Нора Робъртс
Въглени в мъртвата пепел (16)

15.

Коли не вярваше, че бе спала почти три часа. Подутината на челото я болеше и непрекъснато й напомняше за себе си, което правеше писмената работа невъзможна.

Дремането бе нещо, което така и не се научи да практикува и което бе само на една стъпка от най-омразното й състояние — бездействието.

Тя посвети около двадесет минути на експериментирането на различни начини, чрез които да прикрие белега и синината. Ако пуснеше косата си напред, заприличваше на долнопробно копие на Вероника Лейк^[1]. Ако вържеше лента на челото си, се получаваше някаква кръстоска между хипи и момиче пират.

Нито едното от двете не произвеждаше ефекта, който търсеше.

Макар да знаеше, че вероятно ще съжалява, тя отряза няколко кичура, за да оформи нещо като рядък бретон.

Когато пораснеха, тези кичурчета вероятно щяха да я подлудят, но засега обезпечаваха задоволително суетата й. Със слънчеви очила и шапка Коли реши, че трудно можеше да се видят ожулената кожа и насиненото чело.

Ако смяташе да излиза, а тя точно това имаше намерение да направи, не искаше да бъде като някоя странна птица, която да привлича погледите на всички.

Възнамеряваше да мине покрай „Скъпоценни страници“, както я бе помолил Дъг, и беше време да престане да отлага това посещение. Тя разбираше защо я бе помолил и освен това искаше да удовлетвори собственото си любопитство по отношение на още един член на семейство Кълън.

Но какво щеше да каже на стареца, запита се Коли, докато паркираше на главната. „Здрасти, дядо, как си?“, това ли?

Така или иначе времето, което прекарваше в Удсбъроу, ставаше все по-интересно. Стари семейни тайни, груби надписи по роувъра й, поради което бе взела огромния джип чероки на Роузи, убийство, мистерии и фамилни призраци, и накрая — стрелба с пушка и мозъчно сътресение от средна степен.

Всичко това бе достатъчно да накара един нормален човек да се откаже и да се върне към спокойния си живот. Например да чете лекции.

Ето сега беше принудена да паркира тази чужда кола на тясна уличка, която, за да се вбеси окончателно, беше пълна с автомобили.

Не виждаше какво друго би било по-лошо от това за момента.

Съсредоточи се и започна да маневрира напред-назад, ляв, десен, пак ляв. Въртеше волана и ругаеше под нос и себе си, и града заради високите му бордюри, докато накрая изпотена и почти обезкуражена успя да намести джипа между очукан пикап и открита спортна кола.

Измъкна се от него и видя, че след като бе успяла да се справи с трудната задача, трафикът всъщност се състоеше от три коли и една каруца с кон.

Господи, дали не започваха да й се привиждат разни неща!

Но гневът я предпази от изпадане в нервна криза, докато вървеше към книжарницата една пресечка по-надолу.

Когато влезе вътре, на щанда си говореха жена и мъж с буйна сива грива и бяла риза, чиито ръбове на ръкавите бяха толкова остри, че биха могли да й нарежат хляб. Коли веднага забеляза моментния шок, който се изписа върху лицето му, и чу как спря по средата на изречение, сякаш някой му бе нанесъл удар в стомаха.

Жената се обърна и я погледна, след което се намръщи.

— Господин Гроган? Добре ли сте?

— Да, да, нищо ми няма. Извинявай, Тери, нещо се обърках. Ще изчакате ли за минутка? — обърна се той към Коли.

— Да. Просто минавах оттук.

Тя прегледа заглавията на книгите, откри някои, които бе чела, други, за които се бе чудила кой ли ги чете и се заслуша в разговора, който се водеше зад гърба й.

— Тези са чудесни, Тери. Знаеш, че Дъг или аз бихме дошли у вас, за да ги оценим.

— Мислех, че трябва да ги донеса тук, за да ми направиш, оферта. Леля Франси обичаше книгите, но просто нямам място за тях сега, когато нея вече я няма. А ако струват нещо, бих могла да използвам парите — тя погледна назад през рамото си към Коли. — Което би могло да бъде полезно за Пит. Тази тук струва нещо, нали? Тя е с кожена подвързия.

— Подвързията е само на гърба и по ъглите — обясни Роджър и се опита да не следи всяко движение на Коли. — Ето, виж, само тук има кожа и на около сантиметър в ъгълчетата. Останалото е плат.

— Ох!

Разочарованието, което се изписа на лицето й, го накара да потупа окуражително ръката й.

— Но ти имаш няколко чудесни книги, Тери. Очевидно Франси се е грижила за тях. А „Гроздовете на гнева“ е първо издание.

— Не мислех, че може да струват нещо. Подвързията е скъсана.

— Да, малко е изтъркана на едно-две места, но все още е в много добро състояние. Защо не ми я оставиш за няколко дни и ще ти кажа цената?

— Добре. Разчитам на вас и благодаря. Колкото по-бързо ми съобщите, толкова по-добре. Предайте на Дъг, че моята Надин пита за него.

— Ще му кажа.

— Чудесно е, че се върна отново в града. Може би този път ще остане по-дълго време.

— Може би — очаквайки тя да си тръгне, той излезе зад тезгяха, готов да я изпрати до вратата, но тя се запъти към Коли.

— Вие сте от онези, археолозите, нали?

Коли се стегна.

— Точно така.

— Физиономията ви ми е позната.

— Тук съм от няколко седмици вече.

Тя гледаше към синините, скрити зад косата на челото й, но не можеше да намери извинителна причина, за да пита от какво са.

— Моят зет изкопа онзи череп и оттам се започна всичко.

— Сериозно? Това наистина е било велик момент за него.

