Нора Робъртс
Въглени в мъртвата пепел (9)

8.

Лана влезе в стаята и изтърси чадъра си. Коли имаше усещането, че върху нея не е паднала нито една капка дъжд. Имаше нещо вълшебно и странно в една жена, която не се е измокрила въпреки бушуващата навън буря.

— Доста мизерно е тук — започна Лана. — Би могла просто… О! — тя наклони глава, когато видя изтегналия се на леглото Джейк. — Извинявай. Не знаех, че имаш компания.

— Не ми е компания, а един досадник, който се самопокани и ми тежи като воденичен камък на шията. Запознайте се, Лана Камбъл — Джейк Грейстоун.

— Да, срещнахме се оня ден, когато спрях край разкопките. Радвам се да ви видя доктор Грейстоун.

— Само Джейк — поправи я той. — Как върви работата?

— Благодаря, добре — воденичен или сив, този камък очевидно се чувстваше като у дома си, помисли си Лана. — Знаеш ли, Коли, ако моментът не е подходящ, може да се видим утре.

— Нищо подобно. Моментът си е съвсем подходящ във всяко отношение. Само че тук е доста пренаселено — добави тя, като изгледа многозначително и свирепо Джейк.

— Глупости! Я колко място има — потупа леглото до себе си той.

— Всъщност онова, което имаме да говорим с Коли, е от лично естество — обясни Лана.

— Няма проблеми — отвърна й той. — Ние сме женени.

— Разведени — поправи го Коли, като го настъпи по крака. — Знаеш ли, ако си открила нещо, може да го кажеш пред този слабоумник. Той е наясно с цялата история.

— Което означава, че на този етап знае дори повече и от мен. Добре — Лана се огледа и реши да рискува, като седне на тесния стол до вратата. — Открих информация за Маркъс Карлайл. Той действително е практикувал в Бостън по времето, което ти ми посочи. Преди това е имал кантора в Чикаго — четиринадесет години, и в Хюстън — тринадесет. Следва Бостън, където е останал около десет, след което се е преместил в Сиатъл, където е работил още седем.

— Доста е пошетал човекът — изкоментира Джейк.

— Да. Закрил е практиката си през 1986. И тук следите му се губят. Продължавам да търся или ще наема детектив, тъй като аз не съм свободна, който да пътува до Сиатъл, Бостън, Чикаго и Хюстън и да събере повече информация на място. Това ще ти струва значително повече пари. Преди да решиш — продължи тя, изпреварвайки отговора на Коли, — трябва да знаеш какво друго съм открила.

— Ти извърши издирването много бързо, не вярвам да си изхарчила цялата предплата от петстотин долара.

— Не се притеснявай, ще я изхарча — Лана отвори куфарчето си и извади документите за осиновяването на Коли. — Копирах ги за моя архив. И направих стандартната проверка. Тези документи не са регистрирани никъде. Те са невалидни.

— Как така невалидни?

— Не е имало никакво осиновяване. Никаква правна, законова процедура не е минала през нито един съд в Бостън, нито в щат Масачузетс. В нито един регистър няма запис, абсолютно никъде, че на тази дата Елиът и Вивиан Дънбрук са осиновили дете. Нито ден по-рано или по-късно.

— Какво означава това, по дяволите?

— Означава, че Маркъс Карлайл не е попълвал, нито подавал молба до съда. Регистрационните номера, под които са заведени молбата и окончателният документ, са фалшиви. Те не съществуват. Подписът на съдията върху указа за осиновяване и печатът на съда най-вероятно също са фалшиви. Тъй като съдията е умрял през 1986, не мога да твърдя с абсолютна сигурност. Но мога да продължа с разследването. Коли, това, което имаш, са документи, написани и издадени от адвокатската кантора на Карлайл, които никога не са излизали извън нея. Не е било извършено законно осиновяване. Такова изобщо не е имало.

Коли не можеше да помръдне. Стоеше и гледаше като хипнотизирана хартиите, върху които бяха написани имената на родителите й.

— Но това няма никакъв смисъл.

— Ще има повече, ако ми кажеш защо ме нае да открия този адвокат.

