Нора Робъртс
Въглени в мъртвата пепел (14)

13.

Това беше много странен момент. Да види какво би било семейството й, ако съдбата бе поела по друг път. Коли не бе сигурна как да се държи, когато влязат. Дали да остане седнала на стола си, или да стане? Накъде да гледа? Как да ги гледа?

Тя се опита да придобие представа за Джей Кълън, без да го зяпа, или да бъде любопитно натрапчива. Той бе облечен с риза на ситни зелени и сини квадратчета, подредени като шахмат и много стари обувки „Хъш Пъпис“. Светлосиня вратовръзка. „Изглежда… приятен“, реши тя. Привлекателен и уверено елегантен, точно като учител по математика, какъвто знаеше, че е.

И ако сенките под очите му — о, господи, това бяха нейните очи — бяха доказателство и индикация за нещо, то той очевидно не спеше добре.

В малката кантора на Лана нямаше достатъчно столове, за да седнат всички. За момент, може би само за секунди, които й се сториха цяла вечност, всички останаха прави, неловко замръзнали като за снимка.

Сетне Лана пристъпи и разпери ръце.

— Благодаря ви, че дойдохте. Госпожо Кълън, господин Кълън. Съжалявам, но не знаех, че и Дъг ще се присъедини към вас. Ще взема още един стол.

— Не си прави труда, аз ще остана прав — спря я Дъглас.

— Не е проблем.

Той поклати глава. И настъпи още един отрязък тишина, която разсече като с нож напрегнатата атмосфера.

— Седнете, госпожо Кълън. Моля, господин Кълън. Искате ли кафе? Или нещо разхладително?

— Лана — Дъг сложи ръка на рамото на майка си. — Знаеш, че не можем да се преструваме, че всичко е нормално. Тази среща е трудна за всички ни. Така че, давай направо.

— Да, ситуацията е тежка — и тя не бе в състояние да я облекчи. Затова се върна зад бюрото си, което я разделяше от останалите. Тук беше само в ролята на свързващо звено между двете страни. Като правен съветник и ако е необходимо — като арбитър. — Както знаете — започна тя, — представлявам интересите на Коли в процеса по откриването на нейните родители. Напоследък получихме отговори на някои въпроси и информацията, която имаме…

— Лана — Коли събра сили, — остави на мен. Предварителните резултати от тестовете, които всички се съгласихме да направим, излязоха. Те обаче са напълно достатъчни. По-сложните ДНК изследвания ще отнемат повече време. Един от тези тестове — стандартното установяване на бащинство, е тестът за отхвърляне. Той би показвал дали индивидът не е родител. Нашият случай не е такъв.

Тя чу въздишката на Сюзан. Трябваше да поддържа този логичен, дори практичен тон.

— Резултатите дават голяма вероятност да смятаме, че сме… биологично свързани. Като прибавим към тях и другата информация, която имаме.

— Коли! — Дъг продължи да държи майка си за раменете. Можеше да почувства как тя цялата трепери под пръстите му. — Казвай накратко — да или не.

— Да. Съществува известна възможност за грешка, но тя е минимална. Няма да знаем със стопроцентова сигурност, докато не открием и не разпитаме Маркъс Карлайл, адвокатът, който е уредил и извършил осиновяването ми. Но аз седя тук, гледам ви и просто не мога да отрека физическата прилика, която съществува между нас. Не е възможно да отрека времето и обстоятелства, които съвпадат. Не ми е възможно да не призная научните данни.

— Почти двадесет и девет години — гласът на Сюзан приличаше на дрезгав шепот, но беше достатъчно силен да разлюлее стаята като земетресение. — Но ние знаехме, че ще те намерим. Аз знаех, че ще се върнеш при нас.

— Аз… — „не съм се върнала“, искаше да каже Коли. Но сърцето не й позволи да произнесе тези думи на глас, докато по лицето на Сюзан се стичаха сълзи.

Тя стана. Това бе инстинктивно, защитно движение, в отговор на реакцията на Сюзан, която скочи от стола. Сърцето и мозъкът й сякаш се сблъскаха и се разсипаха на парченца, когато Сюзан я прегърна и притисна към гърдите си.

