Нора Робъртс
Въглени в мъртвата пепел (17)

16.

Тя се обви като лиана около него. Докато ароматът и формите й замайваха сетивата му, той си помисли, че не е възможно тази жена да му подхожда до такава степен.

Беше като обладан от нея. Всичко започна от мига, в който тя се надигна на пръсти и докосна устните му, след като излязоха от ресторанта.

Дъг не бе сигурен дали иска да разпали тази жажда в тялото си, или да я потисне. Знаеше единствено, че иска повече от нея. И то сега.

— Позволи ми да… — столът изскърца заплашително под тежестта им. Някаква кола изгърмя навън. Но той мислеше единствено как да разкопчае копчетата на блузата й.

— И аз искам същото — сърцето й биеше лудо и изпращаше оглушителни удари в гърдите и гърлото й. Лана харесваше това чувство. Това бе твърдият тътен на живота. Тя се отдръпна леко, за да даде възможност на ръцете му да свършат онова, което искаха. — Очилата ти бяха последният стимул.

— Никога повече няма да ги свалям от очите си.

— Тогава всичко ще е наред — тя прекара ръце през косата му, сетне свали очилата и ги остави на бюрото, докато той откопчаваше копчетата на снежнобялата й блуза.

— Бих казал същото за твоите тънки райета. Направо ме убиха.

— Това е костюм на „Брукс Брадърс“.

— Бог да ги благослови — тя беше перфектна — почти дребничка, с гладка, бяла като мляко кожа. — Но защо не… — Дъг свали сакото от раменете й. Блузата й бе разтворена и под нея сутиенът светеше меко с коприната си върху меките хълмчета на гърдите й. — Прекрасна гледка! — промълви той и нападна с устни шията й.

Миришеше на свежо и на жена. Пулсът й бързо прескачаше под устните му като уплашено птиче.

Ръцете й бяха хванати от ръкавите на полусвлеченото сако, а плътта — изложена на показ. Имаше нещо тайно, мистично и еротично в тази промяна, в капитулацията след момента на демонстрирано надмощие. Първо си позволи сама да седне в скута му, след което сякаш я обзе шеметна паника, когато устните му потвърдиха неизбежното.

Дъг се изправи и я вдигна така елегантно и леко, че дишането й спря. В него имаше нежност и сила, които не бе осъзнала. Пулсът й запрепуска още по-бясно, когато я понесе, докато устата му продължаваше атаката си.

След това се озова на леглото под него. Ръцете й се опитваха да се освободят от сакото, а тялото й бе пленено и безпомощно. Той дръпна ръкавите и ръцете й изскочиха. Преди да посегне с тях към него, Дъг я завъртя и постави по корем.

— Нямам нищо против „Брукс Брадърс“ — рече той, докато откопчаваше бавно ципа на полата й. — Но ми се струва, че тези братя са излишни тук. Ще трябва да ги разкараме.

Тя го погледна през рамо и един кичур коса като крило падна над очите й.

— Бих каза същото и за „Ливайс“.

— Ще им дадем една минута да се изметат. Хайде! Какви са тези досадници наоколо! — той смъкна блузата й и прекара горещи пръсти по гръбнака й.

Сетне издърпа полата и я захвърли. Бикините й бяха дълбоко изрязани и завършваха с дантела и бял сатен. Той сериозно се съмняваше, че и те идват също от известните братя Брукс.

— Останалите неща също пречат!

Тя се разсмя и се опита да каже нещо умно и забавно, но успя само да простене, защото устните му продължиха да се разхождат по гръбнака й. Пръстите му се плъзнаха от коляното до края на бикините, а нейните се впиха в чаршафите.

— Знаеш ли, колкото пъти те видя в твоите адвокатски костюми, толкова пъти се чудя какво ли има под тях? И трябва да призная, че то много ми допада.

Той я галеше така, че мускулите й се отпуснаха, а крайниците й престанаха да треперят. Все едно се плъзгаше през мека, сива мъгла и потъваше в нея, без каквато и да е мисъл за посока или направление.

И на кого му е необходим контрол, помисли си Лана, докато талазите се сгъстяваха и тя можеше просто да… да потъне в тях.

Дъг чу въздишката и почувства как тя сякаш става безтелесна. Тялото й вече бе негово владение, за да го изследва, да се му наслаждава и да вкусва от сладостта му. Тънкият кръст, дългите бедра, тази крехкост, която прозираше през кожата на лопатките и раменете. Той откопча сутиена, долепил устни до плътта й.

Тя нямаше сили да издаде какъвто и да е звук, освен сладостни стенания. Той я завъртя бавно, като преминаваше с устните си по нея — първо устата, сетне шията, накрая гърдите.

Ухаещи, закръглени, копринени, те започваха да парят при допира му. Ръцете й галеха косата, раменете и гърба му. Тя издърпа задъхано ризата му и я измъкна през главата, сетне я захвърли настрани.

Докосването на плът до плът я накара да изтръпне.

Търпелив, помисли си отвлечено Лана, и същевременно съвършен. Това беше мъж, който бе готов да даде толкова, колкото ще вземе, и да се наслаждава, дарявайки наслада и на другия. Мъж, който щеше да накара тялото й да се гърчи, а сърцето й да спира.

И тя се надигна, за да го посрещне и да му предложи всичко, което има. Мълвеше името му, докато устните му я побъркваха, а ръцете му ставаха все по-нетърпеливи. Все по-бързо, запалвайки огън навсякъде, откъдето минеха, те превръщаха търпението в нетърпение, а желанието в необходимост.

Дъг я притисна с ръка, като плъзна пръст под коприната на бикините й и проникна в нея.

Пръстите й отново потърсиха опора в раменете му. Той наблюдаваше как очите й станаха опалово сиви, а под кожата й плъзна руменина. Прихвана вика й с устни, наслаждавайки се на оргазма й.

През тялото й преминаха вълни. Бяха прекалено бързи, за да ги раздели, прекалено поглъщащи я, за да ги задържи. Тя се пребори с копчето на джинсите му. Господи, искаше всичко от него! Искаше да скочи в тази бездна от желание, без да мисли. Бедрата й тръпнеха, когато постави ръката си върху него.

— Дъг. Дъглас — повтори и го насочи към себе си.

Удоволствието премина през него като метеор. Изпълни го гордост, че я превзе, че имаше тази мека и влажна топлина, която го заобикаляше. Той отхвърли желанието си да я превземе с щурм, като възвърна по-бавния ритъм, за да се наслаждава по-дълго на всяко трепетно движение, на всяко тръпнещо издигане и спадане на телата им.

 

 

Навън се бе здрачило. Последните лъчи светлина се промъкваха през прозореца и падаха върху лицето й. Дъг проследи как трепкат миглите й и как пулсира вената на шията й.

Когато почувства, че тя се вкопчва в него, наведе устните си към нейните и пое дъха й.

— Дъг?

Лана остави косата му да се плъзне между пръстите й, докато гледаше през прозореца. От мястото, където лежеше, можеше да види светлината на уличните лампи.

— Да?

— Искам да ти кажа нещо — тя въздъхна и се протегна, доколкото й позволяваше тялото му, което я бе приковало към леглото.

— Мммм.

Устните му се извиха в усмивка, макар и невидима за нея, защото бе заровил глава в шията й.

— Това беше напълно достатъчно.

— Мисля, че сега ти дължа една вечеря.