Джейк стана, хвана Коли за раменете и я поведе към леглото.

— Седни, скъпа.

Той клекна пред нея и разтри с ръце краката й.

— Искаш ли тя да знае?

Коли успя само да кимне.

Притежаваше изключителното умение, помисли си тя, да излага фактите, да ги подрежда чисто, последователно и точно един след друг. Мозъкът му работеше по този начин — чисто и последователно, така че да отстрани излишните детайли и да стигне до сърцевината на проблема. Все едно слушаше резюмето на събитие, което нямаше нищо общо с нея.

Което всъщност, предположи тя, беше и целта му.

Докато Джейк разказваше, Коли отиде в банята и взе аспирин от пътната си чанта. Изпи три, после се подпря на мивката и загледа лицето си в огледалото.

„Коя си ти? — запита се тя. — Онази ли, за която си мислиш, че си? И изобщо коя си мислиш, че си?“ Каквото и да бе, която и да бе, правните документи не можеха да променят нищо.

Никой и нищо не може да промени човек, освен той самият. Щом като продължаваше да търси, трябваше да го преодолее. Трябваше да се справи.

Когато се върна в стаята, Лана си водеше записки в бележника.

Тя вдигна очи.

— Коли, трябва да ти задам един важен въпрос, но искам да се успокоиш и да потиснеш емоциите си, преди да ми отговориш. Възможно ли е Елиът и Вивиан Дънбрук да са замесени по някакъв начин в отвличането на детето?

— Майка ми се чувства виновна, ако забави да върне книга в библиотеката — о, господи, беше толкова изморена! Ако Джейк й предложеше леглото до себе си, сигурно щеше да се възползва. — Любовта на баща ми към нея го е накарала да се съгласи да скрият осиновяването от мен, да го запазят в тайна. Неговата почтеност обаче го е накарала да запази документите и да не ги унищожи. Не, те нямат нищо общо с отвличането. Не биха могли да имат. И освен това видях лицата им, когато им разказах за Сюзан Кълън. Те са също толкова жертви, колкото и тя самата.

„Каквато си и ти“, помисли си със съчувствие Лана, но само кимна. Бебето на семейство Кълън. Сестрата на Дъглъс Кълън. Внучката на Роджър. Животът на колко още хора щеше да се обърка от тези разкрития?

— Ти не ги познаваш — продължи Коли, — така че не си убедена. Можеш да провериш информацията, която Джейк току-що ти даде. Можеш да провериш фактите, ако смяташ, че трябва. Но не бих искала да си губиш времето, когато може да го използваш, за да откриеш този кучи син.

Тя хвърли документите на леглото.

— Той не само е крадял бебета. Той ги е продавал. Няма начин да съм била единствената. Имал е изградена система, създал е организация и е използвал отчаяни бездетни двойки, за да ги ограбва.

— Съгласна съм с теб, но ще трябва да го докажем.

— Наеми детектив.

— Това ще струва пари.

— Нека да започне. Ще ти кажа, когато реша да спра кранчето.

— Добре. Ще се погрижа още тази вечер. Знам един, който вършеше добра работа за фирмата, която мъжът ми имаше в Балтимор. Ако не е свободен, ще ми препоръча друг. Коли, семейство Кълън знае ли?

— Днес ходих при Сюзан. Говорихме да направим ДНК проби.

Лана си отбеляза още нещо в бележника, сетне остави писалката.

— Трябва да ти кажа нещо. Познавам Роджър Гроган. Това е бащата на Сюзан Кълън — обясни тя, защото видя, че името не говори нищо на Коли. — Ние сме приятели, много добри приятели. И освен това, снощи имах среща с Дъглас Кълън.

— Мислех, че си женена.

— Бях. Съпругът ми бе убит преди четири години. Интересът ми към Дъглас е от лично естество. Ако това ще представлява някакъв проблем за теб, най-добре да го изясним още сега.

— О, боже! — въздъхна Коли и потърка лице. — Малките градчета. Не знам какво значение има интересът ти към него, стига да помниш кого представляваш.

