Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Birthright, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 69 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Разпознаване и корекция
Dani (2011)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)

Издание:

Нора Робъртс. Въглени в мъртвата пепел

ИК „Бард“, София, 2004

Американска. Първо издание

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-585-545-2

История

  1. — Добавяне

10.

Изпълнен с трепет и вълнения от емоциите, преживяни на разкопките, Тайлър се откъсна от майка си и затича, когато влязоха в книжарницата. Лицето му грееше от възбуда и невинна сладост, когато застана на пръсти пред щанда, като държеше в ръчичката си плосък камък.

— Виж, дядо Роджър, виж какво имам!

Лана се обърна към Джей с поглед, изпълнен с извинение и бързо се намеси:

— Тай, моля те, не прекъсвай възрастните, когато говорят.

Преди да успее да дръпне сина си обаче, Роджър намести очилата си и се наведе към него.

— Я да видим какво имаш, синко?

— Това е част от копие. Индианско копие и може би с него те са убивали хора.

— Не виждам добре. Това тук какво е, кръв ли?

— Ъхъ — впечатлен от идеята, Тай загледа внимателно каменния връх на копие. — Може би.

— Извинете — Лана дръпна Тай, вдигна го и го сложи на хълбока си. — Нашият Индиана Джоунс изглежда си е забравил маниерите някъде из разкопките.

— Когато стана голям, ще мога да копая и кости — заяви замечтано хлапето.

— И това ще бъде голямо забавление за теб, така ли? — Лана завъртя очи и намести сина си върху хълбока си. Момчето тежеше и още как! Нямаше да мине много време и тя нямаше да може да го носи по този начин. — Но колкото и големи да сме, ние не бива да прекъсваме хората, когато водят разговор.

— Я остави този товар ето тук — Роджър посочи с ръка щанда. — Лана, това е моят… — щеше да каже зет, защото думата дойде съвсем естествено на устата му. — Това е бащата на Дъглас. Джей, да ти представя Лана Камбъл, най-красивият адвокат в Удсбъроу и нейният син Тайлър.

Лана остави детето върху щанда и подаде ръка.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Кълън — погледна го и видя пред себе си очите на Коли и носът на Дъглас. Дали този мъж, помисли си тъжно тя, чувстваше същото смесено чувство на удивление и удоволствие, когато виждаше тези части от себе си в децата си, така както тя виждаше част от своите черти в Тайлър? — Синът ми и аз току-що се връщаме от посещение на проекта „Антиетам Крийк“ — той знае, мина през ума й, когато видя как вълна от смесени чувства премина по лицето му. Знае, че дъщерята, която му е била насилствено отнета преди толкова много години, сега е там, само на няколко километра разстояние.

— И там има части от скелети, много камъни и… Как се казваха онези, другите? — попита Тай майка си.

— Вкаменелости.

— Доктор Лео ми позволи да си взема това. То е много старо, на хиляди години.

— Господи! Сериозно? — усмихна се Роджър. Лана видя, че протегна ръка и хвана Джей за рамото. — Значи е по-старо и от мен дори.

— Наистина? — Тай погледна набръчканото лице на Роджър. — Може да дойдеш някой път да покопаеш. Ще ти покажа как. Имам и бонбон. Доктор Джейк го извади от ухото ми.

— Не думай! — силно заинтересован, Роджър се наведе и погледна в ухото на Тай. — Няма нищо. Май си ги изял всичките.

— Беше само един. Доктор Лео каза, че това било фокус. И че доктор Джейк имал много такива трикове в ръкава си. Но аз не видях други.

— Изглежда си имал страхотно интересен ден — развеселен, Джей потупа коляното на Тай. — Може ли да видя камъка?

— Разбира се — рече Тай, но се поколеба. — Нали няма да ми го вземеш?

— Не, само ще го погледна — искаше просто да подържи нещо, което може би имаше връзка с неговата Джесика. — Много е студен. Когато бях момче, обичах да събирам камъни. Имам и няколко патрона от Гражданската война.

— Те дали са убили някого? — пожела да узнае Тайлър.

— Може би.

— Тай, е станал доста кръвожаден напоследък — Лана забеляза някакво движение с периферното си зрение и се обърна. — О, Дъг! Здравей.

— Здравей, Лана — той огледа момчето, което седеше на щанда, опитвайки се да потисне страха си и да каже на възрастния мъж да му върне обратно съкровището.

Хубаво дете, помисли си той. Прилича на майка си. Дъг разсеяно сложи ръка върху къдравата главичка на Тай.

— Убил ли си някой напоследък?

Очите на Тай се разшириха.

— Нее. А ти?

— Никой — той взе върха на копието от баща си, повъртя го в ръката си и го върна на Тай. — Да не си решил да ставаш археолог?

— Искам да стана… Как беше другото? — попита майка си детето.

— Палеонтолог — подсказа му с усмивка тя.