— И аз така мисля. Значи ли, че ще облечеш костюма на райета и отново ще ме възбудиш?

— Всъщност, мислех да те попитам дали нямаш някоя риза да ми дадеш назаем, докато видя какво мога да приготвя с онова, което намеря в кухнята.

— Риза ще се намери, но те предупреждавам, че в кухнята няма почти нищо.

— Аз мога да направя от нищо нещо. А има и още нещо, което забравих да ти кажа.

Този път той вдигна глава и я погледна.

— Е, какво?

— Наела съм детегледачката до полунощ. Така че, надявам се да имаш протеини в кухнята, защото все още не съм свършила с теб.

Дъг се ухили. Беше приятно изненадан от заканата, очарован и същевременно леко разтреперан.

— Чудя се как съм успял да те пропусна, когато се връщах в града.

— Не беше му дошло времето. Но сега се надявам, че ще ти липсвам, когато отсъстваш.

Тъй като отсъствието му се очертаваше съвсем скоро, той се превъртя и стана.

— Има една библиотека, която трябва да посетя — рече той, докато вървеше към гардероба. — В Мемфис.

— О! — тя седна, но да пази безразличен тон. — И кога тръгваш?

— След няколко дни — извади една риза от гардероба. — Ще се върна веднага щом свърша работа — обърна се и й подаде ризата. — Не мисля, че идеята да отсъствам дълго след всичко, което се случва тук, е добра.

Лана кимна и скочи от леглото, за да облече ризата.

— Съгласна съм. Семейството ти се нуждае от теб.

— Да. Има и още нещо.

Тя го погледна, докато закопчаваше копчетата на ризата.

— И какво е то?

— Че и аз не съм свършил с теб.

— Чудесно — Лана пристъпи към него, надигна се на пръсти и докосна с устните си неговите. — Това ми харесва.

След което тръгна към кухнята.

Той оправи косата си с пръсти и я последва.

— Лана, всъщност не знам какво търсиш.

Тя отвори хладилника и като притисна краищата на ризата между бедрата си, загледа вътре в него.

— И аз не знам, докато не го намеря.

— Не говоря за храна.

— Знам за какво говориш — обърна очи към него. — Можеш да се отпуснеш, Дъг. Аз съм специалистка в живеенето за момента, всяко нещо по реда си — погледна отново в хладилника и поклати глава: — Очевидно ти също, ако съдя по факта, че имаш три бири, четвъртинка мляко, две самотни яйца и неотворена майонеза.

— Забрави шунката в долното чекмедже.

— Хм. Добре, обичам предизвикателствата — сетне отвори бюфета и намери четири различни по големина чинии, три водни чаши, една винена и кутия „Кеп енд Крънч“, което я накара да хвърли изпълнен със съжаление поглед към Дъг.

— Детска слабост — оправда се той. — Както и пуканките.

— Аха. Имаш също така чипс, буркан туршия, половин бял хляб и наполовина пълна кутия с бисквити.

Тъй като се чувстваше неудобно, че ще надникне и във фризера, където ще открие две кила сладолед и замразената пица, той пристъпи, за да й попречи, и блокира пътя към него с тялото си.

— Казах, че няма много. Можем да излезем или да си поръчаме нещо по телефона.

— Ако си мислиш, че не мога да приготвя ядене от тези продукти, много се лъжеш. Трябва ми съд, за да сваря яйцата. Имаш ли тенджера?

— Имам. Искаш ли една бира?

— Не, благодаря.

Той извади малка тенджерка и й я подаде.

— Веднага се връщам.

Лана запретна ръкави и се залови за работа. Яйцата тъкмо завряха, когато Дъг се върна леко запъхтян с бутилка вино.

— Изтичах до магазина отсреща — обясни той.

— Много мило от твоя страна. Бих изпила една чаша с удоволствие.

— Какво готвиш?

— Салата от шунка с яйца и майонеза. Ще си я намажем на хляба, след това ще ядем с чипс, като си представяме, че сме на пикник.

— Устройва ме — той отвори виното и й наля в единствената чаша за вино.

— Как реагира майка ти на факта, че не умееш да готвиш?

— Опитваме се да не говорим за това, тъй като темата е доста болезнена. Слуша ли ти се музика?

— С удоволствие. Имаш ли свещи?

— Най-обикновени, само за в случаите, когато спре токът.

— Ще свършат работа.

Тя възприе идеята за пикник съвсем сериозно, така че постла едно одеяло на земята във всекидневната. Запалиха свещите, пуснаха музика, ядоха сандвичи и пиха вино. И отново се любиха бавно и страстно на одеялото, след което се отпуснаха мълчаливо в прегръдките си.

Никой от двамата не помръдна, когато навън завиха сирени.

— В Мемфис сигурно ще бъде горещо.

— Сигурно.

— Ще отидеш ли в Грейсланд^[1] докато си там?

— Не.

Тя се обърна така, че легна отново върху него и разгледа лицето му.

— Защо?

— Първо, защото… е едно клише и второ, там съм по работа, а не да отдавам почит на Краля.

— Може да ги комбинираш — тя наклони глава. — Би трябвало да отидеш, просто заради забавлението. И можеш да ми купиш нещо наистина ужасно глупаво.

Тя го целуна по носа.

— Трябва да вървя.

Той не искаше да я пусне. Желанието да я остави при себе си, да я задържи в прегръдката си, малко го плашеше.

— Искаш ли да гледаме кино, когато се върна?

Стана й приятно, че я попита.

— Да.

Докато ставаше, в чантата й зазвъня мобилният телефон. Дъг видя как в очите й премина първична искра на ужас и страх, докато забързано скочи към чантата.

— Сигурно е Дени, бавачката.

Лана отвори трескаво чантата си и си каза, че няма защо да се тревожи.

— Ало? Дени, какво… Моля? Какво? О, господи! Да, да. Идвам.

Докато затваряше телефона, тя почти тичаше към спалнята.

— Тайлър? Какво се е случило с Тайлър? — попита Дъг, като се втурна след нея.

— Нищо. Той е добре — тя свали със замах ризата му и грабна блузата си. — Господи, Дъг! Моята кантора гори!

 

 

Нямаше какво да сторят, освен да стоят и да гледат. Можеше само да стои от другата страна на улицата, далеч от дима и пламъците и да гледа как част от живота й се превръща в пепел.

Беше загубила много повече, напомни си тя. Много по-лошо от една кантора, оборудването, документите и мебелите. Всичко това можеше да бъде възстановено. Можеше да купи нови мебели, ново оборудване. Всичко, направено от дърво или тухли, можеше да бъде отново построено и възстановено.

И все пак й беше мъчно за старинната къща с прекрасен изглед и приятни стаи.

Пожарната заливаше къщата с вода от всички страни и онова, което бе спретната градинка, сега представляваше кална поляна, по която се валяха пръснати отломки.

През счупените прозорци и от покрива излизаше дим, направо към ясното лятно небе.

Доста хора бяха наизлезли от къщите си или слизаха от колите си, за да видят какво става.

Тя видя младото четиричленно семейство, което живееше в двуетажен апартамент в съседната сграда. Те изглеждаха ужасени. Носеха със себе си разни вещи, които бяха взели от страх, че и техният дом може да се подпали.

— Лана?

— О, Роджър! — тя едва не припадна. Да го види тук, облечен с горнището на пижамата над панталоните и чехли, обути на босо, почти я разплака. Грабна ръката му и я стисна.