— Костваше му работата. На мъжа ми също.

— Съжалявам. Трудно е.

Тери се намръщи отново, изчаквайки Коли да започне да спори или да се оправдава. Сетне се премести от крак на крак.

— Някои хора мислят, че мястото е прокълнато, защото сте разровили гробовете.

— Някой хора прекалено много гледат филми на ужасите.

Устните на Тери се изкривиха, преди да успее да се овладее.

— Както и да е, Рон Долан е мъртъв, нали? А това е нещо ужасно.

— Така е. Всички сме потресени. Лично аз досега не съм познавала човек, който след това да е бил убит. А вие?

Вложи в думите си симпатия и открита готовност да поклюкарства, което накара Тери да се почувства по-спокойна.

— Не бих казала. Моят внук ходи на детска градина три дни в седмицата заедно с момченцето на Камбъл и от него знам, че баща му е бил убит при обир на магазин в Балтимор. Бедното хлапе! Много тъжна история. Човек никога не знае.

Коли не знаеше това. Беше говорила с Лана за различни интимни детайли от живота й, но не знаеше как е овдовяла.

— Да, за съжаление.

— Ами, аз трябва да вървя. Може да доведа някой път нашия Пити на разкопките. Чух, че други деца вече са идвали.

— Заповядайте. Ние винаги се радваме да покажем мястото и да обясним на хората какво правим и как го правим.

— Вие наистина ми приличате на някого — отново повтори Тери. — Беше ми приятно да си поприказваме. Довиждане, господин Гроган. Ще очаквам обаждането ви.

— След ден-два, Тери. Поздрави Пит.

Роджър изчака, докато вратата се затвори.

— Справихте се много добре — рече той.

— Поддържането на приятелски отношения с местните жители е част от стратегията в работата ни. И тъй — тя посочи с жест към книгите, пръснати по тезгяха. — Има ли наистина нещо интересно?

— Този Стайнбек ще я направи щастлива. Ще ми трябва малко време да разгледам останалите. Смятам да сложа табелата „Затворено“, ако нямате нищо против.

— Разбира се.

Тя пъхна ръката си в задния джоб, докато Роджър отиде до вратата, обърна табелата и заключи.

— Дъг ме помоли да намина оттук. Но напоследък бях много заета.

— Сигурно ви е трудно.

— Така е.

— Искате ли да отидем отзад? Имам готово кафе.

— Да, благодаря.

Той не я докосна, не направи дори опит да хване ръката й. Не я разглеждаше с любопитство. Това негово естествено поведение й помогна да се съвземе.

— Тук е много приятно. Удобно, уютно. Винаги съм смятала библиофилите за суховати фанатици, които пазят книгите си заключени в стъклени шкафове.

— А аз винаги съм смятал, че археолозите са яки млади мъже, които носят тропически шлемове и изследват пирамиди.

— Кой казва, че нямам шлем? — отвърна Коли и Роджър се засмя.

— Исках да дойда на разкопките и да видя какво правите. Но се страхувах да… да не се натрапвам, да не насилвам нещата. И без това си имате достатъчно грижи и работа. Един дядо в повече може да почака.

— Дъг каза, че ще ви харесам. Мисля, че е прав.

Роджър наля кафе и сложи чашките на малката масичка.

— Мляко, захар?

— Защо да разваляме хубавата напитка?

— Къде сте си ударила главата?

Тя подръпна новия си бретон.

— Май тази прическа не върши много работа — за миг си помисли дали да не му разкаже нещо глупаво, нещо забавно като причина за синините, след което реши да му каже самата истина.

— Господи! Та това е лудост! Какво каза шерифът?

— Хюит ли? — Коли сви рамене. — Онова, което полицаите казват винаги. Ще направят разследване. Ще говори с двамата, които се спречкаха с мен и Джейк, когато пристигнахме и украсиха колата ми с изключително неприлични думи, изписани с червена боя.

— Кои са те?

— Някакви слаборазвити кретени на име Остин и Джими. Голям и малък. Живата версия на Лаурел и Харди.

— Остин Селдън и Джими Дюкс? — Роджър поклати глава и повдигна очилата си обратно на носа, когато започнаха да падат. — Не, не мога да си представя, че са те. Може да са звезди на небосклона, но никой от двамата не е в състояние да стреля по човек или да удари жена. Познавам ги от съвсем малки.

— Те искат да спрем работата си. И не само те.

— Строителството повече няма да представлява проблем за вас. Кати Долан се свърза с мен снощи. Това е вдовицата на Долан. Иска да продаде земята на дружеството. Ще трябва да се потрудим още малко, за да платим исканата от нея цена, но ще успеем. В Антиетам Крийк няма да се строи.

— Това няма да направи членовете на дружеството по-популярни.

— В очите на някои хора не — усмивката му бе мека, доволна и много приятна. — Но в очите на други — много.

— Това, което ще кажа, е само предположение. Все пак възможно ли е някой да е убил Долан, за да накара жена му да продаде земята?

— Не мога да си представя такова нещо. Дори не искам. Познавам този град, познавам хората. Ние тук не уреждаме нещата по този начин.

Той стана, за да вземе каната с кафе и да долее още. Телефонът в магазина иззвъня, но Роджър го остави да си звъни.

— Има много хора, които имат високо мнение за Рон, и други, които нямат такова. Но не знам нито един, който би му разбил главата и би го хвърлил в Дупката на Саймън.

— Мога да кажа същото и за моите колеги от екипа. Някои от тях не познавам така добре както вие съгражданите си, но археолозите също нямат навика да се отървават от онези, които не одобряват работата им, като ги убиват.

— Ти обичаш работата си.

— Да. И всичко, свързано с нея.

— Сигурно всеки ден е приключение.

