Нора Робъртс
Въглени в мъртвата пепел (26)

25.

Не само дългите часове работа или фактът, че тя изискваше пълно физическо и умствено отдаване, измъчваха Коли. Беше работила и повече часове при много по-трудни условия.

Тук сезоните се сменяха плавно. Лятото неусетно преминаваше в есен, като предлагаше топли дни и студени нощи. Освен редките щрихи в жълто по тополите, листата си оставаха все така зелени и лъскави. Небето продължаваше да е ясносиньо.

При други обстоятелства тези условия щяха да бъдат идеални.

Коли бе готова да замени меките септемврийски дни с убийствена жега или поройни дъждове, облаци от насекоми и заплаха от слънчев удар.

Мислите й се въртяха все в тази посока и тя се прибираше напълно изтощена вечер, но умората й не се дължеше само на работа. Причината бе изместеният фокус на живота й, нарушената концентрация. Достатъчно бе само да погледне към мястото, където преди стоеше фургонът на Дигър, а сега имаше само изгорена земя, за да се събуди отново в нея ужасът от онази нощ.

Тя си даваше сметка, че реакцията й беше точно онази, която те очакваха. Същността на проблема бе, че тя не знаеше кои са тези „те“. Ако врагът имаше лице, би могла да се бие с него. Но при това положение нямаше с кого да води битка, нямаше към кого да насочи гнева си.

Чувството за бездействие, за безполезност и безпомощност беше причина за обзелата я умора и апатия.

Колко пъти бе изследвала хронологията от факти, която съставиха двамата с Джейк! Колко често бе променила конфигурацията от връзки, беше се ровила в пластовете от хора, години и събития?

Поне Дъг правеше нещо реално и полезно, като говореше с разни хора в Бостън. Щеше й се тя да бе отишла вместо него. Тогава вероятно щеше да получи удовлетворение от действията си, но пък щеше да изостави екипа, когато най-много имаше нужда от нея.

Трябваше да бъде тук, да върши ежедневната си работа, час подир час, ден след ден. Трябваше да сложи на лицето си маската на нормалност и естественост. В противен случай проектът щеше да се разпадне, а собственият й дух съвсем да падне.

Знаеше, че всички очакват от нея да даде тон. Знаеше също така, че обсъждат подробно личния й живот. Забелязала бе погледите, които й отправяха, тихите разговори, водени шепнешком, които замираха веднага щом влезеше в стаята.

Не можеше да ги обвинява. Горещите новини винаги са обект на обсъждане. А мълвата, че доктор Коли Дънбрук е отдавна изчезналата Джесика Кълън бе тръгнала и се разнасяше из града със светкавична скорост.

Тя отказваше да дава интервюта и да отговаря на въпроси. Желанието да открие истината и мъченичеството да се разголи пред медиите, за да задоволи любопитството на хората, бяха две различни неща.

Но от любопитството не можеше да избяга. Беше съвсем наясно, че хората, които спираха край разкопките, освен заради проекта, идваха и заради нея самата.

Коли не беше от онези, които се срамуват и притесняват от светлината на прожекторите, но когато тази светлина те заслепява, става неприятно.

Тя свали душа от кукичката му и го насочи като оръжие, докато пронизителните ноти на цигулката от „Психо“^[1] се въртяха натрапчиво в главата й.

Посегна към края на завесата, за да я дръпне.

— Аз съм, Роузи — каза някой.

— По дяволите! — Коли върна душа на мястото му. — Гола съм!

— Надявах се, че си гола. Щях много повече да се притесня, ако се къпеше облечена. Според мен банята е единственото място, където можем да поговорим насаме.

Коли дръпна завесата един сантиметър. През мъглата от пара видя, че Роузи пусна капака на тоалетната и седна отгоре му.

— Щом съм в кенефа, значи искам да съм сама!

— Точно така — Роузи кръстоса крака. — Трябва да се възстановиш бързо, приятелко.

— От какво да се възстановявам? — Коли дръпна обратно завесата и пъхна главата си под струята. — Струва ми се, че трябва да имаме повече уважение един към друг. Никъде няма спокойствие! Разни нахалници влизат при теб в банята, още докато си гол и мокър.

