавай какво говориш, или отново ще се намериш на пода.

— Само те помолих да ми обясниш онова, което каза.

— Аз мога да говоря, каквото ми харесва, но не и ти. Лайла е човек с горещо и щедро сърце. Ако направиш нещо, което да я нарани, аз ще…

— Почакай — Слоун се задавяше от смях и примирено вдигна ръце. — Нямам нищо против да се саморазправиш с мен, Калхун, но предпочитам да е за нещо, което съм направил, или поне възнамерявам да направя. Първо, не съм котаракът, за който ме мислиш. И второ, изобщо не се интересувам от Лайла.

— Защо? Какво не ти харесва в нея? — вирна брадичка Аманда.

Изгубил търпение, Слоун отново отпусна ръце.

— Всичко ми харесва. Я ми кажи, да не би да си прихванала лудостта на твоята прапрабаба или просто умираш от удоволствие да се инатиш напразно?

— Престани — тя се почувства объркана.

Отдалечи се до прозореца и впери поглед навън. Дали беше, както сам се изрази, котарак, или не, не я засягаше. Но това, че реагира остро при срещата му с Лайла, наистина беше проблем. Почувства се пренебрегната, а нямаше повод затова. Ако се нахвърляше върху него при всяка петминутна среща, нищо нямаше да свършат. Даде си още миг да се увери, че е възвърнала самообладанието си и отново го погледна.

— Допускаме незначителни неща да отвличат вниманието ни. Нека отново се върнем към работата си и да не се разсейваме.

— Това наистина го умееш — забеляза той.

— Кое?

— Да се концентрираш. Няма да е лесно, ако близостта ми те изкарва извън релси дори само наполовина, колкото твоята — мен — Слоун се ухили и протегна крака. — Да продължаваме, да бъдем професионалисти. Тази твоя черта наистина ме възхищава.

Аманда не беше много сигурна дали изпитва желание да крещи, или да се смес, или просто да вдигне примирено ръце. Вместо това, поклати глава и реши да опита отново.

— Харесвам работата ти.

— Благодаря.

— С Трент обсъждахме бюджета за проекта. Възможно е офертите да започнат да пристигат, преди двамата със Кейти да са се върнали от сватбеното пътешествие. Ако това са случи, ще трябва да решаваме двамата с теб. Относно хотелското крило имаме пълна свобода. Но що се отнася до останалата част от къщата, там, където живеем ние, трябва да се ограничим само с най-належащите поправки.

— Защо? Мястото заслужава хубав ремонт.

— Защото хотелът е бизнес, а Калхун и Сейнт Джеймс ще бъдат партньори. Ние сме собствениците, те — инвеститорите. Споразумяхме се да не злоупотребяваме с щедростта на Трент или с факта, че се омъжва за Кейти.

Слоун се замисли за миг.

— Струва ми се, че той има други идеи. Пък и Трент не е човек, който ще позволи другите да злоупотребят с него.

— Знаем — усмихна се Аманда, — всички високо ценим желанието му да ни помогне. Нашата част от „Тауърс“ е наш проблем. Решихме да приемем необходимата подмяна на водопроводната инсталация, електрическата мрежа и другите неотложни ремонти, но средствата вложени в тях, ще му бъдат изплатени от дела ни в печалбата.

Слоун кимна.

— Тези неща ще уточните с Трент. А аз ще насоча вниманието си върху западното крило.

— Добре. А ако ти остане време, можем да поговорим и за останалата част. Ще ни бъде от полза да знаем какъв бюджет ни е нужен.

— Добре, ще приготвя сметката.

— Ще ти бъда задължена. Предпочитам, когато е готова да я дадеш на мен. Само на мен.

— Ти си шефът.

— Добре, разбрахме се. И още нещо.

— Можем да говорим за всичко, което ти хрумне — той сплете пръсти на тила си.

— Не, само за едно. Когато привършвахме подготовката за сватбата, открихме, че ни липсва кум. Оставих твоята програма при леля Коко.

— Моята програма?