— Малко повече приключения ми се събраха напоследък. Може ли да ви задам един въпрос? От лично естество.

— Разбира се.

— Сюзан и Джей. Какво се случи между тях?

Роджър въздъхна дълбоко и седна.

— Често си мисля, че една трагедия води след себе си друга. Когато ти изчезна, всички полудяхме. Бяхме ужасени по начин, който не бих могъл да опиша.

Той свали очилата си, сякаш неочаквано бяха станали прекалено тежки на лицето му.

— Кой би взел едно невинно дете? Защо те откраднаха? Какво щяха да направят с теб? Как можа това да се случи? Седмици наред не мислихме за нищо друго, освен за теб — тревожихме се, молихме се, плакахме. Имаше следи, но те не водеха доникъде. Простата и единствена истина бе, че ти изчезна безследно.

Роджър замълча за миг, като скръсти ръцете си на масата.

— Ние бяхме обикновени хора. Живеехме нормален живот. Такива неща не бива да се случват на обикновените хора. Но ето на, че се случи и това промени всичко. Промени нас самите. Промени Сюзан и Джей.

— Как? Имам предвид друго, освен очевидното.

— Единствената цел в живота на Сюзан стана твоето намиране. Тя преследваше полицията, говореше по телевизията, даваше интервюта за вестниците, за списанията. Сюзан винаги е била щастливо момиче. Не изключително щастлива, ако разбираш какво искам да кажа, а доволно приютена в живота, който си бе изградила. В нея нямаше нищо изключително, тя нямаше големи амбиции. Искаше да се омъжи за Джей, да роди деца, да създаде семейство и дом. Искаше само това от живота.

— Обикновените амбиции са в основата на обществото. Без дом и семейство няма база, върху която да се изградят следващите по-сложни нива.

— Интересно разсъждение. Тази база със сигурност беше цел и за двамата с Джей. Той беше и все още си е добър човек. Солиден, на него може да се разчита. Добър учител, който държи на работата и учениците си. Влюби се в Сюзан, когато бяха шестгодишни.

— Колко мило! — рече Коли. — Дори не знаех, че са израснали заедно.

— Сюз и Джей. Хората казваха имената им сякаш бяха една дума. Не можеха да ги разделят — явно фактът, че повече не са една дума, сви сърцето му от болка. — Никой от тях не се е срещал някога с друг. Джей дори повече от нея предпочиташе равния, отъпкан път. Те се ожениха, роди се Дъг. Джей преподаваше в училището, Сюзан поддържаше дома. Роди се и дъщеря им. Какво по-хубаво от това? Младо семейство, две дечица, кокетна малка къща в родния им град.

— И изведнъж всичко пропада.

— Да.

— Никога нямаше да забрави гласа на дъщеря си, когато му се обади по телефона. „Татко, татко, някой взе Джеси! Някой открадна бебето ми!“

— Стресът пречупи нещо в нея, както и в отношението й към Джей. Не че не са се карали, когато бяха гаджета — той отново сложи очилата си. — Спомням си как се връщаше като ураган вкъщи след някоя среща с Джей и се заклеваше никога повече да не му проговори. Клетвата траеше само няколко часа, до другия ден, когато той заставаше на вратата със своята мила, добродушна усмивка.

— Но след моето отвличане не е ставало дума за кавга.

— Така е. Това беше двойна трансформация. Тя накара Джей да се затвори в себе си, така както накара Сюзан да излезе от себе си. Тази млада жена неочаквано стана активна. Вече беше жена с мисия. А когато не бе заета да те търси, да присъства на срещи или семинари, тогава изпадаше в дълбока депресия. Джей не бе в състояние да й помогне, не и по начина, по който тя очакваше от него. Не можеше да я захранва с гориво, както тя искаше.

— Тази ситуация сигурно е било ужасна за Дъг.

— Точно така. Той беше разкъсван между двамата. За известно време Сюзан и Джей се помъчиха да създадат илюзията за един нормален живот. Но това не продължи дълго.

Тогава я докосна. Трябваше. Сложи пръстите си върху ръката й.

— Те са почтени, добри хора, които обожаваха децата си.

— Да, разбирам — и защото наистина разбираше, Коли обърна ръката си и хвана пръстите на Роджър. — Но не са могли да възстановят обичайния си живот, след като едно от парченцата вече е липсвало.

Той въздъхна.

— Така е. Винаги нещо събуждаше надеждата у Сюзан — някоя нова следа, нови данни за друго изчезнало дете, и всичко започваше отначало. През последните години двамата живееха като чужди хора. Бяха заедно единствено заради Дъг. Не знам какво ги накара да пресекат тази граница и да се разведат. Никога не съм ги питал.

— Той все още я обича.

Роджър прехапа устна.

— Да, знам. А ти откъде го разбра?

— От начина, по който той каза нещо, когато тя излезе от стаята. Ужасно ми е мъчно и съжалявам за тях, господин Гроган, но не знам какво да направя.

— Никой не може да направи нищо. Не познавам хората, които са те отгледали, но те очевидно са почтени и добри хора.

— Такива са.

— Благодарен съм им за всичко, което са ти дали — той се прокашля. — Но ти също така си получила нещо по рождение от Сюзан и Джей. Ако можеш да го приемеш и оцениш, ще бъде достатъчно.

Тя погледна сплетените им пръсти.

— Радвам се, че дойдох.

— Надявах се, че ще се върнеш. Чудех се… Може би ще бъде по-удобно и за двама ни да ме наричаш Роджър.

— Добре — тя стана. — Е, Роджър, смяташ ли да отвориш книжарницата отново?

— Едно от предимствата да си собственик е, че понякога можеш да правиш каквото си искаш.