— Сирените ме събудиха — обясни той. — Станах, налях си вода и погледнах през прозореца. Видях само дим. Ти къде беше? Вътре ли?

— Не, бях с Дъг. Някой се е обадил по телефона и е говорил с детегледачката. Тя ми позвъни. О, господи, дано огънят не се разпространи! Само да не се разпространи.

Роджър погледна Дъг.

— Може би трябва да я сложим да седне.

— Вече се опитах, не иска.

— Не знам как е могло да се случи. Когато наемах къщата, прегледах всичко. Инсталацията беше в ред. Аз винаги съм много внимателна.

— Ще почакаме и ще разберем — рече Дъг и Роджър почувства как от сърцето му падна тежест, когато видя как внукът му притисна устни към косата на Лана.

 

 

Коли научи за пожара в шест и петнадесет на другата сутрин, когато Джейк безмилостно я събуди.

— Махай се оттук или ще те убия! — изръмжа тя.

— Събуди се, Дънбрук! Кантората на адвокатката ти е изгоряла тази нощ!

— Какво? — Коли се преобърна по корем, зарови ръка в косата си и премигна. — Лана? Господи! Къде е тя?

— Тя е добре — той я спря с ръка да не скочи от спалния чувал. — Не успях да науча всичко. Само онова, което стигна до мен по местните новини, но разбрах, че в сградата не е имало никой, когато е започнал пожарът.

— О, боже! — тя разтърка с ръце лицето си и отново легна. — Ако не е едно, ще е друго. Знаят ли как е избухнал?

Той седна на пода до нея.

— Предполагат, че е палеж. Има разследване.

— Палеж? Но кой, по дяволите, би… — тя млъкна, когато мозъкът й направи връзка с всичко останало. — Защото е мой адвокат.

— Правилно.

— Записите от нашите разследвания сигурно са били в кантората.

— Позна.

— Това е голям удар.

— Не и от мястото, където седя. Може да се окаже, че са деца, които са си играли с кибрит, или че собственикът е загубил на комар и има неплатени сметки, така че умишлено го е запалил заради застраховката. Или може би някой не харесва идеята, че си изровила информация за онова, което се е случило тук преди двадесет и девет години — той докосна с пръст раната на челото й. — Ние не сме особено популярни тук.

— Мисля, че трябва да я видя, след което да я уволня. Тя има дете, Джейк. Не искам тя или малкото момченце да бъдат изложени на опасност, защото ми помага да намеря отговорите в тази заплетена история.

— Не я познавам добре, но впечатлението ми е, че не е от хората, които лесно се отказват.

— Може и да не е, но аз ще й дам първоначалния тласък. Сетне заминавам за Атланта. Излез, за да се облека.

— И друг път съм те виждал да се обличаш — той не се помръдна от мястото си, докато тя се измъкна от чувала. — Искаш да се срещнеш със сина на Карлайл очи в очи.

— А ти имаш ли по-добра идея?

— Не. Поради което случайно знам, че днес има полет на „Делта“ до Атланта след два часа и случайно има две свободни места.

Тя го изгледа, докато вземаше джинсите си.

— На мен ми трябва само едно.

— Добре, аз ще седна на другото. Тръгвам с теб, Коли — заяви Джейк, преди да е успяла да се възпротиви. — И нямам нужда от твоето разрешение. Само ще загубим излишно време в спор, в който аз ще победя, и така или иначе ще дойда с теб. Няма да те пусна сама. Това е положението.

— Ти си нужен тук, на разкопките.

— Ще почакат. Съгласявай се или ще направя така, че да изтървеш полета. И трябва да ти кажа, че ще го направя с голямо удоволствие — рече той, като се изправи на крака. — Защото отлично си спомням колко интересен е твоят спален чувал отвътре, когато и ти си гола вътре в него.

Тъй като бе облечена само с един огромен по размер баскетболен потник, Коли реши, че той има предимство.

— Ако ще тръгваме заедно, най-добре се свържи с Лео. След десет минути съм готова. Ще минем покрай Лана на път за летището.

— Това вече звучи като план — той тръгна към вратата, но се спря. — Няма да позволя да ти се случи каквото и да било. Това е следващото нещо, с което трябва да се примириш.

— И двамата знаем, че мога да се грижа за себе си.

— Да, знаем. Онова, което никога не ти дойде наум, е, че невинаги трябва да става така.

 

 

— Не. Не са били деца, които са си играли с кибрит.

Лана седеше в кухнята си и пиеше поредната чаша от реката кафе, която бе погълнала. Гласът й беше треперлив, изпълнен с уплаха и страх.

— Пожарникарите казаха, че пожарът е тръгнал от моята кантора на втория етаж. Дори установиха, че този, който го е запалил, е влязъл през задната врата. Ключалката била разбита. Онова, което не могат да кажат, е какво е било взето от документите и компютъра, преди кучият син да полее пода и бюрото ми с бензин, да направи пътечка през коридора и по стълбите, да драсне клечката и да излезе.

— Така ли смятат, че е станало? — попита Коли.

— Пожарникарите, с които успях да говоря, са категорични, че е палеж. Инспекторът сигурно ще открие и още улики. Добрата новина е, че пожарът не е нанесъл щети на съседите. Мръсното копеле дори не е помислило за семействата, които живеят в съседните къщи, нито за унищожаването на чуждата собственост, когато е решило да се справи с мен — тя остави кафето. — Както не е помислило и за това, че имам копие от всеки документ тук, вкъщи. Всеки ден качвам на дискета всички нови данни и си ги нося у нас.

— Тъй — Джейк застана зад нея и започна да масажира раменете й. — Значи той не знае, че си такава бюрократка?

— Точно така. О, благодаря! — тя въздъхна от облекчение, когато схванатите й мускули се отпуснаха. — Трябва да те целуна за масажа, но не мога даже да се помръдна. Пък и не мисля, че на Коли ще й хареса.

— Устата си е негова, не моя — заяви Коли. Но въпреки това продължи да гледа как Джей разтрива Лана. При него това беше нещо инстинктивно, осъзна тя. Жената имаше проблем и той автоматично й се притичаше на помощ.

— Много съжалявам за всичко, Лана. И трябва да те уведомя, че си уволнена.

— Моля?

— Изпрати ми сметка за услугите. Ще ти пратя чек. Съжалявам, че трябва да ти отнема масажиста, но бързаме да хванем самолета.

Джейк почувства как раменете на Лана се превърнаха в камък.

— Ако си мислиш, че можеш да ми платиш и да ме отстраниш, защото предполагаш, че пожарът е свързан с работата, която върша за теб, значи не си наела точния адвокат. Запази си парите! Не можеш по този начин да ми кажеш какво да правя и какво не.

— Срещнали се два остри камъка — промърмори Джейк и продължи да я разтрива. Защото реши, че зад нея е най-безопасното място за един мъж в ситуация като тази.

— Щом не искам да се месиш в моите работи, значи няма да се месиш.

— Ако няма да работя за теб, трябва да кажеш защо.

— За бога, Лана! Ако всичко това е свързано с мен, не знаеш какво може да последва. Ти имаш дете, за което трябва да мислиш.