— Това искам да стана, щото те намират динозаври. Динозаврите са най-готините. Вкъщи имам книжка за тях със стикери.

— Да, те са най-страхотните. И аз някога имах колекция от динозаври. Те винаги се биеха помежду си, опитвайки се да се изядат. Помниш ли, татко?

— Как мога да забравя смразяващите кръвта ми звуци и писъци.

— Това твоят татко ли е? — поиска да узнае Тай.

— Да.

— А моят татко е на небето, но все още ме гледа оттам, щото бащите това трябва да правят. Нали?

— Да, опитваме се — Джей почувства как през сърцето му премина вълна от скръб.

— Ти играеш ли бейзбол? — очарован както винаги, когато станеше въпрос за бащи, Тай започна да клати крака. — Аз играя ти-бол и мама ми помага. Но тя не може да хваща добре топката.

— Затова пък мога това — Лана мушна пръста си в коремчето на Тай й го завъртя. — Имаш ли една минута време? — попита тя Дъг. — Трябва да говоря с теб.

— Добре.

Но тъй като той не направи никакъв знак, за да й предложи по-уединено място, тя се обърна с умолителен поглед към Роджър.

— Остави този момък при мен — веднага предложи той, защото прочете молбата в очите й. — Дъг, защо не заведеш Лана отзад и не й предложиш нещо разхладително?

— Става — Дъг потупа Тай по коляното. — Пак ще се видим, Тай-Рекс. — Какво има? — попита той, защото Лана неволно издаде някакъв странен звук, изразяващ изненада.

— Нищо. Благодаря, Роджър. Радвам се да се запозная с вас, господин Кълън. Тай, дръж се прилично — след всички тези думи, отправени към различни хора, последва Дъг в задната стаичка.

— И така — тя отметна назад коса, докато той се наведе към малкия хладилник, за да извади студени напитки. — Предполагам, че не си се забавлявал колкото мен онази вечер.

Той почувства как някакво безпокойство се опитва да пропълзи по гръбнака му.

— Казах обратното.

— Но не се обади да ме попиташ дали може да се видим отново.

— Бях много зает с разни неща — извади кока-кола. — Но мислих за това.

— Аз обаче няма как да чета мислите ти.

Докато тя отваряше своята кутийка, той я оглеждаше и си мислеше колко фантастично изглежда в тесните си джинси.

— Вероятно в момента можеш.

Тя поклати глава.

— А ти вероятно си мислиш, че това е комплимент?

— Е, моите мисли са съвсем елементарни — той я погледна още веднъж, докато надигаше кутийката. — Не предполагах, че в гардероба ти има джинси. Винаги, когато съм те виждал, си била издокарана.

— Всеки път, когато си ме виждал, или съм била на работа, или съм излизала на вечеря с интересен мъж. Днес ходих да играя със сина си.

— Много сладко хлапе.

— Да, и аз така мисля. Ако смяташ да ме поканиш да излезем, бих искала да го направиш сега.

— Защо? — той почувства как мускулите на врата му се стегнаха, когато тя само вдигна веждите си. — Добре, добре. О, боже. Искаш ли да излезем утре вечер?

— Да, искам. В колко часа?

— Не знам — чувстваше се така, сякаш е бил нежно, но много хитро притиснат до стената. — В седем.

— Чудесно — смятайки, че с това личната им работа приключва, Лана сложи куфарчето си върху бюрото на Роджър.

— А сега, след като уточнихме този важен въпрос, трябва да ти кажа, че съм адвокат на Коли Дънбрук.

— Моля?

— Представлявам Коли Дънбрук в смисъл, че когато трябва да се установи нейната самоличност, тя може и да не присъства. Аз съм достатъчна.

Сега вече онези мускули на врата му се свиха като разгневени юмруци.

— Защо, по дяволите, тя се нуждае от адвокат? И за какво?

— Това вече е въпрос, който засяга само моя клиент и мен. Обаче тук има нещо, което доктор Дънбрук ми нареди да ти предам — Лана отвори куфарчето си и извади документите.

— Аз съставих тези документи по нейно настояване и молба. Тя ме инструктира да ти дам едно копие.

Дъг не помръдна ръка. Трябваше обаче да се пребори, за да я задържи зад гърба си. Първо, тази хитруша го изработи да й предложи среща. Втора среща. Сетне хвърли бомбата. И всичко това, без да й мигне окото, като през цялото време изглеждаше като обикновена, провинциална майка, обаче във версия за корицата на „Вог“.

— Какво, по дяволите, си намислила?

— В какъв смисъл?

Той остави кутийката върху бюрото.

— Защо дойде тук? За да ме принудиш за още една среща, или за да ми сервираш документи?

Тя изви прекрасната си котешка уста в усмивка.