— Щом като е така, бих могла да те откарам до разкопките. Ще ти покажа всичко.

— Това е най-прекрасното предложение, което съм получавал от доста време насам.

 

 

— Хей, Коли! — извика Бил Макдоуъл и затича към нея, като оправяше нервно с пръсти разбърканата си коса, когато тя спря колата край терена. — Къде беше?

— Имах да свърша някои неща — тя слезе от колата. — Запознайте се. Бил Макдоуъл — Роджър Гроугън. Бил е един от нашите дипломанти.

— Здравейте — поздрави Бил и отново погледна Коли. — Надявах се, че днес ще мога да работя с теб. Олеле! Какво е станало с лицето ти?

Тя не му се скара, нито се сопна. Щеше да бъде все едно да се скараш на поотраснало кутре, което не спира да скача в краката ти.

— Блъснах се в нещо.

— Леле-мале! Сигурно боли. Може би искаш да поседиш на сянка. Мога да ти донеса вода — той отвори портата.

— Благодаря ти Бил. Ще разведа Роджър наоколо, след което… — тя млъкна, когато забеляза, че Джейк почти бе допрял носа си в носа на големия побойник от бара. Същият, който бе украсил така артистично колата й. — Какво, по дяволите, става тук?

— А, този ли? Търсеше теб. Джейк е готов да го натупа — Бил изгледа с неприязън Джейк, неговият конкурент в битката за симпатиите на Коли. — Имаме си достатъчно неприятности тук и без той да ни създава още.

— Ако Джейк е решил да създава неприятности, то този идиот отдавна щеше да лежи на земята. Извинявай, Роджър, трябва да се погрижа за тази работа. Бил, ще покажеш ли на господин Грогън колекцията ни от сечива и копия?

— Разбира се, щом искаш, но…

— Аз бих могъл да говоря с Остин — предложи Роджър. — Когато беше малък, винаги го черпех с дъвка.

— Аз ще се оправя. Няма да се бавя — Коли прекоси терена, като само поклати отрицателно глава, когато някой я повика по име. Дори се подаде от една дупка и я дръпна за ръкава.

— Не мислиш ли, че трябва да повикаме полиция? Да се обадим на шерифа? Ако започнат да се бият…

— Това си е тяхна работа. Върви да помогнеш на Франи. И стой настрана.

— Но не мислиш ли, че… Какво е станало с лицето ти?

— Казах ти да стоиш настрани.

Когато стигна до Джейк и Остин, Коли беше готова за сблъсъка.

— Чух, че си търсил мен — започна тя.

— Донесох ви чека. Дойдох само да донеса чека за повредите.

Тя мълчаливо протегна ръка. Той го извади от джоба си и го постави в ръката й, а Коли го разгъна и прочете сумата. Беше точно толкова, колкото бе казала на шериф Хюит.

— Добре. А сега изчезвай оттук, колкото се може по-бързо.

— Искам да кажа още нещо — той неловко размърда рамене. — Онова, което казах и на него — Остин кимна към Джейк. — Същото казах и на Джеф, на шериф Хюит искам да кажа. Снощи си бях вкъщи. В леглото с жена ми още от единайсет часа. Дори не гледах късните новини, нито шоуто на Лено, защото тази сутрин трябваше да ставам рано за работа. От която сега отсъствам, за да дойда тук и да ви кажа всичко това. Е, ние с Джими може би прекалихме с вашата кола…

— Може би ли? — гласът на Джейк беше прекалено спокоен, за да е безопасен.

Мускулите по челюстта на Остин заиграха.

— Добре де, прекалихме, но си платихме. Обаче аз никога не съм удрял жена, нито съм стрелял по някой. Нито пък Джими. Джеф дойде днес и ни накара да му признаем от игла до конец къде сме били снощи, какво сме правили и има ли някой, който да потвърди, че казваме истината.

Унижението, изписано по лицето му, накара Коли да успокои топката. Стана й жал за него.

— Ако не бяхте нашарили колата ми, Хюит едва ли щеше да ви безпокои. Мисля, че сме квит, защото на мен също ми бе много неприятно да карам из града с „лесбийска пачавра“ на капака.

— Извинявам се. От мое име и от името на Джими.

— Ти ли изтегли късата клечка? — попита Джейк.

Лекото трепване на устните на Остин показа, че е познал.

— Хвърлихме ези-тура. Не знам какво се е случило миналата нощ, но ви казвам, че никога не съм вдигал ръка срещу жена в живота си. Нито веднъж — повтори той, като погледна челото на Коли. — И никога не съм стрелял по никой. Не ви искаме тук и ви го казвам направо в лицето. Рон Долан беше добър човек и мой приятел. Онова, което стана с него… не беше честно. Това е.

— Съгласни сме с теб — Коли пъхна чека в джоба си.

— Струва ми се, че онова, което говорят хората, е вярно. За мястото и за проклятието, което тегне над него — той обгърна с поглед езерото. — Не бих казал, че умирам от желание да работя тук.

— В такъв случай го оставяш на нас. Значи било каквото било — добави тя и му подаде ръка.

За секунда Остин изглеждаше объркан, след което пое ръката й и я стисна.

— Човек, който може да удари една жена по този начин — той кимна към главата й, — заслужава да му счупят ръката.

— Съгласен съм с теб — рече Джейк.

— Ами… аз това исках да кажа — Остин кимна още веднъж и тръгна да си върви.

— Е, това беше наистина забавно — рече Коли и потупа джоба си. — Няма начин тази глуповата мечка да е стреляла по теб. Защо беше готов да се биеш с него?

— Когато дойде тук, се държеше толкова арогантно, че реших да му покажа къде зимуват раците. Каза, че не давал пукната пара, и какво ли още не, което естествено доведе до размяна на мили оскърбления. Онова, което отложи кръвопролитието, беше твоята поява и лицето ти.