— Знам много добре кого представлявам. Не мога дори да си представя какво е за теб или за която и да е от замесените страни, но аз съм твоят адвокат.

— Гаджето ти мисли, че преследвам парите на майка му.

— Една среща не го прави мое гадже — отвърна Лана. — Предполагам, че сигурно ще има известни търкания между вас, докато нещата се изяснят. Той не ми прилича на много благ и спокоен човек.

— Нахвърли се върху мен като бясно куче.

Лана се усмихна и стана.

— Да, наистина създава такова впечатление. Ще направя още проучвания и ще наема детектив. Ще те помоля утре по някое време да наминеш в кантората. Надявам се да мога да ти дам нови данни, а ти да ми дадеш по-голям чек — тя пое ръката на Коли и я стисна здраво и окуражително. — Не ти казвам да не се тревожиш, защото не мога. Но ще ти кажа, че всичко, което може да се направи, ще бъде направено. Аз съм толкова професионалистка в моята област, колкото и ти в твоята.

— Тогава ще свършим бързо. Защото аз наистина съм много добра.

— Ела утре — повтори Лана и взе чадъра си. — Довиждане, Джейк.

— Всичко добро, Лана — той се завтече и й отвори вратата, подтикнат от убедеността, че е от типа жени, които държат на подобни обноски.

Докато я затваряше, се поколеба за миг. Не бе съвсем сигурен какво да прави с Коли. Тя се държеше пред Лана, макар и със сетни усилия, но той можа да види, че е силно шокирана от последните разкрития. И дълбоко нещастна.

Беше виждал тази комбинация от чувства и преди. Само че тогава той беше човекът, който ги бе предизвикал.

— Хайде да си вземем пица — предложи Джейк.

Коли стоеше, без да помръдне, където я бе оставил, и изглеждаше слисана.

— Какво?

— Да си вземем пица и да видим дали може да свършим нещо.

— Не… Нали току-що си бил в ресторанта?

— Само пих кафе. Е, ядох и пай, но това не се брои, тъй като трябваше да го поръчам, за да изкопча клюките от Фрида. Паят наистина беше хубав. С праскови.

— Най-добре си върви.

— Ако те оставя, ти ще се въргаляш по земята. Няма смисъл. Не можеш да направиш нищо, докато не събереш още данни. В града трябва да има пицария?

— Има. „Модесто“ на ъгъла на главната и „Маунтин Лаурел“.

Джейк вдигна телефона.

— Знаех си, че си разучила всичко. Аз искам с гъби.

— Не, не може.

— Наполовина. Имам право на гъби върху моята половина.

— Ако намеря и четвърт гъбка близо до моята, ще платиш цялата пица.

— Платих миналия път.

— Тогава цялата беше с гъби. Номерът е в бележника до телефона.

— А, ето го! Какво имаме тук — пицария, магазин за напитки, поща… — той започна да набира. — Никога няма да се промениш.

Джейк поръча половината пица с чушки и черни маслини, както тя обичаше, а другата половина с гъби.

— До тридесет минути ще бъде тук — обяви той, след като затвори. — Знаеш ли, това място не е особено уютно за по-дълъг престой. Ще трябва да си потърсим къща под наем.

— Вече е август. Не ни остава много време до края на този сезон.

— Времето е достатъчно. Трябва да разучим какво може да наемем за един месец.

— Не знам какво да кажа на родителите си — продума неочаквано Коли. Вдигна ръце, сетне безпомощно ги отпусна. — Какво мога да им кажа?

— Нищо — той отиде при нея. — Няма смисъл да им казваш каквото й да е, докато не събереш повече факти. Знаеш как се работи при разкопки, Коли. Слой след слой, пласт подир пласт, точка след точка. Ако започнеш да скачаш от теория на теория много бързо, със сигурност ще пропуснеш някоя подробност.

— Не мога да мисля.

— Можеш — той изчака за миг, сетне я плесна леко по бузата. — Защо не се опиташ да се опреш на мен? Никога преди не си опитвала.

— Аз не… — но без да я слуша, Джейк я прегърна и я притегли към себе си. След секунда съпротива, Коли положи глава на рамото му и въздъхна.

