Нора Робъртс
Въглени в мъртвата пепел (27)

26.

Може би заради новото легло или заради секса, който правиха на него, или заради факта, че бе отпразнувала този рожден ден на два пъти, настроението на Коли беше особено приповдигнато.

Чувстваше се в пълен синхрон с екипа и същевременно виновна заради ровенето в багажа им. Затова раздаде на всички по едно голямо парче торта за закуска.

Беше запарила чай, за да си направи чай с лед. Облиза пръстите си и с радост видя Лео да влиза в кухнята.

— Честит рожден ден! — той сложи върху барплота един пакет. — И искам да ти кажа, че нямам нищо общо с онова, което е вътре.

Коли посочи кутията с пръст.

— Нали не е живо?

— Не знам, не отговарям.

Тя наля изстиналия чай в термоса, остави го на барплота и занесе пакета на масата, за да го отвори. Обвивката бе с изрисувани балони, а панделката бе вързана на огромна розова фльонга. След като я отвори, Коли зарови сред топчетата стироформ и извади един съд с плоска, квадратна форма на зелени, сини и жълти резки.

— Охо! Това е… Какво е това?

— Казах ти, че нямам нищо общо — напомни й Лео.

— Пепелник може би? — предположи Роузи.

— Прекалено е голям — Боб погледна през рамото й. — Може би е купа за супа.

— Не е достатъчно дълбока — присви устни Дори. — Купа за сервиране на салата.

— Може да слагаш в нея изсушени листенца от рози. Или нещо подобно — Фран взе своя термос, докато всички се скупчиха около масата, за да видят подаръка.

— Според мен е нещо, което събира прах — беше заключението на Мат.

— Това е изкуство — поправи го Джейк. — Което значи, че не е необходимо да има предназначение.

— Позна — Коли обърна съда, за да покаже дъното му. — Я вижте, тя го е подписала. Клара Грийнбаум. О, това вече му придава известна тежест. Плюс това има много… интересна форма и шарка. Благодаря, Лео.

— Аз нямам нищо общо — оправда се за пореден път Лео.

— Ще се обадя на художничката, за да й благодаря лично — Коли постави съда в средата на масата и отстъпи назад. Той със сигурност бе най-грозното нещо, което бе виждала.

— Изглежда много… артистично.

— Листенца — Роузи я тупна окуражително по рамото, — ще го напълниш с много листенца.

— Правилно. Добре, достатъчно с празничното настроение — тя изсипа лед в термоса си и го затвори. — Да се хващаме за работа.

— Как смяташ да го наречеш, когато се обадиш на жената на Лео? — попита я Джейк, докато вървяха към колата.

— Подаръкът.

— Добре измислено. Дипломатично.

 

 

Сюзан избърса нервно ръцете си в панталоните, докато отиваше към вратата. Точно под сърцето й нещо подскачаше и се вълнуваше, а друго подобно нещо извършваше същите действия в стомаха й.

В нея имаше и още една част, която искаше да остави вратата плътно затворена. Това беше нейният дом. А жената отвън в известен смисъл бе виновна за разрушаването му.

Но тя се стегна, изправи рамене, вирна брадичка и отвори вратата на Вивиан Дънбрук.

Първата й мисъл бе, че е много хубава. Перфектно облечена в сив костюм, с дискретни качествени бижута и прекрасни кожени обувки.

Обзе я завист. Това беше естествена женска реакция, от която коленете й се разтрепериха, но тя не й попречи да си спомни, че тя самата на два пъти смени облеклото си, след като Вивиан се обади по телефона. Сега й се щеше да бе избрала тъмносиния си костюм вместо обикновените черни панталони и бяла блуза.

Модата често пъти бе използвана като средство за премерване на силите.

— Госпожо Кълън — пръстите на Вивиан стиснаха здраво дръжките на чантата, която носеше. — Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете.

— Моля, влезте.

— Прекрасно място — Вивиан влезе вътре. Ако беше нервна, това не личеше по гласа й. — Градината ви е много красива.