Джейк протегна ръка и докосна бретона й.

— Надявам се, че това е нова мода, а не опит да скриеш цицината.

— Млъкни!

— Не че изглежда зле, но опитът е жалък — той се наведе към нея и докосна с устни цицината. — Как се чувстваш днес?

— Все едно съм се блъснала в дърво.

— Не съм изненадан. Кой е възрастният човек?

Тя погледна към Роджър, който клечеше между Бил и Мат.

— Роджър Гроган. Бащата на Сюзан. Минах да го видя тази сутрин. Той… той е страхотен. Имам намерение да му покажа нещата тук.

— Запознай ме — Джейк я хвана за ръката. — Заедно ще му покажем — когато тя се опита да се освободи, той стегна хватката си. — Спокойно, само за майтап. Обичам да дразня Бил. Полудява, когато те докосвам.

— Остави момчето на мира. Той е безвреден.

— Иска да прегризе пръстите ми, докато благоговее в краката ти — Джейк нежно вдигна и целуна ръката й. — Ако имаше пушка, сега кръвта ми щеше да изтича от сто дупки.

— Ти си долен кучи син!

Той се разсмя и пусна ръката й, за да я прегърне през раменете.

— Нали точно затова ме харесваш, скъпа.

 

 

На другия ден Коли тъкмо изваждаше инструментите, като си рисуваше наум сектора, който предстоеше да изследва, когато пристигна Лана.

Леко изненадана, тя я загледа как минава през портата, поглежда нещастно към хубавите си обувки, завърта обречено очи и тръгва през поляната.

— Този час не е ли необичайно ранен за един адвокат? — извика Коли.

— Не и когато адвокатът има малко дете, което ходи на детска градина, и куче, което трябва да изведе на разходка — тя свали очилата си, когато се приближи достатъчно, за да разгледа челото на Коли, и се намръщи. — Уха!

— Може да го кажеш още веднъж.

— Бих искала да отбележа, че не е в реда на нещата да научавам за среднощните авантюри на моя клиент от втора и трета ръка. Трябваше да ми се обадиш.

— Не знаех и все още не зная кого да обвиня.

— Полицията има ли някакви подозрения?

— Изчоплиха сачмите от тополата. Откриха посоката, откъдето е стреляно и предполагам, че ще направят експертиза и съответните предположения.

— Защо не си уплашена?

— Напротив, уплашена съм и още как! Джейк каза, че изстрелът е минал на пет крачки от него и аз напълно му вярвам, че е било преднамерено. Фактът е, че някой стреля. А също така, че някой ме блъсна.

— Мислиш ли, че двата инцидента са свързани?

— Шерифът, изглежда, не мисли така, но той е прекалено затворен човек и си държи езика зад зъбите. Това е само мое размишление. Някои хора не ни искат тук. Единият начин да ни прогонят, е, като попречат на проекта. Едно мъртво тяло и стрелба с пушка са доста добри средства.

— Имам новини, на които няма да се зарадваш много.

— Детективът, нали?

— Ще започнем оттам. Синът на Карлайл не ни свърши много работа. Казал на детектива, че не знае къде е баща му, а дори и да знаел, нямало да му каже. Това не била работа на никого.

— Искам да продължи да търси.

— Както кажеш. Парите са твои.

— Имам още малко — Коли въздъхна дълбоко. — Наистина малко — призна тя. — Но ще стигнат за няколко месеца.

— Просто свирни, когато решиш да прекратим с разходите. Между другото, тези кичури ми харесват.

— Така ли? — Коли ги подръпна леко. — Сигурно ще ме дразнят, когато започнат да ми влизат в очите.

— Тогава ще отидеш на фризьор. Фризьорските салони затова са измислени. Следващата част от утринната ми програма е да те осведомя за градските клюки.

— Ще пием ли кафе със сладкиши?

— Да, ако дойдеш тук горе при мен, защото ако аз сляза при теб, от тези обувки няма да остане нищо — тя огледа терена, докато Коли оставяше инструментите си.

Както винаги, във въздуха се носеха звуци от ударите на инструменти в камък и музика. Беше горещо. Като онази жега, която те кара да се чувстваш лепкав две минути след като излезеш навън.

Можеше да долови миризмата на пот, на дезодорант против инсекти и на прясно разкопана пръст.

Не беше си представяла работата на археолозите толкова монотонна. Квадранти, изровени в земята. Като окопи, оформени стъпка по стъпка.

Имаше инструменти, натрупани на купчина, лопати и лопатки, шпакли и широки четки. Тук и там бяха разхвърляни брезентови торби. Някой бе поставил планшет върху камерата, за да я предпази от слънцето. Покрай всеки ров имаше бутилки с вода, а свалените ризи от гърбовете на работещите се въргаляха по земята и белееха на слънцето.

— Какво правят там?

Коли погледна към мястото, където Джейк и Дори стояха съвсем близо един до друг.

— Джейк флиртува със сексапилната ни фотографка.

Сетне сви рамене, изненадана от себе си, че когато забеляза начина, по който Джейк докосва голото рамо на Дори, въобще не почувства над главата й да се събират зелените облаци на ревността, които обикновено замъгляваха зрението й в такива случаи.

— Той вероятно й обяснява какво иска да се получи на снимката, под какъв ъгъл да снима — тя разсеяно потърка плитката рана на ръката си. — В оня сектор намериха останки от глинено гърне.

— Ще отида да ги видя, преди да си тръгна. Тъй… — тя отново обърна цялото си внимание към Коли. — Вчера си ходила да видиш Роджър.

— Точно така. И какво? Той много ми хареса.