„Ние сме еднакво високи“, помисли си отнесено Коли. Жената, която я прегръщаше, миришеше на свеж летен аромат, който не съответстваше на драмата, която се разиграваше в момента. Косата й беше мека, гъста, с няколко нюанса по-тъмна от нейната собствена. Сърцето й биеше като чук, твърдо, бързо, настойчиво, сякаш да си намери път и да излезе навън, а тя цяла тръпнеше от ударите му.

Макар че собственият й взор бе замъглен, Коли видя, че Джей също стана. За миг очите им се срещнаха. След което, чувствайки се безсилна да понесе напора на емоциите, изписани на лицето му, както и блясъка на сълзите в очите му, Коли затвори своите.

— Съжалявам — не можеше да мисли, не знаеше какво да каже, нито дали говори на себе си или на Сюзан. — Съжалявам.

— Сега всичко е наред — продума Сюзан, като я погали по косата и после по гърба. Каза го тихо, монотонно, сякаш й пееше песничка, като на бебе. — Сега всичко ще се оправи.

Сега?

Какво значеше това сега? Коли се бореше със силното си желание да се откъсне от прегръдката й и да избяга. И да тича, да тича, докато не открие отново нормалния ритъм на живота си.

— Сюз.

Джей докосна жена си и я отдръпна внимателно. Всъщност стоеше зад нея, готов да я прегърне, когато тя се обърне към него.

— Нашето бебе, Джей. Нашето момиченце!

— Шшшт. Стига, не плачи. Хайде да седнем. Ето тук, трябва да седнеш — той я настани на стола, сетне взе чашата, която Лана му подаде. — Ето, скъпа, пийни малко вода.

— Намерихме Джесика — Сюзан размаха ръце, отблъсквайки водата. — Намерихме нашето бебе! Казвах ти! Непрекъснато ти го повтарях!

— Да, скъпа, казваше ми го винаги.

— Госпожо Кълън, защо не дойдете с мен? — предложи Лана, като хвана ръката на Сюзан. — Малко свеж въздух ще ви се отрази добре. Ще дойдете ли? — повтори тя, като отново изправи Сюзан на крака.

Стори й се, че вдига кукла. Обви с ръка кръста на жената и погледна Дъг, докато извеждаше майка му от стаята. Лицето му беше бледо и безизразно.

Джей изчака, докато вратата се затвори и гледа още една секунда в нея, преди да се обърне към Коли.

— Но всъщност не сме те намерили, нали? — рече той тихо. — Ти не си Джесика.

— Господин Кълън…

Той остави чашата. Щеше да я разлее, ако не беше я оставил.

— Няма значение какво казват тестовете. Биологията няма значение. Ти знаеш това, мога да го видя изписано на лицето ти. Ти вече не си нашето дете. А когато тя най-накрая го разбере…

Гласът му се прекърши и той не можа да продължи. Само я гледаше. Коли също го гледаше и виждаше как се опитва да събере сили, за да довърши мисълта си.

— Когато тя най-накрая прозре истината, тогава ще те загуби за втори път.

Коли вдигна ръце.

— Какво искате да ми кажете? Какво искате да направя?

— И аз бих искал да знам. Ти можеше да не го направиш. Можеше да си затвориш очите и да не ни кажеш. Искам… Не знам дали това ще има някакво значение за теб или не. Но искам да ти кажа, че се гордея с теб, че си такава. Че не обърна гръб и не се отказа.

Коли почувства как нещо в нея се скъса.

— Благодаря.

— Каквото и да решиш да направиш или да не направиш, моля те, не я наранявай излишно. И аз трябва да изляза на въздух — той разхлаби вратовръзката си и отиде към вратата. — Дъг, погрижи се за майка си — каза той, без да се обърне назад.

Коли се строполи на стола. Чувстваше главата си непоносимо тежка, отметна я назад и я подпря на облегалката.

— А ти имаш ли да ми кажеш нещо? — попита тя Дъг.

Той заобиколи, седна пред нея и се наведе напред, като остави ръцете си между коленете. Те висяха безпомощно, като пречупени криле на птица. Но погледът му беше остър и решителен.

— През целия си живот, откакто се помня, ти живееше в нашата къща. Привидение, дух, призрак в дома ни. Всъщност, нямаше значение в коя къща бях, ти винаги беше там, просто защото те нямаше. На всеки празник, на всяко събитие, през всяка ваканция, дори през обикновените дни, твоята сянка се появяваше и помрачаваше светлината. Имаше хиляди случаи, когато те мразех.

