Нора Робъртс
Въглени в мъртвата пепел (4)

3.

Сюзан седеше във всекидневната на къщата, където бе израснала. Лампите, които майка й бе купила с нейна помощ преди десет години, стояха върху малки дантелени покривчици, които баба й бе изплела, преди тя да се роди.

Диванът беше нов. Трябваше да се скара с баща си, за да смени стария. Килимът бе вдигнат и прибран за лятото, а леки летни материи заместваха тежките зимни покривки и завеси. Тази програма в зависимост от сезоните бе наложена от майка й, която го правеше всяка годна. Нещо, което баща й продължи да спазва и след смъртта на жена си заради традицията.

О, господи, колко много й липсваше майка й!

Ръцете на Сюзан бяха скръстени в скута, а кокалчетата на пръстите й бяха побелели — така силно ги бе притиснала към корема си, сякаш за да предпази детето, което някога бе живяло в утробата й.

Лицето й бе като платно, като екран — безизразно, празно и без цвят. Сякаш бе изразходвала цялата си енергия и сила, за да събере семейството си заедно. И сега беше като сомнамбул, който се лута между миналото и настоящето.

Дъглас седеше на края на един диван „Баркалонгър“, който бе по-стар й от него самия и гледаше майка си с крайчеца на очите си. Тя беше неподвижна, като замръзнала, като вкаменена и толкова далеч, колкото е луната.

Стомахът му бе свит и вързан на хиляди преплетени възли, също като пръстите на майка му.

Въздухът миришеше на тютюн от следобедната лула на дядо му — топъл и познат аромат, с който обстановката в тази стая бе пропита от години. Към него обаче се примесваше студеният дъх на ужаса и напрежението, които се излъчваха от Сюзан.

Той имаше мирис, форма и присъствие, които бяха изпълнени със страх и вина и го връщаха обратно към онези ужасни, безпомощни дни от детството му, когато дъхът на нещо съдбовно изпълваше въздуха около него и проникваше навсякъде.

Дядо му стискаше с едната си ръка дистанционното, а другата лежеше на рамото на Сюзан, сякаш за да я задържи на място.

— Не исках да пропусна нищо — каза Роджър, след което се покашля, за да прочисти гърлото си. — Помолих Дъг да изтича дотук и да нагласи видеорекордера веднага след като Лана ми каза за предаването. — Все още не съм го гледал.

Беше направил чай. Майка й винаги правеше чай, когато някой беше болен или разстроен. Видът на белия чайник с малки розови пъпки, изрисувани по него, му действаше успокояващо, така както ефирните летни пердета и сменените калъфи на мебелите.

— Дъг го е гледал.

— Да, гледах го.

— Тогава…

— Пусни го, татко — гласът на Сюзан секна, а тялото й сякаш се съживи и трепна под ръката на Роджър. — Пусни го веднага!

— Мамо, ти не искаш да…

— Пусни го, веднага! — тя обърна глава и погледна сина си със зачервени и леко диви очи. — Просто гледай.

Роджър пусна касетата. Ръката му върху рамото на Сюзан започна да трепери.

— Превърти бързо! Ето дотук — енергията се върна у Сюзан, тя грабна дистанционното и натисна копчето. Забави касетата до нормална скорост и лицето на Коли се появи на екрана. — Погледнете я. О, Господи! О, мили Боже…

— Света Богородице — промълви Роджър, сякаш казваше молитва.

— Видяхте я, нали? — Сюзан заби пръсти в крака на баща си, но не откъсна очи от екрана. Не можеше. — Виждаш ли я? Това е тя. Джесика. Моята Джеси. Това е моята Джеси!

— Мамо! — сърцето на Дъг се сви от болка, когато чу думите „моята Джеси“.

— Наистина има същия цвят на косата, но… Господи, онази адвокатка, дядо, Лана. Ти я познаваш. Тя изглежда така, както би изглеждала Джеси на нейната възраст. Мамо, не може да си въобразяваш, че виждаш Джеси във всяко срещнато момиче. Не може да знаеш!

— Мога — извика Сюзан. — Погледни я! Хубаво я виж! — натисна паузата и лицето на Коли замръзна в усмивка на екрана. — Има очите на баща ти. Има очите на Джей — същият цвят, същата форма. И моите трапчинки. Три трапчинки, също като мен. И като мама. Татко…

— Наистина съществува много, силна прилика — Роджър почувства как го обзема слабост, изричайки последните думи. — Цветът на косата, формата на лицето. Чертите — нещо в гърлото му се надигна и го притисна. Беше обзет едновременно от паника и надежда. — Последните рисунки на художника…

— … са у мен — Сюзан скочи, грабна папката, която носеше със себе си, и извади компютърно създадения образ на изгубената си дъщеря. — Ето, това е. Така би изглеждала Джесика на двадесет и пет години.

Този път Дъглас стана от стола си.

— Мислех, че си престанала да се занимаваш с тези работи. Мислех си поне.