— Не ми казвай каква майка да бъда и как да се грижа за детето си! И не си въобразявай, че ще се откажа от договора и задълженията си, защото е станало напечено. Някой е подпалил и изгорил проклетата ми кантора и аз смятам да го накарам да си плати за това. По един или друг начин.

Коли седна и започна да тропа с пръсти по масата.

— Тогава за какво, по дяволите, да ти плащам щом така или иначе ще работиш за мен?

— Защото така е честно.

— Грейстоун ще ти каже, че не ми пука и мога да играя и нечестно.

— Обожава да го прави — съгласи се с усмивка Джейк, — но с теб ще играе често, защото те харесва. Сега просто е много ядосана, защото аз предсказах, че няма да се откажеш.

— Я млъкни! Теб кой те пита? — хвърли му гневен поглед Коли.

— Ти! Нали ме попита преди малко.

— Деца, не се карайте и не плюйте на масата. Какъв самолет ще вземате и закъде?

— Аз… ние — поправи се Коли, когато чу как Джейк изръмжа, — решихме да отидем до Атланта, за да говорим със сина на Карлайл.

— И защо смятате, че ще говори с вас, след като е отказал на детектива?

— Защото няма да му оставя друга възможност.

Джейк се наведе напред и прошепна в ухото на Лана:

— Тя се заяжда с човека, докато не се предаде или не започне да пищи.

— Не се заяждам. Настоявам.

— Не ми влиза в работата да ви го казвам, но вие двамата сте си все още много, много женени — тя почувства как пръстите на Джейк трепнаха върху раменете й, а Коли направи гримаса. — Във всеки случай смятам това за добра идея. Ще му бъде много по-трудно да откаже да ви даде информация. Ако иска да говори с мен, дайте му моя телефон вкъщи и мобилния също. Ще работя у дома, докато си намеря друго помещение за кантора.

 

 

Докато пътуваха, двамата не си говориха въобще. На летището водиха обикновените служебни разговори. В минутата, в която седнаха в самолета, Джейк пусна назад седалката си.

Коли знаеше, че ще заспи точно след десет секунди. Това бе един от навиците му, заради които най-много му завиждаше. Можеше да заспива моментално независимо къде се намира — в огромен реактивен лайнер или в консервна кутия. Щеше да спи, докато не обявят кацането, след което щеше да се събуди бодър и освежен.

Тя също пусна назад седалката, скръсти ръце на гърдите си и се опита да мисли за нещо през следващите два часа във въздуха.

Всъщност Джейк седеше до нея буден, но със затворени очи. Можеше да чуе мислите й все едно ги казваше на глас. И знаеше, че след две минути, тя отново ще седне в изправено положение, изнервена от бездействието. Щеше да вземе едно от бордните списания и да се упреква, че е забравила да си вземе книга, сетне да потърси в чантата си дали случайно няма някоя там.

Щеше да поглежда часовника си на всеки пет-шест минути и да му завижда, защото той може да спи, а тя не.

„… вие сте си все още много, много женени…“

„Лана, Лана — помисли си той и се опита да настрои хиперчувствителните си сензори към жената, която седеше до него, — та ти не знаеш дори и половината!“

 

 

Кантората на Карлайл излъчваше южняшка изисканост и приглушено загатнат шик. Приемната беше обзаведена с тъмно дърво, цветовете бяха меки, на много места имаше старинни предмети, полирани до блясък.

Във въздуха се носеше усещане за спокойна и делова атмосфера.

Жената, която седеше зад огромното дъбово бюро, изглеждаше също толкова грациозна и скъпоплатена, като обзавеждането. Усмивката й бе топла, а тонът на гласа — като захарен сироп. Гръбнакът й обаче бе от стомана. Самото олицетворение на непристъпната секретарка.

— Съжалявам, но календарът на господин Карлайл е пълен. Ще се радвам да ви назнача среща за следващата седмица. В четвъртък има свободен час.

— Ние сме тук само днес — отвърна Коли.

— Колко жалко. Може би ще успея да ви уредя консултация по телефона.

— Разговорите по телефона са някак безлични, не мислите ли… — Джейк погледна бронзовата табелка с името й върху бюрото, извика най-чаровната усмивка на лицето си и отново погледна жената, — госпожо Биди?

— Зависи кой води разговора. Може би, ако ми дадете идея за естеството на проблема, ще мога да ви насоча към някой от заместниците на господин Карлайл.

— Това е личен въпрос — намеси се остро Коли и получи неодобрителен, поглед от страна на госпожа Биди.

— Ще се радвам да съобщя на господин Карлайл за вас и както вече казах, да ви определя среща за следващия четвъртък.

— Това е личен, семеен въпрос — добави Джейк. Той реши да продължи подсказаната от Коли тема, но пристъпи и незабелязано я настъпи по крака с ботуша си, като в същото време обърна цялото си внимание към госпожа Биди. — Свързано е с Маркъс Карлайл, бащата на Ричард. Мисля, че ако успеете да се свържете с него, той ще поиска да говори с нас.

— Вие сте роднини на господин Карлайл?

— Имаме връзка. В Атланта сме за много кратко време. Тези няколко минути може да се окажат много важни за нас и за Ричард. Сигурен съм, че няма да иска да се върнем обратно в Мериланд, без да се видим.

— Ако ми кажете имената си, ще му съобщя за вас. Това е всичко, което мога да сторя.

— Коли Дънбрук и Джейкъб Грейстоун. Високо оценяваме помощта ви, госпожо Биди.

— Ако почакате, ще съобщя на господин Карлайл веднага след като прекъсне конферентната връзка.

В минутата, в която кракът й се оказа на свобода, Коли го изрита в кокалчето на крака, след което седна на един от столовете.

— Не разбирам как лъжата ще ни отвори вратата — промърмори тя.

— Аз не излъгах. Само поизопачих малко истината. И това я убеди да му каже за нас.

Коли взе едно списание и веднага го остави обратно.

— Защо трябва да флиртуваш с всяка жена, която видиш насреща си?

— Генетично наследство. Аз съм жертва на собствената си същност. Хайде, скъпа! Знаеш, че ти си единствената за мен.

— Да, чувала съм го и преди.

— Чувала си го, но никога не си ме слушала. Коли, има много неща, които трябва да оправим. След като намериш отговорите, които търсиш за собствената си съдба, ще трябва да потърсим и отговорите за отношенията между нас.

— Вече намерихме тези отговори — но работата бе, помисли си с нарастваща паника тя, че някои от отговорите, които бяха открили, се оказаха грешни.

— Ние никога не сме си задавали въпроси. Прекарах по-голяма част от изминалата година да се питам. Сам себе си.

Коли почувства как някъде в гърдите й се надигна тревога и безпокойство.

— Не започвай пак, Джейк! И без това си имам достатъчно тревоги.

— Знам, Коли. Искам само да… — той спря, защото госпожа Биди се появи.

Лошо избрано време, помисли си Джейк с недоволство. Кога ли щеше да има възможност отново да започне този разговор с нея?

— Господин Карлайл ще ви отдели десет минути. Ако се качите по стълбите на втория етаж, личната му секретарка ще ви покаже къде да го намерите.

— Благодаря — Джейк хвана ръката на Коли, докато се качваха по стълбите. — Видя ли? Никога не подценявай силата на изопачената малко истина.

Вторият етаж беше също толкова елегантен, колкото и първият. От обстановката Коли прецени, че Карлайл е богат и преуспяващ мъж с добър вкус.