Някаква точка точно под сърцето му изпърха, сетне се успокои.

— Точно така.

— Не знам защо не съм ти ядосана.

— О, бъди спокойна, ще ми се ядосаш.

— Скоро. Надявам се скоро — тя затвори очи. Той беше прав, наистина не бе опитвала това преди. Не беше никак лошо. — Това нов вид приятелски жест ли е?

— Да. И освен това, създава възможност да се възбудиш и да поискаш да правиш секс. Я да видим!

Той захапа леко крайчеца на ухото й.

О, тя много добре знаеше номерата му! Беше дяволски добър и имаше в запас много от тях. Можеше или да им се противопостави, или да ги посрещне.

Коли изви главата си така, че да намери устните му, да долови съвсем осезателно вълната от страст и обещания, която се излъчваше от него.

Тя притисна тялото си към неговото и почувства как сърцата им бият ускорено, в синхрон. Със стон на задоволство, обви ръце около него, докато той сграбчи с ръка ризата й и я стисна в юмрука си както често бе правил преди. Този яростен жест на собственост и притежание винаги я бе възбуждал и обърквал.

Гладът един за друг, който изпитваха в момента, беше като облекчение. Този скок в страстта, който направиха заедно, бе като кръщение.

Той й доказа, че все още е цяла и реална.

Все още беше Коли Ан Дънбрук.

И, помисли си в унес тя, все още искаше неща, които не бяха особено добри за нея.

Сетне ръцете му докоснаха лицето й и го обхванаха с такава неописуема нежност, че Коли едва не загуби равновесие. Устните му се впиха в нейните с шепот, който издаваше повече чувства, отколкото страст.

— То все още е тук, Коли.

— Това никога не е представлявало проблем за нас.

— Дяволски си права — държейки лицето й в ръцете си, той докосна с устните си челото й. — Искаш ли бира с пицата? Имам няколко в съседната стая.

Коли отстъпи и го погледна подозрително.

— Готов си да замениш секса за пица и бира?

— Не говори така! Не представяй нещата по този начин, защото ме обиждаш. Е, искаш ли бира?

— Да, каквато и да е — тя сви рамене и тъй като се почувства отхвърлена (хм, колко странно!), се обърна към лаптопа си. — Искам да довърша описанието на днешната находка.

— Добре, свърши си работата. Ще се върна след минута.

Той изчака, докато влезе в собствената си стая, и едва тогава простена и подпря главата си в стената. Все още усещаше вкуса на устните й върху своите. Онзи неповторим неин аромат. Можеше да го усети в косата й — примесен заедно с мириса на дъжд.

Беше се загнездила в него като наркотик. Не, усмихна се Джейк, докато отваряше хладилника. Като проклет, смъртоносен вирус. Нямаше лек, нямаше нищо, което да направи, за да се излекува.

Дори нещо по-лошо. Беше стигнал до това заключение преди няколко месеца. Изобщо не искаше да прави нещо, за да се излекува.

Искаше само да си я върне обратно и беше решен на всичко, за да го постигне. Иначе щеше да умре.

Джейк седна на леглото, за да се успокои и да отпусне нервите си, които бяха опънати като корабни въжета. Времето, което бе избрал за тази операция обаче, беше неподходящо. Тя беше в беда и се нуждаеше от помощ. Така че той не можеше да приложи подмолното, неуловимото, потайно ухажване, което бе имал предвид, когато се присъедини към екипа.

Да я вкара в леглото си, не бе решение на въпроса. Всъщност щеше да бъде най-погрешното и с най-лоши последици. Трябваше да я накара да се нуждае от него, да свикне да бъде край нея, да я накара да се влюби в него и чак тогава да я вземе в леглото си.

Такъв беше планът. Или поне беше, преди всичко да се обърка.

Когато Лана й съобщи разкритията относно осиновяването, Коли изглеждаше така, сякаш някой й бе нанесъл съкрушителен удар право в челюстта. И въпреки това нямаше хленчене, нито въпроси от рода „Коя съм аз?“ или „И какво да правя сега?“. Това беше неговото момиче, помисли си със задоволство Джейк. Твърдо като скала.

