Нора Робъртс
Въглени в мъртвата пепел (25)

24.

Не беше трудно да се влезе в къщата, мислеше си Джейк. Предишната нощ бе влязъл и бе обикалял заедно с полицаите, а сетне и сам още два пъти преди зазоряване.

Имаше четири врати и всяка от тях би могла да бъде оставена отворена случайно, без умисъл. Имаше двадесет и осем прозореца, включително и този в неговата стая и всеки от тях можеше да осигури достъп.

Фактът, че полицията така и не успя да намери доказателство за влизане с взлом не означаваше нищо. Някой бе влязъл вътре и бе взел част от дрехите на Коли.

Някой им бе оставил съвсем ясно и недвусмислено послание.

Тя беше на границата на истерията. Беше готова да се откаже, да напусне.

Той мушна ръце в джобовете си, докато вървеше и изследваше къщата. Той самият я подтикваше към това. Но знаеше със сигурност, че тя ще се върне. Познаваше я добре, за да се заблуждава за обратното. Това обаче не омаловажаваше неговото участие във вземането на решението.

Джейк не се съмняваше, че който и да бе взривил бутилките, щеше да го направи, дори ако Коли бе във фургона. Според него този човек сигурно бе дълбоко разочарован, че не беше станало така. Кой ли беше той?

Карлайл беше мъртъв. Семейство Симпсън? И двамата бяха здрави и достатъчно силни, така че единият да изтича през гората, докато другият сложи манекена в дупката, след което да подхвърли клечка кибрит към бутилката с газ.

Колко време той и Коли бяха в гората? Четири, пет минути? Достатъчно.

Но вътрешното чувство му подсказваше, че Барб и Ханк бяха далеч от Коли и Удсбъроу.

Те знаеха отлично кога да изчезнат от сцената. И Джейк имаше чувството, че се досеща как са били предупредени.

Той се върна на алеята в момента, в който Дъг спря колата.

— Къде е тя? — попита разтревожено той.

— Спи. Най-накрая се предаде и заспа, преди около час. Благодаря ти, че дойде толкова бързо.

— Ранена ли е?

— Не. Няколко драскотини от падането, това е всичко.

Дъг си пое въздух и огледа превързаната ръка на Джейк.

— А ти? Много ли си зле?

— Дребна работа. Рана като от шрапнел. Зашиха ме. Много по-лошо е положението на терена. Очакваме да си отидат, за да започнем да разчистваме. Загубихме всичко, което беше във фургона и онова, което Коли бе запаметила в персоналния си компютър. Но пък имаме нещо, което те ни оставиха.

Той разказа на Дъг за манекена, положен в древния гроб.

— Можеш ли да я отведеш оттук?

— О, да, ако я упоя и вържа с вериги. Случайно да имаш белезници да ми дадеш назаем?

— Дал съм моите на поправка.

— Така ли ще става винаги?

Те замълчаха.

— Сега вече тя съвсем няма да се откаже — рече след дълго мълчание Джейк. — Няма да се помръдне, докато не открие онова, след чиято следа е тръгнала. Ако продължаваш да смяташ да ходиш в Бостън, трябва да си пазиш гърба.

— Отивам. Но докато отсъствам, няма да мога да се грижа за семейството си, за Лана и Тай. Ще помоля татко и дядо да се пренесат при майка ми за няколко дни. Ще им бъде неудобно, но ще го направят. Лана обаче остава съвсем сама.

— Дали ще има нещо против да приеме гости? Може да приюти Дигър.

— Дигър?

По лицето на Джейк премина усмивка, но в нея нямаше ирония, нито хумор.

— Да. Хората си мислят, че едно дванадесетгодишно момиче може да го набие. Не се поддавай на тази измама. Познавам го от петнадесет години. Ако търся човек, който да пази семейството ми, ще помоля него. Главният проблем ще бъде да не би гаджето ти да се влюби в него. Не знам защо, но повечето жени го правят.

— Ти ме успокои. И значи всичко това ще продължи? — той погледна към къщата. — Ако някой е толкова силно отчаян, че да стигне до убийство, със сигурност няма да се откаже. Ако не намерим отговорите, кошмарът никога няма да свърши.

— Продължавам да мисля, че пропускаме нещо. Нещо незабележимо на пръв поглед, някакъв детайл. Така че ще трябва да се върнем и отново да пресеем пръстта.