— Тя е моето хоби — с изправен гръб и спокойно лице, Сюзан я поведе към гостната. — Седнете, моля. Може ли да ви предложа нещо?

— Не, благодаря, не се безпокойте — Вивиан избра един стол, като си нареди да седне бавно, а не да се строполи на него с подкосени крака. — Знам, че сте много заета. Жена във вашето положение.

— Моето положение? Какво имате предвид?

— Бизнесът ви. Толкова е успешен. Ние много харесваме вашите сладкиши. Особено съпругът ми. Елиът има слабост към сладкото. Той също би искал да се срещне с вас и съпруга ви, но аз исках първо… Надявах се, че ще можем да поговорим. Само вие и аз.

Тя също можеше да бъде толкова спокойна, каза си Сюзан. Учтива и от класа. Седна, кръстоса крака и се усмихна.

— За дълго ли ще останете тук?

— Само ден-два. Искаме да видим разкопките. Не се случва често Коли да работи близо до нас… О, толкова ми е трудно.

— Трудно?

— Мислех си, че знам какво ще ви кажа и как. Упражнявах се. Затворих се в банята тази сутрин и цял час се упражнявах пред огледалото. Но… — гласът й заглъхна, преизпълнен с чувства. — Но сега не знам нито какво да кажа, нито как. Съжалявам? Какво ще постигна като ви кажа „съжалявам“? То няма да промени нищо. Не мога да ви върна онова, което сте загубила. И как може да съжалявам въобще? Нима мога да съжалявам, че имах Коли? Човек не може да съжалява, не е възможно. Дори не мога да си представя какво сте преживяла.

— Не, не можете. Всеки път, когато вие сте я гушкала, е трябвало да бъда аз. Когато е тръгнала първия ден на училище, аз трябваше да бъда на ваше място, да я изпратя и да се чувствам тъжна и горда. Аз трябваше да й разказвам приказки преди лягане и да се тревожа нощем, когато е болна. Аз трябваше да я наказвам, когато не се подчинява и да й помагам да си пише домашните. Аз трябваше да си поплача малко, когато е излязла за първата си среща с момче. И аз трябваше да страдам от чувството за загуба, когато е отишла в колежа. А вместо всичко това имам само една празнина в себе си — Сюзан притисна с ръка сърцето си. — То се е въоръжило с гордост, но се чувства толкова малко и самотно. Всичко, което имах, беше тази празнина. Тя е всичко, което имах.

Двете жени седяха неподвижни в уютната стая, а помежду им течеше горещата река на мъката и горчивината.

— Не мога да ви върна тези неща — Вивиан държеше главата си изправена, а раменете изопнати. — Но зная дълбоко в себе си, че ако бяхме научили истината преди десет или двадесет години, щях да се боря, за да запазя Коли за себе си, независимо какво щеше да ми струва. Не мога да желая нещо по-различно. Не знам как.

— Носих я в себе си девет месеца. Държах я в ръцете си в първите мигове, след като се роди — Сюзан се наведе напред, сякаш се приготвяше за скок. — Аз й дадох живот.

— Да. Това аз никога няма да мога да изпитам. Никога няма да имам тази кръвна връзка с нея, но ще знам, че вие я имате. Тя също го знае и то винаги ще означава нещо за нея. Вие ще означавате много неща за нея. Част от детето, което през целия си живот беше мое, сега е ваше. Тя никога повече няма да бъде напълно и изцяло моя — Вивиан направи пауза, опитвайки се да събере сили. — Наистина не е възможно да разбера какво чувствате, госпожо Кълън. И вие не можете да разберете моите чувства. Може би дълбоко в нас, една съвсем малка егоистична частица не иска да разберем това. Но аз страдам, защото нито една от нас не знае какво чувства Коли.