— Никога не съм преставала! — в очите й напираха сълзи, но тя се помъчи да ги спре с онази желязна воля, която я бе поддържала през последните двадесет и девет години. — Престанах да говоря с теб по този въпрос, защото ти се разстройваше. Но никога не съм престанала да я търся. Никога не съм престанала да вярвам, че някога ще я намеря. Погледни сестра си, Дъглас! — тя пъхна в ръцете му рисунката. — Погледни я! — заповяда Сюзан и се обърна към телевизионния екран.

— Мамо! Моля те, успокой се. В името на Бога, умолявам те — Дъг държеше рисунката, докато болката се върна обратно. Беше я погребал дълбоко, благодарение на волята си, която бе почти толкова силна, колкото и тази на майка му. Но сега имаше опасност тя да го победи. Чувстваше се безпомощен, безсилен.

— Приликата — промърмори той. — Кафяви очи, руса коса… — за разлика от майка си той не можеше и не искаше да живее с надежда. Надеждата го разстройваше и объркваше. — Колко други момичета и жени бе видял досега и всички те приличаха на Джесика? Не искам да те виждам отново в това състояние. Ти не знаеш нищо за тази жена. На колко е години, откъде идва, коя е.

— Значи ще трябва да разбера — Сюзан взе обратно рисунката от него и я сложи в папката. Ръцете й отново бяха стабилни и не трепереха. — Ако не можеш да издържиш, тогава моля те, стой настрана. Като баща си.

Знаеше, че е жестоко да удариш едното си дете, да скъсаш връзката си с него, да го отделиш от себе си заради непреодолимата нужда от другото. Знаеше, че не е правилно да застава срещу сина си, докато се вкопчва и прегръща призрачния дух на дъщеря си. Но или той щеше да й помогне, или да стои настрани. В неистовото желание на Сюзан да намери дъщеря си нямаше средно положение.

— Ще пусна едно търсене в мрежата — рече Дъглас. Гласът му беше студен и спокоен. — Ще ти дам информацията, която успея да намеря.

— Благодаря.

— Ще използвам лаптопа си в магазина. Така ще стане по-бързо. Ще ти изпратя всичко, което намеря.

— Ще дойда с теб.

— Не — той можеше да реже също толкова бързо и жестоко като нея. — Не мога да говоря с теб, когато си такава. Никой не може. По-добре да го направя сам.

Дъг излезе, без да каже нито дума повече.

Роджър въздъхна дълбоко.

— Сюзан, той мисли единствено за теб.

— Никой не трябва да мисли за мен. Може да получа подкрепа, но съчувствието не може да ми помогне. Това е моята дъщеря. Знам го.

— Може би е тя — баща й стана и я погали по раменете. — А Дъг е твоят син. Не го отблъсквай, скъпа. Не губи единственото си дете, опитвайки се да намериш другото.

— Той не иска да повярва. Така че трябва — тя отново погледна лицето на Коли на телевизионния екран. — Трябва!

 

 

Така. Беше наистина на годините, на които щеше да бъде сестра му, помисли си Дъг, като прегледа информацията, която получи след търсенето в мрежата. А фактът, че рожденият й ден бе само една седмица след този на Джесика, бе доста смущаващ.

Майка му щеше да види в това потвърждение и щеше да пренебрегне останалите данни.

Той обаче можеше да прочете какъв е стилът й на живот от сухите факти. Беше израснала в семейство над средната класа. Единственото дете на Елиът и Вивиан Дънбрук от Филаделфия. Госпожа Дънбрук, с моминско име Хъмфрис, бе свирила втора цигулка в Бостънския симфоничен оркестър, преди да се омъжи. Тя, съпругът й и единствената им дъщеря се бяха преместили във Филаделфия, където Елиът Дънбрук бе започнал работа като хирург.

Всичко това говореше само за едно — пари, класа, предпоставки за отдаване на изкуството и науката.

Беше израсла в охолство и привилегии, беше се дипломирала в „Карнеги Мелън“, сетне бе взела магистърската си степен и накрая бе защитила докторат.

Беше направила кариера в археологията, докато бе трупала степените си. Беше се омъжила на двадесет и шест и две години след това се бе развела. Нямаше деца.

Работеше с Леонард Г. Грийнбаум и сътрудници, с Палеонтологичното дружество, с катедрите по археология на няколко университета.

Имаше публикувани много статии, които бяха отлично приети в научните среди.

Дъг разпечата данните, за да може по-късно да ги прегледа по-задълбочено. Още сега обаче от пръв поглед можеше да я прецени като сериозна, амбициозна като учен и със сигурност отдадена на работата си.

Беше му трудно да види в бебето, което някога риташе с крачета и дърпаше косата му, всички тези неща.

Онова, което виждаше, беше хубава млада жена, която бе отгледана от уважавани и богати родители. Нещо не му се връзваше с отвличането на бебе. Но майка му нямаше да види това, Дъг отлично го знаеше. Щеше да види само датата на раждане и нищо друго.

Така, както бе правила безброй пъти и преди.

Понякога, когато си позволяваше да мисли за трагедията, сполетяла ги преди години, той си задаваше въпроса какво бе разбило семейството му. Дали това стана в мига, в който изчезна Джесика? Или след това, когато майка му бе обсебена от непоколебимото си решение да я намери?

Или може би това бе моментът, в който той самият осъзна простия факт — че в опитите си да намери едното си дете майка му безвъзвратно бе загубила другото.