— Докато вие правите това, аз ще разкрия още един пласт в Бостън — Дъг отвори вратата на колата си. — Кажи на Коли… кажи на сестра ми — поправи се той, — заклевам се, че ще открия каквото трябва там.

 

 

Когато се върна в спалнята, тя все още спеше. Беше се свила на топка в спалния чувал, а преносимата възглавница бе смачкана под главата й.

Изглеждаше много бледа и според него беше отслабнала.

Трябваше да я отведе оттук. Някъде за ден-два при първия удобен случай. Да се скрият и само да ядат, да спят и да правят любов, докато се възстанови.

И когато отново бъде силна, щяха да продължат живота си заедно. Не само фойерверки, а истински живот.

Вместо одеяло, той хвърли една хавлия отгоре й. Поддавайки се на собствената си умора, легна до нея и я прегърна. След което заспа, защото бе стигнал границата на изтощението.

Събуди се от силна болка, когато се обърна върху ранената си ръка. Ругаейки и едва дишайки, се опита да се успокои. Тогава видя, че Коли я няма.

Паниката се събра в корема му като ледена топка. Качи се нагоре и заблъска в гърдите му. Джейк забрави болката и изскочи тичешком от стаята. Тишината в къщата увеличи още повече паниката му и го накара да извика името й, преди още да е слязъл по стълбите.

Когато тя изскочи от неговия офис, той не знаеше дали да се смее заради тревогата, изписана върху лицето й, или да падне на колене и да целува краката й.

— Какво си се развикал?

— Къде изчезна, по дяволите! Къде са останалите?

— Трябва ти лекарство — тя отиде в кухнята, за да потърси болкоуспокояващо. — Бях в твоя офис. Компютърът ми изгоря, ако си спомняш. Затова работих на твоя. Вземи това хапче.

— Не искам хапче!

— Няма не искам! Не се прави на голямо и глупаво бебе — тя му подаде чаша вода. — Вземи и антибиотика, както заръча чичо доктор.

— Внимавай, че ще избухна — той сви ръка в юмрук и го бутна под брадичката й. — Къде са останалите?

— Пръснаха се. Някои отидоха на терена, очаквайки да узнаят кога ченгетата ще се разкарат оттам. Други са в университета, за да ползват оборудването в лабораторията в Балтимор. Няма смисъл всички да мързелуват днес само защото ти си решил да подремнем.

— Значи в къщата няма никой, освен теб и мен?

— Точно така. Което обаче не означава, че трябва да се отдадем на сексмаратон. Хайде, изпий си хапчетата като добро момче.

— Колко време няма да ги има?

— Около час.

— Значи нямаме време. Да започваме.

Той пренебрегна хапчетата, които тя държеше в ръката си, и тръгна да излиза от стаята.

— Хей, къде отиваш? Какво ще правим?

— Ще претършуваме вещите им.

Коли стисна хапчетата.

— Не съм съгласна.

— Тогава ще го направя сам, но двамата ще свършим по-бързо — той вдигна една раница от ъгъла във всекидневната, тръшна я върху масата и я отвори.

— Нямаме право да го правим, Джейк!

— Никой нямаше право и да взриви фургона на Дигър под носа ни. Хайде да видим дали този, който го стори, не живее наистина под носа ни.

— Това не е достатъчно, за да…

— Може ли един въпрос? — Джейк престана да рови в раницата и я погледна. — Кой знаеше, че отиваме във Вирджиния оня ден?

Тя повдигна рамене.

— Ти, аз, Лана и Дъг.

— И всеки, който беше в кухнята, докато говорехме за програмата си. Ти обяви пред всички, че имаш лична работа във Вирджиния.

Коли седна тежко.

— Господи!

— Госпожа „природно бедствие“ от другата страна на улицата ни каза, че семейство Симпсън са натоварили багажа си около десет. Ние станахме от масата точно в девет. Значи е било необходимо само едно телефонно обаждане, което да ги предупреди, че пристигаш, за да се ометат.

— Добре, добре, времето съвпада, но… Какво, по дяволите, си мислиш, че търсиш?