— Така е — сърцето на Сюзан прескочи в гърдите. — Не можем и да знаем. Всичко, което можем, е да се опитаме да й помогнем — не трябва да се поддава на гнева, напомни си Сюзан. Заради детето, което стоеше помежду им. — Не искам тя да страда. Не заради мен или вас, нито заради човека, отговорен за всичко. Аз се страхувам за нея. Страхувам се колко далеч може да стигне онзи, който иска да й попречи да открие онова, което търси.

— Тя няма да спре. Смятах да ви помоля да се присъедините към мен. Ако двете я помолим да се откаже… Дори говорих с Елиът. Но тя няма да спре и смятам, че ако я помолим за нещо, което не може да изпълни, това само ще я разстрои.

— Синът ми е в Бостън. Опитва се да помогне.

— Ние разпитвахме в медицинските кръгове. Не мога да повярвам, че Хенри… моят доктор… — ръката й се вдигна към гърлото и нервно завъртя семплата златна верижка, която носеше. — Когато Коли стигне до отговорите, а това без съмнение ще стане, много хора ще има да плащат. Слава богу, че не е сама. Има своето семейство, своите приятели, Джейкъб.

— Трудно е да се каже той към коя група принадлежи.

За пръв път, откакто влезе в тази къща, Вивиан се усмихна.

— Надявам се, че двамата заедно ще решат този въпрос. При това правилно. Аз… трябва да вървя, но преди това искам да ви дам нещо.

Тя посегна към чантата, която бе оставила до стола си.

— Прегледах всички снимки в нашите албуми. Направих копия на онези, които мисля, че… че ще искате да притежавате, и написах датите и обстоятелствата, при които са направени на гърба им.

Вивиан стана, извади ги от чантата си и й ги подаде.

Сюзан бавно се изправи на крака. Гигантска ръка сякаш стисна сърцето й толкова силно, че не можеше да диша.

— Исках да ви мразя — рече тихо тя. — Исках да ви мразя и вие да сте най-ужасната жена за мен. Повтарях си, че не съм права. Как може да искам дъщеря ми да е отгледана от ужасна и омразна жена? Но така или иначе, бях безсилна да се преборя с чувствата си.

— Знам. И аз исках да ви мразя. Завиждах ви заради дома, не исках да чувам как говорите за нея. С толкова много любов. Исках да сте студена, намусена, сърдита. И дебела.

Сюзан се засмя нервно и кратко.

— Господи! Не мога да повярвам колко по-добре се чувствам — тя погледна Вивиан в очите. — Не знам какво ще правим.

— Нито пък аз.

— Но точно сега бих искала да разгледам снимките. Защо не ги вземем с нас в кухнята? Ще направя кафе.

— С удоволствие. Това звучи чудесно.

 

 

Докато Сюзан и Вивиан прекараха два часа, изпълнени с бурни чувства, отдадени на живота и детството на Коли, разказани в снимки, Дъг още веднъж посети кабинета на Розийн Ярдли.

— Вие не споменахте, че сте син на Сюзан Кълън.

— Какво значение има това?

— Възхищавам се на жената, която е постигнала съвсем сама успеха си. Преди години бях на една конференция, посветена на здравето и сигурността на децата. Тя беше една от ораторките. Силна жена, изложи красноречиво собствения си опит. Тогава си помислих, че е много смела.

— Започнах сам да го проумявам.

— Прекарах по-голяма част от живота си в грижи за здравето и живота на децата. Винаги съм се смятала за проницателна. Трудно ми е да приема, че по някакъв начин съм била свързана с човек, който ги е експлоатирал в своя полза.

— Маркъс Карлайл е уредил сестра ми да бъде отвлечена и продадена. Той без съмнение е направил същото и с много други деца. И най-вероятно ви е използвал. Как? Много просто. Случайно споменавате за някой пациент. Родители, които са загубили дете и не могат да имат друго. Роднини на бездетни семейства. Много е вероятно някои от малките ви пациенти да са били бебета, откраднати в някоя друга част на страната.