— Много невнимателно и невъзпитано от моя страна.

— Ако не беше ти, всичко в моето семейство щеше да е нормално. Родителите ми все още щяха да са заедно.

— О, господи — прошепна с въздишка Коли.

— Ако не беше ти, всичко което правех, докато растях, нямаше да остане в сянка. Щяха да ми обръщат внимание, да ме виждат, да ме забелязват. А аз нямаше да виждам паниката в очите на майка ми всеки път, когато закъснея да се прибера вкъщи с пет минути. Нямаше да я чувам как плаче нощем, нито как броди из къщата, сякаш търси нещо, което не е там.

— Не мога да помогна, нито да поправя нещата.

— Не, не можеш. Имам впечатление, че си имала много хубаво детство. Нормално, лесно, осигурено, макар и не разглезено.

— А ти не си.

— Моето не бе нито нормално, нито лесно. Ако трябва да направя един бърз и прост анализ, вероятно то е причина да не оправя живота си досега. Може би, не знам. Но може би то е причината да бъда в състояние да се справя със ситуацията по-добре от всички останали. Защото за мен е по-лесно да се справя с някой от плът и кръв, отколкото с призрак.

— Джесика все още е призрак.

— Да, видях това. Ти искаше да отблъснеш майка ми, когато те прегърна, но не можа. Ти не отхвърли моята майка. Защо?

— Виж какво, може и да нямам проблеми с поведението си на кучка, но не съм чак толкова безсърдечна кучка.

— Хей, я чакай! Никой не може да нарича сестра ми кучка! Освен мен. Обичах те — думите дойдоха на устните му, преди да осъзнае това. — По дяволите, бях само на три и сигурно съм те обичал, както се обича ново кученце. Надявам се, че можем да се опитаме да бъдем приятели.

Коли почувства, че трепери. Вдъхна дълбоко въздух, и го загледа. Очите му бяха прями и искрени. И много тъмнокафяви. Освен объркването, което виждаше, в тях имаше симпатия и доброжелателност, които не бе очаквала.

— Изглежда, по-лесно е човек да се справи с брат си, отколкото със… — тя отправи поглед към вратата.

— Не бъди толкова сигурна. Има време да наваксаме. Но я ми кажи за този тип Грейстоун? Вие сте разведени, нали? Тогава защо се навърта около теб и те ухажва?

Коли премигна.

— Ти шегуваш ли се?

— Да, но скоро няма да се шегувам с него, ако ти досажда — той приближи стола си по-близо до нея. — Разкажи ми за този кучи син Карлайл.

Коли понечи да започне, но моментално спря, защото вратата се отвори.

— Друг път — прошепна тя и стана.

Лана и Сюзан влязоха в стаята.

— Извинявайте. Нямах намерение да изтървавам нервите си. Къде е Джей? — попита Сюзан, като се огледа.

— Излезе навън — отвърна й Дъг.

— Разбирам — устните й се свиха в твърда саркастична линия.

— Дай му време, мамо. Не му е лесно да го преглътне.

— Това е щастлив ден за нас — тя взе ръката на Коли, като седна до нея. — Трябва да бъдем всички заедно. Знам, че си изпълнена с емоции — каза тя на Коли. — Знам, че ти е необходимо време, но имам толкова неща да ти кажа и още повече да те питам. Дори не знам откъде да започна.

— Съзан — понечи да я възпре Коли, като погледна сплетените им ръце. — Онова, което се е случило с теб, с всички вас, е неописуемо. Не можем да направим нищо, за да го променим.

— Но вече всичко е ясно! — гласът на Сюзан изтъня, можеше да се види как отива към истерия, причинена от радост. — Вече знаем, че си жива и си добре. Ти си тук!

— Не, все още нищо не е ясно. Не знаем как, не знаем защо. Не знаем кой. Трябва да открием.

— Разбира се, разбира се. Важното е, че ти си тук. Можем да се приберем вкъщи. Още сега. Можем да…

— Какво? Каква къща? — почти извика Коли и почувства как я обзема паника. Не, тя нямаше и не биваше да позволи на Сюзан да се заблуждава. Не успя да я отблъсне преди малко, но сега просто се налагаше. Трябваше да го стори. — Ти искаш да се върнем там, където сме спрели? Забравяш, че аз имам цял живот между тези две събития. Сюзан, не мога да върна онова, което си загубила. Не мога да бъда твоето малко момиченце, нито твоята пораснала дъщеря. Не знам как.