— Мисля, че думата „принудиш“ е доста точна, ако не звучеше обидно. Обаче аз не ти сервирам документи. Осигурявам ти копие по настояване и молба на моя клиент. Така че, ако въпросът се перифразира и ти ме питаш дали съм дошла, за да те принудя на още една среща и да ти доставя официалните документи, то отговорът е „да“ и за двете.

Лана вдигна кутийката му от кока-кола и я премести, за да не остави кръгче върху повърхността на бюрото.

— А ако не се чувстваш приятно заради идеята да се виждаш с мен, след като представлявам Коли, ще уважа мнението ти — сетне вдигна кутийката и отпи от неговата кока-кола. Жестът й бе премислен и предназначен заради ефекта, а не заради това, че бе жадна. — Макар че ще го сметна за глупаво и късогледо.

— Ти си манипулатор — промърмори той.

— Да наречеш един адвокат манипулатор, е повече от прекалено. Дори излишно. Освен това съм чула всички вицове за нашата гилдия. Искаш ли да оттеглиш поканата си за среща утре в седем?

Обзеха го възбуда и раздразнение.

— Тогава наистина ще изглеждам глупаво и късогледо.

Тя се усмихна много, много сладко.

— Точно така. И, разбира се, в такъв случай ще се лишиш от моята приятна компания.

— Носиш ли си панделка, че да я вържеш на фльонга около кутията, след като набуташ мъжа вътре?

— Какъв цвят предпочиташ?

Трябваше да се засмее, така както трябваше да отстъпи една крачка назад.

— Ти ми харесваш. Това не е продиктувано от разума. Привличаш ме. Не знам защо. Но точно заради това трябва да внимавам с теб. Аз не съм особено приятелски настроен човек.

— Може би просто търся мъж за неразумен секс.

Устата му увисна. Можеше да се закълне, че челюстта му стигна до коленете.

— Ами… хм.

— Спокойно, не търся — тя отново вдигна неговата кутийка и му я подаде. Горкият Дъг! Изглеждаше така, сякаш предпочиташе да изпие нещо доста по-силно. — Но фактът, че допускаш, че само защото съм жена, се опитвам да създам връзка след няколко случайни срещи, ми звучи доста сексистки и тесногръдо. Или пък, че щом съм млада вдовица с малко дете, непременно си търся мъж, с който да подредя своя малък свят.

— Нямах предвид… Мислех си, че би трябвало… — той спря и отпи голяма глътка. — Няма какво да кажа повече, което да не вкара още по-дълбоко кокала в гърлото ми. Ще се видим утре в седем.

— Добре — тя отново му подаде документите.

Той се надяваше, че е забравила за тях.

— Какво, по дяволите, е това?

— Ще можеш и сам да си отговориш, ако си направиш труда да ги прочетеш. Ще бъда щастлива да отговоря на всеки твой въпрос — тя реши проблема, като ги набута в ръцете му.

Без очилата си за четене трябваше да ги гледа по-отдалеч, но не му отне много време, за да схване същността на написаното. Беше ясно, черно на бяло и прозрачно като стъкло, въпреки правната терминология, в която бе облечено.

Лана наблюдаваше внимателно лицето му. Видя как докато четеше, то се втвърди и тъмните му очи се присвиха и засвяткаха. Обзема го гняв, реши тя. Странно как емоциите правеха някои мъже да изглеждат още по-секси.

Той беше труден мъж, помисли си тя, такъв, с който би било глупаво да се обвързва. Но тя знаеше, че животът е прекалено кратък, за да не си позволиш да бъдеш глупав от време на време.

Собствената й трагедия я бе научила да бъде внимателна и да не приема нищо за вечно и гарантирано, дори ако то е само напълващото приятелство с един сложно скроен мъж.

Животът й и всички хора, които преминаваха през него, бяха свързани с работата й. Защо Дъг Кълън трябваше да бъде нещо по-различно?

Той остави документите и сърдитият му поглед я прониза.

— Можеш да кажеш на клиента си да ме цуне по задника.

Тя запази спокойно изражение.

— Бих предпочела да свършиш тази работа сам — каза учтиво.

— Добре. Ще го направя.

— Преди да го направиш, ще ти кажа нещо — Лана сложи ръка върху неговата и почувства как мускулите му се стегнаха. — Не мисля, че ще наруша конфиденциалността на клиента си, ако ти кажа, че моето впечатление за Коли е за една силна, състрадателна жена, която в момента е в голям стрес и се опитва да направи онова, което е най-правилно за всички замесени. Това, струва ми се, включва и теб в тази категория.

— Не ми пука! И не ме интересува.

— Може би не те интересува, а може би просто не ти стиска — Лана затвори куфарчето си. — Знаеш ли, предполагам, че ще ти се стори интересно, но когато Коли срещна Тай за пръв път, поговори с него няколко минути и го нарече Тай-Рекс. Също като теб.

Дъг премига насреща й и в очите му пролича объркване, което нямаше нищо общо с емоции и темперамент.