— Прекарах не малко трудни часове в размишления върху вашите думи. Вие не можете да стигнете до Лорийн — рече след малко тя. — Ричард няма да го позволи. И за да бъда искрена, тя наистина не е особено силна. Никога не е била. Нито пък е проявявала някакъв интерес към работата на Маркъс, така че едва ли ще ви помогне. Но… — Розийн плъзна лист хартия към него. — Мисля, че това ще ви бъде повече от полза. Адресът на секретарката на Маркъс. Не питайте как съм го получила. Познавам хора, които познават други хора, които познават трети — обясни с кисела усмивка тя. — Завъртях няколко телефона, обадих се на няколко места. Смея да твърдя, че адресът е точен.

Дъг погледна и видя, че Дороти Маклейн Спенсър живее в Шарлот.

— Благодаря.

— Ако я намерите, ако намерите и отговорите, които търсите, бих искала да знам — Розийн стана. — Спомням си нещо, което Маркъс сподели с мен една вечер, когато обсъждахме работата си и какво означава тя за нас. Той каза, че да помогне на едно дете да си намери стабилен и пълен с обич дом, е най-голямата награда за него. Повярвах му. И мога да се закълна, че беше искрен и също го вярваше.

 

 

Лана се усмихна в мига, в който чу гласа на Дъг по телефона. Тя нарочно преправи своя глас и заговори задъхано и уж объркано.

— О… това ти ли си? Дигър, стига, не сега!

— Хей! Какво става?

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но ние с Дигър сме лудо влюбени и заминаваме за Бора Бора. Освен ако ти нямаш по-добро предложение.

— Бих могъл да ти предложа един уикенд в „Холидей Ин“.

— Приема се. Къде си?

— На път за летището. Открих адреса на секретарката на Карлайл и тръгвам за Шарлот, за да я посетя. Сигурно ще загубя целия си ден там. Исках да знаеш къде ще бъда. Имаш ли лист и молив?

— Нали съм адвокат, това са основните ми инструменти.

— Добре — той продиктува името на хотела, където бе резервирал стая. — Дай го на семейството ми също.

— Възможно най-скоро.

— Нещо ново, което трябва да знам?

— Ще се преместя обратно в кантората си до една седмица. Най-много две. Нямам търпение.

— Намериха ли други улики във връзка с палежа?

— Полицията знае как е станало, но не знае кой го е извършил. Същото се отнася и за фургона. Липсваш ни.

— Приятно ми е да го чуя. Ще ти се обадя, като се настаня в хотела. Когато се върна, ще заема мястото на Дигър.

— Нима?

— Той излиза, аз се нанасям. Не подлежи на обсъждане.

— Доста предизвикателна фраза към един адвокат. Връщай се по-скоро и ще го обсъдим.

Тя все още се усмихваше, докато затваряше телефона. След което отново го вдигна, за да задейства плана, който току-що се бе оформил в главата й.

 

 

— Време е за почивка, шефе.

С лице, изцапано с прах, Коли внимателно издуха пръстта от малката каменна изпъкналост в земята.

— Намерих нещо тук.

Роузи смръщи вежди.

— Ти всеки ден намираш нещо в този прекрасен куп от кости. В сравнение с теб всички ние изглеждаме ленивци.

— Това не е кост, това е камък.

— Този камък няма да отиде никъде. Време е за обяд.

— Не съм гладна.

Роузи седна и отвори термоса й с чай.

— Все още е пълен. Искаш ли да ти изнеса лекция за дехидратацията?

— Пих вода. Беше ми по-наблизо. Не мисля, че е инструмент, Роузи. Нито оръжие.

— Заприличва ми на работа за геолог — Роузи си наля чай от термоса на Коли и го изпи, преди да погледне находката. — Определено по камъка има обработка — прекара палец по загладените му ръбове. — Прилича на риолит. Типично. Като всичко, което открихме.

— Усещам го различно.

— Да, различно е — Роузи клекна, докато Коли работеше с четката. — Искаш ли да го снимаме?

— Недей да притесняваш Дори. Вземи апарата. Тук има малка бучка. Не ми изглежда естествена.