Очевидно никой от тях не бе способен да живее с тази рана.

Сега трябваше да направи онова, което се искаше от него, както го бе правил безброй пъти преди. Дъглас копира файловете и ги изпрати по електронната поща на майка си.

Сетне изключи компютъра, изключи и мислите си. И се зарови в някаква книга.

 

 

На света няма нищо толкова вълнуващо, което поне малко да прилича на началото на разкопки. Това е времето, когато всичко е възможно и няма никакви граници или ограничения във вероятността да направиш откритие.

Коли имаше на разположение една двойка прясно излюпени дипломанти, които може би щяха да й създадат повече неприятности, отколкото да й бъдат от помощ. Засега двамата щяха да работят безплатно, а университетът даваше малка сума за издръжката им. Но нямаше как, беше принудена да вземе каквото й дават.

Щеше да има в екипа си обаче Роуз Джордан като геолог — една жена, която уважаваше и харесваше. Имаше на разположение лабораторията на Лео и самият него като консултант. След като привлечеше и Ник Лонг като антрополог, всичко щеше да бъде точно. Така че Коли бе в отлично настроение и нямаше причини да е недоволна.

Тя работеше заедно със студентите. Копаеше с лопатка образци и вече бе избрала двата дъба сиамски близнаци в северозападния ъгъл на езерцето като място за събиране на находките.

Снабден с нейните строги указания, екипът започна да прави вертикални и хоризонтални замервания на мястото, както и локализиране на всичко, разположено по терена.

Предишната нощ Коли завърши плана на мястото и го разчерта на сегменти от по един квадратен метър.

Днес щяха да опънат въжетата, за да ги означат.

След това започваше най-приятното.

През нощта премина студен фронт, който свали влажността и температурата в почти търпими граници. Той донесе също така дъжд, който накваси земята и я превърна почти в мочурище. Ботушите й вече се бяха окаляли до глезените, ръцете й бяха мръсни и тя миришеше на пот и евкалиптово масло, с което се мажеше, за да гони комарите.

Но за Коли по-добри условия от тези не можеше да съществуват.

Тя се огледа при звука на клаксон и този път прекъсването я накара да се облегне на лопатата и лукаво да се усмихне. Знаеше, че Лео няма да успее да стои дълго време настрани.

— Продължавайте — рече на студентите. — Копайте бавно, пресявайте внимателно. И документирайте всичко.

След което се отправи, за да посрещне Лео.

— Намираме късчета и отломки във всяка лопата — изрече възторжено тя. — Теорията ми е, че сме попаднали на древна работилница за сечива и оръжия — тя посочи с ръка към мястото, където двамата студенти копаеха и пресяваха почвата. — Роузи ще датира риолитните късове. Първобитните са седели там, очуквали са камъка във връх на стрела, във връх на копие, в оръдие на труда или инструмент. Ако слезем малко по-дълбоко, със сигурност ще намерим непокътнати образци.

— Роузи ще бъде тук днес следобед.

— Супер.

— Как се справят студентите?

— Не много зле. Момичето, Соня, явно е със заложби. Боб — той пък има желание и воля. И е сериозен. Дори прекалено сериозен — тя сви рамене. — Но ние ще използваме това и ще ти кажа как. Всеки път, когато се обърна, наоколо се появява някой, който иска да ни напътства или да ни учи какво да правим. Смятам да направя Боб отговорник по връзките с обществеността.

Тя погледна към студентите.

— Той притежава простодушно лице на доброжелателен провинциалист. Хората ще го харесат. Ще му позволя да изнася на посетителите кратка лекция за онова, което правим. Ще им обяснява какво търсим и как го търсим. Не мога да прекъсвам работата си на всеки десет минути, за да се правя на любезна с местните жители.

— Аз ще те отменя днес.

— Чудесно. Аз пък ще опъна въжетата. Изработих план на терена. Ако искаш, можеш да го видиш. Не би било зле да ми помогнеш при означаването на сегментите в почивките.

Тя погледна своя древен „Таймекс“, сетне поизтупа листа, който бе приготвила и го закрепи върху планшета си.

— Лео, ще ми трябват контейнери. Не искам костите, които вадя от земята, да се превърнат в прах в ръцете ми в мига, в който излязат от блатото. Трябва ми оборудване. Трябва ми азот, сух лед. Трябват ми повече инструменти. Повече сита, повече шпакли, повече лопатки, кофи. Трябват ми повече ръце.

— Ще ги имаш — обеща Лео. — Щатът Мериланд ти отпусна първата инвестиция за проекта „Антиетам Крийк“.

— Каквоо? — тя го сграбчи за раменете и го разтърси. Сърцето й се изпълни с приятна топлина. — Наистина ли? Лео, ти си моят единствен любим! — и го целуна звучно по устата.

— Като говорим за любими, трябва да ти кажа нещо… — той потупа изцапаните й с пръст ръце и отстъпи крачка назад. Коли с удоволствие забеляза, че застана на доста сериозно разстояние от нея, сякаш се страхуваше от нещо.

