Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Birthright, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 69 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Разпознаване и корекция
Dani (2011)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Въглени в мъртвата пепел

ИК „Бард“, София, 2004

Американска. Първо издание

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-545-2

История

  1. — Добавяне

28.

На няколкостотин километра от тях Коли се изкатери от еднометровата дупка веднага след като затвори телефона. Гневът я пришпори, а зъбите й се показаха зад устните, когато забеляза как Дори забързано прекосява полето към колите и камионетките, паркирани край пътя.

Тя се втурна след нея, пресичайки напряко през купчините пръст, като прескочи онемелия Дигър покрай кухненския ров.

Инстинктивният й вик накара Дори да обърне глава. Очите им се срещнаха, за един кратък удар на сърцето. Коли видя в нейните омраза, потвърждение и страх. След това Дори се втурна напред.

Коли я последва. Ушите й бучаха. Чуваше викове, бърз изненадан смях, соло на китара от нечие радио. Всичко беше като в сън. Всичко беше далечно, сякаш се случваше в някакъв дълъг тунел, успореден на този, по който тичаше.

Очите й бяха приковани само в една цел. Не виждаше нищо друго, освен Дори, която засега печелеше състезанието.

Боб случайно се оказа на пътя й. Държеше в ръце папка, а устните му се движеха в тон с онова, което свиреше на портативния му касетофон. Без да намали скоростта Дори връхлетя върху него и той падна като кегла от тенпинс[1], а листите се разлетяха във въздуха.

Никоя от двете жени не намали темпото. Боб все още лежеше, когато и Коли прелетя над него и използвайки инерцията, се хвърли с цялото си тяло върху Дори.

Сблъсъкът ги отхвърли над инструментите и кофите. За един миг останаха във въздуха, след което се сгромолясаха на земята с преплетени крайници.

Пред очите на Коли падна червена мъгла, а ускореният първичен ритъм на кръвта блъскаше в главата й. Чуваше, че някой крещи. Собственият й дъх излизаше с мъка, докато използваше юмруците, краката, лактите и коленете си, за да удържи съпротивляващата се Дори. Двете се търкаляха в неразличимо кълбо, като се блъскаха и хапеха. Нещо остро се заби в гърба на Коли. Очите й се навлажниха от непоносима болка, когато косата й безмилостно и жестоко бе издърпана.

Тя усети мирис на кръв, почувства солен вкус в устата си, след което изпадна в сляпа ярост, когато някой я вдигна във въздуха.

Не можеше да различи звуците, които се носеха около нея. Не виждаше нищо друго, освен жената на земята и хората, скупчени над нея. Коли ритна няколко пъти във въздуха, сетне стъпи на земята. Макар че Джейк държеше здраво ръцете й, тя се мъчеше да се освободи, за да се хвърли отново към Дори.

— Престани! Коли! По дяволите! Спри или ще трябва да те вържа.

— Пусни ме! Веднага! Не съм свършила с нея!

— Но тя е свършила — той стегна хватката си, опитвайки се да не даде воля на гнева си. — От онова, което виждам, си й счупила носа.

— Какво? — мъглата започна да се разсейва. Дишането й бе накъсано, на парцали, ръцете й все още бяха свити в юмруци, готови за бой. Но дивата ярост започваше да намалява. От носа на Дори шуртеше кръв, а дясното й око бе напълно затворено и започваше да посинява. Докато Лео се опитваше да почисти с кърпа кръвта, Дори стенеше и хлипаше.

— Тя е — рече Коли и я посочи. — Тя е!

— Разбрах това. Ако те пусна, ще продължиш ли да я биеш?

— Не — Коли си пое дълбоко въздух. — Обещавам.

— Ама че си луда, Дънбрук — той отпусна хватката, с която я държеше, но не я пусна съвсем. Трябваше да предприеме известна маневра, така че да застане между нея и Дори. След кратък оглед на лицето й, Джейк се намръщи. — Човече, погледни се. Та тя тежи два пъти повече от теб!

— Все още не чувствам нищо.

— Ще почувстваш.

— Отдръпни се, Джейк. Няма да я ритам повече. Само искам да й кажа нещо.