Тя продължи да работи, докато Роузи се върна с фотоапарата.

— Пристигна още една група. Това място заприличва на Дисниленд. Я се отдръпни, че хвърляш сянка и ми пречиш.

Коли изчака, докато Роузи направи снимките, сетне взе лопатката и внимателно започна да изравя пръстта.

— Мога да усетя ръбчетата му. Прекалено е малко за брадва и прекалено голямо за връх на копие. Формата му не е сходна и с двете.

Изчетка останалата пръст.

— Искаш ли половината от този сандвич?

— Още не.

— Ще пия от твоя чай. Не ми се връща за моя термос — със сандвича и чаша чай в ръката, Роузи отново седна и загледа как фигурата на камъка постепенно се очертава.

— Знаеш ли на какво прилича?

— Знам на какво започва да ми заприличва на мен — по гърба й пробяга тръпка на вълнение, макар че ръцете й останаха стабилни и сигурни. — Господи, Роузи! Днес е ден за изкуство!

— Това е крава! Една каменна крава, дяволите да ме вземат!

Коли се ухили щастливо на дебелото тяло и изрязаните в камъка лицеви детайли.

— Още един безполезен предмет, който само събира прах. Какво ли ще каже нашият антрополог за необходимостта на древния човек от дреболии? Много е сладка, нали?

— Определено — Роузи разтри очите си, защото погледът й се замъгли. — Какво ми става! Слънцето е прекалено силно. Искаш ли още снимки?

— Да. Ще използваме лопатката за мащаб — тя взе апарата и направи снимка. Сетне посегна за бележника си и забеляза, че Роузи не се е помръднала.

— Хей, добре ли си?

— Малко съм замаяна. Странно. Мисля, че ще е по-добре да… — но докато се опитваше да стане, се препъна и почти щеше да падне. А когато Коли посегна да й помогне, Роузи се строполи бездиханна върху нея.

— Роузи! Господи! Хей! Някой да ми помогне! — тя я прегърна и се опита да я задържи, докато наоколо се разтичаха хора.

— Какво става? — Лео скочи в дупката. — Какво се случи?

— Не знам. Припадна. Да я извадим оттук. Изстива — каза Коли на Джейк, когато и той слезе долу.

— Остави на мен — той пое Роузи на ръце. — Прихвани я, Мат.

Повдигна я, но тя тежеше много, шестдесет килограма мъртва плът.

Хора от екипа и посетители я поеха и сложиха да легне на земята край дупката.

— Отдръпнете се! Аз съм сестра — една жена от посетителите се наведе над тялото. — Какво се случи?

— Каза, че се чувства замаяна и после припадна.

— Страда ли от нещо? — попита жената, докато проверяваше пулса на Роузи.

— Не, доколкото знам от нищо. Беше здрава като кон — докато с едната си ръка все още измерваше пулса на китката, жената повдигна с другата клепачите на Роузи, за да провери зениците. — Повикайте веднага „Бърза помощ“.

 

 

Коли влезе в отделението за спешна помощ непосредствено след носилката. Единственото нещо, в което беше сигурна, бе, че Роузи не е припаднала просто така.

— Какво й е? Какво?

Сестрата, която бе пътувала с Роузи в линейката, я хвана за ръката.

— Докторите ще открият. Трябва само да им дадете колкото може повече информация.

— Роузи. Роузи Джордан. На тридесет и четири, може би тридесет и пет. Не е алергична, нито е болна от нещо. Беше добре. В един момент всичко бе наред, а в следващия се строполи на земята като мъртва. Защо не се свестява?

— Взема ли някакви наркотици или лекарства?

— Не! Нали ви казах, че е здрава. И не взема никакви наркотици.

— Изчакайте тук. Някой ще излезе да говори с вас веднага щом стане възможно.

Джейк влезе забързано.

— Какво казаха?

— Нищо. Просто я взеха и отнесоха някъде. Зададоха ми куп въпроси, но не ми казаха нищо.