— Е, и какво? Той говореше за динозаврите, името му е Тай. Лесно се прави връзката.

— Може би. Все пак това е интересно съвпадение. Ще се видим утре.

— Не мисля, че…

— Ъъ, не започвай изречението с „не“ — тя поклати глава и сложи ръка на дръжката на вратата. — Работата си е работа. Срещата си е среща. Тъй че в седем часа. Роджър знае адреса ми.

 

 

Коли работеше заедно с Джейк. Завиваше изровените кости първо в мокри кърпи, сетне в полиетиленови торбички, за да ги съхрани. Те бяха фотографирани, екипирани и описани. Тестовете щяха да разкрият повече за тях.

Други учени, студенти и специалисти щяха да ги изследват по-нататък и да ги датират.

Коли знаеше, че съществуваха хора, които щяха да видят в тях само част от горната кост на ръка или парче от таз. Нищо друго, освен кости. Останки от отдавна починали хора. Това им бе достатъчно, както и знанието, което щяха да извлекат.

Тя нямаше нищо против този подход. Но той не съвпадаше с нейния.

Коли бе замесена от друго тесто. Тя беше любопитна, продължаваше да се учудва на света и да фантазира. От една кост можеше да възстанови човешкото същество, живяло някога.

— Какъв ли е бил той? — попита тя Джейк.

— Кой?

— Човекът с подобна бедрена кост.

— Мъж на около тридесет и пет. Висок около метър и шейсет — но той знаеше какво иска да чуе тя, затова продължи: — Знаел е да оре и да изхранва племето и себе си. Знаел е да ловува и да лови риба. Баща му го е научил. А като дете е тичал из гората.

Тя избърса с ръка изпотеното си чело.

— Мисля, че тази раменна кост, и тези костици от пръсти също са негови. На същата възраст са и съответстват на същия размер.

— Може би.

— И брадвата, която намерихме тук — тя посочи към земята. — Това го е убило. Не точно тази, разбира се. Те не биха го погребали с нея, а с неговата собствена. Но този срез в костта, това е от удар с брадва. Дали е имало война?

— Война има винаги.

Дори и в момента в нея самата се водеше война, помисли си Джейк. Можеше да я види изписана върху лицето й. И знаеше, че използва образа на мъжа, чийто портрет двамата съставяха, за да не мисли за нея.

— Друго племе — продължи Джейк. — Или може би лична битка в собственото му племе. Сигурно е имал жена, деца. Може да е умрял, защитавайки ги.

Коли се усмихна леко.

— Или пък е бил някой задник, който се е напил с ферментирал плодов сок, предизвикал е сбиване и е бил убит.

— Знаеш ли, Дънбрук, прекалено си романтична.

— Но е възможно да е истина, нали? Мачовците не са продукт на съвременното общество. Имало ги е винаги, още от зората на цивилизацията. Мъжкарите са си разбивали главите и са си пръсвали мозъците, само заради едното забавление. Невинаги е било заради храна, земя или защита. Понякога е било заради абсолютно безсмислени неща. При цялото ми уважение към останките, тяхното изследване и изучаване, това не означава, че непременно трябва да рисуваме предците си в красиви краски.

— Защо не напишеш статия на тази тема „Първобитният мачо и неговото влияние върху модерния мъж“.

— Може и да напиша. Какъвто и да е бил, той е бил син на някого. Имал е баща.

Тя завъртя главата си, за да облекчи болката от напрежението във вратните мускули, сетне вдигна очи при звука на треснатата врата на автомобил, за да види кой идва и устните й се свиха в гримаса.

— Говорим за вълка, а той в кошарата.

— Познаваш ли го?

— Това е Дъглас Кълън.

— Така ли? — Джейк също се изправи и огледа преценяващо човека, който вървеше към тях. — Не изглежда особено миролюбиво настроен.

— Стой настрани, Грейстоун!

— И защо трябваше да го казваш?

— Защото го мисля — но когато тръгна към Дъг, Джейк я последва, без да се вслуша в предупреждението.

Дъг вървеше през полето като човек, тръгнал на битка, която не смята да загубва. Видя мъжа, който стоеше до Коли, но не му обърна внимание.

Той имаше само една цел. И ако някой друг искаше да си причини неприятности, нямаше нищо против. Беше в съответното настроение за това.

Дъг пристъпи към Коли. Зъбите му проблеснаха, когато тя вирна брадичка и сложи ръце на хълбоците си. Без да каже и дума, той извади документите от задния си джоб.

Вдигна ги високо, така че да се види добре какво представляват и ги накъса на парчета.

Нищо друго не би предизвикало по-бързо гнева или уважението й.

— Не прави боклук, Кълън.

— Ти се радвай, че не ги натиках в гърлото ти, след което да ги запаля.

Джейк излезе напред.

— Хей, я по-кротко! Защо не събереш боклука, младежо, след което може да се омиташ.