Офисът му приличаше на кабинет на джентълмен. Огромен, просторен, но в него се усещаше силно мъжко присъствие. Библиотечните шкафове с книги и снимки опасваха двете стени. Имаше картини от американски художници, както и антикварни предмети, свързани с американската история.

Мъжката тема бе подчертана от цветовете — бургундскочервено и морскосиньо, както и от използването на материали като кожа и месинг.

Ричард Карлайл стоеше прав зад бюрото си. Беше висок и добре сложен. Косата му, прошарена със сиво, бе ниско подстригана и сресана назад, откривайки високо чело. Носът и устните му бяха тънки. Когато протегна ръка, тя забеляза, че копчетата за маншетите му са златни и с монограм. Носеше „Ролекс“. Във венчалната му халка проблясваха диаманти.

Спомни си как Хенри Симпсън й бе описал Маркъс Карлайл като хубав, динамичен мъж с изключително добър вкус.

Значи синът приличаше на баща си. Крушката не пада по-далеч от дървото.

— Госпожо Дънбрук, господи Грейстоун. Боя се, че се мъчите да се възползвате от мен. Не знам помежду ни да има каквато и да е семейна връзка.

— Връзката е вашият баща — рече Коли. — И неговата връзка с моите родители. Много е важно да го намеря.

— Разбирам — той сплете пръсти и над тях лицето му загуби учтивото си изражение. — Тъй като това е вторият опит през последните няколко дни да бъде открит баща ми, предполагам, че опитите са свързани. Не мога да ви помогна, госпожо Дънбрук. Аз съм изключително зает и нямам време, така че…

— Не искате ли да знаете защо?

Той изпусна нещо, което можеше да мине за въздишка.

— Съвсем често да ви призная, има много малко неща, които можете да ми кажете за баща ми, и те да ме заинтересуват. А сега, ще ме извините ли?

— Баща ви е уреждал кражби на бебета, транспортирането им и продаването им на бездетни семейства, които са му плащали огромни суми, без да знаят за отвличанията. Издавал е фалшиви документи за осиновяване, които не са минавали през съда.

Ричард я изгледа, без да мигне.

— Това е смешно. Длъжен съм да ви предупредя, че подобни обвинения са клеветнически, нелепи и против всякакъв здрав разум.

— Не са, когато са верни и има доказателства.

Карлайл продължи да я наблюдава със студените си сини очи, което й подсказа, че със сигурност е истински екзекутор в съда.

— И какви доказателства имате?

— Аз самата съм първото, като начало. Била съм открадната като бебе и продадена на семейна двойка, които са били клиенти на баща ви. Предаването е станало в неговата кантора в Бостън през декември 1974.

— Вие сте заблудена и дезинформирана — рече той.

— Не съм. Имам много въпроси към вашия баща. Къде е той?

Той замълча за момент. Беше толкова тихо, че Коли можеше да чуе дишането му.

— Не очаквате от мен да повярвам на подобни криминални обвинения, нали? Да приема думите ви за чиста монета и на честна дума.

Коли отвори чантата си.

— Ето! Копие от документите за осиновяване. Можете да ги проверите. Никога не са минавали през съда, нито са регистрирани там. Копие от сумите, които баща ви е получил за моето осиновяване. Копие на първоначалните резултати от ДНК тестовете, направени, за да докажат, че съм биологичната дъщеря на Джей и Сюзан Кълън, чието бебе е било откраднато през декември, седемдесет и четвърта. Полицейските доклади за случая — добави тя, кимвайки към купа документи, които постави върху бюрото му. — Статиите във вестниците.

— Можете спокойно да ги прочетете — предложи Джейк и седна. — Ние имаме време.

Пръстите на Ричард трепереха леко, докато посегна към джоба си, за да извади очила със златни рамки. Без да каже нито дума, той започна да преглежда документите.

— Това е трудно доказуемо — произнесе след известно време той. — Вие обвинявате един човек в трафик на деца, отвличане и измами — Карлайл свали очилата си и ги остави на бюрото. — Каквито и лични проблеми да имам с баща ми, не мога да повярвам на това. Ако продължавате да настоявате с обвиненията, ще трябва да предприема правни мерки.

— Предприемете ги — предложи Коли. — Защото аз няма да спра, докато не получа отговорите. Няма да престана да търся, докато хората, които са отговорни за случилото се със семейство Кълън и други семейства, не бъдат наказани. Къде е баща ви?

— Не съм виждал баща си повече от петнадесет години! — изстреля сърдито Карлайл. — Но дори да знаех къде е, нямаше да ви кажа. Възнамерявам да се заема лично с тази работа, можете да бъдете сигурни. Не вярвам, че има нещо вярно във вашите твърдения. Но ако се окаже обратното, ще направя всичко, което мога, за да открия баща си и… и ще уважа закона.

— Вече имаше няколко опита, с които искаха да ни спрат да го търсим, както него, така и истината — намеси се спокойно Джейк. — Физически атаки, палеж.

— За бога, какво говорите! Та той е над деветдесет години! — Ричард очевидно се развълнува. Прекара ръка през безупречната си коса и свали очилата си. — Последния път, когато го видях, се възстановяваше от сърдечна криза. Сърцето му е слабо. Едва ли е в състояние да нападне някого или да предизвика умишлено пожар.

— Човек, който може да организира система за продажба на бебета, лесно би могъл да наеме някой да свърши черната работа вместо него.

— Не съм убеден, че баща ми има нещо общо с черния пазар на деца. Всичко, което виждам тук, са предположения. Човекът, който познавам, беше посредствен баща, пълен провал като съпруг и често пъти труден за общуване, но той беше добър адвокат, с добра репутация и силно влияние в системата. И се бе посветил на осиновяванията. Помагаше на хората да създадат семейство. Беше горд с работата си.

— Достатъчно горд, за да разбива едни семейства, докато създава други? — вметна Коли. — Достатъчно горд, че да играе ролята на господ?

— Казах, че ще проверя документите. Настоявам да престанете да правите каквито и да е клеветнически изявления по адрес на моя баща. Ако оставите на секретарката ми телефони, на които мога да се свържа с вас, ще ви се обадя веднага щом направя проучванията.

Джейк стана на крака, преди Коли да успее да каже нещо.

— Странно е нали, Карлайл, как чувството за семейство и сигурност може да се разклати само в един кратък миг? Докато мигнеш? — той хвана ръката на Коли и я изправи на крака. — Точно това се случи с нея. Ще го разберете, ако имате половината от нейния кураж и воля. Така че, направете вашите проучвания. И помнете едно — ние ще го намерим. Аз ще посветя колкото време е необходимо на тази цел — да го намеря. Защото никой няма право да прави Коли нещастна — той стисна ръката й, когато тя го изгледа втренчено. — Освен мен. Да вървим.

Коли не продума, докато не излязоха навън.

— Това нещо като заключителна реч ли беше, Грейстоун?

— Хареса ли ти?

— Доста впечатляващо. Не съм мислила по въпроса дали съм нещастна. Ядосана, объркана, твърдо решена да не се предавам — да. Но не нещастна…

— Но си и всички могат да го видят.

— Не ми изглежда като най-важното нещо на света.

— Аз те направих нещастна. За мен това бе най-важното нещо, за което мислих през изминалата година.

— Ние взаимно се направихме нещастни.

Той хвана брадичката й и я обърна към себе си.