— Да. Програма на задълженията ти и всичко останало. Има и копие от най-необходимата информация — името и телефонния номер на фотографа, на музикантите, на бармана, който наехме… О, и забравих — вписала съм и имената на трите магазина, от които можеш да вземеш под наем смокинг — тя мълчаливо го огледа. — Мисля, че е добре още сега да провериш дали има твоя размер.

— Невероятно! — впечатлен, Слоун мълчаливо поклати глава. — Ти си дяволски организирана, Калхун.

— Да, така е. Добре ще те оставя да работиш. До един часа ще бъда на третия етаж в другото крило, в хранилището. След това, ако имаш някакви въпроси, можеш да ме откриеш в хотела.

— О, зная къде да те намеря, Калхун. Наслука.

Изпрати я с поглед. Представи си я седнала и хранилището, заобиколена от прашни кутии и пожълтели листове. Реши, че навярно вече е намерила начин да сложи нещата е ред и тази мисъл го накара да се усмихне. Не знаеше дали разбира колко са несъвместими нещата. Сега тя щеше да подрежда, класифицира и групира по възможно най-практичния начин отломките от една далечна мечта.

 

 

Аманда нямаше време за мечти. Когато пристигна в хотела, вече беше работила пет часа. Когато преди няколко седмици започна да търси огърлицата, си обеща да не губи търпение, независимо колко време ще и бъде нужно да я намери.

Дотук бяха открили квитанцията за изумрудите и един бележник, в който Бианка ги споменаваше. Аманда реши, че това е достатъчно доказателство за съществуването на огърлицата и повод да вярва, че ще я открие. Често се чудеше какво ли е означавала тя за Бианка Калхун и защо е била скрита. Носеше се и друга мълва — Фъргюс бил хвърлил огърлицата е морето. След всичко, което беше чула за неотслабващата любов на Фъргюс Калхун към парите, Аманда трудно можеше да си представи, че ще отиде и с лека ръка ще захвърли четвърт милион в скъпоценни камъни.

Трябваше да си признае, че и не й се искаше да повярва. Въпреки, че не й се искаше останалите да забележат това, тя беше много романтична, и тази нейна романтичност я караше да мисли, че Бианка е скрила изумрудите като дар или обещание за времето, когато отново ще бъдат потребни.

Това усещане я объркваше. Аманда предпочиташе да класифицира документите и по логичен път да достигне до нишката, която да я отведе до семейната ценност. За нея Бианка оставаше загадка. Вродената й прагматичност й пречеше да разбере една жена, която беше заложила всичко заради любовта и накрая дори беше загинала заради любовта. За нея силните и отчаяни чувства бяха нереални като страници от роман.

Какво ли беше усещането, породено от тъй силна любов? Да чувстваш, че животът ти е така пълно свързан с живота на никои друг, че да не можеш да съществуваш без него. Реши, че това е непрактично. Неудобно и глупаво. Можеше да бъде само благодарна, че не е наследила опасната наклонност към тази страст. Започна работа, изпълнена със самодоволство, че носи каменно сърце.

— Аманда?

— Минута, моля — промърмори тя. Почти беше забравила за резервациите през август и сега бързаше. — Какво има, Карин? О! — великолепният букет от рози, поднесен й от Карин, беше зашеметяващ. — Какво се е случило. Да не си спечелила конкурс по красота?

— Не са за мен — Карин е наслада вдъхна аромата на рози. — Бих искала да беше така, но са изпратени за теб.

— За мен?

— Все още си Аманда Калхун, нали? — Карин посочи картичката от цветаря. — Но ако искаш да си разменям местата, докато трите дузини рози увехнат, аз съм съгласна.

— Три дузини?

— Преброих ги — Карин постави розите върху бюрото усмихната. — Три дузини и една — кимна тя към розата, поставена във ваза.

Слоун, помисли си Аманда и почувства, че сърцето й се сви болезнено. Как можеше да се справи с мъж, който правеше таткова мили, неочаквани подаръци всеки път, когато тя решеше, че вече са уточнили взаимоотношенията помежду си? Откъде ли е разбрал за слабостта й към червените рози? Дори не му благодари за първата.