— На мен също. След това си го взела със себе си и си го завела някъде.

— Доведох го тук, за да види разкопките. Но какво от това? Какво толкова се е случило?

— Когато си влязла в магазина, вътре е имало още някой, нали?

— Да, някаква жена бе донесла книги за продан — Коли се наведе, за да вземе термоса си с леденостуден чай. След като отстрани капачката, тя отпи направо от него. — Каза, че човекът, който случайно изкопал първите кости, бил нейният зет. Защо те интересува?

— Защото те е разпознала.

— Какво? От телевизията ли? — трябваше й само една секунда, за да осъзнае за какво става дума. — Това не е възможно. Няма начин да говори само две минути и да види в мен Джесика Кълън.

— Не знам колко време й е трябвало, но е събрала две и две, и то много успешно. Забелязала, че Роджър затворил магазина след нея. Случайно видяла, че по-късно тръгнал с теб. Споменала тези неща пред някой и този някой казал, че те е видял да излизаш от моята кантора заедно със Сюзан. И че Джей Кълън също е бил там. Това е малък град, Коли. Всички се познават и освен това помнят. Вече се говори, че ти си загубената дъщеря на Сюзан и Джей. И то все по-усърдно. Мислех, че трябва да знаеш, за да решиш как ще действаш. И какво искаш от мен да направя.

— За бога, не знам! — Коли вдигна шапката си от земята. — Не знам наистина. „Без коментар“ няма да свърши работа. Тези думи само карат хората още повече да мислят за онова, което не искаш да коментираш.

— Ще стигне до медиите. Това е неизбежно. Ще се наложи да дадеш изявление. Ще се наложи и семейство Кълън да дадат изявление. Както и родителите ти. Всички вие трябва да решите каква тактика ще предприемете.

Коли отмести поглед към терена. Забеляза, че Джейк се е преместил, и сега клечи в дупката, в която работеха Франи й Чък. Ръката му лежеше върху гърба на Франи.

Бил беше при Дори и не спираше да говори. От изражението на лицето й можеше да заключи, че компанията му не й беше толкова приятна, колкото тази на Джейк преди малко.

Искаше й се да не мисли за нищо друго, освен за дребните драми, разиграващи се в нейния екип.

— Не искам да говоря пред медиите. Не искам родителите ми да бъдат забърквани.

— Но едва ли ще имаш избор, Коли. Навремето това е било сензационна история. А Сюзан е местната знаменитост. Трябва да бъдеш готова.

— Никой не е готов за групово изнасилване. Но ако ти се случи, трябва да го преживееш. Сюзан знае ли?

— Имам среща с нея след час. Онова, което все още не знае, ще го научи от мен.

Коли нахлупи шапката на главата си.

— Трябва ми оня списък. Имената на доктора, на сестрите, кой е бил с нея в болничната стая, след като е родила. Не исках да я пришпорвам, но ти можеш.

— Не се тревожи — кимна Лана. — Ще ги имаш.

— Дай ми адреса и телефона на сина на Карлайл. Може да намеря начин да го убедя да говори с нас. Трябва да се обадя на майка ми и да ги предупредя. На моята майка — обясни тя, когато Лана я загледа леко въпросително. — Сюзан оставям на теб.

— Разбирам.

— Слава богу! Чувствам се по-добре, когато има някой, който да ме разбира. Роджър, изглежда, ме разбира. Това улеснява нещата и ми помага.

— Роджър е специален мъж. И може би… Не знам, може би е генетично заложено мъжете да се справят по-лесно с подобна ситуация, отколкото жените. И особено майките. Знам, че Дъг се измъчва, но е в състояние да запази самообладание.

— Как вървят нещата между теб и него?

— Амиии — проточи неопределено Лана. — Думата „неща“ е доста мъглява, но отговорът е добре. Мисля, че добре. Това проблем ли е?

— За мен не. Просто поредното свръхестествено стечение на обстоятелствата. Още една странна връзка. Наемам си адвокат, който има отношения с родния ми брат. Хванала съм се с работа, която се очертава да се превърне в най-важния проект в кариерата ми. Бившият ми съпруг се натриса неканен, след което откривам, че съм родена на една ръка разстояние от мястото, където работя. Биологичната ми майка се оказва човекът, който прави любимите ми шоколадови сладкиши, а някой, или някои неизвестни хора заплитат още повече загадката, като осъществяват убийство, стрелба с пушка и физическо насилие. Всеки един от тези факти е странен. Но когато ги съберем заедно, се получава…

— Групово изнасилване.

— Нямах предвид точно това, но си права. Вземи списъка от Сюзан — Коли замълча и продължи след секунда. — Време е да разчертая и този проект на сектори и да започна по-сериозни разкопки.

 

 

Сюзан изслуша мълчаливо всичко, което Лана имаше да й съобщи. Беше сервирала чай и кейк. Беше приготвила на компютъра един спретнат списък с имената от миналото.

Остана абсолютно спокойна до момента, в който я изпрати до вратата.

След като я затвори зад гърба й, тя се обърна към Джей.

— Помолих те да дойдеш тук тази сутрин, защото Лана се обади, че е важно и иска да говори с двама ни. Но ти не обели и дума!

— А ти какво искаше да кажа? И какво да направя? Нали вече си се погрижила за всичко.

— Да, както винаги.

— И както винаги не ми даваш възможност да ти помогна.

Тя сви ръцете си в юмруци, след което мина сърдито покрай него и отиде в кухнята.

— Върви си, Джей. Просто си върви!

Той за малко щеше да го направи. Беше му казала същите думи преди години. „Просто си върви, Джей!“ И той го бе направил. Но този път не си тръгна, а се приближи до нея и я хвана за ръката.