— Може би. Със сигурност знам едно. Бях по-щастлив с теб, отколкото без теб.

Мислите излетяха от главата й като издухани от вятъра. Мозъкът й отказа да функционира.

— Дявол да те вземе, Джейк! — беше единственото, което успя да каже.

— Предполагам, че би искала да го знаеш. Като умна жена ще направиш заключението, че предпочитам да бъда щастлив. Така че имам намерение да те спечеля отново.

— Аз не съм… йо-йо.

— Едно йо-йо се връща обратно в шепата ти само ако притежаваш правилна координация между ръката и очите. Ти не си играчка, Дънбрук. А сега, какво предпочиташ, да стоим тук насред Атланта и да обсъждаме моето бъдещо щастие, или…

— Не, не искам.

— Можем да поостанем и да дадем още един шут на този тип, или да го оставим да се пържи сам на огъня. Отборът на „Смелчагите“ е в града, можем успеем да хванем мача. А може да се върнем обратно и да продължим работата си.

— Какво ти става? Нима нямаш намерение да ми кажеш какво трябва да правя?

Той й намигна.

— Опитвам се да се разделя с този вреден мой навик. Е, как се справям?

— Всъщност не чак толкова лошо — за малко щеше да се поддаде на импулсивното си желание да го погали по лицето, след което се обърна и загледа сградата, в която се помещаваше кантората на Ричард Карлайл.

— Той каза, че не е виждал баща си от петнадесет години. Но първата му реакция бе да го защити с всички сили и средства.

— Това е инстинкт — културен, социален, семеен. Всички срещу външния враг.

— Не вярвам, че не знае къде е баща му. Може да не помни точния адрес, но сигурно знае как да го намери. Ако го притиснем, инстинктът ще го накара да се барикадира още по-дълбоко, нали?

— Вероятно. Следвайки тази логика, той или ще се конфронтира с баща си, заради информацията, която му дадохме, или ще го предупреди.

— Няма защо да се притесняваме относно предупреждението, защото Карлайл така или иначе вече знае, че го търсим. Сигурна съм в това. Да му дадем няколко дни. Да се върнем на работа, както на разкопките така и върху списъка, който ми даде Сюзан.

— Предполагам, че това свежда шансовете ми да наема апартамент в „Риц“ и да те имам пияна и гола до нула.

— Напълно си прав — може да беше идиотка, призна в себе си Коли, но тя също бе по-щастлива с него, отколкото без него. — Но можеш да ми купиш едно питие на летището и да правиш колкото си искаш сексуални инсинуации.

— Ако това е най-доброто, което ще получа, то нека веднага да хващаме едно такси и да започвам.

 

 

— А, ти си се върнала! — Бил Макдауъл затича към Коли в мига, в който се появи на разкопките. Младото му възторжено лице все още лъщеше от сутрешното бръснене.

Коли промърмори нещо неразбрано, докато наблюдаваше как Франи от Западна Вирджиния държи екера, за да направи земемерското измерване.

— Нямаше ни само един ден, Бил.

— Да де, знам, но никой не бе сигурен кога ще се върнете. Имах час при зъболекаря тази сутрин, иначе щях да дойда по-рано.

— Аха. Как мина?

— Добре. Супер. Нямам проблеми. Ти имаш много хубави зъби.

Коли едва се сдържа да не избухне в смях.

— Благодаря — тя отбеляза височината на жалона, което й даде вертикалната дистанция. — Следващата точка, Фран.

Джейк отново беше прав за двойката от Западна Вирджиния. Франи беше кльощава, глуповата и влюбена до полуда в Чък, но готова да следва всички инструкции. И за разлика от Бил, не дишаше във врата й, нито задаваше непрекъснато въпроси.

Тя завъртя подвижния телескоп, докато го фокусира на новото положение и направи второто отчитане. През цялото време Бил се суетеше зад гърба й.

Можеше да помирише афтършейва му, миризмата на спрей против насекоми и слабото ухание на одеколон.

— Вчера намерих чирепи от гърнета — започна той. — Направих снимки, ако искаш да ги видиш. Снимах с моя „Поларойд“ за собствените ми доклади. Хей, Дори! Как върви?

— Здрасти, Бил. Имаш ли кариеси?

— Не. Коли… Аз…

— Какво?

— Написах снощи отчета. Те наистина са страхотни — глинените чирепи. Дигър каза, че сигурно са от кухненско гърне.

— Добре — тя отбеляза измерването. — Това е всичко, Фран. Благодаря — започна да записва изчисленията в бележника си и разсеяно се обърна към Бил: — Продължавай да копаеш на същото място днес да видим какво още ще излезе.

— Ами… аз се надявах да работя с теб.

— Може би по-късно.

— Добре. Знаеш ли, всичко е толкова страхотно, точно както си представях, че ще бъде. Имам предвид, струва ти се, че нищо не става и изведнъж — бум! Намираш нещо и това е върхът! Но когато ти трябва работна ръка, мога да работя за теб — той посочи към гробището. — С костите. Мисля, че за един ден с теб мога да науча много повече, отколкото, с когото и да е друг.

Тя си напомни, че е тук не само да копае, а и да обучава. Просвещението бе толкова съществено, колкото и откритията.

— Добре. Ще видим, може би утре.

— Страхотно! — извика възторжено той и се затича да си вземе лопатката.

— Знаеш ли, ще ти излязат пъпки от такова целуване по задника — рече Джейк.

— Я млъквай! Момчето просто е любознателно. Ти по-добре накарай някоя от твоите участнички в конкурси за красота да започне да прави тази триангулация. Например Соня. Дори би могла да й помага.

— Вече съм им наредил — той посочи към двете жени, които работеха с рулетка и отвес. — От следващата седмица Соня ще бъде с нас само през уикендите. Лекциите й започват целодневно.

— А Дори?

— Тя уреди да учи през уикендите. Не иска да напуска разкопките. Чък и Франи остават. Мат също. Бил не може да бъде откъснат оттук, дори да вържеш впряг мулета да го дърпат. Ще загубим и двама от приходящите дипломанти. Лео търси заместници.

— Щом ще оставаме без работна ръка, тогава да използваме наличната в момента.

Те се разделиха. Джейк отиде да работи в сектора, който наричаха „колибите“, а Коли се върна на гробището.

Можеше да работи тук под звуците на рок музиката, която се носеше от фургона на Дигър, под постоянния шум от говора на екипа и песента на птиците, скрити в клоните на дърветата. Можеше да работи, скрита в собственото си мехурче тишина, където тези звуци просто биваха изолирани от силата на концентрацията й. Чувстваше влажната пръст по пръстите си и ромоленето, издавано от нея, когато се плъзгаше от лопатката в кофата. Слънцето нагряваше гърба й, а бризът, който подухваше от време навреме я разхлаждаше приятно.

Коли използваше лопатка, четка и зъболекарска сонда, с които безболезнено отстраняваше слоевете далечно минало, докато мозъкът й внимателно размишляваше върху елементите от нейното собствено.

Уилям Блейкли, гинекологът на Сюзан Кълън, се бе пенсионирал дванадесет години след като бе изродил едно хубаво здраво момиченце. Три кила и половина. Беше починал от рак на простатата четиринадесет години по-късно, а жена му, която била негов офис мениджър и медицинска сестра, както и трите им деца го надживели.

Завеждащата регистрацията на Блейкли през този период също се бе пенсионирала, но се бе преместила.