— Но ти не можеш да ме заобиколиш, нито да забравиш за мен, Джеси.

— Не съм такава. Ние трябва да открием защо. Ти никога не си се предала — рече тя, когато видя, че очите на Сюзан се пълнят отново със сълзи. — Това е нещо характерно и за двете ни. Аз също не се предавам лесно. Смятам да открия истината. Ти можеш да ми помогнеш.

— Ще направя всичко за теб!

— Тогава искам да отделиш време и да помислиш. Да се върнеш назад през годините, да си спомниш. Докторът, когато си била бременна с мен. Хората в кабинета му, хората, с които си имала контакт по време на раждането. Педиатърът и екипът му. Кой знаеше, че ще ходиш онзи ден на базара в Хагерстаун? Кой познаваше достатъчно добре навиците ти, че да бъде на точното място в точното време? Направи ми списък — добави Коли. — Аз съм факир със списъците.

— Добре, но каква ще бъде ползата от това?

— Някъде трябва да има връзка между теб и Карлайл. Съществува някой, който е знаел за теб. Ти си била набелязаната цел. Сигурна съм в това. Случило се е толкова бързо и толкова лесно, че не може да е било случайност.

— Полицията…

— Точно така, полицията — рече Коли. — И ФБР. Искам всичко, което можеш да си спомниш от разследването. Всичко! Аз имам опит с разкопките. Много съм добра да подреждам находките в правилен ред и да възстановявам объркани картинки. И трябва да го направя за себе си и за теб. Помогни ми.

— Добре. Разбира се, че ще го направя. Ще направя всичко, което пожелаеш. Но искам да прекарам малко време с теб. Моля те!

— Ще измислим нещо. Защо не те изпратя до колата ти?

— Върви, мамо — Дъг отиде до вратата и я отвори. — Ще те чакам вкъщи.

Той затвори вратата зад Сюзан и Коли, облегна се на нея и погледна Лана.

— Приличаме на „нефункциониращо семейство“^[1], но от друга категория. Искам да ти благодаря, че помогна на майка ми да се съвземе.

— Тя е много силна жена. Имаше пълното право да рухне. Аз почти щях да го направя — тя въздъхна дълбоко. — Как си ти?

— Все още не знам. Не обичам промените — той отиде до прозореца и загледа красивия изглед към парка. — Животът е доста по-лесен, ако хората оставят нещата да се наместват сами.

— Но нищо не остава същото. Добро, лошо или по средата.

— Хората не позволяват. Коли не е от онзи тип хора, които ще оставят нещата на произвола на съдбата. Не и за дълго. Тя кипи от енергия, дори когато е спокойна и стои неподвижно. Онова, което става тук, е нещо като… ефекта на доминото. Ако бутнеш само една плочка, падат всички. И тогава се променя целият модел, цялата картина.

— Нима старият модел беше по-удобен за теб?

— Разбирах го — той сви рамене. — Но първата плочка вече е бутната. Седях тук и си говорих със сестра си. За втори път през последните няколко дни. Когато я видях за последен път, тя беше гологлава и нямаше зъби. Просто всичко е малко нереално.

— Те се нуждаят от теб в различна степен.

Той се намръщи и се обърна към нея.

— Не мисля така.

— Беше съвсем видно за обективния наблюдател. И ми даде обяснение защо непрекъснато отиваш някъде и защо се връщаш.

— Работата ми го изисква. Налага се да пътувам и да се връщам.

— Да, налага се да пътуваш — съгласи се тя. — Но би могъл да не се връщаш. Или можеш само да идваш на гости от време на време, както правят много други хора. Но ти винаги се връщаш. Заради тях, заради себе си. Това ми харесва. Много неща ми харесват у теб. Защо не наминеш довечера към къщи? Ще приготвя нещо за хапване.

Дъг не знаеше дали някога бе виждал по-красива жена. Нито толкова перфектно сложена, нито такава, която умееше по такъв неповторим начин да натика мъжа в ъгъла.

— Добре, но няма да остана. Трябва да го знаеш.

— Аз ти предлагам да изпека пиле на грил, а не да разчистя килера, за да си пренесеш багажа.