— Стой настрани! — извика Коли и сръга с лакът Джейк в корема, което обаче не го отмести нито на сантиметър.

Работата на терена замря. Всички надигнаха глави и ги загледаха, което и напомни за скорошната й среща с Долан. През главата й мина мисълта, че тя и Дъглас Кълън може би имат много повече общи черти, отколкото предполагат.

— Това е нещо, което засяга само нея и мен — рече Дъг.

— Тук си напълно прав — съгласи се Коли.

— След като приключим, ако все още искаш един рунд с мен, аз съм насреща.

— Както отбелязах преди малко, историята е пълна със задници — намеси се Коли, като реши проблема, заставайки между тях. — Всеки иска по един рунд, откакто свят светува. Сега събери боклука, който направи и да те няма.

— Тези хартии ме обиждат. Както мен, така и семейството ми.

— О, нима? — брадичката й не само се вирна, а направо заприлича на копие, с което можеше да го прониже. А зад слънчевите очила очите й засвяткаха като разтопена лава. — А не ти ли мина през ума, че ти също ме обиди, когато ме обвини, че преследвам парите на майка ти?

— Това е така, съгласен съм — той погледна скъсаните парчета хартия. — Бих казал, че сме квит.

— Не! Ще бъдем квит, когато аз нахлуя на работното ти място и варварски изсипя подобна воня пред колегите, с които работиш.

— Добре, заповядай. В момента прекарвам по-голяма част от времето си в книжарницата на дядо ми. „Скъпоценни страници“, на главната улица. Отворени сме шест дни в седмицата, от десет до шест.

— Ще го включа в програмата си — тя пъхна палци в предните си джобове и се заклати, използвайки езика на тялото като оскърбление. — А сега се омитай оттук! Защото има опасност да се поддам на импулса си да те изритам по задника и да те погреба на кухненското бунище.

Докато го казваше, Коли се усмихна широко и многозначително, при което трапчинките изгряха на лицето й.

— Господи! Мили боже! — Дъг я гледаше и усещаше как почвата се изплъзва под краката му.

Лицето му пребледня, очите му потъмняха и тя се уплаши, че ще се срути в краката й.

— Какво ти стана, по дяволите? Та ти дори не знаеш какво е кухненско бунище!

— Приличаш на майка ми. И имаш очите на баща ми. Взела си очите на баща ми! Какво да направя…

Обърканият му глас, искрените чувства, изписани върху лицето му, бяха повече, отколкото можеше да понесе. Те я обезоръжиха, гневът й се стопи и изчезна, като я остави безпомощна и объркана.

— Не знам. Не знам какво всеки от нас… Джейк! — инстинктивно се обърна за помощ към него Коли.

— Защо не го заведеш в ремаркето на Дигър? — предложи той, като сложи ръка на рамото й. — Аз ще довърша работата тук. Върви, Кол — той я побутна. — Или искаш да останеш, докато всички разберат за какво става дума?

— Прав си. Дявол го взел! Да вървим.

Джейк се наведе, за да събере парчетата хартия. Погледна наляво, където Дигър и Боб бяха спрели работа и ги гледаха. Студеният му заплашителен поглед накара Боб да се изчерви, а Дигър да се ухили. Но и двамата тутакси се захванаха с онова, което вършеха.

Коли се запъти към фургона. Раменете й бяха увиснали, като че ли носеше невидима тежест. Дори не се обърна да види дали Дъг я следва. Лицето му й бе подсказало, че ще го направи, а ако се откажеше или засуетеше, то Джейк щеше да се погрижи.

Тя влезе вътре, огледа се наоколо и сред разхвърляните мебели и неразборията откри малък хладилник.

— Имаме бира, вода и безалкохолно — обяви тя, когато чу стъпките му зад гърба си.

— О, господи, каква дупка.

— Да, Дигър е пуснал прислугата в отпуск до края на живота.

— Дигър[1] име на човек ли е или?

— Все още не е научно доказано. Е, бира, вода или безалкохолно?

— Бира.

Коли извади две бутилки, отвори ги и се обърна, за да му предложи едната.

Той стоеше и я гледаше.

— Извинявай. Не знам как да се държа.

— Значи ставаме двама. Можем да основем клуб на незнаещите какво да правят.

— Не искам да си тук. Не искам да съществуваш. Това ме кара да се чувствам като измет. Но не искам оня безнадежден ужас да се излее и да погълне отново семейството ми!

Тази абсолютна искреност, чувствата му към нея, които можеше да разбере и с които бе съгласна, я накараха да преосмисли мнението си за него. При други обстоятелства вероятно би го харесала.

— Аз също имам семейство. Това нарани и тях. Искаш ли я тази бира, или не?

Той взе бутилката.

— Ще ми се мама да не е права, да греши. Грешила е и друг път преди. Изпълва се с надежда, след което се разочарова жестоко и ужасно я боли. Но този път не мога да не й повярвам. Гледам те и разбирам, че е права.