Той предпазливо задържа ръката си върху рамото й, но се отмести достатъчно, за да мине покрай него.

— Млъкни! — макар че гледаше директно Дори, всички наоколо запазиха пълно мълчание. — Боят беше заради Роузи.

— Ти си луда — произнесе хлипайки Дори, като държеше обезобразеното си лице с две ръце и се клатеше напред-назад.

— Носът е заради Бил. А насиненото око, ще го отдадем на Долан.

— Ти си луда, напълно луда — с патетично хлипане, Дори вдигна окървавените си ръце, сякаш се молеше на останалите членове на екипа. — Не знам за какво говори.

— Ако има други рани по теб, ще са затова, че си лъжлива кучка и убийца. А останалото — за всичко, което причини на семейството ми.

— Не знам за какво говори! Тя ме нападна. Вие всички видяхте! Трябва ми лекар.

— Господи, Коли — Франи прехапа устни и се наведе над Дори. — Господи! Ти скочи върху нея и започна да я налагаш. Наистина е ранена.

— Тя уби Бил. Тя вкара Роузи в болницата — ръцете й трепереха, но успя да сграбчи Дори за скъсаната риза, преди някой да успее да й попречи. — Имаш късмет, че Джейк успя да ме спре.

— Махнете я от мен! — помоли Дори, като се дръпна назад. — Тя си е загубила разсъдъка! Ще поискам да я арестуват!

— Ще видим кой ще прекара тази нощ в ареста.

— Мисля, че трябва да се успокоим — Боб прекара пръсти през косата си. — Трябва да се успокоим — повтори той.

— Сигурна ли си за това, което казваш, Коли? — попита Лео.

— Да, сигурна съм. Намерили са майка ти, Дори. Но ти вече го знаеш. Всичко започна да се разпада в живота ти, нали? Започна, когато Сюзан ме разпозна. Затова се потруди здравата, за да ги скриеш. Не се поколеба дори да убиеш, за да запазиш нещата постарому и да ги скриеш. Сега всичко свърши.

— Ти не знаеш за какво говориш!

— Добре — Лео въздъхна и се изправи на крака. — Да извикаме полицията и да разберем истината.

 

 

Джейк постави антисептична паста върху издраните й скули. Беше я отвел настрани от останалите, оставяйки Дори на техните грижи.

Той погледна през рамо и видя, че Боб я потупва по раменете, а Франи й предлага чаша вода.

— Тя е много хитра и добре си играе ролята. Ще направи така, че всички да повярват, че си скочила отгоре й изневиделица и без каквато и да е причина.

— Няма смисъл. Дъг и Лана са намерили Дороти Спенсър в Шарлот. Това е достатъчно, за да убедя Хюит да я разпита.

— Мисля, че не е сама тук. Сигурно има помощник.

Коли изпусна свистящ въздух от гърдите си. Обаждането на Лана беше изтрило всичко друго от съзнанието й.

— Не мислих. Просто действах. По дяволите, Джейк, тя щеше да избяга! Затича се към колите. Щеше да е далеч оттук, ако не бях я настигнала.

— Не споря с теб. Ти я спря. Трябваше да бъде спряна. Можем да разчитаме на Лана и Дъг, че ще обяснят на полицията в Шарлот. Вече имаме повече парчета и ще ги съберем, за да получим цялата картинка.

— Тя ядеше на една маса с нас! Плака за Бил, а след като избухна фургона, работеше повече от всички по почистването на терена.

— И щеше да те убие, ако можеше — той притисна устни до челото й. — Сега ще й се наложи да си измисли оправдание и да се защити с всички възможни средства. Така че ние ще трябва да…

— … да се успокоим и да се съсредоточим — довърши мисълта му Коли. — Трябва да стана и да се разтъпча, преди да се вкочаня като талпа. Дай ми ръка!

Той й помогна да се изправи, наблюдавайки я как прави няколко крачки накуцвайки.

— Скъпа, на теб ти трябва гореща вана, масаж и болкоуспокояващо.

— О, момчето ми, знам. Но тези благини ще трябва да почакат. Защо не се обадиш на нашите в Шарлот, за да им кажеш, че сме хванали Дори?