— Ти ме изгони тогава, гониш ме и сега. А след това ме гледаш с погнуса. Какво искаш, Сюзан? Всичко, което се опитвам да направя, е да ти дам онова, което искаш. Е, кажи ми какво искаш!

— Искам си дъщерята обратно! Искам Джеси.

— Не можеш да я имаш.

— Ти не можеш, защото не желаеш да направиш нищо, за да го постигнеш. Ти почти не говори с нея в кантората на Лана. Дори не я докосна.

— Защото тя не иска да бъде докосвана! Мислиш ли, че това не ме убива?

— Мисля, че си я отписал много отдавна.

— Това са глупости. Аз също страдах, Сюзан. Мен също ме болеше. Само че ти не можеше да го видиш, нито чуеш. За теб не съществуваше нищо друго, освен Джеси. Не можеше да бъдеш моя жена, не можеше да бъдеш моя любима. Не можеше дори да ми бъдеш приятел, защото беше прекалено обзета от мисълта да бъдеш единствено майка.

Думите бяха като остри, безмилостни стрели, които се забиваха право в сърцето й. Той никога преди не беше казвал подобни неща. Никога не бе изглеждал толкова сърдит, ядосан и наранен.

— Ти беше зрял човек. Беше й баща — тя се освободи от ръката му и започна да прибира чаения сервиз с треперещи ръце. — Но се затвори за мен, когато имах най-голяма нужда от теб.

— Може би. Но ти също се затвори и отдръпна от мен. И аз имах нужда от теб, Сюзан, но теб те нямаше. Исках да се опитам да спася и запазя онова, което ни бе останало, но ти бе готова да пожертваш всичко заради онова, което вече го нямаше.

— Тя беше моето бебе!

— Не, Сюзан, тя беше нашето бебе! По дяволите! Нашето! Ти забрави дори и това!

Дишането й се промени.

— Ти искаше да я заместиш.

Той отстъпи назад, сякаш му удариха плесница.

— Това е глупаво. Глупаво и жестоко. Просто исках да имаме друго дете. А не да я заместя. Исках отново да бъдем семейство. Исках да бъда с жена си, а ти не ми позволяваше дори да се доближа до теб. Ние загубихме нашата дъщеря, Сюзан. Но аз загубих и жена си. Загубих най-добрия приятел в живота си. Загубих семейството си. Загубих всичко.

Тя избухна в сълзи.

— Няма смисъл от всичко това! Искам да видя Джесика… Коли.

— Не, няма да ти позволя.

— Какви ги говориш? Не чу ли какво каза Лана? Тя е била ранена.

— Чух всичко, което каза. А също така чух, че хората са започнали да говорят. Това ще я постави в трудно положение. Ако отидеш на разкопките, ще те видят и това ще налее допълнително масло в огъня.

— Не ме интересуват хорските приказки! Тя е моя дъщеря. Защо да не знаят това?

— Но нея я интересуват, Сюзан! Ако отидеш, ще я отблъснеш. Защото, ако не изчакаш тя сама да дойде при теб, ако не й позволиш сама да начертае пътя си, ще я загубиш за втори път. Тя не ни обича, ние сме й чужди.

Устните на Сюзан трепереха.

— Как можа да кажеш такова нещо? Обича ни! Дълбоко в себе си, може би неосъзнато, но ни обича. Трябва да ни обича, не сме й чужди.

— Не исках да ти го казвам, за да не те наранявам. Предпочитам да отстъпя, дори да си отида отново, вместо да ти причинявам болка. Но ако не ти го кажа, скоро ще бъдеш наранена още по-жестоко.

Той я хвана за раменете и я притегли към себе си, като я стисна силно, когато тя се опита да се освободи. Нещо, което би трябвало да направи много отдавна, помисли си тъжно Джей. Отдавна трябваше да я стисне в прегръдките си.

— Тя ни съжалява. Мъчно й е за нас. Чувства се задължена. И може би, ако й дадем достатъчно време, ще почувства и нещо повече.

— Искам да се върне вкъщи.

— Скъпа — той притисна устните си към челото й, — знам.

— Искам да я държа на ръце — Сюзан обви с ръце кръста му и се залюля. — Искам отново да е бебе, така че да мога да я гушкам и люлея.

— И аз искам това. Знам, че не ми вярваш, но го исках с цялото си сърце. Просто да… да мога да я докосна.

— О, господи, Джей! — Сюзан вдигна ръце и избърса сълзите по лицето му с ръка. — Съжалявам, толкова съжалявам.

— Може би би могла просто да ме прегърнеш. Или да ми позволиш аз да те прегърна — той плъзна ръце по тялото й. — Позволи ми, Сюзан.

— Опитвам се да бъда силна. Опитвах се през всичките тези години, но сега не мога да спра да плача.

— Всичко е наред. Никой няма да разбере. Тук сме само двамата — толкова отдавна не беше му позволявала да бъде близо до нея. Беше изминало страшно много време, откакто не бе слагала главата си на рамото му. Откакто не бе обвивала ръцете си около кръста му.

— Мислех… Първия път, когато отидох да я видя, мислех, че ще бъде достатъчно да знам, че нашето бебе е живо и здраво и е добре. Че е пораснала толкова красива и толкова умна. Мислех си, че ще ми бъде достатъчно, Джей. Но се оказа, че не е. Всеки ден искам все повече и повече. Пет минути от миналото, сетне час. После ден, след него година.

— Тя има красиви ръце. Забелязала ли си? Има белези по тях, вероятно от работата й. Но пръстите й са дълги, а дланите тесни. И знаеш ли какво си помислих, когато ги видях, че… О, боже! Че трябваше да й купим пиано и да ходи на уроци по музика. С ръце като тези трябва да свири на пиано.