— Не знам, докато не го намеря — той започна систематично да вади багажа, като слагаше на масата бележници, моливи, химикалки, и като задържа една видеокамера, погледна отново към Коли. — Смяташ ли да ми помагаш или просто ще гледаш?

— Дяволите да те вземат! — тя клекна до него. — Вземи тези хапчета.

Джейк се намуси, но ги глътна.

Като клатеше глава, Коли извади един бележник и прехвърли страниците му. Беше на Чък. Намръщи се и направи същото със следващия.

— Тези са празни. Джейк, тук няма нищо. Никакви бележки, никакви скици, нищо — тя се обърна към него. — Чисти бели страници.

— Може да е взел бележките си със себе си.

— Не знам. Може би.

Без да се замисля повече, тя прегледа дрехите и джобовете по тях. Когато цялото съдържание на раницата бе върху, масата, Коли взе един от своите бележници, за да опише вещите.

След като всичко бе записано и подредено, те започнаха същата процедура с вещите на Франи.

Намериха бележник, завит във фланелка и скътан на дъното на багажа й.

— Това е дневник — Коли седна по турски на земята и започна да чете. — Започва с първия ден, когато са дошли на разкопките. Дрън-дрън-дрън, само общи впечатления и възторзи. Я виж ти, тя мисли, че си много секси.

— Така ли?

— Ако нещата не потръгнели с нея и Чък, щяла да се прехвърли към теб.

Прехвърли страниците, четейки откъслечно по тях.

— Роузи е мила. Търпелива. Не се тревожи, че може да сваля Чък. Но не е толкова сигурна по отношение на Дори. Потайна и високомерна. Соня е приятелски настроена, но малко досадна.

Замълча за миг и се намръщи.

— Аз не съм нито страшна, нито шефка.

— Така си е. Какво друго пише за мен?

— О, боже! Двамата с Чък са се чукали набързо във фургона на Дигър, когато сме обядвали. Смята, че Мат е прекалено мечтателен за възрастен и вероятно е гей, защото не флиртува с жени. Боб има голям задник и се поти прекалено. Бил…

Трябваше да направи пауза, за да събере сили.

— Мисли, че е умен, но прекалено амбициозен. Всекидневни подробности. Заяждали сме се един друг на закуска. Валяло дъжд. Описания на сексуалните й преживявания.

— Това може да ми го прочетеш на глас.

— Наблюдения — продължи Коли, без да му обръща внимание. — Раздразнения — като това, че не можела да говори с репортерите, които искали интервюта. Не харесва Дори, защото говорела лошо за нея. И… описание на онова, което се случи с Бил. Нищо ново. Нищо ново — повтори тя и затвори дневника.

— Това е просто дневник на момиче. Безвреден.

Въпреки това подскочи, когато телефонът иззвъня.

— Свободно е — каза Коли на Джейк, след като затвори. — Трябва да се върнем на терена.

— Добре — той започна да опакова багажа на Франи. — Но трябва първо да проверим и другите, защото това е единственият ни шанс.

 

 

Трябваше му ден и половина, за да си състави план и да проумее как да действа. Благодарение на професионалните си умения на следотърсач, Дъг реши, че повече няма смисъл да търси нещо, свързано със самия Маркъс Карлайл. Трябваше му някаква следа към този човек, някаква, макар и периферна връзка, която да го заведе до друг, после до друг, така че кръгът да се стесни.

И той откри това, което търсеше в Морийн О’Брайън, работила в кънтри клуба, когато Карлайл и първата му съпруга са били членове на същия.

— О, за бога! Та аз не съм виждала госпожа Карлайл от двадесет и пет години — рече Морийн, когато излезе от салона и извади от джоба си пакет „Виржиния Слимс“. — Как сте успели да ме откриете?

— Задавах въпроси. Госпожа Карнеги от фризьорския салон в кънтри клуба ми даде вашето име.

— Старата вещица — Морийн запали цигара, дръпна силно и издуха дима. — Уволни ме, защото отсъствах доста дълго, когато бях бременна с третото си дете. Това бе преди шестнадесет години. Изсушена стара слива, ако ми позволите да я нарека така.

След като самата госпожа Карнеги бе нарекла Морийн безотговорна клюкарка, на Дъг му бе все едно.

— Тя ми каза, че вие сте била личната маникюристка на госпожа Карлайл.