— Добре. Остави това на мен. Стой далеч от нея, Кол — той забеляза накъде бе насочен леденостуденият й поглед. — Най-сериозно ти говоря. Колкото по-малко й говориш, толкова по-малко ще знае тя. На ченгетата може да кажеш повече.

— Мразя те, когато си логичен, рационален и най-важното прав.

— О! Обзалагам се, че от това те боли.

Това я накара да се усмихне и да промърмори едно нецензурно проклятие, защото устните я заболяха. Сетне изправи рамене като видя, че колата на шерифа приближава към терена.

— Е, да вървим.

 

 

Шериф Хюит сгъна лента дъвка и я пъхна в устата си. Той проследи внимателно как заместникът му помогна на Дори да се качи в колата, за да я отведат в спешното отделение.

— Много интересна история, доктор Дънбрук, но не мога да арестувам тази жена с обвинение в убийство въз основа само на вашите твърдения.

— Това не са голи твърдения! Доказателствата са пред очите ви. Просто трябва да направите връзката. Тя е дъщеря на Маркъс Карлайл и Дороти Маклейн Спенсър, която е била негова секретарка. Излъгала ни е за самоличността си.

— Почакайте. Тя казва, че това не е вярно. Не отрича родствената си връзка с Карлайл, но твърди, че е тази, за която се представя.

— Защо не го каза, когато изгоря кантората на Лана, когато Бил беше убит, когато знаеше, че търся Карлайл и някой, свързан с него?

Шерифът въздъхна.

— Казва, че не е знаела.

— Но това са глупости! Нима вярвате, че е дошла случайно на тези разкопки? Дъщерята на мъжа, отговорен за моето отвличане, просто така се присъединява към екипа ми?

— Фактът е, че вие също се появихте случайно. Но не казвам, че й вярвам — той вдигна ръка, преди Коли да избухне. — Има прекалено много съвпадения, които ме заинтригуваха, и тя е едното от тях. Това обаче не е достатъчно да я свържем със смъртта на Бил или на Рон Долан. Не можем дори да докажем, че е била тук, когато Долан беше убит. Мисля да говоря с нея. Мисля да говоря и с полицията в Шарлот и с ФБР. Мисля просто да си свърша работата.

Той разгледа нараненото й лице.

— И може би ще е по-добре да ме оставите аз да я свърша, вместо да се опитвате да ме заместите.

— Тя бягаше.

— Не казвам, че не е. Твърди, че се била затичала, защото вие сте я подгонила. Свидетелите потвърдиха същото. Трябва да оцените факта, че не ви обвинявам в насилие.

— А вие може би трябва да проумеете факта, че тя се затича едва когато майка й се обади от Шарлот, за да я предупреди, че е разкрита.

— Смятам да проверя това. Доктор Дънбрук, аз не ви казвам как да си гледате работата. Нито как да копаете, нито как да вадите тези кости. Не ми казвайте аз как да водя разследването. За вас ще е най-добре да се върнете в къщата и да сложите лед на лицето си. Изглежда болезнено. Искам всички да бъдат на разположение, докато се оправя с тази каша.

— Може би ще трябва да проверите дали Дороти Спенсър не е пътувала до Удсбъроу напоследък, тъй като Дори не е била сама.

Той вдигна пръст и го насочи срещу Коли.

— Вървете си вкъщи, доктор Дънбрук. Ще се свържа с вас, когато се появи нещо, което трябва да знаете.

Тя ядосано изрита един камък, когато той се отдалечи.

— Спокоен и съсредоточен, задник такъв!

 

 

След като накисна насиненото си тяло във ваната с гореща вода и взе аспирин, Коли продължи да се чувства неспокойна и потисната. Имаше още много неща, които трябваше да се свършат и тя възнамеряваше да ги свърши.

Извади торбестите си панталони и риза и макар че хвърли един дълъг и изпълнен с копнеж поглед към леглото, слезе бързо долу.

Разговорът моментално спря като скъсана лента, когато влезе в кухнята и отвори хладилника, за да си вземе нещо за пиене.