— Обади се на баща си.

— Защо?

— Защото е лекар. На него ще кажат онова, което може да не кажат на нас.

— О, господи, трябваше да се сетя! Вече не мога да мисля — добави тя и извади мобилния си телефон.

Излезе навън и преди да се обади на баща си, се опита да успокои дишането си.

— Идва — рече на Джейк, когато се върна отново вътре. — Веднага тръгна насам — Коли хвана ръката му, когато видя сестрата да върви към тях.

— Да седнем — предложи сестрата.

— О, господи! Не! — Коли реши, че е най-лошото.

— Няма нищо страшно. Все още я преглеждат. Нуждаем се от помощ. Трябва да ми кажете какви наркотици е взела. Колкото по-бързо го научат, толкова по-бързо ще я оправят.

— Нали ви казах, че не взимаше наркотици! Никога не е взимала. Познавам я от години и никога не съм я виждала да пуши или да се боцка. Тя е чиста. Джейк, ти какво ще кажеш?

— Не употребява — потвърди и той. — Цялата сутрин работих на няколко крачки от нея. Не напусна мястото си до обедната почивка. След което отиде направо в сектора на Коли.

— При мен изяде половин сандвич и изпи няколко чаши чай с лед. Аз работех. Тя снимаше. Сетне каза, че слънцето било силно и се чувства замаяна — Коли се наведе и сграбчи ръката на сестрата. — Погледнете ме. Чуйте ме! Ако е взела нещо, щях да ви кажа. Тя е една от най-близките ми приятелки. Нямам какво да крия. Кажете ми какво е състоянието й!

— Симптомите показват свръхдоза наркотик.

— Това не е възможно — Коли погледна Джейк. — Просто не е възможно. Трябва да има някаква грешка. Нещо… — в този миг стомахът й се сви и тя протегна ръката си към Джейк. — Моят чай. Тя пи от моя чай!

— Имаше ли нещо в него? — попита сестрата.

— Аз не съм слагала нищо. Но…

— Но някой друг може да е сложил — довърши Джейк. И извади телефона си. — Ще извикам полицията.

 

 

Коли седеше на бордюра с глава, подпряна на коленете. Трябваше да избяга, от миризмата на болница, от звуците на гласове и телефони. От вида на пластмасовите оранжеви столове в чакалнята. От самата чакалня, приличаща на студена кутия, побрала толкова много болка и страх.

Тя не вдигна глава, когато баща й седна до нея. Позна го по мириса, движението и прегръдката.

— Мъртва е, нали?

— Не, скъпа. Стабилизираха я. Много е слаба, но е добре.

— Ще се оправи ли?

— Тя е млада, силна и здрава. Добре, че толкова бързо сте я докарали тук. Приела е опасна доза секонал.

— Секонал? Можеше ли да я убие?

— Вероятно да.

— Сигурно е бил в моя чай. Това е единственото логично обяснение.

— Искам да си дойдеш у дома с нас, Коли.

— Не мога — тя се изправи на крака. — Не ме моли и не настоявай.

— Защо? — ядосан, той също стана и забърза след нея, като я хвана за ръката. — Не си струва да рискуваш живота си! Ти можеше да бъдеш на нейно място. Ти си с пет, може би с осем килограма по-слаба от нея. Ако беше изпила чая? Както работиш сама, щеше да изпаднеш в кома и никой нямаше да забележи. Дозата, която е поела Роузи, със сигурност щеше да убие теб.

— Ти отговори на собствения си въпрос, татко. Вече съм започнала и не мога да спра. Няма да бъда в безопасност, дори ако се скрия във Филаделфия. Не и сега. Разкрихме толкова много пластове, които не могат да бъдат заровени обратно. Няма да бъда в безопасност, докато не разкрия всичко. Вече се страхувам, че никой от нас не е в безопасност.

— Остави тази работа на полицията.