— Трябва да обсъдим още един основен член на екипа. Но преди това искам да ти напомня, че всички сме професионалисти, и онова, което правим, може би ще има изключително голямо значение за науката. В този проект могат да участват учени от цял свят. Не става дума за личностите, а за откритието.

— Не разбирам накъде биеш, Лео, но не ми харесва.

— Коли… — Лео прочисти гърлото си. — Антропологическото значение на тази находка е също толкова важна, колкото и археологическото. Освен това ти и главният антрополог ще трябва да работите задружно като равноправни ръководители на проекта.

— Добре де, за бога, аз какво съм? Да не съм някоя примадона? — тя извади бутилката с вода, втикната в колана й, и отпи голяма глътка. — Няма проблеми, ще споделя ръководството с Ник. Помолих за него, защото знам, че можем да работим заедно.

— Да, така е… — Лео трепна при звука на приближаваща се кола и едва успя да изобрази измъчено подобие на усмивка върху лицето си, когато видя кои са новодошлите. — Не може винаги да получаваш онова, което искаш.

Когато разпозна мощния джип с четири предавки в демонично черно, първата й реакция беше шок. След него пърпореше престарял пикап, чиято отвратителна окраска от избеляло червено, синьо и сиво не можеше да сбърка. Той теглеше мръсен фургон, който някога е бил бял, но сега целият бе надраскан и изцапан.

Върху страничната стена на фургона бе нарисуван зъбещ се доберман и надписа „Дигър“.

Задушиха я емоции — прекалено много, прекалено смесени и прекалено силни. Те стиснаха гърлото й, свиха стомаха й и пронизаха сърцето.

— Коли… Преди да кажеш каквото и да било…

— Не трябваше да правиш това! — тя едва преглътна.

— Вече е направено.

— О, Лео! Не! Върви по дяволите! Исках Ник!

— Но той не е свободен. В Южна Америка е. А този проект изисква най-добрият, Коли. Грейстоун е най-добрият. Много добре знаеш това — Лео почти се олюля, когато тя скочи към него. — Като оставим настрана личните ви отношения, знаеш, че той е най-добрият. Както и Дигър. Добавянето на неговото име до твоето смаза авторитетите и осигури финансирането. Очаквам от теб да се държиш професионално.

Тя му се озъби.

— И ти не можеш да имаш всичко, което искаш, Грийнбаум!

След което погледна как Джейкъб Грейстоун, нейният бивш съпруг, скочи от джипа с целия си ръст — сто й деветдесет сантиметра. Носеше старата си кафява шапка, чиято периферия бе смачкана и избеляла с годините. Косата му, черна и права като клечки, се подаваше под нея. Обикновена бяла фланелка бе затъкната в колана на избелели джинси „Левис“. А тялото под тях беше първокласно.

Дълги кости, елегантни мускули, всичко това покрито с бронзова кожа, чийто цвят бе получен в резултат на работата на открито и една четвърт индианска кръв — наследство от апахите.

Той се обърна и макар да носеше тъмни очила, тя знаеше, че очите му имаха омагьосваща сила. Очи на хищник и в същото време красиви — с цвят между сиво и зелено.

Той се усмихна — арогантно, саркастично, самодоволно. Всичко това му отива, помисли си тя. Лицето му бе прекалено красиво, или поне в нейните очи изглеждаше такова. Същите издължени пропорции, достатъчно остри, че да срежат диамант. Прав нос, добре оформена челюст с едва загатнат белег, минаващ диагонално през нея.

Пулсът й започна да прескача и слепоочията й забиха. За всеки случай тя прокара ръка по верижката около врата си, за да се увери, че е добре скрита под ризата й.

— Това е непозволен удар под кръста, Лео.

— Знам, че не е идеалното решение за теб, но…

— От колко време знаеш, че ще дойде той? — попита неумолимо Коли.

Този път беше ред на Лео да преглътне.

— От няколко дни. Исках да ти го кажа лично. Всъщност не мислех, че ще е тук по-рано от утре. Той ни трябва, Коли. Проектът има нужда от него.

— По дяволите, Лео! — тя изправи рамене като боксьор преди решителната схватка. — Върви на майната си!

Та той дори се движеше самодоволно с тази своя проклета каубойска походка, помисли си Коли. Това винаги я бе дразнело страшно много.

Спътникът му също излезе от пикала. Стенли Дигър Форбес — петдесет и шест килограма грозотия.

Коли едва се сдържа да не се озъби. Вместо това сложи ръце на бедрата си и зачака двамата мъже да се приближат.

— Грейстоун — изрече, като наклони глава.

— Дънбрук — веждите му литнаха нагоре, между рамката на очилата и периферията на шапката. Гласът му бе провлечен, топъл и ленив. Произнасяше думите така, че те предизвикваха у слушащия представа за пустини и прерии. — Вече доктор Дънбрук, нали?

— Точно така.

— Моите поздравления.

Тя нарочно отмести очи от него и погледна към другия новодошъл, при което изкриви устни. Дигър се хилеше като хиена. Неговото набраздено като орех лице бе оживено от призрачни черни очи и блясъка на златни кучешки зъби.

Той носеше златна халка на лявото ухо, а мазната му руса коса, прибрана на опашка, се подавате изпод яркочервената кърпа, вързана на темето му.