— Защо не изпиеш един чай? Може би ще ти подейства добре. Билков да речем — Франи стана, след което неочаквано спря на място, като чупеше пръстите на ръцете си.

— Имаме ли?

— Да, ще ти направя. Тя бягаше! — рече и погледна предизвикателно другите около масата. — Така е. И ако е виновна за Бил и Роузи, аз се радвам, че й посини задника и лицето.

Отиде до печката и взе чайника. Беше намръщена, докато го пълнеше с вода.

— Благодаря, Франи — Коли се обърна в мига, в който влезе Джейк. — Знам, че всички сте разстроени и объркани. Знам, че всички харесвахте Дори. Аз също я харесвах. Но ако някой не иска да стане и да си признае, че е сложил секонала в моя термос, същият секонал, който едва не уби Роузи, значи остава Дори.

— Кол казва, че Дори го е направила — Дигър поклати глава. — Тъй де. Значи е Дори.

— Да, но… — Боб се намести неудобно на мястото си. — Не е правилно да се обръщаме така срещу нея, всички. Не е правилно да хвърляме обвинения върху някой от нашите.

— Тя те блъсна и ти падна — напомни му Дигър.

— Е да, но все пак…

— Бягаше ли? — попита го Коли.

— Така мисля. Не знам. Не обърнах внимание. Хора, Коли! Тя беше онази, която повика линейката за Роузи. И когато Бил… Когато стана онова с Бил, тя направо се разпадна.

— Казала на Соня, че Коли иска да я махне от проекта — Франи мигаше през сълзи, докато поставяше чайника на печката. — Можете да я питате. Попитайте Соня. Оплакала й се, че Коли не я иска, защото си въобразявала, че сваля Джейк. Защото Коли ревнувала всички жени на разкопките и просто си търсела причина, за да я отстрани.

— Господи! — Мат потърка лицето си. — Това не означава нищо. Обикновени женски глупости. Вижте, наистина не знам какво става. Дори мисля, че не искам да знам. Просто не мога да разбера, нито да проумея какво общо има Дори с Бил. Не мога да разбера!

— Няма нужда да се напъваш — Джейк отвори бутилка вода. — Току-що говорих с Лана. Тя и Дъг са кацнали на летище „Дълес“. ФБР разпитва Дороти Спенсър. Изпраща тук свой агент, за да говори с дъщеря й. Може би те ще успеят да разберат.

 

 

Коли взе чашата чай със себе си и отиде в офиса на Джейк, където седна и погледна онази хронология на живота й, която бяха съставили с него.

— Ако едно от тези събития се промени, всичко останало ще бъде променено — знаеше, че Джейк стоеше на вратата и я гледаше. Тя отпи от чая и продължи да разглежда хронологията. — Все още си мисля дали ако бях променила някое от тези събития, щях да имам друг избор. Ако не бях си счупила ръката, може би нямаше да прекарам толкова дълго време в четене на онези книги по археология. Ако не бях те изритала през вратата, може би нямаше да уредим нещата помежду си, ако не бях се отказала от разкопките в Корнуел, нямаше да стигна дотук и да открия всичко това. Сюзан Кълън може би никога нямаше да ме види по телевизията и да ме разпознае. Бил щеше да е жив, а всичко, което Карлайл е извършил, никога нямаше да излезе наяве. Щеше да си остане погребано.

Джейк седна на масата до нея.

— Философията ме потиска.

— Почти съм приключила с философстването. Нали чу тази измислица, че съм те ревнувала от Дори? Ако мислех правилно, щях да я спра по друг начин. Можех просто да я извикам, да я помоля да поговорим. Нещо такова. Но тя хукна да бяга, всички трябва да са видели това. И тъй като не мислех в този момент, скочих след нея. Исках да я спра — Коли поклати глава. — Не само това. Исках да я ударя, да я убия.

— Правилно — съгласи се Джейк.

— Би трябвало да смятам, че си разбрал чувствата ми — тя отпи още чай и притихна. — Знаеш ли как се чувствам сега? Отстранена. Разчитам на полицията и на ФБР да я заковат, но имам чувството, че съм копала надълбоко, пласт подир пласт и съм видяла онова, което е отдолу, обаче не мога да изкарам картината наяве. И нещо ми подсказва, че тя няма да бъде онова, което искам да намеря.