— Торбичките под очите ти са толкова големи, че ще поберат приходите от магазина за една седмица. Отслабнала си, а настроението ти е отвратително. Не можеш да продължаваш да заплашваш репортерите, че ще им насечеш езиците с лопатката. Това създава лош имидж.

— Аз работех. Обясних му, че не правя изявления за личния си живот. Дори му предложих да отделя време и да му разкажа за проекта. Но той не се отказа.

— Миличка, знам, че ти е трудно. Позволи на мен, на Лео, на Джейк или дори на Дигър да се справим с медиите за известно време.

— Нямам нужда от щит, нито от закрила, Роузи.

— Имаш. От сега нататък аз поемам медиите. Ако се опиташ да спориш с мен по този въпрос, ще се наложи да се бием, за пръв път, но истински. Познаваме се от шест години по мои изчисления. Не ми се ще да развалям този рекорд. Но ще те тръшна на земята, Коли, ако се наложи.

Коли отново открехна малко завесата и погледна.

— Лесно е да се каже, когато съм гола и мокра.

— Изсуши се и се облечи. Ще те почакам.

— Толкова зле ли изглеждам?

— Повече, отколкото си мислиш. Фактът е, че не съм те виждала толкова разбита, откакто се разделихте с Джейк.

— Не мога да се отърва от мислите си — „както не можех да се отърва и от него“, спомни си тя. От спомените за него, от мислите и думите, които си бяха казали. — Тук на терена, в града, навсякъде. Те пълзят по мен като мравки.

— Хората обичат да говорят. Това винаги е било част от проблема. Просто не можем да им затворим устата — Роузи изчака Коли да спре водата, сетне стана, за да вземе хавлиена кърпа. — Екипът не иска да ти оказва допълнителен натиск. Но ние няма да правим онова, което правим, ако не сме любопитни по природа. Искаме да знаем. Точно затова копаем.

— Не ги обвинявам — Коли излезе и взе хавлията. Тъй като не беше от срамежливите, тя първо уви косата си с нея и взе друга за тялото. — Това, че всички около мен вървят като по яйчени черупки, ме изнервя. А това, че Дигър изгуби грозния си тенекиен фургон, който наричаше „моят дом“, защото някой искаше да ме уплаши или да ме убие, ме вбесява. Ама страшно ме вбесява!

— Дигър ще си купи друга тенекиена консерва за дом. Ти и Джейк не бяхте ранени сериозно. Това е по-важното.

— Знам кое е важно и кое не, Роузи. Мога да степенувам приоритетите. И знам, че това е начинът да причиниш страх, съмнение и объркване. Но ето на, както виждаш, той действа, работи. Аз съм уплашена, объркана и разстроена и имам чувството, че съм толкова далеч до откриването на онова, което търся, колкото и преди два месеца — тя свали хавлията и взе чистото бельо, което бе донесла. — Защо не ме питате за това? Защо не ме питате за семейство Кълън и какво чувстваш, когато откриеш, че си започнал живота си като някой друг?

— Опитах се веднъж или два пъти. Но реших, че докато не си готова, няма да ти задавам въпроси. Не е необходимо да ти казвам, че екипът стои зад теб и те подкрепя. Но все пак за всеки случай ще ти го кажа.

— Ако не бях част от екипа, проектът нямаше да бъде в опасност.

Роузи взе едно бурканче балсам за тяло. Отвори го и го помириса. Поклати одобрително глава, пъхна пръста си в балсама и после го размаза по ръцете си.

— Ти си част от екипа. Направи и мен част от него. Ако си тръгнеш, тръгвам си и аз. Ще си тръгне и Джейк, а след него и Дигър. Тогава проектът ще бъде в много по-голяма опасност. Знаеш това, предполагам.

— Мога да уговоря Джейк да остане.

— Не надценявай способностите си да убеждаваш. Той просто няма да ти позволи да изчезнеш от полезрението му. Всъщност, трябва да ти призная, че съм изненадана, че не го намирам заедно с теб под душа. Това щеше да бъде описано на първа страница в личната книга със спомени на Роузи.