— Няма ли да прочетеш картичката? — Карин губеше търпение. — Ако трябва да се върна на рецепцията, без да съм разбрала кой ти ги праща, ще бъда разсеяна и от това работата ми ще страда. Злият Алберт Щенерсон ще ме уволни и вината ще бъде твоя.

— Вече зная от кого са. Беше толкова мило от негова страна да… — озадачена. Аманда сякаш не вярваше на очите си. Не беше Слоун, помисли си тя и изпита разочарование, чиято острота я порази. Не бяха от Слоун.

— Е, на колене ли да падна?

Все още невярваща на очите си. Аманда и подаде картичката.

— „С комплименти, Уилям Ливингстън.“ О! — Карин тръсна дългата си тъмна коса. — С какво си заслужила подобна благодарност?

— Доставих му факсов апарат.

— Доставила му факсов апарат — повтори Карин и й върна картичката. — Миналата неделя приготвих една тава печено с всичките му там подправки, и единственото, което получих, беше бутилка евтино вино.

— Мисля, че е по-добре да му благодаря.

— Да — Карин взе една от розите и я поднесе към носа си. — Освен ако не си прекалено заета. В такъв случай ще се радвам да се кача горе и да изразя благодарността ти към господни Ливингстън.

— Благодаря, сама ще се справя — вдигна телефона и дяволито погледна Карин. — Изчезвай!

— Егоистка — Карин се засмя и излезе, като дискретно притвори вратата зад себе си, докато Аманда набираше номера в апартамента на Ливингстън.

— Ливингстън.

— Господин Ливингстън, тук е Аманда Калхун.

— О, невероятната Аманда Калхун — гласът му прозвуча ласкаво. — Какво мога да направя за вас?

— Искам да ви благодаря за цветята. Прекрасни са. Много мило от ваша страна.

— Само малък опит да изразя благодарността си към вас, а и да ви покажа, че ценя експедитивността ви.

— Това е мое задължение. Ще се радвам, ако мога да ви бъда от полза при престоя ви тук.

— Всъщност има нещо, което можете да направите за мен.

— Разбира се — тя машинално посегна към химикалката и се приготви да запише.

— Бих искал да вечеряте с мен.

— Моля?

— Бих искал да ви поканя на вечеря. Скучно е да вечеряш сам.

— Съжалявам, господин Ливингстън. Това противоречи на политиката на хотела. На персонала не се препоръчват лични контакти с гостите. Беше много любезно от ваша страна.

— Любезността няма нищо общо тук. Мога ли да ви помоля да размислите дали политиката на хотела не би могла да бъде изтълкувана по-друг начин?

Невъзможно, каза си Аманда. Не и с Щенерсон.

— Ще помисля за това — тактично отвърна Аманда. — За нещастие, докато сте гост на хотела…

— Да, до скоро. Отново ще ви се обадя.

Връзката внезапно прекъсна. Аманда за миг остана неподвижна, после вдигна рамене и затвори.

Десет минути по-късно Щенерсон застана на прага на стаята й.

— Госпожице Калхун, господин Ливингстън ви кани на вечеря — устните му се изкривиха в превзета усмивка. — Можете да отидете. Естествено, очаквам от вас да съобразите поведението си с репутацията на хотела.

— Но…

— Нека това не се превръща в навик за вас.

— Аз… — но той вече затваряше вратата. Аманда остана загледана след него, когато телефонът отново иззвъня.

— Аманда Калхун.

— Какво ще кажете в осем часа?

Аманда пое дълбоко дъх и се облегна назад в креслото. Беше готова да откаже, когато с изненада откри, че леко гали листенцата на розата, подарена й от Слоун. Отдръпна ръка.

— Съжалявам. Тази вечер съм до десет на работа.

— Тогава утре?

— Утре е добре. Ще ви обясня къде можете да ме намерите.