— Добрият археолог знае, че не може да избира находките си.

— Това го казваш ти. Отново си рационален.

— Просто имам много практика — той взе ръката й и огледа ожулените кокалчета и наранените подути пръсти. — Как се чувстваш?

— Като човек, който е блъскал някого безпаметно за кратко време.

Все пак успя да използва ръката си, когато телефонът иззвъня и тя го вдигна.

— Дънбрук слуша. О, шериф Хюит — завъртя очи към Джейк, сетне застина. Не каза нищо, просто скочи от масата, с телефона на ухото за миг, сетне наведе слушалката в пълно мълчание.

— Изтървали са я — Коли остави внимателно телефона, преди да се остави на гнева, който я обзе и да отиде до прозореца. — Избягала! Просто излязла от болницата, докато заместникът му се бил разсеял. Никой не си спомня да я е видял да излиза, никой не знае къде е отишла. Просто е изчезнала.

 

 

Дъг реши да мине покрай майка си. Реши, че не бива да й съобщава онова, което бяха открили по телефона. Не беше сигурен каква ще бъде реакцията й и знаеше, че в този час на деня, преди дядо му да е затворил книжарницата и преди баща му да е направил разходката си след училище, тя най-вероятно ще бъде сама.

Когато се увереше, че майка му е добре, щеше да се върне при Лана. А после двамата щяха да отидат при Коли и Джейк.

Той спря колата си зад колата на Сюзан.

Щеше му се да сложи всичко в една кутия, да затвори капака й и да я вдигне някъде, да речем на тавана, като забрави за нея, така че да се занимава само със собствения си живот. Щеше му се да има шанса да води обикновен живот с цялата му отегчителна нормалност. Искаше да каже на майка си, че е влюбен, че смята да й подари едно готово, отгледано внуче с надеждата за още след време.

Той влезе в къщата. Не бе обръщал голямо внимание на живота, който майка му си бе изградила сама. Как бе започнала и развила бизнеса си, как бе създала новия си дом. Начинът, по който се обграждаше с красиви вещи, усмихна се на себе си Дъг, като взе една зелена купа от масата. Сигурно бяха необходими голяма сила и воля, за да създадеш това малко спокойно кътче, когато целият ти свят се е сгромолясал в бездната.

Дъг съжаляваше, при това много, не само за начина, по който не бе обръщал внимание на всички тези неща, но и защото бе негодувал.

— Мамо?

— Дъг? — гласът й дойде отгоре. — Ти си се върнал? Слизам веднага.

Той отиде в кухнята и подуши със задоволство аромата на прясно сварено кафе. Напълни една чаша, сетне реши да напълни и още една. Щяха да седнат, да пият кафе и той да й разкаже онова, което бяха научили с Лана.

Щеше да й каже също така нещо, което бе потискал в себе си от толкова дълго време, че вече не си спомняше. Щеше да каже на майка си, че я обича.

Дочу тропането на токчетата й върху дървения под — забързано, по женски. А когато се обърна, едва не изтърва чашата.

— Охо! — успя да продума. — Какво става с теб?

— Ами… Нищо. Просто нищо.

Тя се изчерви. Дъг не знаеше, че майките могат да се изчервяват. И очевидно бе забравил колко красива е неговата собствена.

Косата й бе пусната, а устните и страните й бяха порозовели. Роклята й беше направо убиец. Синя като нощното небе, тя бе доста къса и откриваше страхотните й крака. Деколтето бе изрязано доста дълбоко и предлагаше повече от намек, а роклята бе прилепнала и загатваше извивки, за които той бе в пълно неведение и не предполагаше, че майка му притежава.

— Често ли се разхождаш така из къщи?

Червенината по лицето й се засили и тя подръпна несъзнателно полата си.

— Рядко излизам. Това кафе за мен ли е? Чакай да ти дам сладкиши.

Тя забърза към барплота, за да вземе кутия със сладкиши.

— Къде ще ходиш?