Но сега то имаше нужда от него. Най-накрая изпитваше необходимост от присъствието му, от рамото му. И той трябваше да покаже и на двамата, че няма да я остави сама, нито да я предаде или изостави.

Без значение колко много я желаеше, нямаше да позволи да усложнят ситуацията със секс.

Беше преживял почти цяла година без нея и през тези ужасни самотни месеци бе преминал през цялата гама емоции — от ярост до изумителна болка, от горчивина до отчаяние, от приемане и примирение до отхвърляне и несъгласие.

Това е естествен подбор. Някои породи си подхождат. Някои двойки индивиди се съчетават за цял живот, помисли си Джейк, като стана. Той и тя бяха едни от тях. Щеше да й даде време да го осъзнае. А междувременно щеше да й помогне да излезе от тресавището, в което бе затънала.

След това щяха да започнат отначало.

Чувствайки се значително по-добре, той взе бирите и се върна в стаята на Коли една минута преди да пристигне пицата.

 

 

Джейк беше прав относно работата, мислеше си Коли, докато оправяше леглото си. Само работата можеше да я задържи далеч от мислите и тревогите и да накара мозъка й да заработи на пълни обороти. Неяснотата и мъглата се разсеяха.

Сега вече можеше да види какво предстои да направи и как трябва да го направи. Трябваше да даде кръв в местната лаборатория и Лана да я изпрати на колегите на баща й във Филаделфия. Лана щеше да бъде свидетел, че пробите са запечатани и не могат да бъдат фалшифицирани. Същите мерки — с независим свидетел, трябваше да бъдат взети и от страна на семейство Кълън.

Не биваше да съществува възможност да бъдат подменени. Все още нямаше да казва нищо на родителите си за разкритията на Лана. Джейк беше прав, нямаше смисъл, докато не бъдат събрани още факти и доказателства.

Трябваше да се справи с личната си работа така, както правеше това със служебната. Методично и интелигентно.

Откритията трябваше да бъдат описани. Всъщност щеше да пише докладни записки всекидневно. Така щеше да поддържа всичко в ред.

За да запуши устата на Дъглас Кълън, щеше да накара Лана да състави документ, с който се отказва и отхвърля всякакви претенции към имуществото и парите на Сюзан Кълън.

Това беше добра идея, рече си Коли. Време беше да престане да мисли повече.

Тя затвори очи и отвори сърцето си за музиката, като избра Бах. Прекрасните, сложни и романтични звуци на неговата Сюита № 1 за чело.

Винаги си почиваше с музиката. Плуваше в нея. Намираше успокоение, уют. В музиката имаше математика и изкуство, смесени гениално, за да се получи неземна красота.

Заради тези редки и прекрасни моменти Коли влачеше със себе си тежкия, неудобен инструмент на всеки самолет, влак, камион или джипка, на всеки обект без значение колко проблемни създаваше това.

Успокоена, тя остави лъка. Следвайки ежедневната си програма, изтри лицето си с тоалетно мляко, наплиска го със студена вода и духна свещта.

Сетне се мушна в леглото.

Пет минути по-късно отново запали лампата, стана от леглото и взе кутията с писмата, която й бе дала Сюзан.

Да, беше любопитна по природа, точно както й бе казала днес следобед Сюзан. Ето защо бе толкова добра в работата си. Ето защо щеше да намери отговори на въпросите и в тази загадка и да постави всичко обратно на мястото му, като отново извади на вода потъналия кораб.

Коли отвори кутията, видя писмата, всички в обикновени бели пликове, всички подредени според датите.

Значи Сюзан също бе организирана по природа душа, помисли си тя. Друго сродно на нея самата създание. Е, това нищо не доказваше. Много хора бяха такива.

Трябваше да ги прочете. Те щяха да й дадат усещането за тази жена и вероятно още едно късче към мозайката. Просто още данни, каза си Коли, като посегна към първия плик в кутията, върху който пишеше „Джесика“.

Отвори го и почувства същия трепет на очакване, както когато сваляше с четка пръстта от някоя находка.