— Здрасти, Диг, добре дошъл.

— Коли, изглеждаш прекрасно. Разхубавила си се.

— Благодаря. Ти обаче не си.

Той отговори с познатия й, свистящ като сирена смях.

— Онова момиче там, с дългите крака? — Дигър посочи с брадичка към студентите. — Пълнолетна ли е?

Въпреки неугледния си външен вид, Дигър бе известен със способността си да печели симпатиите на жените.

— Не се цели в дипломантите, Дигър.

Той не каза нищо и тръгна към лопатите, струпани на купчина.

— Добре. Да се хващаме за работа — рече делово Коли.

— Няма ли да поговорим? — прекъсна я Джейк. — Няма ли да ме попиташ „какво, по дяволите, си правил откакто се разделихме“. Не те ли интересува моя живот?

— Изобщо не ми пука какво си правил, Джейк. Лео смята, че се нуждаем от теб за този проект — по-късно щеше да измисли няколко задоволителни начина, за да отмъсти на Лео заради този мръсен номер. — Аз не мисля така, но след като вече си тук, няма смисъл да си губим времето с празни приказки или да дрънкаме глупости за доброто старо време.

— Дигър е прав. Ти настина изглеждаш много добре.

— Всяко живо същество, което има цици, изглежда добре в очите на Дигър.

— Не споря — но той беше искрен и казваше истината. Видът й го хвърли в смут, сякаш бе грабнат и понесен от тайфун. Можеше да подуши евкалиптовото масло, което се излъчваше от нея. Всъщност тази миризма бе така свързана с Коли, че винаги предизвикваше появата на образа й пред него, независимо къде и как стигаше до ноздрите му.

Тя носеше същия стар часовник, както и красивите сребърни обици. Отворената яка на ризата откриваше линията на шията й, където кожата й бе влажна от пот.

Устата й бе съвсем леко отворена, без червило. Не се гримираше, когато бе на разкопки, но винаги слагаше крем на лицето си сутрин и вечер, независимо от условията, в които пребиваваше.

Винаги съумяваше да създаде уютно гнездо от мястото, където живееше. Една изящна свещ, виолончелото, добра и вкусна храна, ароматен сапун и шампоан, с нежния мирис на розмарин.

Джейк си представи, че Коли все още прави всичко това.

Бяха изминали десет месеца, откакто я бе видял за последен път. Но образът й бе в съзнанието му всеки ден и всяка нощ. Без значение какво ли не опита, за да го изтрие.

— Чух, че си била на почивка — каза с безразличен тон той, без да позволи на лицето му да се изпише дори и намек за онова, което си мислеше.

— Бях, но вече не съм. А ти си тук, за да ми сътрудничиш и да ръководиш антропологическите изследвания по проекта, известен вече като „Антиетам Крийк“.

Тя се извърна, сякаш за да огледа терена. Истината бе, че не можеше да стои лице в лице с него. Знаеше, че и двамата се изучават и претеглят, спомняйки си всичко един за друг.

— Според мен пред нас имаме, и вярвам, че е така, селище от неолита. Радио въглеродните проби на човешките кости, които вече извадихме от терена, датират отпреди пет хиляди триста седемдесет и пет години, плюс-минус сто. Риолитът…

— Чел съм докладите, Коли — той също огледа терена. — Защо няма охрана?

— Работя по въпроса.

— Добре. Докато ти работиш, Дигър ще се установи на лагер тук. Ще взема раницата си с инструментите, след това ще ми покажеш всичко. Трябва да се хващаме за работа.

Тя си пое дълбоко въздух, докато той се отправи с широки крачки към джипа си. След това преброи до десет, за да се успокои.

— Ще те убия за това, което направи, Лео. Мъртъв си, да знаеш!

— Преди работехте много добре. Всъщност заедно извършихте едни от най-успешните разкопки.

— Исках Ник. И още го искам, веднага щом се освободи.

— Коли…

— Не ми говори! Не искам да те слушам! — изскърца със зъби тя и се стегна, за да покаже на бившия си съпруг терена, на който предстоеше да работят заедно.

 

 

Да, наистина бяха работили заедно и преди. Но тогава, помисли си Коли, докато сваляше под душа мръсотията от деня, това бе просто още едно предизвикателство. Защото двамата се съревноваваха професионално и това ги караше да се допълват взаимно.

Винаги ставаше така.

Тя харесваше начина му на мислене, ума му, въпреки че бе заключен в най-коравата глава, в която бе сблъскала своята собствена. Умът му обаче беше гъвкав и открит към предизвикателствата и промените. Благодарение на това можеше да се съсредоточи върху най-малката подробност, да я разработи, да построи теория, да я разшири и изгради, докато започне да блести като самороден къс злато. Проблемът бе, че те се съревноваваха и професионално. И за кратко време… но само за кратко, намръщи се Коли, взаимно се допълваха. В повечето случаи се караха и зъбеха като бесни кучета.

Когато не правеха това, просто си лягаха в леглото. По-точно падаха или се хвърляха в него. А когато не се биеха, нито бяха в леглото, нито работеха по някой общ проект, тогава се измъчваха, обиждаха и разстройваха взаимно.