— Имам среща.

— Какво?

— Среща — развълнувана, тя подреди сладкишите върху чиния, точно както правеше това, когато той се връщаше от училище. — Излизам на вечеря.

— Охо — среща? Значи ще излиза с някой мъж? Облечена като… Всъщност почти гола.

Тя постави чинията на масата и вирна брадичка.

— С баща ти.

— Моля?

— Казах, че излизам на вечеря с баща ти.

Той седна напълно объркан.

— Ти и татко се срещате?

— Не казвам, че се срещаме. Казах само, че ще вечеряме заедно. Най-обикновена вечеря.

— Очевидно не е толкова обикновена, щом си облечена така — шокът отстъпи на забавлението, зад което се надигаше приятно, топло задоволство. — Очите му ще паднат, когато те види.

— Добре ли изглеждам? Обличала съм я само на няколко коктейла, свързани с бизнеса ми.

— Изглеждаш зашеметяващо. Роклята също. Много си красива, мамо.

Очите й се изпълниха първо с изненада, сетне със сълзи.

— Трябваше да ти го казвам всеки ден. Трябваше да ти казвам, че те обичам всеки ден. И че съм горд с теб, всеки ден.

— О, Дъглас! — Сюзан вдигна ръка към сърцето си, като изохка тихо. — Цели тридесет минути се гримирах! Виж какво направи! Сега всичко ще се размаже.

— Съжалявам, че не съм го правил. Съжалявам, че не можах. Съжалявам, че не ти казах тези неща по-рано. Страхувах се, че ме обвиняваш.

— Да те обвинявам… — сълзите й потекоха на воля, а Сюзан допря буза до главата му. — О, Дъглас! Бедното ми дете — прошепна тя и всичко в гърлото й заклокочи. — Моето мило, малко момче! Аз те изоставих. Аз съм виновна за всичко.

— Не си, мамо.

— Така е. Знам. Не можах да се справя. Но да мислиш, че те обвинявам! Не, миличък — тя целуна бузите му и ги покри с ръце. — Нито за миг. Никога! Заклевам ти се, че нито за миг, дори и в най-лошите си мисли, не съм те обвинявала. Та ти беше толкова малък! — Сюзан притисна устни към челото му. — Малкото ми момченце. Обичам те, Дъг и съжалявам, че и аз не съм ти го казвала всеки ден. Прости ми, че не говорех с теб. Затворих се в себе си. Затворих се за баща ти. За всички. Потънах в мъката си и мислех, че тя е само моя. После, когато се опитах отново да се отворя, вече беше много късно.

— Никога не е късно, мамо. Седни — Дъг хвана ръцете й, докато тя сядаше до него. — Смятам да се оженя за Лана Камбъл.

— Ти… О, боже! — пръстите й стиснаха неговите и от очите й бликнаха още сълзи, когато тя се разсмя. — О, господи! Ще се жениш! Ти ще се жениш? Тогава защо пием кафе? Къде е шампанското?

— По-късно. Когато всички се съберем заедно.

— Толкова съм щастлива за теб! А дядо ти! Той ще получи удар! Направо ще получи удар. Нямам търпение да кажа на баща ти. Искам всички да знаят. Ще дадем прием. Ще…

— Почакай, успокой малко топката. Ще направим всичко, както ти искаш. Обичам я, мамо. Влюбих се в нея и всичко в мен се промени и преобърна.

— Точно така трябва да бъде. Боже, трябва ми кърпичка — тя стана и извади три от кутията. — Много я харесвам. Винаги съм я харесвала. И малкото й момченце… — Сюзан млъкна. — Ами че това означава, че аз съм баба!

— И как се чувстваш като такава?

— Дай ми една минута — Сюзан притисна с ръка стомаха си и вдъхна дълбоко. — Добре, чувствам се много добре — каза тя с усмивка.

— Аз го обичам много. А сега седни, мамо. Има и други неща, които искам да ти кажа. За Джесика.

— Коли — Сюзан се върна до масата и седна. — Трябва да я наричаме Коли.

Бележки

[1] Американска версия на найнпинс — игра на кегли. — Б.пр.