„Скъпа моя Джесика,

Днес ти щеше да станеш на една годинка. Струва ми се невъзможно да е изминала една година, откакто те взех в ръцете си. Тази година бе като сън за мен. Всичко е объркано, замъглено и нереално. Понякога си мисля, че наистина сънувам. Има моменти, когато те чувам да плачеш, ставам и отивам в стаята ти. Друг път усещам сякаш мърдаш в мен, все едно че още не съм те родила.

Но след това си спомням всичко и мисля, че няма да издържа.

Моята майка ме накара да обещая, че ще ти напиша това писмо. Не знам какво бих правила през изминалите месеци без нея. Не мисля, че някой може да разбере какво чувства една майка, освен друга майка. Баща ти се опитва, знам, че липсваш и на него, но не мисля, че усеща в себе си същата липса като мен.

Чувствам се празна отвътре. Толкова празна, че понякога ми се струва, че ще се разтроша и разпадна на прах. Ще се превърна в нищо.

Част от мен иска това да стане, но имам твоя брат. Аз съм майка и на него. Бедното, сладко малко момченце! То е толкова объркано. Не може да разбере защо те няма, къде си.

Как да му обясня, когато аз самата не мога да го разбера?

Знам, че скоро ще се върнеш Джеси, трябва да ти кажа, че ние не сме престанали да те търсим. Аз се моля всеки ден да се върнеш обратно в креватчето си. Докато това стане ще се моля да си здрава и в безопасност. Да не си уплашена. Моля се всеки ден човекът, който те взе от мен, да бъде мил и добър с теб. Да те люлее както обичаш и да ти пее същите приспивни песнички като мен.

Някой ден той ще разбере, че онова, което прави, е лошо и ще ни те върне.

Съжалявам, толкова много съжалявам, че тогава се обърнах за миг! Казвам ти, заклевам се, беше само един кратък миг. Ако можех да върна времето назад, нямаше да те изпускам от очи.

Всички те търсим. Мама и татко, баба и дядо. Всички съседи, полицията. Не си мисли, че ще те оставим. Никога няма да го направим.

Ти си тук, в сърцето ми. Винаги ще бъдеш там. Моето малко момиченце, моята Джеси!

Обичам те. Липсваш ми.

Мама“

Коли сгъна внимателно листа и го върна обратно в плика. Затвори кутията и я остави на пода. После легна и изгаси светлината.

И остана будна в тъмното, страдайки за жената, която почти не познаваше.

 

 

Тя прекара по голямата част от следващия ден, потънала в усърдна работа по разкриване на двата скелета. Това й отне часове. За да ги почисти от пръстта, работи с четките, със зъболекарската сонда, с въздушните нагнетители. Но благодарение на тази последна находка екипът се бе увеличил с още двама студенти от университета.

Фотографката Дори Тиздейл, висока дългокрака брюнетка, дойде да прави снимките. А за помощник на Коли изпратиха Бил Макдауъл, който въпреки че не изглеждаше достатъчно възрастен, че да му продадат бира в магазина, имаше пет сезона практика в три експедиции, и беше горд с тях като с трофеи на колана си.

Според Коли Дори бе компетентна и ентусиазирана, макар и от същия физически тип като Вероника Уикс — жената, която бе подействала като последната капка, от която чашата на семейното търпение преля и каруцата на брака й с Джейк се прекатури. Коли се опитваше да не обръща внимание на този факт.

Всъщност, какво значение имаше, че Дори има глас на мъркащо котенце, след като си вършеше добре работата?

— Наех още един — Джейк спря покрай нейния сектор и кимна към дългунестия мъж, който стоеше встрани и говореше с Дигър. — Пътуващ наемник, има собствени инструменти. Казва се Мат Киркъндейл. Чул за проекта, иска да копае. Изглежда запознат с работата.

Коли огледа новодошлия. Имаше дълга брада, прошарена със сиво, износени работни ботуши и татуировка, наподобяваща змия, която се подаваше под ръкава на фланелката му.

Изглежда, двамата с Дигър вече се бяха сприятелили.