— Достатъчно се говори за мен и Джейк и без да се къпем заедно.

— Добре, че спомена за това — Роузи й подаде бурканчето с балсам, и започна да си играе с друг крем овлажнител, докато Коли мажеше ръцете и краката си. — Ако имам въпроси, то те засягат точно тази специфична област. Какво става с вас двамата?

Коли нахлузи чисти джинси.

— Не знам.

— Ти ако не знаеш, тогава кой знае?

— Никой. Все още се опитваме да… Не знам — повтори тя и посегна към ризата си. — Много е сложно.

— Е, да. Вие сте сложни хора. Точно затова беше толкова интересно да ви наблюдавам първия път. Беше като ядрена реакция. Сега е по-скоро като бавно горящ огън, за който не съм сигурна дали ще продължи да пуши или всеки момент ще се разгори в буйни пламъци. Винаги се радвам, като ви видя заедно.

— Защо?

Роузи издаде кратък, приятен смях.

— Ами защото сте като две красиви животни, които се дебнат горделиво и не са сигурни дали ще се разкъсат, или ще се съвъкуплят.

Тя взе овлажняващия крем и намаза лицето си.

— Пълна си с аналогии.

— Аз съм романтична душа по природа. Харесва ми да ви виждам заедно. Този мъж просто иска да те притисне в прегръдките си, но не знае как. Той обаче е достатъчно умен и внимава, защото ако те прегърне под неправилен ъгъл, може да остане без кожа по костите. Ти си загадка за него. Твоята темпераментна натура е едно от нещата, които най-много обича у теб.

Коли разви хавлията от главата си и взе гребена.

— Аз обичам да съм сигурна — тя потупа с гребена по дланта си, преди да започне да сресва мократа си коса. — С него никога не бях сигурна. Не знаех дали ме обича? Мислех, че ме мами. С Вероника Уикс.

— По дяволите! Тя го взе на мушката още първия ден. Ревнуваше и беше бясна, защото мъжът ти е много секси парче. Искаше да ти причини неприятности. Мразеше те и в червата.

Коли среса косата си назад.

— Е, успя. А ти как разбра всичко това?

— Всичко беше изписано на лицето ти, сладурче. Аз само наблюдавах. Но не мисля, че Джейк е натопил дори малкото си пръстче в този басейн. Тя не беше негов тип.

— Глупости. Висока, стройна, имаше си всичко. Защо да не е неговият тип?

— Защото съществуваш ти.

Коли въздъхна дълбоко и се загледа в отражението си в огледалото.

— Ако имам време да се пооправя малко, може да стана наистина привлекателна. Но само толкова. Докато тя беше истинска красавица. Абсолютно.

— Кога си си изработила този комплекс за несигурност?

— Той дойде в комплект с Джейк, когато се влюбих в него. Знаеш репутацията му, знаеш как флиртува с жените, как умее да ги докосва.

— Докосването и флиртуването са просто един начин за комуникация. Репутацията му беше, отпреди да те познава. И всичко това е част от причините, поради които ти се влюби в него — довърши Роузи.

— Да — сърдита на себе си, Коли продължи да се сресва. — Онова, по което си паднах и което веднага започнах да променям. Глупаво. Просто не можех да повярвам, че не се слага и на други жени. Особено на Вероника Уикс, при нейните очевидни и безочливи покани. И особено след като намерих сутиена й под леглото ни.

— Оу!… — Роузи прошепна нечуто една доста цинична дума на срички.

— Тя ми направи постановка и аз се хванах на въдицата — Коли хвърли гребена в мивката. — Вързах се, защото не вярвах, че той ме обича. Поне не колкото аз него. Така че го притиснах с въпроси и когато не получих отговори, го прогоних.

— А ето, че сега му позволи да се върне — Роузи пристъпи към мивката и погледна в очите на Коли в огледалото. — Мамил ли те е, Кол?

— Не. Лъгал ме е за други неща, но не ми е изневерявал.