Коли възнамеряваше да посети вдовицата и да открие повече информация за жената на регистрацията, колкото е възможно по-скоро.

Трябваше да проследи дирите на сестрата от родилното, която му бе асистирала по време на двете раждания на Сюзан. Както и съквартирантката й по стая по време на престоя й в болницата.

Педиатърът, който се бе грижил за децата на Сюзан, все още практикуваше. Коли смяташе да се срещне и с него.

Това също беше един вид триангулация, помисли си тя. Всяко едно от имената беше точка в бъдещето на нейното минало. Тя щеше да ги отбележи, премери и начертае. И някак си щеше да оформи мрежата, която да й даде картинката за онова, което лежеше отдолу.

Много точно, почти педантично Коли изчетка пръстта от долната челюст на един череп.

— Кой си ти? — попита го тя на глас.

Протегна ръка за апарата и като не го откри на мястото му, вдигна очи.

— Аз го взех — рече Дори, която се готвеше да скочи при нея, зяпнала черепа. — Бях избрана да взема поръчките за обяд — тя се изправи и зае друга поза, за да направи серия снимки от различни ъгли. — Казвам се Дори и ще бъда вашия сервитьор днес. Какво бихте желали, моля?

— Едно месно кюфте с повече сос и сирене. Пакет чипс — виж дали има със сос и лук.

— Как можеш да ядеш толкова много и да си толкова слаба? Само като погледна картофен чипс и слагам едно кило върху себе си — Дори свали апарата. — Мразя жените като теб. Аз ще ям кисело мляко за разнообразие.

Тя остави апарата и извади бележника си, за да запише поръчката.

— Искаш ли пари?

— Не, куфарчето още е пълно. Като заговорихме за пари, тази вечер ще разиграем един покер. Искаш ли да участваш?

— Да, но трябва да работя.

— Всеки се нуждае от малко почивка. Ти не си почивала, откакто съм дошла на разкопките. Ако не си на терена, пътуваш. Вчера до Атланта и обратно, миналата седмица до лабораторията.

— Откъде знаеш, че съм ходила до Атланта?

Дори рязко се отдръпна, долавяйки подозрение в гласа на Коли.

— Роузи спомена нещо такова. Каза, че отивате с Джейк до Атланта по работа. Извинявай, нямах намерение да си пъхам носа в чужди работи.

— Не си пъхаш носа никъде. Виж, разработвам още един проект, което отнема време.

— Аха, ясно. Винаги ни се иска да седнем на още един стол — Дори се изправи, избърса коленете си и кимна към черепа. — Обзалагам се, че той не е ял кюфтета на обяд.

— Така изглежда.

— Е, прогрес, какво да се прави? — рече Дори и се запъти към колата си.

Коли изчака, докато тръгне, сетне излезе от дупката и махна с ръка на Роузи, която се навърташе около хладилната чанта.

— Какво има? — попита тя.

— Да си споменавала на някой, че вчера съм била в Атланта?

Роузи измъкна един термос с изписаното си име върху него.

— Може би — тя отпи дълга глътка. — Да, твоят обожател щеше да ни побърка защо те няма. Казах му, че имаш някаква работа на юг и ще се върнеш до ден-два. Може да съм казала и на някой друг. Защо, това тайна мисия ли беше?

— Не — Коли се намръщи и се обърна в посоката, където работеше Бил. — Питал ли те е и други неща за мен?

— Да, непрекъснато. Какво обичаш да правиш в свободното си време. Имаш ли си гадже.

— Гадже? Не ме будалкай.

— Ако знаеш какви убийствени погледи отправя към Джейк, когато той не го вижда. И как само гледа теб!

— Та той е хлапе!

— Нищо подобно, на двайсет и четири е, и е сладур. Хайде, Коли! — Роузи я ръгна с лакът в ребрата. — Виж колко е, сладък. Бъди мила с него.

— Аз съм.

Но това я накара да помисли за процесите, които се развиваха в екипа, и за клюките, които се разнасяха от уста на уста. Затова реши да върви по дирите на загадката без Джейк.

 

 

Лорна Блейкли имаше стоманеносива коса, носеше бифокални очила и гледаше четири котки в къщата си.

Тя задържа междинната врата затворена, като надникна подозрително през отвора, докато котките се умилкваха в краката й.

— Не познавам никакви Дънбрук.

— Разбира се, госпожо. Не ме познавате.

Предградието в Хагерстаун беше приветливо, спокойно и тихо. Наоколо цареше тишина и мир. Коли са зачуди защо тази жена е така наплашена, на какво се държи параноичното й поведение и защо си мисли, че затворената междинна врата би я предпазила от злосторници.

— Бих искала да говоря с вас за една пациентка на съпруга ви — Сюзан Кълън.

— Съпругът ми е мъртъв.

— Да, госпожо, знам. Бил е лекар на Сюзан Кълън. Израждал е и двете й бебета. Спомняте ли си я?

— Разбира се, че я помня. Да не съм си загубила ума. Живее на юг и прави фантастични сладкиши. Беше хубава млада жена, имаше прекрасни бебета. Едното бе отвлечено. Ужасна история.

— Точно така. За това искам да говоря с вас.

— Полицайка ли сте? Трябва да са минали тридесет години оттогава. Говорих с полицията.

— Не съм полицайка — доколко можеше да се уповава на инстинкта си? Да разчита на правилната си преценка за хората? Те й казваха, че тази дребна, подозрителна жена с цяло котило котки около себе си не бе от типа, който ще краде бебетата, които нейният съпруг е вадил на бял свят. — Госпожо Блейкли, аз съм откраднатото бебе. Аз съм дъщерята на Сюзан Кълън.

— Защо не казахте веднага? — тя отключи вратата и я отвори широко. — Как е майка ви? Не съм чула, че ви е намерила. Не слушам много новини. Откакто Уилм почина.

— Аз също наскоро открих връзката ни. Ако ми позволите да ви задам няколко въпроса, може би ще успея да разбера какво е станало.

— Не очаквайте много от мен — Лорна поклати глава и от косата й паднаха няколко сребърни фиби. — Най-добре да седнем.

Тя я поведе към малка всекидневна, която съответстваше на разбирането й за живота със своите кленови масички, две еднакви китайски лампи, диван и стол, тапицирани с еднаква дамаска на розови и сини цветя.

Лорна седна на стола. Когато и Коли се настани на дивана, котките скочиха в краката й.

— Не им обръщайте внимание. Те си нямат често компания. Значи момиченцето на Сюзан след толкова време. И това ако не е изненада! Приличате на нея, сега като ви гледам. Имаше добро възпитание — добави тя. — Между двете бременности се разхубави. Беше силно, здраво момиче, да ти се скъса сърцето как се промени, след като загуби бебето си.

— Вие сте работила със съпруга си.

— Да. Цели двадесет и две години.

— Дали ще си спомните? Докато съпругът ви се е грижел за Сюзан по време на бременността й, дали е имало някой, който да е питал за нея, да е проявявал повече интерес?

— Полицията ни зададе този въпрос, когато стана нещастието. Нямаше какво да им кажем. Уилм беше като болен. Обичаше бебетата, които бе изродил.

— Какво ще ми кажете за другите хора, които са работили в кабинета на мъжа ви тогава?

— Имаше едно момиче на регистратурата и още една сестра. Холи беше с нас десет години, не единадесет.