Това, че се ожениха, беше нелепо и абсурдно. Сега можеше да го види съвсем ясно. Идеята да тръгне с него, която тогава й изглеждаше романтична, вълнуваща и секси, се бе превърнала в ужасяваща реалност. А бракът им се бе трансформирал в бойно поле, в което всеки от тях чертаеше граници, барикади и огневи позиции, които, ако другият преминеше, щеше да бъде мъртъв.

Разбира се, неговите позиции бяха абсурдни, докато нейните бяха разумни. Но това вече нямаше значение.

Двамата не бяха в състояние да стоят далеч един от друг и на разстояние, спомни си Коли. Тялото й все още мъчително пазеше спомена за неговото, както и за допира на ръцете му.

И страшното беше, че неочаквано й бе станало безпощадно ясно, че ръцете на Джейкъб Грейстоун не подбират много-много до кого да се допрат и докъде да стигнат. Копеле!

Онази брюнетка в Колорадо беше последната сламка, която преобърна колата. Надарената с пищна гръд и бебешко гласче Вероника. Кучка!

Когато го притисна с доводите си и го обвини с най-прости думи, че е гаден и лицемерен съблазнител, който я мами, той нямаше куража (по-точно не му стискаше, защото нямаше топки за това, подлецът му с подлец, поправи се наум Коли, докато раздразнението й се покачваше), нито да признае, нито да отрече.

Какво й бе казал? Как я бе нарекъл? О, да. Устните й се свиха в тънка линия, защото сякаш отново чу изгарящото плющене на думите му.

„Недорасла, истерична и ограничена женска!“

Така и не бе сигурна коя от тези думи я обиди най-много, но те бяха причина всичко пред погледа й да се покрие с червена пелена. Последвалата част от спора им оставаше в съзнанието й като огромно, неясно петно. Единственото, което си спомняше ясно, бе, че поиска развод. Първото разумно нещо, което правеше, от мига, в който очите й се спряха върху него. Както и настояването да се маха и да върви по дяволите. Да изчезне от живота и от проекта, по който работеха, иначе тя щеше го направи.

И какво стана тогава? Какво направи той? Бори ли се за нея? Не. Въобще. Помоли ли я за прошка? Опита ли се да спаси любовта им? Засвидетелства ли й за сетен път своята любов и вярност? Въобще не! Глупости, дори и пръста си не помръдна!

Просто си отиде. А заедно с него (ха, ха, какво съвпадение, нали!) си тръгна и онази брюнетка.

Все още разярена от спомена, Коли излезе изпод душа и грабна една тънка, маломерна хавлия, осигурена от мотела. Кръвта й бушуваше, само дето от ушите й не излизаше пушек.

Избърса се и сложи ръка на пръстена, които висеше на верижка около врата й.

Венчалният й пръстен. Беше го свалила, по точно изтръгнала от ръката си веднага след като бе получила документите за развода. Почти бе готова да го хвърли в река Плейт, край която работеше тогава.

Но не събра сили да го направи. Оказа се, че не е способна да се раздели с него, така както се раздели с Джейкъб. В нейния живот той бе единственият й провал. Затова го сложи на верижка и го окачи на врата си, като си каза, че ще го носи, за да й напомня друг път да не греши.

Сега обаче свали верижката и я остави върху скрина. Ако Джейк я видеше можеше да си помисли, че я носи, защото не е успяла да превъзмогне раздялата и да го забрави. Или нещо подобно, което би било безкрайно погрешно.

Коли нямаше намерение да мисли повече за него. Щом се налагаше, щеше да работи с Джейк Грейстоун, но това не означаваше, че ще прекара и една минута от свободното си време, мислейки за него.

Този мъж беше нейна лична грешка. А тя имаше намерение да продължава напред, без да се обръща назад.

Той със сигурност бе направил точно това. Светът беше прекалено малък, така че Коли много скоро научи колко бързо се бе върнал към начина си на живот като свободен ерген и се бе гмурнал отново в морето от любовни връзки.

Надарени телесно начинаещи студентки по разкопките, които бяха по неговия вкус, мислеше си Коли, докато навличаше чисти джинси. Аматьорки с големи цици и празни глави. Някоя, която да пълни ръцете му и да го кара да се чувства интелектуалец.

Това бе всичко, което искаше и търсеше Джейкъб.

— Да върви по дяволите — промърмори тя и навлече една риза.

Смяташе да провери дали Роузи е съгласна да потърсят нещо за хапване и нямаше намерение да посвещава повече време и мисли на Грейстоун.

Тя отвори вратата и почти щеше да се сблъска с някаква непозната жена, която стоеше пред нея.

— Извинете — Коли пъхна ключа в джоба си. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Сякаш желязна ръка стисна гърлото на Сюзан. Сълзи напълниха очите й и заплашваха да прелеят, докато гледаше лицето на момичето пред себе си. Тя се опита да се усмихне, като притисна чантата към гърдите си, сякаш беше любимото идете.

В известен смисъл беше точно така.

— Не исках да ви стресна — извини се Коли, след като жената продължи да я гледа втренчено. — Търсите ли някой?

— Да. Да, търся един човек. Вие… Трябва да поговоря с вас. Ужасно е важно.