— Добре. Сега чуй съвета на мъдрата леля Роузи. Ако моят живот беше се объркал като твоя, щях да бъда много благодарна, ако един голям и силен мъж стои зад мен, пред мен или до мен. Щях да съм благодарна да имам този мъж на разположение по всяко време. Но това се отнася само за мен.

Коли повдигна главата си, която се чукна леко в главата на Роузи.

— Защо още не си се омъжила и не си родила деца?

— Скъпа, има толкова много големи и силни мъже! Как да си избера само един? — тя потупа Коли по рамото. — Имам няколко пакетчета билков чай, които ще направят чудеса с тези торбички под очите ти. Ще ти донеса две. Сложи си ги на очите и ги дръж половин час.

 

 

Коли се чувстваше абсолютно глупаво, докато лежеше по гръб върху спалния си чувал с пакетчетата чай върху клепачите, които миришеха на прясно отрязана краставица. Дойде й наум, че сигурно прилича на малкото сираче Ани, само че в рус вариант.

Но в интерес на истината трябваше да признае, че се чувства по-добре. Беше й приятно. Пакетчетата бяха хладни и нежни. И макар че рядко мислеше за външния си вид, докато работеше, Коли имаше здравословно чувство за суета. Не й се щеше да изглежда ужасно.

Може би трябваше да си направи маска и масаж. Роузи винаги мъкнеше със себе си цял куп женски мазила и боклуци. И винаги беше спретната. Не забравяше дори да се гримира леко сутрин.

Не бе необходимо да ходи като вещица само защото се чувстваше като такава.

Не успя да издържи цели тридесет минути, но реши, че и петнадесет са голяма победа за волята й. Стана, хвърли пакетчетата и се огледа в малкото огледалце, което носеше в чантата си.

Наистина изглеждаше ужасно. Но беше сигурна, че е по-добре отпреди малко.

Трябваше да слезе долу, да потърси храна в хладилника, сетне да види какво ще й препоръча Роузи за лицето. Можеше да си сложи някаква маска, докато работеше върху всекидневните си задачи.

Като реши, че това е интелигентен компромис, Коли тръгна надолу и спря насред стълбите, когато видя на вратата Джейк и родителите си до него.

Личеше им, че се чувстват доста неловко. Колко пъти всъщност се бяха срещали лице в лице? Два. Не, три пъти.

Това беше друга грешка призна пред себе си Коли. Кой знае защо бе решила, че Джейкъб Грейстоун е враждебно настроен спрямо начина на живот на родителите й и не направи никакво усилие да го приобщи към семейството си. А той според нея без съмнение изпитваше същите резерви.

Не беше учудващо, че сега се чувстваха толкова неловко. Дори и без да взимат под внимание онова, което се бе случило от юли насам.

Тя оправи косата си и забърза да ги посрещне.

— Е, това се казва изненада! — опита се да запази гласа си спокоен, но напрежението в нея беше толкова силно, че сякаш се излъчваше във въздуха и бе така плътно, че можеха безпогрешно да се усети.

— Трябваше да ме предупредите, че ще дойдете. Щях да ви дам инструкции как да ме намерите. Сигурно сте се объркали по пътя. Аз се обърках първия път.

— Загубихме се само два пъти — рече Вивиан, пристъпи и прегърна Коли.

— Един — поправи я Елиът. — Вторият път беше за разузнаване. И щях да бъда тук още преди час, ако майка ти не бе настояла да спрем ето за това.

— Торта за рождения ден — Вивиан отпусна прегръдката си, докато Елиът подаде на Коли картонена кутия. — Не можеше да изминем целия този път, за да ти честитим рождения ден и да не донесем торта. Знам, че е чак утре, но не можах да се сдържа.

Усмивката на Коли замръзна, но тя пое кутията.

— За сладинко времето винаги е подходящо.

Вече усещаше надигащото се любопитство и предположенията, които се правеха в дневната, където се бе събрала част от екипа.

— О, това са Дори, Мат, Боб. И Роузи, разбира се. Спомняте си Роузи, нали?

— Разбира се. Приятно ми е — Вивиан галеше ръката на Коли, докато говореше. — Чудесно е да ви видя отново, Роузи.