Ако тя вървеше по поле, минирано с чувства, Дъглас също вървеше по него. Съдбата я бе зашлевила през лицето с брат, а него със сестра.

— Не. И аз не мисля, че греши. Трябва да направим тестове, за да сме сигурни, но вече имаме достатъчно информация и неопровержими доказателства, за да си съставим предположение. С това си вадя хляба, като градя предположения.

— Ти си моята сестра — изказаните гласно думи изгориха гърлото му. Той отпи от бирата.

Те накараха стомаха й да се разбунтува. И това отново събуди симпатиите й, защото съвсем ясно осъзна, че Дъг е подложен на същите мъки и съмнения като нея самата.

— Вероятно аз съм била твоята сестра.

— Може ли да седнем?

— Рискуваме да се заразим с различни инфекции, но можем — тя разбута книги, порно списания, камъни, празни бутилки от бира и две прекрасни скици на мястото на разкопките, които се въргаляха върху тясното вградено диванче.

— Аз просто… Просто не искам да й причиниш болка. Това е всичко.

— Защо бих го направила?

— Ти не разбираш.

— Не, не разбирам — Коли свали очилата си и разтърка очи. — Обясни ми.

— Тя така и не успя да преодолее твоята загуба. Мисля, че ако беше умряла, щеше да й бъде много по-лесно.

— Това беше малко жестоко по отношение на мен, но ще го преглътна.

— Несигурността, нуждата й да вярва, че ще те намери, и отчаянието й, когато това не ставаше. Всеки ден! Това я промени. Промени всички нас. Живях с нея години наред.

Да, той е бил само на три годинки, спомни си Коли статията във вестника. Живял е с това наследство през целия си живот.

— А аз не живях с нея.

— Ти не беше с нас. Това раздели родителите ми. Може да се каже, че ги съсипа. Майка ми си изгради нов живот, но го изгради върху развалините от онзи, който имаше. Не искам да я видя отново сломена и живота й отново в руини.

От тези думи я заболя. Почувства се тъжна и нещастна, защото болката на тези хора все още й беше далечна. Също както смъртта на мъжа, чиито кости бе открила. И тя беше далеч от нея и не я засягаше пряко.

— Аз не искам да я наранявам. Наистина не мога да почувства към нея онова, което чувстваш ти, но не искам да я наранявам. Разбирам, че иска да си върне дъщерята, но това не може да стане и нищо не може да помогне. Мога само да й дам знанието, може би облекчението, че съм жива, че съм здрава, че съм живяла добре и при добри хора.

— Които те откраднаха от нас.

Ръцете й се свиха в юмруци, готови за отбрана.

— Не, те не са направили нищо! Не са знаели. И тъй като са такива, каквито са, сега страдат, защото вече знаят.

— Ти ги познаваш, аз не.

Тя кимна.

— Точно така.

Беше уцелил. Това беше същността на нещата. И двамата не познаваха семейството на другия. Те самите не се познаваха. Изглежда, бяха стигнали до момента, в който трябваше да се опознаят.

— А ти? Как се чувстваш ти самата?

— Уплашена — призна Коли. — Защото предполагам, че това е само малка дъга от един кръг, който ще се завърти около мен и ще ме сплеска. Той вече промени отношенията с родителите ми. Накара ни да бъдем подозрителни един към друг каквито никога не сме били. Не знам колко време ще ни трябва отново да станем предишните, но знам, че никога няма да бъдем същите. А това страшно ме разстройва. Съжалявам — добави тя. — Защото майка ти не е направила нищо, с което да заслужава това. Нито баща ти. Нито ти.

— Нито пък ти — каза Дъг и осъзна, че бе хвърлял вина върху нея, защото това му бе помагало да забрави собствената си вина. — Кажи ми, кой е първият ти спомен?

— Първият? — Коли се замисли, отпивайки от бирата. — Как яздя раменете на баща ми. На плажа в Мартас Вайнярд, предполагам, защото ние ходехме там за две седмици през лятото всяка година. Държах се за косата му с две ръце и се заливах от смях, докато той танцуваше напред-назад по прибоя. И чувам как майка ми казва „Елиът, внимавай“, но също се смее.

— А моят е как чакам на опашка, за да видя Дядо Коледа на базара в Хагерстаун. Музиката, гласовете, дебелият смешен снежен човек… Ти спеше в количката си — той отпи още една глътка бира и се стегна, защото знаеше, че трябва да каже всичко. — Беше облечена с червена рокличка, кадифена. Тогава не знаех, че е направена от кадифе. Тук имаше дантела — той прокара ръка около гърдите си. — Мама ти бе свалила шапката, защото те правела смешна. На главата ти вместо коса имаше пух като на патенце. Много мекичък и почти бял. Приличаше на плешива.