— С мен? — Коли се отдръпна и блокира вратата на стаята си. Тази непозната й приличаше на откачалка. — Съжалявам. Не ви познавам.

— Да, за съжаление. Не ме познавате. Аз съм Сюзан Кълън. Но е много важно да говоря с вас. Лично. Ако може да влезем, само за пет минутки.

— Госпожо Кълън, ако става дума за разкопките, заповядайте утре през деня. Някой от нас ще ви обясни всичко, свързано с проекта. Но точно сега не е подходящият момент. Тъкмо излизах. Имам среща.

— Ако ми отделите само пет минути, ще разберете, че наистина е много важно. И за двете ни. Моля ви! Само пет минути.

В гласа на жената имаше толкова настойчива молба, че Коли отстъпи.

— Добре, пет минути — но остави вратата отворена. — Какво мога да сторя за вас?

— Не трябваше да идвам тази вечер. Трябваше да изчакам до утре… — беше готова отново да наеме частен детектив. Почти бе вдигнала телефона, за да го направи, след което да седне и да изчака, докато фактите бъдат уточнени. — Но вече загубих много време. Толкова много време!

— Вижте какво, най-добре седнете. Не ми изглеждате много добре — фактът бе, че непознатата изглеждаше толкова изтощена, сякаш всеки миг щеше да се срути на пода. — Ще ви дам малко вода.

— Благодаря — Сюзан приседна на края на леглото. Трябваше да се успокои, за да може да обясни ясно. В същото време искаше да сграбчи в прегръдките си своето малко момиченце и да го задържи толкова дълго, че изминалите три десетилетия да се стопят и да изчезнат.

Тя взе бутилката вода, която Коли й подаде. Отпи една глътка и въздъхна с облекчение.

— Трябва да ви задам един въпрос. Той е много личен и много важен — пое си дълбоко въздух. — Осиновена ли сте?

— Какво? — Коли поклати глава, а в гласа й се долавяше смях, примесен с шок. — Не! Що за въпрос? От къде на къде? И коя сте вие, че да ме питате?

— Сигурна ли сте? Абсолютно сигурна?

— Разбира се! Господи! Госпожо Кълън, вижте какво…

— На 12 декември 1974 година моето бебе Джесика бе откраднато от детската количка в Хагерстаун Мол.

Вече говореше спокойно. През изминалите години бе водила хиляди пъти разговори за изчезнали деца и за своето собствено нещастие.

— Бяхме отишли там, за да покажа на сина си — нейния тригодишен брат Дъглас — Дядо Коледа. Той се уплаши от него и падна. Разсеях се за миг. Една минута, а може би дори по-малко. И тя изчезна. Просто количката беше празна. Търсихме навсякъде. Полицията, ФБР, семейството, приятелите, обществеността. Организации за изчезнали деца. Беше само на три месеца. Не я намерихме. На осми септември ще стане на двадесет и девет години.

— Съжалявам — симпатия замени объркването на Коли. — Ужасно съжалявам. Просто не мога да си представя какво сте преживели, как сте се чувствали вие и цялото ви семейство. Ако обаче смятате, че аз съм вашата изгубена дъщеря, трябва да ви кажа, че грешите. Не съм.

— Нека да ви покажа нещо — макар че се вълнуваше и дишането й бе накъсано, Сюзан внимателно отвори чантата си. — Това е моя снимка, когато съм била на вашата възраст. Бихте ли я погледнали? Моля ви!

Коли я взе колебливо. Докато разглеждаше лицето на снимката, по гърба й полазиха тръпки.

— Има прилика. Но подобни неща се случват често, госпожо Кълън! Много хора си приличат, без да имат роднинска връзка помежду си. Просто сходни гени. Сигурно сте чувала да казват, че всеки човек си има двойник. И това в повечето случаи е вярно.

— Вижте трапчинките! Три — Сюзан прокара треперещата си ръка по своите собствени трапчинки. — Вие имате същите.

— Също така имам и родители. Родена съм в Бостън на 11 септември 1974 година. Имам и свидетелство за раждане.

— Майка ми — Сюзан извади още една снимка. — Правена е, когато е била на около тридесет. Може би няколко години по-млада, татко не беше сигурен. Вижте колко много приличате на нея. А това е съпругът ми — Сюзан извади трета снимка. — Имате неговите очи. Същата форма, същият цвят. Дори веждите. Тъмни и прави. Когато вие, извинете, когато Джесика се роди, веднага казах, че очите й ще бъдат като на Джей. Те вече имаха цвят на кехлибар, когато тя, когато вие… О, господи! Когато ви видях по телевизията, веднага разбрах. Знаех, че вие сте моята Джесика.

Сърцето на Коли галопираше. Сякаш в гърдите й препускаше див жребец. Дланите й се изпотиха.

— Госпожо Кълън, аз не съм вашата дъщеря. Майка ми има кафяви очи. Ние сме почти еднакво високи и имаме еднаква структура. Познавам родителите си, знам кои са, знам семейната история. Знам коя съм аз и откъде идвам. Не мога да ви помогна.