— Няма да им се пречкам, обещавам. Хюит повика ФБР, ще им съдействам. Но няма да остана безучастна. Който е направил това, ще открие, че аз не съм пострадала — тя погледна Джейк, който излизаше от клиниката и срещна очите му. — И не съм се отказала.

 

 

Беше почти на зазоряване, когато двамата с Джейк се върнаха на терена.

— Лео смята да затвори обекта. Поне временно.

— А ние трябва да го убедим да не го прави — рече Коли. — Трябва да продължим. Когато Роузи се изправи на крака, ще се върне на работа.

— Може да успееш да убедиш Лео, но колко хора смяташ, че ще успееш да убедиш да останат?

— Дори само аз и ти да останем, трябва да продължим.

— И Дигър.

— Да, и Дигър — съгласи се Коли. — Няма да се оставя да бъда преследвана отново. Няма да позволя, на който и да е да избира времето и мястото да ме преследва. Вече не!

На мътната светлина на утрото изглеждаше бледа и изтощена. И изпълнена с решителност. Спомни си я как изглеждаше на лунната светлина, надвесена над него в леглото. Лицето й светеше от смях и възбуда.

А докато двамата се бяха отдавали един на друг, някой, съвсем наблизо, бе планирал да я убие.

— Бил е човек от екипа — каза го равно и безизразно, но яростта бушуваше в кръвта му.

— Имаше толкова много хора на терена днес. Местни жители, журналисти, ученици — тя въздъхна. — Да, прав си. Бил е един от нас. Бях оставила термоса върху барплота отворен. В този момент влезе Лео с подаръка. Взех го и го сложих на масата, за да го отворя. С гръб към барплота. Всички се събрахме около масата. Всеки от екипа знае, че това е моят термос. Знае също, че повечето дни работя сама, поне до обедната почивка. Това ми е навик. Който го е направил познава добре навиците ми.

— Не си пила чай тази сутрин.

— Пълна случайност. Бутилката с водата беше по-наблизо. Роузи… — тя спря, защото той се обърна и тръгна. Когато спря пред нейния сектор и загледа надолу в дупката, Коли отиде до него и сложи ръка на гърба му.

Джейк трепна, грабна я и я стисна толкова силно, че Коли имаше чувството, че ребрата й изпукаха в гръдния кош.

— Хей! По-полека! Ще ме счупиш! Целият трепериш.

— Мълчи! — гласът му се загуби в косата й, а сетне устните му намериха нейните. — Просто замълчи.

— Добре, но сега аз треперя. Мисля, че трябва да седна.

— Не. Просто се дръж за мен.

— Да — Коли обви с ръце кръста му. — Започвам да се убеждавам, че наистина ме обичаш.

— Можеше да лежиш тук долу. И кой знае колко време щеше да мине, преди някой от нас да те открие.

— Но не лежа. Не се случи на мен. И затова Роузи е в болницата.

— Налага се да разпитаме екипа, един по един. Не само че трябва да продължим работата по проекта, но трябва да ги задържим, докато не открием виновника.

— И как ще ги накараме да останат?

— Като излъжем. Ще използваме приказките за проклятието на мумията. Ще пуснем слух, че уж някои местни задръстеняци с червени вратове и малко ум искат да ти отмъстят заради спирането на строежа и затова саботират работата ни. Ще ги накараме да вярват, че ние мислим така и ще ги убедим, че трябва да се държим заедно.

— Значи ще лъжем и ще викаме „Ура“?

— Отчасти заради науката, отчасти заради личната ни сигурност. Ще се преструваме, че сме едно голямо щастливо семейство. Докато онзи, който го е направил, вярва, че сме на тази вълна, ще стесняваме кръга от заподозрените.

— Можем да елиминираме Боб. Той беше в екипа, преди да знам за съществуването на семейство Кълън.

Джейк поклати глава.

— Няма да стане. Може да го сложим във втория списък от заподозрени, но няма да елиминираме никой, докато не получим абсолютни доказателства. Този път ще работим на принципа „Виновен до доказване на противното“ — той погали лицето й. — Няма да позволя някой да трови повече жена ми.