Коли почувства как нещо се излъчва от него и влиза в нея. Може би беше онази необяснима връзка с малкото момче, което й бе било братче. Това я накара да му се усмихне, докато отмяташе сегашната си грива.

— Както виждаш, наваксала съм.

— Да — той също се усмихна, докато разглеждаше косата й. — Чаках да видя Дядо Коледа. Пишкаше ми се ужасно, като на ватман, но не исках да напускам опашката за нищо на света. Щях да си загубя реда. Знаех точно какво искам. Но колкото по-близо отивахме, толкова по-страшно ставаше. Наоколо се спотайваха грозни големи джуджета.

— Сигурно си се чудел защо другите не се страхуват от тях.

— Дойде и моят ред. Мама ми каза да изляза напред, за да седна в скута на Дядо Коледа. Очите му бяха влажни. Не се сетих, че той също може да е сантиментален. Помислих си, че нещо не е наред, че съм направил нещо погрешно. Бях като вкаменен. Дядо Коледа не изглеждаше така както аз си представях. Беше прекалено голям. Когато ме вдигна и се разсмя гръмогласно „Хо-хо-хо“, аз се уплаших. Започнах да крещя, дръпнах се, паднах от коленете му по очи и си разкървавих носа. Мама ме вдигна и ме прегърна, започна да ме успокоява и да ме люлее. Знаех, че вече всичко ще бъде наред. Щом мама ме държи, нищо не можеше да ми се случи. Тогава тя започна да крещи и аз погледнах надолу. Тебе те нямаше в количката — той отпи дълга глътка. — След това не си спомням нищо. Всичко се е объркало в главата ми. Но този спомен е толкова ясен, сякаш беше вчера.

Бил е само на три години, отново си помисли Коли. Бил е уплашен и парализиран от ужас. Бил е травматизиран и очевидно изпълнен с вина. Мислел си е, че той е виновен за изчезването на малката му сестричка.

Така че тя реши да се отнесе с него така както искаше да се отнасят с нея. Отпи от бирата и се облегна.

— И така, значи до ден-днешен все още се страхуваш от дебели мъже с червени костюми?

Той се засмя късо и раменете му сякаш се отпуснаха.

— Ами, да.

 

 

Беше малко след полунощ. Долан се промъкваше сред дърветата и оглеждаше мястото, което така внимателно бе избрал за строителство. Проектът „Антиетам Крийк“. Неговото наследство и принос към обществото.

Хубави, солидни, здрави къщи на достъпни цени. Къщи за млади семейства, за фамилии, които искат да живеят сред природата, но разполагащи с модерни удобства, осигурявани от съвременните технологии. Спокойно, живописно, историческо и красиво място — при това само на петнадесет минути от магистралата.

Беше платил доста пари за него. Достатъчно, така че лихвата върху заема, който бе взел, да изяде печалбата, ако скоро не се върнеше към графика си и не уредеше тази работа възможно най-бързо.

Беше на път да загуби договорите, които бе сключил, ако закъснението продължеше повече от шестдесет дни. Което означаваше възстановяване на два тежки кредита.

Не беше справедливо, помисли си той. Не беше справедливо хора, които нямат работа тук, да му казват как да ръководи „Долан и синове“. Да му дават съвети какво може да прави и какво не със земята, която бе негова собственост.

Проклетите им дружества вече му бяха отнели повече време и пари, отколкото всеки разумен човек можеше да прежали. Но той бе играл по правилата, беше минал през всички инстанции. Беше платил на адвокати, беше говорил на градски митинги, беше давал интервюта.

Беше правил всичко според закона.

А сега вече бе дошло време да обърне гръб на закона.

От всичко, което знаеше, всъщност целият град го знаеше, тази хубостница Лана Камбъл и нейните спасители на дървета, дето й правеха мили очи, бяха уредили целия този провал, само и само да го притиснат да продаде земята на безценица.

Тези проклети хипита, дето се правеха на учени, също им играеха по гайдата и превръщаха една купчина кости във велико откритие! Шибана работа!

Хората не могат да живеят върху кости. Трябват им къщи. И той имаше намерение да им ги построи.

Тази идея му дойде наум, когато онова нафукано копеле Грейстоун дойде в офиса му, за да се опита да го преметне. Може да беше наистина учен и голям капацитет, обаче какво от това. Голям праз! Ще го видим какво ще каже на пресата, когато се разчуе, че великото им откритие се състои от еленски, телешки и кравешки кокали.

Винаги имаше предостатъчно количество от тях в гаража си заради кучетата.

Долан погледна към голямата торба, която бе извадил от колата си. Самата кола бе паркирал на половин километър оттук. Щеше да покаже на Грейстоун къде зимуват раците! И на онази кучка Дънбрук също.

Падаше й се, заради онзи ден, когато дойде на строежа и се нахвърли върху него пред работниците. Заради това, че изпрати шерифа, който го накара да отговаря на въпроси, които го унижиха за втори път. Та Роналд Долан беше стълб на това общество, а не някакъв си скапан тийнейджър със спрей боя в ръката!