— Попитайте ги — примоли се отчаяно Сюзан. — Погледнете ги право в очите и ги попитайте. Ако не го направите, как може да бъдете сигурна? Ако вие не го сторите, аз ще отида във Филаделфия и ще ги попитам сама. Защото знам, че вие сте моето дете.

— Вървете си — Коли отиде до вратата. Коленете й трепереха. — Искам да си вървите.

Сюзан стана от леглото, но остави снимките върху него.

— Вие сте родена в пет и половина сутринта в окръжната болница „Уошингтън“ в Хагерстаун, Мериланд. Кръстихме ви Джесика Лин.

Тя извади още една снимка от чантата си и я сложи до другите на леглото.

— Това е копие от снимката, направена малко след раждането ви. Болниците правеха такива за всички семейства. Виждали ли сте ваша снимка, направена на възраст по-малка от три месеца?

Сюзан замълча за момент, сетне отиде до вратата. Позволи си да хване ръката на Коли.

— Попитайте ги. Моят адрес и телефон са на гърба на снимките. Попитайте ги — повтори тя и излезе от стаята.

Цялата трепереща, Коли затвори вратата и обезсилена се облегна на нея.

Това беше лудост! Тази жена беше нещастна и заблудена. Напълно луда. Загубата на детето бе замъглила мозъка й или кой знае какво беше станало. Как да я обвинява? Можеше само да я съжалява. Горката! Сигурно виждаше лицето на изгубената си дъщеря във всяко момиче, в което откриваше далечна прилика.

Само че приликата изобщо не беше далечна, нашепна й глас, докато гледаше оставените на леглото снимки. Много голяма, почти невероятна.

Това, разбира се, не означаваше нищо. Да мисли обратното, беше лудост!

Родителите й не бяха крадци на бебета, за бога! Те бяха прекрасни, мили, любящи и интелигентни хора. От онези, които биха изпитали искрено съчувствие и жалост към някой като Сюзан Кълън.

Приликата и съвпадението във възрастта бяха само случайни.

„Попитайте ги.“

Но как може да попиташ родителите си за такова нещо? Какво щеше да им каже? „Здрасти, мамо, случайно да си била на базара в Мериланд на Коледа през седемдесет и четвърта? А да си взела едно бебе заедно с последните коледни покупки?“

— Господи! — Коли притисна с ръка корема си, защото всичко в него се бунтуваше. — Господи, мили Боже!

На вратата се почука, тя скочи и я отвори ядосано.

— Казах ви, че не съм… Какво искаш ти, по дяволите?

— Да си разделим по бира — Джейк извади две бутилки зад гърба си и ги разклати пред носа й. — Не си ли жадна? Предлагам ти примирие.

— Не искам бира, а дали съм жадна, не те интересува. Колкото до примирието — излишно е. Аз нямам намерение да водя война с теб, така че примирие наистина е излишно.

— Не е в твой стил да откажеш бира в края на деня.

— Прав си — тя взе едната бутилка и бутна вратата, която щеше да се захлопне в лицето му, но той както винаги беше по-бърз.

— Хей! Опитай се да бъдеш поне възпитана. Дръж се прилично.

— Върви да се държиш прилично с някоя друга. Знаем, че си много добър в тази дисциплина.

— Аха, това вече ми звучи достатъчно за началото на война.

— Махай се, Грейстоун! Не съм в настроение — тя му обърна гръб и в този миг зърна пръстена си върху шкафа. По дяволите! Ама че работа! Отиде бързо и сграбчи верижката, като я стисна в юмрука си.

— Онази Коли Дънбрук, която всички познаваме, винаги има настроение за война — той приближи към леглото, докато тя пъхаше пръстена в джоба си. — Какво е това? Разглеждаш семейните снимки?

Коли се обърна към него. Беше пребледняла като платно.

— Защо го каза?

— Защото са на леглото. Това кой е? Баба ти ли? Никога не съм я срещал май. Но причината е, че и двамата не отделихме никакво време да се сприятелим с родителите и да се запознаем със семейството на другия.

— Не ми е баба — тя издърпа снимката от ръката му. — Махай се.

— Почакай! — той притисна кокалчетата на ръката си към бузата й — един стар навик, който я накара да се задави от сълзи. — Какво не е наред?

— Не е наред това, че не мога да остана насаме със себе си.

— Скъпа, познавам тази физиономия. Ти не си ядосана на мен, а си разстроена. Кажи ми какво има.

Тя искаше точно това — да му каже, да отвори тапата на бутилката и да излее всичко.

— Не е твоя работа. Мога да живея и без теб. Ти не си ми нужен.

Очите му станаха студени, ледени и безмилостни.

— Ти никога не си имала нужда от мен. Добре, ще се махна от пътя ти. Имам вече опит.

Джейк отиде до вратата. Погледна калъфа на челото в ъгъла, пръчицата сандалово дърво, която гореше на шкафа, портативния компютър върху леглото и отворената чанта до телефона.

— Старата Коли — промърмори тихо той. — Нищо не се е променило.

— Джейк! — тя пристъпи към вратата и почти го докосна. Почти щеше да се поддаде на порива си да го хване за ръката и да го дръпне обратно в стаята. Да го върне при себе си. — Благодаря за бирата — каза тя и затвори вратата пред лицето му, този път по-внимателно.