— Значи Холи е била другата сестра. А какво ще ми кажете за Карън Янг, момичето на регистратурата?

— Дойде от града. От Вашингтон. Работи шест години. Сетне преместиха съпруга й някъде в Тексас. Получавахме картички всяка Коледа. Винаги пишеше, че й липсва доктор Уилм. Беше добро момиче. Бил изроди второто й дете, момче. Работи за нас още две години, преди да се преместят.

— Знаете ли къде в Тексас?

— Разбира се, че знам. Нали ви казах, че не съм оглупяла! В Хюстън е и има две внучета.

— Дали бихте могла да ми дадете нейния адрес? И на Холи също? Искам да се свържа с тях, в случай че си спомнят нещо?

— Че какво могат да се сетят сега, което не се сетиха тогава? Някой ви открадна от количката. Някой лош човек, непознат. Ето, това се случи.

— В болницата е имало много други хора, които са познавали вашия съпруг, които са знаели, че Сюзан е родила бебе. Сестри, ординатори, други доктори. Една от сестрите в родилна зала е присъствала и на двете раждания на Сюзан. Можете ли да си спомните името й?

Лорна изду устни.

— Може би Мери Стърн или Нанси Елис… Не мога да кажа със сигурност, но Уилм най-често викаше една от двете.

— Те все още ли живеят тук?

— Доколкото знам. Човек загубва връзка с обществото, когато остане сам. Ако искате да говорите с някой, който знае всичко за болницата, най-добре потърсете Бетси Рофенбъргър. Тя работи там повече от четиридесет години. Няма нещо, което да не знае за хората и за всичко, което е ставало и става в болницата. Вреше си носа във всичко и навсякъде.

— И къде мога да я открия?

 

 

Бетси живееше на тридесетина километра извън града в къща, която според Коли бе строена от Роналд Долан.

— Лорна Блейкли ли казахте, че ви изпраща? — беше яка жена с черна като катран коса, лакирана като топка. Седеше на предната веранда на къщата с бинокъл в ръка. — Старата кукумявка. Никога не ме е обичала. Въобразяваше си, че имам нещо общо с нейния Уилм. Тогава не бях женена, а според Лорна всяка неомъжена жена хойка.

— Тя смята, че само вие може да се сетите кой е бил в родилната зала със Сюзан Кълън, когато е родила дъщеря си. Може би и името на жената, която е била в една стая с нея по време на престоя в болницата. Имената на сестрите и персонала, работещ в родилното крило. Такива неща.

— Беше много отдавна — Бетси погледна Коли. — Виждала съм ви по телевизията.

— Аз съм археолог, работя по проекта в Антиетам Крийк.

— Така, така. Нали не очаквате да ви кажа каквото и да е, преди да знам защо ви интересува?

— Сигурно си спомняте, че дъщерята на Сюзан Кълън е била открадната. Питам ви във връзка с това.

— Вие археолог ли сте или детектив?

— Понякога това е едно и също нещо. Наистина ще ви бъда много благодарна за всяка помощ, госпожо Рофенбъргър.

— Беше ми много мъчно за госпожа Кълън, когато стана тази беда. На всички ни беше мъчно. Такива неща не бяха се случвали тъдява.

— Но ето, че се е случило. Спомняте ли си нещо, или някой?

— Седмици наред не говорехме за нищо друго. Алис Лингстром беше главна сестра на етажа на родилките. Тя ми е приятелка. Тя, Кет Рийган и аз. Говорехме много, през почивките и по време на обяд. Кет работеше в администрацията. Ходехме заедно на училище. Не мога да кажа, че си спомням всичко точно, но бих могла да разбера. Все още си имам начини — рече тя и й намигна. — Мисля, че ще го направя. Джей Кълън, той учеше момчето на сестра ми в училище. Майк нямаше много акъл, знаете какво искам да кажа, но сестра ми се похвали, че господин Кълън работел специално с него, за да му помогне. Тъй че ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ви — Коли извади хартия и написа номера на мобилния си телефон. — Можете да ме намерите на този номер. Ще ви бъда благодарна за всяка информация, която откриете.

Бетси погледна номера, сетне закова очи в Коли.

— А вие роднина ли сте на семейство Кълън?

— Да.

 

 

Когато се прибра, играта на покер вървеше ожесточено. Можеше да чуе тракането на чиповете в кухнята. Тя се запъти към стълбите с надеждата, че ще успее да се промъкне незабелязано и да си отиде в стаята.

Но Джейк очевидно имаше радари вместо очи, когато ставаше дума за нея. Беше на половината път, когато почувства ръката му. Той я хвана, обърна я към себе си и я повлече надолу.

— Хей! Долу ръцете!

— Отиваме на разходка — продължи да я стиска за ръката и да я бута към вратата той. — Така че никой да не може да ми попречи, когато те напляскам.

— Ако продължиш да ме влачиш, ще се намериш проснат по гръб да наблюдаваш вечерното небе.

— Защо се измъкна?

— Не съм се измъкнала, разходих се с колата. С прясно боядисаната си нова кола.

— Къде беше?

— Не съм длъжна да ти давам обяснения.

— Къде беше и защо бе изключила телефона си, така че да не мога да ти се обадя?

Когато стигнаха до потока, тя освободи ръката си.

— Имах малко работа, която исках да свърша и исках да бъда сама. Не желая екипът да говори за нас, че сме непрекъснато заедно. Знаеш как може да повлияят клюките на работата.

— Майната им на клюките! Не ти ли мина през ума, че може да се тревожа? Не се ли сети, че се притеснявам, когато не знам къде си и не мога да се свържа с теб?

— Не. Но ми мина през ума, че ще бъдеш бесен.

— И съм бесен.

— Нямах намерение да те тревожа — но можеше да види, че наистина е силно разстроен. — Извинявай.

— Какво каза?

— Казах, че съжалявам.

— Ти ми се извини, преди да съм те наказал за непокорството? — той вдигна двете си ръце към небето. — О, боже! Днес е ден на чудесата.

— А сега, смятам да ти кажа какво да направиш с извинението ми.

— Аха — той хвана лицето й и пристисна устните си към нейните. — Тогава, преди това ще се възползвам.

Тъй като тя не го отблъсна, нито го удари, нито се отдръпна, той я притисна по-близо до себе си. Целувката му се задълбочи, а пръстите му се заровиха в косата й.

Устните му бяха топли и нежни. Ръцете му бяха повече убеждаващи, отколкото притежаващи. Това не беше начинът, по който Джейк показваше, че е сърдит. Не беше в характера му. Всъщност, тя не можеше да си спомни някога да я е целувал по този начин.

Със страст, но и с любов. Сякаш, помисли си Коли, ставаше дума за нещо изключително скъпо и важно.

— Какво става с теб? — прошепна в устните му тя.

— И аз това се питам — той я пусна и си пое дълбоко дъх. — По-добре да поговорим и ще забравя защо съм бесен. Е, къде беше?

Тя почти бе готова да го наругае, да се развика, че не е негова работа, когато осъзна, че подобна реакция от нейна страна ще бъде просто недостойно поведение. „Не биваше да продължава старата политика ти ме питаш, аз отказвам да ти отговоря.“ Ето докъде я бяха докарали.

— Защо не седнем ей там? — рече Коли, като кимна към брега на реката и докато слизаха натам, му разказа всичко.