— Искам да спя с теб.

Тъй като изглеждаше почти сърдит, когато произнесе последните думи, Лана вдигна вежди.

— Добре, но това не влиза в тазвечерното меню. Може да стане в близко бъдеще. Но все още няма да чистя килера.

— Предупреждавам те, че имам лошия навик да развалям приятелства. Затова и престанах да ги завързвам.

— Ще ти дам знак, когато започнеш да разваляш нашето — тя престъпи към него и леко докосна с устни неговите. — Печено пиле, Дъг. За нещастие, не мога да ти предложа секс за десерт, тъй като трябва да се съобразявам с Тай. Но може да се изкуша да извадя кейка с праскови, който е в хладилника ми. От „Кухнята на Сюзан“ е — добави тя с усмивка. — Тя винаги е на почит в моя дом.

Работата върви към усложняване, помисли ти Дъг. Нямаше начин да не стане. Жената, детето, чувствата, които всеки от тях събуждаше в него. Но той не можеше да си тръгне. Все още не.

— Винаги съм готов да хапна от сладкишите на мама. В колко да дойда?

 

 

Джей стоеше отвън на верандата и гледаше втренчено една саксия с гераниум, когато Коли изведе Сюзан. Първият му поглед бе към жена му. Така, както човек гледа барометъра, за да се подготви за очакваните климатични условия.

— Тъкмо щях да се връщам вътре.

— Нима? — попита саркастично Сюзан.

— Нуждаех се от няколко минути въздух. Сюзан? — той посегна да я хване за ръката, но тя се отдръпна рязко, а жестът й прозвуча като плесница.

— Ще говорим по-късно — отвърна със същия леден тон тя. — Мисля, че трябваше да кажеш нещо на дъщеря си.

— Не знам какво. Нито знам какво да направя.

— Затова ли излезе навън? — Сюзан се обърна към Коли и притисна устни към бузата й. — Добре дошла у дома! Обичам те. Ще почакам Дъг в колата.

— Никога няма да се помиря с нея — рече тихо Джей. — Нито с теб.

— Няма за какво да се помиряваш с мен.

Той се обърна към Коли, макар че остана на крачка разстояние с ръце зад гърба.

— Красива си. Това е единственото, което мисля, че мога да ти кажа. Много си красива. Приличаш на майка си.

В момента, в който синът му излезе от кантората на Лана, Джей тръгна по стълбите.

— Ти очевидно си по средата на това — каза Коли на Дъг, като кимна с глава към колата на майка му, към която тръгна баща му.

— Винаги съм бил по средата. През целия си живот. Знаеш ли, нямах намерение да те моля за нищо, но ще наминеш ли някой път да видиш дядо ми? Книжарницата на главната.

Тя разтърка слепоочия.

— Да, разбира се.

— Благодаря. Ще се видим пак.

— Дъг! — Коли пристъпи към него. — Искаш ли да изпием някой път по една бира? Ще го наречем опит да станем приятели, а ти ще можеш да ме въведеш и запознаеш с процесите, които протичат в семейство Кълън. Не знам къде да стъпя.

Той се засмя кратко.

— Добре дошла в клуба. Процесите в семейство Кълън, значи? Ще трябва да изпием цяло буре.

Тя го гледа, докато и той седна в колата, и от положението, което заеха членовете на семейството, успя да придобие представа за ситуацията. Дъг на волана, Сюзан със заредено оръжие до него, а Джей на задната седалка.

„Къде ли щяха да сложат мен?“, запита се Коли. Погледна към собствената си кола и забеляза, че Джейк се е облегнал на капака.

Това я накара да се стегне и макар че се възстанови много бързо, според собствената й преценка, беше сигурна, че е забелязал душевното й състояние. Рядко пропускаше нещо. Затова извади слънчевите си очила и ги сложи на носа си, след което се отправи към него.

— Ти какво правиш тук?

— Бях в близката околност и се отбих.

Коли го изгледа подозрително.

— И къде е колата ти?

— На разкопките. Соня ме докара. Страхотни крака има това момиче. Наистина започват от сливиците й — той се ухили широко.

— Краката, както и всичко останало по нея, са на двадесет години.

— На двадесет и една. И освен това Диг вече си е заплюл периметъра, така че шансовете ми са нулеви. Няма никаква надежда за мен.