— Така е, бях. Правех маникюра й всяка седмица, понеделник следобед, цели три години. Тя ме харесваше и ми даваше едри бакшиши. Беше много фина жена.

— Познавахте ли съпруга й?

— Разбира се, покрай нея. И го видях веднъж, когато отидох у тях, за да направя ноктите й за голяма галавечеря, на която щяха да ходят. Много хубав мъж, който знаеше какво иска. Не беше достатъчно подходящ за нея, ако питате мен.

— Защо така мислите?

Устните й се извиха ехидно.

— Един мъж, който не може да спазва брачната си клетва, не е добър за жената, на която се е врекъл.

— Тя знаеше ли, че я мами?

— Жените винаги усещат тези неща. Независимо дали го признават или не. И освен това в салона се носеха приказки по негов адрес, както и по адрес на любовницата му. Понякога и тя идваше тук.

— Познавахте ли я?

— Една от всички. Говореше се, че са доста повече. Тази беше женена, и беше лекарка. Доктор Розийн Ярдли. Живееше в Ноб Хил в голяма модерна къща. Моята приятелка Колийн правеше косата й — тя се подхили. — Докторката не беше естествено руса.

 

 

Естествено или не, тя все още беше руса, когато Дъг я откри в края на дежурството й в Бостънската болница. Беше от онези жени, за които хората казваха „хубава жена“. Висока, добре сложена, с буйна руса коса около силно, квадратно лице. Розийн имаше сериозен глас, който даваше ясно да се разбере, че няма време за глупости.

— Да, познавах Маркъс и Лорийн Карлайл. Членувахме в един и същ клуб и се движехме в едни и същи медицински среди. Наистина нямам време да обсъждам старите си познанства.

— Информацията ми е, че с Маркъс не сте били само познати.

Очите й, които бяха спокойно сини, за секунда станаха ледени.

— Вас какво ви засяга това?

— Ако ми отделите няколко минути, ще ви обясня.

Тя не отговори веднага, но след като погледна часовника си, прекоси бързо коридора. Влезе в малък кабинет, отиде зад бюрото и седна.

— Какво искате?

— Имам доказателство, че Маркъс Карлайл е оглавявал организация, която е осъществявала фалшиви осиновявания, като е отвличала бебета и ги е продавала на бездетни семейства срещу щедро заплащане.

Тя дори не мигна.

— Това е направо смешно.

— В тази организация той е използвал хора от медицинското съсловие.

— Господин Кълън, ако смятате, че може да ме обвините в съучастие в някаква измислена престъпна мрежа и да ме изнудвате, просто се лъжете.

Дъг само подсвирна с уста, с което показа, че тя се заблуждава.

— Не искам пари. И не знам дали сте участвала или не. Но знам, че сте имала любовна връзка с Маркъс Карлайл, че сте лекар и че може да имате информация, която да ми помогне.

— Абсолютно съм сигурна, че не разполагам с такава информация. Каквато и да било, е. Сега, моля да ме извините, но съм заета.

Дъг не се помръдна, дори когато доктор Ярдли стана на крака.

— Сестра ми бе отвлечена, когато бе на три месеца и след няколко дни е била продадена на една двойка в кантората на Карлайл в Бостън. Имам доказателства за това. Имам доказателства, свързващи друг лекар от Бостън със събитието. Тези доказателства са предадени на полицията. Те ще намерят начин да разровят и ще стигнат и до вас, доктор Ярдли. Но моето семейство търси отговорите сега.

Тя бавно седна обратно.

— Кой доктор?

— Хенри Симпсън. Той и настоящата му съпруга неочаквано и много бързо напуснаха своя дом във Вирджиния. Прекалено неочаквано, след като започна разследването. Сегашната му съпруга е една от сестрите, които са били на смяна в нощта, когато майка ми е родила сестра ми в Мериланд.

— Не вярвам на нито една дума — беше отговорът.

— Ако щете, вярвайте. Но аз искам да знам за вашата връзка с Карлайл. Ако не ми кажете сега, няма да се поколебая да направя тази информация публично достояние.

— Това заплаха ли е?

— Да, заплаха е — кимна Дъг.

— Не искам репутацията ми да бъде накърнена.

— Ако не сте участвали в нелегална дейност, няма за какво да се безпокоите. Искам само да знам кой е бил Маркъс Карлайл и кой е бил свързан с него. Вие сте имала връзка с него.