— Всяка работна ръка е добре дошла — рече тя. Мъжът й се видя силен и загорял. — Сложи го да работи с Дигър няколко дни. Да видим как се справя.

— Това мислех да направя и аз.

Той я наблюдаваше как опъва един канап между два гвоздея, подготвяйки се да направи чертеж на вертикалния срез през наслагванията на пластовете в нейния сектор.

— Искаш ли помощ?

— Ще се справя. Какво мислиш за двамата новаци?

— Момичето е много приятно за гледане — без да обръща внимание на факта, че може и сама да се справи, той долепи рулетката към гвоздеите. Забеляза погледа, който му отправи, и й отговори меко. — Въпреки благородната си фамилия Тиздейл, не се страхува, че ще изцапа ръцете си с прах и мръсотия. Момчето е по-амбициозно и се престарава. Доста „по“, бих казал, защото иска да те впечатли. Съпровожда те с погледи, изпълнени с копнеж.

— Нищо подобно.

— Сериозно е хлътнал по теб, горкичкият. Знам точно как се чувства.

Тя изръмжа.

— Между хлътването и желанието да тръшнеш една жена гола върху всяка възможна плоскост има голяма разлика.

— О! Тогава значи не знам как се чувства.

Тя се помъчи да не се разсмее пред него, но след като той се отдалечи, леко се подсмихна.

 

 

Последните разкрития възбудиха духовете и интереса на пресата. Коли даде едно интервю пред репортер на „Уошингтън Пост“, докато клечеше до двата скелета, подпирайки гърба и раменете си на стената на ямата.

— Костите на възрастния индивид са женски — говори тя. — Жена между двадесет и двадесет и пет години.

Репортерът също беше жена, при това любопитна, поради което се приближи прекалено близо до костите, но Коли внимателно и търпеливо я върна обратно.

— Как можете да кажете на колко години е била без лабораторни изследвания?

— Ако знаете достатъчно за костите, а аз мога да ви уверя, че знам, не е проблем да определите възрастта им — използвайки върха на показалка, тя показа ставите, съединенията и структурата. — Ето вижте тук, това е нещо интересно. Има счупване на хумеруса^[1]. Най-вероятно в детството. Вероятно на около десет-дванадесет години. Заздравяло е, но е сраснало лошо.

Тя прокара леко върха на показалката по линията на счупването.

— Тази ръка е била по-слаба и вероятно й е причинявала значителен дискомфорт. Счупването е много чисто, което показва, че е от падане, а не от удар. Не е рана, получена по време на битка. Въпреки травмата, жената е била в добро здраве, след като не е била изгонена от племето. Те са се грижили за своите болни и ранени. Това се вижда и от начина, по който е погребана с детето.

— Как е умряла?

— След като няма други наранявания, а останките на детето показват, че е било новородено, най-вероятно и тя, и детето са починали по време на раждането. Виждате, че те не са просто погребани заедно. Сложени са тук един до друг, като е държала детето. Това показва състрадание, дори чувства. Истинска церемония. Те са означавали много за някого.

— И защо трябва да означават нещо за нас?

— Защото са били тук първи. Кои са те, как са живели — вероятно всичко това е направило възможно нашето днешно съществуване.

— Има хора, които са против ексхумацията и изследването на мъртвите. Поради религиозни причини или просто защото човекът е склонен да смята, че тези, които са били погребани, трябва да останат необезпокоявани за вечни времена. Как ще отговорите на това?

— Можете да видите вниманието, с което се отнасяме към тях. Отдаваме им нужното уважение. Те носят знание — отвърна Коли и се облегна назад. — Човешката природа също така изисква или би трябвало, постоянно търсене на знания. Ако не изследваме, значи не ни интересува. Значи не я зачитаме, а напротив, пренебрегваме я.

— Какво можете да ми кажете за проклятието?

— Мога да ви кажа, че това не е епизод от „Досиетата Х“. Съжалявам, но трябва да продължа работата си. Ако желаете, можете да говорите с доктор Грийнбаум.

Коли работи още един час, мълчаливо и съсредоточено. Когато посегна да вземе фотоапарата си, Джейк се присъедини към нея.