Коли извади ключовете си и ги раздрънка под носа му.

— Да смятам ли, че присъствието ти тук, искам да кажа в близката околност, означава, че повече не си ми сърдит?

— Еее, по-кротко с предположенията. Аз не бих отишъл чак толкова далече.

— Може би наистина те използвах, но ти пък нямаше нищо против.

Той я хвана за ръката, преди да го подмине с вирната глава.

— Използвахме се взаимно. А може би съм ядосан, защото бе прекалено лесно и за двама ни. Искаш ли да се караме?

— Точно сега не ми е до кавга.

— Виждам — той хвана раменете й и започна да ги разтрива. — Трудно ли беше?

— Можеше да бъде и по-лошо. Не знам как, но съм сигурна, че можеше. Какво правиш, по дяволите? Да не си дошъл да ме спасяваш? Екип за бърза помощ?

— Не — той взе ключовете от ръката й. — Дойдох да карам.

— Това си е моята кола!

— Което ми напомни да те питам нещо. Кога смяташ да отидеш и да заличиш тези красоти по нея?

Тя се намръщи на изписаните червени букви.

— Свикнах с тях. Повтарям си ги да се науча. Освен това, всички в града вече ме познават. Какво правиш?

— О, за бога, Дънбрук! Отварям ти вратата. Ти какво си помисли?

— Да не би ръката ми да е счупена?

— Бих могъл да се погрижа веднага за това, ако желаеш — той реши да изтрие раздразнението от лицето й по друг начин и да го превърне в шок, като я вдигна на ръце и я сложи в колата.

— За какво ми се подмазваш?

— За същото, за което винаги съм го правил — Джейк заобиколи колата, отвори вратата и влезе. — По дяволите! — реши, след което се пресегна през седалката, сграбчи я за раменете и впи устни в нейните.

Коли зарита с крака, заизвива се и се опита да намери някаква здрава почва, на която да стъпи, защото главата й се въртеше.

— Престани!

— Не мога.

Тя беше силна, но той винаги бе бил по-силният. Това бе едно от нещата у него, които едновременно я ядосваха и възбуждаха. Нравът му беше друг. Можеше да потисне чувствата си и да ги прибере на някое скришно място, докато не експлодират неочаквано и неконтролируемо.

Както сега например, когато устата му безмилостно опустошаваше нейната.

Човек никога не можеше да бъде сигурен с Джейкъб. Никога достатъчно защитен или на сигурно място. Това я удивяваше. И очароваше.

Тя се пребори и успя да си поеме въздух, едва когато устата му слезе към шията й.

— Не те разбирам. Преди минута беше сърдит, защото миналата нощ сме се възползвали един от друг. Сега си готов да го направиш отново, при това посред бял ден на публично място.

— Ти си вътре в мен, Коли — той отново я целуна с дълга, гореща и дълбока целувка. Сетне я отблъсна. — Като доброкачествен тумор.

— Дай ми скалпела. Ще видя какво мога да направя по въпроса.

Джейк забарабани по волана, после обърна очи и я изгледа, този път сериозно, под слънчевите й очила.

— Отплеснах вниманието ти, макар и за няколко минути, нали?

— Един як плесник щеше да свърши същата работа.

— Но понеже никога не удрям жена, дори и теб, това бе най-доброто, което можах да измисля. Между другото, не дойдох тук, за да се правя на глупак, нито да оскърбявам някого, колкото и забавни да са и двете занимания.

— Ти го започна.

— Продължавай да ме нападаш и ще приключа. Вече имаме къща.

— Моля?

— Нашето малко любовно гнездо, захарче. Ако сега ме удариш с юмрука си, може и да променя политиката си относно биенето на жени — той запали колата. — Мотелските стаи са прекалено малки и прекалено неудобни. Екипът се нуждае от база.

Тя също бе мислила по въпроса и как да го разреши, но се подразни, че той бе стигнал до същината му по-бързо от нея.

— Да, но ние ще приключим работа и ще закрием сезона за няколко месеца. Мотелът е по-евтин, и освен това само ти, аз и Роузи спим там.

— И тримата се нуждаем от повече място за работата си. Дори, Бил и Мат също ще се пренесат в къщата. А освен това, днес следобед ще пристигнат още две хлапета от Западна Вирджиния.