— Защо не занесем тортата в кухнята? Там е единственото място, където има достатъчно столове — Коли се обърна и бутна кутията в ръцете на Джейк, преди той да успее да се спаси. — Ще направя кафе.

— Не искаме да те притесняваме — Елиът тръгна след дъщеря си. — Мислехме да те поканим с нас на вечеря. Взехме си стая в хотела зад реката. Казаха ни, че ресторантът бил много добър.

— Добре. Аз…

— Ще заключа тортата някъде — предложи Джейк. — В противен случай, докато се върнеш, от нея ще са останали само спомена и трохи.

— Да не мислиш, че ти вярвам, че ще я опазиш? — Коли взе обратно тортата, като в същата секунда реши. — Аз ще я скрия, а ти ще дойдеш с нас.

— Имам си работа — протестира Джейк.

— И аз имам. Но няма да отхвърля предложението да ям истинска храна, а нямам намерение да те оставя насаме с тортата. Ще бъда тук след десет минути — рече тя на изненаданите си родители и забърза към стаята си заедно с кутията.

Джейк затупа с пръсти по бедрото си, като прехвърляше през ума си поне половин дузина начини, с които да накара Коли да си плати за онова, което току-що бе направила.

— Знаете ли, аз ще се спасявам. Предполагам, че искате да останете насаме с Коли. Няма нужда от моето присъствие.

— Но тя иска ти да дойдеш! — в гласа на Вивиан имаше искрено объркване, което бе забавно и Джейк едва не се разсмя.

— Кажете й, че съм отишъл на терена.

— Тя иска да дойдеш — повтори Вивиан. — Значи ще дойдеш.

— Госпожо Дънбрук…

— Ще трябва да смениш ризата си. Сложи си и сако. Ако имаш вратовръзка още по-добре — добави Вивиан.

— Нямам. Тук искам да кажа. Притежавам вратовръзка, просто… не я нося със себе си — довърши той, чувствайки се като идиот.

— Риза и сако ще са достатъчни. Върви да се преоблечеш. Ние ще почакаме.

— Тъй вярно, госпожо.

Елиът изчака, докато останат сами, сетне се наведе и целуна жена си.

— Беше много мило от твоя страна.

— Не знам какво чувствам както към него, така и относно ситуацията. Но щом Коли казва, че иска той да дойде, значи така трябва. Видя ли го как се обърка заради вратовръзката? Може и да му простя, задето я направи нещастна.

 

 

Той не беше просто объркан, беше тотално смазан. Не знаеше какво да говори с тези хора. И това далеч не бе най-лошото.

Ризата му се нуждаеше от гладене. Нямаше под ръка ютия. Единствената причина да носи риза и сако бе заради редките интервюта, които се налагаше да дава по телевизията или заради посещенията си в университета.

Опитвайки се да си спомни дали ризата е била изпрана след последното обличане, той я помириса. Добре поне, че не миришеше на лошо. Все още.

Този път обаче със сигурност щеше да се изпоти, преди да са стигнали до ордьовъра.

Е, ако Коли го бе насадила така, за да го накаже, беше уцелила право в десетката.

Джейк облече ризата с надежда, че сакото ще скрие смачканото.

Започна да се разтакава, решен да слезе долу едва в последната минута. Смени работните си ботуши с по-представителни обувки. Сетне прокара ръка по лицето си и си сети, че не се е бръснал от няколко дни.

Взе принадлежностите си за бръснене и забърза към банята.

Не би трябвало да облича сако и да се бръсне, за да вечеря с хора, които щяха да гледат на него като на подозрителния бивш съпруг на дъщеря им. Не би трябвало да разруши с присъствието си нещо, което се очертаваше като емоционална вечер.

Имаше си работа за вършене и разни неща, които да обмисли. И просто не се нуждаеше от влошаващи вината обстоятелства.

Започна да остри бръснача в ремъка, когато на вратата се почука.

— Какво има?

— Аз съм, Коли.

Джейк отвори вратата с една ръка и като я сграбчи с другата, я вкара вътре.