— Какво е това?

— Прилича ми на коруба на костенурка. Беше между двете тела. Трябват ми снимки на костите, ето, в това положение.

— Ще извикам Дори. Нуждаеш се от почивка.

— Все още не. Вземи документацията. След това искам да разбера какво точно е това.

Тя се изправи и разтъпка краката си, докато Дори дойде, за да направи снимките.

Коли изгони всички мисли от главата си и наостри слух да чуе какво говорят Дори и Джейк зад гърба й. Говорят си глупости, отбеляза разсеяно тя. След което, ядосана на самата себе си заради подслушването, което й бе стар навик, свързан с Джейк, си напомни, че той може да говори празни приказки, с когото си иска. С Дори и с когото си иска друг, и да прави всичко, което си поиска.

— Готово — обяви Дори. — Не омаловажавам останалите находки, но ти си уцелила най-доброто място. Направо е удивително — тя отново погледна скелетите. — И толкова тъжно. Дори и най-древните останки са тъжни, когато са на бебе.

— Затова ще го направим заради тях. Искам тези снимки колкото е възможно по-скоро.

— Ще ги имаш. Всъщност, лентата свърши. Мога да ги проявя веднага, ако желаеш.

— Чудесно.

Дори се отдалечи с бързи крачки, а Коли отново се наведе и започна усърдно да чисти корубата на костенурката. Когато успя много внимателно да я освободи, чу как вътре затракаха камъчета.

— Но това е играчка! — прошепна Коли. — Те са искали детето да си има играчка — тя подви крака и седна върху тях.

Джейк взе корубата.

— Изглежда, таткото или дядото на момиченцето е направил играчката, преди то да се роди. Очаквали са раждането й. И когато са я загубили, когато са изгубили и двете, са тъгували.

Коли вдигна планшета си и внимателно описа всичко.

— Ще кажа на Лео, че са готови за мокро пакетиране и преместване. Имам среща. Ще се върна след час.

— Скъпа… — той отново я погали по бузата. — Изцапала си се.

— Ще се почистя.

— Преди да го направиш, дойдох да ти кажа, че Лео говори по телефона с Долан. Той го заплаши, че ще извади заповед, с която да блокира работата ни, както и преместването, на каквото и да е от терена.

— Идиот!

— Може би, но е достатъчно умен да извърти работата така, все едно се бори срещу нарушаване покоя на мъртвите и тъй нататък. Може и да получи подкрепа.

— Тогава как е смятал да построи къщите си? — попита тя.

— Уместен въпрос, и съм сигурен, че той също го е обмислил — Джейк се заклати леко и премести погледа си към спокойната вода на разлива, ограден от дърветата, пременени в свежата си лятна одежда. — Тук е много красиво.

— Погребаните са мислели същото.

— Обзалагам се — той разклати разсеяно костенурската коруба. — Основното, което иска Долан, е да спрем разкопките. Той е собственик на земята. Може да ни попречи да вдигнем и пренесем находките, ако натисне по-силно.

— Тогава и ние ще натиснем в отговор.

— Първо трябва да се опитаме разумно и дипломатично да постигнем съгласие. Имам среща с него утре.

— Ти? Среща с него? Защо ти?

— Защото съм по-малко настроен да се сбия с него, отколкото ти. Съвсем малко по-малко за твое успокоение — добави Джейк, като се наведе и докосна леко устните й със своите. — И още, защото съм антрополог и мога да представя повече умни и завързани термини за културата и древните общества и тяхното влияние върху науката от теб.

— Това са глупости — промърмори Коли и се запъти към колата си. — По-скоро, защото имаш пенис. Лео е сметнал, че този кретен ще бъде по-склонен да говори с теб само, защото имаш правилният инструмент в гащите.

— Това също е важен фактор. Ще си поговорим по мъжки и ще видим дали ще успея да го убедя.

— Обработи го, Грейстоун, така че да не се наложи да го бия по главата с лопатата.

— Ще видя какво мога да направя, Дънбрук — добави той, докато Коли отваряше вратата на колата си. — Да не забравиш да си измиеш лицето.