— И тези хлапета идват, за да…

— За да се чукат колкото е възможно по-често. Той има малко опит и в момента работи върху дипломната си работа. Антропология. Тя е зелена като тревата, но има желание и е готова да свърши всичко, което й кажеш.

Коли вдигна краката си на предното табло и се замисли.

— Добре, нуждаем се от работна ръка.

— Така е. И Лео също би могъл да използва къщата и да остава, когато иска. Ще можем да приютим също временни посетители, работници и копачи, специалисти. Трябва ни склад. Трябва ни и кухня.

Джейк тръгна да излиза от града, знаейки, че тя се задушава от нерви и се опитва да измисли някакъв по-добър аргумент против наемането на къща.

— И освен това — добави той, — ти се нуждаеш от място за живеене, след като закрием сезона. Защото имаме да правим и други разкрития тук.

— Ние?

— Казах, че смятам да ти помогна. Така че ще ни трябва база.

Коли се намръщи, когато той направи завой и слезе от пътя по неравна алея, цялата в дупки и бабуни.

— Не знам какво да правя с теб, Джейк. В един момент си онова досадно копеле, което винаги си бил, а в следващия си досадно копеле, което се опитва да бъде мило и загрижено — тя свали надолу очилата си и го погледна над тях. — Какво се опитваш да направиш?

Той се усмихна и посочи с кимване напред.

— Е, какво мислиш?

Къщата беше голяма и почти скрита под навеса на дървесните корони. Част от потока се виеше покрай нея. Когато слезе от колата, съвсем ясно чу ромона на водата. Изглежда, че постройката бе строена на три части. Първо основната в стил ранчо, сетне бе добавен вторият етаж и накрая бе залепена пристройката отстрани, която преминаваше в къса веранда.

Ливадата се нуждаеше от косене. Тревата стигаше до глезените й, докато вървеше към предната врата.

— Къде я намери?

— Един от местните жители, който идвал на разкопките, споменал за нея на Лео. Къщата била на сестра му. Преди няколко месеца бракът й се провалил и те решили да я дадат под наем, докато измислят какво да правят с нея. Има малко мебели. Само онова, което никой от двамата не е взел. Предлагат ни шестмесечен договор за наем, който ще ни излезе по-евтин, отколкото мотелът.

Атмосферата й хареса, но все още не бе готова да го признае.

— Колко далеч е от терена? Не обърнах внимание, като идвахме насам.

— Десет километра.

— Не е лошо — Коли отиде до вратата и се опита да отвори. — Имаш ли ключ?

— Къде ли го сложих? — той застана зад нея, показа й празната си ръка, щракна с пръсти и й подаде ключа.

— Просто отвори вратата, Худини^[2] — прикри инстинктивната си усмивка Коли.

Джейк отключи и неочаквано я грабна на ръце.

— Ей, какво ти става?

— Не те пренесох през прага като булка — отвърна той и покри устата й със своята за десет горещи секунди, които замъглиха съзнанието й.

— Я престани! Та ние никога не сме имали праг — мускулите в стомаха й се свиха на възел и тя леко го отблъсна. — Хотелската стая във Вегас, където прекарахме брачната си нощ, не се брои.

— Имам много скъпи спомени от нея. Голямата вана във форма на сърце, огледалото над леглото и…

— Спомням си много добре, не е нужно да ми напомняш.

— Аз пък помня теб. Как лежиш във ваната, покрита с мехурчета до брадичката, и пееш „Аз съм толкова секси“.

— Бях пияна.

— Да, беше заорала надълбоко. Но оттогава имам особена слабост към тази песен — той я пусна на земята, като я тупна леко по дупето. — Значи това тук е дневната — нещо като обща стая за всички.

— Какво, по дяволите, се е случило с този диван?

Джейк погледна към съдраните облегалки на дивана, покрит с дамаска в кафяво, бежово и червено.

— Имали са котки. Същото е в и в полуобзаведената спалня на долния етаж. Кухнята е отзад, приборите вървят заедно с нея. Има и трапезария. Баня както на този етаж, така и още една горе, където има три спални. Друга спалня или кабинет ето там. А тук… — той прекоси дневната, обърна се и показа доста голяма стая с плъзгаща се стъклена врата и прекрасна малка веранда пред нея. Коли чак зяпна от възхищение, когато я видя, но Джейк поклати глава: — Късно е, момиче, хич не се и надявай. Вече съм си я заплюл.