Розийн извади сребърна писалка и започна да почуква нервно с нея по бюрото.

— Съпругът ми е запознат с тази история и с връзката ми с Маркъс. Изнудването няма да свърши работа.

— Аз не се интересувам от изнудване.

— Направих грешка преди тридесет години. Нямам намерение да плащам за нея сега.

Дъг взе куфарчето си и извади копия от оригиналния сертификат за раждане на Коли и една снимка, направена дни преди отвличането й. Сложи ги на бюрото на Розийн, сетне извади документите за осиновяване и снимката, която семейство Дънбрук бяха дали.

— Името й е Коли Дънбрук. Днес. Тя заслужава да знае какво се е случило. Моето семейство също.

— Ако това е истина… Ако дори една малка част от казаното е вярна, не виждам как моята любовна афера с Маркъс, за която съжалявам, има нещо общо.

— Няма нищо общо. Просто събирам данни. Колко време ходихте с него?

— Почти година — Розийн въздъхна и се облегна назад. — Той беше двадесет и пет години по-възрастен от мен и наистина беше страхотен. Очарователен, привлекателен и грижовен. Мислех си, че сме много модерни и че връзката ни задоволява и двама ни, без да вреди на никого от нашите близки.

— Някога обсъждали ли сте работата си с пациентите си?

— Сигурно да. Аз съм педиатър. Основната част от работата на Маркъс бяха осиновяванията. И двамата бяхме се посветили на децата. Това всъщност бе едно от нещата, което ни събра. Със сигурност не си спомням той да се е опитвал да извлече някаква информация от мен. И освен това никой от моите пациенти не е бил отвлечен. Щях да знам това.

— Но някои са били осиновени, нали?

— Да, разбира се. Това не е изненадващо.

— Имаше ли родители, които водеха новородените си бебета при вас по негова препоръка?

Тя премигна.

— Да, доколкото си спомням. Имаше няколко. Ние бяхме, както се казва, първо познати, сетне интимни приятели. Това е съвсем естествено.

— Разкажете ми за него. Какъв беше? Харизматичен тип ли бе? Привлекателен и властен? Защо връзката ви приключи?

— Беше прекалено пресметлив — тя разгледа снимките и документите върху бюрото си. — Развратен сметкаджия. Може да ви се стори странно, тъй като имахме извънбрачна връзка, но аз очаквах да бъде верен поне на мен. А той не беше. Жена му сигурно знаеше за мен и ако е имала някакви проблеми, не ги направи обществено достояние. Хората говореха, че му е робски вярна и предана. На него и на сина му и че си е затваряла очите за другите жени.

Устните й се извиха в гримаса, което ясно показа какво мисли за подобен род жени.

— Аз обаче предпочитам ясните отношения. Не си затварям очите. Когато открих, че има и друга връзка, просто го разкарах. Скарахме се жестоко и се разделихме. Можех да бъда малко по-толерантна, но след като научих, че ми изневерява със секретарката си, ми дойде прекалено. Беше клише, и то обидно.

— Какво можете да ми кажете за нея?

— Млада. Аз бях почти на тридесет, когато тръгнах с Маркъс. Тя не бе на повече от двадесет. Носеше дръзки цветове и говореше прекалено тихо — един умишлено търсен контраст, който не ми вдъхва доверие, особено у жените. Когато научих за нея, си спомних как често ме бе поздравявала с насмешка. Очевидно бе чувала за мен много преди аз да знам за нея. Научих, че била една от предишните му сътруднички, които Маркъс довел със себе си, когато се преместил от Сиатъл тук.

— Чували ли сте нещо за него или за нея оттогава?

— Името му се появяваше от време на време в пресата. Чух, че се развел с Лорийн, и бях изненадан, че не се оженил за секретарката си. Някой ми каза, че тя се омъжила за счетоводител и имала дете.

Розийн отново почука с химикалката си.

— Вие ме заинтригувахте, господин Кълън. Толкова много, че ще ви задам няколко въпроса. Не ми харесва вероятността да съм била използвана. Ако се окаже, че Маркъс ме е използвал, искам да знам.

— Той е мъртъв.

Устата й се отвори и затвори, а устните й се изтъниха като черта.

— Кога?