— Защо го направи? Знаеш ли какво те чака!

— Това е само вечеря! — тя отдръпна назад главата си, за да избегне досега с пяната по лицето му. — Ти обичаш да си хапваш.

— Трябва да ме отървеш.

Веждите й се вдигнаха нагоре.

— Отърви се сам.

— Не мога, майка ти не дава.

Коли почувства топлина в сърцето си.

— Така ли?

— Накара ме да си сменя ризата.

— Ризата ти е хубава.

— Да, ама е измачкана. И нямам вратовръзка.

— Не е чак толкова измачкана и не ти трябва вратовръзка.

— Ти си облякла рокля?! — прозвуча почти като обвинение. Обърна се пак към огледалото и като мърмореше, продължи да се бръсне.

— Нервен си, защото ще вечеряш с родителите ми.

— Не съм нервен — поряза брадичката си и изруга ядосано. — Не разбирам защо трябва да вечерям с тях. Те не ме искат.

— Кой каза току-що, че майка ми не му е позволила да се измъкне?

Той въздъхна и я попари с убийствен поглед.

— Я не ме обърквай!

„Само го виж колко е сладък — каза си Коли. — Виж нещо, което досега си пренебрегвала!“

— Слушай, Грейстоун! Нали се опитваме да стигнем заедно донякъде?

— Мисля, че бяхме стигнали донякъде — той замълча и изплакна бръснача. — А сега се опитваме да стигнем другаде.

— Е, тогава приеми това като част от опитите ни. При това част, която не мога да прескоча за втори път.

— Да, да. Ще трябва да се примиря, нали? — погледът му пробяга по тялото й. — Защо си облякла рокля?

Коли вдигна ръце и се завъртя, за да покаже как късата черна материя пада по тялото й.

— Не я ли харесваш?

— Може би я харесвам. Какво има под нея?

— Ако си добро момче и се държиш прилично ще ти позволя да провериш със собствените си ръце, но по-късно.

 

 

Той се опита да не мисли за това обещание. Изглеждаше му невъзпитано да мисли как ще свали малката черна рокля от Коли, докато седеше на масата с родителите й.

А разговорът, който водеха, бе така подчертано насочен към всичко друго, но не и към произхода й, че биеше като камбана в ушите му.

Говориха за разкопките. Една тема, която уж изглеждаше безопасна. Макар че никой не спомена за двата смъртни случая, за пожарите и покушенията.

— Не си спомням Коли да ни е казвала какво те е привлякло към тази работа — Елиът одобри предложеното вино и чашите бяха напълнени.

— Ами… Интересувах се от еволюцията и формирането на различните култури — Джейк едва потисна желанието си да грабне чашата и да изпие виното като лекарство. — Какво кара хората да формират традиции, да изграждат общества… — Господи, какви ги говореше? Този човек не искаше да му държи лекция. — Всъщност всичко започна, когато бях дете. Във вените на баща ми тече английска, френска и индианска кръв — от племето апахи. Майка ми е по малко ирландка, италианка, германка и французойка. Всичко това се е смесило в едно. Е, как се е стигнало дотук? Всички части са оставили следи. Обичам да проследявам следите.

— И затова сега помагаш на Коли да проследи своите.

За миг всички се сковаха и сякаш онемяха. Можеше да почувства как Вивиан се вдърви, а Коли вдигна ръка и я постави върху ръката на баща си с благодарност.

— Да. Тя не обича да й помагат, така че сигурно си й извадил душата — продължи Елиът.

— Възпитахме я да бъде независима, а и тя го взе много присърце — обясни майка й.

— Значи не сте имали намерение да я възпитате упорита, твърдоглава и непокорна?

Елиът сви устни, после отпи от виното си, а в очите му заиграха весели пламъчета.

— Не, но тя си имаше свое собствено виждане по въпроса.

— Аз го наричам самоуверена, целенасочена и смела — Коли отчупи парче хляб и го загриза. — Един истински мъж не би имал проблеми с тези качества.

Джейк й предложи маслото.

— Все още съм тук, нали?

Тя намаза филийка и му я подаде.

— Веднъж те прогоних.