— Копеле!

— Много мило от твоя страна, особено след като запазих най-хубавата стая на горния етаж за теб. Може да се нанесем още утре.

— Чудесно — тя прекоси стаята и излезе на верандата. — Тихо е тук.

— Няма да бъде повече, щом се нанесем.

Чувстваше се съвсем нормално, осъзна Коли. Стори й се странно след часа, прекаран в кантората на Лана, но наистина беше така.

— Помниш ли за онова място, в което бяхме отседнали в Кайро? Бяхме там само няколко седмици.

— Предостатъчно.

— Стига де! Беше само една малка змия.

— Не ми се видя толкова малка, когато пропълзя в банята при мен.

— Ти пищеше като момиче!

— Изобщо не е вярно! Държах се като мъж. И макар че бях гол, я убих с голи ръце.

— Направи я на пихтия с пръчката за хавлии.

— Която изтръгнах от стената с голи ръце. Все същото.

Още го виждаше, гол и прекрасен с подивели очи и мъртвата змия, висяща на пръчката за хавлии.

Какви прекрасни дни!

— Прекарахме си добре, между другото. Имахме чудесни споделени мигове, нали?

— Доста повече — той сложи ръката си на врата й. — Защо не го пуснеш да излезе, Коли? Защо не оставиш всичко, което те подлудява и измъчва, да излезе навън?

— Не знам, Джейк. Тя се предаде, разбираш ли? Срути се. Разпадна се на части в кантората на Лана. Притискаше ме така здраво към себе си, че не можех да дишам. Не знам какво чувствах и какво чувствам сега. Не мога да го определя. Но започнах да си задавам въпроса какви щяха да бъдат те, какви щяха да бъдат моите родители, каква щях да бъда аз самата, ако всичко това не беше се случило? Ако тя не беше се обърнала само за няколко секунди и аз бях израснала… тук.

Когато отново се опита да се освободи от ръката му, Джейк стегна хватката си и я задържа на място.

— Продължавай да говориш. Все едно че си сама, че мен ме няма.

— Само си представях, нищо друго. Какво щеше да стане, ако бях израснала като Джесика? Джесика Лин Кълън сигурно щеше да се води по модата. Щеше да кара миниван. Вероятно щеше да е бременна с второто си дете. Може би щеше да е завършила дизайн и щеше да използва знанията си, за да обзаведе дома си с много вкус. Вероятно иска да се върне на работа, след като децата пораснат, но засега е председател на местния родителски комитет и е доволна от това. Или може би щях да бъда Джеси. Гордата Джеси. Тогава щеше да бъде различно.

— Как?

— Джеси. Тя сигурно щеше да бъде тарторът на бандата. Водачката на мажоретките. Вероятно щеше да ходи с капитана на футболния отбор и двамата са страхотната двойка на гимназията, но за кратко. Щеше да се е омъжила за гаджето си от колежа, което е избрала от няколко момчета, които са я задиряли, защото е била много забавна и темпераментна. Джеси щеше да пази албуми с изрезки от вестници и да работи като продавачка на дребно, за да подпомага домашния бюджет. Щеше да има едно дете и достатъчно енергия, за да се справи с всички предизвикателства на живота.

— Щастлива ли щеше да бъде?

— Сигурно. Защо не? Но никоя от тези жени не би прекарала часове наред в копане, нито щеше да знае как да определи възрастта на тазова кост от преди шест хилядолетия. Те нямаше да имат на лявото си рамо белег от падане от скала в Уайоминг на двадесет години. И със сигурност нямаше да се омъжат за теб — което е плюс в тяхна полза — тя го погледна през рамо. — Ти щеше да им изкараш ангелите. И поради всички тези причини, включително и нещастното решение да се омъжа за теб, съм щастлива, че не съм нито една от тях. Помислих си го, докато Сюзан плачеше на рамото ми. И съм щастлива, че съм аз, Коли.

— Значи ставаме двама.

— Да, но ние с теб не сме от най-готините хора. Сюзан иска една от тези две дъщери — Джесика или Джеси. Още по-лошо, тя иска бебето си обратно. Затова мисля да я използвам, да я накарам да ми помогне да намеря отговорите, от които се нуждая.

— Тя също се нуждае от тях.

— Надявам се, че ще разбере това, когато ги получим.