Бавно и внимателно, Сюзан се отдръпна от него. Сетне обхвана лицето му с ръце и го повдигна. Той плачеше — мълчаливо, без звук. „Винаги е бил такъв“, каза си тя. Когато човек очакваше от него буря от чувства, породени от радост или мъка, Джей изживяваше нещата мълчаливо.

Спомни си как бе плакал така и двата пъти при раждането на децата им. Стискаше преплетените им ръце, а сълзите се стичаха по лицето му, без да произнесе и звук.

— О, Джей! — Сюзан целуна мокрите му бузи. — Тя свири на чело.

— Така ли?

— Да. Видях го в стаята й в мотела, а има и кратка биография в интернет, към проектите, върху които е работила. Пише, че свири на чело. И че е завършила с отличие „Карнеги Мелън“.

— Нима? — той се опита да се стегне, но гласът му бе надебелял и сякаш не искаше да излезе от гърлото, докато търсеше носната си кърпа. — Това е трудно училище.

— Искаш ли да видиш разпечатката? Има и снимка. Изглежда интелигентна и сериозна.

— Бих искал.

Сюзан кимна и отиде при компютъра.

— Джей, знам, че си прав за Джеси. Ще трябва да я оставим сама да реши какви ще бъдем в бъдеще и как да се държим. Но ми е толкова тежко да чакам! Особено, когато е наблизо.

— Може би няма да ни е толкова тежко, ако чакаме заедно.

Сюзан се усмихна така, както се бе усмихнала някога, когато най-добрият й приятел от детинство я бе целунал за пръв път.

— Може би.

 

 

Наложи се да направи известни маневри. Когато ставаше дума за Дъглас, маневрите бяха наистина необходими, мислеше си Лана. Но те се увенчаха с успех и тя успя не само да си уреди нова среща, но да го накара да я покани в апартамента си над книжарницата.

Искаше да види къде живее, нищо че временно се бе настанил там. А може би щяха да направят и следващата стъпка в отношенията си.

Когато почука на външната врата, той извика „влизай“. Това беше навик, типичен за жителите на Удсбъроу — да не си заключват вратите на къщите. Но тя не бе успяла да го прихване, макар че вече две години живееше тук. Беше прекалено градско момиче и навиците й бяха градски, реши Лана и отвори вратата.

Диванът във всекидневната бе покрит с размъкната морскосиня покривка, а единственият стол беше ловджийско зелен с изтъркани облегалки. Изборът на цветове нямаше нищо общо с килима, който бе в кафяво и оранжево.

Може би беше далтонист.

Имаше висок до кръста барплот, който отделяше кухненската площ от всекидневната. Самата кухня обаче блестеше от чистота, със задоволство отбеляза Лана.

Или бе голям чистник, или изобщо не готвеше в нея. Щеше да преглътне, която и да е от двете възможностите.

— Идвам след малко — извика Дъг от съседната стая. — Трябва да довърша нещо.

— Спокойно. Не бързай.

Това й даде възможност да се огледа. Имаше няколко предмета със сантиментална стойност. Трофей от бейзболния шампионат в гимназията, една много изтъркана ръкавица и нещо, което приличаше на умален модел на средновековен катапулт. И, разбира се, книги.

Тя одобри всичко, но всъщност колекцията от картини на стената бе онова, което предизвика завистта й и я накара да се чуди още повече що за човек е той.

Там бяха „Четирите сезона“ на Муха, една русалка на Уотърхаус, „Екстаз“ и „Разсъмване“ на Париш.

Един мъж, който окачва на стените си картини и пази като спомен бейзболната си ръкавица от училище, беше мъж, който заслужаваше да бъде опознат по-отблизо.

За да започне с опознаването, Лана отиде до вратата на спалнята.

Съвсем обикновено легло. Никаква табла зад главата, само небрежно хвърлена синя завивка върху него. Гардеробът сигурно беше семейна реликва, потъмнял от годините махагон с бронзови дръжки. Нямаше огледало.

Дъг работеше на лаптопа си, поставен върху очукано бюро, а пръстите му се движеха бързо по клавишите.

Носеше черна фланелка, джинси и за нейно голямо учудване — очила с рогови рамки.

Тя почувства в стомаха си гореща вълна от желание и пристъпи в стаята.

Косата му бе все още влажна, мина й през ума. Можеше да усети аромата на сапун след душа, който сигурно беше взел преди малко.

Без да мисли, тя се поддаде на импулса си, пристъпи напред и зарови пръсти в тъмната му влажна коса.

Той изненадано се сепна, завъртя се със стола и я погледна през очилата си.

— Извинявай. Просто исках да довърша този опис… Какво има? — попита я, докато тя стоеше и му се усмихваше.

— Не знаех, че носиш очила.

— Само когато работя на компютъра. И за четене. Подранила ли си?

— Не, дойдох точно навреме — очевидно се чувстваше леко нервен и му бе неловко, че е влязла в спалнята му. И точно заради това тя се почувства по-уверена.

— Не бързай. До филма има още цял час.

— А, филмът! Да — тя беше облечена с костюм на тънки райета. Какво беше онова за жените, облечени в костюми на тънки райета? — Ще трябва да си вземем нещо за хапване преди това.

— Ще трябва — хареса й как очите му се ококориха, когато седна в скута му. — Или можем да останем тук. Бих могла да приготвя нещо.

— Няма много в хладилника… — той млъкна, защото устните й се плъзнаха по неговите. — Но все пак можем да измислим нещо. Ако искаш.

Тя прекара ръце по гърдите му и ги хвана зад врата му.

— Гладен ли си?

— Ами, да.

— За какво? — попита Лана, и се разсмя, когато той впи устни в нейните.