— Ти така си мислиш — той се обърна към Елиът. — Смятате ли да дойдете на разкопките, докато сте тук?

— Разбира се. Утре, ако е удобно за вас двамата.

— Ще ме извините ли за минутка? — Вивиан стана от масата и докато се изправяше, хвана ръката на Коли и я стисна.

— Какво… Ах, да! Аз също ще отида с мама. Какво има — прошепна тихо тя, докато се отдалечаваха от масата. — Никога не съм одобрявала този момичешки навик да се ходи в тоалетната на групи.

— Вероятно има някаква антропологична причина за това. Попитай твоя Джейкъб — когато влязоха и затвориха вратата, Вивиан извади пудрата си. — Ти си на двадесет и девет години. Отговаряш сама за постъпките и за живота си. Но въпреки всичко аз все още съм ти майка.

— Разбира се, че си — разтревожена, Коли приближи и допря бузата си до лицето на Вивиан. — Нищо не може да промени това.

— И като твоя майка, ще упражня правото си да си пъхна носа там, където не ми е работата. Вие с Джейкъб да не сте се събрали отново?

— Ами… хм. Как да кажа… Не знам дали това е точната дума, с която да се опише онова, което правим с Джейк. Но в известен смисъл сме отново заедно.

— Сигурна ли си, че го искаш? Че причината не е, защото чувствата ти са объркани и там цари пълен хаос?

— Той винаги е бил онова, което съм искала — отвърна просто Коли. — Не мога да обясня защо. Първият път ужасно объркахме нещата.

— Все още ли го обичаш?

— Все още съм влюбена в него, мамо. Той ме подлудява и ме прави щастлива. Предизвиква ме. Но този път може би, защото се опитва по-настойчиво и може би, защото аз му позволявам, ме успокоява. Знам, че сме разведени. Не съм го виждала почти една година. Спомням си всичко, което му казах, когато се разделихме. Казах го, защото го мислех. Или исках да мисля така. Но го обичам. И това ако не е лудост!

Вивиан погали косата на Коли.

— Някой да твърди, че любовта е нормално състояние?

Коли се засмя леко.

— Не знам.

— Тя невинаги е удобна и невинаги е вечна, но почти винаги изисква упоритост и постоянство.

— Първият път не се напънахме много. Никой от нас не се опита да се пригоди към другия.

— Вие сигурно правите добър секс. Моля, моля — Вивиан се наведе над мивката, докато Коли я загледа изненадано и стреснато. — Аз самата имам добър сексуален живот. Между теб и Джейкъб има силно физическо привличане. Добър ли е в леглото?

— Той е… страхотен.

— Това е много важно — тя се обърна към огледалото и напудри носа си. — Страстта и сексът са жизненоважни за комуникацията в брака, както и удоволствието. Но също толкова важно е, от моята скромна гледна точка, че той сега седи там с баща ти. Не искаше да идва тази вечер, но дойде. Това ми говори много. Значи има желание да запази връзката ви. А ти трябва да бъдеш сигурна, че ще успееш да понесеш своя товар. Само тогава ще сполучите.

— Ще ми се да бях говорила за тези неща с теб преди. За нас двамата.

— Аз също, мила.

— Исках да се справя сама. Да оправя нещата, да ги подредя. А ето на, обърках всичко.

— Сигурна съм, че си ги объркала — Вивиан погали дъщеря си. — Но съм абсолютно сигурна, че и той ти е помогнал.

Коли се усмихна широко.

— Обичам те мамо!

 

 

Докато пътуваха към къщата, Коли изчака Джейк да заговори пръв, но не издържа и го попита.

— Е, какво мислиш?

— За кое?

— За вечерята.

— Беше много вкусно. Не бях ял ребърца на скара от месеци.

— Не за храната, глупчо. За родителите ми. Доктор Дънбрук и госпожа Дънбрук.

— И те също. Издържаха стоически до края. Сигурно трябва голяма смелост и сила за това.

— Харесаха те.

— Поне не ме мразят — той сви рамене. — Страхувах се да не ме мразят. Мислех също така, че ще вечеряме хладно и учтиво в пълно мълчание. Или че ще сипят отрова в чинията ми, докато не гледам.