Нямаше да позволи това да продължава. Не, сър! Не сте познали!

Тя искаше да го обвини във вандализъм. Е, добре, дължеше й го и смяташе да й го върне с лихвите.

Те искаха да играят мръсно, значи щеше да им покаже как се играе мръсно. Всеки един от тях щеше да стане за смях в града, а той щеше да си върне земята и строежа.

Хората се нуждаеха от покрив над главите си сега, каза си Долан като вдигна торбата.

Щяха да отглеждат децата си и да плащат сметките си. Щяха да окачат завеси отвътре и да насадят дървета навън. Тези къщи им трябваха, за да живеят в тях. Днес.

Те не се интересуваха от някаква си маймуна, живяла тук преди шест хиляди години. Всичко това бяха конски фъшкии.

А той имаше хора, които зависеха от работата, която им осигуряваше. И тези хора имаха семейства, които зависеха от парите, които печелеха, за да си купят бекон.

Така че щеше да направи това за своите събратя, опитваше се да се оправдае мислено Долан, докато се промъкваше между дърветата.

Можеше да види силуета на фургона, който стоеше насред полето. Знаеше, че едно от копелетата живееше в него, но сега там беше съвсем тъмно. Вероятно се бе натряскал като казак или се бе напушил с трева и спеше като бебе.

— Прав му път — промърмори си Долан и насочи малкото си фенерче към купчините пръст и дупките. Не можеше да различи една дупка от друга. Едва ли някой друг можеше.

Налагаше се да вярва в това, защото банката дишаше във врата му, защото, когато започна строежа, бе наел допълнително работници, защото жена му се притесняваше денем и не можеше да спи нощем заради средствата, които вече бе хвърлил в строителството.

Той се примъкна тихо към една от квадратните дупки и погледна към фургона, а когато му се стори, че чува шумолене откъм гората, се обърна натам.

Неочакваният крясък на бухал го накара да изтърве торбата. Долан се засмя на собствените си страхове. Та това бяха глупости! Стара кримка като него да се плаши от призраци в гората. Че той беше ловувал в тази гора още като дете!

Е, не точно в тази, помисли си нервно и отправи поглед към дълбоките сенки, спотаили се сред тишината на дърветата. Повечето момчета избягваха гората около Дупката на Саймън. Той също. Не че вярваше в призраци. Но имаше толкова други места за лов, къмпинг и разходка, освен това място, което караше космите по врата на всеки местен да настръхват нощем.

Тук щеше да стане много хубаво, когато строителството приключи, каза си Долан, без да сваля предпазливи очи от дърветата. Вдигна торбата с костите. Щеше да бъде чудесно, когато хората започнат да косят моравите си, а децата им да си играят в дворовете. Щеше да има барбекюта на открито, игри на карти, яхния на печката и вечерните новини по телевизията.

Това беше животът, мислеше си Долан, облизвайки с език потта, която бе избила над горната му устна, защото му се стори, че онези дървета сякаш се залюляха и тръгнаха към него.

Той бръкна в торбата и докосна една студена влажна кост. Ръката му трепереше. Никак не му се щеше да слиза в дупката. Приличаше му на гроб, какви бяха тези хора, че прекарваха времето си в дупки, като копаеха чужди кости като демони, които се хранят с трупове?

Трябваше да вземе една лопата. Ето какво трябваше да направи. Да вземе лопата и да зарови костите около дупките и в купчините пръст. Щеше да стане идеално.

Отново чу звуци — нещо като „пльок“ във водата, някакво размърдване в храсталака. Този път се завъртя и насочи тесния лъч на фенерчето към дърветата и разлива, в който едно малко момче на име Саймън се бе удавило, преди той самият да е бил роден.

— Има ли някой там? — гласът му беше нисък, треперещ. Лъчът светлина правеше зигзаг в тъмнината. — Който и да си, нямаш право да се промъкваш тук през нощта. Тази земя е моя! Имам пушка и няма да се поколебая да я използвам.

Сега вече искаше да има лопатата повече като оръжие, отколкото като инструмент. Той хукна надолу, но закачи обувката си в едно от опънатите въжета. Падна и ожули дланите си. Фенерчето му отхвръкна.

Долан започна да ругае, докато се изправяше на колене. „Няма никой — каза сам на себе си. — Разбира се, че няма никой в един часа през нощта. Ама че съм глупак, да се плаша от сенките!“

Но когато сянката се надвеси над него, той нямаше време дори да извика. Ярката като светкавица болка, която премина през главата му, когато нещо твърдо го удари, продължи само няколко секунди.

Когато тялото му бе довлечено до езерцето и хвърлено в тъмната вода, Долан бе толкова мъртъв, колкото навремето и онзи Саймън.

Бележки

[1] Копач (англ.). — Б.пр.