— Бившата. Трябва да запознаем Лео с намеренията си.

— Като се върнем в къщата, ще свикаме съвещание при закрити врати. Ще го направим явно и официално.

 

 

Лео спори, скача, руга и се пали, докато накрая се огъна под двойната атака, на която бе подложен…

— Полицията или щатът така или иначе ще закрият дейността ни.

— Докато го направят, ще останем тук.

Той погледна Коли.

— Наистина ли мислиш, че можеш да убедиш хората, между които според теб е убиецът, да продължат да работят?

— Стой и гледай.

Той свали очилата си и разтърка гърбицата на носа си.

— Добре, съгласен съм. Но имам условия.

— Не обичам условията. А ти? — попита Джейк, като погледна Коли.

— Мразя ги.

— Или ще се съгласите с тях, или ще изляза и ще кажа на онези деца отвън да си вървят по домовете. Деца — подчерта той.

— Добре, добре — измърмори Коли.

— Условията са, че вече повиках няколко мъже. Мъже, които познавам и на които вярвам. Ще бъдат напълно наясно със ситуацията. Ще работят, но главната им цел ще бъде да наблюдават. Трябват ми само ден-два.

— Това можем да приемем — кимна Коли.

— Искам също така да говоря с властите за възможността един полицай да се присъедини към екипа. Под прикритие.

— Друго?

— Няма — Лео стана на крака. — Съгласни ли сте?

Те се съгласиха и повикаха останалите за среща около кухненската маса. Коли извади бира, докато Лео разказа накратко ситуацията.

— Но полицията не ни каза нищо — Франи доста нервно започна да прехвърля погледа си от човек на човек, без да го задържа повече от секунда. — Само ни разпитваха. Сякаш мислеха, че някой от нас нарочно е направил нещо на Роузи.

— И ние мислим, че някой го е направил — при това изявление на Коли настъпи пълна тишина. — Пускаме прекалено много хора на терена — продължи тя. — А някои от тях сигурно са силно ядосани на нас и на работата ни. Те не разбират какво правим. Нещо повече, не дават и пукната пара за това. Някой подпали кантората на Лана Камбъл. Защо? — тя изчака секунда и също като Франи обходи с поглед лицата на присъстващите. — Защото е адвокат на Дружеството за защита на природата и една от главните виновници ние да сме тук. Някой вдигна във въздуха фургона на Дигър, унищожи оборудването ни, изгори записките ни.

— Бил е мъртъв — рече тихо Боб.

— Това може да е случаен инцидент, но може и да не е — Джейк загледа бирата си уж разсеяно, като същевременно бе нащрек за всяко движение, за всяка въздишка. — Може би един от тези хора, които не ни искат тук, го е ударил по-силно, отколкото е искал. Но това прибавя още тежест към версията за проклятието, което тегне над осквернителите на гробове. Призраци и духове, с които миряните обичат да се плашат. Случиха се наистина лоши неща. Ще започнат да говорят, че над проекта тегне проклятие.

— Може би това е вярно — Дори стисна устни. — Знам, че звучи смешно, но тук наистина се случват нещастия. Ето сега Роузи…

— Духовете не слагат барбитурати в термосите със студен чай — Коли скръсти ръце. — Това го могат само хората. Което означава, че не бива да пускаме хора на терена. Никакви посетители повече, никакви ученици, никакви открити уроци и тъй нататък. Никой няма да преминава оградата. Ще се държим заедно. Ще се грижим един за друг и ще наблюдаваме. Затова сме екип.

— Имаме да свършим важна работа — започна Джейк. — Трябва да покажем на тези местни задници, че не сме се уплашили и няма да избягаме. Проектът зависи от всеки един от нас. Така че…

Джейк протегна ръка и я сложи върху масата.

Коли протегна и сложи своята върху него. И така един по един всички около масата сложиха ръцете си една върху друга.

Коли огледа лицата им. Знаеше, че в момента държи ръката и на убиеца.