— Преди две седмици. Рак. Живял е на Кайманите със съпруга номер три. Не съм получил отговорите лично от него. Синът му не прие нашите доказателства за сериозни.

— Познавам слабо Ричард. Той и Маркъс не бяха близки, повярвайте ми. Ричард беше прекалено предан на майка си и на семейството. Говорихте ли с Лорийн?

— Все още не.

— Ако се опитате, Ричард ще ви заклейми публично. Тя не води никакъв обществен живот. От онова, което знам за нея, прекалено е крехка и деликатна. Всъщност винаги е била такава. Ще останете ли в Бостън?

— Може би… но мога да бъда открит.

— Ще ми се да получа удовлетворение. Оставете ми, моля ви, някакъв телефонен номер, на който мога да ви потърся.

 

 

Дъг седна в хотелската стая, взе си една бира от минибара и се обади на Лана.

Отсреща отговори мъжки глас.

— Да.

— Опитвам се да намеря Лана Кемпбъл.

— Хей, здрасти. Дъг ли се обажда?

— Да. Какво значи това? Къде е тя?

— Продължава да ме държи на разстояние, но аз все още се надявам. Хей, красавице! За теб е.

До ушите му достигна шум и кикотене, което можеше да бъде само на Тай и веднага след това топъл женски смях.

— Ало?

— Кой беше това?

— Дъг! Надявах се да се обадиш.

Нещо, което прозвуча като маймунска реч, последвано от истеричен детски кикот, продъни ушите му. Можеше да чуе шум, блъскане, движение, сетне звуците замряха.

— Господи, тук е същинска лудница! Дигър готви. В хотел ли си?

— Да. Звучи ми все едно има купон.

— Идеята да въдвориш Дигър, без да ме питаш в къщата, беше твоя. Ще го запомня. За твое щастие той е много надежден, да не говорим колко е забавен. Държи се чудесно с Тай. Освен това, макар и с големи усилия, успявам да устоя на свалките му. Макар че той ме предупреди, че битката така или иначе била загубена.

Дъг се отпусна върху кревата.

— Знаеш ли, никога преди не съм бил ревнив. Много е потискащо да установя, че първият ми случай ще бъде с някой, който прилича повече на градинско джудже.

— Ако можеше да помиришеш соса за спагети, които готви в момента, щеше съвсем да полудееш от ревност.

— Бре, мамка му!

Тя се разсмя, след което понижи глас:

— Кога ще се върнеш?

— Не знам. Днес говорих с някои хора, надявам се утре да говоря с още. Може да отлетя за Сиатъл, преди да се върна. Просто се осланям на интуицията си. Това означава ли, че ти липсвам?

— Така мисля. Свикнах да си тук. Не съм си представяла, че отново ще свикна с подобни неща. Смятам, че е редно да те попитам какво си открил.

Той се опъна на кревата, замислен върху твърдението, че изобщо е липсвал някому.

— Достатъчно, за да знаем, че Карлайл си е падал по жени, при това повече от една едновременно. Имам предчувствието, че секретарката е ключът към всичко. Ще се опитам да я намеря. Искам да те попитам може ли да ти донеса подарък от Бостън?

— Разбира се.

— Добре. Имам нещо наум. Някакви новини, които трябва да знам?

— Прекарват часове наред, за да почистят терена. Знам, че екипът е обезкуражен и объркан. Има сериозни опасения, че разкопките ще бъдат преустановени — поне временно. Ако полицията е открила някакви следи, не са ни казали.

— Пази се. Пази и Тай-Рекс.

— Разчитай на мен. Връщай се по-скоро, Дъг. Жив и здрав.

— И ти разчитай на мен.

 

 

В три след полунощ телефонът на нощното шкафче зазвъня и той почувства как сърцето му се качи в гърлото. Докато биеше там, успя да вдигне слушалката.

— Ало?

— Само ще загубиш и нищо няма да спечелиш. Върви си у дома, докато все още имаш дом.

— Кой се обажда?

Знаеше, че е безсмислено да пита. Линията злокобно бе замлъкнала. Насреща нямаше никой.

Дъг остави телефона и легна отново в мрака.

Значи някой знаеше, че е в Бостън и на този някой това хич не му харесваше.

Това означаваше, че в Бостън все още има нещо, което може да бъде открито.