— Харесаха те — повтори тя. — И ти също издържа. Благодаря ти.

— Чудя се само за едно нещо.

— Кое?

— Всяка година ли ще празнуваш по два пъти рождения си ден? Първо на първо не обичам да пазарувам, а ако трябва да ти купувам по два подаръка, това ще ме разори.

— Досега не съм получила нито един.

— Ще се разчуе — той направи завой и слезе по неравния тесен път. — Помисли за ситуацията, скъпа. Малък град, всички се познават. Родителите ти неизбежно ще налетят на семейство Кълън, ако останат повече от една нощ тук.

— Знам. Ще се справя и с това, когато му дойде времето.

Тя излезе от колата и спря за миг, да се наслади на хладния нощен въздух.

— Любовта изисква търпение и постоянство. Току-що научих тази мъдрост. Така че ще трябва да се постараем.

Той вдигна ръцете й и ги поднесе към устните си.

— Ти никога не си правил това. А сега го правиш толкова често.

— Много неща не съм правил. Почакай малко — той бръкна в деколтето на роклята й.

Коли се изкикоти.

— Е, точно това си го правил.

Пръстите му се плъзнаха под корсажа, след което той ги извади неочаквано и ги вдигна към лицето й. На палеца и показалеца му се полюшваше златна гривна, която проблясваше на лунната светлина. Беше гравирана със сложна византийска шарка.

— Я виж ти, как се е озовало това нещо там?

Коли успя да произнесе само едно „О“!

— Честит рожден ден!

— Но това е… бижу. Ти… ти никога не си ми подарявал бижута.

— Е, това вече е гнусна лъжа! Не ти ли дадох златна халка!

— Халките не се броят — тя взе гривната от ръката му и я разгледа. Златото беше толкова фино, сякаш всеки момент щеше да се разтече по ръката й. — Прекрасна е! Сериозно, Джейк.

Доволен от реакцията, той взе гривната и я постави на китката й.

— Чух, че съвременните жени харесвали разни украси за тялото си. Стои ти добре, Кол.

Тя прокара пръст по гривната.

— Тя е… О, нямам думи!

— Ако знаех, че такива дреболии ще ти затворят устата, щях да те засипя с тях много отдавна.

— Не можеш да развалиш нищо с глупавите си обиди. Харесва ми — Коли хвана лицето му и го целуна. Отдръпна се леко назад само за да види очите му. Погледна в тях и видя себе си.

Тогава го целуна отново, като се притисна към него, а ръцете й се заровиха в косата му.

Сетне като мъркаше леко, задълбочи целувката. Изпълни я сладко удоволствие, докато ръцете му се плъзгаха по тялото й. Двамата стояха в нощта и сякаш се сливаха един с друг.

Коли обърна лицето си с въздишка, за да види танца на светулките около тях.

— Наистина ми харесва.

— И аз останах с това впечатление.

Джейк отново вдигна ръката й и я поведе към къщата. Когато отвори съвсем тихо външната врата, до ушите им достигна звука на телевизора.

— Тук е пълно с хора. Хайде да се качваме направо горе.

— Твоята стая е тук.

— Държах се прилично, нали? — напомни й той, докато я теглеше по стълбите. — Сега искам да знам какво има под роклята.

— Добре, обещанието си е обещание — тя влезе в стаята си и се закова на вратата стреснато. — Откъде, по дяволите, дойде това?

В центъра стоеше легло. Беше старо, с железни крака и пръчки, боядисани със сребриста боя. Върху матрака имаше нови чаршафи, а на възглавницата се четеше ръчно изписан надпис: „ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, КОЛИ!“

— Матракът купихме от разпродажбата на базара. Рамката и пръчките — от втора ръка. Екипът го боядиса.

— Господи! — силно развълнувана, Коли пристъпи и седна върху леглото. — Прекрасно е! Наистина е прекрасно. Трябва да сляза и да им благодаря.

Усмихнат, Джейк затвори вратата и заключи.

— Първо ще благодариш на мен.